Скрито-покрито

I

Зората се сипваше над „Стройни и здрави“. Започваше ден, който щеше да бъде изпълнен със знаменателни събития. Над земята се стелеше гъста мъгла, но в седем часа слънцето си проби път през сивкавата пелена, а точно в осем един палав лъч се прокрадна през прозореца на горния етаж и озари старшина Фланъри, който спеше като младенец. Исполинът изръмжа, отвори очи и като осъзна, че е настъпило поредното утро, изпълнено с много задължения, побърза да стане от леглото и да направи редовните си гимнастически упражнения, след което се изми и облече. Като приключи с тоалета си, отиде в кухнята, където ухаеше на прясно сварено кафе и на пържен бекон — сигурен знак, че закуската е готова.

Неговите сътрапезнички — прислужницата Роза и готвачката госпожа Еванс — го поздравиха с уважението, дължимо на човек с неговото положение и способности. Старшина Фланъри беше омразен на всички пациенти в „Стройни и здрави“ (например адмирал Джеймс Ръгби-Ръд няколко пъти беше изразил желание жив да го одере), но в помещението за прислугата винаги го посрещаха най-сърдечно. Роза обожаваше мустаците му, а госпожа Еванс го смяташе за приятен събеседник.

И днес великолепните му мустаци си бяха на мястото, но той не обелваше нито дума. Беше му обичай още преди да отдаде дължимото на пържените яйца, да подхване разговор с остроумна забележка за метеорологичните условия или с описание на съня си, но тази сутрин закусваше мълчаливо, ако не се броят звуците, които издаваше по време на храненето.

— Защо сте толкова умислен господин Фланъри? — озадачено попита готвачката.

Старшината се сепна и осъзна, че е проявил неучтивост към дамите.

— Мислех си, госпожо — подхвана и набоде на вилицата си парче бекон, — колко несправедлив е животът.

— Тъй си е — съгласи се готвачката.

— А-ха! — обади се и прислужницата Роза, която още беше почти дете и не биваше да се намесва в разговора на по-възрастните.

— Сетих се за лудия пациент в таванската стая — продължи Фланъри, преглътна залъка си и набучи ново парче бекон. — Като си мисля за него, с извинение на масата, кръв ми капе от сърцето. Безсъмнено този младеж са го очаквали блестяща кариера и щастлив живот. Произхожда от добро семейство, получил е добро образование. А после се е отдал на порочни навици, които са го докарали до затвор, тъй да се каже.

— Има ли опасност да избяга? — попита Роза. Предишната вечер с готвачката надълго и нашироко бяха обсъждали тази възможност и двете бяха доста изплашени.

Старшината повдигна вежди:

— Първо, няма начин да излезе от стаята си. А дори да успее, аз ще го обезвредя. Няма от какво да се страхувате.

— Право да ви кажа, чувствам се спокойна, като знам, че бдите над нас, господин Фланъри — усмихна се готвачката.

— Почти същото каза вчера младата госпожица, която доведе брат си — самодоволно заяви той. — Рече ми: „Старшина, чувствам се по-спокойна, след като се запознах с вас. Сигурна съм, че сте незаменими в критични моменти, старшина“. — Въздъхна и продължи: — Като се замислих за нея, много се натъжих и си рекох, че животът е несправедлив. Как е възможно това красиво младо създание да се измъчва заради един нехранимайко…

— Не беше чак толкова красива — прекъсна го Роза.

Думите й бяха последвани от зловещото мълчание, което надвисва в помещението за персонала, ако случайно някой прислужник се осмели да противоречи на иконома.

Очите на старшината едва не изскочиха от орбитите си. Той отпи от кафето си и я скастри:

— Не дрънкай врели-некипели!

— Едно момиче има право да говори, нали? Едно момиче може да изкаже мнение, нали?

— Разбира се, че има право да говори и безсъмнено може да изкаже мнение — отвърна Фланъри, после строго добави: — Но не бива да дрънка глупости. Младата дама беше най-красивата жена, която съм виждал. Очите й бяха като… — Той замълча, търсейки най-подходящото сравнение, сетне разпалено продължи: — Бяха като звезди… — Обърна се към готвачката и добави: — Госпожо Еванс, когато приготвите закуската на специалния пациент, изпратете някого да я донесе в градината, а пък аз ще се погрижа за него. Междувременно ще се скрия в храстите да изпуша една лула.

— Ама… тръгвате ли вече, господин Фланъри?

— Да, мадам.

— Не сте довършили закуската си.

