Скрито-покрито

I

По време на разговора с доктор Туист Доли Молой беше предрекла, че след взетото сънотворно Джон ще се събуди със силно главоболие. Оказала се беше добър пророк.

Като всеки човек, който държи на добрата си физическа форма, той се въздържаше от употреба на алкохол. През студентските години в Оксфорд нарушаваше принципите си само за да ознаменува изключително важни събития — когато навърши двайсет и една, когато спечели състезанието по гребане и (най-забележителното от всички събития) когато с футболния отбор на университета извоюва най-забележителната победа на стадион „Туикнам“.

След всеки запой се събуждаше със замъглено съзнание, озовавайки се в свят, където властва непосилната болка. Обаче никога досега не беше изпитвал чувството, че главата му ще се разцепи.

Смътно осъзнаваше, че с него се е случило нещо необичайно, че е проснат на чуждо легло в непозната стая, ала беше неспособен да разсъждава трезво. Лежеше неподвижно, съсредоточавайки се върху трудното занимание да запази черепната си кутия непокътната.

След известно време много предпазливо стана от леглото и първото, което му направи впечатление, бе, че слънцето клони към заник и се е облещило точно срещу зарешетения прозорец. И въздухът, който съпровождаше слънчевите лъчи, беше прохладен и изпълнен с ухания, подсказващи приближаването на нощта.

Поети са възпявали този час на деня, ала за разлика от тях Джон не беше завладян от романтични чувства, само беше озадачен. Беше напуснал Ръдж Хол малко след единайсет, а сега беше късен следобед.

Застана до прозореца, чувстваше се като Рип ван Уинкъл (Герой на американския писател Уошингтьн Ървинг, който заспал и се събудил след дълги години. — Б. пр.). След малко нахлуващият отвън уханен въздух разхлади челото му и пооблекчи главоболието му дотолкова, че той започна да прави предположения, които го доведоха до истината за случилото се. Последният му спомен бе как Туист му подава чаша с питие, което навярно беше причината за всичките му неприятности. Беше проявил непредпазливост, която бе непростима за един любител на криминални романи, и се бе оставил да го упоят със сънотворно.

Чувстваше се като кръгъл глупак, но обстоятелствата го накараха набързо да забрави горчивите си мисли, поточно изтласкаха всички мисли от съзнанието му. Знаеше, че ако незабавно не утоли жаждата си, ще загине от самозапалване. Зърна каната, поставена на умивалника, залитайки се добра до нея и видя, че за щастие е пълна догоре. Следващите секунди посвети на проверката какво количество вода може да изпие на един дъх. Едва след това се огледа и трезво прецени обстановката.

Приближи се до вратата и се опита да я отвори, но установи, че е заключена. Решетките на прозореца само затвърдиха убеждението му, че е затворник. Не знаеше доколко са верни останалите му предположения, но безспорен факт бе, че ще остане в тази стая, докато някой го освободи.

Първата му реакция беше раздразнение от абсурдността на положението. Нима този Туист си въобразява, че е възможно завинаги да затвори някого в таванската стая на къщата си?

Сетне мъглата, обгърнала съзнанието му, се вдигна и мозъкът му стана по-пъргав. Разбра, че постъпката на Туист съвсем не е била детинска. Целта му е била да спечели време, за да изчезне с откраднатите вещи, и със сигурност я беше постигнал. Разбра още, че ако остане още дълго пленник в тази стая, мошеникът ще се отърве безнаказано.

Трябва спешно да предприеме нещо, но какво? Отново отиде до вратата и внимателно я разгледа. Убеди се, че този път за бягство е невъзможен. Можеше до посиняване да блъска вратата с рамо, но солидният дъбов плот нямаше да поддаде.

Приближи се до прозореца и задърпа металните пръчки, но те не помръдваха.

Изглежда, оставаше само един начин да се освободи от плен.

Той извика.

Постъпката му беше лекомислена. Горната част на главата му едва не отхвръкна. Джон се хвана за слепоочията и на косъм предотврати катастрофата, после с бавни стъпки се добра до леглото. Просна се възнак и остана неподвижен, докато невидими инквизитори забиваха в главата му нажежени метални шишове.

След малко агонизиращата болка стихна. Той отново стана и със залитане се насочи към каната, която в момента беше единствената му приятелка на този свят.

Тъкмо бе подобрил собствения си рекорд по изпито на един дъх количество вода, с периферното си зрение долови някакво движение. Извърна глава и видя глава и рамене, очертани в рамката на прозореца.

— Хей! — извика човекът. Гласът му беше като трясък на камион, натоварен с метални греди, който се движи по неравен паваж. — Донесох ти чай!

