Скрито-покрито

I

Преди няколко години, когато играеше в юношеския национален отбор по ръгби, през един дъждовен следобед на стадиона в Дъблин Джон самоотвержено беше затиснал с тялото си топката, тъкмо когато шестима ирландски нападатели, изпълнени с келтски ентусиазъм, решиха да я ритнат. Досега той смяташе, че едва ли отново ще има толкова болезнено и неприятно преживяване, но очевидно се бе лъгал.

Вкопчи се още по-здраво в масата, за да не падне, и примигна, сякаш му бяха ударили плесница. За секунда затвори очи и промълви:

— За Хюго ли?

Усети вцепенение като през онзи отдавна отминал ден в Дъблин, когато му се струваше, че по него пълзят множество стоножки с подковани обувки. За миг сърцето му престана да бие, силите го напуснаха. В момента изпитваше странно безразличие, но знаеше, че по-късно ще почувства непоносима болка.

— За Хюго ли? — повтори.

Ушите му бучаха, но все пак чу гласа на чичо си, който каза, че новината го радва. Внезапно Джон усети, че му е невъзможно да остане в една и съща стая с човек, който се радва, задето Пат и Хюго са се сгодили. Отдръпна се от масата, със залитане тръгна към остъклената врата и излезе в градината. Като видя Пат, която се разхождаше по моравата, странното вцепенение го напусна. Сякаш се сепна и се събуди от дълбок сън. Отначало в гърдите му бушуваха различни чувства, които след малко изкристализираха в изпепеляваща ярост.

Беше жестоко наранен, но гневът му пречеше да осъзнае колко сериозна е душевната му травма. Пат изглеждаше толкова съблазнителна и толкова невъзмутима, сякаш пет пари не дава, че е направила за посмешище един достоен младеж, като е пробудила надеждите му само за да ги стъпче в калта, че го е накарала да мечтае само за да разруши илюзорния му свят. Силната му обич към нея бе заменена от омраза.

Тя се обърна и двамата мълчаливо се спогледаха. Сетне Джон промълви с глас, който сякаш не беше неговият:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Пат и отново настъпи тишина.

Девойката не извърна очи, макар Джон да беше на мнение, че при тези обстоятелства поне би могла да се престори на смутена. Продължи да се взира в него, а в погледа й се четеше странно предизвикателство. После вирна брадичка. Поведението й ясно говореше, че той не е човекът, когото бе обнадеждила с целувка след романтичната нощна разходка с лодка, а само нежелан натрапник, който нарушава спокойствието й.

— Върнал си се от пътуването… — отбеляза с леден тон.

Джон преглътна. Чувстваше, че голяма буца е заседнала в гърлото му. Трябваше да отговори, но се страхуваше, че ще започне да заеква. В подобни случаи един мъж не желае заекването му да издаде, че не е най-щастливият и безгрижен човек на света.

— Разбрах, че с Хюго сте се сгодили. — Говореше бавно, като разделяше сричките, за да не се сблъскат, както им се искаше.

— Да.

— Поздравявам те.

— Редно е да поздравиш него, а на мен да пожелаеш щастие.

— Пожелавам ти щастие — повтори младежът, приемайки шаблонния израз, препоръчван от наръчника за добро поведение.

— Благодаря.

— Дано да бъдеш много щастлива.

— Благодаря.

Отново замълчаха.

— Решението ти е доста… внезапно — обади се Джон.

— Така ли мислиш?

— Кога се върна Хюго?

— Тази сутрин. Писмото му дойде с първата поща, след него пристигна и той.

— Писмо ли? Нима ти е писал?

— Да. Пишеше, че ме моли да му стана съпруга.

— Нима?

Пат очерта в тревата окръжност с върха на обувката си и промълви:

— Писмото е много романтично.

— Така ли?

— Да. Не подозирах, че Хюго е способен на подобни излияния.

Джон отново замълча. Напразно претърсваше съзнанието си за жизнерадостни и непринудени фрази. Накрая изтърси:

— Хюго е прекрасен човек.

— Да.

— Толкова е умен!

— Да.

— И симпатичен.

— Да.

— Бива го във всяко отношение.

— Да.

Той установи, че е изчерпал темата за качествата на братовчеда си и отново потъна в мрачно мълчание. Идваше му да настъпи червея, който току-що беше допълзял до обувката му и очевидно беше в отлично настроение.

Пат се прозина и небрежно подхвърли:

— Добре ли прекара вчера?

