Скрито-покрито

I

Живописното селце Ръдж-ин-дъ-Вели дремеше под палещите лъчи на лятното слънце. Тясната Хай Стрийт тънеше в покой. Единствените видими признаци на живот бяха котката, масажираща гръбнака си в каменното корито за водопой, няколко омаломощени от жегата мухи, които правеха дихателни упражнения върху первазите на прозорците, както и групичка философски настроени пиячи, които се облягаха на стената на кръчмата „Кармоди Армс“ в очакване да я отворят. Главната улица на Ръдж никога не е особено оживена, но ако влезете в селцето в два следобед през който и да било жарък юлски ден, няма никаква опасност да си помислите, че сте попаднали на Бродуей, на Пикадили или на Рю де Риволи.

След старателно издирване ще откриете на географската карта Ръдж-ин-дъ-Вели в онзи район на Англия, където къщурките от сивкав камък, характерни за Глостършир, отстъпват място на тухлените къщи, каквито се строят в Устършир. Хрисимо — всъщност почти като изпаднало в несвяст — селцето се е сгушило на брега на рекичката Стьрм и пет пари не дава за околния свят. Населението му, което според „Наръчник на автомобилистите“ наброява 3541 души, се гордее с църквата, построена по времето на нормандското нашествие, както и с единайсетте кръчми, а единствената крачка в посока на модернизацията е смесеният магазин на Час. Байуотър, аптекар.

Час. Байуотър е огън човек, него сън не го хваща. Никога не почива следобед и се труди, докато другите спят. Типичният жител на Ръдж има обичай след обилно похапване да се оттегли в най-тихата стая, да разпростре върху лицето си носна кърпа и да се отдаде на сладка дрямка. Но това удоволствие бе чуждо на Час. Байуотър. В момента, в който започва историята, той както винаги бе на крак и току-що бе снабдил полковник Мередит Уайвърн с шишенце от „Превъзходният еликсир на Брофи“, за който се твърдеше, че лекува ухапвания от комари.

Като приключи с покупката, полковникът понечи да си тръгне, ала аптекарят, който обичаше да съчетава полезното с приятното и да разнообразява търговията с приятен разговор, не беше склонен да го пусне толкова лесно. Още повече, че Уайвърн влизаше в магазина за пръв път след драматичните събития, разиграли се преди две седмици в Ръдж Хол, и Час. Байуотър, който негласно бе провъзгласен за главен разпространител на клюки в селцето, умираше от желание да се добере до по-пикантни подробности.

Разбира се, в общи линии бе осведомен за случилото се. В прекрасния парк на имението Ръдж Хол, векове наред обитавано от представители на семейство Кармоди, се издигаха няколко дървета, които са били засадени по времето на кралица Елизабет. Корените им постепенно изгниваха и едно подир друго тези дървета се превръщаха в заплаха за мирните пешеходци. На помощ идваха експерти, които чрез взривяване превръщаха смъртоносното растение в безобиден дънер.

Жителите на селцето с потрес бяха научили, че при провеждане на съответната операция за обезвреждане на поредния дъб — връстник на кралица Елизабет — полковник Уайвърн и господин Кармоди на косъм са отървали кожата. Двамата приятели случайно минавали по алеята в мига, когато сапьорът запалил фитила, и едва не полетели във въздуха.

Мълвата за инцидента мълниеносно се беше разнесла и всяка вечер случилото се бе главна тема за разговор в единайсетте кръчми. Но Час. Байуотър, който отдалеч на-душваше интересните новини, и чието шесто чувство му помагаше да се добере до истината при събития в изискания свят на аристокрацията, усещаше, че някой премълчава нещо. Реши да предразположи високопоставения и да му даде възможност да излее душата си.

— Топъл ден, нали, полковник? — подхвана учтиво.

— Хм! — изръмжа Уайвърн.

— Забелязвам, че барометърът се вдига.

— Хм!

— Може би най-сетне времето ще се оправи.

— Хм!

— Радвам се, че изглеждате в цветущо здраве, въпреки преживяната неприятност — изтърси Час. Байуотър, който беше решил, че нападението е най-добрата тактика.

Полковник Уайвърн, който беше известен с опакия си нрав, тъкмо се канеше да попита аптекаря не може ли да опакова шишенцето с хартия и да го завърже с канапче, без процедурата да му отнеме целия следобед, но предизвикателството на господин Байуотър го накара да промени намерението си. Лицето му стана мораво като патладжан, а рошавите му вежди се съединиха над носа му. Хвърли убийствен поглед към събеседника си и избоботи:

— Неприятности ли? Неприятност, а?

