Спирка на хоризонта

Глава седма

Кай се върна в Милано, ала не докосна автомобила последните два дни преди състезанието. Холщайн се навърташе в паника около него, но нищо не можеше да промени. Най-изненадани бяха Мърфи и Мо Филби.

Мърфи подозираше капан и не напускаше пистата, за да е подготвен за всичко. Холщайн изпадаше в униние, като гледаше как американецът тренира. Мо Филби бе изпълнена със сдържано очакване и извънредна бдителност. Първата вечер прояви следи от сантименталност. Следобед беше с Кай и й се наложи да проумее, че той не реагира и на най-умелата провокация, а просто изпадаше в безкрайна учтивост, идваща като валяк и смилаща всяко камъче по пътя си.

Не й оставаше нищо друго, освен да изчака да премине този му пристъп. Но вечерта нещата тръгнаха още по-зле. Кай бе изгубил изцяло интерес към състезанието и говореше за него като за изложба на говеда. Мо Филби се ядоса много и й бяха необходими неимоверни усилия, за да не премине към американските форми на общуване.

Набързо анализира всички точки и не намери собствена грешка. Явно ставаше дума само за настроение на Кай. Затова тя остана резервирана и не отстъпваше, докато той евентуално официално не се откаже да вземе участие в състезанието.

За сметка на това се осланяше на Лиевен, който бе неотлъчно до нея и не мислеше за нищо друго, освен за ралито. Тя го похвали, но след като Кай си тръгна, не можа да се въздържи да попита дали изобщо ще стартира.

— Естествено — отговори учудено Лиевен.

— Тогава или е прекалено сигурен, че ще спечели… — тя замълча и се вторачи в Лиевен.

— Не искате да спечели, това ли имате предвид? — допълни той. — Нито едното, нито другото. Познавам тактиката му. Последните два дни не иска да чуе нищо за ралито, за да се освободи психически и да се яви на старта спокоен. Винаги постъпва така.

Мо Филби си отдъхна — Лиевен я изгледа изпитателно и си помисли, че прекалено много се занимава с Кай. Това излизаше извън рамките на играта, дори му се стори, че надминава заплетената ситуация между двамата конкуренти. Ясно се очертаваше следа от нещо лично. Той реши да накара Кай да отделя подобаващо внимание на Мо Филби и обмисляше как да придаде на тази си стъпка нюанс на безкористност, защото му бе пределно ясно, че незачитането от страна на Кай поддържаше интереса на Филби и бе убеден, че това би могло да прерасне в трайно, смущаващо влюбване, ако той спечели. Кай трябваше да обърне внимание на Филби, за да не й липсва. Това бе най-благоприятната почва за специалните планове на Лиевен. Откри комбинацията и бе особено горд от злобничката си приумица в тази индиректна инициатива. Беше предвидил тотален дамски гамбит.

Отиде с Филби на ралито, за да е на разположение при евентуални изненади. Предния ден успя да я убеди, че са нещо като съзаклятници. Знаеше, че това ще бъде чудесна опора при една по-късна атака.

Сега му беше необходимо само огромното разочарование на Мо Филби и той тайничко си мислеше, че най-добре би било да спечели състезанието трети.

Малко кокетираше с тази си мисъл, защото винаги поставяше личните си интереси над служебните. Така че имаше различни версии за изход от превръщащата се вече в открит дуел битка Кай-Мърфи.

Доста преди началото на ралито трибуните бяха заети — леха от импресионистично мацнати пъстри петна, които леко потрепваха. Самолети кръжаха над пистата и пускаха рояци рекламни брошури, които долитаха като риби — черни и бели — сред хората и се завихряха на пистата, откъдето бързо бяха измитани от отговорниците на участъците.

Тебеширените правоъгълници на старта просветваха. Боксовете гъмжаха от сини монтьорски престилки, купища гуми — черни и сиви, инструменти помежду им, крикове, бутилки и кофи с вода.

