Скрито-покрито

I

Соупи Молой остави слушалката на вилката и излезе от помещението с размери на кабина, в което беше инсталиран телефонът. Изгаряше от желание час по-скоро да изпълни наставленията на своята съпруга и вярна съратница, която бе пример за подражание и го вдъхновяваше за велики дела. Избърса потта от челото си и се зае мислено да съставя план за действие. Благоразумният човек, предприемащ рисковано начинание, при което е заплашен на бърза ръка да напусне дадено място като котка, попарена с вряла пода, винаги започва подготовката с осигуряване на отстъплението си. Първата работа на господин Молой бе да се убеди, че автомобилът още е в задния двор.

Лъскавата кола не беше помръднала от мястото си. Може би чакаше някой да седне зад волана й и да отпраши за Лондон.

„Дотук добре“ — каза си той. Не обичаше да се самозалъгва и знаеше, че най-трудното тепърва предстои. Шишенцето със сънотворно беше в джоба на жилетката му, но за да получи желания резултат, се налагаше като фокусник да накара капките да се озоват в стомаха на Лестър Кармоди. Въодушевлението го напусна, след като осъзна, че няма представа как точно ще стане това.

Процедурата по пробутване на приспивателно на ближния е доста деликатна и сложна. До голяма степен успехът й зависи от съдействието на потърпевшия. Преди да предприемеш каквото и да било, трябва да убедиш жертвата да посегне към някакво питие. От телефонния разговор със съпругата си Соупи беше разбрал, че в санаториума всичко е минало като по ноти, но в Ръдж Хол положението беше по-сложно.

Когато си гост в нечий дом, няма как в единайсет и половина сутринта да тикнеш в ръката на домакина чаша с алкохолна напитка. Може би на Лестър Кармоди няма да му се припие дори вода, докато стане време за обяд, в трапезарията пък ще присъства икономът и зорко ще следи дали някой има нужда от нещо. Освен това обядът ще бъде сервиран най-малко след два часа, а успехът на плана зависеше от бързината на изпълнението му.

Господин Молой изпитваше неописуеми душевни терзания. Тръгна по алеята в градината, като отчаяно си блъскаше главата върху проблема; тъкмо когато реши, че умственият му багаж е недостатъчен за разрешаването на задачата, се озова пред ниската ограда, опасваща крепостния ров, и видя нещо, от което сърцето му радостно подскочи — внезапно забеляза колко прекрасен е светът и как сладко пеят птиците.

В средата на езерото се мъдреше лодка. В лодката се мъдреше господин Кармоди. В ръката му се мъдреше въдица.

Гледката не би се понравила на естета, тъй като господарят на Ръдж Хол носеше розова риза и широкопола шапка, която отдавна е трябвало да подари на някой просяк, но Соупи изпадна във възторг. Не си падаше по риболова, но познаваше привичките на любителите на този динамичен спорт. Дори в непосредствена близост до тях да стават земетресения, династии да падат от трона и смъртоносни епидемии да опустошават страната, те преспокойно ще продължат любимото си занимание. Докато рибата кълвеше, Лестър Кармоди беше глух и сляп за света, все едно бе изпил цяло шишенце от приспивателното.

Въодушевлението подейства ободрително на Соупи.

— Кълве ли? — извика.

Лестър Кармоди само измърмори нещо.

— Браво! Продължавай в същия дух.

Окуражително махна на риболовеца и побърза да се върне в къщата. Работата, която допреди малко изглеждаше неизпълнима, сега му се струваше толкова лесна, че би могло да я свърши и дете, стига, разбира се, да умее да си служи с брадва и да притежава достатъчно сили да разбие врата на килер.

— Ще споделя с птичките, ще споделя с пчеличките — запя Соупи, докато тичаше по коридора. — Ще споделя с дръвченца, ще споделя с цветенца колко много те обичам…

— Сър, желаете ли нещо? — почтително попита Стърджис, който внезапно се беше материализирал от пространството.

