Спирка на хоризонта

Глава петнайсета

Още от вечерта към хотелите започна великото преселение на народите. Наложи се да предлагат и баните. Ваните се превръщаха в легла. Всеки пристигащ кораб караше цели рояци.

Нощта бе изпълнена с гласове. Който не успяваше да се сдобие с легло, оставаше да пренощува на открито. Залите на хотела бяха препълнени, хората пиеха до сутринта и веднага потегляха. В градините се настаниха джаз-бендове, които пътуваха с тълпата. Нямаше смисъл да се протестира.

Кай се събуди веднъж през нощта и видя, как долу, на чакъла под палмите, се танцуваше под пъстрите фенери. Светлини, гласове и музика се бяха смесили хаотично.

На сутринта напълни джобовете си с хапчета и рано-рано потегли. Въпреки това му трябваше доста време, за да достигне до Серда. Улицата беше задръстена от автомобили, въпреки че беше доста рано, а и от Палермо бяха пуснати извънредни влакове.

Кай потегли заедно с Курбисон. В гаража монтьорите още веднъж преглеждаха колата. Бяха подготвени купища гуми. Имаше с дълбоки противоплъзгащи протектори, с лъскави метални клави.

— Ако завали — поясни Пеш.

— Дъжд? — Кай погледна безоблачното небе. — Ще стане горещо.

Холщайн и Лиевен се приближиха. Вече бяха облечени, носеха широки, тънки екипи, свободни около врата. Кай също отиде да се преоблече. Бавно подреди комбинацията на ралито. Усещаше, че този път залогът беше висок, за миг възбудено сграбчи хладната материя, преди да я пусне и облече.

В последния момент всичко се беше променило. За Мърфи това беше свързано с Мо Филби, беше ясно. Самият Кай не искаше Филби да спечели в това състезание, изглеждаше му смехотворно. Но в никакъв случай не искаше да остави и Мърфи да победи, искаше да предотврати на всяка цена възможността Мърфи да предявява по своя енергичен начин претенции, на които би имал право, но при съвсем други обстоятелства.

Колите се отправиха към теглилката. Бяха приети шестнайсет номера. Три от тези на Мърфи стартираха, самият той караше с номер десет върху радиатора и беше последен от екипа си. След Мърфи бяха Холщайн, после Лиевен, и после Кай.

Трасето минаваше през Копа Фиорио, пет пъти през планинския масив на Мадония. Всяка обиколка беше сто и осем километра и имаше над хиляда и петстотин завоя — това означаваше — на всеки седемдесет и пет метра — завой. Залозите сочеха 4:1 за Мърфи.

Пускаха колите на интервал от две минути. Първата префуча, шмугна се в облак прах и изчезна.

Курбисон се изнерви и искаше да се покатери на седалката.

— Само спокойно — каза Лиевен. — Имате още много време.

Кола след кола отпрашваха. Въздухът бе изпълнен от неописуемо бръмчене, беше раздран на парчета и вибрираше, не можеше да се разбере нищо, хората си викаха един друг в ухото, а се долавяше само шепот.

Кай започна да говори, опитваше се да го преодолее, но това бучене на моторите се превръщаше в тръпка.

Колоната се изнесе. Първата кола от четирите червени на Мърфи потегли, Холщайн беше зад волана, Лиевен се качи. Кай махна на Курбисон. Те седяха с очила и притегнати каски, навити ръкави, кожа на колената и лактите. Мърфи хвърли поглед назад. Колата дръпна напред и изчезна. В този миг лицето на Кай се промени.

Холщайн стартира; след него и Лиевен. Кай гледаше във въздуха, беше в треска. Внезапно, от раз, краката му почти се разтрепериха върху педалите. Той прехапа устни, огледа се, нищо не помагаше — той остави нещата на произвола на съдбата и очакваше с тръпнещо нетърпение стартовия сигнал, треперещ от момента, в който пред него вече нямаше кола.

И изведнъж улицата, бягаща зад него с гръм и трясък, обляна в светлина.

