Сирена

Глава 19

— Обичаш ли боровинки?

Стоях на вратата на кухнята и оглеждах стаята. Масата беше отрупана с отворени пакети хляб, бекон и готова смес за палачинки, а съдържанието им се беше посипало върху постланите отдолу вестници. Кухненският плот беше покрит с фин слой брашно, който се стелеше и над извадените от шкафа купи за разбиване и бъркалки от миксер. По пода се търкаляха яйчени черупки, от които върху линолеума се стичаше прозрачна течност.

— Не мога да си спомня — продължи мама, когато не отговорих на въпроса й, — забравила съм дали обичаше боровинки и мразеше ягоди, или пък обичаше ягоди и мразеше боровинки. И дали не обичаше и двете, или ги мразеше. — Тя се огледа, сякаш отговорът лежеше скрит под купчината брашно. — Защо не мога да си спомня?

Най-вероятно защото от десет години приготвяше само кафе за закуска.

— Харесвам всякакви горски плодове — казах, запазвайки за себе си своето предположение.

Тя въздъхна.

— Слава богу. Вече бях започнала да се притеснявам, че може да си алергична към нещо — не бих си простила, ако съм забравила и това.

— Мамо… за какво е всичко това?

— Какво всичко? — Тя се обърна към купата за разбиване. — Снощи почти нищо не хапна. Реших, че може би си гладна.

Това не беше обичайното поведение на мама. Дори да беше счупила яйце за последен път преди десет години, тази продължителна пауза не можеше да е причина за нейната нервност и припряност сега. Освен това беше най-големият маниак на тема ред и чистота, когото познавам. Ако наистина е искала да ми приготви закуска, само защото може да съм гладна, тя би почистила и прибрала всичко, след като приключи.

Лека-полека започвах да подозирам какво не е наред и понеже бях сигурна, че няма да получа прям отговор от нея, отидох до кухненската маса и издърпах последния брой на „Уинтър Харбър Херълд“ изпод парче хляб.

Закашлях се, за да прикрия ахването си. Очаквах новината, но не и заглавието на първа страница.

Прегледах набързо статията и с облекчение установих, че нито една от новите жертви не е Джонатан.

— Мамо… какво ще кажеш да излезем да хапнем навън?

Тя се обърна към мен.

— Навън ли?

— Стоиш затворена тук от дни. Една малка промяна на обстановката ще ти се отрази добре.

Тя светна, сякаш бях предложила да си плюем на петите към Бостън, и аз се опитах да потисна слабото чувство за вина, което изпитах, задето я бях подвела. От два дни се чудех как да я подпитам за отношенията й с Рейна, като избегна прекия въпрос дали наистина са се познавали и как е станало това. Не исках допълнително да разстройвам мама — тя и без това беше достатъчно изнервена, нито да й давам повод да ме натика на задната седалка на беемвето и да ме отведе далеч оттук. Вече бях на крачка от това направо да изтърся името на Рейна пред нея, за да видя как ще реагира, защото нямах никаква идея как да измъкна нужната информация в обикновен разговор… поне досега.

— Можем да отидем в ресторанта на Бети — предложих, наблюдавайки внимателно изражението й. — Говоря за рибената къща на кея.

— Прекрасна идея. Не сме ходили там от години. — Тя ме целуна по бузата на излизане от кухнята. — Благодаря ти за това предложение.

По пътя към града си мислех, че само преди няколко дни нямаше сила, която да ме накара да предложа подобно нещо. Защото двете с мама не правим такива неща. Дори рядко си говорим. Мама и Джъстин бяха способни с часове да обсъждат дрехи и гримове, веднъж месечно ходеха заедно на шопинг до някой мол и често предприемаха съвместни спа ваканции. Тъй като не споделях техните интереси, аз обикновено не ходех с тях, а оставах вкъщи с татко, четях и гледах филми. Закуската при Бети щеше да е първото, което правим само двете с мама.

Обикновено се страхувах от дългите мълчания и мъчителните разговори. Този път обаче не ме беше страх. Чувствах се някак по-силна, по-самоуверена след нощта, която прекарах със Саймън, и това чувство се засили още повече след неговата изповед в колата пред „Фар“. Оттогава даже не спях на включен телевизор. Сякаш Саймън се беше превърнал в моята светлина нощем. Дори когато не бяхме заедно, го усещах как осветява света около мен и вече не се боях.

Когато Саймън и Кейлъб се върнеха от колежа „Бейтс“, където бяха отишли да проучват сирените и начините да ги спрем, щях да направя всичко възможно да изразя своята благодарност към Саймън.