Соупи се облещи, бодрата му песничка секна, от гърлото му се разнесе гъргорене. Освен че се почувства неловко като всеки човек, когото са заварили да си пее, той бе порязан, както би се изразил Стърджис. Допреди секунда в коридора нямаше и следа от икономи — главата му не побираше откъде се е взел този екземпляр. Възрастният прислужник не приличаше на човек, който има навика да изскача от отвори на пода, прикрити с капаци, но друго обяснение за внезапната му поява липсваше.

Сетне близо до килера Соупи забеляза друга врата, закрита със сукно — очевидно това бе вход към мишата дупка на стареца.

— Не! — троснато отвърна той.

— Стори ми се, че ме викате, сър.

— Не съм!

— Днес времето е хубаво, сър.

— Великолепно е — съгласи се Соупи и хвърли убийствен поглед на досадното изкопаемо. Светът около него сякаш отново бе потънал в мрак. С горчивина си даде сметка, че съществува дълбока пропаст между замисъла и изпълнението му.

Безспорно идеята да разбие вратата на килера и да избяга с плячката, докато господин Кармоди се занимава с онова, което малоумните риболовци правят, колчем се озоват сред някаква водна площ, беше блестяща, смела, дори гениална. Но замислеше ли се човек, разбираше, че осъществяването й ще бъде доста шумно.

Да, шумът беше слабото място на иначе гениалния план.

Соупи дълго си блъска главата и стигна до горчивата истина, че няма начин акцията да бъде проведена безшумно. При първия удар с чук или с брадва по-малкият брат на Матусал (Дядо на Ной, който се е превърнал в символ на дълголетие, тъй като е живял деветстотин шейсет и девет години. — Б. пр.) ще изскочи от мишата си дупка и ще започне да задава неудобни въпроси.

— Мътните го взели! — измърмори Соупи.

— Казахте ли нещо, сър?

— Не, само размишлявах.

Продължи да упражнява тази неприсъща нему дейност и не след дълго му хрумна как да се справи с проблема. Няма спор, че по време на криза човешкото съзнание има странния обичай да свали сакото си, да запретне ръкави и да се захване за работа в пристъп на необичайна енергия. Може би ако попитаха господин Молой, който след обилна вечеря похапва печени орехи и с наслада отпива от виното си, как би постъпил в подобен случай, той нямаше да открие разрешение. Сега обаче ножът беше допрял до кокал и за броени минути Томас се досети, че щом е невъзможно безшумно разбиване на вратата, то трябва да измисли правдоподобно оправдание за вдигане на шум. Хвана се за тази мисъл и я доразви. Шум от разцепено дърво… В коя област от човешката дейност разцепването на дървени плоскости е безнаказано и напълно законно? В дърводелството, разбира се. Ще се престори, че изработва нещо? Но какво? Каквото и да било! Все пак какво? Например къщичка за зайци. Защо точно къщичка за зайци? Ами защото дъщеря му, като всяко съвременно разглезено момиче, ни в клин, ни в ръкав е решила да отглежда зайчета. Може би и в Ръдж Хол се отглеждат същите дългоухи животинки. Точно така! Един от арендаторите имаше зайци.

Пред очите му просветна. Оставаше да провери как Стърджис ще приеме информацията. Хората по света се разделят на две групи: едните безрезервно ще повярват, ако изневиделица го осведомиш, че възнамеряваш да сковеш няколко къщички за зайци, другите ще те изгледат с подозрение. Ако се съди по изражението му, Стърджис принадлежеше към първата и далеч по-симпатична група. Имаше вид на човек, който приема всичко за чиста монета.

— Знаеш ли какво, приятелю? — подхвана Соупи.

— Не, сър.

— Дъщеря ми ме помоли да й скова колибка за зайци.

— Така ли, сър?

Господин Молой си отдъхна. Стърджис не го гледаше с подозрение. Напротив, бе обзет от въодушевление, както често реагират изкуфелите старци, заговори ли се за работа. Приличаше на иконом, който току-що е получил хубави вести от родния дом.

