Сирена

Глава 11

— Не е за вярване, че можеш просто да си лежиш така.

Вдигнах глава и видях Пейдж да приближава към мен, тичайки по скалистия бряг.

— Градусите са двайсет и седем. Двайсет и седем! Това са десет градуса повече в сравнение с последния топъл ден, който имахме. Затова трябва да плуваш. — Тя просна кърпата си до моята и се стовари на земята. — Можеш даже просто да си стоиш във водата, без риск да замръзнеш.

Отпуснах отново глава върху кърпата и затворих очи.

— Не плувам.

— Какво искаш да кажеш? Семейството ти има къща на едно от най-красивите места по източното крайбрежие. Как така досега не си се възползвала от най-забележителната природна даденост на Уинтър Харбър? Именно заради нея, както и заради „Рибената чорба на Бети“, разбира се, тук се стичат туристи и летовници десетилетия наред. — В едно изречение Пейдж успя да иронизира и мен, и рекламните брошури на „Фар“.

Слънцето напече по-силно дясната ми буза, когато се обърнах към нея.

— Честно ли да ти отговоря?

— Моля те — каза тя, изцеждайки косата си. — В ден като днешния трябва да изтъкнеш много сериозни аргументи, за да ти повярвам.

Замълчах. Днес, както и през последните дни, истината включваше доста неща, за които не ми се искаше да говоря. Не че иначе щях да го направя, но след преживяването си в Кемп Хероуин преди три дни определено нямах намерение скоро да вляза в океана. Най-добре беше все пак да й кажа нещо, отколкото да я оставя сама да си вади изводите.

Освен всичко друго това беше Пейдж. Имах й доверие.

— Страхувам се от водата — казах най-накрая — от известно време. Допреди няколко години тя беше единственото нещо, от което не ме беше страх. Независимо дали плувах в океана, в езерото Кантака, в училищния плувен басейн или където и да е. Навсякъде се чувствах добре… дори в безопасност.

Тя се протегна на кърпата и се обърна към мен.

— Какво се промени?

— В един студен юнски ден преди две години със семейството ми решихме да си направим пикник на плажа Бийкън. Предишния ден беше имало буря и вълните все още бяха огромни. — Затворих за миг очи, припомняйки си синьото небе, зелената вода, косата на Големия бащица, която се беше накъдрила още повече от влажния солен въздух. — След обяда сестра ми ме предизвика да вляза във водата.

— Не знаех, че имаш сестра.

Отклоних поглед. В пристъп на моментно откровение бях забравила кое искам да запазя в тайна.

— После — продължих с надеждата, че Пейдж няма да настоява — тя каза, че се е пошегувала. Но тогава ми изглеждаше съвсем сериозна. А нямаше… няма нещо, което да мразя повече от това да я разочаровам.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Пейдж с въздишка.

— Тъй като нашите нямаше да изпаднат във възторг от идеята, казах, че отивам да се поразтъпча. Отдалечих се на около осемстотин метра — достатъчно близко, за да ме виждат, но и на достатъчно разстояние, че да ме помислят за някой друг, ако ме зърнат във водата. — Подскочих и се дръпнах назад, когато усетих студения допир на една оттичаща се вълна върху крака си. — Оказа се, че това е грешка. В мига, в който студената вода стигна до глезените ми, вече знаех, че постъпвам неправилно. Но въпреки това го направих.

— Сестри — изпъшка Пейдж. — Те са и благословия, и проклятие едновременно.

— Сериозно? — казах след известна пауза. Можех да се доверя на Пейдж, но въпреки това не й трябваше да знае, че желанието да угодя на Джъстин не беше единствената причина да се оставя водата да ме завлече.

— На плажа Бийкън няма спасители — продължи тя след минута. — Сама ли се справи?

Загледах се във водата, докато слънцето прежуряше бузите ми.

— Санитарите от Бърза помощ също са доста добри плувци.

Тя потръпна.

— О, Ванеса, мъчно ми е, че си преживяла всичко това.