— Май няма много хора — каза мама, когато спряхме на полупразния паркинг десет минути по-късно.

Извърнах се на седалката и огледах наоколо. Макар и на обичайния си пост, Гарет вече не питаше посетителите дали имат резервация. Новините за последните удавени или бяха прогонили хората от града, или ги бяха накарали да се затворят в летните си къщи, далеч от всякаква опасност.

Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.

— Тук си доста известна — каза мама, когато се настанихме — салонният управител, помощник-келнерът и сервитьорът ме бяха поздравили.

— Сприятелих се с Пейдж Марчанд — отговорих, вдигайки поглед от менюто, за да наблюдавам реакцията й. — Ресторантът е тяхна семейна собственост и аз им помагам от време на време, затова персоналът ме познава.

— О, скъпа. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Толкова се радвам, че имаш нови приятели.

Кимнах и отново забих нос в менюто, чудейки се дали не е време най-после да стигна и до името на Рейна.

— Нали знаеш, сестра ти по същия начин се справяше с всичко.

Отново вдигнах поглед от менюто.

— Тя направо те обожаваше, но невинаги й беше лесно с теб. Затова излизаше толкова често и имаше толкова много гаджета и приятели. Отчаяно се нуждаеше от одобрението на хората — колкото повече хора я харесваха, толкова по-добре се чувстваше.

Поклатих глава, забравяйки за момент причината да дойдем тук.

— Какво искаш да кажеш с това, че отчаяно се е нуждаела от одобрението на хората? Как така не й е било лесно?

— Какво да ви предложа днес?

Изпуснах менюто на масата и сграбчих главата си с ръце. Тайно се бях надявала Зара да е на работа днес — щом като е заета в ресторанта, значи няма опасност да върши нещо друго — но мислите ми бяха заети и пропуснах да се огледам за нея. И ето че сега тя стоеше точно до нашата маса, държеше тефтера за поръчки и се усмихваше така, сякаш бяхме обикновени клиенти, а тя — обикновена сервитьорка.

— Здрасти, Зара. — Насилих се да сваля ръцете си от главата, за да не събудя подозрението на мама.

— Ванеса — откликна с безразличие тя.

— Мамо — успях да кажа, опитвайки се да не се мръщя от изгарящата болка, която цепеше главата ми, — това е Зара Марчанд, сестрата на Пейдж.

— О! — Мама протегна ръка да се здрависа. — Радвам се да се запознаем. Тъкмо казвах на Ванеса колко съм щастлива, че тук е завързала нови приятелства. Това лято беше доста мъчително за нашето семейство, както можете да си представите, затова…

— Ще поръчаме бъркани яйца, препечени филийки и кафе — прекъснах я аз.

Мама ме погледна изненадана.

— Идват веднага. — Сребърните очи на Зара светнаха, когато взе обратно менюто от ръцете ми.

— Съжалявам — обърнах се към мама, когато Зара се отдалечи, — но съм доста гладна.

Мама сбърчи вежди, но не настоя да й обяснявам.

— Та, докъде бяхме стигнали? А, че на Джъстин никак не й е било лесно. — Преди няколко дни не бих допуснала, че съм способна и на това. Но сега подозирах, че мама може да знае за Джъстин нещо, което аз не знам, затова не отклоних разговора, както бих направила доскоро. Пък и ако оставех мама да говори, тя можеше да се отпусне и да изтърве нещо за Рейна.

Мама постави ръцете си една върху друга на масата и се приведе напред.

— Скъпа… ти си изключително красиво момиче.

Поклатих невярващо глава.

— Да, точно така е. — Тя постави ръка върху моята. — Знам, че не си даваш сметка за това. Никога не си го осъзнавала. Може би точно това влудяваше Джъстин повече дори от факта, че винаги забелязваха първо теб, а след това нея.

— Мамо, не се засягай… но това е направо нелепо. Джъстин беше ослепителна. Всички я обичаха. Тя имаше повече приятели и гаджета, отколкото друго момиче би спечелило за цял живот.

— И здравата се потруди, за да бъде така.

Издърпах ръката си изпод нейната и се облегнах на стола.

— Когато двете бяхте съвсем малки, всеки ден ви слагах в една двойна количка и ви водех на разходка в парка. И всеки ден ме спираха поне десетина души, за да ми кажат колко красиви дъщери имам.

— Дъщери — натъртих.

