Спирка на хоризонта

Глава дванайсета

Мо Филби имаше тесни бедра, като на Диана, изваяни до сантиметър и тя сякаш се носеше във въздуха и бягаше; ако поетите имаха вкус, щяха да възпеят нея в химните си, а не душата. Над колената имаше малка вдлъбнатина, която й позволяваше да заема най-опасната за една жена поза, гледана отзад, без обувки да продължава да излъчва грация и да пружинира.

Кай беше последният, който нямаше да го забележи; той знаеше, че малко жени го умеят и че чарът на тялото не е толкова в ставите, колкото във формата на колената.

Мо Филби, облечена в бански костюм от синя коприна, балансираше заедно с Фруте върху камъните на втората тераса. Зад нея се вееха червени и сини слънчеви чадъри. Над кръглите масички Между кабинките имаше бюфет с широки крака и множество запечатани бутилки и салати. Учителите по плуване с тела на Аполон бяха обсебени от група американки, като спокойно и любезно си вършеха работата: да бъдат шоколаденокафяви, мускулести, добре сложени и чаровни. През час се преобличаха с нови трика. С неудоволствие влизаха във водата. Това и рядко се изискваше от тях.

Кай лежеше на каменната пътека, която достигаше до прибоя и с премрежени очи наблюдаваше един креол, който се гмуркаше като амфибия; далеч назад във водата бяха саловете с дюшеци от кокос; те бяха изпълнени с онези крясъци, на които в целия свят е способен само англо-саксонският език.

За Мо Филби сцената със стрелбата по гълъби бе един много неприятен инцидент. Тя веднага разбра за какво всъщност става дума, както и че Кай я беше взел нарочно със себе си. За нея ефектът беше така неочакван, като абсолютно предателство на собствените й планове. Онова, което смяташе, че е изградила през последните седмици, бе обезсмислено само за миг. Без значение беше дали Кай се познаваше с Лилиан Дънкърк, или едва сега започваха дръзка, безогледна и възбуждаща игра; това бе един от редките случаи, когато единствено фактите са от значение.

Мо Филби беше далеч от мисълта да се почувства засегната. Трябваше да си признае, противно на волята си, че сдържаната й привързаност към Кай се бе превърнала в силна и здрава сплав от яд, учудване и нещо друго, което засега не се решаваше да определи по-точно. Кай й се изплъзна — още по-лошо; нарочно й се измъкна, а това доказваше, че в отношенията си с него тя все още беше в началото. Ситуацията между Кай и Лилиан Дънкърк й допадаше, тя разбираше от тези неща; действаше рисковано, въпреки своята безгрижност; с малко повече старание от двете страни и всичко можеше да свърши ужасно. Точно такова хладнокръвно начало с равностоен партньор си представяше развълнувана Мо Филби за себе си. Затова още по-горчиво прие ролята си на безучастен свидетел. Цялото хладнокръвие на мисълта й се разпадаше от това, а Кай не би могъл да направи по-добър ход, за да я спечели, да не говорим, че изобщо не държеше на това. Мо Филби седна на камъните до Кай.

— Вчера водата бе толкова прозрачна, че човек можеше да види собствената си сянка на дъното. Като плувах към брега, тя плуваше пред мен отдолу, разкривена от движенията ми. Имах чувството, че самолет лети над облаците и влачи бързо и загадъчно сянката със себе си.

— Странно нещо са сенките — каза Кай. — Можеш да се препънеш в тях. Най-опърничави са нощем пред фаровете. Стоят си в някоя канавка и изведнъж изскачат като животни, стават огромни и побягват изплашени. Разправят една случка, на някакъв човек се наловило да смени крушката на фара си на магистралата. След като потеглил отново, пред колата затанцувал призрак — за миг приличал на човек с разперени ръце, а в следващия — на същински призрак. Не можел да си обясни какво става и едва по-късно забелязал, че при подмяната на крушката във фара попаднала муха, която от отражението на параболичното огледало се увеличила многократно и попаднала в светлинния лъч.

Мо Филби постави краката си един до друг и обви с ръце глезените.