Усмихнах й се леко.

— Както и да е, оттогава не съм плувала. Все така обичам океана, но вече е твърде голям за мен, ако разбираш какво искам да кажа. В един миг, без предупреждение той може да си промени посоката, да покаже цялата си мощ и да те отнесе към хоризонта.

— Да не споменаваме всички страховити твари, които живеят на дъното му. — Тя вдигна лице към слънцето. — Преди злополуката баба казваше, че се чувства много по-добре във водата, отколкото на сушата, и че ако не постои вътре поне час всеки ден, започва да отпада умствено и физически. Рейна и Зет не са толкова зависими, но и те плуват поне по няколко пъти седмично, а Зет го прави и по-често, откакто завърши. И аз като тях обичам да плувам, но също така обичам и танците. И да ходя на кино. И да ям мюсли на вечеря. Доставя ми удоволствие да плувам от време на време, но не е нещо, от което имам специална нужда.

— Случвало ли ти се е да се чувстваш неспокойна, когато си във водата?

— Всъщност не… Може би защото почти винаги съм край океана, ако не в него. Но разбирам защо останалите хора се чувстват неспокойни близо до него. Особено тук и особено сега с тия удавници, които изскачат всеки ден.

Дъхът ми секна.

— Дай да говорим за нещо по-весело — каза след малко тя с ведър глас. — За сестра ти например. Тя къде е сега? Кога ще ни запознаеш? Дали би могла да даде някои ценни съвети на Зара?

Отворих уста с намерението да кажа, че Джъстин е на лятно училище в Швейцария, че работи като детегледачка в Париж, или някоя друга невинна лъжа, която би обяснила отсъствието й до края на лятото. Преди да успея да отговоря обаче, забелязах Рейна, която стоеше на върха на стълбата, водеща към плажа, обвила с ръка кръста на красиво момче.

— Леле. Явно майка ти е местната Деми Мур25.

Пейдж проследи погледа ми, скочи и започна да маха.

— Това не е Аштън, а Джонатан.

Последвах я, когато претича през пясъка, втурна се нагоре по стълбата и се хвърли в прегръдките на Джонатан, а през цялото време си мислех за Саймън. Той замина в деня след посещението ни в Кемп Хероуин, за да направи още някои изследвания, оттогава не го бях чувала. Не знаех кога ще се върне и се стараех да не мисля за него, но това пък ме караше да се чудя защо да не мисля за него вече ми коства толкова усилия. Е, това поне беше по-добрият вариант, отколкото да си мисля колко ми липсва. Както си беше всъщност. Много ми липсваше.

— Здравейте, госпожо Марчанд — поздравих, чувствайки се все по-невидима, колкото повече наближавах най-горното стъпало на стълбата. Рейна беше облечена в къса червена плажна рокля, която подчертаваше дългите й крака и златистата й кожа, а косата й висеше сплетена на хлабава плитка на гърба. Не бих се изненадала, дори Джонатан да беше нейно гадже.

— Ванеса — студено каза тя, — моля те, наричай ме госпожице Марчанд. „Госпожо“ е за ония бедни жени, които вярват в брака.

— Такива като мен — обади се Пейдж, увиснала на врата на Джонатан. — Ванеса, запознай се с най-прекрасното гадже на всички времена.

Усмихнах се и протегнах ръка, за да се здрависам с него, но бързо я дръпнах, когато той и Пейдж започнаха да се целуват така, сякаш бяха съвсем сами в тъмна стая. Погледнах към Рейна, очаквайки да забележа неодобрение в погледа й, но се наложи да сграбча парапета с другата си ръка от изненада, когато я видях да сияе от гордост.

— Джонатан — продължи Пейдж, когато се откъсна от него, за да си поеме въздух, — запознай се с Ванеса, моя най-добра приятелка и сродна душа. Заради нея на Зара й се налага доста да се потруди за парите си.

— Много се радвам да се запознаем. — Той ми се усмихна, докато прихващаше Пейдж през кръста и я повдигаше във въздуха. — Чувал съм доста за теб.