— Да, Джъстин също беше красива. — Тя замълча. — Но, Ванеса… те винаги гледаха към теб.

— Значи просто съм била сладко бебе — казах, стараейки се да бъда търпелива. — По онова време Джъстин е била твърде малка, за да й пука за чуждото внимание, а когато порасна, вниманието на всички вече беше насочено само към нея.

По всичко личеше, че мама много внимателно подбира следващите си думи.

— Спомняш ли си, когато ти беше в шести клас, а Джъстин — в седми, и на Свети Валентин, когато се прибрахте след училище, кутията, в която си носеше обяд, беше пълна с валентинки?

— Може и така да е било — казах, макар да не си го спомнях.

— Знаеш ли колко валентинки беше получила Джъстин?

— Десет? Двайсет?

— Трийсет и три.

— Ето, видя ли? — Изпитах необяснимо чувство на триумф. — Няма как моите да са били повече.

— Само дванайсет бяха за нея — продължи мама. — От нейни приятелки.

— И? — подканих я да продължи, когато тя замълча и ме изгледа така, сякаш трябваше да разбирам за какво ми говори.

— Някои от момчетата в нейния клас ви бяха видели заедно, когато ви оставяхме с колата пред училище. И тъй като те харесали, те предали валентинките, предназначени за теб, по сестра ти.

— Това изобщо не си го спомням.

— Знам, че е така. Ти никога не си слагаше на сърце такива неща — нито тогава, нито след това. Не забелязваше, когато някое момче иска да те покани на среща, или пък излиза с Джъстин единствено заради надеждата някой път да успее да те заговори.

— Но аз дори не съм излизала на среща. — Това си беше самата истина въпреки случилото се със Саймън.

— Ако никога не си била на среща, то не е защото никой не е искал да излезе с теб.

— Мамо — казах спокойно, — Джъстин ходеше на рафтинг29, прибираше се по нощите и се беше целувала с много момчета. Тя не се боеше от нищо. Затова всички я обичаха. Точно затова аз я обичах.

— Вярно, тя правеше всички тези неща, защото смяташе, че като твоя сестра трябва много да се старае, за да започнат хората да я забелязват. Когато порасна, тя престана да говори за това с мен и баща ти, но ние въпреки това знаехме защо го прави. Затова и се стараехме толкова тя да се чувства обичана.

— Ако всичко това е истина — казах, без да вярвам на нито дума от чутото, — тогава защо правеше всичко възможно, за да ме пази? Тя се грижеше за мен и ми помагаше да преодолявам поне донякъде страховете си. Ако моето съперничество я е принуждавало да работи толкова усилено, не трябваше ли да е по-студена с мен? И по-злопаметна? Не трябваше ли да сме врагове, вместо най-добри приятелки?

— Ти беше толкова наивна, така неуверена. Тя добре знаеше, че единствено ти не забелязваш онова, което е очевидно за всички останали. — Мама сведе поглед. Блестящите й от гланца устни се разтвориха, сякаш се канеше да разкрие още подробности… но накрая все пак замълча.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — Вече с усилие удържах гласа си спокоен. — Какво общо има то с всичко останало?

— Ванеса, Джъстин беше красива. Имаше прекрасен ум, беше забавна и завладяваща. — Тя ме погледна и очите й се напълниха със сълзи. — Но заедно с това тя беше и най-неувереният човек, когото съм познавала. Според мен точно затова приемаше всякакви предизвикателства. Точно затова е скочила от скалата посред нощ, въпреки опасността.

Гледах я, без да я виждам. Ако всичко това бе вярно, тогава Зара нямаше нищо общо със смъртта на Джъстин.

Аз бях виновната.

— Както и да е — каза с въздишка мама. — Не бих искала това да ни развали чудесната закуска. Разприказвах се, защото досега не сме говорили за онова, което ни сполетя, и…

Тя замълча, когато сложих на масата пред нея лист хартия. Наблюдавах очите й, докато погледът й се придвижваше от написаното със зелено в долния край към деветте думи в центъра.

— Какво е това? — попита тя, а розовият гланц за устни изпъкна още повече на фона на пребледнялото й лице.

— Есето на Джъстин — казах, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Носех този лист в чантата си, откакто го свалих от корковата дъска в стаята на Джъстин. — На тема коя е тя и каква иска да стане.

Мама бързо ме погледна.

— Какво си… Как си…?

— Тя нямаше да постъпи в „Дартмут“. Даже не си е пратила документите.

