Сирена

Глава 18

— Това е лудост. Даваш си сметка, че това е чиста лудост.

— Звучи откачено — каза Кейлъб, — но пък има логика.

Саймън гледаше право пред себе си, докато шофираше, отказвайки да се съгласи с някой от нас.

— Рейна може и да е странна, Зара може и да е способна на ужасни и невъобразими постъпки, но… сирени?! Като онези красиви и въображаеми създания, които примамват моряците на сигурна смърт? — Поклатих глава. — Това да не ти е „Одисеята“? Всичко се случва наистина — тук, в реалния живот. Ако искаш, наречи ги серийни убийци — чудесно. Но да твърдиш, че примамват мъжете с упойващите си песни само заради тръпката от лова, това вече е безумие.

— Ванеса, аз чувам Зара! — Кейлъб звучеше развълнуван и някак облекчен, сякаш най-накрая беше открил обяснение за всичко. — Гласът й звучи в ушите ми, дори когато не я виждам наблизо. Затова, щом ме повика, аз не мога да се съсредоточа върху нищо друго. В такъв момент не съм способен да се отърва от мисълта за нея, нито да си кажа, че искам да се махне завинаги и да ме остави на мира. Мога единствено да я слушам, да си я представям, да искам да бъда колкото се може по-близо до нея — дори да съм на стотици километри разстояние от нея.

В главата ми отново проблесна спомена за тях двамата на скалите в горичката. Той изглеждаше едновременно горящ от желание и притеснен, когато тя пропълзя към него и притисна тялото си към неговото, но нали съвсем наскоро бе загубил приятелката си. И независимо от това какво се крие под красивата външност, Зара си остава зашеметяваща. Той просто се е чувствал наранен, самотен и виновен, задето усеща привличане към друго момиче.

— Нали чу какво каза Оливър — Бети е искала да избяга от миналото си. Затова е изоставила семейството си и е дошла тук, затова е било невъзможно двамата с Оливър да бъдат заедно.

— Защото другите откачени мъжемелачки от семейството й са щели да разберат какво става, да го примамят далеч от нея, да го убият и да си я приберат обратно, така ли? — Погледнах Кейлъб. — Чуваш ли изобщо как звучи всичко това?

— Ами бащата на Зара и Пейдж? — попита той. — Да си ги чувала някога да говорят за него?

— Не съм — признах, — но може просто да са си такива, да не обичат да разказват за семейството си. Не знам също така кой е любимият цвят на Пейдж и кога е рожденият ден на Зара, например.

— Не знаеш нищо за баща им, също както и ние, защото вероятно не е един и същи човек. Рейна може да е убила и двамата, когато всичко е приключило.

— Саймън. — Обърнах се да го погледна, после сведох очи към кокалчетата на пръстите му, които бяха побелели от здравото стискане на волана. — Гласът на разума ще ни е от полза точно в този момент.

— Кейлъб трябва да слезе.

Отне ми секунда, докато разбера, че колата е спряла. Проследих погледа на Саймън и се опитах да разбера къде сме, взирайки се през проливния дъжд, който обливаше предното стъкло.

— При „Фар“ ли сме?

Кейлъб се облегна на седалката и погледна през прозореца от своята страна.

— Какво правим тук?

Саймън продължаваше да гледа право пред себе си.

— Бети е престанала да говори на Оливър след нощта, която са прекарали заедно на Скалите на Хиона. Същата нощ е забременяла с Рейна.

— Е? — Все още не виждах връзката.

— Ако се съди по албума на Зара, тя зарязва всяко момче в секундата, в която то каже, че я обича, а после гаджетата й мистериозно изчезват.

— Значи Зара има албум? — попита Кейлъб. — Не я мислех за такъв тип момиче.

— А сега — продължи Саймън, без да обръща внимание на Кейлъб — Пейдж е бременна.

Усетих как стомахът ми се свива на топка. Досега бях толкова заета да отричам всичко, което Оливър ни каза, че не си направих труда да помисля какво би станало, ако всичко това е самата истина.

— Джонатан.

— Джонатан — повтори Кейлъб. — Джонатан Марш ли? Какво общо има той?

Вперих поглед в кейовете на „Фар“. Лъскавите яхти, сега празни и обезлюдени, подскачаха като детски играчки в бушуващата вода.

— Той е гаджето на Пейдж.

— Бети е обичала Оливър — продължи Саймън. — Искала е да го предпази и затова, след като му се е отдала, го е изолирала напълно. А е можела да го убие. От всичко чуто личи, че ако не е била сама, е щяла да го направи. Не защото е искала да го нарани, а защото това се е очаквало от нея. Защото те не допускат никой да разбере какво са всъщност.