Като гледах колко са обсебени един от друг, не проумявах как им е останало време да говорят и за нещо друго. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Двете с Пейдж не знаехме почти нищо една за друга, но въпреки това се сближихме доста за краткото време, откакто се познавахме. Стана ми хубаво, като разбрах, че и тя ме чувства близка.

— Джонатан — намеси се Рейна, подпъхвайки ръка под неговата, за да го откъсне внимателно от Пейдж. — Разбрах, че тренираш за маратона през есента. Разкажи ми повече за това — личи си, че си истински атлет.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Пейдж, когато те продължиха напред, а ние двете ги последвахме няколко крачки по-назад. — Не е ли сладко, че двамата с Рейна са като най-добри приятели?

— Наистина — отговорих, наблюдавайки как Рейна обвива ръка около кръста му.

— Та, като стана дума за гаджета — продължи Пейдж, щом стигнахме верандата и Рейна и Джонатан се скриха в къщата, — Зет си има нов приятел. Аз излизам с едно и също момче, откакто се помня, но тя минава през мъжете като торнадо през царевична нива.

— Кой е новият? — Имайки предвид темперамента на Зара, не бях сигурна дали ще е някой зализан турист, или татуиран рокер с кожени дрехи.

— Ще ти го покажа, но трябва да сме предпазливи. Зара днес е обедна смяна.

Последвах я в къщата. Докато се качвахме по стълбите, мярнах Рейна и Джонатан в кухнята. Тя му наля чаша портокалов сок, после се наведе през кухненския плот и така наклони глава, сякаш каквото и да казваше той в момента, за нея беше най-забележителното нещо, което някога е чувала. Тя се засмя безгрижно, а в отговор на това главата ми болезнено запулсира. Болката намаля, щом забързах нагоре по стъпалата след Пейдж.

— Тя ще ни убие, ако знае какво правим в момента.

Заковах се на крачка от отворената врата, която водеше към спалнята на Зара.

— Тогава може би не трябва да влизаме.

Но Пейдж вече беше вътре и отваряше едно по едно чекмеджетата на бюрото на Зара.

— Със сигурност ще започне с мен, така че ще имаш известна преднина.

— Хм, Пейдж… — Наблюдавах я как тършува из купчината хартия и вади една по една тетрадките на сестра си. — Всъщност аз не искам да имам каквато и да е преднина. По принцип гледам да избягвам ситуации, които крият риск за живота.

Тя погледна часовника си.

— Ако тръгва в момента, все още имаме поне седем минути на разположение.

„Неса…“

Главата ми рязко се извърна наляво. Гласът на Джъстин звучеше така, сякаш стоеше точно до мен, но коридорът беше все така празен.

„Скъпа, сладка Неса…“

Не бях чувала гласа й от няколко дни и не можех да преценя дали съм уплашена, или по-скоро изпитвам облекчение да я чуя отново.

„Всичко е наред…“

— Ето го!

Насилих се да откъсна поглед от коридора и да надзърна в стаята на Зара. Пейдж седеше на леглото и триумфално размахваше две книги.

„С теб всичко ще бъде наред…“

Знаех, че е лудост думите й да ми вдъхват кураж, но така или иначе бавно прекрачих прага, а сърцето ми ускоряваше ход с всяка крачка. Спрях за момент в напрегнато очакване. Пронизващото главоболие, което сигнализираше, че Зара е наблизо, отново да се появи, но така и не почувствах болка. Когато се уверих, че главата ми е добре, се огледах колебливо, забелязвайки последователно белия юрган, тънката прозрачна бяла материя, която се спускаше от балдахина на леглото, тоалетната масичка със строените върху нея парфюми в кристални шишенца. Пред френския прозорец, заемащ почти цялата стена, гледаща към океана, имаше бяла масичка, а върху нея — стъклена ваза, пълна с рози.

Пейдж потупа леглото до себе си, за да седна и аз.

