Скрито-покрито

I

На слънцето, което тази сутрин беше събудило от сън старшина Фланъри, не се наложи да направи същата услуга на господин Кармоди. Въпреки че беше заспал едва призори, той се събуди много рано. Душевният смут е по-ефикасен от будилник.

А господин Кармоди беше обзет от неописуем душевен смут. Предишната вечер му бяха нанасяли удар след удар, всеки по-жесток от предишния. Първо, шофьорът Болт му съобщи, че е дал фаталната квитанция на Джон. После Стърджис, дърдорейки обичайните си безсмислици, случайно спомена, че господин Молой знае местонахождението на бележката, след което обясни, че младежът е заминал с Доли Молой и оттогава никой не го е виждал. Накрая Джон не само не се появи за вечеря, ами се установи, че макар да минава полунощ, не е в жилището си.

След като за разлика от друг път закуси на две-на три, Лестър, който до късна нощ се беше навъртал около конюшнята, отново отиде там с надеждата, че племенникът му се е върнал. Но в жилището завари само Емили, която залая щом го видя. Той се залута из парка и в продължение на половин час броди по пътеките, а отчаянието му се задълбочаваше с всеки изминал миг. Сетне опънатите му нерви се обтегнаха до краен предел от поведението на помощник градинаря, който, изпълнен с ентусиазма на верен васал, като играчка на пружина отдаваше чест при всяко преминаване на господаря.

Господин Кармоди потърси спасение в кабинета си, където след около час го намери Джон.

Като видя племенника, когото смяташе за отвлечен, изпита радост и въодушевление.

— Джон! — възкликна и скочи от стола.

След миг въодушевлението му беше попарено от мисълта, че може би няма повод за радост. Може би Джон просто се прибира в къщи, след като мошениците са го упоили и са взели квитанцията. Не им е притрябвал, щом са получили бележката.

— Къде беше? — продължи не тъй възторжено. Младежът за миг се усмихна. Изражението му беше особено.

— Нощувах в „Стройни и здрави“ — отговори. — Нима си се разтревожил за мен?

— Не мигнах от безпокойство.

— Съжалявам. Доктор Туист е много гостоприемен и отказа да ме пусне.

Господин Кармоди се канеше да заговори, но навреме прехапа език. Внезапно осъзна, че положението му е много деликатно. В никакъв случай не биваше да се издаде, че знае истинската самоличност на господата Туист и Молой и на госпожица Доли, които за непосветения бяха почтени хора. Ето защо се престори, че новината не му е направила впечатление.

— Така ли? — попита с привидно безразличие.

— Да. Домакинът беше много гостоприемен — отвърна младежът. — И все пак не ми допадна.

— Така ли?

— Да. А може би бях предубеден към него, защото знаех, че той е извършил обира онази нощ.

Подобно на Рони Фиш по време на концерта господин Кармоди все повече се убеждаваше, че се е нагърбил с непосилна роля. Очевидно ролята изискваше в този момент да бъде изумен и той се помъчи да бъде на висота. Ахна, но толкова неубедително, че побърза да добави:

— Какво? Какво говориш? Доктор Туист ли?

— Доктор Туист.

— Но… Но…

— Дойде ти като гръм от ясно небе, а? — попита Джон и чичото едва сега забеляза, че поведението му е доста странно и някак заплашително. Може би впечатлението се създаваше от външния вид на младежа — брадата му беше набола, а очите му бяха зачервени. Ала господин Кармоди не обичаше да се самозаблуждава. Забеляза, че очите на Джон освен зачервени са и проницателни. И тъй като съвестта му беше гузна, реши, че племенникът му го гледа с укор. След секунди убеждението му се затвърди.

— Между другото — заговори Джон, — вчера Болт ме помоли да ти предам тази квитанция, обаче аз я пъхнах в джоба си и едва по-късно си спомних за нея.