II

Долната част на червендалестото лице на непознатия беше украсена с внушителни мустаци, засукани на възбог. В раменете беше широк като гардероб, очите му бяха като маслинки. Веднага се разбираше, че това видение е само мостра, тъй да се каже първа серия от един старшина. Освен ако не бе паднал от небето (което, доколкото Джон познаваше старшините, беше невероятно), непознатият по всяка вероятност се бе покачил на дървена стълба.

Предположението му се оказа правилно. Старшина Фланъри с риск за крайниците и за живота си се бе изкачил до таванския прозорец, за да нагледа пациента и да му поднесе ободряваща напитка.

— Вземи си чая, младежо! — избоботи с гръмливия си глас. Жестът му беше благороден, но твърде закъснял. Джон току-що беше изгълтал една трета от съдържанието на кана с вода и изобщо не му беше до чай. Бе принуден да откаже любезното предложение поради липса на място. В момента най-много му се искаше да поговори с някого, затова изтича до прозореца и попита:

— Кой си ти?

— Казвам се Фланъри, младежо.

— Как попаднах тук?

— В стаята ли?

— Да.

— Аз те занесох на ръце.

— Признаваш си, значи! — кресна Джон. — Веднага отключи вратата, мътните те взели!

Старшината укоризнено поклати глава:

— Не ми дръж такъв език. Няма да постигнеш нищо с ругатни, господинчо. Изпий си чая и повече да не съм те чул да говориш такива думи! Ако беше пил повече чай и по-малко от… другото, нямаше да се подредиш така.

— Ще отключиш ли вратата?

— Не, сър. Няма да я отключа. Няма да отключа никакви врати. Първо ще те държим под око ден-два, та да се убедим, че няма да има изнасилие.

— Слушай — подхвана Джон, потискайки желанието си да провре ръка между решетките и да го цапардоса с лъжичката, — не знам кой си…

— Вече ти казах, че името ми е Фланъри. Старшина Фланъри.

— …но не вярвам да си замесен в тази работа.

— Разбира се, че работя тук, сър. Аз съм помощникът на доктор Туист.

— Ах, ти, глупако, не разбираш ли, че този човек е престъпник!

Старшината го изгледа по-скоро с огорчение, отколкото с гняв:

— Бъди малко по-учтив, момко. Твърдоглавието няма да те доведе до никъде, нали? Запомни, че блага дума заключени врати отваря.

— Този Туист снощи обра нашата къща. Ясно ли ти е, че като ме държиш заключен, ставаш негов съучастник, помагаш му да избяга?

— Обрал е къща, тъй ли? И коя ще да е тази къща?

— Нарича се Ръдж Хол.

— Никога не съм чувал туй име.

— Имението се намира близо до селцето Ръдж-ин-дъ-Вейл на трийсетина километра оттук. Принадлежи на господин Кармоди.

— На господин Лестър Кармоди, който беше наш пациент ли?

— Да. Аз съм негов племенник.

— Племенник, а?

— Да.

— Друг път!

— Защо, не ми ли вярваш?

— По една случайност — подхвана Фланъри и пусна едната си ръка от металната пръчка, за да засуче самодоволно мустаците си — съм виждал племенника на господин Кармоди. По-висок и по-слаб е от теб, пък и по-симпатичен. Един ден беше дошъл на посещение при чичо си, та ми го показаха.

Макар че беше доста болезнено, на Джон му се прииска да заскърца със зъби.

— Бил е другият племенник на господин Кармоди.

— Друг племенник, а?

— Пада ми се братовчед.

— Братовчед, а?

— Казва се Хюго.

— Хюго, а?

— Престани, човече! — кресна Джон. — Папагал ли си?

Ако не се беше покатерил на дървена стълба, Фланъри щеше високомерно да се изпъчи, но поради нестабилността на опората се задоволи с изражение, демонстриращо накърнените му чувства.

— Не, младежо — отговори с достойнство, което много му прилягаше. — В отговор на въпроса ти заявявам, че не съм папагал. Назначен съм за асистент на доктор Туист, който ми плаща да се грижа за пациентите, да следя да не пушат цигари и да изпълняват съвестно физкултурните упражнения. Както споделих с младата дама, аз познавам човешката природа и никакви хитрини не ми минават. Още повече, че госпожицата ме предупреди за номерата ти. „Внимавайте, старшина — каза ми и умоляващо ме изгледа. — Горкичкото момче сигурно ще се помъчи да ви завърти главата, като заяви, че е богатият наследник на прочута фамилия, обитаваща някое съседно имение. Предупреждавам ви, старшина, опасността е сериозна.“ А пък аз й казах: „Госпожице, никой не може да надхитри Егбърт Фланъри. Врял и кипял съм в тая работа.“ Младата дама каза: „Бога ми, де да имаше повече мъже като вас, старшина. По-спокойно щеше да се живее на този свят, старшина.“

Джон притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия:

— Млада дама ли? За коя млада дама говориш?

