Спирка на хоризонта

Глава шеста

На следващия ден времето беше ясно. От сутринта Кай се беше стегнал и заедно с Холщайн работеха интензивно. По обяд се върна от Милано.

— Искам да отида до Ница.

Холщайн се изправи учуден.

— Нали имахме намерение да тренираме?

— Днес не мога. Изведнъж ми се прииска да прескоча до Ница. Не знам откъде ми хрумна, нито какво ще търся там. Понякога идеите са толкова натрапливи, че човек не може да им се противопостави. Утре по обяд се връщам.

— Разбирам, но все пак е по-добре да останете.

Кай постави ръка върху рамото му.

— Странно — чувството за дълг се проявява до двайсет и пет и след трийсет и пет години; първият път от идеализъм, вторият — от практически размисъл. Между тях е периодът на настроения и непредвидими хрумвания. Да се разберем така — ще се побера в графика ви.

Принцесата имаше стая пълна с аквариуми и терариуми. Вечер обичаше да стои там. Само над един голям басейн, обрасъл с валиснерии и сагитарии светеше матова лампа. Водата бе огряна от нея и в тъмното помещение създаваше впечатление за прозрачна, светлозелена кристална дълбина, в която бавно плуваха много тънки декаденси със своите източени перки и ивици по корема, и сребристочерни амазонски птерофили… Червените охлюви се бяха настанили с кръглите си къщурки в плътните фотьойли от ричия, странно присвити висяха гръбчетата на пурпурните и перлени хаплочируси, дошли от остров Лопес, между стъклените листенца на малки стръкове елодии.

Принцесата беше сама. Посочи на Кай място до себе си пред широката страна на аквариума.

— Смятах, че сте в Монца.

— Днес бях и утре се връщам обратно.

— А сега?

— Хрумване — дойде ненадейно и го последвах.

Принцесата се засмя:

— Колко сте млад само!

— Вече не съм.

Смехът стана още по-дълбок.

— Все още сте, сега сте.

— Точно това не зная, дори се притеснявам. Чувствам се раздвоен. Абсолютно нищо не държа здраво в ръце, а покрай мен преминават толкова много неща; но аз не хващам и не искам да хвана нещо. Понякога имам чувството, че балансирам; отдясно — тишината, отляво — безпокойството, това е последното ми балансиране и от мен се очаква да взема решение.

Принцесата каза загрижено:

— Решенията се взимат до двайсетата година.

Тогава основната насока е окончателно решена. Онова, което идва после, може би се смята за решение, защото в него се вписват велики имена, но най-често е само промяна на повърхността, на обкръжението, може би и на наклонностите; но решения не, за вас всичко е предрешено.

— Досега само веднъж съм се измъквал от кръстопът с неприятно чувство на боязън и разбрах, чене може повече така. Трябва да реша как ще протече животът ми оттук нататък. И преди съм мислил по същия начин, както и сега. Но сега станах несигурен, започнах да харесвам границите, или поне да ги оценявам по различен начин. Преди ми се струваха оковаващи, сега си давам сметка, че те могат да концентрират човека. Това е цял един комплекс — тишина, спокойствие, парче родна земя, може би и една жена; доброволно пускане на корени, обсебване, задължения — трайното. Знаете, че и за това има разбираемо понятие; съществуване от центъра навън, а не от периферията; радиус, а не тангента.

Принцесата го измери с поглед.

— Аз вече съм стара жена, но едно разбрах: няма трайна връзка, нито траен съюз, има само трайна раздяла.

Кай кимна и се загледа в зигзагообразните движения на плоските риби зад стъклените стени.

Принцесата каза нежно:

— Това са барзоите сред рибите — също така елегантни, като тази порода кучета. Шараните са по-полезни; но каква е ползата от това за самия шаран?!

Рибите кръжаха като пеперуди и плуваха през зеленината.

Тя продължи:

— Ако снемеш тежестта от плещите на хамалина, той се чувства облекчен, но ако му вземеш душата, страда. От поколения насам дотолкова сме се отучили да бъдем свободни, че харесваме баластрата. Защо ви е да се товарите? Не е важно откъде минава реката — направо или с хиляди завои; важното е, че се влива в морето, а не в езеро, с чиято вода се мели брашно, избелва се лен и се плакне бельо.

Тя говореше високо. Кай усети странния миг и намери верния тон, за да каже нещо, което предизвика усмивка на лицето й.

— Ще ви отвърна с вашите думи — колко сте млада!

— Не се измъквайте; разбира се, това, което използвах, са само картини, а картината никога нищо не доказва, само подсилва ефекта. И в този свят никой нищо никога не доказва; върнете се през вековете — те са се оформяли без да търсят доказателства и без справедливост. Това е смъртната присъда за всяка демокрация, колкото и за хуманна да се смята тя. Както и смъртна присъда за полезното.

Той сбръчка чело.

— Полезно — само как звучи! Ужасяващо, като изтрити дребни монети. Подобна дума идва, лепва се за някакво понятие и после му се подиграва оттам: „ти си аз“. А всъщност двете са напълно различни и думата е винаги многократно по-слаба от чувството, което се крие зад нея. Това трябва да се отчита, защото е много лесно и безопасно да изходиш от думата и по този начин да направиш за смях безсловесното, което се крие зад нея. Може би е по-добре човек да опита, макар да е по-трудно, да намери описание и да започне отзад напред.