На нея сенки и светли отражения: възвишения и дупки, колата се поклащаше върху тях, подскачаше и още по-забързано се устремяваше напред. Извивки, които на слънцето изглеждаха жълти от прахта, наоколо — камънак, и завои, завои, отново прахоляк, плътен, на завоя точно пред него профучаване на нещо тъмно, стрелващо се, завиващо, проблясващо като светкавица за стотна от секундата — Кай пое дълбоко въздух: това беше Лиевен. Той караше плътно зад него.

Покрай тях преминаваха сребристи маслинени клончета. Изкачваща се нагоре серпантина се издигаше като змия от прахта и после изчезваше. Зад колата се чуваше тропот на чакъл; темпото беше здраво.

Отпред Холщайн настигаше червената кола на Мърфи, подгони го, отдавна обзет от безразсъдство, в състояние на тиха лудост, спускаше се в острите завои така, че достигаше до ръба на шосето.

Изведнъж заплашително се появи пропастта, стръмно надолу, после — цели километри рехав чакъл. Гумите започнаха истинска бомбардировка с камъчета на всички страни, ръцете се вкопчиха в диво биещия волан, на зиг-заг колата преминаваше през разпръснатите камъни.

Сиво-кафява под светещото небе се появи крепостта Калтаватура. Пътят се изкачваше, компресорите свистяха, камънакът се трошеше; пътят продължаваше нагоре, прахта засядаше на гърлото, и още нагоре — и изведнъж се появи първата кола на Холщайн, светлосиня светлина в сивотата, но червена кола нямаше, нямаше я, изсъска той и ускори по тесния път, шосето продължаваше да се изкачва — осемстотин, деветстотин, деветстотин и седемнайсет метра. Полици.

На небето се появи далечен изглед, меко повя копринено сиво, и в него — димът от Етна, а пред него — втората кола, червена, още един поглед: Мърфи? При задминаването Холщайн видя номера деветка — Мърфи беше още напред.

Сега се спускаха по острите завои, колите натежаваха с предниците си надолу, свистяха спирачки. Въртяха се като вихрушка по ъглите, бялата кола караше безмилостно. В долината на Фюме Гранде Холщайн видя отново облак прах пред себе си, подкара силно, отново деветстотин метра косо нагоре, после изпревари противника си при Колезано, това беше французинът Балбо.

Палми, агави. Море — при Кампо Феличе влязоха почти в единствената права на трасето — седем километра покрай плажа — през дупки, улеи, скални отломки. Холщайн преследваше италианските коли. Малко преди да стигне до трибуните, италианецът се подхлъзна и блокира платното. Холщайн почти го замете на една боя разстояние и започна втората обиколка. На четири минути след него беше Лиевен, а още на две — Кай.

Пеш разпореди времето на Мърфи да се изпише с въглен върху голям картон, с големи цифри, заедно с времената на Холщайн, Лиевен и Кай. Двама от монтьорите го държаха високо срещу щурмуващите автомобили. Кай видя, че Мърфи бе спечелил две минути — взел бе отсечката за един час и трийсет и шест минути, Холщайн — за час, трийсет и осем, Лиевен и Кай — за час и четирийсет минути.

След Полици Холщайн изпревари следващата кола, след една минута — още една, друга видя да пуши на пътя, съсипа се да ги гони — червена кола, първата от екипа на Мърфи. Сега партията беше наравно — трима срещу трима.

Много скоро настигна и следващата червена кола, но шосето беше толкова тясно, че не можеше да я изпревари.

Холщайн се опита да изпревари на следващия завой, но другият го взе през средата, така че нямаше място. Бе забелязал кой е зад него и искаше да му попречи. Холщайн се видя принуден да го пусне малко напред, защото не можеше да види нищо от прахоляка.

После наближи следващия завой, шосето беше по-широко, компресорът изсвистя; той се приближи, намираше се до задното колело; сега — до кормилото, тогава онзи започна да го избутва встрани.

Холщайн забеляза опасността, искаше да задмине, но червената кола не се спря, недооцени разстоянието, заби се в задното колело на Холщайн, двете коли се разклатиха, излетяха през ръба на шосето и силно се сгромолясаха.

Холщайн изскочи, тичаше наоколо и веднага видя, че задната му ос е счупена. Другата кола беше още наполовина върху платното.