— Зет се мисли за красива, изтънчена и мистериозна личност… но така ли е наистина? Всъщност е абсолютна фукня. Ето доказателство „А“.

Седнах до нея и взех по-малката от книгите. „La vie en rose“? Прокарах пръст по заглавието, вдълбано в бялата кожена подвързия.

— Живот в розово — каза Пейдж. — Отвори я.

Нещо внезапно проблесна в огледалото срещу нас.

— Не мисля, че е редно — казах и й подадох обратно книгата.

— Нали не си забравила, че сме на сушата — каза тя, взимайки книгата. — И наоколо няма същества от дълбините, които да ни заплашват.

— Нали току-що каза, че Зара ще ни убие.

— Добре тогава. — Тя разтвори книгата и запрелиства страниците, така че да мога да видя съдържанието им.

— Прилича на дневник.

— Точно така. Обаче… — Тя посочи десния горен ъгъл на една от страниците по средата на книгата.

— Avril?

— Април — поясни тя, а сребърните й очи светнаха. — Цялото това нещо е написано на френски.

Тя изглеждаше страшно развълнувана от това, но аз не можех да схвана защо.

— Е, и?

— Ами това, че Зара учи испански в училище. Аз също.

Продължавах да не схващам, а времето ни изтичаше.

— Значи просто е избрала друг чужд език. Или пък си е взела учебници на компактдискове, а може да учи езика и в онлайн курс.

— Може. По-важното е, че тя записва най-интимните си мисли на най-красивия, изискан и романтичен език в света. Защото самата тя е такава, или поне й се иска да бъде такава: красива, изискана и желана от всички.

— Ясно — казах, макар да си помислих, че истинската причина Зара да записва своите интимни помисли на най-красивия, изискан и романтичен език в света може да е и друга — за да не може нейната по-малка сестра да разбере нищо, когато започне да рови из стаята й.

— Жалко, че не мога да задържа дневника й достатъчно дълго, та да преведа някои от нейните писания, но когато открих ето това, вече нямаше нужда от превод.

Втората книга бе по-дебела от първата, а позлатената й розова подвързия беше обрамчена с нежна дантела. В средата на корицата имаше малка рамка, а в нея — снимка на Зара, застанала на скалата зад тяхната къща на фона на океана. Беше облечена в дълга бяла лятна рокля, а тъмната й коса се развяваше на вятъра.

— Тя наистина е красива — казах. Нямаше как да отрека това, въпреки че беше зла, заядлива и ме мразеше неизвестно защо.

— Виж — нетърпеливо каза Пейдж и обърна страницата.

— Албум с изрезки?

— Ти имаш ли?

Поклатих отрицателно глава. Мама от години се опитваше да ме убеди да си направя такъв албум, но според мен аз нито бях свършила нещо извънредно, нито бях преживяла нещо изключително, което си струва да се запомни. За разлика от Джъстин. Нейният албум представляваше две дебели книги, пълни с билети от ски лифта, самолетни билети, удостоверения и награди от състезания.

— Тия албуми са много префърцунена работа, но пък са и голямо забавление — продължаваше Пейдж. — В моя има обичайните неща: билети от кино, поздравителни картички за рождения ми ден, бележки от приятели. Виж, Зет обаче има съвсем различен подход.

Първата страница в албума на Зара представляваше колаж от нейни снимки. Джъстин също си беше направила нещо подобно, макар на снимките в нейния колаж да имаше и други хора. Следващата страница обаче вече показваше различния подход на Зара.

— Ето на това му се казва голяма коса.

— Ксавие Купър — каза Пейдж. — В действителност той нямаше толкова много коса. Тук само изглежда така, защото снимката е огромна.

— Да бе, защо е толкова голяма? — Снимката заемаше цялата страница и почти ме караше да се чувствам неудобно, сякаш Ксавие наистина беше тук, в скута на Пейдж.

— Защото, Ванеса… Когато излизаш със Зара Марчанд, когато си успял да стигнеш толкова близо до нея, че дори за кратко да я наричаш своя, тогава заслужаваш цяла страница.

