Скрито-покрито

ВТОРА ГЛАВАСтройни и здрави

Навярно отблъскващите думи „Стройни и здрави“ ви се струват странно познати. Имате усещането, че сте ги чували и преди. Внезапно си спомняте, че сте ги срещали в писмата, които от време на време ежедневниците публикуват.

Тези писма, както и много други, бяха подписани по различен начин, но всъщност бяха излезли изпод перото на един и същ гений — самия доктор Туист — и предизвикаха задоволителен интерес към санаториума сред онези, които се забравят, седнат ли на масата, ала мечтаят да бъдат слаби и с нормално функциониращ черен дроб. Накратко казано, здравното заведение „Стройни и здрави“ не можеше да се оплаче от липса на пациенти. През този летен следобед докторът със задоволство наблюдаваше от прозореца на кабинета си как единайсет души скачат на въже под зоркия поглед на неговия способен и съвестен помощник, бившия старшина Фланъри.

Шерлок Холмс (и дори доктор Уотсън в момент на умствено просветление) от пръв поглед би разбрал кой от подскачащите е господин Фланъри. Той беше единственият с ясно очертана талия. Останалите бяха от типа хора, с каквито е предпочитал да се заобикаля Юлий Цезар. А сред тях като най-затлъстял, най-плувнал в пот и най-нещастен се открояваше господин Лестър Кармоди от Ръдж Хол. Въп-росният господин изглеждаше много по-сломен от събратята си — мъченици, тъй като бе подложен не само на физически, но и на душевни терзания. За стотен път си припомняше астрономическата сума, която бе платил за това изтезание.

„Трийсет гвинеи седмично — пресмяташе наум, докато подскачаше. — Четири паунда дневно… три шилинга и девет пенса на час…“ Чувстваше се така, сякаш в сърцето му беше забит меч. Лестър Кармоди обичаше парите повече от всичко на света, с изключение на обилната вечеря.

Доктор Туист се извърна от прозореца и строго изгледа прислужницата, която му поднесе визитна картичка, поставена на табличка. Великият специалист прочете визитката и нареди на момичето да покани посетителя. В кабинета влезе строен младеж със сив спортен костюм и попита:

— Вие ли сте доктор Туист?

— Да, сър.

Непознатият не успя да скрие изненадата си. Очевидно си беше съставил погрешна представа за прочутия експерт по физическа култура и се питаше защо собственикът на „Стройни и здрави“, който твърди, че може да превърне всекиго в нов човек, не се е възползвал от уменията си, за да промени външността си. Доктор Туист беше дребен човечец с болнав вид. Имаше чип нос и поразително приличаше на човекоподобна маймуна, изглеждаше лукав и прикрит. Отгоре на всичко беше засукал мустаците си с помощта на помада.

Всъщност това изобщо не засягаше посетителя. Ако някой желае да плеска мустаците си с брилянтин, това си е негова работа.

— Казвам се Кармоди — заяви младежът. — Хюго Кармоди.

— Да. Имах удоволствието да прочета визитната ви картичка.

— Ще ми разрешите ли да разговарям с чичо ми?

— Разбира се, но се налага да почакате. — Доктор Туист посочи към прозореца и добави: — В момента той е зает.

Младежът погледна навън, смаяно подскочи и възкликна:

— Мили Боже!

Сетне впери очите си, разширени от удивление, в изтерзаните хора на поляната. Господин Кармоди и колегите му по съдба бяха оставили въженцата за скачане и изпълняваха наглед мъчителни упражнения, състоящи се в навеждане и изправяне с вдигнати ръце, последвани от болезнено извиване в онази област на тялото, която с повече въображение би могла да се определи като кръст. Спектакълът беше толкова поразителен, че можеше да вземе ума на които и да било племенник на страдалците.

— Още дьлго ли ще го изтезават? — със страхопочитание попита младежът.

Доктор Туист погледна часовника си:

— Скоро приключват. Следват студен душ и масаж, после пациентите разполагат със свободно време до обяд.

— Студен душ ли казахте?

— Точно чака.

— Да не намеквате, че принуждавате чичо Лестър да се къпе със студена вода?

— Разбира се!