— Не бих казал. Може би си чула, че в Ръдж Хол бе извършен обир. Впуснах се да преследвам крадците, но те ме заловиха.

— Какво?!

— Постъпих непредпазливо и позволих да ме упоят с приспивателно, а когато дойдох в съзнание, бях заключен в стая с решетки на прозореца. Едва преди час успях да изляза на свобода.

— Джони!

— За щастие приключението ми приключи благополучно. Успях да върна в имението откраднатите вещи.

— Божичко, Джони! Каква глупачка съм била! Помислих, че си отишъл на пикник с онази Молой.

— Може би отвличането на един почтен младеж за нея е нещо като пикник. Не знам дали ще повярваш, но тя не само е от бандата на престъпниците, но им е нещо като главатар.

Той сведе поглед, като се питаше дали все пак да не настъпи бодрягата-червей, ала внезапно чу задавен вик и изправи глава. Пат се взираше в него, очите й бяха разширени от изненада. Джон си помисли, че никога не е изглеждала толкова неземно красива. Стори му се, че невидими пръсти се вкопчиха в гърлото му, пред очите му падна мъгла, а градината колебливо направи няколко стъпки, сякаш упражняваше нов танц, по който американците са полудели.

Сетне мъглата се вдигна и той видя, че с Пат не са сами. До него стоеше грубоват и брадат мъж със зле ушита дреха от мечешки кожи. Беше неговият праотец от каменната ера, който го беше съветвал по пътя към навеса за лодки и който сега го гледаше с упрек. Приличаше си като две капки вода с Фланъри, а като заговори, стана ясно, че и гласът му е гръмлив като на старшината.

— Хей! — провикна се, като раздразнено прехвърляше каменната брадва от едната в другата си ръка. — Е, младежо, видя ли какво стана, какво се случи, какво произлезе, ако мога да се изразя така, като не послуша съвета ми? Колко пъти ти казах да се отнасяш с това момиче по начин, в чието предимство съм се убедил първо аз, сетне останалите ти предтечи във времената, когато мъжете бяха истински мъже и знаеха как се постъпва в подобни случаи? Загуби я, нали? Ако ме беше послушал…

— Недей! — прошепна някой, а Джон забеляза, че до него стои още някой.

— Но може би още не е късно… — продължи брадатият.

— Не го слушай — каза новодошлият. Едва сега Джон видя, че това е по-добрата му страна. — Протестирам! Нека бъдем по-въздържани и да се държим като културни хора. Не одобрявам тези съвети, приканващи към насилствени действия.

— Които обаче са се оказали ефикасни — вметна прародителят. — Дано този път младежът да ме послуша, защото му посочвам, тъй да се каже, правилния подход.

— Смятам съветите ви за пагубни — с леден тон заяви по-добрата му страна, — и не одобрявам вашите методи. При тези обстоятелства е редно младият човек да се примири с положението като истински джентълмен. Девойката е сгодена за друг човек, който е симпатичен, умен и е наследник на прекрасно имение — прекрасна партия за всяка жена…

— Дрън-дрън! — неучтиво се тросна брадатият. — Туй, дето трябва да направиш, младежо, е да хванеш момата и да я сграбчиш в прегръдките си, тъй да се каже, без да те е грижа за колко умни и симпатични мъже е сгодена. Бога ми, туй трябва да направиш. Ако ми се беше случило същото, когато бях в разцъфтели сили, нито за секунда нямаше да се колебая. Послушай ме, момче, и няма да съжаляваш. Опичай си ума, чуваш ли? Сграбчи момата с две ръце, като истински мъж!

— О, Джони, Джони, Джони! — изстена Пат. В очите й блестяха сълзи, тя безпомощно кършеше ръце, което само по себе си беше достатъчно да наклони везните към методите, прилагани в добрите стари времена, когато първобитните мъже са били истински първобитни мъже.

Джон престана да се колебае. Мътните го взели Хюго! Мътните я взели по-добрата му страна! Пет пари не дава за никого и за нищо освен за съветите на прекрасния възрастен джентълмен, който, въпреки грубоватата си външност и зле скроената си дреха, бе златна мина откъм информация, безценна за всеки младеж. Дълбоко си пое въздух и протегна ръце, а Пат се озова в прегръдките му като лодка, която влиза в пристанището, по чудо оцеляла след силна буря. Едва чута въздишка му подсказа, че по-добрата му страна разочаровано е подвила опашка. Въздишката беше заглушена от одобрителния рев на прародителя.