— Брей!

— Точно така. Ксавие и Зара бяха гаджета преди две години и на мен, както и на всички останали, ни се видя, че излизаха само три седмици. По едно бреме той започна да кисне при нея по бреме на смените й в ресторанта на Бети и когато решихме, че двамата ходят сериозно, тя го отряза. Брутално го разкара. Горкото момче ходеше по петите й, питаше я как е и дали иска пак да излязат, като й свърши смяната, а тя даже думичка не обелваше. За щастие той и семейството му бяха тук само за лятото. Да си заминеш набързо и завинаги е най-добрият изход, на който може да се надяваш, когато сърцето ти е разбито на безброй парченца.

— И въпреки това на тоя приятел е отредена цяла страница? Защо, след като по всичко личи, че тя не е смятала връзката им за нещо сериозно?

— Така си мислехме ние. — Тя обърна страницата. — Но явно сме били в грешка.

— „Сладоледаджийницата на Еди“? — Снимката беше пожълтяла от времето, но аз веднага разпознах голямата вафлена фунийка от рекламата на заведението.

— Ето къде започна всичко — прочете написаното на ръка под снимката Пейдж. — Двайсети май. Днес видях Ксавие. Той работеше. Поръчах си млечношоколадов шейк и реших, че той е единственият.

— Единственият?

— Евтино, нали? Но двайсети май е почти два месеца, преди да забележим, че става нещо. Гледай сега — стръкче трева от мястото, където са се разхождали в парка. Сметката от кафенето, където за първи път са се държали за ръце. Празна кутийка от „Тик-так“ — изяла е всички ментови бонбонки в нея, преди да го целуне за първи път. Има по някакъв откачен предмет като спомен за всеки изминал ден от двайсети май до деня, когато всички си дадохме сметка, че двамата излизат. — Тя прелисти страниците напред. — Погледни това. — Картичка, разтворена на мястото, където той е написал…

— Обичам те завинаги…

— Обичам те. Той я е обичал. Завинаги. А после, седмица след като го е признал, тя вече нямаше време за него.

— Това си е жестокост.

— А ето и черешката на тая камара от фукни. — И тя посочи кратката бележка под картичката.

— „Начало: двайсети май. Край: дванайсети август. Продължителност: осемдесет и четири дни.“

— Преброила е дните между сладоледената фунийка и картичката и го е записала като върху надгробен паметник. Кой прави така? — Тя прелисти още няколко страници напред. — И продължава по същия начин при всяко следващо момче. — Снимки в едър план, странни предмети за спомен, признание в любов и бам! Последен ден. Край на играта.

Това наистина приличаше на някаква игра, твърде жестока дори за характера на Зара.

— Единственото, което се променя, са момчетата и продължителността на връзката. След известно време изборът й на момчета съвсем губи логиката си. Ксавие е логичен избор, защото е по-голям от нея, популярен сред останалите летовници и очарователен на всичкото отгоре. Ами този? — Тя обърна на страницата на Макс Хокинс към края на албума. Изглеждаше няколко години по-голям от Ксавие, имаше три халки на горната устна, а клепачите му висяха толкова ниско, че изглеждаше полузаспал. — Не само не е неин тип, но дори не прилича на човек, който може да направи впечатление на момиче като Зара. Сигурно любовното му обяснение е било написано с маркер върху обложката на някой диск, но тяхната връзка — или както там може да се нарече — започва на двайсет и пети август и приключва на дванайсети септември. Продължила е деветнайсет дни.

Тъкмо си помислих, че дори тия деветнайсет дни са по-дълъг период от която и да е моя връзка, когато усетих тъпа болка в лявото си слепоочие.

— Според мен Зара е вече тук.

— Мислиш ли? — Пейдж си погледна часовника.

— Стори ми се, че чух да се затваря врата на кола.

Устоявайки на желанието да притисна с пръсти мястото на болката, аз почувствах облекчение, когато Пейдж затвори албума и се хвърли към прозореца в коридора.