— Изведнъж загубих апетит, госпожо. — Той засука мустак и излезе, като се престори, че не забелязва умолителния поглед на Роза. Знаеше, че дълбоко я е наранил, но смяташе, че ако от време на време не слагаш жените на място, ще ти се качат на главата. Роза беше симпатично девойче, ала симпатичните девойчета нямат право да говорят с пренебрежение за богините.

След оттеглянето му разговорът съвсем замря и госпожа Еванс подхвана монолог, посветен на съвременната девойка. Няма да се спираме подробно на него, тъй като мнението на възрастната дама съвпадаше с възгледите на представителите на нейното поколение, многократно изразявани в църковните проповеди и във вестникарските статии. Накратко казано, госпожа Еванс заяви, че не знае какво е прихванало съвременните девойки. Те говорят непочтително в присъствието на по-възрастни хора. Не проявяват необходимото уважение. Обичат да се самоизтъкват. Нарушават спокойствието на симпатичните мъже и ги карат да зарежат закуската си. Бог знае какво би казала майка й, ако на младини госпожа Еванс се беше държала като Роза…

Като приключи лекцията, девойката я удостои със същата забележка, с която беше накарала старшина Фланъри преждевременно да напусне масата, като остави в чинията си едно яйце и парче бекон от обичайната си дажба.

— Не беше чак толкова красива — заяви и тръсна глава, при което късите й червеникави къдрици подскочиха.

Никога няма да узнаем дали безочието й щеше да накара госпожа Еванс обидено да замълчи, или още по-енергично да поднови обвиненията си, тъй като звънецът над кухненския бюфет оглушително издрънча.

— Той е — промърмори готвачката. — Иди да провериш, какво иска. — Като говореше за собственика на санаториума, винаги използваше местоимение и не одобряваше навика на помощничката си да го нарича стар маймунек, макар тайно да признаваше, че прозвището му приляга. — Ако е за закуската, кажи, че след малко ще бъде готова.

След малко Роза се върна и обяви:

— Старият маймунек се интересува дали сме приготвили закуската на специалния пациент. Искал да огледа подноса, преди да го занесат на онзи тип.

— Не го наричай маймунек!

— Ами че точно на такъв прилича, нали?

— Божичко, каква е днешната младеж! — промърмори готвачката, сетне продължи с предположенията какво би казала майка й.

— Старият господар Туист нареди да приготвим бекон с яйца, препечени филийки и кана с кафе — прекъсна я Роза, която не проявяваше никакъв интерес към майката на госпожа Еванс. — Преди да занесат подноса, искал да го разгледа — добави, после се върна на болната тема: — Щом смятате за красива една жена с боядисана коса и с очи като на вампир, то аз…

— Млъкни! — отсече готвачката.

В кухнята се възцари тишина, която се нарушаваше само от цвъртенето на бекона в тигана и от подсмърчанията на една съвременна девойка, която не споделяше мнението на по-възрастните по отношение на женската красота.

— Готово — най-сетне заяви госпожа Еванс. — Подай ми един поднос… А сега сложи солницата и бурканчето с горчица и гледай да не изпуснеш подноса.

— Че защо да го изпускам?

— Постарай се да не го изтървеш.

— Скоро гледах един филм — казваше се „Сърца и атлаз“. Очите на героинята бяха като на онази жена. — Роза говореше със студеното презрение, което добродетелните жени изпитват към съгрешилите им посестрими. — Какви ли злини не направи! Първо открадна документацията, свързана с велико изобретение, после…

— Ще разлееш кафето!

— Няма.

— Постарай се да не го разлееш.

Междувременно старшина Фланъри се беше разположил сред храстите, скрит от погледа на всеки, който може да му измисли някаква работа, и се отдаваше на най-голямото си удоволствие за деня — да изпуши една лула след закуска. Перушината му още беше настръхнала, защото беше възхитен от Доли и всеки намек, че тя не е съвършена според него бе равнозначен на светотатство.

Разбира се, съществуваха обстоятелства, смекчаващи вината на Роза — известно му бе, че тя го боготвори и изказването й навярно беше предизвикано от пристъп на неконтролируема ревност. В светлината на тези обстоятелства беше склонен да й прости прегрешението. Постепенно удоволствието от пушенето надви раздразнението му и той дори почувства благоразположение към девойката.

В интерес на истината Роза по-скоро заслужаваше съжаление отколкото упрек. Трябва да посмачкваш фасона на младите момичета, когато забравят мястото си, но сигурно и на нея не й е лесно. Коя девойка няма да избухне, ако чуе как мъжът, когото обожава, превъзнася красотата на друга жена? Всъщност отровната забележка на Роза беше комплимент, поради което старшината, вече напълно успокоен, реши да й прости.

