Спирка на хоризонта

Глава десета

На път за хотела си Кай се разходи. Бе отпуснат и се наслаждаваше на прекрасната свежест на вечерта. „Сега ще получа писмо от младата Барбара“, помисли си той, като че ли това беше най-естественото нещо на света.

Пристигна след цял един час. Посегна към пощенската кутия. Вътре имаше само едно писмо, голям бял плик. Надписан беше от младата Барбара.

Кай отказа на момчето от асансьора. Качи се по стълбите с писмото в ръка. Отвори го веднага щом влезе в стаята си. Барбара му пишеше, че се намира в Сен Мориц, дали не би искал да я посети.

Сякаш стана още по-тихо. Кай беше насаме със своето писмо; той усети, че е останал насаме и с живота си.

Градината на младостта му, чието опиянение отдавна го безпокоеше, възкръсна на хоризонта. Дърветата ечаха, в тях отекваха забравени гласове.

Дълбоко вдишване повдигна гръдния му кош. Той реши да направи избора. Искаше да отиде в Сен Мориц.

На другата сутрин му съобщиха за пристигането на капитан О’Донъл, придружен от един член на спортинг-клуба, който се казваше Шатингиус. Почти беше очаквал това посещение. С непомрачена радост прие бягството на О’Донъл; ивиците на панталона му бяха прекалено тесни, а и за нагръдника му можеха да се кажат някои неща.

О’Донъл се чувстваше осезаемо зле.

Още по-церемониален беше непознатият Шатингиус. Той излъчваше атмосфера, лъхаща на коректен дуел за накърнена чест и предаде с добре премерени слова поканата за дуел от Курбисон.

Кай я прие и посочи за свои свидетели Фиола и Лиевен, които щял да уведоми лично. С това Шатингиус смяташе случаят за приключен и започна с пестеливи движения да се подготвя за формално сбогуване.

Кай с мъка устоя на желанието да му предложи аперитив. Само мисълта, че ще бъде изцяло погрешно разбран го възпря да наруши церемонията.

О’Донъл изрази всичко, което имаше да каже, само с един поглед.

Кай го разбираше и знаеше, че се е оставил да го убедят да стане секундант единствено от желание ситуацията да не се изостри ненужно.

За съжаление Фруте попречи на ефектното оттегляне на Шатингиус; тя не разбираше особено много от стил и счете коректното сбогуване за обида. Беше застанала на пост в близост до вратата и успя с един-единствен гърлен лай дотолкова да сплаши Шатингиус, че цилиндърът му падна.

Това удовлетвори Кай. Той се извини, а вътрешно се радваше на изкривената гримаса на засегнатия вестоносец.

После се свърза по телефона с Фиола и Лиевен. Фиола веднага дойде при него. Той бе ядосан на глупостта на Курбисон.

— Прекалено е млад за подобни неща. В него се крие много страст, и затова ми харесва; но има неистова склонност към романтика и не разбира от нещата, които стават от само себе си. Имахте ли намерение да го предизвикате?

— Всъщност не. Но тогава ме възмути стрелбата по гълъби.

— Много сте чувствителен, Кай. Нали преди две години самият вие участвахте? Кай кимна.

— Не това е причината. Смятам, че е правилно да се мисли логично, но не и да се живее логично. Фиола се засмя.

— Прав сте, не бива да се тревожим за това, какво сме мислили вчера. Трябва да имате предвид, че Курбисон е възпитаван в Англия. Там много неща се обясняват със спортни термини и в това няма нищо неестествено.

— Признавам му го.

Фиола повдигна рамене.

— Как да не се ядосва човек, но е невъзможно да се разберете с него.

Той изгледа изпитателно Кай.

Кай отвърна на погледа и каза спокойно:

— Точно така, не бих могъл да се разбера с него. За кратко време настъпи тишина, Фиола проследи мисълта му. Знаеше какво цели. Кай искаше разрива, защото искаше Лилиан Дънкърк, и беше оправдан в този си разрив.

— А ако Курбисон се извини?

— Няма да се извини.

— Прав сте. — Фиола отново се замисли, после продължи: — Доколкото знам, сте доста добър стрелец с пистолет.

— Да.

— Бих искал да ви обърна внимание, че Курбисон разбира много малко от това. Истинска катастрофа. С пушката е отличен, почти без конкуренция, но с пистолет мисля, че никога няма и да се научи.