— Случайно да разполагаш със сандък и с брадва? — продължи окураженият Соупи.

— Да, сър.

— Ами че донеси ги.

— Веднага, сър.

Старецът се шмугна обратно в мишата си дупка, а докато чакаше, Томас Молой огледа вратата на килера. Не беше солидна и смелият човек би я разбил с един-едничък добре премерен удар. Той самодоволно се усмихна. По принцип бе мислител и философ, но станеше ли напечено, бе способен на енергични действия. Дочу се думкане и Стърджис отново цъфна иззад завесата от зелено сукно. Носеше сандък и брадва и досущ приличаше на Ной, който товари със запаси прословутия си ковчег.

— Заповядайте, сър.

— Благодаря.

— И аз като малък имах заекове — сподели икономът. — Най-много обичах тях и белите мишки. Бога ми, така си е. И тиртоните в аквариума.

Усмихна се до уши и се облегна на стената, а Соупи с безпокойство установи, че последният жив човек от викторианската епоха възнамерява да си устроят приятна сбирка пред килера.

Обзе го бездънно отчаяние. Едва сега осъзна, че неволно е попаднал в плен на досадник, жадуващ да изкаже мислите, които двайсет години е таил в главата си. От устата на иконома заизхвърчаха думи като подплашени прилепи от хамбар. Разказваше за зайци, които е познавал през буйната си младост, за маниерите и обичаите им и по колко броя марули са изяждали дневно. Лекцията му със сигурност би завладяла човек, който се интересува от зайци, но го мързи да направи справка в енциклопедията. У Соупи обаче предизвика трескава възбуда, граничеща с лудост. Дойде му на ум, че брадвата може да се използва и за друга цел, освен за измайсторяване на заешки колибки. Англия бе на ръба да остане с един иконом по-малко.

Сега Стърджис разправяше надълго и нашироко любопитна случка от младостта си, но дори Соупи да я слушаше с интерес, пак нямаше да й отдаде дължимото. Историята беше за един познат на иконома, който отглеждал зайци, и беше почти неразбираема както поради обичая на Стърджис да казва вместо зайци „заекови“, така и поради факта, че по странно съвпадение фамилното име на въпросния познат бе Заеков.

Изглежда, този Заеков много обичал заековите и дори ги пускал в леглото си. Накрая съпругата му се ядосала и ги удавила в езерото, а Заеков, който държал на заековите повече отколкото на съпругата си, не й простил до края на живота си.

Стърджис замълча в очакване на коментара на събеседника си.

— Нима? — процеди през зъби Соупи и го изгледа кръвнишки.

— Точно тъй, сър.

— Удавила ги в езерото, а?

— В езерото, сър.

Внезапно господин Молой бе осенен от идея, сякаш беше чул вълшебните думички „Сезам, отвори се“.

— Знаеш ли какво, приятелю? Докато с теб си говорим, господарят ти умира от жажда. Забравих да те осведомя, че го видях да лови риба в езерото.

— Искате да кажете в крепостния ров, сър.

— Ров, езеро, все тая. Важното е, че той иска да му занесеш нещо за пиене.

Изведнъж в Стърджис настъпи рязка промяна — специалистът по зайци отново се превърна в иконом. Фанатичният блясък в очите му помръкна и той покорно промълви:

— Веднага ще се погрижа, сър.

— Побързай. Когато се разделихме, вече беше изплезил език.

За секунда Стърджис се поколеба дали да не му разкаже за клепоухото кученце, което беше притежавал преди много години, и което го тревожеше с навика си да диша тежко с изплезен език. После чувството за дълг надделя. Реши по-късно да намери новия си приятел и да го запознае с любопитните факти, свързани със симпатичното животинче, обърна се и се шмугна зад завесата от зелено сукно.

Соупи не пропиля нито секунда. Замахна, използвайки цялата енергия, насъбрала се в него през петнайсетте минути, които му се бяха сторили като цяла вечност, и стовари брадвата върху вратата. Дървото се разцепи. Ключалката щракна. Вратата се отвори.

