Сирена

Глава 7

— Не го разбирам това — заявих на Саймън следващия ден на плажа. — Искам да кажа, че никога не бих влязла във водата толкова навътре, та да не може едновременно краката ми да стигат дъното и главата ми да е отгоре, но това, което наистина не мога да схвана, е как някой може доброволно да влезе във водата, щом тя ще го погълне и ще го завлече на дъното, щом стигне глезените му.

— Това означава ли, че се отказваш от урока по сърф, който днес специално запазих за теб? — В гласа на Саймън имаше разочарование.

Погледнах го.

— Наистина ли си ми запазил час за урок по сърф? — Той не знаеше всички подробности около злополуката преди две години, но имаше достатъчно информация, за да не ме кара да повтарям това упражнение.

Саймън се усмихна.

— Точно така. А следващото в програмата е тандемен скок с парашут. И бънджи скокове. Ако ни остане време, може да пробваме също и минаване през огън.

— Колко е хубаво, че днес съм с моите огнеупорни маратонки „Найки“.

Той ми се усмихна бегло, после се упъти към нагъсто паркираните коли край брега.

Тръгнах след него и пак си спомних колко щастлива се почувствах, когато потропа на задната врата преди два часа. Субаруто не беше на алеята за коли, когато предишната вечер се прибрах от ресторанта на Бети, и не се появи чак до полунощ. Щом като най-после го зърнах, аз се успокоих достатъчно, за да легна на дивана в дневната и да се опитам да заспя. Лежах ококорена чак до пет, в шест вече бях под душа и намалих звука на телевизора и радиото, за да чуя Саймън, когато почука на вратата. Той дойде около осем, качихме се в субаруто му и се отправихме към плажа „Бийкън“, любимото място за сърф на Кейлъб и приятелите му.

Сега оставаше да разберем дали тайфата му знаеше нещо повече от нас.

— Пълна каша — чух да казва едно от момчетата в мокър неопренов екип, когато наближих паркираните в полукръг очукани джипове и пикапи. — Точно беше излетял. Зак отиде да го прибере, за да ходим на онова барбекю, което бяхме организирали, а него никакъв го нямало.

— И оттогава — нищо, така ли? — попита Саймън. — Никакви телефонни обаждания? Никакви имейли?

Момчето — казваше се Марк, спомнях си го от една снимка на Кейлъб и приятелите му, която Джъстин направи миналото лято — поклати глава.

— Нищо. Нито думичка. Помислихме, че това му идва в повече.

— В повече? — повтори Саймън.

Марк ме забеляза и кимна към мен.

— Тая сладурана приятелка ли ти е?

— Всъщност — започнах аз с поруменели бузи.

— Значи, вие сте нещо като пияни от любов — продължи той, преди да успея да изясня какви точно са отношенията ни със Саймън. — Отваряш сутрин очи и първата ти мисъл е за нея. Питаш се как ли е тя сега. Какво ли прави. Кога ли ще се видите отново. Това занимава мислите ти цял ден. Ти си готов да го споделиш с всеки, склонен да те изслуша — включително и най-добрите ти приятели, които, разбира се, те уважават, но след известно време, водени от загрижеността, която само истинските приятели изпитват към теб, започват сериозно да се притесняват за твоето душевно здраве. Ти пък от своя страна кроиш всевъзможни планове — големи планове — като например какво ще правиш след гимназията, докато ние, останалите, едва сме стоплили, че ни остават само две години, за да добием бегла представа какво искаме от живота занапред.

— Ясно, с една дума, изглеждам и говоря като обсебен — вметна Саймън.

— Малко е да се каже — отговори Марк, навеждайки се да вдигне сърфа си от пясъка. — Живееш и дишаш единствено заради това момиче. Говориш за нея през цялото време, все по-малко се задържаш с приятелите си, ставаш сляп за другите момичета, независимо колко яки мацки са и колко много си падат по теб. Докато накрая не се сринеш и не й признаеш, че я обичаш.

Саймън беше свел поглед, внезапно заинтригуван от пъстрите камъчета под краката си.

— Нещо повече — ти казваш и на приятелите си, че я обичаш. Което, ако ме разбираш правилно, е последната крачка, която човек може да направи.

— Ясно, освен че съм обсебен, аз съм и глупак — кимна Саймън. — Превърнал съм се в безгръбначно.