Лиевен трябваше да дойде всеки миг. С пъшкане Холщайн избута с навигатора си червената кола на края на платното и скочи върху колата си, за да сигнализира. Вече приближаваха, навигаторът на Лиевен вдигна ръка, докато префучаха покрай тях, бяха го разбрали. Холщайн остана горе и изчака, докато премине и Кай.

Отсреща от шубрака се подаде един монтьор. Другият шофьор имаше счупена ръка и ожулено лице.

Холщайн извади една изтривалка от червената кола, постави я на радиатора, разкъса едно яке на две и шинира внимателно ръката на ранения, докато оня сипеше ругатни в лицето му.

Когато се надигна, изведнъж му прималя, усети се слаб. Още веднъж ритна червения автомобил, после хукна към своята кола, извика с искрица надежда монтьора си, коленичи, но бързо видя безнадеждността на ситуацията, и се строполи на земята с тъпото усещане: състезанието беше загубено.

Лиевен разпозна Холщайн и видя какво се бе случило; той с удвоени усилия поведе напред. Щом като Кай мерна Холщайн на ръба на шосето, взе твърдо решение. Даде газ, колкото можеше, защото знаеше, че и Лиевен ще се опита да гони до дупка. Искаше да е възможно по-плътно зад него, за да може да атакува още в третата обиколка. Пристигна до бокса в момента, в който Лиевен потегляше и му извика:

— Сега ще се изтегля напред!

Бяха му необходими общо три часа и дванайсет минути, а на Мърфи — три часа и десет, това означаваше, че американецът беше на осем минути пред него и имаше две минути преднина.

Кай информира Курбисон. Той изпи почти до дъно голяма кана с вода, остатъка изля върху радиатора, смени ръкавиците без пръсти и влезе с пълна газ в третата обиколка.

Израстъците на кактусите стояха от двете страни на пътя като вкаменени същества от изгубен свят. Един камък изхвърча право в корема на някакъв зрител, който припадна. Кай взимаше завоите, без да отнема от газта. Изпревари Лиевен; за миг двете коли стояха като неподвижни доста рисковано една до друга. Лиевен смяташе, че го гони някой конкурент и не искаше да го пусне; после видя белия радиатор, който го задминаваше, и веднага освободи пътя.

Над трибуните се лееше море от жега, възбуда и очакване. Табелки с цифри се катереха на високо и оповестяваха времената. Мърфи с две минути преднина беше най-бърз, след него — Кай. После Лиевен и вторият червен американец на интервал от петдесет секунди. Три коли бяха отпаднали. На върха при топовния гърмеж, който показваше първия след приключване на всяка обиколка, бе Замбони, после следваше хайката и малко след нея, но доста плътно, идваше вълкът, който ги подплашваше — Мърфи.

Кай изпревари Мани, подмина Уилс и Тоскани; но не достигна Мърфи. При всеки новопоявил се облак прах, сърцето му барабанеше в ребрата — всеки път това не беше червената кола на американеца. Кай вдигна очилата си. Пот течеше по челото, падаше по бузите му. Капеше от брадичката върху ръцете му. Лицето му беше сиво от прах, набръчкано под дебелия слой от улицата. На един завой Курбисон почти изхвърча от колата, толкова се беше подал навън. Кай го хвана за колана и го върна обратно вътре.

Термометърът сочеше четирийсет градуса по Целзий. Испанецът Родиньо се засили в трибуните, спря внезапно от другата страна, подаде се от автомобила, за миг застана прав, олюля се и падна в несвяст в ръцете на наобиколилите го хора: топлинен удар.

Кай очакваше да му се пръсне черепът, усещаше увеличеното си кръвно налягане. Курбисон извади таблетка от джоба си, сложи я в устата му и подаде бутилка с вода. Кай не виждаше нищо — само шосето, неясно, като през огромно увеличително стъкло, пораснало в очите му, всеки камък, всяко възвишение, всяка дупка, виждаше пред себе си единствено него, но по краищата то се сливаше, заприлича на пихтия, неясно, а отвъд нямаше нищо, той не възприемаше нищо повече, не мислеше за нищо друго, виждаше само шосето, чуваше само звука на мотора — шумът от цилиндрите като пламък проникваше през всичките му пори, той бе шофирал четири часа и вече не разбираше нищо, започваше петият час. Все едно, че никога няма да спре.