Соупи натисна бутона за осветлението и се огледа. А след като се огледа, на езика му дойдоха всички нецензурни думи, които човек научава, ако е прекарал живота си сред измета на Ню Йорк, Филаделфия и Чикаго.

Килерът съдържаше овехтял дъждобран, две шапки, рьждясал стик за голф, шест топки за крокет, ръководство по животновъдство, три чадъра, миналогодишен брой на списание „Енориаш“, една обувка, една мишка и миризма на ябълки, но от куфар нямаше и следа.

От пръв поглед Соупи установи ужасяващия факт и за миг сърцето му престана да бие: в килера нямаше нито чанта, нито сандък, нито куфар.

II

Казват, че надеждата умира последна. След като попремине потресът от сполетялото ни нещастие, започваме да си внушаваме, че положението не е чак толкова трагично. Казваме си, че скоро ще последва обяснение, което ще ни покаже нещата в друга светлина. Няколко секунди Соупи остана неподвижен, мърморейки под нос думи, подходящи за случая, после лицето му се проясни. Спомни си, че тази сутрин не е оставал насаме с гостоприемния домакин. Може би господин Кармоди е решил да скрие куфара на друго място и не е имал възможност да съобщи на съучастника си за промяната в плана. Може би несправедливо го нарича опулен, шишкав и лъжлив Юда. Почувства се обнадежден, въпреки че съмнението още гризеше сърцето му. Реши незабавно да поправи недоразумението, като разговаря с господаря на имението. Докато прекосяваше градината на път към езерото, срещна Стърджис, който се връщаше с празен поднос.

— Сигурно сте се объркали, сър — предпазливо подхвана икономът, за да не засегне човека, който споделяше симпатиите му към зайците. — Господин Кармоди заяви, че не е поръчвал никакво питие. Обаче слезе на брега и взе чашата. Ако искате да поговорите с него, ще го намерите под навеса за лодки.

Лестър наистина беше там. Изтягаше се на шезлонга и отпиваше от чашата си. Като видя Соупи, широко се усмихна:

— Ето те и теб!

Господин Молой слезе по стъпалата. Благоразумието изискваше да не произнася на висок глас онова, което беше дошъл да каже.

— Слушай — зашепна. — Цяла сутрин не можахме да разменим нито дума заради проклетия полицай.

— Нещо тревожи ли те? — загрижено попита Лестър. — Да ти се похваля — улових два костура, една платика и една пъстърва — добави и с видима наслада довърши питието си.

Соупи беше толкова изнервен, че му идваше да прокълне и костурите, и платиката, и пъстървата в гореспоменатия ред. Ала съумя да се въздържи. Знаеше, че точно в този момент дипломатичността е най-доброто му оръжие.

— Знаеш ли… — подхвана отново — …искам да обсъдим важен въпрос.

— Казвай.

— Питам се дали вещите са в безопасност в онзи килер. Представи си, че някой реши да надникне вътре? Може би — обнадеждено добави той — и ти си стигнал до същото заключение.

— Защо питаш?

— Ами така… просто ми хрумна…

— Нима? А пък аз си помислих, че вече си надникнал в килера.

Соупи навлажни с език пресъхналите си устни:

— Как да надникна, нали си го заключил?

— Вярно е — отговори Лестър. — Но реших, че си изпратил Стърджис за зелен хайвер, за да останеш сам и да разбиеш вратата.

Сред тишината, която последва съкрушителното изявление, ненадейно се дочу гъргорене като от пробита цистерна. Соупи вдигна очи и видя, че господарят на имението се превива от смях. Затлъстялото му тяло се тресеше като желе. Беше затворил очи, поклащаше се напред-назад, а от гърлото му изригваха ужасяващите звуци.

Надеждата, която до този момент поддържаше духа на Томас Молой, по рождение си беше хилава и немощна. Докато слушаше противния смях, бедничката тя срамежливо се изкашля и предаде Богу дух.

— Божичко! — едва си пое дъх господин Кармоди. — Едва не пукнах от смях.