Стомахът ми се сви, когато видях очите й отново да се пълнят със сълзи и за секунда почти съжалих, че й казвам това — след смъртта на Джъстин то беше най-ужасяващото нещо, което би могло да й се случи. Но тя ме извади от равновесие, като на практика току-що ме обвини, че съм вгорчила живота на Джъстин, преди да я накарам да скочи от скалата. Исках да разбере, че и тя като мен не беше познавала истинската Джъстин.

— Нищо не разбирам — каза най-накрая тя с приковани към листа очи. — На мен ми каза, че са я приели. Носеше тениските с герба на университета. Не се разделяше от чадъра. Когато стана на осемнайсет, прехвърлихме на нейно име сметката със спестяванията за обучението й и тя изпрати депозит в университета веднага след това.

— Всъщност виждала ли си фактура от банката за този превод? — попитах внимателно. — Или копие от чека, изпратен в „Дартмут“?

— Сигурно… А може и да не съм. Това сега ми се вижда толкова отдавна, че не мога да си спомня. Сещам се, че по онова време бях много заета в работата, а тя изглеждаше толкова развълнувана, така погълната от всичко… — Мама поклати глава, после вдигна очи към мен. — Защо й е трябвало да лъже?

Свъсих вежди, когато сълзите отново потекоха по бузите й.

— Не съм сигурна.

Поколебах се дали да й кажа, че отначало причината да се върна в Уинтър Харбър бе да разбера цялата истина за това, но после се отказах. Не ми се искаше да се впускам в разгорещен спор за Кейлъб или да бъда затрупана с въпроси, на които нямам отговор. Освен това не я бях виждала толкова покрусена, откакто полицията пристигна с ужасяващата новина в къщата ни край езерото и въпреки намерението си отпреди малко, не исках да кажа нещо, което ще я разстрои допълнително.

Хвърлих учуден поглед към салона, когато няколко мъже на средна възраст около една маса избухнаха в шумен смях. Странният ни разговор така ме беше погълнал, че забравих къде сме и защо сме дошли.

— Заповядайте — бъркани яйца, препечени филийки и две чаши кафе.

Обърнах се назад, изненадана, че главата не ме боли.

— Ще обичате ли още нещо?

Рейна. Стоеше до масата и се обръщаше и към двете ни, но гледаше само мен. Носеше къса зелена лятна рокля, която подчертаваше тена й… и извивките на тялото й.

— Здравейте, госпожо… госпожице Марчанд — казах и забих очи в мама. Но тя беше така разтърсена от есето на Джъстин, че дори не забеляза димящата чиния пред себе си. — Какво правите тук?

— Това е моят ресторант — отговори тя, а престорената й усмивка стана още по-широка. — Защо ти е чудно, че ме виждаш тук?

— Разбира се. Извинете. — Не издържах на нейния поглед, защото имах чувството, че сребърните й очи ме обстрелват с лазери. Извръщайки глава, забелязах, че мъжете от масата в другия край на салона бяха престанали да се смеят и наблюдаваха Рейна, вцепенени.

— Как е Пейдж? — попитах.

— Никога не е била по-добре.

Хвърлих един поглед на мама. Тя сякаш не забелязваше присъствието на Рейна.

— Мамо — казах високо, сякаш тя имаше проблем със слуха, — това е майката на Пейдж, Рейна.

Спрях да дишам, докато тя вдигаше поглед от масата.

— Радвам се, че дъщерите ни са се открили — каза тя, преди да забие отново поглед в листа пред себе си.

Когато я погледнах отново, Рейна продължаваше да се усмихва.

— Това ли ще е всичко?

Кимнах и лицето ми пламна.

— Ще предам поздравите ти на Пейдж — подхвърли през рамо Рейна и се отдалечи. — О, и не пропускай да посетиш нашия щанд на първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортен и спа комплекс „Фар“! Ще бъде страхотно.

— Мамо — изшептях, когато Рейна изчезна в кухнята. — Това беше Рейна Марчанд.

Никаква реакция.

— Мамо — опитах отново, закривайки с длан написаното от Джъстин, за да не може да го вижда.

Тя вдигна поглед.

— Рейна Марчанд — повторих. — Майката на Пейдж и Зара, дъщерята на Бети — онази Бети, която е открила този ресторант преди петдесет години.

— Е, и?

— Не я ли познаваш? — Чувах как сърцето бие в ушите ми, докато чаках да отговори.

— Съжалявам, Ванеса — каза тя най-накрая, а гласът й звучеше уморено. — Никога през живота си не съм виждала тази жена.