Колите от първия кръг отидоха на старта. Изстрелът проехтя и групата изфуча. Мо Филби, без да погледне пистата, очакваше Кай и Мърфи. Кай пръв дойде при нея. Тя му помаха оживено. Той каза:

— Тръгвам веднага, първият кръг е доста кратък.

Тя сияеше.

— Желая ви успех.

Той се усмихна добродушно.

— Ще видим.

Лиевен бе почти засегнат. Съмненията му се усилиха, като видя Мо Филби така възбудена след тези няколко незначителни думи. Въпреки външното си спокойствие все пак човеколюбивото му настроение се възвърна, след като и Мърфи, който дойде малко след това, бе изпратен с подобни пожелания. Тя е и ще си остане мерзавка, помисли си Лиевен и заряза добрите си намерения.

Първият кръг завърши. Високоговорителите започнаха да викат за купата на Милано. Стартови номера и имена минаваха покрай ушите им. Колите се събраха.

Кай напипа в джоба си монетата на принцеса Парма. Изпълни го топлина; изведнъж чу в ушите си шумоленето на парка, фойерверките и една жена, светлината падаше през рамото й — като с магическа пръчка настроението му се смени и премина в полъх от предчувствие, надежда и желание; сплетени в странна смесица — светла, широка, искряща; хвана здраво кормилото.

Отекна стартовият изстрел, като трепване на муха сред внезапния тътен на машините.

Мърфи застана начело още от старта и водеше групата с трийсетина метра.

Червената му кола грееше отпред като флаг по време на буря.

Мо Филби се изправи. Профилът й се напрегна и застана в тясна, алчна линия, устните й се присвиха.

— Кой е начело?

— Мърфи. Сега минава покрай поляната. Кай…

— Кай?

Лиевен се изправи нервно.

— Кай не е в групата.

— Къде е?

— Къде е Кай?

Филби протегна ръка.

— Там.

Лиевен едва сдържа една ругатня. Бялата кола бе останала на старта.

— Не е потеглил.

Като че бе минала цяла вечност. Колата не помръдваше. Лиевен не можеше да гледа повече. Той се обърна гневно, с опънати до краен предел нерви, стрелна един пълничък възрастен господин, когото изобщо не познаваше и само чакаше да излее яда си, ако другият му бе дал повод.

Мо Филби се взираше в старта. Изведнъж самотното бяло петно забръмча, избуча и избълва облак дим след себе си. Лиевен се обърна и каза с жест на дълбоко разочарование:

— Късно, прекалено късно.

Погледна часовника си, разтърси го, обърна се към Мо Филби и запита колко е часът. След като свериха времето, Лиевен се оживи; смяташе, че Кай е загубил няколко минути, а всъщност бе само на четиридесет и осем секунди след останалите.

Гонката застрашително се приближаваше. Мърфи водеше, беше увеличил преднината си, зад него групата беше доста компактна; а после се появи и Кай, който малко беше наваксал. В третата обиколка Кай беше плътно зад предпоследния. Бавно си пробиваше път напред. След пет обиколки вече беше изпреварил двама, но Мърфи беше на четири километра пред него.

Мо Филби свали ръце от парапета.

— Бавно напредва.

— Ралито е съвсем честно.

— Мислите ли, че ще настигне — тя се поправи, — че ще успее да навакса още?

— Има още петнайсет обиколки. За момента не може да се говори за шансове Дори и за тези на Мърфи.

По време на седмата обиколка Кай се забави и се насочи към бокса.

Холщайн извика:

— Задна дясна гума!

Монтьорите се спуснаха към колелата.

— Сменете всичките! — отвърна Кай. Холщайн му пъхна цигара в устата и му предложи бутилка с газирана вода:

— Ще пийнете ли?

— Не. Лошо потеглихме, Холщайн, но това не бива да ни разваля удоволствието. Колата тегли чудесно. — Кай хвърли поглед към гумите; криковете се спуснаха с трясък на земята. Той беше вече на седалката. — Добра работа, момчета, няма и минута.

