Скрито-покрито

I

Човек, чийто чичо го изтръгва от Лондон така, сякаш изважда с карфица охлюв от черупката му, и задълго го заточава в глухата провинция, неизбежно губи връзка с непрестанно променящия се калейдоскоп на нощния живот в метрополиса. Най-непостоянното в един голям град е категорията на заведенията. Ако Хюго бе в крак с модната тенденция по отношение на клубовете, щеше да е осведомен, че напоследък „Мъстъд Спун“ е западнал. Изисканата клиентела вече посещаваше други новооткрити нощни заведения, а в доскоро модния клуб се събираха само второкласни театрални актьори, португалци, аржентинци и гърци.

Обаче за Джон Карол, който чакаше във фоайето, „Мъстъд Спун“ бе олицетворение на изискаността и добрия вкус. Не беше стъпвал в Лондон почти година и беше очарован от атмосферата в заведението. Отнякъде се разнасяше музика, изпълнявана от изключително енергичен оркестър, от време на време покрай Джон минаваха екстравагантно облечени личности от двата пола и влизаха в ярко осветената зала на ресторанта. Истинският познавач на нощни клубове сигурно щеше презрително да стисне устни и да поклати глава, ала младежът се чувстваше на седмото небе.

Предстоеше му да види Пат, което е достатъчно да ощастливи всеки мъж.

Появяването й го завари неподготвен — за миг беше извърнал поглед от вратата и изумено се взираше в дама с оранжева рокля, която, безсъмнено за да изглежда по-оригинална, беше боядисала косата си в пурпурно и носеше монокъл. Дотолкова беше погълнат от гледката, че не забеляза Пат, и установи присъствието й едва щом чу мелодичния й глас, който, дори когато тя му се присмиваше, звучеше като песен на чучулига през лятна утрин и като свистенето на вятъра, брулещ голите полета през пролетта.

— Здравей, Джони.

На секундата Джон загуби интерес към пурпурната коса на непознатата, дори монокълът й престана да привлича вниманието му. Рязко се извърна и възкликна:

— Пат!

Първото, което се набиваше на очи, бе, че тя се е разхубавила. Той нямаше да повярва, ако му кажеха, че е възможно възлюбената му да е по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му. Ала това бе неоспорим факт. В този момент във фоайето влезе персона с изскубани вежди и с тежък грим, сякаш провидението я изпращаше да послужи за сравнение. Пред нея Пат изглеждаше олицетворение на здравето — момиче, което прекарва повече иреме на открито под живителните лъчи на слънцето.

— Пат! — повторно извика Джон и гласът му секна от вълнение. Погледът му се замъгли, сърцето му лудо биеше.

Тя очевидно не забеляза вълнението му и спокойно му подаде ръка, като че не се бяха виждали само няколко дни:

— Как си, Джон? Радвам се отново да те видя. Имаш прекрасен слънчев загар. Изглежда, животът на село ти понася. Къде е Хюго?

Хладното посрещане попари емоционалния изблик на Джон. Вместо да възкликне колко е щастлив, че отново са заедно, той смотолеви:

— Ами… такова… сигурно ще дойде всеки момент.

Пат снизходително се засмя:

— Хюго ще закъснее за собственото си погребение, ако изобщо си спомни, че трябва да присъства. Определи ми среща в единайсет и петнайсет, а вече наближава дванайсет. Запази ли маса?

— Още не съм.

— Защо?

— Не съм член на клуба — отвърна той и посърна под унищожителния поглед, с който дамите удостояват смотани и непредприемчиви приятели и роднини. — За да ти дадат маса, непременно трябва да си член — опита да се оправдае.

— Дрън-дрън! — отсече младата жена. — Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че часове наред ще чакам Хюго на течение. Открий оберкелнера и осигури маса, докато оставя палтото си на гардероба. Връщам се веднага.

Докато се приближаваше до оберкелнера, Джон се чувстваше както преди години, когато се бе приближил до бик, известен с лошия си нрав, и то по молба на Пат, която искаше да разбере дали биковете наистина са опасни, или пък художниците на комикси нарочно ги рисуват разгневени, за да изглеждат по-смешни. Хем се страхуваше, хем се срамуваше. Оберкелнерът беше едър шишко с лице като месечина, за когото неколкоседмичният престой в „Стройни и здрави“ щеше да бъде от полза. Погледът му подсказваше, че от самото начало е изпитал необяснима неприязън към Джон.

Младежът плахо отбеляза, че нощта е тиха и прекрасна, но шишкото сякаш не му повярва.

— Господин Кармоди… запазил ли е маса? — престраши се да попита Джон.

— Не е, мосю.

— Имам среща с него във вашия клуб.

Сервитьорът се престори, че е забравил за присъствието му и заговори на френски на своя подчинен. Джон, който повече от всякога се чувстваше като натрапник, използва временното затишие в разговора, за да предприеме още един опит:

— Питам се… Ще бъде ли възможно… Ще ми дадете ли маса?

Очите на оберкелнера почти бяха потънали сред гънките от сланина, но той все пак успя да отправи към Джон унищожителен поглед, сякаш се беше натъкнал на хлебарка в салатата.

— Мосю членува ли в клуба?

— Ами… не.

— Бъдете така любезни да почакате във фоайето.

— Обаче се питах дали…

— Моля, почакайте във фоайето — повтори шишкото, загърби Джон и се разтопи от любезност пред някакъв плешив тип с диамантени копчета на ръкавелите и с властни маниери, придружаван от дама в розов тоалет. Заклатушка се пред тях като охранен гъсок и ги поведе към ресторанта, а Пат, която беше оставила палтото си на гардероба, попита:

— Осигури ли маса?

— Боя се, че не успях. Сервитьорът каза, че…

— Божичко, колко си безпомощен!

Понякога жените са несправедливи. Когато един мъж поиска да му осигурят маса в нощен клуб, в който не членува, той знае, че проявява нахалство и се усеща като в небрано лозе. Поведението му не е признак за безпомощност, а за чувствителност, ала жените не го разбират.

— Извинявай… много съжалявам… — промърмори. Оберкелнерът, който се беше върнал, седна зад бюрото и се захвана да пише в големия си бележник — може би пресмяташе сборове или просто си драскаше. Изглеждаше досущ като велик художник, задълбочен в работата си, и на Джон през ум не му минаваше да го прекъсне. Обаче Пат не беше така съобразителна и най-безцеремонно отсече:

— Искам маса, моля!