Продължавах да се взирам през прозореца, недоумявайки как е възможно тези думи да излязат от устата на Саймън. Какво стана с неговия научен скептицизъм? Къде отиде автоматичното отхвърляне на всичко, което е извън човешките възможности. Защо сега не настоява да получи необорими доказателства?

— Трябва да кажем на Джонатан. Трябва да го предупредим за Пейдж, преди нещо да се е случило с него. — В гласа на Кейлъб имаше някакво примирение.

Тръснах глава.

— Познавам Пейдж. Дори ако чисто хипотетично допуснем, че е възможно в някоя паралелна вселена Бети да е наследник на сирените убийци, в Пейдж не тече тяхната кръв. Но дори да е така, тя не го знае. Тя е твърде мила, прекалено добра за това. Виждала съм ги двамата с Джонатан — тя е луда по него. И никога не би го наранила.

Саймън се обърна към мен.

— Можеш ли да кажеш същото и за Зара? Ами Рейна?

Лицето ми пламна. Той не се шегуваше.

— Какво да му кажа? — обади се Кейлъб. — Как можеш да обясниш на някого… това?

Саймън се извърна към него.

— Никак. Затова нищо няма да му казваш. Не искаме да го подплашим, нито да му даваме повод да разпитва Пейдж за каквото и да било. Не знаем какво е казала тя на Рейна. Последното нещо, от което имаме нужда сега, е те да се усъмнят в нас.

— Искаш ли да отида и да проверя как е той? Да се уверя, че още е на крака и не се усмихва?

— Точно това искам. И гледай да разбереш нещо за Пейдж и връзката им. Работили сте заедно, нали? Тогава това няма да му се види странно.

Кейлъб издаде нещо средно между смях и въздишка.

— Прав си. Изобщо няма да му се види странно.

Той се забави още минута и аз си помислих, че отново преценява какви са шансовете онова, което те двамата мислеха, да излезе истина, но после отвори вратата и изскочи от колата. Наблюдавах го как прехвърля в ръцете си айпода и слушалките, докато препуска под дъжда.

— Ти си права.

Погледнах надолу към ръката на Саймън, която лежеше върху моята.

— Всичко това звучи абсолютно откачено — продължи той. — От първата до последната дума. При нормални обстоятелства щях да благодаря на Оливър за отделеното време и да забравя всичко, което ни каза. Но сега обстоятелствата не са нормални. — Той се наведе към мен. — Помисли сама. Остави настрана какво ни каза Оливър, спомни си ти какво си видяла досега. Всичко онова, за което ми разказа.

— Доста странни неща видях — признах си. — Но не им хващам вяра. Не мога. Легендата за сирените се е родила в стари времена, когато хората не са могли да предвидят или да си обяснят много неща. Като времето например — те не са знаели, че Луната, Слънцето и океаните са взаимосвързани и са причината за природните катаклизми, при които са измирали мнозина. Сирените са измислени, за да могат хората да си обяснят неща, за които не са могли да намерят друго обяснение. — Стиснах пръстите му в своите. — Но ти по-добре от мен разбираш това. Ти знаеш причините за климатичните промени. И можеш да обясниш защо се случва всичко.

— Ти беше до мен, когато през последните няколко седмици търсех обяснение за онова, което се случва около нас. Но то излиза извън рамките на всички природни закони. И не се поддава на научно обяснение.

— Ами Джъстин? — попитах. — Тя беше момиче. И не се усмихваше, когато я намериха.

— Според мен се е оказала на пътя им. Мисля, че по някаква причина Зара е взела на мушка Кейлъб и когато той не се е поддал, както е очаквала, тя е решила да премахне пречката.

Наблюдавах го, докато говореше, и чувството за безсилие постепенно отстъпваше място на безпокойството. Като страхливка по рождение и твърдо вярваща във всички тъмни сили, които изпълзяват с падането на нощта, на мен повече ми подхождаше да приемам лишени от логика и рационалност теории. Но Саймън беше Господин Наука. Той беше ходещата прогноза за времето. Как тогава точно аз се оказах скептикът в групата?

— Ти знаеш нещо повече от това, което казваш. — Не бях сигурна дали е така, докато не го изрекох на глас. Наклоних глава към него, за да го накарам да ме погледне в очите. — Така ли е наистина? Знаеш нещо, което аз не знам. И то обяснява всичко.