Господин Кармоди в миг престана да се пита дали племенникът му го гледа с укор. Единственото, което изпитваше в този момент, бе въодушевление. Задъха се от вълнение и протегна треперещата си ръка. Сякаш отдалеч се чу да казва:

— О, да… Квитанцията… Съвсем ми беше излязла от ума… Разбира се. Помолих Болт да остави една чанта в багажното отделение на гарата.

— Изпълнил е поръчението ти.

— Дай ми квитанцията.

— След малко — отговори Джон и пъхна хартийката в джоба си.

Въодушевлението на Лестър се изпари. Вече беше сигурен, че племенникът му го наблюдава с укор и дори с презрение, които подействаха на гузната му съвест като сол на отворена рана.

— Какво? 3-з-защо… — изпелтечи.

Без да откъсва враждебния си поглед от него, Джон заговори:

— Научих, че си обявил награда от хиляда паунда за онзи, който предаде откраднатите вещи, чичо Лестър.

— Ами… да. Вярно е.

— Ще я дадеш на мен.

— Моля?

— Драги ми чичо — каза младежът, а гласът му беше не по-малко враждебен от погледа, — преди да напусна санаториума със симпатичното название „Стройни и здрави“, поговорих с още по-симпатичните господа Молой и Туист, които ми разказаха прелюбопитна история. Схващаш ли за какво говоря, или искаш по-подробни обяснения?

Господин Кармоди, който се беше наежил като скъперник, съзрял опасност за чековата си книжка, бавно се отпусна на стола, като приземяващ се балон.

— Виждам, че ме разбра — доволно отбеляза Джон. — А сега напиши чек на името на полковник Уайвърн.

— Защо?

— Отказвам се от наградата в негова полза. Имам си съображения, поради които искам да се сложи край на нелепата вражда помежду ви, и мисля, че поводът е добре дошъл. Сигурен съм, че полковникът съжалява, че сте се скарали, но чака ти да направиш първата крачка. И ти ще я направиш, като му връчиш хиляда паунда.

Лестър Кармоди преглътна и промърмори:

— Мисля, че му стигат петстотин…

— Хиляда!

— Ама това са цял куп пари!

— Прилична сума — съгласи се Джон.

Господин Кармоди имаше съвсем различна представа за това коя сума е прилична, но усети, че е излишно да спори. Тежко въздъхна и извади от чекмеджето чековата си книжка.

Имаше чувството, че откакто се е забъркал в тази история, над него тегне някакво проклятие, свързано с огромни и непредвидени разходи. Хвърлил беше луди пари около гостуването на семейство Молой и на противния Рони Фиш… колата все пътуваше до санаториума и обратно, а напоследък цената на бензина безбожно се бе повишила… изръсил се беше с пет стотачки, за да отстрани Хюго от къщата, а последният удар му беше нанесъл Джон с претенциите си за онази потресаваща сума. Пари… пари… пари… и то хвърлени на вятъра.

Притисна попивателната към чека и го подаде на племенника си, който обаче заяви:

— Няма да го взема. Още сега отиваме при полковник Уайвърн. Ще му връчиш чека и дори ще произнесеш трогателна реч.

— Не, само това не! Не знам какво да му кажа!

— Ще ти обясня. А след това с него отново ще бъдете най-добрите приятели. — Удари с юмрук по бюрото и повтори: — Най-добри приятели! Разбра ли?

— Разбрах.

Изражението на бедния страдалец бе толкова печално, че Джон го съжали и се замисли как да го поразвесели. Изведнъж му хрумна, че знае най-сигурния цяр за мъката му.

— Чичо Лестър, какво е отношението ти към старшина Фланъри от „Стройни и здрави“?

Господин Кармоди потръпна. В паметта му изплуваха неприятни спомени.

— Преди да напусна санаториума — продължи младежът, — насиних окото му и двамата заедно се изтърсихме долу.

— Долу ли?