— Много интересно! Струва ми се, че сте романтик.

— И на мен понякога ми се струва.

— Не е ли доста напрягащо?

Тя постави брадичката си върху коляното. Под банския й костюм се отбелязаха фините прешлени на гръбнака й — сякаш, ако ръцете се отпуснеха, щеше да се разхвърчи на всички страни.

— Ако го умееш, не чак толкова — каза Кай, който отново изпита желание да разговаря.

— А ако не умееш?

— Тогава става като с рибаря, който във водата попаднал в собствената си мрежа и се удавил.

— Това трябва да е ужасен край.

— Най-ужасни са последните минути — в собствената мрежа!

— Значи романтиката може да бъде и опасна?

— Страшно!

— Значи трябва човек и да умее?

— Ето ти задачка — отвърна замислено Кай — Традиционно човек търси нещо романтично. Какво би станало иначе с любовта?

Синият й копринен гръб се изправи.

— Искате ли да поплуваме?

Те се запътиха към водата; Мо Филби откопча обувките си. Камъчетата под краката й изскърцаха. Хванаха се здраво за въжетата, които водеха до морето и се запътиха натам.

Вълните на прибоя идваха млечносини, удряха се в телата им, разбиваха се и искаха да ги откъснат; но ръцете удържаха; следващата вълна ги удари в главите. Те се пуснаха и заплуваха. Зад тях пляскаше Фруте.

Първият сал беше непосредствено до тях. Те го заобиколиха и пропуснаха край себе си. Следващият беше доста навътре и бе празен. Покачиха се на него. Фруте се появи като отломка от бронзова статуя, с главата над водата, остави се да й помогнат да се покатери, изтръска козината си, така че се разхвърчаха пръски. Салът се носеше по вълните. Те стояха отгоре.

— Обявихте ли вече участието си в европейското първенство?

Салът се наклони, Мо Филби се задържа за ръката на Кай и го погледна.

— Все още не е минал срокът за записване — каза той, хвана я неочаквано и безцеремонно я хвърли във водата, а лаещата Фруте скочи след нея.

Те веднага се появиха отново; Кай се изтегна на дюшека, с лице на ръба на сала, близо до главата й.

— Бихте ли желали да хапнете с мен? — Тя му хвърли шепа вода в очите, кимна и бързо избяга.

Обядваха на малка маса на балкона на първия етаж на хотела.

До средата й беше спусната тента, за да запази масата от ярката светлина. Ръбът на сянката падаше косо, така че се получаваше двойна атмосфера: навън — силното, бяло слънце, а под лененото платно — мека копринена светлина.

Мо Филби стоеше на ръба на балкона със светещи коси и блеснал тил, недостижима, една искряща амазонка — тя пресече линията на сенките и кожата й стана матова, усмивката, очите, които не можеха да се определят — отново бе станала жена.

Банята им донесе лека умора, която бе много подходяща за приятен разговор и флирт. Между тях вибрираше еротиката на естетичното, радостта за очите, почти инстинктивното утвърждаване.

Кай приемаше тишината като експанзия, в която много неща бяха преплетени едно в друго, така че той самият не можеше да прецени дали беше отзвук от дните, прекарани с Барбара, или предвкусване на времето с Лилиан Дънкърк, или пък бе влиянието на живата реалност с Мо Филби.

Нещата преливаха едно в друго. Времето се лашкаше и проникваше, растеше и се превръщаше от „едва ли не“, в едно дишащо и треперещо „вече?“, което се беше устремило към Мо Филби; защото тя бе тук и с това беше по-силна от останалите; в нея се събираше неизясненото в едно спокойно „заедно“, временно и мимолетно, и все пак в този особен момент Барбара и Лилиан Дънкърк сякаш духом бяха с нея и я подкрепяха. За кратко време те се сляха в хетерогенен фронт — нежен вариант на непрестанното, тайнственото и женственото, макар и между чужди — женски фронт срещу мъжа.

Мо Филби потопи пръстите на краката си в басейнчето и остави салфетката.

— Подайте ми една цигара.

Тя стана, но не посмя да излезе от сянката под силното слънце.