Пистата се сля в едно. Високоговорителите ехтяха над трибуните:

— Мазини чупи бутало на завоя Лесмо; отказва се. Рат има дефект в свещите — продължава. Остават още шестима участници в ралито.

Кай се лепна за последния и на правата го изпревари с газ. По инерция изпревари и следващия си съперник; залепи се зад синия автомобил с форма на капка и го застигаше метър след метър.

Работата стана сериозна. Профучавайки покрай боксовете, видя бледото лице на Холщайн и изведнъж зад него — колата на Мърфи. Тя беше спряла. Мърфи тъкмо се качваше, когато Кай го задмина. Но той го водеше с още една обиколка, която трябваше да навакса.

След още две обиколки Мърфи зацапа свещите с масло. Престоят му струваше почти цялата преднина. Кай беше трети — само на няколкостотин метра зад него.

Той караше по-рисково и така успя да задмине втория автомобил.

Сега пред него беше само Мърфи.

Успокои се. Възбудата от изтеклите часове се уталожи; беше убеден, че е по-бърз от Мърфи и може да намали дистанцията, дори и да изпревари, само да не се случи нещо непредвидено.

С пълна газ взе големия завой, като продължи да дава газ и в завоя; за миг се залепи до червената кола, дръпна силно и се изстреля напред — Мо Филби нервно подръпваше кърпичката си от батиста. Трибуните тръпнеха от възбуда. Непознати един след друг страстно съветваха. Разгорещени, хората висяха по парапетите.

— Идват.

Наелектризирани, всички погледи бяха вперени в пистата. Много бързо колите приближаваха, бялата беше далеч напред.

— Кай!

Мо Филби въздъхна и изведнъж се почувства отпаднала.

— Лиевен, бихте ли ми донесли един портокал?

Той бе изненадан и откри причината, когато видя безкрайно отпуснатото й лице. Поклати глава и скоро се върна с плодовете. Време беше да действа — предположенията му се оказаха верни.

Кай караше покрай трибуните. Навлизаха в последната обиколка, напрежението бе изключително. Той се бе притаил като тръпнещ, светъл, стъклено-прозрачен звяр над тълпата и подтискаше всеки шум, превръщаше го в огромно, мълчаливо очакване.

Изведнъж там в далечината нещо се раздвижи. Чу се женски глас. Никой не обърна внимание. Жената извика отново, по-настойчиво, по-горчиво, по-силно — все още мълчанието държеше връх. Но скоро се прибавиха и други гласове, множаха се; най-после се видя какво се бе случило: светла топка козина се появи на пистата, а след нея още една, две копринени кълбета, които бяха преминали бариерата. Като че танцуваха в кръг. Последвани от виковете, на пистата безгрижно си играеха две малтийски кученца.

Като мълва плъзна съпричастието, напрежението на мига се надигна като висока вълна, разтовари се върху това дребно премеждие и го облада без задръжки. Хората свиреха, викаха, ръкомахаха. В един момент двете кутрета станаха център на внимание.

Малтийските кученца съвсем се объркаха и станаха още по-неспокойни. Някой се опита да прескочи оградата, но беше дръпнат обратно; със спрял от страх и съчувствие към животинките дъх; свистенето на компресорите се чуваше по-силно. Колите приближаваха финалната права.

Кай можеше да увеличи разстоянието, защото единият от цилиндрите на Мърфи отново не работеше, така че колата не можеше да достигне максимална скорост. Беше сигурен, че ще спечели и тази сигурност му носеше удовлетворение.

Всъщност за него бе по-вълнуващо, докато гонеше Мърфи, отколкото сега, почти без борба да мине през финала.