— Намеквах за…

— Малка неприятност, тъй ли?

— Аз само…

— Ако под „малка неприятност“ — гърлено произнесе полковникът, — разбирате моето чудодейно спасение, при все че онзи затлъстял главорез от Хол се постара да ме убие, то ще ви помоля най-учтиво по-внимателно да подбирате думите си. И това ми било малка неприятност! Мили Боже!

Едва ли на света съществува по-мъчително преживяване от това да разбереш за свада между двама стари приятели, които години наред са тичали рамо до рамо по пътеката на живота, споделяли са радости и скърби, както и възгледи по отношение на религията, политиката и упадъка на младото поколение, харесвали са една и съща марка пури и едно и също вино. Ето защо би следвало аптекарят да изпита мъка и огорчение, чувайки полковник Уайвърн да нарича „затлъстял главорез“ господин Лестър Кармоди от Ръдж Хол, когото само допреди две седмици смяташе за най-добрия си приятел. Ала вместо от тъга и огорчение, Час. Байуотър беше обзет от възторг и нечестива радост. Откакто се разигра драмата в имението, той упорито твърдеше, че обществеността в селцето не е научила цялата истина. Любопитно се втренчи в полковника в очакване на обяснението, а ушите му щръкнаха като антени.

Събеседникът му заразказва, думите се лееха от устата му като порой. Час. Баиуотър, който жадно слушаше, постепенно осъзна, че възмущението на Уайвърн е донякъде оправдано. След като си бил приятел с някого в продължение на двайсет години, разхождаш се с въпросния някой в парка, чуеш предупредителни викове и разбереш, че в непосредствена близост ще избухне динамит, съвсем логично е да предположиш, че приятелят ти ще постъпи като истински мъж. И през ум не ти минава, че ще те сграбчи през кръста и ловко ще те използва като щит, та ти да бъдеш пометен от взривната вълна, а негова милост да се отърве само с опърлена вежда.

— Не може да бъде! — изкоментира господин Байуотър и още повече наостри уши.

Полковникът продължи да разказва. Невъзможно е да преценим дали, ако бе в състояние да обмисли поведението си, би се доверил именно на аптекаря. Ала в момента здравомислието му бе чуждо. Няма значение кой отваря бутилката с шампанско — за пенливата течност е важно да излезе навън. Полковник Уайвърн бе досущ като бутилка с шампанско. Поради отсъствието на дъщеря му Патриша, той нямаше с кого да сподели неволите си и в продължение на две седмици бе подложен на неописуеми душевни терзания. Именно това го накара да се изповяда пред първия срещнат.

Описал бе случката толкова образно, че господин Байуотър се почувства така, сякаш е бил свидетел на разигралата се драма; стори му се, че чува ужасените викове на експертите по взривяване, които са установили наличието на човешки същества в опасната зона, и които се спускат към жертвите, проснати на земята. Пристигат тъкмо когато полковник Уайвърн, който е седнал върху лицето на господин Кармоди, се изправя и съобщава на доскорошния си приятел какво мисли за него. Дълбоко в душата си Байуотър смяташе, че собственикът на имението е проявил необикновено присъствие на духа и е опровергал теорията, поддържана от злонамерени личности, според която аристократите-земевладелци са лишени от интелект. Все пак от все сърце съчувстваше на пострадалия. Според него с полковника бяха постъпили несправедливо и огорчението му бе напълно основателно. Въпрос на съвест бе дали Уайвърн има право да нарича бившия си приятел „мекотело“ и „изчадие адово“.

— Ще го съдя! — изсъска полковникът и гневно се вторачи в рекламата за някакви хапчета, наречени „Розовите таблетки на Прингъл“.

— Правилно.

— Онзи шишкав подлец обича само парите, затова ще го докарам до просяшка тояга, дори ако се наложи, ще отнеса случая до Камарата на общините.

— Правилно.

— Можеше да умра. Като по чудо не загинах. Ако съдебните заседатели имат капчица съвест, ще определят обезщетение най-малко от 5000 паунда. Мисля дори, че ако английската правосъдна система функционира нормално, негодникът ще бъде изпратен да чепка кълчища в затвора.

Господин Байуотър цъкаше и мърмореше под нос, но предпочиташе да не взима страна. Двамата участници в драматичните събития бяха негови редовни клиенти и той не искаше да си разваля отношенията нито с единия, нито с другия. Горещо се надяваше, че полковникът няма да се поинтересува от мнението му по въпроса.