— Мислиш, че е смешно, така ли? — засегна се Соупи.

— Разбира се — искрено отговори Лестър. — Бих дал много, за да видя изражението ти, като си погледнал в килера.

Томас Молой мълчеше. Бяха го извозили, измамили, надхитрили. Слънцето блестеше все тъй ярко, но над света на Соупи бе паднал непрогледен мрак.

— Бързо разбрах що за птица си — злорадо продължи Лестър. — Признавам, че отначало успя да ме заблудиш. Започнах да се съмнявам, че имаш нечисти помисли, едва след като телеграфирах в Ню Йорк и поисках сведения за богатия финансист Томас Г. Молой, а от там ме информираха, че такава личност не съществува.

Соупи мълчеше. Горчивите мисли като че ли го стискаха за гърлото. Взираше се в дърветата и цветята и си мислеше, че никога не е виждал по-отблъскваща гледка. Природата беше положила максимални усилия, но според него бе претърпяла пълен провал.

— Случайно минавах под къщата и през отворения прозорец чух как заговорничиш с двамата ти съучастници — самодоволно продължи Лестър. — Препоръчвам ви при следващото съвещание да затваряте прозорците и да говорите по-тихо.

— Така ли? — промълви Соупи. Осъзнаваше, че отговорът му не е особено находчив, но друго не му идваше на ум. Беше в капан, а на хората, които са попаднали в капан, не им е до остроумия.

— Обмислих положението и реших, че е най-добре да се престоря, че подкрепям плана ви. Разбира се, бях разочарован, че никога няма да получа от теб чек за един-два милиона, но ми остават парите от застраховката — отбеляза философски настроеният господин Кармоди. — Сумата е нищожна за човек като теб, който е свикнал да сключва крупни сделки с милионери, но мен напълно ме задоволява.

— Грешиш, приятелю! — възкликна Томас Молой, който повече не издържаше подигравателния тон на Лестър. — Няма да пипнеш застраховката.

— Защо мислиш така?

— Защото застрахователната компания ще проведе разследване. Какво ми пречи да те изпортя?

— Моля?

— Какво ми пречи да кажа, че обирът е бил инсцениран?

Лестър кротко се усмихна:

— Здравият ти разум ще надделее. Помисли възможно ли е да скриеш участието си в заговора? Едва ли искаш да станат известни някои подробности от биографията ти. Ето защо вярвам, че ще си държиш езика зад зъбите, господин Молой.

— Така ли — отново избърбори Соупи.

— Мисля, че няма да ме издадеш.

Томас Молой се замисли и стигна до същия извод. За да изпортиш някого, трябва да ти е здрав гърбът.

— Предлагам скромна награда от хиляда паунда за онзи, който открие откраднатите вещи — заяви Лестър Кармоди и тласна лодката във водата. — Така никой няма да се усъмни, че съм замесен. Постарай се да я спечелиш. Е, май се разбъбрих, повече не искам да те задържам. Безсъмнено днес ти предстои много работа.

Лодката изплува под лъчите на яркото слънце и навесът скри от погледа на Соупи затлъстелия и безсъвестен господар на имението. Откъм езерото долетя шумът от енергично гребане. Очевидно за разлика от госта си господин Кармоди беше в отлично настроение.

Соупи апатично се изкачи по стълбите. Току-що проведеният разговор го беше потресъл. Обзеха го мрачни мисли, предизвикани от откритието за подлата душа на Лестър Кармоди. Каза си, че ако всички представители на английската аристокрация (които би трябвало да служат за пример на простолюдието) са като господаря на Ръдж Хол, то Великобритания едва ли задълго ще запази положението си на световна сила, а мисълта, че предтечите му са отхвърлили британското иго, за миг го накара да забрави отчаянието си. Освен дето като малък по време на едно честване на Четвърти юли беше изгорил веждите си с преждевременно избухнала бомбичка, никога не беше отдавал особено значение на Деня на независимостта, но сега се превърна в ревностен патриот. Ако генерал Уошингтън беше до него, непременно щеше да стисне десницата му.