— Край на играта! — изписка тя. Влетя обратно в стаята, а сребърните й очи святкаха от възбуда, задето се беше разминала на косъм от залавянето. Върна дневника в едно от чекмеджетата на писалището, а албума с позлатена подвързия — най-отгоре на високия книжен шкаф. — Тъкмо излиза от колата.

После ме хвана за ръка и ме повлече към вратата. Аз обаче не тръгнах след нея, а спрях като закована насред стаята, когато Пейдж вече беше в коридора.

— Какво? — погледна ме тя. — Какво има?

Продължавах да стърча в стаята на Зара. Затаих дъх и бавно погледнах през рамо. Останалите три стени, на които нямаше френски прозорци, бяха покрити от пода до тавана с огледала. Не ги бях забелязала досега, защото пред тях имаше спуснати тънки бели завеси. Прозорците бяха затворени, но завесите, които се спускаха отвесно и неподвижно, докато двете с Пейдж седяхме на леглото, сега се разлюляха. Движението им откри фойерверки от сребърна светлина, сякаш пред огледалата стояха хиляди папараци и светкавиците на техните фотоапарати святкаха едновременно.

— Пейдж!

Тъпата болка в слепоочието ми се превърна в ослепителна експлозия при звука от гласа на Зара, идващ от долния етаж, но аз почти не я усетих.

— Когато видиш Луис тази вечер, искам да му предадеш няколко думи!

Пейдж стисна ръката ми, преди да я пусне. Дори да беше забелязала сребърната светлина, тя не каза нищо.

— Отивам да укротя звяра. Чакай ме в стаята ми.

Тръгнах след нея, когато тя побягна към стълбите, но стигнала почти до средата на коридора, се обърнах назад. Пейдж беше затворила вратата към стаята на Зара след нас, но пътеката с цвят на лавандула в коридора сияеше на светлината на сребристия лъч, който се процеждаше под вратата.

„Той трябва да пожелае да бъде открит…“

Стоях пред затворената врата и сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Последното нещо, което исках, бе да се върна обратно в стаята на Зара, но тялото ми сякаш решаваше само, без първо да се консултира с ума. Сякаш някой ме буташе отзад. Някой много силен, който не го беше грижа дали Зара ще ме спипа вътре.

— Това е сигурно някакво диско кълбо — прошепнах, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да е диско кълбо, отразило слънчевата светлина.

Прикрих здраво стиснатите си очи с длан и извърнах глава, когато отворих вратата. Цялата стая беше потънала в ослепително сребърно сияние. Постоях така, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите всеки миг. След няколко секунди сиянието понамаля и аз предпазливо надзърнах иззад дланите си. Когато очите ми свикнаха със светлината, влязох вътре.

Завесите се залюляха към мен, докато се движех из сияйната мъгла. Ярките светлини все още танцуваха в огледалата, но сега бяха по-малки и по-меки. Сякаш милиони мънички светулки бяха прогонили папараците.

Една от светлините обаче не беше избледняла. Тя продължаваше да сияе силно, прорязвайки като маяк мъглата от върха на книжната полица.

„Всичко е наред, Неса… Ти си добре… Аз съм тук…“

— Дори не зная какво правя тук — прошепнах пак, но гласът ми секна. — Не знам какво искаш да направя.

Приближих книжния шкаф, докато цялото ми същество крещеше да се върна, да зарежа всичко и да се махна от стаята, да бягам надалече от къщата. Краката ми обаче продължаваха да вървят напред. Не спряха, докато не стигнах книжната полица, облята в сребърна светлина.

„Той иска да бъде открит… Само дето не може да види заради светлината…“

Ръцете ми се тресяха, когато ги протегнах нагоре. Пръстите ми обаче спряха да треперят, щом напипах дантелата — усещах пареща болка, дланите ми горяха, цялото ми тяло заплашваше да се превърне в топла локва. Единствено ръцете ми ставаха по-стабилни. Свалих албума от лавицата, стиснах го в едната си ръка и го разлистих. Отгърнах страницата с Ксавие Купър. Ерик Парк. Макс Хокинс. И още десетина, които Зара беше прелъстила и изоставила. Прелиствах така, докато не стигнах до последната снимка и тогава угаснах заедно със светлината.