Той вече виждаше трибуните и погледът му се спря върху махащите, възбудени редици; вгледа се по-добре и забеляза двете точици на пистата. Веднага се ориентира, защото познаваше овациите на ентусиазираната тълпа при спортни състезания; в този момент той осъзна, че кученцата бяха по-важни за трибуните, отколкото самото рали. Злосторничеството е заразно, но и състраданието може да се превърне светкавично в епидемия и всеки с удоволствие би използвал ситуацията за това.

На Кай му хрумна нещо, което го завладя толкова бързо, че не можа да му устои. Той бързо се огледа, беше достатъчно напред, отне внимателно газта, леко натисна спирачки, после намали още — кученцата сега вече се виждаха ясно, объркани от виковете, бягаха насам-натам, точно срещу колата; гумите изсвистяха, колата се разклати, плъзна се встрани и спря пред трибуните, на няколкостотин метра от финала, но само на няколко от животните. Кай се протегна — едно от животните скочи право в ръцете му, той го вдигна и посегна към другото, но то му се изплъзна и се шмугна под колата.

Тогава покрай тях прелетя червената кола на Мърфи и прекоси финала. Той спечели купата на Милано.

Но аплодисментите бяха за Кай. Всички разбраха, че той не се поддаде на импулса на победата, а спаси животните. Без значение дали това беше поза или любов, хората просто оцениха жеста му.

Кай бе хванал едното кученце под мишница и се опитваше да измъкне и другото, но то се дръпна още назад и яростно лаеше между гумите. Кай чу тътена на останалите коли и посегна да хване животното.

И последните коли префучаха, а Кай оглеждаше стъписано ръката си, която кучето така силно бе захапало, че кървеше. Хората забелязаха това и по трибуните се появиха усмивки. Първите цветя полетяха към пистата; възторгът бе лумнал, ралито бе забравено покрай тази случка, която разцъфтя съвсем случайно и се понесе ведро като вятър. Рекордът бе незначителен и на заден план; новото беше, че някой се отказа от него в името на един жест, а може би и заради двете копринени топки. Но дори и да беше само заради жеста — още по-мило.

Високоговорителите като че говореха на глухи. По парапетите настана леко сбутване, протягаха се множество ръце, готови да помогнат; над останалите глави се появи една тъмна глава с дребно личице, после млада дама скочи и прекоси пистата; кутретата се затътриха весело към нея, тя ги сграбчи — по едно във всяка ръка — и застана пред Кай. Отново пусна животните и го покри с целувки пред всички.

Публиката бе омагьосана. Хората въодушевено искаха да щурмуват пистата и да понесат Кай на ръце. Той едва стигна до колата си.

В бокса се сблъска с Мърфи, който веднага го поздрави за отличното му шофиране. Кай продължи церемонията, като поздрави Мърфи с победата. Мърфи, от своя страна, в изблик на честност обясни, че без произшествието на Кай никога нямаше да спечели, тъй като появилите се в колата дефекти го били забавили много.

— Беше по-скоро щастие, отколкото нещастие — засмя се Кай.

Мърфи го погледна неразбиращо.

— Счупено бутало? — попита той делово.

Организаторите на ралито спасиха Кай от отговора, те не бяха на себе си. Не знаеха какво точно да предприемат в този случай. С поведението си Кай беше нарушил регламента, но това беше без значение, тъй като не беше спечелил.

Те го наобиколиха; дали е имал причина; той спокойно можел да продължи — при тези малки кученца колата не би помръднала, дори и да ги беше сгазил, най-вероятно дори и не би усетил удара.

Кай кимна сериозно.

— Свалихте ми товар от плещите. Ще го запомня за следващия път.

Дали били негови кучетата; дали познавал дамата. Първите репортери бяха стиснали моливите между пръстите си, готови за старт.

Сега Кай стана нерешителен и разбра, че е много просто да се извърши смела постъпка, но по-трудно след това може с убедителни доводи да се задоволи любопитството на околните. Всяко нещо трябваше да си има обяснение, причина, иначе те гледат недоверчиво Причини, причини — в това се състои световното злочестие.

Кай избяга при Фруте и поздрави приятелите си.