— Членувате ли в клуба, мадам?

— Казах, че искам маса, и то голяма. Не обичам да ме притесняват. Като се появи господин Кармоди, уведомете го, че госпожица Уайвърн и господин Карол са в ресторанта.

— Добре, мадам. Разбира се, мадам. Последвайте ме, мадам.

„Фасулска работа, нали?“ — мислеше си Джон, докато тътреше крака на опашката на процесията. Никой не би предположил, че този внушителен на ръст младеж има заешко сърце. Докато прекосяваше излъскания до блясък дървен под, той се питаше как Пат успява да се справи в подобни ситуации, след като не спада към категорията едри и властни дами, от които се очаква с един поглед да поставят на мястото им всякакви оберкелнери. Не беше нито Клеопатра, нито Екатерина Велика, а крехка девойка с вирнато носле. И все пак с лекота беше смачкала фасона на надменния дебелак, а той се взираше в нея с възхищение, досущ като верен пес.

Както обикновено се случваше, Пат веднага съжали за избухването си:

— Извинявай, че те обидих, Джони. И аз съм една… да се нахвърля така върху теб, след като си бил път чак до тук, за да ме посрещнеш! Но да знаеш, че побеснявам, когато позволяваш на разни типове да те тъпчат. Понякога обаче си казвам, че вината не е твоя. — Чаровно му се усмихна и добави: — Такъв си ми ти — муден добродушко. Напомняш ми на голямо куче, което доверчиво отпуска глава на скута на всеки срещнат и започва да сумти. Бедничкият стар Джони!

Младежът съвсем се вкисна. Не беше поласкан от сравнението с някакъв глуповат пес, а възклицанието „бедничкият стар Джони“ му подсказа, че разговорът е взел лош обрат. Едно е сигурно при взаимоотношенията между двата пола и то е, че жените се си падат по бедни стари Джонита. Ала преди да изрази на глас чувствата си, Пат смени темата:

— Слушай, какво се е случило между твоя чичо и баща ми? Преди две седмици получих писмо от татко и ако се съди по съдържанието, господин Кармоди се е опитал да го убие. Искам да науча истината.

Той изложи фактите, ала разказът му далеч не беше образен, като изповедта на полковник Уайвърн пред Час. Байуотър.

— Мили Боже! — възкликна девойката.

— Дано… — запелтечи Джон.

— Какво? — нетърпеливо го прекъсна тя.

— Дано не се отрази…

— Не те разбирам, престани да го усукваш!

— Да се отрази на двама ни с теб.

— Хайде, приятелю, изплюй камъчето.

Джон разбра, че е настъпил решителният момент.

„Скъпа Пат, познаваме се почти от деца. Чудно как не си разбрала, че те обичам и че любовта ми се усилва с всяка изминала минута. Откакто се помня, съм влюбен в теб. Обичах те още когато беше момиченце и носеше къси роклички. Чувствата ми се възпламениха, когато ти се върна от колежа и видях, че си по-красива от принцеса. А сега те обичам повече от всякога. Обожавам те, скъпа Пат! За мен ти си най-скъпото на света. И да не си посмяла да ми се присмееш, защото съм решил да те накарам да ме приемеш насериозно. Може в миналото да съм бил добрият стар Джони, но настъпи моментът да промениш мнението си за мен. Не, изобщо не се шегувам. Нямаш друг избор, освен да се омъжиш за мен, съветвам те в най-скоро време да ми съобщиш, че приемаш предложението ми.“

Ала тази страстна тирада остана неизречена. Джон произнесе съвсем кратка фраза, лишена от всякаква романтика.

— Нямам нищо за казване.

— Хей, да не се страхуваш, че ще развалим приятелството си само защото баща ми и чичо ти са се скарали?

— Да — отвърна той. Имаше да й казва още много, но все пак донякъде Пат бе схванала същността на проблема.

— Какъв абсурд! Та с теб се познаваме толкова отдавна. Не ще позволя враждата между двамата старци да ни раздели. Знаеш, че те обичам, Джони.

Ето че отново му се предоставяше възможност да й признае чувствата си. Този път не биваше да я пропусне. Събра смелост. Изкашля се и машинално се вкопчи в масата:

— Пат…

— О, най-сетне Хюго благоволи да се появи! — възкликна тя. — Крайно време беше. Умирам от глад. Хей, насам! Кои ли са хората с него? Познаваш ли ги?

Джон едва сподави тежката си въздишка. Типично за Хюго беше да цъфне в най-неподходящия момент. Обърна се и намръщено се втренчи в натрапника. Придружаваха го човек на средна възраст и млада, изключително красива жена, които Джон никога не бе виждал.

II

Хюго се усмихна до уши и запрепуска към масата. Изглеждаше като човек, който е присъствал на боксовия мач в Албъртхол и е заложил на победителя от двубоя.

— Здравей, Пат! — провикна се сърдечно. — Здрасти, Джон. Извинете, че закъснях. Запознайте се с моя стар приятел… прощавай, забравих ти името — обърна се той към спътника си.

— Казвам се Молой, братле. Томас Молой.

Приятелят на Хюго имаше дълбок и мелодичен глас, който прилягаше на външността му. Беше на около четирийсет, красив, с открито лице, а прошарената му коса бе пригладена назад и откриваше високото му чело. Безспорно беше американец и донякъде приличаше на сенатор.

— Да, бе, как можа да ми излезе от ума — плесна се по челото Хюго. — Това са Томас Молой и дъщеря му. Приятелю, запознай се с госпожица Уайвърн и с братовчеда Джон Карол. А сега — добави той с чувство за изпълнен дълг — не е зле да похапнем.

Обслужването в „Мъстъд Спун“ далеч не е на предишната си висота, обаче Хюго се изхитри, хвана за пешовете сервитьора, който профучаваше покрай масата, и го задържа в плен, докато онзи склони да му обърне подобаващо внимание. Настъпи неловко мълчание, както обикновено се случва, ако на една маса седят хора, които току-що са се запознали. Внезапно оркестърът енергично подхвана нещо, което изпълнителите сигурно вземаха за музика. Томас Молой стана и отведе дъщеря си на дансинга. Беше доста непохватен танцьор, но поне се стараеше да не настъпва партньорката си.

— Кои са твоите приятели, Хюго? — попита Пат.

— Томас Молой и дъ…

— Вече знаем имената им. Но кои са тези хора?