— Кейлъб Кармайкъл — казах тихо.

На снимката изглеждаше по-млад от последния път, когато го видях на върха на скалите, затова предположих, че е училищна фотография от предишната година. На нея той се усмихваше. Изглеждаше щастлив. Сърцето ми се сви, докато гледах този толкова по-млад и по-щастлив Кейлъб, който дори не подозираше какво ще му се наложи да понесе след няколко месеца.

„Върви, Ванеса… Сега трябва да си вървиш…“

Насилих се да отгърна на следващата страница, без ни най-малко желание да видя какво има на нея. В тази колекция от любовни мишени Зара очевидно всеки път беше попадала право в десятката. Ако се беше прицелила и в Кейлъб, дори това да се е случило преди нещата с Джъстин да потръгнат, аз не исках да знам. Нямах желание да разбера какво са правили заедно или колко време й е отнело, за да го спечели. Не исках да знам, че той е изпитвал към някой друг същите чувства, каквито изпитваше към Джъстин.

— Първи май — прочетох на глас. Датата беше написана с розово мастило върху хартиена салфетка с тъмносиня котва в средата и надпис „Курортен и спа комплекс ФАР“ в горния край. Под датата имаше само една дума.

Бинго.

— Не ме интересува как ще го направиш, просто го направи!

Гласът на Зара идваше все по-близо. Прелистих набързо оставащите страници, едновременно облекчена и объркана, че са празни. Кейлъб се оказа последната мишена в албума, а салфетката само напомняше за връзката му със Зара.

„Върви, Неса… Сега…“

Затворих албума, скочих на крака и го върнах обратно на книжната полица. Сребърната светлина беше угаснала и прозрачните бели завеси висяха неподвижно върху огледалата по стените. Сега всички части на тялото ми изглежда отново работеха в синхрон и когато мозъкът даде сигнал за бягство, краката ми го послушаха. Изскочих от стаята, затворих вратата след себе си и се озовах в другия край на коридора точно когато Зара започна да се качва по стълбата.

Не бях сигурна коя точно е стаята на Пейдж. Не исках да попадна на грешно място. Затова се притаих зад едно посадено в саксия дръвче. Даже престанах да дишам, когато Зара се качи на етажа, а болката с нова сила разцепи главата ми от ухо до ухо. Зара внезапно спря и изви главата си на една страна, сякаш се ослушваше. Беше с гръб към мен, но когато зави надясно, вместо да тръгне напред, където се намираше стаята й, аз се шмугнах зад най-близката врата и внимателно я притворих след себе си.

— Чу ли това?

Извърнах се бавно. Баба Бети седеше на своята отоманка с лице към мен. В едната си ръка държеше игла, а в другата — избродиран наполовина гоблен, но сега и двете й ръце бяха неподвижни. Тя се усмихна, когато очите й се спряха някъде в празното пространство над главата ми.

— Тя говори за теб.

Преглътнах мъчително.

— Кой? — Зададох въпроса си толкова тихо, че дори не бях сигурна дали съм казала думата гласно. Отстъпих колкото се може по-далече от вратата с надеждата, че Зара не би посмяла да ме нарани, ако стоя съвсем близо до баба й. Защото свръхчувствителните сетива на баба Бети очевидно долавяха как Зара произнася името ми, идвайки насам по коридора. Тя чуваше дишането на Зара и приглушените й приближаващи стъпки. Тя усещаше гнева на Зара, предизвикан от присъствието ми тук, и знаеше, че нещо лошо, нещо много лошо предстои да се случи.

Забулените очи на баба Бети започнаха да се спускат бавно от мястото над главата ми, накъдето бяха насочени досега, и се спряха на моите.

— Тя говори на теб, Ванеса — каза възрастната жена. — Сестра ти. Джъстин.