— Божичко! — изстена Хюго и с уважение изгледа този свръхчовек. Всеки, който бе в състояние да накара чичо Лестър да се връзва на фльонга под палещите лъчи на слънцето, след което да го принуди да вземе студен душ, беше достоен за уважение.

— Сигурно след толкова усилия пациентите ви добре похапват на обяд — отбеляза той.

— Поднасят им по една овнешка пържола без тлъстини, зеленчуци и филия препечен хляб.

— Това ли е всичко?

— Да.

— А какво пият?

— Вода.

— Разбира се, накрая им поднасят чаша портвайн.

— Грешите, сър.

— И портвайн ли не им се полага?

— В никакъв случай.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Не близват и капка алкохол. Ако вашият родственик не беше прекалявал с портвайна, нямаше да се озове в „Стройни и здрави“.

— Вие ли измислихте това название?

— Разбира се. Защо питате?

— От любопитство.

— Като заговорихме за прекаляване с удоволствията — подхвана доктор Туист, — ще ви попитам дали имате цигари.

— Естествено. — Хюго му поднесе табакерата си. — От тази страна са цигарите с ориенталски тютюн, а от другата…

— Благодаря, не пуша. Исках да ви предупредя, като се срещнете с чичо ви, в никакъв случай да не му давате цигара. В нашата клиника пушенето е забранено.

— Забранено ли? Връзвате на фльонга бедния чичо Лестър, карате го да мръзне под студения душ, пробутвате му мижава овнешка пържола, вода вместо портвайн и дори не му разрешавате да си дръпне един-два пъти от цигара!

— Точно така.

— Поразен съм! — промълви Хюго. — Според мен такъв начин на живот е недостоен за един изискан джентълмен.

Тъй като още беше зашеметен от току-що получената информация, той безцелно закрачи напред-назад. Не изпитваше особено топли чувства към чичото: всякакви наченки на привързаност бяха поразени в зародиш от поведението на господин Кармоди-старши, който не му даваше пукната пара и целогодишно го държеше като затворник в Ръдж. Все пак Хюго беше на мнение, че Лестър не е заслужил изтезанията, на които го подлагаха в „Стройни и здрави“.

Странен човек бе този негов чичо. Ненавиждаше харченето на пари, следователно би трябвало да бъде здравеняк с идеално функциониращ черен дроб, който, подобно на американските милионери, консумира само горещо мляко и стрити на прах трици. Ала по ирония на съдбата той беше благоразумен относно разходите, но безразсъден по отношение на храненето.

Доктор Туист отново надникна през прозореца и отбеляза:

— Пациентите приключиха упражненията. Сега е моментът да поговорите с вашия чичо. Дано да не му носите лоши новини.

— Имам предчувствието, че мен ме очаква лоша новина — промърмори младежът и тъй като по природа беше откровен, продължи: — Между нас казано, дошъл съм да му искам пари.

— Така ли? — Любопитството на доктор Туист беше възбудено. Парите живо интересуваха прочутия американски лекар и експерт по физическа култура.

— Ами да. Трябват ми пет стотачки — унило отговори Хюго, който също бе застанал до прозореца и имаше възможност хубавичко да огледа родственика си. Вследствие на физическите и душевните терзания изражението на Лестър Кармоди бе толкова заплашително, че надеждите на племенника му се изпариха яко дим. Ако чичото хвърлеше топа (а той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го стори), в качеството си на най-близък сродник Хюго щеше да наследи имението; в противен случай перспективата за получаване на пари беше повече от мрачна.

— Казах, че ще му искам пари — продължи той, — но не се изразих правилно. Всъщност парите са си мои. Татко ми е завещал няколко хилядарки, но е имал неблагоразумието да определи за мой попечител чичо Лестър. Нали разбирате, нямам право на нито шилинг без разрешението на стария скъперник. Вчера получих писмо от един приятел, който ми предлага пълноправно съдружие в лондонския нощен клуб, който възнамерява да открие. За целта обаче са ми необходими пет стотачки.

— Ясно — промърмори многоуважаваният Туист.

— Питам се дали чичо Лестър ще развърже кесията — добави Хюго.

— За краткото време, с което разполагах да опозная господин Кармоди, останах с впечатлението, че развързването на кесии не е сред любимите му занимания.

— Хич го няма в това отношение — опечалено промърмори младежът.