За негов късмет надеждите му се оправдаха. След като в продължение на шест минути Уайвърн изливаше насъбралата се в душата му мъка, като че се окопити и установи, че не е избрал най-подходящия човек, на когото да се довери. Смутено се изкашля и побърза да смени темата:

— Къде ми е лекарството? Божичко, още ли не сте го опаковали? Защо ли са ви необходими цели три часа, за да завържете някакво канапче?

— Опаковано е, полковник — побърза да го успокои Час. Байуотър. — Заповядайте. Направих малък клуп за пръста, та да ви улесня при носенето.

— Бива ли го този еликсир?

— Повечето клиенти, които са го вземали, твърдят, че въздействието му е чудодейно. Благодаря, полковник. Много съм ви задължен, полковник. Всичко хубаво, полковник.

Уайвърн, който още кипеше от гняв заради нанесената му обида, измарширува до вратата, рязко я блъсна и излезе от магазина. След миг сънената тишина бе нарушена от канска врява — съчетание от писклив и яростен кучешки лай и гневното възклицание на пенсиониран военен. Час. Байуотър подскочи като ужилен, сетне свали от най-горната полица в долупосочената последователност бинт, шишенце с риванол и бурканче от онези за половин крона, съдържащо болкоуспокояващ мехлем, подходящ при порезни рани, изгаряния, драскотини, ужилвания от коприва и ухапвания от куче. Неговото верую бе, че човек трябва да е подготвен за всякакви ситуации.

II

Докато полковник Уайвърн споделяше тегобите си с аптекаря, който целият бе слух, по Хай Стрийт преспокойно крачеше младеж, издокаран с одежди за игра на голф. Името му бе Джон Карол и се падаше племенник на господин Кармоди. Беше извървял пътя до селцето, придружаван от вярната териерка Емили, с намерението да си купи тютюн, поради което крайната му цел бе търговският обект, откъдето полковникът току-що се беше снабдил с „еликсира на Брофи“.

Нека читателят не се заблуждава от думичката „аптекар“ след името на господин Час. Байуотър. Дали от прекалена скромност, или поради необяснима прищявка, този велик човек нарича себе си аптекар, но всъщност професията му е далеч по-разностранна. Час. Байуотьр е най-важната личност в Ръдж, а в магазина му ще намерите всичко — от кристални сервизи до капани за мишки. В селцето има няколко будки, от които можете да си купите нещо, което минава за тютюн, и към което един самоуважаващ се пушач на лула никога не би посегнал. Искаш ли да усетиш истинско удоволствие от порочния си навик, трябва да посетиш магазина на господин Байуотьр.

Джон бавно и замислено крачеше по главната улица. Ако някой го наблюдаваше, щеше да види висок и мускулест младеж, чието симпатично лице бе намръщено като буреносен облак. Дали защото беше безнадеждно влюбен, или поради други причини, напоследък мрачното настроение не го напускаше. Ала докато прекосяваше селцето, установи, че тишината и спокойствието действат като балсам за изтерзаната му душа. Толкова беше вглъбен в мислите си, че сякаш бе изпаднал в транс, от който го изтръгна врявата, сепнала Час. Байуотьр.

Причината за суматохата беше съвсем прозаична. Кучешката госпожица Емили беше добила особен навик — когато Джон я взимаше със себе си да му помогне при избора на тютюн, тя се поддаваше на неудържим инстинкт, хукваше пред младежа и енергично препускаше до магазина на Час. Байуотьр, където притискаше муцуна до вратата и нетърпеливо душеше, докато някой благоволи да й отвори. Изпитваше болезнена страст към хапчетата против кашлица и от опит знаеше, че като влюбено втренчи в аптекаря влажните си кехлибарени очи, неминуемо ще получи от любимото си „лакомство“. Ала днес, тъкмо когато бе предприела обичайната си тактика, ненадейно вратата на магазина се отвори и я цапардоса по нослето. Емили изквича от болка и отскочи назад, в този миг полковник Уайвърн прекрачи прага, стискайки в ръка шишенцето с еликсира на Брофи.

При подобни обстоятелства е прието да се спазва етикеция, на която държи всяко себеуважаващо се куче. Ако някой случайно настъпеше Емили, тя очакваше този някой да почувства вината си и да я обсипе с грижи — редно бе същата процедура да важи и в случаите, когато я халосваха с врати по носа. Зачака полковникът да постъпи според правилата на доброто възпитание, но с потрес установи, че той дори не възнамерява да се извини. Грубиянът я отмина, без да я удостои поне с една съчувствена дума. Женската природа на Емили се разбунтува срещу тази отявлена наглост.