— Да, изтъркаляхме се надолу по стълбата и той удари главата си в някакъв шкаф.

Мъченическата физиономия на господин Кармоди за миг се озари от едва забележима усмивка.

— Знаех си, че ще те зарадвам — промърмори Джон.

II

Полковник Уайвърн сбърчи прочутите си рошави вежди, които застрашително надвиснаха над очите му, и строго се втренчи в прислужницата Джейн. Току-що Джейн беше влязла във всекидневната, където полковникът водеше разгорещен спор с дъщеря си Патриша, и го беше смаяла с изявлението, че Лестър Кармоди чака в приемната.

— Кой? — изръмжа полковник Уайвърн като буреносен облак.

— Извинете, сър, господин Кармоди е тук, сър.

— Господин Кармоди, ли?

— Да, заедно с господин Карол, сър.

Пат, която стоеше до остъклената врата към градината, ахна, сетне процеди през зъби:

— Покани ги тук, Джейн.

— Добре, госпожице.

— Не желая да виждам онзи престъпник! — отсече полковникът.

— Покани ги, Джейн — повтори девойката, а когато прислужницата излезе, се обърна към баща си: — Трябва да направиш компромис, татко. Може би господин Кармоди е дошъл да се извини заради онази история с динамита.

— Съмнявам се. По-вероятно е да се е довлякъл заради онова, което ти току-що ми съобщи. Вече ти казах и ще повторя, че за нищо на света няма…

— Добре, татко. Ще обсъдим този въпрос по-късно. Ако ти трябвам, повикай ме — ще бъда в градината.

Тъкмо когато излизаше, другата врата се отвори и господата Кармоди и Карол влязоха в дневната. Джон спря и се загледа към градината.

— Това Пат ли беше? — попита.

— Моля? — процеди полковник Уайвърн.

— Стори ми се, че зърнах Пат да излиза през остъклената врата.

— Дъщеря ми току-що отиде в градината — надуто обясни полковникът.

— Така ли? — промърмори Джон и понечи да последва девойката, но в този момент се разнесе гръмливият глас на господаря на дома.

— Е? — изрева той и възклицанието му беше като словесен пистолетен изстрел. Джон мигом забрави мечтите си и се върна към действителността, като за кой ли път осъзна, че животът е суров.

— О, да — отговори.

— Какво означава това „о, да“?

Джон се приближи до масата, без ни най-малко да се смути от изпепеляващия поглед на Уайвърн.

Една стара поговорка гласи: „Всяко зло за добро“. Има нещо положително в това да те упоят с приспивателно, да те заключат в стая със зарешетен прозорец, а храната да ти поднася старшина, когото само майка му може да обича — преживяването е отлична школа за един неуверен и стеснителен младеж и го подготвя за житейските битки. При последната си среща с човека с рунтавите вежди Джон беше загубил смелост, но сега някакви си вежди изобщо не го стряскаха. Беше закален сякаш бе преминал през леярна пещ.

— Сигурно си изненадан от посещението ни.

— Наистина съм изненадан, но неприятно.

— Чичо ми държи да разговаря с теб.

— Нямам никакво желание…

— Почакай да ти обясня…

— Повтарям, че нямам никакво желание…

— СЕДНИ! — заповяда Джон.

Полковникът се тръсна на стола, като че ли внезапно му бяха прерязали ахилесовите сухожилия. Стори го машинално, както повечето хора неволно се подчиняват, когато се обърнат към тях със заповеднически тон. Объркването му беше мимолетно — тъкмо възнамеряваше да попита наглия младеж с какво право му заповядва, последният продължи:

— Чичо ми е много разтревожен от онова, което се е случило в парка преди няколко седмици. Трагичните последствия от събитието не му дават покой.

Желанието да подхвърли нечовешки саркастична забележка и неспособността да намери най-подходящите думи попречиха на полковника да прекъсне нахалника. Вместо да го срази с унищожителен отговор, той само запелтечи нечленоразделно.