Той избегна погледа ми.

— Саймън. — Стиснах още по-здраво пръстите му, когато се опита да се освободи. — Кажи ми. Мога да го понеса, дори да не ти се вярва. — Продължавах да го гледам упорито, докато той се взираше напред в дъжда.

— Случи се онзи ден.

— Онзи ден… в Спрингфийлд?

Той кимна.

— В гората. Когато ги видяхме на скалите.

Сведох очи. Не бях сигурна дали говори за същия момент, но си спомнях съвсем ясно едно нещо — как гледаше Зара, сякаш дотогава не беше подозирал колко е красива. В този миг той беше забравил, че съм до него.

— Отначало мислех само за Кейлъб. Притеснявах се, че няма да го открием, и се тревожех за състоянието, в което може да го намерим. — Той замълча. — После, когато видях якето му да виси от клона като някакво кодирано послание, всички тревоги и мисли като че експлодираха в главата ми. Бях побеснял. Тичах към тях и си мислех какво ще й кажа, какво ще направя с нея. Като стигнахме горичката, бях готов да я сравня със земята и се втурнах право към Зара.

Чаках да продължи.

— И какво стана тогава?

— Не зная. Тялото ми беше готово да действа, но главата…

— Спокойно, Саймън, всичко е наред сега — казах. — Та, какво е станало с главата ти?

— Ванеса, моля те да ме разбереш. Тогава не бях способен да се контролирам, не знаех какво става с мен… Имах само смътна представа какво се случва. — Дишането му стана плитко и трескаво. — Когато ги видяхме там, на скалите, аз вече не исках да нараня нея… Исках да нараня него.

Дъхът ми секна.

— Чувствата ти са били объркани. Всичко ти се е стоварило наведнъж в този момент, бил си съкрушен.

— Повярвай ми, не беше така.

Каза го толкова сериозно, толкова откровено, че нямах друг избор, освен да повярвам, че той вярва на онова, което ми казва.

— Но защо? — попитах. — Защо си искал да нараниш Кейлъб?

Той вдигна глава и лицето му се сгърчи, сякаш предварително се каеше за онова, което предстои да каже.

— Защото ревнувах.

Отдръпнах се назад.

— Когато я видях, всичко друго мина на заден план. Гората, издирването, всичко случило се през последните няколко седмици.

— И аз включително — подхвърлих, гледайки през прозореца.

— Виждах единствено нея — продължи той с треперещ глас. — Тя се опита, Ванеса. Опита се да ме накара да откликна на нейния зов. А те притежават огромна сила. То не е просто звук или песен — не прилича на нищо, за което се говори в легендите.

Обърнах се да го погледна, а сърцето думкаше в ушите ми.

— И какво е то?

Той замълча.

— Нали ти се е случвало да плуваш по гръб в езерото и ушите ти да са ту под водата, ту отгоре? Така за части от секундата долавяш всички звуци наоколо, а после те заглъхват и стават далечни и неясни. Усещането е като да преминаваш от един свят в друг.

Знаех много добре за какво говори. Още преди злополуката мигът, когато всичко около мен заглъхва и вече не можех да чувам какво става над водата, ме караше да се чувствам неспокойна.

— Това е нещо подобно — като да плуваш на повърхността, а после бавно и нежно водата да те погълне. Усещаш, че потъваш все по-дълбоко и по-дълбоко, но не можеш да се противопоставиш. Чувството не е никак неприятно, затова изобщо не опитваш да му устоиш. Просто се оставяш на водата да те завлече надолу, докато оглушееш за всичко.

— Ти виждаше ли я, когато това се случи с теб?

— Да. Но тя изглеждаше съвсем различна. Всичко изглеждаше различно. Сякаш бяхме заобиколени от милиони огледала, а слънчевите лъчи рикошираха последователно в тях, докато гората не се изпълни с бяла сияйна омара.

— Виж какво — започнах, опитвайки се да говоря като приятел, който е готов да помогне, — това наистина звучи доста откачено. Но ти вярвам и не се съмнявам, че наистина си видял и чул нещо необичайно там. В такъв случай, ако имаме работа с подобно нещо…

— Ванеса.

Стиснах очи. Единственото, което доскоро желаех да науча, е какво точно се е случило с Джъстин и как са преминали последните няколко месеца от живота й. Исках да се добера до отговорите на някои въпроси, за да разбера защо бе скочила от скалата, да го преодолея и да продължа нататък. Как се стигна до това, което преживявах в момента?