— Не бъди толкова жесток към себе си — сви рамене Марк. — Приятелите ти не те съдят строго. Може би си мислят, че си малко отнесен, но са сигурни, че никое друго момиче не е способно да те доведе до това състояние. Само и единствено тя. Тя е нещо различно.

Усещах как лицето ми става пурпурно и си напомних мислено, че ние със Саймън не сме двойката, за която говори Марк.

— С две думи: Това момиче е всичко за теб. Останалото — храна, вода, кислород, сън — това са подробности. При това незначителни. — Марк въздъхна и впи поглед във водата. — А после тя умира. Край. Изчезва. Нагълтва се с вода като риба.

Коленете ми омекнаха. Разбира се, че всичко в тази сладникава история от самото начало водеше към такъв край, но също както в действителност се случи с Джъстин и Кейлъб, трагичният обрат сякаш тепърва предстоеше и щеше да се появи най-неочаквано.

— А после какво? — попитах, най-вече защото Саймън следеше внимателно реакцията ми и исках да му покажа, че съм добре.

Марк отмести поглед от хоризонта и отново се обърна към нас.

— После побягваш. Защото единственото по-лошо нещо от това, че нея вече я няма, е, че ти все още си тук.

Саймън остана смълчан, опитвайки се да погледне на случилото се през очите на човек, който през последната година бе прекарал с брат му много повече време от самия него.

— А защо да не остане с неговите… моите приятели? И със семейството си? С всички, които ме обичат. Защо просто изчезвам, без дори да кажа къде отивам?

— Щом нея вече я няма — отговори Марк и кимна към мен, — смяташ ли, че би понесъл погледите на останалите? Или техните въпроси? Или пък милите, но напълно безсмислени опити да проявят съчувствие? Особено хората, които вече не те приемат за пълноценна личност без нея?

Опитах се да осмисля всичко това. Кейлъб обичаше Джъстин. Не просто я харесваше. Не само се опиваше от факта, че си е намерил партньор в любовните игри. Но дали Джъстин е изпитвала същото? И ако и той е бил толкова важен за нея, ако чувствата им са били взаимни, защо тогава тя направи всичко възможно да убеди околните, че това между тях е просто обикновен летен флирт? Като междувременно през учебната година беше забърсала още няколко момчета в подготвителното училище в Хоторн. Щом е изпитвала толкова силни чувства към Кейлъб, защо й е трябвало да си губи времето с други?

— Не, не бих могъл — каза най-накрая Саймън и ме върна отново към нашия разговор.

— Какво чакаш още, пич?

Три момчета с мокри неопренови екипи, които изглеждаха еднакво въодушевени и изтощени, приближаваха към нас, влачейки сърфовете си по пясъка.

— Ако на секундата не се изнесеш, после вече ще е късно — предупреди Марк единият от сърфистите.

Саймън погледна към водата и метеорологът в него даде сигнал за тревога.

— Здрасти — продължи сърфистът, когато забеляза Саймън, приближи се до него и го потупа по рамото. — Лоша работа с момичето на Кейлъб, човече. Но той ще се върне, щом мъглата се вдигне.

— Там вътре е нечовешко, брато — продължи другият сърфист. — Само преди двайсет минути вълните бяха на половината на това, после започнаха да идват все по-бързи, все по-силни и все по-високи.

— Това в реда на нещата ли е? — попитах.

— Нищо общо няма с нормалното — отговори Марк.

— Тези са по-големи даже от вълните зимно време, а те размазваш всичко, което попадне във фронта им. — Саймън внимателно наблюдаваше водата.

— Тогава — каза Марк, докато завързваше ремъка в единия край на сърфа за глезена си, — шапки долу пред глобалното затопляне. Лошо за човечеството, добро за моя вид!

— Само още един въпрос — извика подир него Саймън, малко преди Марк да влезе във водата. — Знаеше ли, че Кейлъб е напуснал работата си в пристанището още миналата година? И че вече работи във „Фар“?

Марк се закова на място.

— Какво?

— Говорихме с Монти преди няколко дни. Той ни каза, че миналото лято Кейлъб просто е спрял да ходи при него, без дори дума да каже. Случайно е разбрал къде е отишъл на работа от един от защитниците на „Фар“.

Марк и останалите сърфисти, които бяха налягали върху пясъка да си поемат дъх, се спогледаха.

— Не знаехте ли? — настоя Саймън, когато никой не му отговори.

— Не — отговори Марк и продължи към водата. — Даже съм изненадан, като знам усилията на Кейлъб да угаси този „Фар“.