В този момент чу стъпки по пътеката и наостри уши. Пушенето на територията на „Стройни и здрави“ беше забранено с цел пациентите да не се повлияят от дяволската съблазън и да започнат да буйстват. Той изгаси лулата, предпазливо надникна измежду вейките и установи, че няма повод за безпокойство — стъпките са били на Роза. Тя стоеше с гръб към него и държеше поднос, върху който бяха подредени куп съдинки. Едва сега старшината си спомни, че беше наредил да му донесат в градината таблата със закуската на специалния пациент, която му предстоеше да сервира, като се изкатери по дървената стълба.

— Господин Фланъри-и! — провикна се девойката и огледа хоризонта.

В никакъв случай не би могло да се каже, че строгият старшина бе свикнал да се държи като палав и дяволит хлапак. Ала след медитирането в храста, съчетано с успокояващото въздействие на тютюна, той беше в необичайно добро настроение. Слънцето грееше ярко, птиченцата огласяха градината с песните си и буйната кръв на старшината закипя. Той пъхна лулата в джоба си, безшумно се промуши през храстите, докато се озова на сантиметри от девойката, и нежно прошепна:

— Бау!

Всички велики мъже имат своите недостатъци, които са неизбежни и които сме склонни да простим. Ето защо не го порицаваме, а само отбелязваме като факт, представляващ интерес за бъдещите му биографи, че нежното прошепване не беше сред уменията на този иначе забележителен човек. Между намерението и изпълнението му зееше дълбока пропаст. Звукът, излязъл от гърлото му, беше като вой на свирена на презоекански параход; прогърмя на сантиметри от ухото на Роза и й подейства както викът на Джон Карол бе подействал на полковник Уайвърн, пазаруващ в магазина на Час. Байуотър, за който инцидент вече ви разказахме. Понякога най-прозаични причини променят хода на събитията. Роза подскочи като ужилена, изпищя и изпусна подноса, след което притисна длан до сърцето си.

Старшината мигом прозря, че е постъпил неправилно, тъй като е бил подведен от ведрото си настроение. Ако желанието му бе да осведоми девойката, че й е простил, трябваше да излезе от храста, да застане лице срещу лице с нея и да й го съобщи. Ала вместо това беше действал от прикритие и преструвайки се на безплътен глас, беше създал голяма бъркотия.

Към бъркотията спадаха кана с кафе, каничка с мляко, една купичка със захар и друга с масло, солница, бурканче с горчица, купчина препечени филии и чиния с пържени яйца и бекон, които бяха паднали на тревата. Той излезе от храста, печално ги изгледа и измърмори нещо неразбираемо.

Колкото и да е странно, девойката не изглеждаше разгневена, въпреки че в този момент беше оправдано да каже някои от неприличните думи, които напоследък младите дами непрекъснато използват. Ала на лицето й се изписа облекчение и тя радостно възкликна:

— Господи, помислих си, че е онзи тип от таванската стая! Изплаших се да не е избягал.

— Няма страшно, моето момиче — избоботи той. — Старшина Фланъри е тук!

— О, господин Фланъри!

— Хайде, успокой се — каза той и макар да усещаше, че действа малко прибързано, я прегърна през кръста. После я целуна. Не му се искаше да се обвързва, но в момента нямаше друг изход.

Роза видимо се успокои и заяви:

— Изпуснах подноса.

— Да — съгласи се старшината, от чийто поглед нищо не убягваше.

— Няма как, ще отида да му кажа.

— На господин Туист ли?

— Ами да.

Той се поколеба. Докторът ще поиска обяснение за случилото се, което неминуемо ще доведе до разкрития, представящи него, старшина Фланъри, в неблагоприятна светлина. Нищо чудно Туист да реши да се освободи от помощник, който, макар и с добри намерения, се крие в храстите и вика „Бау!“ на прислужничките.

— Слушай, моето момиче — подхвана. — Доктор Туист е зает човек, сума задължения са му на главата. Едва ли ще му бъде приятно да го занимаваш с изпуснати подноси. Тичай обратно в кухнята и кажи на готвачката отново да приготви закуска за специалния пациент. Само каната за кафе е счупена, всичко друго си е здраво и читаво. Ще подредя нещата на подноса, а ти ще го занесеш на пациента. И никому нито дума за случилото се. Докато се върнеш, ще заровя в земята остатъците от яйцата.

— Ама… господин Туист сложи нещо специално в кафето.

— А? Какви ги говориш?