Кай й подаде огънче, Мо наклони глава малко напред, ръката с огънчето леко се повдигна към нея, на нивото на устните й; видя я толкова близко и ясно, колкото никога досега; шоколадовия тен, заобления маникюр, лицето й също изглеждаше близо; и изведнъж, на мъждукащата светлина на кибритената клечка, която правеше ръката и лицето й по-матови и тъмни в светлината на деня, в това обичайно движение, при вдишването на първия цигарен дим, при което почти отсъстващият й поглед се спря върху Кай, в този миг тя разбра, че го обича.

Беше така изненадана, че се почувства безпомощна. Неочакваното дотолкова я облада, че усети слабост и нужда да се облегне. Тя постави ръка върху пръстите му, като че ли искаше да насочи огънчето; държеше се като на пиацата, без никакви задръжки. Само едно движение и всичко щеше да се превърне в себеотдаване.

Кай не би имал абсолютно нищо против отношенията му с нея да станат по-интимни. Често се бе забавлявал с подобна мисъл; а сега, при тези обстоятелства, идеята напълно му допадаше.

И все пак изпусна момента — въпреки че притежаваше верен инстинкт, който му помагаше при събития от важен характер и беше достатъчно гъвкав, за да не го издава, а просто да го използва, пред типа, чийто представител беше Мо Филби, той ставаше нерешителен, ако се познаваха достатъчно дълго.

Тя принадлежеше към обърсващата средна класа, у която единственото истинско нещо изглежда бе хазартът. С това тя не ставаше по-незначима, но игра в такива размери изисква все пак всеобхватна човечност и духовна дистанция, за да си струва заниманието с него и да не изпадне човек в заблуда.

У Мо Филби всичко това се намираше в изобилие, за да може с финес да предизвика зло, но беше прекалено малко, за да открие със сигурност едно чувство. И тъй като това може би й се случваше за първи път в живота, се стигна до трагикомедията — тя, винаги сигурна във всичко, при вземане на това решение допусна грешка, и целият й рафиниран арсенал, доказан в множество случаи, сега, когато за пръв път й бе така необходим, не само че отказа, а направо й пречеше.

Съпротивата правеше безпомощността й да изглежда преднамерена и Кай откри игра там, където всъщност я нямаше.

Той се спря и моментът отмина.

Мо Филби се почувства отхвърлена, без да забележи, че изобщо не беше разбрана. Само градусът на чувствата й беше мерило — и тъй като почти го бе преодоляла, изпита срам, обида, беше така огорчена, но искаше възможно по-бързо да оправи нещо, което изобщо не се бе обърквало.

Тя пожела да се защити с най-близкото, което й попадне. Като се опитваше да обърне ситуацията и да мотивира влечението си към Кай с интерес към някой друг. Мърфи беше най-доброто прикритие. За да реагира незабавно, тя пристъпи без грам дипломатичност.

— Разбрах, че сте направили конструктивна промяна в колата си? — запита тя и седна отново.

Кай беше озадачен от рязката промяна на темата, която не можеше да разбере. Той кимна утвърдително.

— Да, би трябвало да е подобрение. — Сега той стана по-предпазлив и последва следата, по която трябваше да бъде примамен. Започна да дебне. — Чули сте за това — краят увисна във въздуха.

Филби веднага отвърна и се предаде, за да не бъде предадена:

— Да, от Мърфи.

— Така значи, Мърфи.

— Да, той ми спомена за това. Смята, че е важно.

— Е, не чак толкова.

Мо Филби стана по-спокойна, защото усети, че Кай се поддаде; сега продължи ролята си, стигна по-далеч, отколкото всъщност възнамеряваше; но тъй като това й се стори по-малкото зло, тя продължи охотно и пое дружески тон.

— С това състезанието не губи ли част от своето очарование?

— За Мърфи — сигурно.

— Смятам, че и за вас. Точно за вас. Та вие не карате, за да спечелите на всяка цена, а заради напрежението. — Тя си позволи още един малък натиск. — Вие обичате непредрешените ситуации, нали?