„Ето какво било да си щастлив“ — каза си младежът.

— О, Джони! — изплака Пат. — Какво да правя?

— Карай в съшия дух — нежно прошепна той.

— Какво да предприема относно Хюго? — отчаяно попита девойката.

Хюго ли? Кой пък е този Хюго? Джон се съсредоточи и си спомни, че съществува някакво недоразумение, свързано с братовчеда Хюго. Какво ли беше? А, да.

— Пат — промълви, — обичам те. А ти обичаш ли ме?

— Да.

— Тогава защо направи онази глупост? Защо се сгоди за Хюго?

Говореше с непривична строгост, защото благоговението, което години наред беше изпитвал към Пат, като по магия беше изчезнало. Изцяло се беше освободил от комплекса за малоценност, което навярно се дължеше единствено на факта, че най-сетне държи любимата в прегръдките си и я обсипва с целувки. През последните половин дузина години ежедневно е имал под ръка този цяр срещу пониженото самочувствие, но не се е възползвал от него. Беше поразен от нехайството си, признателността му към брадатия прародител със зле ушита дреха от мечешки кожи беше безгранична.

— Реших, че въобще не ме обичаш — изплака Пат.

Той се облещи:

— Кой, аз ли?

— Да.

— Въобще не те обичам, тъй ли?

— Да.

— Решила си, че не те обичам, така ли?

— Ами… след като обеща да ме заведеш на излет, не благоволи да се появиш, после научих, че си заминал с онази Молой. Естествено стигнах до заключението, че…

— Не е трябвало да правиш разни заключения.

— Стореното-сторено. Като получих писмото на Хюго, си казах, че това е прекрасна възможност да докажа безразличието си към теб. А сега съм в безизходица. Господи, как да постъпя? Какво да кажа на Хюго?

Джон се пораздразни, задето прекъсват размишленията му върху жизненоважни въпроси, като го занимават с разни абсурдни годежи, но все пак реши да се справи с проблема само и само да успокои Пат.

— Хюго си въобразява, че си негова годеница, така ли?

— Да.

— Обаче не си.

— Вярно е.

— В такъв случай — решително каза Джон — единственото разрешение е да му отворим очите за истинското положение на нещата.

— Де да беше толкова лесно!

— Разбира се, че е лесно! Фасулска работа!

— Ех, ако можеше ти да му съобщиш неприятната вест…

— Разбира се, че ще му я съобщя, иска ли питане! — възкликна.

Ама че работа — как изобщо й е минало през ума, че ще яостави да се обяснява с Хюго! Когато един човек със силен характер и желязна воля се сгодява за плаха и срамежлива девойка, поема на плещите си нейните проблеми и ги разрешава компетентно и бързо като всеки достоен мъж.

— Наистина ли ще го направиш, Джони?

— Разбира се.

— Не мога да го погледна в лицето…

— Няма да пропуснеш кой знае каква гледка. Знаеш ли кьде е скъпият ми братовчед?

— Тръгна към селото, но нямам представа къде е.

— В „Кармоди Армс“ — досети се Джон. — Веднага отивам да му съобщя новината. — С решителни стъпки той прекоси градината и изчезна от погледа на Пат.

II

Хюго обаче не беше в кръчмата. Облягаше се на парапета на моста над река Скърм и мрачно се взираше във водата. Поведението му беше нетипично за човек, който току-що се е сгодил за любимата жена. Като чу стъпки, вдигна глава и се обърна — погледът му беше като на изкормена риба.

— Здравей, старче — произнесе апатично.

Джон подходи по заобиколен начин към истинската тема на разговор:

— Днес времето е много приятно.

— Какво, какво?

— Казах, че денят е прекрасен.

— Аз пък съм на друго мнение… Няма значение… Джон! — Той се вкопчи в ръкава на братовчеда си. — Необходим ми е съветът ти по един въпрос. В много отношения си голям досадник, но поне си здравомислещ, затова искам да се посъветвам с теб. Ако щеш вярвай, но направих голяма глупост.

— А именно?

— Взех, че се сгодих с Пат.

След като пусна бомбата, Хюго се облегна на парапета и с мрачно задоволство се втренчи в братовчеда си.

— Така ли? — невъзмутимо попита Джон.

— Май не си особено изненадан — разочаровано измърмори Хюго.