— Хвана ме натясно — избърбори младежът. — Да пукна, ако знам. По време на боксовия мач седях до Томас и изведнъж изпитах симпатия към него. Прозрях, че притежава множество положителни качества, включително неоправдано доверие в способностите на Юстас Род. Предложи ми облог три към едно, че неговият любимец ще спечели, в резултат на което след седмия рунд джобовете ми се напълниха. Естествено след загубата му се почувствах задължен да го поканя на вечеря. Каза ми, че е обещал на дъщеря си да я заведе на ресторант, а пък аз предложих да прекарат вечерта заедно с нас. Нали не възразяваш?

— Не. Обаче щяхме да се чувстваме по-свободни, ако бяхме само тримата.

— Така си е. Но не забравяй, че благодарение на този Томас разполагам с достатъчно пари да ви устроя богата вечеря. Гледай на него като на първопричина за банкета. — Той лукаво изгледа братовчеда си, който бе потънал в мисли. — Джон успя ли да признае?

— Джон ли? Какво да признае?

— О, нищо особено. Ела да потанцуваме. Искам сериозно да си поговорим, моя малка Пат. Предстоят вълнуващи събития.

— Много си загадъчен.

— Такъв съм си — подсмихна се Хюго.

Джон, който остана сам с мислите си, почти незабавно стигна до заключението, че първоначалното му впечатление от „Мъстъд Спун“ е погрешно. На пръв поглед клубът му се бе сторил изискан, ала едва сега той осъзнаваше, че това е едно петно върху лицето на големия град. Заведения като „Мъстъд Спун“ предизвикваха неприязън към прогреса. Посетителите бяха противни. Оберкелнерът беше противен. Оркестърът беше противен. Хората, насядали около масите, бяха безвкусно облечени, косите на мъжете лъщяха от брилянтин. Оберкелнерът беше затлъстял паразит, който заслужава ритник отзад. Колкото до музикантите, подвизаващи се под името „Академичните приятели на Бен Берман“, Джон се вбесяваше, задето им плащат да издават звуци, каквито той в детството си бе произвеждал (разбира се, за удоволствие, не с користна цел) с помощта на гребен и цигарена хартия.

Размишляваше върху сцената със същия заядлив скептицизъм, с който Лот е гледал Содом и Гомор. В този момент „Академичните приятели“ внезапно прекратиха какофонията и Пат и Хюго понечиха да напуснат дансинга. Оказа се обаче, че музикантите са замлъкнали временно, подготвяйки се за ново изстъпление. След миг подновиха шумотевицата, а Пат очаквателно погледна кавалера си. Той поклати глава и заяви:

— Току-що видях Рони Фиш на балкона. Налага се спешно да му съобщя нещо. А ти, скъпа, остани с Джон. Поговорете си, свързват ви толкова много спомени. Доскоро. И още нещо — поръчвайте си каквото ви душа иска, без да се съобразявате с цената в листа. Благодарение на добрия стар приятел Томас джобовете ми са пълни.

Побърза да се отдалечи, а Пат се върна на мястото си. Ненадейно настроението на Джон се повиши, хрумна му, че е бил несправедлив по отношение на „Мъстъд Спун“. Заведението си го биваше. Посетителите бяха изискани, оберкелнерът голям симпатяга, а музикантите надарени с изключителен талант. Обърна се към Пат, за да сподели мнението си с нея, ала погледът я го смрази. Очите й сякаш се бяха превърнали в ледени топчета, а вирнатото й носле подсилваше презрителното й изражение.

— Хей! — стреснато възкликна той. — Какво ти е?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

— Ами… — Джон не притежаваше дар слово. Едва след дълго обмисляне и подготовка би могъл да опише погледа й. Обаче поведението й го плашеше.

— Сигурно си очаквал да вперя в теб очи, преливащи от смях.

— Моля?

Девойката дяволито впери в него очите си, преливащи от смях, и развълнувано изрече:

— Защо сам не го кажеш, Джон?

— Нищо не разбирам!

— Нима не си чел „Ухажорът Майлс Стандиш“? Реших, че си заимствал идеята от въпросното литературно произведение. В училище ни караха да наизустим цели епизоди и въпреки крехката си възраст още тогава смятах Майлс Стандиш за истински чукундур. „Ако прочутият капитан от Плимут наистина копнее да се ожени за мен, защо не си направи труда да ми го каже? Едва ли ме желае толкова, след като не се старае да ме спечели.“ И така нататък, и така нататък. Навремето знаех наизуст целия роман. Интересувам се дали искаш да чуеш отговора от мен, или предпочиташ да разговаряме чрез твоя пълномощник.

— Нищичко не разбирам.

— Не думай!

— Пат, какво ти е? Какво се е случило?

— Нищо особено. Докато танцувахме, Хюго ми направи предложение.

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Джон. Не мислеше братовчеда си за красив и чаровен и не го смяташе за съперник, но го отвращаваше мисълта, че друг освен него се е осмелил да предложи брак на Пат.

— Така ли? — изрече едва-едва.

— Да. Предложи ми брак от твое име.

— Моля? Какви ги говориш?

— Каквото чу: помоли ме да се омъжа за теб. Признавам, че бях поразена от красноречието му, което направи силно впечатление на многобройните слушатели.

Тя замълча, настъпи тишина… доколкото може да настъпи тишина, когато „Университетските приятели“ изпълняват на бис „Мойта мила е красива“. Пат мълчеше, задавена от вълнение, а Джон беше почти сигурен, че завинаги е загубил способността си да говори.

Почервеня като рак, яката така го стегна, сякаш някой го душеше с гарота. Ужасяващото разкритие така замъгли разсъдъка му, че единственото му желание бе да се качи на балкона, да разкъса Хюго и да хвърли върху масите жалките му останки.

Пат първа си възвърна дар слово и възбудено заговори:

— Как можа толкова да се промениш, Джони? Едно време не беше такова мекотело, имаше собствено мнение… Сигурно мозъкът ти се е размекнал от дългото пребиваване в Ръдж. Станал си ленив, отпуснал си се, превърнал си се в безполезен човек. Хайлазуваш година след година, хапваш си обилно три пъти на ден, излежаваш се в уютното си жилище, а вечер си лягаш с грейката…

— Не е вярно! — извика Джон. Чудовищното обвинение го изтръгна от транса, в който беше изпаднал.

