Скрито-покрито

I

Щом се погрижи за нуждите на пациента, старшина Фланъри побърза да отиде в кабинета на Туист, който той наричаше стая на дневалния, и да докладва на началника си. Стигна до местоназначението си само минути, след като последният дойде в съзнание. Тъкмо когато старшината подаваше на Джон чашата с чай, Чимп Туист беше отворил очи и с усилие се бе изправил на крака.

И той като Джон първо установи, че има главоболие. После се помъчи да разбере къде се намира. Постепенно съзнанието му започна да се прояснява — и той стигна до заключението, че е в Англия…, а след осмисляне на фактите — че се намира в кабинета си в санаториума „Стройни и здрави“ в Устършир. Изведнъж си спомни всичко, вкопчи се в ръба на масата, без да изпуска лилията, която бяха сложили в ръката му, и се отдаде на горчиви размишления относно лукавата госпожа Молой.

В този момент на вратата силно се почука и старшина Фланъри влезе в кабинета. Чимп още по-здраво се вкопчи в масата като човек, който е видял да подпалват фитила на бомба и очаква разрушителна експлозия. Фланъри се канеше да заговори, а доктор Туист знаеше как ще подейства на главоболието му гръмливият глас на исполина.

— Х-м-м! — прокашля се Фланъри, а Чимп прегракнало изстена, олюля се и се тръшна на най-близкия стол. Имаше усещането, че в главата му се е забил шрапнел. Разтрепери се и ужасено се втренчи в старшината.

— Брей! — провикна се помощникът му, който беше забелязал странните симптоми. — Зле изглеждаш, доктор Туист.

Чимп изпусна лилията — искаше и двете му ръце да са свободни. Притисна длани до слепоочията си и почувства леко облекчение.

— Знам каква е причината, сър — изкрещя загриженият Фланъри. — Оназ проклета настинка е взела, че е проникнала във вътрешностите ти. Жалко, че не ме послуша и не изпи една-две лъжички очистително от глухарче…

— Върви на… — изстена Чимп и шепнешком добави подходящото местоназначение.

Фланъри го изгледа така, сякаш началникът му беше непослушно хлапе.

— Няма смисъл да ме ругаеш, сър. Тук съм поради единствената причина, че си помислих, че ще поискаш да узнаеш за разговора ми с оня пациент в таванската стая и съм на мнение, сър, стига да го одобриш, че е най-добре да го държим под ключ още неизвестно време. Вярно, че той не се опита да ми приложи изнасилие, което безсъмнено се дължи на факта, че помежду ни имаше решетки, но през цялото време поведението му беше странно, да не кажа налудничаво, ето защо горещо препоръчвам до второ нареждане общуването с него да става през прозореца.

— Прави каквото искаш — едва чуто промълви Чимп.

— Не е важно какво искам аз — целомъдрено отговори старшината. — Важни са твоите желания и заповеди, а аз съм само служител, който е длъжен да се подчинява на нарежданията. И още нещо, сър. Както може би знаеш, младата дама отпътува с малката кола…

— Не ми споменавай за младата дама!

— Думата ми беше, господин Туист, че сигурно ще се изненадаш, като научиш, че по една или друга причина младата дама е размислила и е решила да продължи пътуването си с влак. Оставила е колата пред гарата и е наредила да я докарат обратно тук. Преди малко заварих отвън младия Джейкс, дето е син на началника на гарата. Натискаше клаксона като луд, келеша му с келеш, после заяви, че иска за услугата половин крона. По свое усмотрение му отвъртях един шамар и му дадох шест пенса. Разчитам да ми ги върнеш в удобно за теб време. Да закарам ли хубавата количка в гаража, сър?

Чимп закима. Беше готов да се съгласи с всичко, само и само да се освободи от присъствието на този човек.

— Чудя се защо госпожицата е оставила колата на гарата, сър — замислено избоботи Фланъри, при което полилеят се разлюля. — Може би тъкмо като е минавала от там, е разбрала, че пристига влак, и е решила да не се преуморява с шофиране чак до Лондон… мисля, че Лондон е целта на пътуването й.