Пред него отново бяха боксовете, колата, радиаторът пушеше като Везувий, капакът беше отворен, един мъж бе до кръста вътре. Спирачките им изскърцаха, Кай изпадна от колата и започна да пие; пиеше още и още. Взе един лимон, захапа го и започна да слуша, какво му викаше Пеш в ухото:

— Лиевен.

— Трябва да пристигне всеки момент. — Отпадна — извика отчаяно Пеш и разтърси рамото на Кай. — Трябва да продължите сам! Карайте, както искате!

Беше объркан и не вярваше вече в успеха. Един монтьор донесе картона, Кай го взе от ръцете му:

— Как е времето?

— Кай — 4,48; Мърфи — 4,47.

С един скок Кай се озова отново в колата и извика:

— Какво се случи с Лиевен?

Монтьорът, който клечеше пред предното колело, му съобщи:

— Наранено рамо, не е тежко, колата е на парчета. Едва бяха затегнали гайките и Кай отпраши. На един завой видя да стои Холщайн, с лице, обляно в сълзи, тропаше с крака и беше протегнал ръце към Кай.

Колата се превърна в блед трещящ призрак. Кай беше вън от себе си. Ръцете на Курбисон бяха кървавочервени, при един безумно взет завой колата така затанцува на две гуми, че ръцете опряха в земята. Това беше безразсъдно шофиране, елементарно, инстинктивно препускане, магнитно привличане към невидима точка, някъде напред по трасето — Мърфи.

Завоите се вземаха, като че беше въпрос на живот или смърт, колата се тресеше през бабуни, удряше в дупките, разораваше тревата по края.

Тогава отекна топовният гърмеж, който обозначаваше първият в обиколката и веднага след това Кай спря пред бокса. Скочи, и обзет от треската на карането, продължи да тича, докато най-сетне се осъзна, обърна се и запита за времето.

Пеш застана пред него и го замоли:

— Вече сте с минута пред Мърфи, искате да сте пръв на всяка цена, но карайте внимателно, да не стане така, че да платим скъпо за класирането си.

Кай изобщо не го слушаше. Монтьорите, обзети и те от неговата треска, направиха рекорд, като успяха да сменят гумите само за четирийсет и осем секунди. Влизаха в последната обиколка.

Кай се приближи до една кафява кола. Като стигна на два метра от нея, от завихрянето префуча камък и удари колата. Той се сви, като че ли бяха уцелили него, изведнъж през ума му мина мисълта, че радиаторът е счупен.

Курбисон пропълзя напред, протегна се над колата — камъкът не бе нанесъл никакви щети. Запазиха темпото си.

Отпред отново беше кафявият, скоро беше зад Кай, един червен, последният преди Мърфи, задмина и него, зелената кола на Боилото остана вдясно от него, явно бяха наближили върха. Кай трябваше само да задържи и победата му беше в кърпа вързана. Той нито за миг не размисли върху това. Знаеше, че може да спечели по време, ако не се случеше нещо непредвидено, но така и не успя да се задоволи с това. За него имаше само една победа: трябваше да изпревари Мърфи!

Една зелена кола бръмчеше пред него. Вече зад него — Замбони, сега и Курбисон не издържа и му извика:

— Пред него може да е само Мърфи.

Те караха като побъркани. Тогава пред тях за миг се появи сянка от плътен облак прах. Кай притаи дъх — червено — Мърфи.

С присвити очи той визира само капака на мотора. Виждаше единствено полюшването на бледата сянка върху прашния път и започна да се приближава. Вече прахта стана толкова гъста, че не можеше да се разграничи от банкета на шосето; в този миг едно камъче поддаде и задните гуми на колата изхвърчаха на един завой, той се завъртя веднъж, два пъти, наклони се бавно и се преобърна. При падането Кай се вкопчи във волана, с раздрани ръце хвана колата за гумите. Курбисон хвана за предната ос, повдигна я, опря лявата си ръка на радиатора, усети пронизваща болка, още едно бутане, колата отново беше на шосето, но дланта на Курбисон представляваше кърваво парче месо, горещият метал я беше изгорил, а повдигането на оста бе разкъсало кожата.