— Като му занесох подноса, старият маймунек попита дали това е закуската на специалния пациент, а аз казах „да“. Тогава той изля в кафето няколко капки от едно шишенце. Помислих, че сигурно е лекарство, за да упои онзи луд и да му попречи да излезе от стаята си и да ни избие до крак.

Старшината снизходително се усмихна:

— Няма нужда да се дава успокоително на буйстващия пациент щом аз съм тук. Доктор Туист напразно се безпокои. Не разбира, че в случай на необходимост ще му се притека на помощ, за да няма изнасилие. Освен това честото вземане на тъй наречените седитиви не е препоръчително. Вчера пациентът е бил под влиянието на приспивателно и съществува опасност за здравето му, ако и тази сутрин вземе сънотворно. Ако господин Туист те попита дали онзи е изпил кафето, учтиво ще отговориш: „Да, сър“. Аз ще сторя същото и така тайната ще си остане между нас.

Половин час по-късно му се предостави възможност да изпълни собствените си указания. След като се беше покатерил по стълбата и беше поднесъл на пациента второто издание на закуската, той се сблъска в градината с работодателя си.

— Тъкмо теб търсех — каза доктор Туист.

— Какво обичате, сър?

— Онзи, буйстващият… вече закуси ли?

— Преди пет минути го нагледах през прозореца и забелязах, че се радва на завиден апетит.

Чимп замълча, после небрежно попита:

— А кафето изпи ли?

— Да, сър — учтиво отговори старшината.

— О! Добре. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — искрено отвърна Фланъри.

II

По принцип старшината не беше майстор на засуканите фрази, но когато каза, че Джон се е радвал на завиден апетит, безсъмнено използва mot juste. Защото тъкмо това бе точното определение на подхода на бедния младеж към храната и кафето, които тъмничарят му поднесе през решетките. Нито нарастващата му неприязън към Фланъри, нито унижението да бъде третиран като опасен звяр в зоопарк можеха да се сравнят с апетита му, който се изостряше с всеки изминал час. Главоболието му беше преминало и беше заменено от глад, на който и вълците биха завидели. Още преди тъмничарят му да се спусне по стълбата, Джон вече беше излапал едното яйце. За нула време се справи с другото яйце, с бекона, с препечените филийки, с маслото, млякото и кафето, и след като вдигна чинията да провери дали отдолу не е останала някоя троха, опечалено констатира, че закуската е приключила.

Чувстваше се много по-добре. Задоволил беше животинския глад, съзнанието му вече не бе обсебено от мисълта за храна и напитка, вече можеше да насочи вниманието си към други по-важни въпроси. Лапна бучката захар, която беше открил в сгънатата салфетка, и отново се просна на леглото. Всеизвестно е, че най-добре се разсъждава в хоризонтално положение. Джон легна по гръб, втренчи се в тавана и потъна в размисъл.

Разполагаше с толкова факти, че заниманието можеше да му отнеме цяла вечност. Ала колкото и да си блъскаше главата, не проумяваше какво всъщност се случва. Логично беше да се предположи, че злодеят Туист го е заключил на тавана, за да избяга с предметите и картините, които беше откраднал от Ръдж Хол. Естествено Джон не одобряваше престъпните му методи, но признаваше, че стратегията има своите достойнства.

Ала Туист не беше избягал. Според Фланъри и той, и съучастникът му Молой още бяха в „Стройни и здрави“. Но защо? Какво са намислили? Нима си въобразяват, че вечно ще държат затворен един почтен човек, чиято единствена връзка със света е дебелоглавият старшина? Джон беше безкрайно озадачен от поведението им.

После се замисли за Пат и сърцето му се сви от тревога. Питаше се какво ще си помисли любимата му, след като вчера не бе отишъл да я вземе в уговорения час. Сигурно ще реши, че е забравил за срещата. Ще предположи…

Сигурно още дълго щеше да се терзае, но внезапно чу изщракване, сякаш ключ се превърта в ключалката. От всички съществуващи звуци само този можеше да го изтръгне от размишленията му и да привлече вниманието му.

Вдигна глава и се огледа. Вратата наистина се отваряше. По-точно се открехваше — бавно, лукаво, потайно — както би се открехвала всяка врата, ако мерзавец като Туист натиска дръжката.

Джон не проумяваше какви мисловни процеси протичат в съзнанието на този демон. Започваше да се убеждава, че Туист е слабоумен. Не беше избягал, въпреки че за него бягството беше единственият изход, а след като чрез опиати, затвор и бъбривия старшина Фланъри бе потикнал един мускулест младеж към убийство, сега идваше да го навести.