Принцеса Парма наклони към него едрото си повяхнало лице.

— Сега стигнахте до една моя слабост — няма нищо по-ненужно от езика. Това човек усеща, когато често е сам. Езикът идва от улицата и винаги съхранява в себе си нещо от нея. Обобщава онова, докато най-сетне се получи недоразумение, което би трябвало да си остане лично. Той е довел само до едно добро нещо.

В бледите крайчета на устните и се прочете ирония. Кай повдигна вежди в очакване.

Тя още повече приглуши мрачния си глас:

— Приближил ни е до заблудата, че съдържанието е по-важно от формата. Това става само когато човек иска да докаже нещо на самия себе си. — Тя бе обляна от ведра вълна, нежна и сърдечна радост, дяволитост и дори лека ехидност. — Не става дума за това, колко земя е изкопана от шахтата, а как изобщо ще се справим със задачата. Жестът е повече от съдържанието. Съдържанието е познато, досадно, и в крайна сметка — безсмислено, защото ние умираме много след него и то не ни принадлежи. То е чуждо и ние само се измъчваме с него. Жестът е наш, толкова наш че без нас не би могъл да съществува и тъй като сме свързани дотолкова, остава вечен. Но и това не означава нищо — „вечно“ е не само помощна дума, а време. Истини, които надживяват човека — какъв смисъл. Да ги търси човек не е геройство, а честност. Можеш да се оставиш на течението; но това не трае дълго. Едва когато лутането към трансцедентални врати и мостове престане, започва животът, в чийто център сме и оставаме самите ние. А как ще се направи това, е все едно. Избрах една доста странна област, в която да влагам грижите, старанието и любовта си — тези екзотични създания, които толкова малко напомнят тежест и стъпки. — Замълча за миг и после продължи тихо, със спокоен израз на лицето: — Човек не бива никога да обвързва сърцето си с хора; това е нетрайно и доста съмнително щастие. Още по-лошо е да отдадеш сърцето си на един-единствен човек; защото какво би ви останало, ако той си тръгне? А той непременно ще си тръгне.

Изведнъж в стаята нахлуха спомени, сенки и имена. Събраха се в очите на принцеса Парма, кръжаха около нея и се навеждаха над съсухрените и ръце. Вече не болеше, това не беше оплакване, а смисъл на един живот, възкръснал от самия себе си, от миналото, докато в тези добродушни очи тлее все още искрица живот.

Тя наклони лице към стъклото на аквариума. Плоските високоперковци беззвучно изплуваха от горичката сагитарии и заставаха до стъклото.

— Вече ме познават. Колко странно им е изглеждало всичко в началото — гиганти, плуващи към тях с подскоци и куцукане, пещерата на устата и езерата на очите, бледо северно сияние пред техните триъгълни глави, покрити с люспи. Какво ли има зад тези глави? Човек не може дълго да мисли за това.

— И не бива. Не сме стигнали още дотам, да се оставим да ни обземат подобни дълги размисли. Животинското у нас не е толкова далеч, че да започваме вече да се оглеждаме. Човек рискува да полети обратно. Засега ще го наречем бягство и връщане в нормално положение; защото светът, от който сме избягали, ни изолира и следи. И всеки носи в себе си наследството като предател. Още не сме дотам различни, че да започнем да се сравняваме.

Принцесата се засмя.

— Сега вече сам изрекохте присъдата си — твърдите, че имате подозрителен произход и затова не е препоръчително да се ровим толкова дълбоко. По-добре би било да останем на повърхността и да я утвърждаваме. Но вие сам искате да стигнете до дълбините — миньор в шахтите на душата; виждате ли, от ужас ми хрумват алегории.

Кай скръсти ръце.

— Днес и аз мисля като вас, лошо ли е, ако утре нещата се променят? Може ли човек да е сигурен, че и в бъдеще ще е в състояние да определя съдбата си?

Принцеса Парма посегна към бастуна си.

— Но защо тогава се опитвате така отчаяно да разгадаете бъдещето? Всичко ще стане така, както трябва; а на вас, който отделяте такова внимание на своето бъдеще, днес ще кажа за втори път: колко сте млад!

Кай се наведе над ръката й. Тя се надигна и го погледна. Тогава той усети, че тя мисли за нещо съвсем различно. Зад него сега се промъкваха спомените и сенките на онзи велик живот, който преди е запълвал стаята. Те бяха силни и все още предизвикваха любов и съпричастие; духът на миналото бликаше от тях; но те бяха дребни и безсилни пред едно — в неговото тяло биеше тайнството на кръвта и теченията на живота го въздигаха и снижаваха.

Погледът на принцесата се раздвижи. Малко преди да се върне отново в настоящето, тя се замисли. После пое ръката на Кай.

— Нали ще участвате на състезанието в неделя?

— И след като той кимна, добави: — Ще ви дам талисман. — Донесе една монета. — Не ми останаха много от тях; това са старинни монети на щастието от Корея. Щом и се наситите, подарете я на друг. В тези предписания се крие много мъдрост.