Колата отново запали, бяха пропуснали само няколко секунди, но и те бяха ценни. Облакът прах пред тях беше изчезнал. Видимостта беше по-добра.

Колата се разтресе, подскочи, огъна се и полетя с истински подскоци по грапавия базалт от лава, промушваше се през плитките дупки, взимаше с бучене възвишенията — ноздрите се разширяваха и жадно поемаха сиво-бялата мъгла прах, чудесен прах, във всеки друг случай това би било враг номер едно на ралиджията, но сега — това беше избавление, защото някъде там в прахта беше Мърфи.

Вече се виждаше Полици. Кай не приличаше на човек, стенеше заедно с бучащия компресор, повдигаше и сваляше рамена, като че ли искаше да даде допълнителен тласък на колата — стотици пъти за малко щяха да се обърнат или да се забият в храстите — но достигнаха Мърфи.

Седем хиляди завоя бяха зад тях, сега бяха плътно до задните му гуми, към Колезано наваксаха около един метър, при Кампо Феличе, радиаторите се бяха изравнили и започна безумна надпревара на плажа.

Мърфи викаше и ругаеше без задръжки, а Кай изведнъж стана спокоен, свличаше се все по-надолу, главата му бе наведена плътно над волана. Колата дръпна мощно напред, радиаторът на Мърфи се изравни със седалката на Курбисон, изостана още назад, изгърмя топовният изстрел, трибуните ликуваха, от завихрената пушилка се изстреля бялата кола на Кай и пресече финала. На четири метра след него финишира и Мърфи.

Започна истинско нашествие. Хората чупеха бариерите, публиката наобиколи колата. Кай победи с над шест минути преднина. По седалките и в ръцете му тикаха цветя. Решителни господа с гривни искаха да се докопат до пилота. Кай видя през тълпата Пеш, който се опитваше да си проправи път — разтапящ се от щастие, омагьосан. Мотоциклетисти профучаваха с червени знамена покрай останалите шофьори, за да ги предупредят; публиката беше неудържима. Когато Кай слезе от колата, му се наложи да спре за миг, усети страшно силна болка при ходенето. Повдигна крака и ги показа на Курбисон; топлината на мотора беше изгорила до черно токовете на обувките му.

— И на двамата ще са ни необходими по няколко бинта, но по-късно.

Той се огледа с търсещ поглед и направи няколко крачки. Веднага попадна в ръцете на няколко представители на пресата и едва се отърва.

Обърна се на другата страна и се опита да отиде зад бокса. Но там попадна на упорита групичка американци и трябваше да се върне обратно.

Лицето му имаше странно напрегнато и измъчено изражение, не правеше впечатление на особено щастлив човек, измъкваше се от всички благопожелания и продължаваше напред. Връщаше се обратно и когато смяташе, че се е избавил, неочаквано попадаше в други ръце.

Беше безкрайно уморен, мръсен, омазан и прашен. Привиждаше се бленувана картина — баня с бълбукаща вода и блажената отпуснатост на вечер, прекарана в меко кресло, където щеше да изпие много, много ледено студено шампанско, за да може що-годе да компенсира температурата и влажността на кожата си. Не вярваше, че ще може да изпие толкова много за една вечер, та да загаси сухия огън.

На първо време над него властваше непосредственото чувство, което, макар и примитивно, определяше желанията му; беше шофирал все пак осем часа без прекъсване и без да слиза от колата, и имаше чисто биологични нужди.

Така че той се луташе в морето от възторг доста объркан и търсеше възможност да остане за малко незабелязан. Постигна го с големи трудности.

Беше като пребит. Отдаде го на изтощението си; последните часове бяха взели цялата енергия, на която бе способен.

Те отпътуваха за Палермо. Кай седеше на задната седалка, нищо на света не би могло да го накара още днес да хване отново кормилото в ръце, беше получил шок от карането и реши да не се докосва повече до състезателна кола. Това си беше обещавал след всяко трудно състезание.