Джон малко го беше грижа за душевното състояние на този престъпник с маймунска физиономия и напомадени мустачки. По-важно бе да се възползва от слабоумието му. Положението изискваше да се действа предпазливо и хитро, ето защо той отпусна глава на възглавницата, предпазливо затвори очи и хитро задиша равномерно, като че бе потънал в дълбок сън.

Очевидно успя да заблуди натрапника, защото след минута гробна тишина изскърца дъска на пода, последвана от друга. Вратата тихо се затвори, Джон чу шепот и мислено се върна години назад. Шепотът… му напомняше за нещо, което се беше случило в детството му.

Внезапно в паметта му изплува споменът за Бъдни вечер — родителите му стоят на прага на стаята му, за да се убедят, че е заспал, после на пръсти пристъпват до леглото му и пълнят чорапа с подаръци.

Джон се окуражи. Най-лесно е, когато вече си правил нещо и познаваш похватите. Никога не бе заспивал в нощта преди Коледа, но добрите влъхви така и не бяха разбрали измамата. Ако поне малко е запазил уменията си, господата Туист и Молой няма да го заподозрат. Захърка толкова силно, сякаш беше астматик.

— Заспал е — произнесе гласът на господин Туист.

— Сигурен ли си? — попита гласът на господин Молой.

— Да.

Двамата очевидно се бяха успокоили, защото се приближиха до леглото, без да стъпват на пръсти.

— Сигурно е изпил всичкото кафе — отбеляза доктор Туист.

За пореден път Джон си каза, че на този човек му хлопа дъската — и децата знаеха, че кафето не действа като сънотворно, а ободрява.

— Слушай, Соупи — продължи Туист, — излез в коридора и стой пред вратата.

— Защо? — попита господин Молой, а на доктора му се стори, че долавя в гласа му студена нотка.

— За да ме предупредиш, ако видиш някого, разбира се.

— Тъй ли? — опъна се Соупи. — Сигурно след малко ще се появиш и ще кажеш, че си преровил всичките му джобове, но не си намерил квитанцията.

— Да не мислиш, че…

— Точно това мисля!

— Ако ми нямаш доверие…

— Чимпи, доверявам ти се колкото на отровна змия. Няма да ти повярвам, дори да казваш истината.

— Е, щом имаш толкова лошо мнение за мен…

Томас Молой все така враждебно отвърна, че наистина има лошо мнение за него. Известно време двамата мълчаха, накрая Туист примирено въздъхна:

— Както искаш…

Джон още повече се озадачи. За каква квитанция говорят? В джоба му наистина беше квитанцията, която шофьорът Болт му бе заръчал да предаде на господин Кармоди, споменавайки, че е оставил чантата в багажното отделение на гарата. Защо тези двамата…

Усети как нечии пръсти се прокрадват към вътрешния джоб на сакото му и реши, че е настъпил моментът да действа. Напрегна мускулите си, с акробатичен скок се озова до вратата и се облегна на нея.

III

Настъпи гробна тишина. Джон, който притискаше с гръб масивната дъбова врата и заплашително се взираше в двамата търсачи на съкровища, разбра, че ако иска да разведри атмосферата с диалог, той трябва да подхване разговора. Явно, че за известно време двамата мошеници си бяха глътнали езиците. Чимп Туист приличаше на маймуна, която е отхапала от червив орех, а Соупи Молой на американски сенатор, който е получил анонимна телеграма със следния текст: „Пипнаха ни. Бягай“. След внезапния скок на младежа, който би трябвало под въздействието на най-добрия опиат, продаван в Чикаго, се бяха почувствали като хирурзи, чийто пациент ненадейно скача от операционната маса и започва да танцува чарлстон.

И тъй, пръв заговори Джон:

— Е, какво ще кажете?

Въпросът бе риторичен и с право остана без отговор. Господин Молой издаде задавен звук като котарак, който се е задавил с рибена кост, а напомадените мустачки на Чимп сякаш провиснаха. Едновременно си помислиха: „Господи, как досега не съм забелязал какъв здравеняк е този младеж!“ Освен това им хрумна, че съществуват и изключения на правилото, според което едрите мъже винаги са добродушни. Неизбежно бе да не забележат, че Джон прилича на убиец, който чрез гимнастика се поддържа в отлична форма.

— Идва ми да ви прекърша вратовете! — процеди младежът.