— Тогава сигурно си обуваш вълнени чорапи — подхвърли девойката. — Глезил си се и си угаждал на душичката си, докато Джон, когото познавам, е изчезнал и е бил заменен от един празноглавец! Скъпият ми Джони! — побърза да добави тя, предотвратявайки намерението му да я прекъсне. Връхчето на носа й потреперваше — в детството й това бе сигурен признак на гняв. — Горкичкият глуповат, дебелоглав Джони! Нима си въобразяваш, че нормално момиче ще приеме да се омъжи за човек, който няма смелостта сам да й поиска ръката, а изпраща пълномощник?

— Не съм упълномощавал никого!

— Хайде, де!

— Честна дума, не съм!

— Наистина ли не си помолил Хюго да опипа почвата?

— Разбира се, че не съм! Скъпият ми братовчед е подъл тип, който си пъха носа където не му е работа. Само да го пипна, ще му извия врата като на пиле!

Той намръщено се втренчи в балкона. Хюго, който в този момент надникна иззад перилото, окуражаващо се усмихна и дружелюбно помаха на братовчеда си, за да го увери, че морално го подкрепя. Отново настъпи мълчание. Нарушаваха го само воят на саксофона и дрезгавите викове на „Академичните приятели“, които бяха подхванали припева на песента.

— Това променя нещата — най-сетне промърмори Пат. — Нашата госпожица Уайвърн май се е объркала. — Тя замислено го изгледа. — Странно… Хюго беше толкова сигурен в чувствата ти.

Яката на Джон още по-силно стегна шията му, ала той успя да задейства гласните си струни:

— Не те е излъгал относно чувствата ми.

— Какво? Наистина ли?

— Да!

— Вярно ли е, че ме… че съм ти симпатична?

— Да!

— Ама…

— Да му се не види, сляпа ли си! — възкликна младежът. Срамът и душевната агония, съчетани със задушаващата яка на ризата, която е била ушита за много по-слаб човек, напълно го извадиха от равновесие. — Чувствата ми са изписани на лицето ми! Нима не знаеш, че винаги съм те обичал? Обичах те дори когато беше хлапе.

— Недей, Джони! — изтерзано извика девойката. От едва сдържаните чувства мелодичният й глас бе станал писклив. — Невъзможно е! Бях противна хлапачка и те тормозех от сутрин до вечер.

— Харесваше ми да ме тормозиш.

— Невъзможно е да се омъжа за теб. Познаваме се прекалено добре. За мен винаги си бил като по-голям брат.

Някои думи напомнят на погребален звън. Според Кийтс такава дума е „безнадежден“. Джон Карол пък беше на мнение, че „брат“ звучи също тъй отчайващо.

— Знаех си… — избърбори той. — Ама че съм глупак! Знаех, че ще ми се присмееш…

Пат се беше просълзила. Вместо върха на нослето й потръпваха устните й. Пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Не ти се подигравам, Джони… глупчо такъв. Изобщо не ми е до смях, по-скоро ме избива на плач. Готова съм на всичко, само и само да не засегна чувствата ти… знаеш го, нали? Ти си най-големият симпатяга на света, няма човек, когото да обичам като теб. — Замълча, сетне добави: — Но… бракът помежду ни е невъзможен.

Погледна го изпод око, използвайки случая, че той е извърнал глава и мрачно се взира в гърба на издокарания с фрак господин Бен Берман. В душата й бушуваха противоречиви чувства. Ако я бяха попитали какъв според нея е идеалният съпруг, сигурно щеше да опише човек като добрия стар Джони. Той беше здравеняк с открито лице, позагрубяло от вятъра и слънцето (Пат знаеше, че избраникът й ще бъде мъж, прекарващ повечето време на полето), беше прям и добродушен — качества, които тя най-много ценеше, след като няколко години бе живяла сред общество, където откровените и честни мъже са истинска рядкост. Джон беше пълната противоположност на мустакатите светски лъвове, към които девойката изпитваше най-силно отвращение… и все пак мисълта да се омъжи за него й се струваше прекалено абсурдна.

Но защо? Какво му липсваше, та да не го пожелае за съпруг? Нищо, само дето беше Джони. Според Пат бракът бе приключение. Едва ли можеше да се очаква уравновесеният и скучноват Джони да се промени до неузнаваемост и брачният съюз с него да се превърне в авантюра… Обектът на размишленията й посочи диригента и отбеляза:

— Досущ като бръмбар е, нали?

Пат изпита облекчение. Изглежда, забележката, подхвърлена ни в клин, ни в ръкав, изразяваше желанието на младежа да сменят темата на разговор.

— Нали? — охотно се съгласи тя. — Нямам представа откъде са го изнамерили. Последния път, когато бях тук, свиреше първокласен оркестър. Според мен клубът е позападнал. Клиентелата изглежда, меко казано, съмнителна. Какво е мнението ти за приятелите на Хюго?

— Изглеждат симпатични. — Джон навъсено се загледа в госпожица Молой, която ту се появяваше, ту изчезваше сред танцуващите двойки. В един момент тя се засмя и белите й зъби проблеснаха. — Отдавна не съм виждал толкова красиво момиче.

Пат едва забележимо трепна. Ненадейно я обзе безпокойство, което се спотаи в най-отдалеченото кътче на съзнанието й.

— Така ли мислиш? — промърмори и се опита да анализира чувствата си. Да, определено изпитваше безпокойство. Ако друг мъж така открито беше изказал възхищението си от госпожица Молой, би го заподозряла в опит да предизвика ревността й. Ала Джон беше най-честният и безхитростен човек на света и винаги казваше онова, което мисли.

Обхвана я смут. Беше склонна към самокритика и тайно си признаваше, че макар да не желаеше Джони за съпруг, винаги го бе смятала за своя собственост. Съжаляваше, задето се е влюбил в нея, ала едва сега осъзна, че ще съжалява много повече, ако той обикне друга жена. Липсата му щеше да остави огромна празнина в живота й. В ресторанта беше задушно, но Пат потръпна от ужасяващата мисъл.

Музикантите прекратиха издевателството над посетителите, дансингът опустя. Господин Молой и дъщеря му се върнаха на масата. Хюго остана в галерията — беше погълнат от разговора със стария си познайник Фиш.