Курбисон седеше до него с превързани ръце и го гледаше. Кай му кимна. И двамата си мислеха за едно и също — когато Курбисон отиде при Лилиан Дънкърк, тя може би щеше да го приеме. Как и защо, не му беше много ясно, но си представяше само хубави неща и смяташе, че поне отчасти ще се реализират. Кай знаеше причината — но пощади Курбисон и не му каза нищо.

Самият той никога повече нямаше да види Лилиан Дънкърк. Тя не би дошла, толкова скорошна среща би разрушила прекрасното. А и двамата обичаха най-вече жеста; защото това беше част от формата; а формата беше по-свещена от всяко съдържание.

Някъде в бъдещето висеше едно „може би“, едно късно, бледо „може би“ — Кай вече се отричаше от него, опитваше се да го забрави. Толкова отрано го бяха научили на героиката на естественото, че не подхождаше сериозно на вариантите на чувствата. Остави се на унинието, което го обземаше, без да се заблуждава с далечни планове. То беше част от цялото и единственият начин да го преодолее, бе да не се опитва да му избяга.

Усили се още повече вечерта, когато, изтощен от банята, седеше самотен в стаята си; превърна се в една толкова дълбока депресия, че той усети: това беше повече от късна, чиста и красива болка по епизод, който имаше съдбата на всичко човешко — преходността, болка, освободена от мътното, сантиментално желание за притежание, дотолкова необходими за едно преживяване, както смъртта за живота — подготвяше се един внушителен завършек, тук дъгата се превръщаше в кръг, тук се зараждаше велика раздяла.

В тишината на тази депресия нямаше твърдост — една майчинска нощ, в която се долавяше диханието на новото раждане. Кай не знаеше накъде тя го води, но се остави изцяло на нея, доверчив като дете в сън.

Бавно се появи картина, после изчезна и се появи отново; всеки път ставаше все по-ясна и избистрена, докато остана неподвижна. Когато по-късно си легна, пътят беше ясен. Искаше да си отиде у дома, в господарската къща с чинарите и младата Барбара.

Вярваше, че е взел решение. Тази мисъл му остана и на другия ден. Въпреки че изчезнаха отчаянието и умората, предизвикани от претоварването по време на ралито, остана отчетлива, тиха, затворена в себе си тъга, която едновременно с това бе примесена със също такава спокойна радост.

Кай реши да не се вижда с приятелите си, скоро или може би никога, лесно и просто се сбогува с тях, като едно хрумване, което ще продължи кратко.

Странна беше и ситуацията с Мо Филби. Обстоятелствата внезапно промениха отношенията между тях от заплетената област на очарователния флирт в едно привличане, което не проверяваше и не се криеше. Още беше неоформено, но за сметка на това — многообразно, сърдечно и открито.

През лятото Мо Филби щеше да прекара на френското крайбрежие. Тя почти се изчерви и кожата й леко настръхна, когато отвърна на въпроса на Кай.

Курбисон пътува с него до Генуа. Холщайн изпрати всички до кораба.

— Бихте ли предали поздравите ми, Кай?

— С удоволствие ще го направя, Холщайн. — Кай отвърна внимателно, защото видя в очите на Холщайн повече от този въпрос, а той не искаше да го нарани. Затова добави: — Е, щом е така, може би ще искате да ми погостувате за няколко седмици?

Холщайн го погледна и веднага сграбчи ръката му:

— Да, с огромно удоволствие.

Кай не каза нищо повече.

В Генуа остави Курбисон и си взе колата.

Долината прелиташе покрай него, поля, дървета, хора, той не ги забелязваше, толкова бързаше да кара напред. Той кара така през планината до късно през нощта и се отказа едва когато стана опасно по мокрия път.

Когато планината остана зад него, той без да иска намали. В Мюнхен остана един ден. Не разбираше сам себе си, защо беше това колебливо безпокойство. В Средна Германия даде на мотора два дни почивка.

През тези дни наблюдаваше живота в малкия град. Навързани ден след ден се трупаха равномерно в година след година. Спомни си една вечер в Генуа, бързото пристигане с колата, серпантините нагоре към Мирамаре, после лифтът, стая, широко отворени врати, а зад тях, ниско долу — пристанището, над което ехтяха силните удари на камбаните. Но над всичко това се извисяваха сирените на отпътуващите кораби, мощни и властни, като господари, та чак нощта се разтрепери. На следващата сутрин отпътуваха за Сингапур и Ява.