— Все пак ви желая късмет — каза доктор Туист. — Но не се опитвайте да го подкупите с цигари.

— Моля?

— Не му предлагайте цигара. След като прекарат известно време в санаториума, мнозина пациенти са готови да продадат душата си, само и само да получат онова, което аз наричам „гробокопачка“.

Хюго се замисли. И през ум не му минаваше да подкупва стария скъперник, но идеята на прочутия американски лекар заслужаваше внимание.

— И не го задържайте повече от необходимото — строго добави доктор Туист. — Господин Кармоди час по-скоро трябва да бъде под душа.

Младежът бе осенен от гениално хрумване:

— Разрешавате ли да му съобщя, че благодарение на убедителните ми аргументи за днес вие сте го освободили от задължението да мръзне под душа?

— Не, сър.

— Ще ми окажете неоценима помощ — настояваше Хюго. — Току-виж старецът се е размекнал и е удовлетворил молбата ми.

— Съжалявам, но студеният душ е задължителен. Когато правите физически упражнения и потта блика от всяка ваша пора…

— Спестете ми подробностите — с леден тон го прекъсна младежът. — Изглежда, че ще трябва да разчитам на моя такт и на очарователните ми обноски. Обаче хич не ми се ще да разговарям по делови въпроси с бедния ми чичо след онова, на което е бил подложен тази сутрин.

Издърпа ръкавелите си, изопна жилетката на костюма си и с решителни крачки напусна кабинета. Предстоеше му решителна схватка с човек, който през целия си живот беше заделял бели пари за черни дни и се бе превърнал в скъперник, и който поддържаше пагубната теория, че за младежите е по-добре да не разполагат с пари. По принцип Хюго беше непоправим оптимист, имаше весел нрав и винаги пееше, докато се излягаше във ваната, но този път беше изпълнен със съмнения относно изхода на мисията си. Обаче истинският представител на фамилията Кармоди е като булдог — намисли ли си нещо, непременно го изпълнява. Хюго реши да опита късмета си.

Упражняването на отпуснатите мускули, отпушването на херметически запечатаните пори и възстановяването на дейността на черния дроб, който отдавна е отказал да функционира, теоретично би трябвало да предизвиква върховно щастие. Ала на практика това не винаги се случва. Когато в отговор на подсвиркването на Хюго господин Кармоди се обърна, изражението му подсказваше, че е в отвратително настроение. Въпреки оздравителните процедури, които бе принуден да изтърпява през последните десет дни, той още не беше изпаднал в състояние на блаженство.

Настроението на Лестър Кармоди ни най-малко не се подобри, когато установи, че племенникът, когото смяташе за закрепостен на безопасно разстояние, ненадейно е изникнал до него.

— Къде го сееш, къде никне — промърмори и вместо поздрав попита: — С какво дойде до тук? — За миг пламналото му лице изчезна сред гънките на огромна носна кърпа, а когато отново се появи, бе изкривено от тревога. — Да не би… — Гласът му пресекна от вълнение. — Нали не си дошъл с големия автомобил?

Ужасяващото предположение би потресло дори човек със здрава психика. Разстоянието от Ръдж Хол до „Стройни и здрави“ и обратно възлизаше на четирийсет мили. Автомобилът „Декс-Мейо“ беше като ненаситен звяр, който на десет мили консумираше един галон бензин. А напоследък кожодерите продаваха един галон бензин срещу убийствената сума от шилинг и шест пенса. Следователно изминаването на разстояние от четирийсет мили означаваше за господин Кармоди загуба от шест шилинга, без да се смятат разхода на машинно масло и амортизацията на двигателя и гумите — прекалено висока цена за „удоволствието“ да види племенника, към когото никога не бе изпитвал особена симпатия.

— Не, не! — побърза да разсее страховете му Хюго. — Джон ми разреши да взема двуместната му кола.

— О! — с облекчение въздъхна чичото.

Настъпи неловко мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на господин Кармоди. Хюго напразно се опитваше да измисли фраза, която да бъде едновременно тактична и съчувствена, и да му осигури благоразположението на стария скъперник. Прехвърли на ум няколко варианта. „Чичо, изглеждаш страхотно“. Не, не става. „Чичо, как постигна този прекрасен тен?“ В никакъв случай! Подходът е напълно погрешен! Внезапно му хрумна подходящата дума и побърза да я използва:

— Чичо, изглеждаш в отлична форма.