Заразхожда се безцелно из градината, която беше озарена от яркото слънце. Изчезнало бе приповдигнатото му настроение, предизвикано от осъзнаването, че преди около сто и петдесет години Съединените щати са извоювали независимостта си от страна, чийто син е Лестър Кармоди. Чувстваше странна празнота, налегнала го бе меланхолия. Спешно се нуждаеше от онази широко рекламирана ободряваща напитка, която помага при анемия, умствена преумора, отпадналост, безпокойство, сърцебиене, световъртеж, меланхолия, изтощение, неврастения и депресия. При него се наблюдаваха всички гореизброени оплаквания, най-вече умствена проумора и меланхолия, а внезапната поява на Стърджис, който припкаше към него по пътеката, само щеше да влоши състоянието му.

До гуша му беше дошло от бъбривия иконом. Дори най-приятната компания, взета в големи дози, влияе отрицателно, а според Соупи и половин минута в компанията на Стърджис бе прекалено голяма доза за възрастен. На драго сърце би побягнал, но пътеката беше прекалено тясна. Ето защо остана на мястото си и се постара да си придаде заплашителен вид. Някой филмов режисьор веднага би разтълкувал изражението му. Соупи демонстрираше абсолютно нежелание да разговаря за зайци.

В момента обаче на Стьрджис не му беше до любимите му животинки.

— Извинете, сър, виждали ли сте господин Джон?

— Кого?

— Господин Джон, сър.

Соупи беше толкова объркан, че в първия момент името му се стори непознато.

— Питам ви за племенника на господин Кармоди, сър. За господин Карол.

— О, за него ли? Той взе колата и замина с дъщеря ми.

— Дали ще се забави, сър?

Отговорът на този въпрос беше лесен.

— Да. Днес едва ли ще се върне.

— Работата е там, че като занесох на господин Кармоди питието, той ми нареди да кажа на шофьора Болт да ми предаде квитанцията.

— Каква квитанция? — отегчено попита господин Молой.

Икономът се впусна в обяснения, само и само да продължи разговора със симпатичния американец. Успокоил се бе, че няма да му се наложи да търси Джон и разполагаше с много време.

— Ами от чантата, която тази сутрин господин Кармоди накара Болт да предаде на гардероб на гарата в Устьршир, сър. Току-що разбрах от Болт, че е връчил квитанцията на господин Джон, за да я даде на чичо си…

— Какво! — извика Соупи.

— А господин Джон е заминал, без да я даде на господаря. Няма значение, щом е в него, значи е в сигурни ръце. Готова ли е къщичката, сър?

— Моля?

— Къщичката за заекови.

— Каква къщичка?

Стърджис сбърчи чело. Беше обезпокоен от странното поведение на събеседника си.

— Лошо ли ви е, сър?

— А?

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

Колкото и да е разсеян един мъж, този въпрос винаги достига до съзнанието му. Соупи усърдно закима. В момента най-много му се искаше да се подкрепи с едно питие. Освен това донасянето на напитката поне за малко щеше да го освободи от присъствието на иконом, в когото бяха съчетани в равни пропорции отличителните белези на лейкопласт и на конска муха.

— Ако обичаш — промърмори с облекчение.

— Веднага, сър.

Соупи трескаво размишляваше. Имаше усещането, че в главата му бушува бурен океан. Пустият му дебелак -скрил е куфара в багажното отделение на гарата! При други обстоятелства, позволяващи да съди безпристрастно, щеше да се възхити от изобретателността на господин Кармоди. В багажното отделение на гарата откраднатите вещи щяха да бъдат на сигурно място, все едно се намират в банков сейф.

Ала възхищението не беше сред чувствата, които бушуваха в душата му. По едно време се отдаде на най-нерадостното умствено упражнение — обзет бе от черни мисли за пропуснатата златна възможност. Ех, ако знаеше, че квитанцията е в Джон…

Ала той беше практичен човек. Нямаше навик да губи времето си със спомени за някой провал в миналото. Много по-важно бе да гледа напред.