— Не съм на себе си от удивление — поправи го Джон. — Разкажи ми всичко, без да спестяваш подробностите.

Хюго, който беше пуснал ръкава му, отново посегна към него, сякаш допирът го вдъхновяваше.

— Цялата бъркотия започна със сватбата на Бесъмър. Той е прислужникът на Рони, за когото наскоро ти разказах.

— Да, спомням си. Спомена, че бил надарен от природата с големички уши.

— Досущ крила на аероплан са. Но това не му попречи вчера да се ожени. Сватбената церемония се състоя в апартамента на Рони.

— Така ли? Колко интересно.

Хюго тежко въздъхна и продължи:

— Знаеш как се чувства човек по време на подобни събития, старче. Когато присъстваш на сватба, дори на сватбата на грозник като Бесъмър, неминуемо се размекваш. А може би съм станал сантиментален от червеното вино. Предупредих Рони, че тази напитка е много коварна. Обаче той заяви — с пълно право, признавам — че много се лъжа, ако си мисля, че ще почете с шампанско един неблагодарен тип, който без капчица съжаление изоставя господаря си. Ето защо по време на празненството се наливахме с евтино червнено вино, в резултат на което след около час изведнъж почувствах нещо.

— Какво?

— Ами… някаква тежест и горчивина. Сякаш всички скърби и нещастия на света се бяха разпростряли пред погледа ми.

— Сигурно ти е прилошало от омарите.

— Възможно е — съгласи се Хюго. — Но все пак мисля, че е от черненото вино. Както си седях и тъгувах за цялата човешка раса, съжалението ми се съсредоточи върху Пат.

— Че защо ще я съжаляваш?

— Разбираш ли, ненадейно си спомних как Пат въпреки старанията ми отказва да ти обърне внимание и в този миг се досетих, че го прави заради мен. Някакъв глас сякаш ми прошепна, че единствената причина тя да не желае да те погледне дори с далекоглед, е, защото години наред тайно е копнеела за мен.

— Божичко, това пък откъде ти хрумна?

— Като се замисля, отново разбирам, че причината е във виното и в сантименталната атмосфера. И знаеш ли какво направих, старче? Седнах и съчиних писмо до Пат, с което й предложих да се омъжи за мен. Бях изпълнен с невъобразимо състрадание към бедната девойка…

— Защо ще я съжаляваш? Още не се е омъжила за теб, нали?

— После благоразумието ми надделя. Хрумна ми преди да пусна писмото да се поразходя и да обмисля решението си. Оставих запечатания плик на бюрото на Рони, взех си шапката и отидох в Хайд Парк. Скоро чистият въздух помогна на главата ми да се избистри и разумът отново се възкачи на престола си. Разбрах, че едва не съм извършил най-голямата глупост през живота си. В интерес на бъдещата ми кариера бе да избягвам обвързването и да се посветя на делото на живота си, а ето, че най-съзнателно бях предложил брак на една жена. Не мисли, че имам нещо против Пат. Напротив. Винаги сме били добри приятели и ако бях принуден да се оженя, изборът ми щеше да падне именно върху нея. Разбираш ли, старче, по принцип не желая да се обвързвам точно сега.

Хюго млъкна и се загледа в реката, сякаш се питаше дали да не се хвърли във водите й. След няколко секунди се обърна към Джон и продължи:

— Докато хвърлях на патиците в езерото Сърпънтайн парченца от сватбената торта, стигнах до съдбоносно решение и хукнах обратно към апартамента на Рони, за да скъсам писмото. Ала пликът го нямаше на бюрото. Майката на младоженката, яка кривогледа дебелана, която се тъпчеше с остатъците от сватбеното пиршество, най-невъзмутимо ме осведоми, докато дояждаше омарите с майонеза, че е наредила на Бесъмър на път за гарата да пусне писмото.

— Добре си се наредил — отбеляза Джон.

— Наистина, старче — съгласи се Хюго. — Знаех, че младоженците ще прекарат медения си месец в Бексхил, затова веднага взех такси и обещах на шофьора двойно по-голямо възнаграждение, ако за пет минути стигнем до гара „Виктория“. Човекът направи всичко възможно, но закъсняхме с няколко секунди. Като изтичах на перона, влакът за Бексхил тъкмо тръгваше. Бесъмър се беше надвесил от прозореца на първия вагон и се мъчеше да отвърже бялата атлазена обувка, която някой шегаджия беше прикрепил към дръжката на вратата. Облегнах се на рамото на някакъв носач и разбрах, че това е краят.