Вместо отговор господин Кармоди изпръхтя като бивол, който с усилие излиза от мочурище. Хюго се питаше как да изтълкува възклицанието. Ала той беше съобразителен младеж и разбираше, че е глупаво да се надява добротата да бликне като гейзер от сто и десет килограмовия чичо, който току-що е бил подложен на безмилостни физически упражнения. Налагаше се да прояви търпение и блестящо да изиграе ролята на любезен племенник, изпълнен със съчувствие към изтерзания си родственик.

— Ала сигурно ти е било трудно, много трудно — продължи. — Представям си какъв кошмар са тези упражнения, студени душове и безвкусни пържоли. Разбирам, че си подложен на ужасно изпитание. Възхищавам се от стоицизма ти. Само силните духом могат да издържат жестокия режим. Да, иска се силен характер. Точно така, характер. Мнозина биха се отказали още на втория ден…

— Аз също — изпухтя господин Кармоди, — обаче проклетият доктор ме накара предварително да платя за целия курс на лечение.

Изявлението му секна въодушевлението на Хюго. Беше намислил хвалебствена реч за хората със силен характер, но вече нямаше смисъл да си хаби думите.

— Е, няма загуба, наистина изглеждаш много добре. В забележително добра… в отлична форма. — Замълча, защото осъзна, че тъпче на едно място. Изведнъж реши да премине направо към целта на посещението си. Време бе да провери късмета си, ако ще и да загуби. — Слушай, чичо Лестър, всъщност съм тук по работа.

— Не думай. Аз пък реших, че си дошъл да дрънкаш празни приказки. Хайде, изплюй камъчето.

— Познаваш ли един мой приятел на име Фиш?

— Не познавам никакъв Фиш.

— Обаче аз имам приятел, който се казва Фиш.

— Какво от това?

— Той възнамерява да открие нощен клуб.

— Пет пари не давам — заяви господин Кармоди, което беше самата истина.

— Заведението се намира близо до Бонд Стрийт в онзи квартал на Лондон, където хората търсят развлечения, и ще се казва „Под светлината на прожектора“.

Вместо да коментира любопитната информация, чичото изпръхтя като друг бивол. Доскоро моравото му лице бавно възвръщаше нормалния си тен. Съществуваше реална възможност гневът му постепенно да се изпари.

— Тази сутрин получих писмо от моя приятел. Обещава да ме направи пълноправен съдружник само срещу пет стотачки.

— Значи няма да станеш негов съдружник — предсказа господин Кармоди.

— Ама аз притежавам тази сума! Всъщност ти съхраняваш много повече в попечителския фонд на мое име!

— Съхранявам е точната дума — отсече чичото.

— И безсъмнено ще ми отпуснеш тази нищожна сума, за да я вложа в начинание, което със сигурност ще има успех. Рони Фиш е голям специалист по нощните клубове. На практика не излиза от тях, откакто го изхвърлиха от Кеймбридж.

— Няма да получиш нито пени. Знаеш ли какво е задължението на попечителя? Да вложи парите в надеждни ценни книжа.

— Никога не ще намериш по-надеждна инвестиция от нощен клуб, управляван от Рони Фиш.

— Ако си приключил с идиотското си предложение, ще отида под душа.

— Слушай, чичо, разрешаваш ли да поканя Рони в Ръдж, за да си поговорите?

— Не разрешавам. Нямам никакво желание да разговарям с него.

— Бас държа, че ще го харесаш. Леля му е в лудницата.

— Това за препоръка ли го смяташ?

— А, не, само го споменах.

— Забранявам да го поканиш и туй-то!

— Чуй какво ще ти кажа, чичо. Очаквам всеки момент викарият да ме посети с молба да участвам в ежегодния концерт, организиран за жителите на селото. Ако поканя Рони, двамата ще изиграем сцената на свадата от „Юлий Цезар“ и зрителите ще останат много доволни. Като бяхме в Кеймбридж, обирахме овациите на публиката.

Ала дори тази информация не смекчи сърцето на господин Кармоди:

— Отказвам да каня твои приятели в Ръдж!