— Един момент — заплашително изръмжа тя. — Бъдете така добри да почакате. Не бързайте толкова, любезни господинчо. Отделете ми минутка от драгоценното ви време.

Полковникът, който още беше под въздействието на спомените за обидата, нанесена му от най-близкия му приятел, установи, че и съдбата постъпва несправедливо с него, като му изпраща някакво космато животинче, заливащо се в пронизителен лай.

— Махай се! — изкрещя той.

Недостойното му поведение доведе Емили до истерия.

— Как не! — пискливо се провикна кучешката госпожица. — За кого се мислите, господин Непохватко? Не стига, че цапардосвате дами по носовете, като да сте кралят на Англия, ами…

— Вървете си, сър — прекъсна я Уайвърн.

— Кого наричате „сър“, мътните ви взели? — Като всяко съвременно момиче Емили имаше богат речник и не обичаще да се церемони. — Именно заради хора като вас избухват размирици и работниците във фабриките стачкуват! Познавам представителите на вашата класа, които ограбват и потискат обикновените хора. Ще ви кажа и още нещо…

В този момент гневът потикна Уайвърн към безразсъдство и той понечи да ритне заядливото животинче. Кракът му не улучи целта, но чашата на търпението на Емили преля. Тя осъзна, че си хвърля думите на вятъра и реши да премине към дела. Като начало захапа крака на полковника, ала точно тогава на бойното поле се появи Джон. Сцената го потресе до дън-душа.

— Емили! — изкрещя колкото му глас държи. Младеж, който вижда как някаква уелска териерка се старае да изяде жив бащата на любимото му момиче, не пести глас и сили.

Викът му прозвуча като тръбен зов, предвещаващ Страшния съд, при което полковникът стреснато подскочи и изпусна шишенцето с еликсира на Брофи. То падна на тротоара и експлодира, а Емили, която смело се хвърляше във всякакви битки, но изпитваше панически страх от бомби, подви опашка и отпраши нанякъде. Вяли ръкопляскания и подвиквания откъм „Кармоди Армс“ подсказаха, че госпожицата е минала покрай това кътче, предлагащо домашен уют, и се движи с похвална бързина.

Джон продължаваше да се суети и да кърши ръце. Съдейки по външността на Уайвърн, не бихте предположили, че той има красива дъщеря, но момичето наистина беше прелестно, ето защо Джон се умилкваше на полковника, както всички младежи се умилкват на бащите на красиви дъщери.

— Извинете, полковник… Много съжалявам… Дано не сте пострадали, полковник…

Ухапаният запази ледено мълчание и измери Джон с поглед, който навремето караше старшините да клюмват като осланени рози, сетне влезе обратно в магазина. Час. Байуотър, който изглеждаше съкрушен, изникна иззад щанда. Младежът се поколеба и също прекрачи прага.

— Дайте ми още едно шишенце от онуй нещо — изръмжа полковникът.

— Ужасно съжалявам — плахо се обади Джон.

— Изпуснах другото на тротоара. Нападна ме свирепо куче — продължи Уайвърн, сякаш не го беше чул.

— Страшно съжалявам… — повтори младежът.

— Това животинче е заплаха за обществеността и досажда на всеки срещнат.

— Точно така — включи се и Час. Байуотър.

Темите за разговор очевидно се бяха изчерпали, настъпи тягостно мълчание. Аптекарят, който реши, че моментът не е подходящ за грижливо увиване с хартия на шишенцето и за измайсторяване на артистична примка, спомагаща за носенето му, счупи рекорда за бързо опаковане на еликсири на Брофи с такъв резултат, че години наред постижението му остана ненадминато от други аптекари. Полковникът грабна покупката си и измарширува на улицата, а Джон, който му беше отворил вратата и дори не бе удостоен с поглед заради учтивостта си, изприпка до щанда и плахо промълви, че иска две унции тютюн от специалната смес.

— Ей сегичка, господин Джон — изчурулика аптекарят. След като полковникът излезе от магазина, сякаш се вдигна тъмен облак, засенчващ света на Час. Байуотър. На лицето му отново грейна усмивка, езикът му се развърза. Подаде на Джон пакета с тютюн и задържайки го чрез изпитаната тактика със забавяне на рестото, се отдаде на удоволствието да разговаря:

— Полковникът май беше доста нервен, сър.