— Ходеше на събранията на градския съвет всяка година — обясни един от сърфистите. — Правеше листовки, говореше с журналисти от вестниците, даже организира подписка. Ходеше от врата на врата и успя да събере стотици подписи. Беше яростен противник на „Фар“ — смяташе, че това ще съсипе града и ще разори хора като Монти. Даже успя да си уреди среща с няколко от богаташите съвсем сам, без ничие съдействие. Приклещи ги на едно от събранията на Градския съвет и не ги остави на мира, докато не склониха да обядват с него.

Саймън изглеждаше така, сякаш някой току-що му е казал, че небето е зелено, а дъждът в действителност вали от земята нагоре. Разбирах много добре как се чувства в момента. Кейлъб беше всеизвестен лентяй и кръшкач — точно заради това мама смяташе, че не е подходящ за Джъстин. Трудно беше да си представи човек, че не само го е било грижа за града, но и че е положил толкова усилия да го съхрани.

— В края на краищата обядваха ли? — попитах.

— Да. Обядваха в ресторанта на Бети по настояване на Кейлъб. Това обаче се оказа грешен ход. Той искаше да ги накара да почувстват истинския вкус на Уинтър Харбър, за да им стане ясно колко важно е да съхранят всичко тук и да ни оставят на мира, но това ги амбицира още повече.

Опитах се да си представя как Кейлъб седи заедно с група костюмари на една от масите при Бети. Зачудих се дали Зара им е сервирала и дали нейният съблазнителен подход спрямо мъжете клиенти не е налял масло в огъня.

— Гледайте как влиза! — извика някой от сърфистите и скочи на крака.

Обърнахме очи към водата точно когато Марк се задържа приклекнал върху дъската. Опита да се изправи, но на два пъти му се наложи да се хване с ръце за сърфа, защото вълната под него ту се надигаше, ту се снишаваше и не му позволяваше да запази равновесие. Той обаче не се предаде и пробваше отново и отново, клатушкайки се, докато не застана стабилно на крака. Вълната набра мощ и гребенът й излезе напред. Погледнах Саймън, който, по всичко личеше, пресмяташе усилено наум съотношението между размера на вълната и нейното необичайно поведение.

Момчетата на плажа нададоха възторжени викове, когато Марк цели три секунди яха вълната, преди да се потопи във водата. Затаих дъх, докато не видях главата му да се показва отново на повърхността, а когато той се обърна усмихнат към нас и победоносно размаха юмрук във въздуха, най-после си отдъхнах.

— Благодаря ви за информацията, момчета — каза Саймън, докато Марк тичаше към нас. — Радвам се, че се видяхме.

— Пази се, човече — каза Марк, разтърсвайки ръката му. — Щом чуем нещо, веднага ще ти дадем знак.

— Благодаря. А и вие не е зле да си събирате нещата вече — както изглежда, след петнайсетина минути тук всичко ще е потънало във вода.

Момчетата огледаха пръснатите си по пясъка вещи, озадачени също като мен как е възможно да стане това. В този момент границата между водата и сушата беше поне на петнайсетина метра от нас.

— Ще имаш ли нещо против, ако направя няколко измервания набързо? — попита Саймън, след като двамата в мълчание стигнахме до колата. — Няма да отнеме много време.

— Нямам нищо против. Искаш ли помощ? — Наблюдавах го как взима раницата и една пластмасова кутия от задната седалка.

Той погледна към небето, после — към водата. Най-напред проучи хоризонта, а после погледът му се прехвърли върху краката ми.

— Наистина си с маратонки.

— При това огнеупорни — напомних му.

— Добре тогава. — Той бегло ми се усмихна. — Още един чифт ръце ще ми бъдат от полза.

Веднага след това разбрах защо беше от такова значение с какво съм обута — нивото на водата се вдигаше толкова бързо, колкото предсказа Саймън. Докато той правеше десен завой, погледнах наляво и видях приятелите на Кейлъб трескаво да събират екипировката си, защото пяната вече заливаше гумите на колите им. Съдейки по настъпването на водата, трябваше наистина да действаме много бързо.

Когато стигнахме дълга редица от скални блокове на около шестстотин метра от брега, Саймън отвори раницата си, подаде ми рулетката и измъкна купчина тетрадки. После пъхна един бележник и три пластмасови шишенца в джоба си.