Заканата накара Соупи Молой да се отърси от вцепенението и да отстъпи една крачка, при което съучастникът му остана по-близо до опасната зона. Постъпката му беше продиктувана от делови съображения. Казваше си, че щом Чимп иска седемдесет процента от печалбата, то е редно да поеме същия процент от пасивите. Настъпил бе моментът да се плащат задълженията и той на драго сърце щеше да си ги раздели с Туист в пропорция трийсет на седемдесет. Скри се зад съучастника си, горчиво съжалявайки, че Чимп не е великан с широки плещи, и предпазливо надникна иззад гърба му.

Джон, който беше изразил най-съкровеното си желание, бе принуден да се заеме с по-прозаични дела. С най-голямо удоволствие би хванал тези двамата за косите и би ударил главите им една в друга, но това щеше да го отклони от най-важното. А най-важното беше да разбере къде са скрили плячката.

— Къде са онези неща? — попита.

— Кои? — невинно се обади Чимп.

— Не се прави на ударен. Къде са вещите и картините, които откраднахте от Ръдж Хол?

Туист внезапно откри, че стои между Соупи Молой и Джон и ловко отскочи назад. Съучастникът му побърза да стори същото. Джон намръщено наблюдаваше странните подскоци.

— Не мърдайте! Стойте мирно! — извика строго. Чимп застана мирно. Томас Молой, който се беше озовал зад него, застана още по-мирно.

— Е, къде са нещата? — поднови разпита младежът.

Може би дори след пълен разгром на бойното поле победеният генерал се поколебава за миг, преди да предаде оръжието си. Въпреки ясното съзнание, че единственият изход е да признаят, в първия момент двамата мошеници не отговориха. После Чимп забеляза изражението на Джон и побърза да каже:

— В Устършир са.

— Къде по-точно?

— На гарата.

— Как така на гарата?

— Чантата се намира в багажното отделение на гарата в Устършир — намеси се господин Молой. Тонът му беше доста бодър — внезапно му беше хрумнало, че положението не е съвсем безнадеждно и че все още има вероятност да стигнат до мирно споразумение. — А квитанцията е в джоба ти, млади момко.

Джон се облещи, сетне промърмори:

— Това е квитанция за чантата, която чичо ми е изпратил на гарата по шофьора.

— Разбира се. Предметите са в тази чанта.

— Какво? Какво говориш?

— Сега ще ти обясня — усмихна се господин Молой.

— Браво, приятелю! — прошепна Чимп, който също се беше пообнадеждил. Седна на леглото, а облекчението му беше толкова голямо, че мустаците му вече не изглеждаха оклюмали.

— Да, младежо — продължи Соупи, — ще ти обясня всичко. Време е да разбереш, че този твой чичо е най-големият хитрец в скъпата ви страна. Ако искаш да знаеш, и той е замесен в кражбата. Скъпият ти родственик все се тръшкаше, че не може да продаде фамилните ценности, че му трябват пари за различни проекти — я за киносалон в селото, я за игрище за голф. Решихме Чимпи уж да извърши обир, а после аз да платя вещите на господин чичо ти, който щеше да получи и сумата от застраховката. Той се съгласи, защото отначало ме мислеше за американски милионер, който колекционира антики за своя музей. После разбра, че го премятаме, и на свой ред започна да ни играе номера. Взе чантата от скривалището, в което Чимп я беше оставил, и я изпрати в багажното на гарата с намерението да я прибере, когато нещата се уталожат. Обаче шофьорът предал квитанцията на теб, а междувременно ти дойде тук, Чимпи те упои и те заключи на сигурно място…

— А ти си с вързани ръце — обади се многоуважаваният Туист.

— Именно — кимна господин Молой. — Няма начин да ни предадеш на полицията, без да натопиш твоя чичо и да го изпратиш да троши камъни в същия затвор, в който сме и ние.

— Ех, с какво удоволствие ще го гледам как се труди в каменоломната — замечтано промълви Туист.

— Аз също — съгласи се Томас Молой. — Най-голямата ми мечта е да го видя в пандиза, стига аз да не съм зад решетките.

— Нито пък аз — обади се Чимп.

— Нито пък ти — каза Соупи след кратък размисъл. — Ето как стоят нещата, драги ми Карол — ако искаш, издай ни на ченгетата, но не забравяй, че това ще бъде един от най-големите скандали във висшето общество. Гарантирам, че събитието ще бъде отразено на първа страница на всички вестници.

— Бас държа, че точно тъй ще стане — доволно отбеляза Чимп.

— Аз също — не остана по-назад съучастникът му.

Двамата съучастници, които бяха забравили противоречията си, приключиха с излагането на аргументите и с надежда впериха поглед в Джон.