III

Роналд Овърбъри Фиш беше дребен младеж с румени страни, който обичаше да си придава важност. С Хюго бяха и съученици, и състуденти. Итън би трябвало да се гордее с тях и никой не му беше виновен, че е пропуснал златна възможност. Същото важеше и за Тринти Колидж в Кеймбридж. Хюго винаги се бе възхищавал от Роналд и мисълта, че ще го разочарова относно съдружничеството в нощния клуб донякъде помрачаваше настроението му.

— Безкрайно съжалявам, Рони — подхвана веднага, след като си размениха поздрави. — Днес следобед разговарях с чичо ми по нашия въпрос, но ударих на камък.

— Положението безнадеждно ли е?

— Абсолютно безнадеждно.

Рони Фиш мрачно се вторачи в двойките на дансинга. Извади угарката от цигарето, което беше дълго цели трийсет сантиметра, и отново зареди внушителното пособие.

— Опита ли се да убедиш стария досадник?

— Чичо Лестьр не подлежи на убеждаване.

— Сигурен съм, че мога да го увещая — заяви господин Фиш.

Хюго не се усъмни в твърдението му. Смяташе Рони за способен на всякакви подвизи, що прецени за необходимо да поясни:

— Лошото е, че ще се наложи да го увещаваш от разстояние. Поисках разрешение да те поканя в Ръдж, но той категорично отказа.

Рони Фиш потъна в мълчание. Хюго, който не откъсваше поглед от него, реши, че гениалният му приятел си блъска главата над незнаен проблем.

— Кои са хората с теб? — най-сетне проговори Рони.

— Едрият русокос мъж е братовчедът ми Джон. Девойката със зелената рокля е Пат Уайвърн. Домът й се намира близо до нашето имение.

— Ами другите? Кой е внушителният господин със зализаната коса, дето има вид сякаш се кани да произнесе пред избирателите реч по важен политически въпрос?

— Казва се Томас Молой и е американец. Запознах се с него на боксовия мач.

— Изглежда фрашкан с пари.

— Е, джобовете му малко олекнаха след мача. Обзаложихме се и загуби три десетачки.

— От онова, което си ми разказвал за чичо ти излиза, че той си пада по богатите хора. Правилно ли съм разбрал?

— Като види богаташ, се разтапя от любезност.

— В такъв случай задачата ни се улеснява. Поканваш в Ръдж този Мълкахи… или както там му е името… същевременно удостояваш с покана и мен. Чичо ти ще пощурее от радост, задето ще му гостува милионер, и изобщо няма да се разгневи от присъствието ми. Гарантирам, че само след половинчасов разговор ще накарам стареца да прозре истината.

За миг Хюго онемя от възхищение пред гениалния и същевременно елементарен план на приятеля си.

— Работата е в това — продължи Рони Фиш, — че чичо ти иска да те лиши от възможността да забогатееш, тъй като нашият клуб ще бъде истинска златна мина. Все едно, че се опитва да измъкне от джоба ти хилядарки. Ще се постарая да му отворя очите и да не се казвам Роналд, ако не успея. Кога трябва да се появя в имението?

— Рони — възхитено възкликна Хюго, — ти си истински гений. — После се поколеба. Не му се щеше да обезсърчава приятеля си, но искаше да бъде напълно откровен с него. — Има и още нещо, което едва ли ще ти допадне. Как ще реагираш, ако те поканят да участваш в концерта, който ежегодно се организира в селото?

— Ще приема с удоволствие.

— Със сигурност ще те завербуват. Ако искаш, ще изиграем сцената на свадата от „Юлий Цезар“.

— Прекрасно хрумване!

— Дори — продължи Хюго, който бе трогнат от отзивчивостта на приятеля си — ще ти отстъпя ролята на Брут.

— В никакъв случай! — запротестира Рони.

— Настоявам.

— Е, няма да ти развалям удоволствието. Покани в Ръдж американеца, с останалото ще се заема аз. Налага ли се да харесам чичото?

— Не.

— Радвам се — преспокойно отбеляза Рони Фиш. — Защото не храня илюзии, че той ще изпита симпатия към мен.

IV

Почивката за ушните тъпанчета на посетителите, осигурена от внезапното замлъкване на инквизиторите, подвизаващи се под названието „Университетски приятели“, се оказа кратка. При хората, в които се е загнездил вирусът на саксофона, моментите на просветление са много краткотрайни. Оркестърът отново поде атака, а господин Молой учтиво покани Пат да танцува. Дъщеря му го проследи с поглед, начерви устните си и през смях заяви:

— Горката, не подозира какво я очаква.

Също като Пат преди малко Джон беше потънал в дълбок размисъл. Гласът на девойката го сепна и той осъзна, че е сам с нея и че от него се очаква да води забавен разговор.

— Извинете, не чух какво казахте — промърмори с надеждата, че тя ще го остави на спокойствие.

Дори умът му да не беше зает с неразрешими проблеми, Джон нямаше да се зарадва, че е останал насаме с красавицата. Госпожица Молой (баща й я наричаше Доли) бе от момичетата, в чието присъствие стеснителните мъже се чувстват неловко. Напомняше на диамант, който хвърля студени отблясъци. Красивите й светлокафяви очи хвърляха предизвикателни погледи. Изглеждаше безкрайно самоуверена. Приличаше му на най-омразното му животно -кръвожадна тигрица.

— Казах, че приятелката ви пое голям риск, като се съгласи да танцува със Соупи. (Soapy (англ.) — подмазвач. — Б. пр.)

— Кой е Соупи? — попита Джон и му се стори, че за миг събеседницата му се смути, но успя да събере мислите си и да отговори:

— Ами… баща ми. Наричам го Соупи.

— Тъй ли? — измънка младежът.

— Соупи — разпалено продължи младата жена — е много сексапилен, но за съжаление има два леви крака. — Тя гърлено се изсмя. — Господи! Погледнете какви ги върши!

Джон си каза, че новата му позната сигурно ще го помисли за глупак, защото не забелязваше нищо нередно в танцовите изяви на баща й. Дори му се струваше, че за човек, който не е в първа младост, господин Молой притежава завидна пъргавина.

— Боя се, че нищичко не разбирам от танци — смирено промърмори той.

— Значи сте на крачка пред Соупи. Той даже не подозира за съществуването на танцови стъпки. Всеки път, като ме покани на дансинга, се моля да остана жива. Свикнала съм да ме настъпва, но неочакваните му подскоци направо ме убиват. А вас бива ли ви по танците?

— Не особено.