Кай каза тихо:

— Не се притеснявайте, няма да го улуча.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, ако приемете нещата така.

Кай кимна.

— Точно такива бяха намеренията ми.

Кай добави:

— Дори смятам да дам на Курбисон още един шанс.

Фиола се сепна.

— Какво имате предвид? Той е лош стрелец, и освен това, разбира се, веднага ще отида при него.

Кай отвърна:

— Нямам предвид това.

— Не съм безучастен към развоя на този инцидент, от друга страна — може би дори съм го причинил.

Фиола бързо повдигна глава и каза внимателно:

— Мисля, че вече ви разбирам. Искате да кажете, че този инцидент не би могъл да бъде избегнат.

— Да. Скоро щеше да се случи, а и така ми е по-удобно. Бих могъл да дам на Курбисон и формално удовлетворение. То ще му… — той се подвоуми, — помогне да излезе от тази ситуация. С това причината ще бъде призната. Което не че е правилно, но все пак ще е по-безболезнено за него от другото, което би последвало. Прекалено е млад, за да разбере, че ценното у него е точно младостта му.

Фиола се засмя:

— Бих продължил с удоволствие да си бъбря с вас, но трябва да говоря с Курбисон; нали знаете, че сме далечни роднини. После ще разговарям и с Лиевен и О’Донъл. За кога смятате…

— Утре заран.

Фиола се запъти към Курбисон, който беше гузен и затова се опита да го приеме резервирано.

Фиола не се притесни от това. Застана плътно до него и каза енергично, но спокойно:

— Вие провокирахте дуел, Рене, на който съм призован за свидетел. Дори и това е достатъчно, за да ви изясня характера на двубоя. Бих искал да не се приема по друг начин, освен като формално уреждане на въпроса. Задължително, Рене!

Той повдигна клепачите си и погледна бегло другия.

Курбисон обърна погледа си нерешително, почти на инат.

Фиола тръгна към вратата и едва когато беше вече до рамката, се обърна още веднъж:

— Нали ме разбрахте, Рене?

— Да.

Курбисон не помръдна. Беше блед и изглеждаше отпуснат.

Фиола се договори с Лиевен. Заедно с О’Донъл и Шатингиус обсъдиха времето и мястото на срещата. Трябваше да се срещнат на по-следващата сутрин зад игрището на голф-клуба на Монте Карло.

Морето беше сиво и оловно; само на хоризонта беше по-светло; в заливите беше тъмно като черна стомана. През дълги интервали от време вълните се разбиваха в брега — хрумна му прекрасната мисъл да заплува навътре, в оловната магия на ранната утрин, в която още дремеха синьото и сребристото на деня — да се разбудят сред пръски и пяна и отражение на светлото тяло, докато изгряващото слънце хвърляше виненочервени отблясъци.

Кай потрепери на балкона от студения въздух, който се беше промъкнал с мистичната прохлада, която призрачно обвиваше залива след залез слънце.

Той се облече. Хрумна му, че напоследък доста е пренебрегнал Мо Филби и реши още днес да я открие.

Всъщност му идваха множество различни мисли. Мислеше за колата си, за Барбара, за Мърфи, за младия Холщайн — намираше, че е прекрасно да живееш и да имаш нещо пред себе си.

Знаеше защо се явяват в мислите му сега и точно затова обичаше такива ситуации.

Измръзнал, той се върна и пусна водата в банята. Стаята беше топла и лъскава със своите никел и кахли. Усещаше в ръцете си грапавите соли за вана, докато ги разпръскваше във водата. Топлината беше приятна, като легло в Исландия. Пусна студената вода на душа, а останалото свършиха кърпите за масаж.

Фиола и Лиевен дойдоха с лекаря по Авенж де Монте Карло и се срещнаха с Кай в кафе дьо Пари.

Колата тръгна по посока на Гранд Кормиш, правеше завой след завой, докато сви в отбивката за Кол де Л’арм. Каменни стени спираха погледа от едната страна, от другата се виждаха скалите на Монако с няколко бледи светлини и размазани очертания на заливите. С всяка изминала минута ставаше все по-светло. Морето започна да блести и върховете на Алпите станаха червени.