Той буквално беше сломен от разкритията. Почтените младежи не обичат да ги мамят, още по-неприятно е, когато член на благородническа фамилия разбере, че най-възрастният представител на тази фамилия се е съюзил с крадци и че го очаква нерадостна съдба в каменоломната на затвора.

Дори за миг не се усъмни в достоверността на историята. Въпреки че разумният човек би приел с недоверие твърденията на господата Туист и Молой, този път те очевидно казваха самата истина.

— Хей! — изплашено възкликна Чимп, който изпод око наблюдаваше младежа. — Без грубост, ако обичаш!

Джон не възнамеряваше да си цапа ръцете с тях, дори беше забравил за присъствието им, а гневът, който изкривяваше лицето му и който бе причинил притеснения на двамата миролюбиви мъже, беше насочен само към чичо му Лестър. Ръдж Хол и семейните реликви бяха светини за него; непоносимо бе да разбере, че господин Кармоди, на когото е било оказано доверие да ги съхранява, е участвал в плана за оскверняването им.

— Не бива да ни обвиняваш — каза господин Молой, който вярваше, че желязото се кове, докато е горещо. — Чичо ти измисли плана за обира.

— Тъй си беше — потвърди Чимп.

— Тъй си беше — като ехо повтори Соупи. Отдавна не се беше случвало двамата да бъдат напълно единодушни. — Него трябва да накиснеш пред ченгетата.

— Именно — потвърди Чимп.

— Именно — повтори Соупи. — Слушай, младежо, ще ти кажа нещо радостно. Научих, че старият Кармоди ще хвърли прах в очите на застрахователите, като обяви награда от хиляда паунда за онзи, който намери и предаде откраднатите вещи. Господин чичо ти сам ми го каза. Ако искаш да се пръсне от яд, поискай наградата. На теб няма начин да откаже.

— В никакъв случай — потвърди Чимп.

— В никакъв случай — повтори Соупи. — Бас държа обаче, че ще се пукне от мъка.

— И още как! — потвърди Чимп.

— И още как! — повтори Соупи.

— Божичко, как ми се ще да му видя изражението! — изкиска се Чимп.

— И на мен ми се ще — съгласи се Соупи. Изглежда, човеколюбивото им въодушевление оказа положително въздействие на Джон. Лицето му се проясни, той едва забележимо се усмихна, като че ли му беше хрумнало нещо забавно. Господин Молой се отпусна и се осмени да си поеме дъх, а доктор Туист почувства такова облекчение, че машинално посегна да засуче мустак.

— Ясно… — промълви Джон и замислено потърка брадичката си, мимоходом отбелязвайки, че брадата му е набола. — Имаш ли някаква кола в гаража?

— Разбира се — усмихна се Чимп. — Твоята кола.

— Какво?

— Точно така.

— Но аз разбрах, че онази… че онази жена е заминала с моя автомобил.

— Оставила го е пред гарата и е помолила да го докарат обратно тук.

Новината така зарадва Джон, че дори Чимп му стана почти симпатичен. Любимата му кола, неговата арабска кобилка беше в безопасност!

След това изумително разкритие интересът му към събеседниците му се изпари. Безмълвно се втурна към вратата, отвори я и изтича по коридора, а двамата мошеници смаяно се спогледаха.

— Какво ще кажеш? — попита Чимп.

Съучастникът му беше лишен от възможността да отговори, защото тъкмо когато се канеше да подхване поучително изказване, от дъното на коридора се чу гръмовен вик, последван от рязко изплющяване, след което се разнесе силен шум, като че отвън бяха изсипали един тон въглища.

Господата Молой и Туист отново се спогледаха.

— Майчице! — възкликна Чимп.

— Майчице! — повтори Соупи.

— Беше Фланъри — добави Чимп, макар че обяснението бе напълно излишно.

— Точно така, той беше — съгласи се Соупи.

Не изгаряха от желание да излязат от стаята и да започнат анкета или (ако се съдеше по оглушителния трясък) аутопсия. Когато най-сетне събраха смелост и бледи като платно застанаха на горната площадка, видяха в подножието на стълбата нещо, което, ако се съди по стенанията му, все още беше живо. После купчината на пода се раздвижи, изправи се и стана ясно, че това е самият старшина Фланъри. Странно защо този достоен човек изглеждаше обезпокоен.

— Ти ли беше, сър? — попита укорително. — Ти ли, господин Туист, отключи вратата на стаята на специалния пациент?

— Исках да поговоря с него — промърмори Чимп, слезе по стълбите и разкаяно огледа помощника си.