— Както кажеш — промърмори Хюго, който умееше да приема пораженията. Беше разочарован, но не и изненадан. От самото начало знаеше, че съдружието му в нощен клуб ще си остане само утопична мечта. На света има хора, които по природа са неспособни да се разделят с петстотин паунда, и чичо Лестър бе един от тях. Нищо чудно обаче скъперникът да се окаже по-сговорчив по отношение на по-малка сума, от каквато Хюго спешно се нуждаеше.

— Има и още нещо, което искам да обсъдим, ако не възразяваш.

Господин Кармоди отвърна, че възразява, но младежът вече беше набрал скорост:

— Довечера в Албърт Хол ще се състои важен боксов мач. Юстас Род и Сирил Уорбъртън ще играят двайсет рунда за спечелването на титлата в полусредна категория. Направило ли ти е впечатление — продължи той по темата, която бе обсебила мислите му — нещо странно относно боксьорите? Допреди няколко години всеки се наричаше Бийфи (Beefy (англ.) — силен, мускулест. — Б. пр.) Еди Кой Си или Порки (Porky (англ.) — тлъст, дебел. — Б. пр.) Еди Кой Си. Обаче напоследък се навъдиха разни Харолдовци и Кътбъртовци. Фактът, че световният шампион в тежка категория се казва Юджин, е доста показателен… Аз май се отплеснах от същината на въпроса. Важното е, че довечера Род и Уорбъртън ще играят двайсет рунда и ми е необходима подкрепата ти.

— Какви ги дрънкаш? — гневно го изгледа господин Кармоди. С течение на времето присъствието на Хюго влияеше все по-отрицателно на нервната му система, а днешното му поведение беше направо нетърпимо.

— Опитвах се да ти обясня, че Рони Фиш ми е изпратил билет и че ако ми отпуснеш десетачка за покриване на неизбежни разходи за храна, хотел и прочие… ще присъствам на голямото събитие.

— Да разбирам ли, че искаш да заминеш за Лондон, за да гледаш някакъв боксов мач?

— Правилно си схванал мисълта ми.

— Никъде няма да ходиш. Много добре знаеш, че изрично съм ти забранил да посещаваш Лондон. Спомняш ли си какво се случи последния път, когато проявих слабост и ти разреших да пътуваш? Арестуваха те и се наложи да пренощуваш в полицейското управление.

— Имах си оправдание — празнувахме победата в състезанието с гребни лодки.

— А пък аз платих глобата ти, възлизаща на пет паунда.

Хюго махна с ръка в знак, че не бива да се връщат към миналото:

— Тогава станах жертва на досадно недоразумение и ако питаш мен, бъдещите ми потомци ще докажат, че простъпката на полицая е много по-сериозна от моята. Прави ми впечатление, че напоследък в полицията приемат недостойни хора. Повярвай ми, убедил съм се от собствен опит. Освен това историята няма да се повтори.

— Виж, тук имаш право.

— Питам се дали, ако поразмислиш, няма да ми отпуснеш десетачка.

— Ако ще да размишлявам до края на света, пак няма да те огрее.

— Чичо, разбираш ли какво ще означава жестът ти, ако ми дадеш парите?

— Ще означава, че страдам от старческо оглупяване.

— Аз бих го изтълкувал по друг начин — че ми се доверяваш, че вярваш в доброто в мен. Няма нищо по-опасно от липсата на доверие. Попитай когото искаш. Липсата на доверие подронва авторитета на младия човек.

— Нека! — коравосърдечно отсече господин Кармоди.

— Ако замина за Лондон, ще се срещна с Рони Фиш и ще му обясня защо не мога да му стана съдружник.

— Спокойно можеш да го уведомиш с писмо.

— Толкова е трудно да обясниш с писмо всичко както грябва…

— Ами обясни го както не трябва! — кипна господин Кармоди. — Така или иначе няма да заминеш за Лондон.

Понечи да обърне гръб на досадния племенник и да прекрати безсмисления разговор, но внезапно се вкамени. Хюго машинално бе извадил от джоба си табакерата, както правеше в случаите, когато положението се запече и изисква задълбочено обмисляне.

Господин Кармоди прошепна „Божичко!“ или нещо подобно, сетне неволно протегна ръка, както изнемощелият човек посяга към комата хляб. Хюго пък грейна от радост, осъзнавайки, че все пак не е бил толкова път напразно и че едва ли не в последния момент се отваря възможност за делово уреждане на въпроса.