— Какво направи после?

— Върнах се в апартамента на Рони и прегледах разписанието, за да проверя кога е следващият влак за Ръдж. Известно ли ти е, драги мой, че нашето загубено село е почти откъснато от света? Бях изпуснал влака в пет и шестнайсет, а следващият заминаваше чак в девет и двайсет. Реших да похапна и така се унесох в мисли, че изпуснах и последния влак. Накрая се качих на товарния, дето тръгва в три през нощта. Не ми се ще да те занимавам с описание на кошмарното пътуване; ще ти кажа само, че когато най-сетне пристигнах в Ръдж, се понесох като стрела към дома на Пат. Възнамерявах да пресрещна пощальона и да го помоля да ми върне писмото.

— Нямаше да се съгласи, колкото и да го молиш.

— Поне това унижение си спестих, защото тъкмо когато доближих къщата, го видях да пуска писмото в кутията. После сигурно съм заспал ей тъй, на крак. Когато внезапно се сепнах, видях, че стоя пред вратата на Пат и че самата Пат стои наблизо и ме гледа. Рекох й „Здрасти“, тя отвърна „Здравей“, сетне някак печално заяви, че е прочела писмото ми и че е съгласна да се омъжи за мен.

— Какво се случи после?

— Ами… промърморих: „Много благодаря“ или нещо от този род и отидох в „Кармоди Армс“ да закуся, защото бях гладен като вълк. Навярно на масата отново съм заспал. Окопитих се едва когато старият сервитьор ме хвана за косата, за да издърпа главата ми от купата с мармалада. След това дойдох тук да обмисля положението. Посъветвай ме как да постъпя, старче.

Джон замислено поклати глава:

— Неловка ситуация, няма спор.

— Именно. Непременно трябва да се измъкна, но се искам да сломя сърцето на бедното момиче.

— Да-а, работата е деликатна и изисква специален подход.

— Точно така.

Джон отново се замисли, после се плесна по челото и възкликна:

— В колко часа си се сгодил с Пат?

— Трябва да е било около девет.

— Сигурен ли си?

— Да. По това време пристига първата поща.

— Ала нали спомена, че си заспал, след като си видял пощальона.

— Вярно е. Но какво значение има този факт?

— Много голямо. Случило се е преди повече от десет минути, нали?

— Разбира се.

Джон се усмихна и лицето му се проясни:

— Тогава всичко е наред. Смятай се свободен, защото преди десет минути Пат обеща да се омъжи за мен.

III

Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата, когато Джон се върна в градината. Слънцето позлатяваше къдриците на Пат, която стоеше до живия плет от лавандула.

— Какво се случи? — нетърпеливо попита девойката.

— Не се безпокой, уредих всичко.

— Каза ли на Хюго, че няма да се омъжиш за него?

— Разбира се.

Настъпи тишина. Само пчелите жужаха в лавандуловите храсти.

— А той беше ли…

— Питаш дали е бил сломен, нали?

— Да.

— Беше — печално промълви Джон. — Но прие удара мъжествено, а като се разделихме, настроението му беше почти ведро.

Щеше да продължи в същия дух, по усети как нещо пълзи по крака му. Изглежда, на някоя пчела й беше омръзнала лавандулата и бе решила да се поразходи по прасеца му. Но когато понечи да смачка наглото насекомо. Пат отново заговори:

— Джони…

— Какво?

— О, не е важно. Мислех си нещо…

Джон беше почти сигурен, че е обект на нападение на пчела, но реши, че трябва да поддържа разговора.

— За какво си мислеше?

— За теб.

— За мен ли?

— Да.

— Какво по-точно?

— Казвах си, че си най-прекрасният човек на света.

— Пат!

— Това е самата истина — промълви тя и го изгледа от глава до пети. — Нямам представа защо те харесвам, нито защо го открих едва сега, но ти си най-симпатичният, най-умният, най-добрият…

— Продьлжавай! — възторжено възкликна младежът. Взе я в прегръдките си и времето сякаш спря.

— Пат! — прошепна й след млако.

Вече бе сигурен, че по крака му пълзи пчела и търси подходящо място да забие жилото си. Но той остана неподвижен. Да помръдне в този миг бе истинско светотатство.

Какво като го изтезава някаква си пчела? Известно е, че ужилванията от пчели лекуват артрита…