— Ванеса — повтори той, вдигна един кичур коса, който падаше пред лицето ми и го прибра зад ухото.

— Саймън… недей. Моля те. Всичко това ми идва малко в повече. Но иначе съм добре.

— Аз все пак успях да избягам. Не искаш ли да разбереш как?

Готвех се да поклатя отрицателно глава, но той ме хвана за брадичката и не ми позволи.

— Заради теб.

Вдигнах очи.

— Бях се отърсил от първоначалното си вцепенение много преди да ти кажа да вървиш след Кейлъб и да бягаш от нея, защото те чух. Ти проговори и аз отново се върнах към реалността. А когато останахме само двамата със Зара и тя впрегна всичките си сили, за да ме накара да отида при нея, да бъда с нея, аз отново те чух.

— Но тогава мен вече ме нямаше там. Бях много далече от теб и от това място.

— Зная. — Той приближи лицето си до моето. Когато заговори отново, гласът му беше тих и нежен. — Ванеса, онова, което се случи миналата нощ… не беше просто една нощ.

Взирах се в лицето му, разкъсвана от желанието да го накарам да замълчи и нуждата да чуя как ще продължи.

— Откакто ти и семейството ти започнахте да идвате през ваканциите в Уинтър Харбър, нямах търпение да дочакам следващото лято, за да те видя. Можех с часове да говоря с теб за книги, за филми, за Джъстин и Кейлъб… или просто да мълча заедно с теб. Сигурно си усещала колко ми е лесно и приятно с теб.

Кимнах. Аз също се чувствах така.

— Но преди няколко години нещо се промени. — Той ме погледна. — Помниш ли какво се канехме да правим вечерта, преди да стане злополуката с теб?

— Разбира се. Беше четвъртък. По програма първо беше автокиното, после сладолед.

— Точно така — каза той. — Само дето ти не успя да дойдеш… защото беше в болница.

— Вие двамата с Кейлъб пристигнахте с един лаптоп и купчина филми на дивиди.

Той погледна встрани.

— Помниш ли кой филм гледа онази нощ?

— „Безсъници в Сиатъл“. Според Кейлъб една романтична комедия беше най-подходящото нещо за деликатно състояние като моето.

— Аз обаче не помня филма… защото така и не разбрах какво гледам. Нито веднъж не погледнах към екрана на лаптопа, защото не можех да откъсна очи от теб. Двете с Джъстин седяхте на леглото, компютърът беше в скута й, Кейлъб седеше на стола до Джъстин, а аз…

— Беше край прозореца — довърших. — В другия край на стаята. Каза, че ти е горещо и искаш да си близо до климатика.

— Не ми беше горещо. Бях уплашен. Никога не съм бил толкова уплашен през живота си като тогава.

Опитах се да си го представя как седи в другия край на стаята и ме наблюдава в продължение на часове. Онази вечер се чувствах щастлива, че има нещо, което да отвлече вниманието ми от току-що претърпяната злополука, и се бях потопила изцяло във филма, без да забелязвам какво се случва около мен.

— Но аз бях съвсем добре тогава… просто ме оставиха няколко дни в болницата, за да ми направят пълни изследвания.

— Ванеса… ти беше престояла във водата тридесет и четири минути. Никой не би оцелял след подобно нещо. Онази нощ си дадох сметка какво е да те загубя.

Посегнах да изтрия сълзата, която се стичаше по бузата му. Той взе ръката ми и се наведе още по-близо към мен. Исках да ме целуне. Искаше ми се да повярвам, че това, което ми каза току-що, и онова, което се беше случило между нас, не е било грешка. За секунда вярвах, че ще ме целуне, че бих могла… но вместо това той допря устни до челото ми.

— Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам, че Зара успя да оплете и мен. Ето това е, което аз знаех, а ти не знаеше. Ето защо вярвам на Оливър. — Той се отдръпна и ме погледна. — Не твърдя, че причината за всичко е само в това. То не обяснява странните промени в климата и защо те вършат такива неща. Но ще направя всичко възможно да разбера нещо, докато не получим достатъчно информация, за да ги спрем.

Преди да успея да отговоря, задната врата рязко се отвори и през нея в колата нахлу студен вятър и дъжд.

— Какво става? — Лицето на Саймън доби решителност. — Какво каза Джонатан?

Кейлъб се строполи на задната седалка, дишайки тежко. Косата му беше мокра, дрехите — прилепнали към тялото, по лицето му се стичаше вода, но той сякаш не го забелязваше.

— Джонатан нищо не каза. Никой не го е виждал или чувал от три дни.