Спирка на хоризонта

Глава девета

Спортинг-клубът организира стрелба по гълъби. Беше с ограничен достъп, не се допускаха външни хора. Така се събра доста представителна група.

Предварителните състезания бяха започнали сутринта. През целия ден се чуваше леко пукане и тропане по алеите, масите за игра и читалните. Шумът се промъкваше през врати и прозорци — лек, елегантен и убийствен.

Следобед местността се изпълни за решителната битка.

Кай се отправи натам с Мо Филби.

Беше късен следобед — златният час на пастелните тонове на Ривиерата, часът на морето и наситените светлини. Маркизи на райета висяха над широко отворените портали и правеха сянка пред себе си като мътещи квачки. Балюстрадата отгоре беше изпъстрена от камбанките на чадърите за слънце. Зад полукръга на мястото за стрелба се виждаше приливът на Лапислазули, в който нежно се къпеха източените ръце на заливите.

На ъгъла на ограденото място се вееше флаг. На масата имаше документи, записи, хартийки. Предварителният кръг почти бе приключил. Бяха останали само двама конкуренти, които в противоборство щяха да решат съдбата на титлата.

Лиевен се приближи до Мо Филби и ги информира — противниците били капитан О’Донъл и граф Курбисон. Двамата постигнали от трийсет изстрела двайсет и шест точни попадения. Сега регламентът предвиждаше за всеки по петдесет изстрела.

— Току-що стреля Курбисон.

Кай погледна натам. Курбисон беше млад човек, със светли коси и английско лице. Само очите му бяха тъмни и издаваха произхода му. Той се владееше добре и въпреки напрежението, движенията му бяха спокойни.

Една струна в Кай се опъна. Спомни си за парка на принцеса Парма, думите на Фиола, Лилиан Дънкърк и Пиеро, как го изгледа като влезе с нея в игралната зала. Пиеро всъщност беше Курбисон.

Отсреща дадоха знак, че ще пускат гълъб. Разглобяемата кутия се отвори и Курбисон леко повдигна оръжието си. Гълъбът, обаче, заслепен от ярката слънчева светлина, последвала тъмнината на кутията, остана на място. Изправи се на земята и плашливо разпери крилца.

Курбисон отмести пушката — беше против регламента да се стреля по неподвижен гълъб. Той се обърна наполовина и се засмя, малко позираше със своята сигурност, че ще улучи.

Това ядоса Кай. Разликата в този момент беше ужасяваща: там — безпомощното изплашено животно, а отсам — добре отгледан, сигурен с отличното си оръжие и скъпо изработен костюм мъж — самата позираща смърт.

Хората до кошовете подплашиха гълъба. Той се затича и излетя със силни удари на крилете. Курбисон явно бе добър стрелец, защото изчака за миг, после цевта на пушката направи малък завой, гръмна, изпусна струя дим, и мятащо се, животното падна, точно в момента на първия загребващ и пълен с надежда размах на крилете си, малка гърчеща се топка от пера, която бързо бе отстранена.

— Превъзходен изстрел!

Кай продължи няколко крачки и мина плътно покрай лентите. Няколко господа от журито го извикаха и го поканиха да се включи в борбата. Той бе признат стрелец.

Някой му подаде къс хартия.

— Ще направим изключение. Шансовете ви съвсем не са лоши. Да ви впиша ли?

— Не.

— Но може да имате късмет. Лабушер и Монти отпаднаха.

Кай поклати глава. Забеляза, че Курбисон бе застанал нащрек.

— Но защо не искате?

— Ако гълъбите бяха глинени — да! Не ми се струва особено привлекателно да убивам за развлечение тези красиви, но беззащитни животни.

Нарочно говореше отчетливо, за да го разберат. Курбисон чу последните му думи и ги разбра добре. Продължаваше да стои с пушка в ръка, не я остави и когато направи две крачки напред и се обърна към Кай:

— Бихте ли били така добър да изкажете мнението си още веднъж? Но помислете добре, че след миг ще продължа да стрелям по живи гълъби!

Ситуацията стана доста напрегната. Кай отвърна съвсем спокойно:

— Нямам навика да удостоявам с разговор непознати.

Курбисон пребледня и се отдръпна. Не можа да каже нищо. Започнаха да го успокояват. О’Донъл се опита да ги сдобри.

— Курбисон, действахте прибързано. — После се опита да потуши инцидента с помощта на Лиевен. Но преди да стигнат до някакво решение, някой се намеси в тайното им шушукане.

— Вярно е, тази стрелба е ненужна и жестока.

Като с магическа пръчка разговорът бе прекратен. Кай позна гласа. До него стоеше Лилиан Дънкърк.

Тишината се разнесе. Изведнъж започнаха да говорят много хора, един през друг, и разговорите се разпръсваха като скачаща вълна. Жената до Кай знаеше какво прави, на какво е способна. Слаба, почти като момче, тя седеше като в тържествена зала и чакаше. От нея бликаше такава омагьосваща естественост, че овладя и подчини ситуацията.

Поведението й не оставяше място за нищо друго. О’Донъл излезе напред и заяви, че иска да се откаже от продължаване на състезанието.