— Сега обаче ще потанцувате с мен. Не ме сдържа на едно място, когато свирят това парче.

Джон неохотно се изправи. От кратката размяна на реплика беше разбрал, че младата дама има високи изисквания към партньорите си на дансинга, и се страхуваше да не я разочарова. Щом се надсмива на приличен танцьор като господин Молой, самият той изобщо не е достоен за нея. Ала не виждаше начин да избегне изпитанието. Поведе я към дансинга, като се молеше да не се изложи.

Съдбата беше благосклонна към него. Танцуващите двойки бяха толкова нагъсто, че липсата на умение изобщо не се забелязваше. Дори гъвкавите младежи с жълтеникав тен и с накъдрени коси не можеха да се развихрят, а само пристъпваха от крак на крак. Този стил на танцуване напълно бе по вкуса на Джон. Той също започна да тъпче на едно място и за своя изненада установи, че се справя по-добре, отколкото беше очаквал. Поуспокои се и дори поведе разговор.

— Често ли идвате тук? — попита и облегна партньорката си на тесния гръб на един от типовете с накъдрена коса, който също беше попаднал в задръстването.

— За пръв път стъпвам в това заведение и, доста ще си помисля дали отново да го посетя. — Госпожица Молой критично се огледа. — Никога не съм виждала подобно жалко сборище. Погледнете онази персона с монокъла!

— Странна птица — съгласи се младежът.

— Последна грижа! — безмилостно отсече партньорката му. — Питам се защо, след като във всяка аптека се продава препарат за изтребване на паразити, тези момченца с накъдрени коси още са живи!

Джон усети симпатия към госпожица Молой. Отначало си беше помислил, че помежду им няма нищо общо, ала забележката й му подсказа, че по определени въпроси са на едно и също мнение. И той често се питаше защо не се предприемат решителни мерки по отношение на тези млади безделници.

Оркестърът престана да свири, ала Джон, който бе въодушевен от собствената си самоувереност, бурно заръкопляска, за да ги извика на бис.

Но „Университетските приятели“ изобщо не откликнаха. Допреди малко само един поощрителен жест бе достатъчен да ги потйкне към нови епилептични гърчове, сега обаче ги беше налегнала странна летаргия, като че бяха взели успокоително. Сякаш се бяха вкаменили и като хипнотизирани се взираха в човека с изпито лице и с лошо ушит костюм, който бе изникнал до диригента. Сетне гробната тишина бе нарушена от глас, идващ откъм вратата:

— Дами и господа, моля, върнете се по местата си.

— Полицейска акция — прошепна госпожица Молой. -Знаех си, че ще се случи!

Очевидно диагнозата й беше правилна. Дансингът постепенно се изпразни. Посетителите се отправиха към масите си с примирението на хора, които и друг път са имали подобно преживяване, и едва сега Джон забеляза, че като по магия залата се е изпълнила с копия на човека, който стоеше до господин Берман. Цивилните полицаи щъкаха между масите, най-нахално оглеждаха бутилките и усърдно драскаха в бележниците си. В храмове на удоволствието като „Мъстъд Спун“ времето сякаш лети и управителят бе допуснал невинното нарушение да се сервира алкохол след забранения от закона час.

— Знаех си, че в бардак като този ще си имаме неприятности — плачливо повтори госпожица Молой.

Като всеки провинциалист, който е пълна противоположност на разпуснатия гражданин, Джон беше хрисим човек, стриктно спазващ законите. Ако беше сам, щеше да се подчини на нарежданията, да се върне на масата и най-чинно да съобщи на полицаите името и адреса си. Ала партньорката му взе нещата в свои ръце. След секунда стана ясно, че не само прилича на тигрица, но и притежава смелостта на това грациозно животно. Сграбчи Джон за рамото и изсъска:

— Влез там!

„Там“ очевидно бе вратичката към служебните помещения на клуба и единствената стратегическа позиция, която още не се охраняваше от набит мъжага с големи стъпала и сурови очи. Младежът се спусна към вратата като подплашен заек към дупката си, без да изпуска ръката на госпожица Молой. Щом се озоваха в безопасност, той прояви изненадваща дори за самия него предприемчивост и побърза да завърти ключа.

— Бива си те! — одобрително отбеляза Доли. — Няма да ни докопат толкова лесно.

Оказа се права. Иззад вратата се разнесоха гневни викове, някой разтърси дръжката, ала тази вечер представителите на закона явно бяха забравили да вземат брадва и усилията им не се увенчаха с успех. Бегълците хукнаха по тесния коридор, минаха през друга врата и се озоваха в задния двор, където вонеше на гнило зеле и на помия.

Доли наостри уши, Джон стори същото. Някъде отдалеч се чуваше скърцане на гуми и вой на клаксони — звуци, които приличаха на мелодия, изпълнявана от „Университетските приятели“, но всъщност ги издаваха автомобилите, движещи се по Риджънт Стрийт.

— На западния фронт нищо ново — със задоволство отбеляза госпожица Молой, огледа се и добави: — А сега постави онази кофа за смет до стената и ми помогни да се покатеря на покрива. Двамата с теб се прехвърляме в съседния двор, прескачаме още една-две огради и смятай, че ще сме се отървали.

V

Джон седеше във фоайето на хотел „Линкълн“ на Кързън Стрийт. Струваше му се, че цяла нощ е пълзял по покриви и е прескачал стени, ала от бягството им от клуба бяха изминали едва двайсет минути.

След като качи на такси смелата си спътница, побърза да отиде в „Линкълн“, където полузаспалият чиновник на рецепцията го осведоми, че госпожица Уайвърн още не се е прибрала. Той реши да я изчака.

Не след дълго Пат се появи, придружавана от Хюго. Лятната нощ беше тиха и гореща, ала при влизането на девойката във фоайето сякаш задуха леден вятър. Беше пребледняла, но се движеше с гордо вдигната глава, а вечно ухиленият Хюго изглеждаше доста посърнал. Имаше вид на човек, когото наскоро някоя жена хубавичко го е подредила, задето я е завел в долнопробно заведение.

— Здрасти, Джон — прошепна със страдалчески глас, сякаш се намираше край смъртния одър на любимо същество. След миг обаче се пооживи, защото след като в продължение на четвърт час Пат го беше направила на бъз и коприва, в лицето на Джон той виждаше спасител, върху когото девойката да доизлее гнева си. — Къде се изгуби? Май си тръгна по-рано, за да избегнеш навалицата.