Покатери се на най-малкия камък, коленичи и ми подаде ръка. Изтегли ме без усилие, сякаш бях пухена възглавница, а не почти шейсет килограма живо тегло.

— Вземи единия край на рулетката и дръж под око съседния камък — каза той. — Ако водата мине зад теб, върви след нея. През цялото време гледай да си на едно ниво с мястото, докъдето стигат вълните. Рулетката трябва да е максимално близо до тази линия. Ще я опъна, когато стигна другия край, после двамата ще вървим успоредно на брега, за да мога да направя колкото се може по-точни измервания.

— Схванах. — Наблюдавах го как се отдалечава, катерейки се и пропадайки между скалните блокове така, сякаш Спайдърмен газеше по овче руно.

Застанах на колене и припълзях колкото се може по-близо до края на каменния блок. Като погледнах надолу, видях тънка ивица морска пяна, която попиваше в пясъка. Вълните се разбиваха на няколко крачки встрани от мен, затова се придвижих още надясно, докато не се озовах точно над мястото, където се разбиват вълните. Отметнах рязко глава назад, когато изотдолу изригна фонтан и покри с пръски скалата и лицето ми.

Нивото на водата бързо се вдигаше. Саймън едва смогваше да прескача от един камък на следващия, като успоредно с това си водеше бележки, преди аз да се придвижа навътре по брега заедно с нахлуващата вода, държейки крайно лява позиция. Вълните бяха толкова големи, че вече трудно можех да преценя къде точно се разбиват, но се опитвах да отгатна мястото, ръководейки се от това къде пяната е най-гъста.

Десет минути по-късно по лицето ми се стичаха солени струйки вода, а мократа ми коса беше залепнала за челото. Саймън изпъна рулетката за последен път. После ми даде знак с ръка и аз пуснах моя край.

— Грандиозно! — възкликна той, скачайки на моя камък. — Същинска лудост! Нещо невиждано и свръхестествено, но въпреки това… грандиозно. Приливът приижда с по два и половина сантиметра на минута. — Той смъкна ципа на якето си и разкопча яката на ризата си.

— Значи това не е нещо нормално? — попитах, после скочих на крака и му помогнах да си свали якето, когато то се усука около ръцете му.

— Задминало е нормалното.

Смутено погледнах настрани, когато той свали тениската си. Стресовата ситуация явно се отразяваше на емоционалното ми състояние. Бях виждала Саймън гол до кръста стотици пъти, но сега само при вида на голия му корем бузите ми пламваха.

— Приливът се придвижва с приблизителна скорост три метра на всеки шест часа — горе-долу по трийсет сантиметра на всеки трийсет минути. След време промяната се забелязва, но движението не е толкова бързо, че да го видиш в момента. А с тази скорост приливът приижда с по трийсет сантиметра на всеки дванайсет минути.

— Повече от два пъти по-бързо — изчислих бързо аз.

— Точно така. — Той поклати глава. — Истинска лудост.

— Не по-малка лудост е, че явно не усещаш как се тресеш от студ, а устните ти са посинели. — Събрах набързо раницата и пластмасовите шишенца, които беше пръснал наоколо. — Трябва да се връщаме в колата.

— Права си. — Той сви длани и духна на измръзналите си пръсти. — Още много работа ни чака.

Той скочи на пясъка, а аз хвърлих след него раницата и останалите прибори. Саймън ги прибра набързо, метна раницата на гръб и застана в подножието на скалния блок.

— Хайде, остана най-лесната част — подкани ме, когато не помръднах от мястото си. — Просто си представи, че слизаш по стълба.

— Само дето стълбите обикновено не са под ъгъл от деветдесет градуса — отговорих, приковала поглед в пясъка долу.

Той изчака да го погледна в очите. Когато погледите ни най-после се срещнаха, видях колко сериозно е изражението му. Тревогата му за мен беше успяла временно да измести вълнението от невероятното научно откритие, което току-що бяхме направили.

— Просто се спусни бавно — каза той. — Аз ще те хвана.

Той ще ме хване. Давах си сметка какво иска да каже — че, както винаги, няма да ме остави да падна, но въпреки това се чудех дали този път не вложи някакъв допълнителен смисъл в думите си.

Водата вече беше стигнала до подножието на скалата, върху която стоях, и аз тръснах глава, за да проясня погледа си. После се обърнах с лице към скалата и спуснах през ръба най-напред единия си крак, а после и другия. Докато по-голямата тежест на тялото ми беше все още отгоре, започнах бавно да приплъзвам пръстите на краката си по гладката стена, докато не срещнат някаква пукнатина в гранита. Щом намерих опора за краката, внимателно отлепих тялото си от върха на скалата и смених центъра на тежестта, отблъсквайки се леко назад.