— Имам честта да ти съобщя — със студена учтивост каза старшината, — че пациентът фъсна.

— Ранен ли си?

— В отговор на въпроса, сър — все тъй сковано каза Фланъри, — те уведомявам, че наистина съм ранен.

Дори най-ненаблюдателният човек щеше да забележи, че исполинът казва самата истина. Чимп и съучастникът му недоумяваха как за краткото време, с което разполагаше, Джон го е подредил така. На челото му се издигаше яйцевидна цицина, наподобяваща скалист планински връх, под едното му око вече се мъдреше огромна синина. Мисълта, че само по Божа милост Алекзандър Туист още е сред живите, изпълни собственика на „Стройни и здрави“ с такава признателност, че той залитна и се вкопчи в парапета.

Същото чувство изпитваше и господин Молой. Не беше за вярване, че се е отървал здрав и читав, след като е бил в една стая с екзекутор, способен да смели от бой старшината, и който отгоре на всичко (и напълно основателно) му имаше зъб. Жадуваше да пийне нещо по-силно, и то веднага.

Фланъри притискаше длан към насиненото си око, ала с другото фиксираше Чимп. Погледът му бе като погледа на стария моряк (Герой от едноименната поема на Колридж, който мразел всички живи твари, докато след мъчително изпитание се разкаял за жестокостта си. — Б. пр.) и Туист не се осмеляваше да помръдне.

— Ако беше послушал съвета ми, сър — с леден тон заяви старшината, — това никога нямаше да се случи. Колко пъти ти казвах, господин Туист, че буйстващият пациент трябва да се държи под ключ? Казвах го, нали? А пък ти сам си търсиш белята, като отключваш оназ ми врата и оставяш лудият на воля да обикаля из къщата и да избяга, когато му скимне. Тъкмо се бях изкачил по стълбите, и го виждам. Викнах „Хей!“, после бързам да си изпълня задълженията, за които получавам заплата, ама докато се усетя, оня ме цапардосва по окото, после заедно се изтъркаляхме надолу по стълбата. Ударих си главата в последното стъпало или в ей онзи сандък и в един миг пред очите ми причерня и изпаднах в несвяст. — Фланъри замълча, после повтори фразата, която очевидно му беше харесала: — Пред очите ми причерня и изпаднах в несвяст. — А като се освестих, както се казва, буйстващият беше изчезнал. Кой може да каже къде е сега, доктор Туист? Може би избива пациентите или… — Той прекъсна монолога си. Някъде в далечината се чу бръмчене на двигател. — Онзи е! — възкликна старшината. — Забяга!

Потъна в мрачни размисли, после отново подхвана:

— Забяга! Ще тероризирва хората в околността и може би до довечера на съвестта му ще тежат няколко убийства. Ще тежат и на твоята съвест, доктор Туист. Знаеш ли какво ще стане в деня на страшния съд, когато с теб се изправим пред Всевишния? Ще ти кажа, доктор Туист. Господ сърдито ще попита: „Кой носи вината за онези мъртъвци, дето виждам навсякъде?“, после ще се вторачи в теб, а ти от немай къде ще станеш и ще кажеш: „Аз бях, Господи. Аз съм виновен за смъртта на тези хора. Ако бях послушал съветите на старшина Фланъри и бях държал лудия под ключ, трупове нямаше да има“. Да, точно туй ще кажеш, господин Туист. Позволи ми да се оттегля, сър. Ще помоля прислужницата Роза да намаже с някакъв мехлем синините ми. Ако желаеш още нещо, сър, ще го изпълня. Ако ли не, възнамерявам да си полегна. Приятен ден, сър.

Сержант Фланъри си бе казал последната дума, след което, накуцвайки, с достойнство се оттегли. А Чимп, комуто внезапно щукна същото, което беше накарало Соупи да отиде в кабинета, бавно тръгна в същата посока.

Завари господин Молой на телефона.

— Какво правиш? — попита.

— Свиря на флейта — тросна се приятелят му.

— На кого се обаждаш?

— На Доли, щом си толкова любопитен. Трябва да й кажа, че ударът се е провалил, нали? И да й съобщи, след като хвърли толкова усилия, няма да получи цент, нали?

Чимп с отвращение изгледа съучастника си. Искаше му се да не е виждал господин Молой. Искаше му се никога повече да не го види. Искаше му се да не го вижда и в момента.

— Защо не заминеш да й го кажеш лично? — попита кисело. — След двайсет минути има влак за Лондон.

— Предпочитам да й го съобщя по телефона — отвърна Соупи.