— Ей сега ще ви обясня… — подхвана Джон, но Пат му обърна гръб и поиска ключа си от служителя на рецепцията. Ако мъченица, живяла през най-кървавия период на Римската империя, бе имала повод да поиска ключа от стаята си, със сигурност щеше да говори като Пат. Девойката не повиши глас и не изглеждаше разгневена, а само смазана от скръб, задето е загубила вярата си в доброто.

— Разбираш ли… — приближи се до нея Джон.

— Има ли писма за мен? — попита тя, все едно не го забелязваше.

— Няма, госпожице — отговори служителят, а бедната девойка примирено въздъхна, сякаш тъкмо това можеше да се очаква в свят, където мъже, които си познавала през целия си живот, те водят в долнопробни заведения, а други мъже, които също си познавала през целия си живот и които отгоре на всичко наскоро са ти се обяснили с любов, най-подло се измъкват, и то в компанията на съмнителни жени, зарязвайки те в ръцете на полицаите, за да бъдеш разпитвана като престъпница.

— Случи се така, че… — отново заговори Джон.

— Лека нощ — промърмори Пат и тръгна към асансьора.

— Отвратително време, друже. Рязко понижаване на атмосферното налягане, ледени ветрове, духащи от Исландия. — Хюго сложи ръка на рамото на Джон, който понечи да последва Снежната кралица, и изрече с гробовен глас: — Няма смисъл, приятелю, не си губи времето с обяснения. Както е казал поетът, на света не съществува ярост по-голяма от тази на жена презряна и на девойка, която е била принудена да съобщи на цивилен полицай името и адреса си, и не стига това, ами той я е накарал дй повтори изявлението си, а после я е нарекъл лъжкиня.

— Ама аз искам да й кажа защо…

— Никога не давай обяснения на жените. Безполезно е, уверявам те… Слушай, хайде да поговорим за по-приятни неща. На път съм да направя най-големия удар в живота си. Идеята не беше моя, а на приятелчето ми Рони Фиш. Акълия момче е, повярвай ми, има мозък колкото за двама.

— Не разбирам за какво говориш.

— За гениалното хрумване на Рони. По някакъв начин трябва да накарам чичо Лестър да ми отпусне пет стотачки от собствения ми капитал, за да участвам в предприятие, което е солидно почти като монетния двор. Само Рони може да го убеди да удовлетвори молбата ми. Ето защо го поканих в Ръдж.

— Тъй ли? — с безразличие промърмори Джон.

— За да не мрънка старият Лестър, поканих и господин Молой с дъщеря му. Рони ме посъветва да го сторя. Щом чичо разбере, че Томас е червив от пари, изобщо няма да забележи присъствието на Роналд Фиш. Старият скъперник душа дава да общува с богаташи.

— Поканил си онова момиче в Ръдж, така ли? — отчаяно възкликна Джон. Съвестта му беше чиста като току-що паднал сняг, ала беше прозрял, че авантюрата му с госпожица Молой е разгневила Пат, поради което за нищо на света не искаше отново да бъде в компанията на въпросната госпожица. Ако тя гостува в Ръдж, Пат ще си помисли… Бог знае какво. Като в просъница чу гласа на Хюго:

— Как реагира тя, Джон?

— Какво? Коя?

— Говоря за Пат, драги. Каза ли ти, че подготвих почвата за теб?

— Да. Идва ми да ти…

— Спокойно, братовчеде! — Хюго вдигна ръце, сякаш да се предпази. — Не е необходимо да ми благодариш. Сигурен съм, че би направил същото за мен. Е, как мина? Всичко наред ли е?

— И още питаш!

— Хей, да не е отхвърлила предложението ти?

— Щом искаш да знаеш, отговорът е положителен — отряза ме като кисела краставица.

— Страхувах се, че точно това ще се случи — въздъхна Хюго. — Нещо ме жегна, докато подготвях почвата. Дамата на сърцето ти беше някак равнодушна, погледът й бе безжизнен. Странно — продължи, отдавайки се на философски размишления. — Въпреки многото начини да дадеш положителен отговор, в подобни случаи момичетата винаги казват „не“. Някакъв американски статистик е установил, че освен стандартните думи „да“ и „добре“ в английския език съществуват близо петдесет начина за изразяване на съгласие, например „а-ха“, „ъ-хъ“, „бива“…

— Млък! — изкрещя Джон.

Братовчедът му добродушно го потупа по рамото:

— Не ти се сърдя, приятелю. Влизам ти в положението. Май нервите ти са поопънати, а? Разбира се, съвсем естествено е да си неспокоен, но моля те да изслушаш своя братовчед, който е изпълнен с житейска мъдрост. На твое място бих се взел здраво в ръце. Сигурно вече си разбрал, че си губиш времето, като тичаш след скъпата Пат. Признавам, че си я бива, момичета като нея не се срещат под път и над път, но щом е отказала да се омъжи за теб, няма да промени решението си. Послушай съвета ми: забрави я и потърси друга жена, която ще отвърне на чувствата ти. Какво ще кажеш за госпожица Молой? Не стига, че е красива, ами е и богата. Възползвай се от присъствието й в Ръдж и гледай да й завъртиш главата. Ти си идеалният съпруг за всяка жена. Домошар си, доставя ти удоволствие да окосиш моравата, после да обуеш удобни пантофи, да запалиш лула, да седнеш до половинката си и да слушате радио. Хайде, стегни се и опитай късмета си с госпожица Молой. Хванеш ли богата съпруга, животът ти ще бъде песен.

Няколко пъти Джон безуспешно се беше опитал да го прекъсне, но тъкмо когато отново се канеше да секне словесния изблик, се случи нещо, при което думите заседнаха в гърлото му. В непосредствена близост чу до болка познат глас:

— Дай ми чантата, Хюго.

Той рязко се обърна и видя Пат, която стоеше наблизо. Още изглеждаше като мъченица, но изражението й бе на жертва, чиито инквизитори са измислили ново изтезание.

— Чантата ми остана в теб — повтори тя.

— О… така ли? — гузно смотолеви младежът и й подаде чантичката, обшита с мъниста. Пат надменно протегна ръка. Настъпи неловко мълчание.

— Е, лека нощ — обади се Хюго.

— Лека нощ — процеди Пат.

— Лека нощ — осмели се да каже Джон.