Стана с нежелание — какво беше това, сега, когато беше приключил с всичко. Той продължи. Но още по-бавно.

Направи така, че да пристигне посред нощ. Никой не знаеше, че идва.

Не отиде в имението си. Щом достигна улицата, която водеше към парка, остави колата. Взе Фруте за каишката и тръгна пеша по алеята.

Дърветата миришеха на влага и шума. Чинарите се извисяваха огромни пред нощното небе. Кай остана неподвижен. Пред него стоеше къщата, силно осветена от луната, а в прозореца се виждаха отражения. Той потърси на реда горе — там някъде спеше младата Барбара. Стаята й бе тъмна.

Кай стоеше и чакаше. Сърцето му обгърна картината пред очите с вълнение. Нищо не бе му се струвало по-желано. Усещаше земята под краката си, цялото му същество се вълнуваше от някакви тайнствени сили. Един клон от чинара се беше навел дотолкова, че можеше да го докосне. Листата му бяха хладни и влажни.

Мълчанието стана властно. Това бе безмълвния, вечен кръг между земята, живота и нощта. В този самотен час Кай разбра, че прекалено скоро бе очаквал развръзката. Борбата за обрат в неговия живот все още не бе приключила; тя се водеше и тук, лице в лице. Само за това той трябваше да дойде дотук.

А по-болезнено от всичко останало, но и по-непреодолимо се събираше неспокойствието от последните дни — към целта, и той проумя, че тази цел завинаги е изгубена за него.

Въпреки целия му стремеж, неговото същество никога нямаше да може да следва спокойно хода на нещата. Силата на желанията му беше мярката за неговата безнадеждност; защото нищо не се желае по-силно и болезнено от чуждото, което никога не може да се слее със собственото „аз“.

От епизодичното не можеше да израсне човешка съдба: да се върнеш не означава завръщане у дома. Сега вече Кай знаеше: това тук му беше еднакво близко и чуждо, но в мига, в който се предаде, той почувства колко близък му беше този загадъчен дисонанс, и колко го обичаше.

Животът му протече като на игра, много неща беше зачеркнал, някои бе притежавал, но беше губил малко и никога не се беше отчайвал. Сега това му се случваше за пръв път — отказът му да се превърне в непоправима загуба.

Кай искаше да си тръгне, а все още не можеше. Тихичко мълвеше думи към прозореца горе. Много думи. Дълго време.

Откъм двора се чу лай; Фруте поздрави приятелите си. Кай се стресна.

Приглушено подсвирна на кучето и се върна по алеята с ръка, поставена върху главата на животното, което изпръхтя и често се обръщаше назад.

Те се запътиха към запустялата пощенска станция. Кай трябваше дълго да чука, докато служителят се събуди и дойде. Прати дълга телеграма на Холщайн, в която го канеше да прекара следващите месеци в неговото имение. Той самият искал да пътува, може би през цялото лято.

Когато потърси повода, той се поколеба за миг и добави, с усмивка на уста, че по-късно ще преоткрие френското крайбрежие.

Холщайн щеше да дойде и да бъде заедно с Барбара.

Кай постави Фруте внимателно и малко церемониално на седалката до себе си. Беше хладно, и тъй като тя трепереше, той я зави с одеяло. Обмисляше завършека на телеграмата. Колко бързо минаваше животът, щом не се пренебрегваха неговите цензури! Само преди миг се колебаеше, а бъдещето беше неясно; сега беше толкова надалеч, че даже имаше възможност да направи бегъл преглед от разстояние. Животът предлага големи преживявания и сътресения, но само мимолетни; онзи, който се вкопчеше в тях, проваляше или себе си, или преживяването. Единствено човекът, който разбере, че само средното е трайно и винаги намира път към него, беше готов за елементарното.

Барбара и Лилиан Дънкърк бяха неповторими; Мо Филби остана трайно.

Със спокойни, решителни движения Кай запали мотора.

Тази сутрин имаше доста роса; така че при изгрев слънце колата беше мокра, като след дъжд, въпреки че небето беше безоблачно и ясно.