— Цигарите с ориенталски тютюн са от тази страна — услужливо посочи той. — Ще получиш всички само за десетачка.

— Време е за душа, господин Кармоди — сепна ги гласът на доктор Туист, който незабелязано се бе приближил.

Гласът на собственика на „Стройни и здрави“ наистина бе неприятен, но никога не бе влудявал господин Кармоди колкото в този момент. Макар да беше скъперник, той би дал мило и драго за възможността да цапардоса с тухла противния американец. Докторът се беше появил тъкмо когато на Лестър Кармоди му бе хрумнала гениалната мисъл да избие табакерата от ръката на Хюго и мълниеносно да събере изпадналите цигари; сега обаче трябваше да се откаже от хитроумния си план.

Нададе стон, който се изтръгна от дълбините на изтерзаната му душа, обърна се и затътри крака към сградата.

— Не биваше да го правите! — заяви доктор Туист и укоризнено поклати глава. — Не биваше, сър. Не е честно да изкушавате бедния човек.

Умовете на племенника и на чичото почти никога не бяха в синхрон, ала сега в съзнанието на младежа се мержелееше същата мисъл, която преди малко беше блазнила Лестър Кармоди: да запокити тухла към нахалния доктор Туист. Но когато си възвърна дар слово, и дума не обели за справедливото наказание, а побърза да направи делово предложение:

— Не бихте ли ми заели десет паунда?

— Не бих — поклати глава Туист.

Хюго отново си заблъска главата над загадката защо мъдрият Творец е наказал човечеството с личност като специалиста по физическа култура.

— В такъв случай ще ви кажа сбогом — кисело измрънка той.

— Тръгвате ли си вече?

— Да — отвърна младежът и тръгна към колата. Доктор Туист го последва:

— Дано не ми се сърдите, задето ви попречих. Може би чичо ви се е надявал тайно да му дадете една-две „гробокопачки“ и разочарованието щеше да го изнерви. Към лечението в нашия санаториум спада задължението да накараме пациентите да мислят позитивно.

— Моля?

— Искаме да бъдат спокойни и обзети от приятни мисли. Разбирате ли, душевното състояние до голяма степен въздейства на физическото.

Хюго седна зад волана и промърмори:

— Да разбирам ли, че очаквате чичо Лестър да мисли позитивно?

— Да, и то непрекъснато.

— Дори и когато се облива със студена вода ли?

— Разбира се, сър.

— Бог да ви е на помощ! — заяви младежът. Натисна педала за газта и бавно подкара по алеята. Въздъхна с облекчение, когато шубраците го скриха от погледа на доктор Туист, защото му се искаше час по-скоро да забрави противния американец. След миг изпита двойно по-голямо облекчение — след първия завой от гъсталака край шосето ненадейно изскочи шишко със зачервено лице, обляно в пот. Лестър Кармоди не беше свикнал да бяга на дълги разстояния.

— Стой! — изпухтя той и застана по средата на шосето.

Хюго се зарадва — в края на краищата не беше пропуснал търга.

— Дай ми цигарите! — едва успя да изрече задъханият чичо.

За миг младежът се поколеба дали да не вдигне цената, но благоразумието взе връх. Не възнамеряваше да се обогатява на чужд гръб. Хюго Кармоди беше почтен човек.

— Даваш десетачка и моментално ги получаваш.

Потното лице на чичото се разкриви от болезнена гримаса.

— Ще ти дам петак — опита да се пазари, ала племенникът му бе непреклонен.

— Десетачка и нито пени по-малко.

Господин Кармоди взе съдбовно решение:

— Съгласен съм. Давай цигарите! По-бързо!

— От тази страна са с ориенталски тютюн — подхвана обясненията си младежът, но шишкото вече се бе шмугнал обратно в гъсталака. Птиците, накацали на клоните на дърветата, отново подхванаха химна на радостта, а Хюго, в чийто джоб шумоляха две нови-новенички банкноти, подкара с бясна скорост по шосето. Дори придирчивият доктор Туист би се възхитил от позитивните му мисли. Толкова беше доволен, че пееше като конопарче през лятото.