— Ще ми върнете ли рестото? — парира го младежът.

— Струва ми се, че доста се е променил, откакто преживя перипетията в Хол. Вече не е онзи добродушен джентълмен, когото всички познаваме.

— Моля, дайте ми рестото.

— Крайно неприятна случка — въздъхна аптекарят.

— Къде ми е рестото?

— Щом влезе в магазина, разбрах, че не е на себе си. Погледът му беше един такъв… Рекох си: „Душевното му равновесие е разклатено!“

Джон, който току-що бе имал възможността да огледа полковника, побърза да се съгласи, сетне учтиво настоя да му върнат рестото.

— Безсъмнено страда поради отсъствието на госпожица Уайвърн — отбеляза Час. Байуотър и дружелюбно се усмихна, сякаш не бе чул молбата на клиента. — Преживее ли човек онова, което се случи на полковника… изпадне ли в… особено състояние, ако разбирате за какво намеквам… сигурно му се иска да бъде заобиколен от любимите си хора. Логично е, нали? — кимна аптекарят.

Джон, който допреди миг изгаряше от желание да излезе от магазина, замръзна на мястото си. Беше така устроен, че жадно слушаше всекиго, който подхванеше разговор за Патриша Уайвърн. Пристъпи по-близо до щанда, а Час. Байуотър продължи монолога си.

— Слава Богу, че госпожицата скоро ще си бъде у дома. Научих, че пристига утре.

Сякаш електрически ток разтърси Джон. Пат Уайвърн бе отсъствала толкова дълго, че той напълно се беше отчаял и само понякога се питаше дали отново ще я види.

— Какво? — възкликна.

— Казвам ви самата истина, сър. Вчера се е върнала от Франция. Презокеанското й пътуване е минало без произшествия. Отседнала е в хотел „Линкълн“ на Кързон Стрийт в Лондон. Утре ще вземе влака, който тръгва в три следобед. Госпожица Уайвърн е в отлично здраве.

На Джон дори не му хрумна да се усъмни в точността на информацията, не го изненада и фактът, че аптекарят е запознат с подробностите. Знаеше, че дъщерята на Час. Байуотьр работи в пощенската станция.

— Утре ли? — възкликна.

— Да, сър. Пристига тук утре.

— Дайте ми рестото — безкомпромисно отсече Джон. Не го сдържаше вътре, копнееше да броди из полето и да размишлява върху радостната новина.

— Безсъмнено — подхвана аптекарят — тя…

— Къде ми е рестото? — прекъсна го младежът — и го изгледа така кръвнишки, че Час. Байуотьр беше принуден да прекъсне приятния разговор.

III

За да стигнете от магазина на Час до имението Ръдж Хол, тръгнете по главната улица, завийте наляво по Ривър Лейн, прекосете каменния мост над река Скръм, която лениво криволичи, докато се влее в Севърн, продължете по пътя и ще се озовете близо до кокетната къщичка на полковник Уайвърн. Изкачете каменните стъпала и карайте направо през ливадата — докато се усетите, ще навлезете в парка и измежду високите дървета ще видите високите комини на тухлената сграда, векове наред приютявала представителите на рода Кармоди. Ако наоколо не се навъртат хора, взривяващи динамит под носовете на разни полковници от запаса, гледката въздейства успокояващо. За Джон пейзажът беше още по-привлекателен. Според него през четири-найсетте години, откакто семейство Уайвърн се беше заселило в Ръдж, Пат постепенно и неусетно бе оставила своя отпечатък. Накъдето и да се обърнеше, младежът виждаше дънери, на които тя бе седяла, грациозно подвивайки под себе си краката си, обути в дебели чорапи; дървета, под които двамата с нея се бяха подслонявали по време на летните бури; порти, които любимата му беше прескачала; ливади, които тя бе прекосявала тичешком, и трънаци, където, насърчаван от нея, той беше търсил птичи гнезда. Струваше му се, че още чува кръшния й смях. И макар че в повечето случаи именно той бе обект на присмеха й, навлезеше ли в парка, Джон се чувстваше като във вълшебната гора от приказките.

Беше изминал половината път, когато Емили изскочи изневиделица, гузно го изгледа, сякаш питаше: „Да му се не види, къде се дяна, приятел?“, след което двамата закрачиха заедно, заобиколиха къщата и се озоваха в задния двор. Джон, който от няколко години управляваше имението вместо чичо си, обитаваше помещенията над конюшнята. Запъти се към скромното си жилище, а Емили остана да досажда на шофьора Болт, който миеше луксозния автомобил марка „Декс Мейо“.