Когато достигнаха платото на игрището за голф, слънцето изгря, Фиола погледна часовника си. Бяха точни. Колата спря отляво на игрището и се отправиха към уреченото място пеш.

Никой още не беше дошъл, но се чу шумът на кола, изкачваща се по хълма. Приглушени звуци от клаксон; понякога по-силни. Когато колата беше пред вятъра, или по-слаби, когато серпантината бе насочена към скалите.

Лиевен се вгледа внимателно и каза учуден:

— Само двама господа, но може би…

Поздравиха се сдържано.

За учудване на Фиола и Кай се появиха само О’Донъл и Шатингиус; Шатингиус с жлъчна сериозност, О’Донъл — много загрижен.

Двамата чакаха и се съвещаваха тихо. О’Донъл се върна още веднъж и дойде след няколко минути, клатейки глава.

Шатингиус направи заключително движение и пристъпи към Фиола.

— Нека да сверим времето.

— Сега е шест часа и десет минути.

— Това означава десет минути след уговорката. За свое съжаление трябва да обявя, че от вчера следобед не успяхме да открием граф Курбисон. Затова наистина съжалявам, не е възможно и да се получи обяснение за неявяването му. Отчитайки обстоятелствата, засега не мога да приема друго обяснение, освен че е станала злополука, или някаква абсолютно неотложна причина го е възпрепятствала да остави съобщение. Моля ви да приемете същата причина до изясняване на подробности по случая и да ни извините за безплодните усилия.

Фиола беше ужасен и погледна към О’Донъл, който направи отчаяна гримаса:

— През нощта не беше в жилището си.

Лиевен постави ръката си на рамото на Фиола и се заслуша. Всички замълчаха и се заслушаха.

Вятърът носеше шума на втора кола.

— Докторе — помоли Фиола, — не се знае кой идва… Моля отдръпнете се малко назад.

Някой се приближаваше бързо. Шатингиус изведнъж се скова отново и отстъпи. Курбисон се появи изневиделица между дърветата.

Беше блед и възбуден. Поздрави секундантите си с почти отсъстващ поглед и им каза нещо.

Шатингиус искаше да отиде при Фиола, но Курбисон го спря с измъчена усмивка. Той беше напълно съсипан, но имаше сила дотолкова, че да приключи сам с тази история.

Предния ден, след като всичко беше уговорено, поискал да открие Лилиан Дънкърк, но не успял да се срещне с нея сутринта.

Следобеда отишъл още веднъж, изпълнен със съмнения, че Лилиан Дънкърк няма да иска да го приеме, за което имала хиляди причини.

За своя изненада, обаче, веднага го поканили. Там той открил, за което също не бил подготвен, една весела компания и нямал и най-малката възможност да поговори с Дънкърк за онова, което му било на сърцето.

Тя се държала с него, като че нищо не се е случило. Той правил благовидни физиономии и изчаквал, докато другите си тръгнат. Когато останали малко гости, успял да остане насаме с нея в една съседна стая.

Искал да я помоли да поговорят; но преди да успее да започне, тя мило се приближила към него и го помолила да й подаде ръката си.

— Бъдете щастлив, Рене. Моля, не ми давайте никакви обяснения. Би било ужасно да играете трагична роля. Преди да стигнете дотам ви очаква цял един живот. Та вие сте насред път. Бъдете Щастлив!

Той искал да говори, да убеждава, да действа, да извърши нещо велико — но нищо от това не би помогнало; раздялата била неминуема.

Така той вървял по улиците, час след час. Кочияши го викали, коли спирали пред него. Чувствал се като човек, ухапан от змия, който трябвало да върви, и вървял автоматично, без да спира.

Разхождал се през стария град, стръмните улици, неспокоен, отчаян и безчувствен.

Отдолу се виждали фенерите на морската тераса на казиното, между палмите, та чак до морето. Гарата блестяла пъстра като детска играчка, а кръглото стрелбище се откроявало от морето.

Курбисон говорел тихо, като че на самия себе си, клетви, всичко онова, което искал да изрече. Станало късно през нощта, мъглата намокрила дрехите му. Изведнъж усетил толкова непреодолимо и силно чувство за глад, че му затреперили колената. Стигнал до най-близката врата, една малка гостилница, където седели само местни, поискал хляб и плодове, хапнал лакомо и набързо, оставил парите на масата и си продължил.