— Не се прави на паднал от небето, младежо. Говоря за госпожицата, дето те настани тук. За тази млада дама става въпрос.

— За тази ли?

— Да, приятелю. За онази, която те доведе.

— За онази, която ме доведе, а?

— И ни помоли да се грижим за теб.

— Помолила ви е да се грижите за мен, така ли?

— Престани, човече! — заповяда Фланъри. — Папагал ли си?

Умелият „удар“ не направи впечатление на Джон, чието съзнание беше заето с по-важни неща. Така той пропусна най-голямото остроумие, което някога е изричал старшина от армията на Негово величество. Внезапно изпита чудовищно подозрение, което му подейства като удар с юмрук. Всъщност не беше подозрение, а ужасяващо прозрение. Ако е заключен в проклетата стая по нареждане на Доли Молой, то, колкото и да е невероятно, Доли Молой е замесена в престъпната дейност на Туист. Не знаеше каква е връзката помежду им, но бе сигурен, че тя съществува.

— Говориш за… — Гласът му пресекна.

— Говоря за сестра ти, господинчо, която те доведе тук с колата си.

— Какво! Това е моята кола!

— Не можеш ме излъга, приятел. С очите си я видях как отпътува с автонобила преди няколко часа. Махна ми с ръка — добави Фланъри, засука мустак и в гласа му се прокрадна нежност. — Да, младежо! Обърна се и ми махна с ръка!

Джон мълчеше. Беше си глътнал езика. От гледна точка на застрахователната компания кражбата на кола е по-маловажна в сравнение с изчезналите безценни вещи от галерията в Ръдж Хол, но за Джон загубата на любимия двуместен автомобил бе равнозначна на смъртоносен удар. Обичаше колата си, поддържаше я, бдеше над нея като над по-малка сестра. А сега беше изчезнала.

— Хей! — извика. — Пусни ме! Веднага ме пусни!

— Няма, млади момко. Обещах на сестра ти…

— Не ми е сестра! Нямам сестра! Човече, нима не разбираш…

— Разбирам и още как, приятелче. Искаш да ме преметнеш, обаче аз не съм вчерашен. — Старшината замълча, сетне замечтано добави: — Младата дама специално ме предупреди, че ще се опиташ да ме подкупиш.

Джон мълчеше и си мислеше: „Милата ми кола! Скъпата ми приятелка! Ще я видя ли отново?“

— Да ме подкупиш! — натърти Фланъри и се ококори. Личеше си, че при мисълта за подкуп на този добродетелен човек му се повдига. — Каза, че ще ме подкупиш, за да те пусна.

— Няма такава опасност — процеди младежът. — Беден човек съм.

Фланъри замълча, после изрече едно подигравателно „Ха!“ и отново настъпи тишина.

Наруши я пак той. Говореше поучително, но очевидно беше разочарован:

— Чудя се как е възможно младеж, който има толкова красива сестра, да се понижи до скотско състояние, тъй да се каже. Едно е да си пийваш умерено, съвсем друго да се наливаш до козирката и да проявяваш изнасилие. Само да беше видял онез ми ти снимки на черен дроб на пияница, щеше овреме да се откажеш от чашката. Нямаше да пръснеш всичките си пари за алкохол — гневно добави той. — Ако не се беше отдал на страстта си, която аз наричам чисто и просто пиянство, сега джобът ти щеше да е пълен. — Фланъри печално въздъхна и мрачно обяви: — Чаят ти изстина.

— Не го искам.

— Тогава си отивам. Ако искаш нещо, позвъни. Никой не обръща внимание на звънеца.

Предпазливо слезе по стълбата, а щом стъпи на земята, укорително поклати глава и се отдалечи.

Джон го изпрати с поглед без капчица съжаление. Желанието му да разговаря с някого се беше изпарило. Искаше му се да остане сам и да се отдаде на размисъл, макар че заниманието в никакъв случай нямаше да бъде приятно. Като си помислеше за двуличието на семейство Молой, сякаш нож се забиваше в сърцето му. Само да го види този мошеник Томас Молой…

В същия момент желанието му се сбъдна. От прозореца се виждаше алеята към къщата. По странно стечение на обстоятелствата по тази алея се зададе самият господин Молой, яхнал велосипед.

Джон проточи шия и хвърли убийствен поглед на колоездача, който слезе от возилото, а то, сякаш нетърпеливо бе чакало тази възможност, побърза да го фрасне с педала си по глезена. Младежът беше прекалено далеч да чуе вика на страдалеца, но виждаше лицето му — беше червено като домат, покрито с прах и изкривено от болка.

Джон пристъпи към умивалника, взе каната и жадно отпи от нея.

Току-що разигралата се сцена го накара да се почувства малко по-добре.