„Бау!“

Сините очи на Джъстин хвърляха искри точно пред мен. Сивкавите й пръсти ме държаха за кръста, а покритите й със синини ръце ме теглеха надолу — искаха да ме откъснат от моята опора. Паникьосана, загубих равновесие. Ръцете ми изпуснаха ръба на скалата, краката ми се хлъзнаха надолу и аз паднах. Маратонките ми първи посрещнаха съприкосновението с мокрия пясък. Отстъпих бързо назад, преди да са се напълнили с вода, преди водата да ме е настигнала и да се е усукала около глезените ми.

— Всичко е наред.

Погледнах океана над рамото на Саймън — през ръцете му, които все още се протягаха към мен, готови да ме хванат, ако имам нужда от помощ.

— Ванеса — внимателно ме повика той, пристъпвайки към мен.

Една вълна се разби в краката ни. Почти спрях да дишам, докато се оттегляше, готова да видя как Джъстин се надига от мокрия пясък.

Но тя не беше там. Естествено, че няма да е там. Върху пясъка бяха останали само купчина водорасли и една спукана рачешка коруба.

Преместих поглед върху ръцете на Саймън — неговите загорели, здрави, живи ръце — и ги стиснах с всички сили. Бяха мокри и студени, но най-после си отдъхнах, когато постепенно взеха да се затоплят в дланите ми. Докато стояхме така, се опитвах да преборя внезапното си съкрушително желание да пусна ръцете му и да го прегърна.

— Всичко е наред — пристъпи още по-близо той. — Ти си добре.

Наистина не исках да пусна ръцете му, но знаех, че се налага, особено ако искахме да стигнем до колата без плуване.

Освободих го с нежелание, като особено внимавах да не погледна нито него, нито водата зад него. Докато вървяхме по брега, опитах да не обръщам внимание на воя на сирените, който се носеше приглушено някъде отдалече.

Двайсет минути по-късно вече бяхме в субаруто и пътувахме към Уинтър Харбър с плътно затворени прозорци и пуснато отопление. Очите ми се взираха в пробягващите покрай нас дървета, без да ги виждат, докато мълчаливо се питах какво правя тук и защо въвлякох горкия Саймън във всичко това.

Джъстин я нямаше вече. Край. Беше изхвърлена на брега като мъртва риба. Какво значение има как и защо го е направила? Или пък какво точно е станало малко преди това. Крайният резултат така или иначе бе, че тя няма да се върне. Колкото и да е невероятно, това беше самата истина. Щеше да ми е много по-лесно да я приема, отколкото да се ровя в неща, които тя не е искала да зная. Приемех ли веднъж това, всичко щеше отново да се нормализира. Е, новото ежедневие нямаше да е като старото, но постепенно щеше да стане също толкова нормално.

— Саймън — започнах с въздишка, готвейки се да му се извиня и да му кажа всичко. Обърнах се да го погледна, вече натъжена при мисълта за самотното ми шофиране до Бостън и дългите летни дни без него там.

Но той не ме чу. Гледаше втренчено право напред с широко отворени очи и устни, превърнали се в тънка линия.

Проследих погледа му, докато колата постепенно намали и спря.

Пътят беше блокиран от три полицейски коли, пожарна и линейка. Светлините им святкаха като пламъците на пожар и хвърляха необичайно алено зарево върху околните дървета. Между тях се суетяха десетина полицаи, пожарникари и санитари — полицаите говореха по своите радиостанции, пожарникарите си проправяха път из храсталака с брадви, а санитарите подготвяха линейката.

Между осветените от заревото дървета се появиха още двама санитари с покрита носилка. Те я вдигнаха, за да я качат в линейката, и изпод белия чаршаф се изхлузи тежка сивкава ръка.

Пурпурните и жълти петна по нея се виждаха от двайсетина крачки.

Извърнах се и насочих цялото си внимание към червените светлини, озаряващи дърветата и пожарникарите с брадвите им. Не след дълго всички екипи се събраха на шосето и аз вече имах ясна гледка към дърветата.

— Саймън — казах тихо, забравила на мига намерението си да замина от Уинтър Харбър и да се върна в Бостън. — Направили са просека до брега.