Какво да предприеме?

Знаеше, че не всичко е загубено. Глупаво бе да се самозаблуждава, че положението е розово, но катастрофата все още можеше да се предотврати. Разбира се, с оглед на случилото се разговорът с Чимп щеше да бъде доста неприятен, но онзи, който се стреми към забогатяване, е длъжен мъжки да понася неприятностите. Единственият възможен ход бе да отиде в санаториума, да разкаже на Туист за перипетиите си и с негова помощ да вземе от Джон квитанцията.

Изведнъж му хрумна нещо, което повиши настроението му. Незабавно трябва да отиде в „Стройни и здрави“, защото Чимп и Джон сигурно още са под въздействие на сънотворното. Изобретателен човек като него все ще намери начин да измъкне от младежа квитанцията.

Ако познаваше творчеството на Шекспир, щеше мислено да цитира думите на Макбет: „Ако, веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже“. Трябва му кола! А лъскавият автомобил стоеше в задния двор и нетърпеливо го очакваше. Той си плю на петите. Години наред бе водил заседнал живот, но сега бягаше като чевръст атлет, какъвто беше в младостта си.

С изплезен език заобиколи къщата и в този миг видя колата да се отдалечава.

— Хей! — изкрещя с последни сили.

Колата изчезна от погледа му. Олюлявайки се, Соупи направи още няколко крачки и съзря как шофьорът Болт заключва гаража.

Днес Болт беше олицетворение на елегантността. Носеше нова шапка, официалния си костюм и жълти обувки, които блестяха така, сякаш бяха парченца от яркото слънце. В петлицата му беше затъкнат карамфил. Изглеждаше толкова шик, че би предизвикал завистта дори на господа, поканени на градинско увеселение в Бъкингамския дворец.

Любопитно огледа Соупи и учтиво отбеляза:

— Кросът е полезен за здравето, сър.

— Колата! — изпъхтя господин Молой.

— Току-що я прибрах в гаража, сър. Господин Кармоди ми даде един ден отпуска, та да присъствам на сватбата на племенницата на жена ми, дето живее в Ъптън Снодсбъри.

— Трябва ми колата.

— Току-що я прибрах, сър — повтори Болт, произнасяйки думите по-бавно, като човек, който дава обяснения на невеж чужденец. — Господин Кармоди ми разреши днес да отсъствам от работа. Племенницата на госпожа Болт днес се омъжва в Ъптън Снодсбъри. И времето се случи хубаво — добави и погледна небето с одобрение, нетипично за шофьор — известно е, че на шофьорите е трудно да се угоди. — Хората казват: „Щастлива ще е булката, която се омъжва в слънчев ден“, въпреки че аз не съм съвсем съгласен с тези бабини деветини. Когато се венчахме с госпожа Болт, валеше като из ведро, ама общо взето с нея сме много щастливи. Е, случва се да се поскараме, обаче по принцип бракът ни е прекрасен…

Соупи започваше да подозира, че единственият критерий за назначаване на прислугата в английските имения е бъбривостта. Онези членове на персонала на Ръдж Хол, с които бе имал неудоволствието да се запознае, очевидно бяха надарени със способността да водят продължителни и безсмислени разговори. Ако го оставеха без надзор, икономът по цял ден щеше да дърдори за зайци, шофьорът пък явно се канеше да издиткува цялата си автобиография. А за господин Молой всяка секунда беше ценна. С нечовешко усилие си пое дъх и изхриптя:

— Трябва ми колата! Спешно се налага да отида в „Стройни и здрави“. Мога и сам да шофирам.

В поведението на Болт настъпи рязка промяна. До този момент се държеше като човек, който разговаря със стар познат в пушалнята на клуба, но потресаващото предложение го изкара от релси. Облещи се от ужас и недоверчиво възкликна:

— Искате да шофирате автомобил „Декс Мейо“! — Тонът му беше доста рязък, защото бедният Болт още не се бе съвзел напълно. — Господин Кармоди разрешава само на мен да карам този автомобил.