Чимп беше на същото мнение. Представи си как Доли и Соупи се отдават на забавления в столицата, след като са скрили плячката от Ръдж Хол на място, което той никога, ама никога няма да узнае. Мисълта беше толкова мъчителна, че той изстена.

— Къде те хвана сега, сър? — загрижено попита Фланъри.

— А?

— Къде те хвана болка, сър? Имаш много измъчен вид. Ако питате мен, трябва веднага да си легнеш, и то с грейка на корема. Да, сложи я на коремната област, сър, може да разкара отровата. Една моя леля…

— Не ща и да чуя за леля ти!

— Добре, сър. Както желаеш.

— Друг път ще ми разкажеш за нея.

— По всяко удобно за теб време, сър — учтиво се съгласи Фланъри. — А сега отивам да прибера симпатичната количка в гаража.

Излезе от кабинета, а Чимп се отдаде на печални мисли. Всеки, който се възстановява след конска доза сънотворно, вижда нещата в черни краски, но дори Туист да бе в цветущо здраве, едва ли щеше да бъде оптимистично настроен. Накратко казано, и той като Джон копнееше, ако ще и за миг, да се срещне със Соупи Молой.

Тъкмо когато стигна до заключението, че ако има справедливост, тази среща ще се състои, на вратата се почука и прислужницата обяви:

— Дошъл е господин Молой, сър.

Чимп подскочи от изненада.

— Покани го! — изрече с глас, задавен от вълнение.

Дочуха се провлечени тежки стъпки и Соупи застана на прага.

II

Господин Молой поразително приличаше на атлет, който финишира след непосилно маратонско бягане. Косата му беше разрошена, от потта и праха по лицето му се стичаха кални вадички, краката му не бяха в синхрон с тялото, поради което изглеждаше, че той се движи едновременно в няколко посоки. Безпристрастният наблюдател неизбежно би съжалил тази развалина, която навремето е била добре сложен мъж.

Чимп обаче не беше безпристрастен наблюдател и не изпитваше и капчица съжаление към бившия си делови партньор. На пръв поглед Соупи изглеждаше така, сякаш е бил заклещен в някакъв движещ се механизъм, след което е бил прегазен от няколко камиона. Гледката беше радост за очите на Чимп. Искаше му се да издири работника, управлявал машината, и шофьорите на камионите, за да ги възнагради богато.

— Ето те и теб — процеди мрачно.

Соупи предпазливо даде на заден ход, после запристъпва по посока на креслото. Достигна го с големи усилия, сграбчи страничните облегалки и отпусна морното си тяло. Извика от болка, когато задните му части се озоваха в досег с тапицираната повърхност, после се облегна назад, затвори очи и веднага заспа.

Чимп кръвнишки се втренчи в него. Кипеше от негодувание, което усилваше главоболието му. Не стига, че след всичко случило се Соупи имаше наглостта да се изтърси в „Стройни и здрави“, ами без никакво обяснение най-безцеремонно беше обърнал кабинета на своя спалня. Чашата на търпението на Чимп преля. Той се вкопчи в буйната коса на стария си приятел и разтърси главата му.

Методът се оказа ефикасен. Соупи се поизправи, примигна и промълви:

— А?

— Какво „а“?

— Кой… Защо… Къде съм?

— Ще ти кажа къде си!

— О! — възкликна господин Молой, който на бърза ръка беше възвърнал разсъдъка си, сетне се разположи на креслото. След първия болезнен контакт беше открил колко е удобна тази мебел. Човек, който е пропътувал с раздрънкан велосипед цели трийсет километра, става много придирчив към разните там кресла.

— Божичко, колко ми е зле! — промърмори.

Може би възклицанието бе съвсем естествено за човек в неговото положение, но то прибави няколко градуса по Целзий към настроението на събеседника му, което беше близо до точката на кипене. В продължение на няколко секунди Чимп, който едва овладяваше гнева си, бе неспособен на друга форма на изразяване освен пръхтене.

— Точно така — продължи Томас Молой. — Много ми е зле. Представяш ли си, Чимпи, да дойда чак до тук с велосипед! Да знаеш само как ме болят прасците, да не говорим за ходилата! А ако ми даваха по един долар за всяка синина, причинена от проклетите педали, вече щях да съм богат човек.