— Лека нощ — отвърна тя. Обърна се, качи се в асансьора и кабината се понесе нагоре. Механизмът отчаяно се нуждаеше от смазване и виеше, сякаш оплакваше разбитите мечти на Джон.

VI

На около километър от Кързън Стрийт в квартала Сохо има един по-малък и по-скромен хотел, наречен „Белвидере“. В момента, когато Пат и Хюго влязоха във фоайето на „Линкълн“, Доли Молой седеше пред тоалетката в стаята на втория етаж на „Белвидере“ и нанасяше на лицето си нощен крем. Появяването на Томас я накара да прекъсне заниманието си.

— Върна ли се, скъпи? — изчурулика.

— Върнах се — мрачно промърмори той. Макар поведението му да не беше белязано от трагизма, чрез който Пат Уайвърн бе накарала двама силни мъже да тръпнат от страх, този човек очевидно не беше в настроение. Красивото му лице беше мрачно, сивите му очи излъчваха печал.

— Бога ми! — възкликна. — Ако мразя нещо на този свят, то е да разговарям с полицаи.

— Какво се случи?

— О, нищо особено. Съобщих им името си и адреса… тоест издиктувах им някакво име и измислен адрес. Обаче още не мога да се съвзема от ужаса, който изпитах при вида на толкова много ченгета на едно място… Де да беше само това — продължи да се жалва той. — Защо ме принуди да кажа на онези хора, че си моя дъщеря?

— Защото, миличък, не мога да се развихря, ако се знае, че съм ти съпруга.

— И таз хубава, за какво развихряне говориш?

— О, не се притеснявай. Повярвай, че така е по-добре и за двама ни.

— Сигурно не ти е хрумнало — кисело отбеляза Томас Молой, преминавайки към същността на въпроса, — че като ме представяш за свой баща, ще изглеждам прекалено стар в очите на хората. — Соупи Молой беше особено чувствителен по отношение на голямата разлика във възрастта между него и младата му съпруга. — Та аз съм едва на четирийсет и две…

— И човек изобщо не може да ти ги даде, освен ако не те погледне отблизо — тактично отбеляза Доли. — Миличък, толкова си изискан, че спокойно ще минеш за баща на когото си поискаш и пак няма да те помислят за старец.

Думите й го поуспокоиха, той одобрително впери поглед в отражението си и доволно отбеляза:

— Наистина изглеждам изпълнен с достойнство.

— Досущ приличаш на университетски преподавател или на нещо подобно…

— Нали не съм започнал да оплешивявам?

— Разбира се, че не си. Светлината пада под такъв ъгъл, че създава погрешно впечатление.

Господин Молой с нарастващо възхищение продължи да се взира в огледалото. След няколко секунди доволно кимна:

— Да… от професионална гледна точка физиономията ми я бива. Може да не съм най-големият красавец на света, но безусловно лицето ми вдъхва доверие. Сигурно съм продал на разни леваци повече фалшиви акции от несъществуващи нефтени полета отколкото всеки друг от занаята… Което ме подсеща за друго… Знаеш ли какво се случи, миличка?

— Какво? — попита госпожа Молой и се залови да бърше крема с хавлиена кърпа.

— Извадихме луд късмет. Отдавна мечтая да се запозная с богаташ, който се интересува от нефтодобив. И ето, че онзи Кармоди, с когото се запознахме тази вечер, ни покани в семейното си имение.

— Не думай!

— Няма лъжа, няма измама, госпожо.

— Прекрасно! Богат ли е?

— Чичо му е фрашкан с пари, иначе нямаше да живее в такъв разкош. Младежът обясни, че обитавали от онези великолепни домове, които са описани в туристическите пътеводители.

Доли се замисли. Усмивката й подсказваше, че тя е унесена в мечти за прекрасното бъдеще.

— Непременно трябва да си купя няколко нови рокли… шапки… обувки, чорапи и…

— Успокой се, миличка — ужасено я прекъсна господин Молой, както би сторил всеки съпруг, заплашен от излишни разходи. — Не бива да се увличаш. Все пак не сме поканени в Бъкингамския дворец.

— Но нали ще устроят празненство, на което ще присъстват важни клечки…

— Лъжеш се, скъпа моя. Ще бъдем само с двамата младежи, с които се запознахме тази вечер, и с техния чичо. Но обещавам, че ако пробутам на стареца акциите от нефтеното находище „Силвър Ривър“, ще си купиш каквото ти душа иска.

— Божичко, Соупи! Мислиш ли, че ще успееш?

— Питаш дали ще успея, така ли? — язвително подхвърли Томас Молой. — Не твърдя, че съм продал някому Сентръл Парк или Бруклинския мост, но ако не мога да пласирам на един селяндур фалшиви акции, значи е време да се пенсионирам. Разбира се, че ще успея, мила моя. Всъщност собствениците на големи имения в Англия са само титуловани фермери, а фермерът е готов да купи всичко, което му предложиш, стига да хваща окото и да е лъскаво.

— Слушай, Соупи…

— Сега пък какво?

— Хрумна ми нещо. Къщата, както я описваш, сигурно е претъпкана с какво ли не — например картини, сребърни прибори, антики и така нататък. Какво ще кажеш да задигнем туй-онуй и да офейкаме?

Господин Молой, който по принцип подкрепяше подобни идеи, побърза да охлади ентусиазма на чаровната си съпруга:

— Как ще продадеш плячката?

— Фасулска работа, стига да пренесем вещите отвъд океана. В Ню Йорк е пълно с милионери, които са луди по антиките и ще ни броят добри пари, без да се интересуват от произхода на предметите.

Той поклати глава:

— Прекалено опасно е, малката. Ако изчезването на вещите съвпадне с нашето заминаване, ченгетата ще хукнат по петите ни. Освен това обирите не са в стила ми. Занимавам се с определена дейност и възнамерявам да се придържам към нея. Всеки, който се отклони от призванието си, рано или късно претърпява неуспех.

— Може би имаш право.

— Разбира се, момичето ми. Не бива да бъдем алчни. Стремя се към скромни, но сигурни доходи.

— Ама представи си, че като отидем там, нещата се подредят благоприятно?

— Е, не се заричам, че ще пропусна изгодна възможност. Не обичам да рискувам, но ако ми поднесат нещо на тепсия, ще го взема.

След като цитира едно от златните правила в търговията, господин Молой облече пижамата си и се изтегна в леглото. Беше се потрудил доста и заслужаваше няколко часа сън.