— Непременно трябва да отида в санаториума. Работата не търпи отлагане!

Шофьорът се замисли. Беше благ човек и се стремеше ежедневно да върши добри дела.

— Ако искате, вземете от конюшнята стария ми велосипед. Сигурно е ръждясал, защото отдавна не съм го използвал, но все някак ще стигнете до санаториума.

За миг Соупи се поколеба. Запита се как ще измине повече от трийсет километра с превозно средство, за което смяташе, че е излязло от употреба още по времето, когато е бил невръстно дете. Но мисълта за куфара с безценните вещи му вдъхна нови сили. Беше отчаян, а отчаяните хора са способни на истински подвизи.

— Докарай велосипеда! — изрече решително, но като видя въпросното средство за придвижване, страхът му отново се пробуди. — За това ли говореше? — попита отчаяно.

— За това, сър.

На возилото прилягаше една-единствена дума — мръсник. Изражението му беше цинично като на улична котка, която е опознала всички пороци по света. Изглеждаше лукаво и потайно, ръкохватките се извиваха нагоре като устни, разтегнати в ехидна усмивка, тук-там спиците бяха изпадали като изгнили зъби, педалите бяха голи и безсрамни. Имаше вид на велосипед, който се зъби, готов да ухапе всеки непознат.

— Х-м-м — замислено промърмори Соупи, после си спомни, че на всяка цена трябва да отиде в санаториума. — Добре! — отсече и потрепери.

Яхна возилото, едва не падна, но овладя кормилото и смело завъртя педалите. Изчезна от погледа на Болт, сетне отдалеч се разнесе отчаян писък.

Шофьорите не се смеят, но понякога се усмихват. Болт се усмихна. Случвало се бе велосипедът да ухапе и него.

III

В един и двайсет звъненето на телефона сепна Стьрджис, който дремеше в мишата си дупка, и провали плановете му за заслужена почивка след изморителната утрин, изпълнена със странни събития. Първо, след най-вълнуващата нощ в живота му из къщата обикаляше полицай, после американският джентълмен му каза, че господин Кармоди иска нещо за пиене, а последният отрече да е поръчвал да му занесат питие. След това самият американец пожела напитка, но се изпари, преди да му бъде поднесена. А най-загадъчна му се виждаше случката с килера. Господин Молой очевидно се беше отказал от майсторенето на къщичка за зайци в полза на разбиването на вратата на килера.

Стьрджис беше крайно озадачен и като повечето хора с установени навици, той мразеше да се озадачава.

Вдигна слушалката и чу звънлив глас:

— Ръдж Хол ли е? Търся господин Карол.

Той позна гласа:

— Госпожице Уайвърн, вие ли сте?

— Да. Стьрджис, да си виждал господин Карол? Трябваше да бъде у нас преди половин час.

— Видях го рано сутринта. Научих, че след закуска е взел колата и е заминал с госпожица Молой.

— Какво?

— Да, госпожице. Потеглили са доста отдавна.

Настъпи мълчание.

— С госпожица Молой казваш, тъй ли? — унило произнесе мелодичният глас.

— Да.

Отново се възцари тишина.

— Казал ли е кога ще се върне?

— Не, госпожице. Но доколкото разбрах, щял да се върне едва привечер.

Този път мълчанието бе доста продължително.

— Нима?

— Да, госпожице. Желаете ли да му предам някакво съобщение?

— Не, благодаря… Впрочем… Не, няма значение.

— Добре, госпожице.

Стьрджис се върна в скромната си стаичка. Пат затвори телефона и излезе в градината. Лицето й беше мрачно като буреносен облак.

По пътеката пълзеше охлюв. Тя не го настъпи, защото имаше добро сърце, но му хвърли поглед, който, ако беше попаднал върху Джон, за когото бе предназначен, щеше да го изпепели.

Стигна до градинската порта, облегна се на нея и мрачно впери поглед в пространството.