— Да не мислиш, че аз съм по-добре! — възкликна Чимп, който най-сетне си беше възвърнал дар слово.

— Точно така — замечтано продължи Соупи. — Навит съм дори на петдесет цента на синина. От глезените нагоре съм обринат със синини.

— Ако имаше моето главоболие…

— И моята глава ще се пръсне от болка — прекъсна го господин Молой. — По целия път слънцето ми напичаше темето. Имаше моменти, когато ми идваше да се откажа. Ако знаеш как се чувствам…

— Искаш ли да знаеш как се чувствам аз! — пискливо извика Туист и се разтрепери от самосъжаление. — Добре ме подреди скъпата ти съпруга! Хубав номер скрои на деловия си партньор! Да ми сложи в чашата някаква гадост, от която едва не пукнах! Така ли се постъпва със стар и верен приятел?

Томас Молой се замисли и призна:

— Госпожата е малко импулсивна.

— Не стига, че ме е оставила на произвола на съдбата, ами е пъхнала и лилия в ръката ми, като че вече съм мъртвец.

— Млада е и игрива — снизходително се усмихна господин Молой. — Момичетата си падат по шегите.

— Хубава шега, няма що! Слушай…

Соупи реши, че е време да обясни на приятеля си поуката от случилото се:

— Сам си си виновен, Чимпи. Не трябваше да си толкова алчен и да се мъчиш живи да ни одереш. Ако не беше настоявал да получиш шейсет и пет процента, нямаше да пострадаш. Съвсем естествено е на една млада жена с буйна кръв да й омръзне нахалството ти. А сега ще ти кажа защо съм дошъл. Да сложим кръст на миналото и да сключим нова сделка, но по-справедлива — по една трета от печалбата за теб, за мен и за госпожата. Ако си навит, ще ти съобщя една радостна вест. Толкова радостна, че ще зачуруликаш от щастие.

— Единственото, което ще ме зарадва, — заядливо отвърна Туист, — е да науча, че си паднал от проклетия велосипед и си гушнал букета.

— Защо си толкова жесток, Чимпи — огорчено промълви господин Молой.

Туист се поинтересува дали с оглед на случилото се трябва да разцелува Соупи. Соупи отговори, че не очаква чак такива нежности, но и не вижда причина да си разменят обидни думи. Докъде ще ги доведат обидите? До никъде.

— Ако имаше като моето главоболие — добави укорително, — щеше да разбереш какво е да седя и да слушам как един стар приятел ме прави на бъз и коприва.

— Как не те е срам да говориш за главоболие! Моето главоболие е сто пъти по-силно от твоето.

— Няма начин, Чимпи.

— Ако искаш да разбереш какво е истинско главоболие, изпий от онези капки, които обичаш да даваш на приятели…

— Остави това — прекъсна го Томас Молой, като мъдро се въздържа да влезе в спор. — Ще ти кажа защо съм дошъл. Приятелю мой, онзи Кармоди успя да ни преметне. От самото начало е знаел какви са намеренията ни.

— Какво?

— Да, сър. Съобщи ми го лично. Знаеш ли какво е направил? Взел е чантата от килера и е изпратил шофьора да я остави в багажното отделение на гарата.

— Какво?

— Да, сър.

— Брей! — възхитено възкликна господин Туист. — Хитър номер! Значи не си взел вещите, така ли?

— Точно така.

Чимп не беше очаквал, че щастието ще го осени през този ден или в близкото бъдеще, но след откровението на приятеля си изпита въодушевление, граничещо с екстаз. Засмя се от радост, но болка отново разцепи главата му и смехът му премина в приглушен стон. Когато кризата премина, той отмести длани от слепоочията си и злорадо заяви:

— Значи въпреки мръсните ви номера сме на един хал.

— Не всичко е загубено, но трябва да действаме мълниеносно.

— Какво предлагаш?

— Чакай да ти обясня. Шофьорът е оставил чантата на багаж, взел е квитанцията, и…

— И я е връчил на стария Кармоди. Не разбирам какво ни грее това.

— Грешиш, приятелю. Не я е дал на Кармоди, а на младия Карол.

Чимп моментално схвана важността на информацията. Втренчи се в Молой и попита:

— На Карол ли? На онзи, дето сме го заключили на тавана, тъй ли?