Най-сетне стигнал до малък хотел. Сторило му се невъзможно да се върне по обратния път до дома. Престанал да мисли, поискал стая и моментално потънал в дълбок сън.

Един-единствен път се събудил, светнал лампата и се опитал да мисли. Спомнил си, че трябва да изпрати съобщение на секундантите си, но решил да мине покрай тях и да ги вземе. Участта му изглеждала различно от предната вечер, вече бил отстъпил, но недостатъчно.

Разбрал, че самият той бил виновен, и като че ли за няколко часа бил станал с години по-зрял. Видял нови цели в досегашното си безгрижно съществувание и взел важни решения през тази нощ.

Надявал се, че е преодолял кризата, но не знаел, че всъщност само я е задълбочил; защото зад всичките тези планове прозирало основно желанието му да спечели отново Лилиан Дънкърк.

После отново задремал и проспал в дълбок сън събуждането. Не намерил секундантите си, защото пристигнал с половин час закъснение. Пришпорил колата нагоре към игрището за голф с все още неясната, изведнъж хрумнала му мисъл, да докаже, че е способен и да свърши нещо значимо и правилно.

Досега приемаше симпатиите, които му бе подарила Лилиан Дънкърк, без да се замисля, сега, обаче, осъзнаваше величието и незаслужеността на този подарък и искаше, макар и късно, да докаже, че е достоен за него.

Той не усещаше нищо трогателно в това свое желание, закъсняло за нещо безвъзвратно изгубено.

В хаоса от чувства той спря и каза бързо на О’Донъл и Шатингиус, че поводът за неговата покана за дуел е станал незначителен.

О’Донъл въздъхна дълбоко. Шатингиус запита с превзето достойнство:

— Значи би трябвало да се обясни, че се отказвате.

— Да. — Курбисон го задържа и събра сили, за да каже достатъчно силно, така че да го чуе и Кай: — Бих искал да обясня, че получих определена информация, която прави излишна моята покана за дуел.

Фиола се спусна спонтанно към него и го поздрави за прозрението му.

Курбисон поклати глава, тръгна с Фиола към Кай.

Вгледа се в него, замълча колебливо и търсеше думите.

Кай забеляза как младежът страдаше от загубата; колко е горд да го каже и да действа по този начин, и как, според своето възпитание в честност, макар и с болка на сърце, се опитваше да не завижда на противника си за победата.

Той бързо взе ръката на Курбисон и каза, преди другият да успее да каже нещо:

— Ние и двамата надценихме една ситуация — вие от едната страна, аз — от другата. Но това, че намерихте разрешение, ми доказва, че знаете за двойнствения характер на тези неща. Но тогава знаете и — той снижи гласа си, — че разривът не винаги означава край, а често е стъпка преди възхода.

Курбисон се изчерви.

Фиола се засмя на Кай, който довърши:

— Бих искал да поговорим още веднъж. След няколко седмици започвам тренировката за европейското първенство; смятам, че тогава един разговор между нас ще изясни много неща.

Курбисон изведнъж се промени. Усети, че натискът намалява, светлината отново го озари, той стисна ръцете на Кай, а в погледа му се четеше надежда.

— Ще дойда.

Той си тръгна с Фиола и приятелите си.

Кай остана с Лиевен още малко на игрището за голф. Тревата блестеше на слънцето. Пред небето се издигаха скалите — кафяви, с много оттенъци. Гората се беше наклонила над тях и щедро предлагаше прегърбената си зелена снага на светлината. Долу се простираха цветните полета, шикозни като пъстри кръпки върху сребристо-сивото на маслините.

Заливът по посока на Вентимилия блестеше неясно червеникаво, но към Ница добре се открояваше една къща. Прозорците на замъка на Монако блестяха. Къщите на скалата също светеха от отражението. Колите по улиците проблясваха.

Лиевен взе в ръка ракетата за голф и проряза въздуха с нея.

— Голфът без съмнение е интересен, но предпочитам автомобилите. Искам да спечелим европейската купа, Кай!

— Ще бъде напрегната надпревара.

— Какво очаквате от Мърфи?

— Всичко.

На устните на Лиевен бе застинал и втори въпрос, но той предпочете да го премълчи. Предпазливостта — това е стратегията на обходните подходи. Беше по-добре да не разпитва Кай за Мо Филби.