Щом влезе във всекидневната, младежът удобно се настани на креслото и напълни лулата си с тютюн. Сетне вдигна крака на масата и влюбено се загледа в снимката на Пат, поставена върху полицата над камината.

Девойката беше чаровна. Дори модерният фотограф, на чиито снимки хората изглеждат обгърнати от гъста мъгла, която почти скрива лицата им, не бе успял напълно да заличи красотата й. Бадемовидните й очи закачливо проблесваха, изящните й устни бяха извити в дяволита усмивка, сякаш девойката знаеше тайни, които отказваше да сподели. Вирнатото й носле подсилваше чара й и й придаваше предизвикателен вид — изражението й бе едновременно загадъчно и примамливо.

Пат се беше снимала малко преди да замине при приятели във Франция и бе подарила фотографията на Джон. А ето, че след тримесечно отсъствие, което му се бе сторило безкрайно, тя се завръщаше у дома.

Джон Карол не беше от онези вятърничави младежи, чиито чувства се влияят от настроението. Отдавна бе влюбен в Пат и знаеше, че ще я обича до края на живота си, макар девойката да не насърчаваше любовта му. По времето, когато той бе на петнайсет, а тя на десет години, Пат го боготвореше като всяко момиченце, прекланящо се пред баткото, който умее да си мърда ушите и не се страхува от крави. Ала този период безвъзвратно беше отминал. Напоследък тя се отнасяше с него ту като със слабоумно дете, ту като с непохватно, но симпатично кутре.

Но нищо не бе в състояние да убие любовта му към нея. Патриша се връщаше у дома…

Джон се сепна. Не беше надарен с бърз ум и едва сега му хрумна какво ще се случи, когато любимата му се завърне в родния дом. По време на престоя й във Франция между чичо му Лестър и стария полковник бе избухнала война. Ами ако Патриша реши, че той принадлежи към лагера на противника и откаже да се срещне и да разговаря с него?

Мисълта го смрази до мозъка на костите. Реши, че трябва да предприеме нещо, и то незабавно. Внезапно бе обзет от вдъхновение (което не му се случваше много често) и в съзнанието му се оформи план за действие. Още днес следобед ще замине за Лондон и ще разкаже всичко на Пат, разчитайки на нейното снизхождение. Всичко ще бъде наред, ако успее да я убеди, че от все сърце подкрепя полковника, а на собствения си чичо гледа като на хладнокръвен убиец.

Веднъж задейства ли се мозъкът, спиране няма. След секунда на Джон му хрумна толкова неочаквана и зашеметяваща мисъл, че той смаяно възкликна.

Защо да не помоли Пат да се омъжи за него?

IV

Лицето му пламна от възбуда. Сякаш превръзка падна от очите му и той осъзна каква грешка е допуснал: отдавна беше лудо влюбен в Патриша, но никога не му бе идвало на ум да й довери какво изпитва към нея. Друго си е да изразиш на глас любовта си.

Ето защо тя му се е присмивала толкова често — забавлявало я е поведението на един млад мъж, който години наред не се е осмелил да признае чувствата си.

Решението му бе непоколебимо и той дори усети прилив на сили. Погледна часовника си. Наближаваше три часът. Ако вземе двуместната кола и веднага потегли, ще бъде в Лондон около седем — тъкмо навреме да заведе Пат на вечеря в някой ресторант. Забърза надолу по стълбите и изтича на двора. Едва се спаси от любвеобилната Емили, която беше мокра до кости, но държеше да скочи в прегръдките му, и се обърна към шофьора:

— Премести автомобила, Болт. Ще взема двуместната кола.

— Двуместната ли, сър?

— Да, заминавам за Лондон.

— Обаче тази кола я няма — заяви шофьорът с тон, изразяващ злорадо задоволство, с който той обикновено съобщава на работодателя си, че акумулаторът е спаднал.

— Как така я няма?

— Господин Хюго я взе преди час. Каза, че ще посети господин Кармоди в „Стройни и здрави“. Каза още, че отивал по работа и знаел, че няма да имате нищо против.

На Джон му притъмня пред очите. За кой ли път мислено наруга лекомисления си братовчед, сетне промърмори:

— Знаел, че няма да имам нищо против.

Изявлението бе типично за твърдоглавия Хюго.