— Още ли е там?

— Че къде другаде да бъде? Заключен е в стая с решетки на прозореца. Сигурен ли си, че квитанцията е в него?

— Абсолютно. Остава ни само да я вземем.

— Само това ли?

— Да.

— Как предлагаш да го направим?

Томас Молой мълчеше. Същия въпрос си беше задавал по пътя в редките мигове, когато не се мъчеше да избегне зъбите на педалите. Все се надяваше, че от радост на Чимп спонтанно ще му хрумне някакво решение, но явно това нямаше да се случи.

— Мислех, че ти ще измислиш нещо — призна смутено.

— Нима? — озъби се Чимп.

— Разбира се. Носиш умна глава на раменете си — с уважение заяви Соупи. — Чувал съм да злословят по твой адрес, но никой не е отрекъл, че си умен. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.

— Пак всичко пада на мой гръб, така ли? Докато аз си блъскам главата, твоя милост хубаво ще си подремне. И с цялото си нахалство предлагаш да получа само…

— Успокой топката, Чимпи! — разтрепери се господин Молой. Ето, че най-лошите му предчувствия се сбъдваха.

— …една трета от печалбата! Чуй какво ще ти кажа…

— Да не започваме отново — почти изплака Соупи. — Преди малко уговорихме условията. Споразумяхме се като истински джентълмени. Въпросът е приключен.

— Така ли мислиш? Слез от облаците, че стряскаш птиците! Щом искаш да свърша цялата работа, ще ми дадеш седемдесет процента.

— Седемдесет ли? — ужасено повтори господин Молой.

— Ако не си съгласен, предложи как да вземем квитанцията от онзи младеж. Може би изгаряш от желание да си поговориш с него. Ако и той се чувства като мен, когато се свестих от проклетите капки, сигурно ще ти се зарадва. Голямо чудо, ако ти откъсне главата и я хвърли през прозореца. Веднъж се умира, нали?

Господин Молой мрачно се загледа в стената. По принцип не беше изобретателен, а след кошмарното пътуване с велосипеда вдъхновението съвсем го беше изоставило. Не му хрумваше никакъв план. Горчиво съжаляваше, че нежната му половинка отсъства. Създателят я беше надарил с ум, остър като бръснач. По време на кризисни положения тя винаги беше пълна с гениални идеи.

— Невъзможно е вечно да го държим заключен на тавана — опечалено промълви той.

— Няма… стига да се съгласиш да делим седемдесет на трийсет.

— Намислил си нещо, така ли?

— Разбира се.

Соупи съвсем увеси нос. Предчувстваше, че щом се предаде, дребният мръсник Чимп ще му съобщи план, какъвто можеше и сам да измисли, стига да имаше малко мозък в главата.

— Какво решаваш? — попита Чимп. — Побързай. И докато размишляваш, не забравяй, че трийсет е повече от нула. И още нещо — като ти обясня плана, не казвай, че същата идея ти е хрумнала отдавна.

Томас Молой напразно се мъчеше да раздвижи уморения си мозък. Самият той беше тесен специалист. Бе ненадминат при продаване на акции от несъществуващи компании за нефтодобив, но способностите му се ограничаваха само с тази дейност.

— Съгласен съм — въздъхна. Отстъплението беше неизбежно.

— Ще делим седемдесет на трийсет, така ли?

— Да. Втриса ме обаче, като си помисля как ще реагира моята госпожа. Ще бъде тежък удар за нея…

— Да се задави дано! — безцеремонно го прекъсна Туист. — Никога няма да й простя номера с лилията… А сега да преминем към същината на въпроса. Утре Фланъри ще занесе закуска на нашия квартирант, но преди това в каната с кафето ще сложим от вълшебните капки. Когато затворникът заспи, ще преровим джобовете му и ще вземем квитанцията.

Господин Молой изстена — предчувствието му се беше сбъднало.

— И сам щях да се сетя…

— Разбира се — утеши го Чимп, — ако имаше глава вместо кратуна от папие-маше. Оказва се, че тези имитации на глави не са много успешни. Съветвам те да я продадеш, без да се пазариш, и да се сдобиеш с нова. И гледай да е с по-симпатична физиономия.