Кай стана толкова любопитен, че почти успя да отгатне истината. Който напада така директно, сигурно се чувства застрашен другаде. И той пристъпи към нападение.

— Смятате, че ще бъде по-интересно, ако шансовете се изравнят?!

— Да. — Тя въздъхна. Като че ли опасността беше попреминала.

— А вие специално ли държите на това? — Кай дори не я погледна при този въпрос.

Малко стресната, тя замълча.

Той стана и след малко се върна с къс хартия в ръка и й я подаде.

— Ето двата конструктивни чертежа, за които говорихте.

Изненадана, тя гледаше листовете хартия, които бяха пред нея, объркана от посоката, в която се развиха нещата и още по-засрамена от преди. Чувството, от което искаше да избяга, се върна още по-силно и я откри още по-беззащитна. Тя с мъка промълви:

— Вие ми давате…

— Това са дубликати, които повече не са ми нужни.

— И защо го правите?

— За да може — леко се подсмихна Кай, — състезанието да придобие по-голямо очарование.

Мо Филби бе прекалено вцепенена, за да може да разсъждава. Бе обзета единствено от глупавото желание да постави всичко на мястото му и да изясни нещата. За нея беше без значение какво ще последва. Взе листите и ги разкъса.

— Не, не е вярно! Не ги искам.

Кай откри взаимовръзката. Нейното поведение издаде това, което липсваше в неговата комбинация. Сега вече той се опасяваше от онова, което преди няколко минути му изглеждаше привлекателно. Нещата се бяха променили достатъчно много, тя бе прекалено развълнувана, в подобно начало би се породило множество заблуди, изясняване, сдобряване и подобен трагичен комфорт; точно това, което за него не беше от значение при Филби. Той не искаше просто да бъде обичан от нея; това би било крайно примитивно и монотонно; защото за тази цел тя беше прекомерно опитна послушничка.

Така че отложи за по-късно събирането на плодовете, които бяха узрели днес, а освен това направи и още нещо. Смачка разкъсаните листи, хвърли ги пренебрежително на пода и каза:

— Жалко за идеята, но на практика тя е неизпълнима. Опитахме, не става. Чертежите наистина са интересни, но практически са напълно без стойност.

Мо Филби се облещи.

— И вие изобщо не сте го изпълнили?

— Опитахме, но конструкцията наистина се оказа неуспешна.

— А плановете са…

— … Без значение.

Кай се засмя сърцато. Като че ли бе успял с трудна шега, защото никой от двамата не би взел на сериозно неговия етюд. Тя го погледна недоверчиво и едва устоя да не избухне. Това беше черен ден за плановете й.

Кай побърза да я измъкне от собствената й несигурност, за да я накара да повярва, че явно е пропуснал нещо. Те започнаха идиличен разговор и Мо Филби набра отново смелост.

След няколко минути предложи да пийнат кафе пред казиното. Знаеше, че там ще срещнат Лиевен.

Тръгнаха — Мо Филби все още плаха, но вече по-концентрирана, размишляваща, за да си изясни нещата. Не й остана време за това, защото Лиевен беше зареден със забавни истории. Той много духовито разказваше за малко съмнителната графиня К., на която съпругът й водел любовниците й у дома, докато най-сетне един от тях толкова се засрамил, че пренебрегнал приятелството на графа, явил се пред него и му признал всичко. И въпреки че графът имал дълъг списък на нейните похождения, другият трябвало доста да се потруди, докато не го убеди да приеме двубой. Това бил най-смехотворният дуел, който е имало някога, тъй като в своята възбуда покаялият се Дон Жуан, забравил, че не трябва да улучи, а прострелял графа в бедрото. Така всичко се обърнало надолу с главата, защото останалите приели, че е било истина, дотолкова сериозна, че защитникът се бил отбранявал. Всички били изненадани от инициативата на графа и решили, че се е променил, така че останалите Донжуановци избягвали общуването си с него, докато цялата история полека-лека се потули.

Междувременно Мо Филби отново се бе взела в ръце. След половин час Кай стана и остави Лиевен на полесражението. А той дори и не подозираше, че му предстоеше да жъне онова, което не бе посял.