— Чичо ми осъзнава, че поведението му спрямо теб е било нетърпимо. Признава, че като те е сграбчил през кръста и те е използвал като щит, е действал импулсивно, за което сега съжалява. Оттогава все си блъска главата как да се сдобри с теб. Нали, чичо Лестър?

Господин Кармоди с усилие преглътна и едва чуто каза „Да“.

— Каза „да“ — преведе Джон, като че ли Лестър говореше на чужд език. — Той няма по-близък приятел от теб и мисълта за скарването ви не му даваше покой. Днес сутринта сподели с мен, че повече не издържа и ме попита как да постъпи. С радост го посъветвах, още по-радостен съм, че прие съвета ми. А сега той ще каже няколко думи… Чичо Лестър!

Господин Кармоди колебливо стана от стола. Изглеждаше тъкмо като човек, който всеки момент ще се раздели с хиляда паунда. Лицето му беше бледо и изопнато, а като заговори, гласът му трепереше:

— Уайвърн, аз…

— …реших… — подсказа му Джон.

— Реших, че при така създалите се обстоятелства…

— …е най-уместно… — суфлира младежът.

— …е най-уместно да…

Предварително подготвената реч се състоеше от още шейсет и три думи, но в този момент силите напуснаха мъченика Лестър Кармоди. Той остави някакво листче хартия на масата и тежко се отпусна на стола.

— Не проумявам… — възкликна полковникът, после видя какво представлява листчето и в този миг помпозните слова отлетяха от съзнанието му като отнесени от ураганен вятър. — Какво… какво е това?

— Възнаграждение за нанесени морални и материали щети — намеси се Джон. — Чичо ми смята, че е редно да го получиш.

Настъпи тишина. Полковникът взе чека и внимателно го разгледа, както естествоизпитател разглежда рядко срещано насекомо. Сключените му вежди се разделиха и се повдигнаха от учудване, което той не се постара да прикрие. Вдигна поглед към господин Кармоди, после отново се втренчи в чека.

— Господи! — възкликна, скъса на две хартийката, избухна в смях и протегна ръка. — Господи! — повтори. — Нима мислиш, че искам пари? Единственото ми желание бе да признаеш, че си негодник и убиец, и то се сбъдна. Знаеш ли колко бях самотен без приятел, с когото да си поговоря. Дори когато запалвах пура, твоята компания ми липсваше…

Господин Кармоди се беше изправил. Приличаше на човек, който е станал свидетел на чудо. С благоговение се втренчи в стария си приятел — познаваше го отдавна, на едва сега разбираше колко е благороден.

— Уайвърн! — прошепна със страхопочитание.

— Кармоди! — радушно се отзова полковникът. — Как са щуките?

— Щуките ли? — недоумяващо примигна Лестър, който още беше замаян от щастие. — Какви щуки?

— Онези, дето плуват в езерото. Успя ли да уловиш най-голямата?

— Още не съм.

— Да дойда ли днес следобед да си опитам късмета?

— Да.

— Той каза „да“ — отново преведе Джон.

— Господи, какъв съм глупак! — промърмори полковникът. — Преди малко вдигнах скандал на дъщеря ми, задето иска да се омъжи за човек от твоето семейство.

— Вярно ли е? — изпъшка господин Кармоди, а Джон се вкопчи в ръба на масата. Сърцето му подскочи, за миг стаята сякаш закръжи пред очите му.

— Да — отговори Уайвърн и отново дрезгаво се изкиска, а на Джон му хрумна, че Пат със сигурност не е наследила от баща си мелодичния си глас. С умиление си спомни звънливия й смях, който напомняше на подрънкване на сребърни камбанки.

— Сериозно ли говориш? — отново попита Лестър.

— Разбира се. Малко преди да дойдете ми съобщи, че възнамерява да се омъжи за твоя племенник Хюго.