Напрежението спадна. С отказа си капитанът намали остротата, хората се усмихваха и бяха въодушевени, че станаха свидетели на малка сензация, чийто повод вече бе забравен, един каприз на Лилиан Дънкърк, който заедно с чара на О’Донъл даде повод за приятни разговори, възхищаваха се на тази жена, на нейната ненатраплива убедителност и спокойствие, чиято дума бе достатъчна, за да създаде атмосфера, която със своята простота сякаш принадлежеше на миналия век. Като отражение на рококо, когато волята на дамата е била закон, а доброволната служба в нейна чест — съвсем естествена; върна ги за миг сред сламени колиби и пушки, — а сега топлият поток на съпричастното премина и у останалите, те се преобразиха и усетиха тази магия на формата, тази грация на самообладанието, която сама създава всяка ситуация.

Лилиан Дънкърк пое ръката на О’Донъл и тръгна с него по мостчето към края на кръглата тераса. Те поговориха малко под ярката светлина, която, отразена от прилива ги обливаше от всички страни. Зад тях беше морето, което ги правеше свободни, смели и красиви.

После се върнаха и Лилиан Дънкърк със същото спокойствие се запъти към Кай; не каза нищо, но въпреки това той знаеше, че трябва да я последва. Тръгна до нея — близо, и все пак на разстояние, доверен и чужд, леко, весело и необвързващо.

По стълбите задуха. Те се качиха нагоре. Релсите пред гарата блестяха с цвят на олово. Музиката преминаваше по моста към терасата. Прозорците на горните зали бяха отворени.

Цветната градина също участваше като вярно добродушно куче. Един ред автомобили. Минаха покрай тях. Встрани бяха паркирани още няколко коли. На една от тях се бе облегнал Курбисон.

Лилиан Дънкърк не промени изражението си, въпреки че сигурно бе го видяла. Поведе разговор, не изведнъж, а леко, ефирно, като че ваеше настроението с думи, като мъглата в роса. Тя нито забави крачка, нито забърза; вървеше все едно, че най-естественото нещо е да отиде до колата си и напълно пренебрегна Курбисон.

Той стоеше с ръка върху жерава от емблемата на радиатора, малко отчужден и изчакващ да изтече част от безкрайната секунда. Кай й отвори вратата, и Лилиан Дънкърк, преди да постави крак върху стъпалото, му каза спокойно, с наклонена към него глава:

— Бихте ли ме закарали у дома?

Курбисон беше като попарен. Пристъпи крачка напред и без да може да се овладее, постави ръка на вратата и изсумтя:

— Мадам, вие ще пътувате с мен!

Кай го изгледа.

— Съвсем наскоро се показахте доста нетактичен. Ако трябва човек да ви вземе на сериозно, бих казал, че сега вече се изложихте.

Той го спря с поглед, привидно небрежно и нехайно, но всъщност подготвен и нащрек.

Тръгването на Курбисон обаче бе забелязано. Фиола, Лиевен и О’Донъл тъкмо се приближаваха към групата, Фиола го хвана под ръка и го поведе след себе си. Той го последва безропотно.

Кай се качи в колата и освободи спирачките. Кръвта му бе поела тихата песен на мотора, който работи на високи обороти, за миг той бе избягал от обкръжението си и като намагнетизирана игла усети, че към него се е устремило едно преживяване, далеч от конвенционалното и логично постижимото, което изискваше пълното му себеотдаване. Несъзнателно вече се бе настроил, защото имаше преимуществото на един живот без пихтията на сгъстените чувства: течността на чистата кръв, която ясно усети инстинкта, пазач на сетивата, който надува хорната, още докато спите.

Обърна се към Лилиан Дънкърк, като че току-що са разменили няколко безобидни думи, и хвана здраво лоста на скоростите.

— Втора скорост е горе вдясно, нали?

Тя кимна.

— А трета — от другата страна?

— Да.

Лилиан Дънкърк не спомена повече за инцидента. Каза посоката и колата плавно потъна през булеварда в квартала с вилите; той спря доста навътре пред една вила, скрита между палмите и евкалиптовите дървета.

Никой от двамата не изрече и дума. Те влязоха заедно в къщата, между избуяли лози и каменна галерия. Тъмно, масивно и тютюнево ги посрещна в хладината на портала, а когато го доближиха, през него се разкриха детайлите.

Долните помещения бяха на нивото на земята, почти без стъпала. Така паркът не беше затворен, а просто преминаваше в стени и килими, които не подтискаха, като да бяха отделени. Само малко мебели прекъсваха спокойния концерт на плоскостта; прозорците изглеждаха големи, те представляваха картини, в чийто пейзаж навън се откриваше местността.

Дървото беше тъмно, килимите — стари и избледнели. Нищо от тоновете не беше твърдо. Пастел, в който само прозорците отразяваха пъстрия парк и небето.

От своето кресло Кай можеше да види обраслия парк. Отпред — ливада и буен тис, зад тях — каменни езера, акации и няколко кипариси. Омагьосващи счупени нимфи в храсталака, един пан, свирещ на флейта — на полянката. Забравени от времето. Лилиан Дънкърк се върна, беше се преоблякла. Тя проследи погледа му.

— Паркът е занемарен, често ми го казват, но не мога да се реша да му отнема свободата. Неговите богове са търпеливи и мълчаливи. Покоят им не бива да се смущава от градинарски ножици. По-добре да ги закриля паркът — така ми харесва повече.

Кай пое мисълта й:

— Не бива да се опитваме да съхраним нещо във времето. Музеите го доказват — величието на Атина потънало в прах под стъкло или в осветени зали. Колко по-добре би било, ако нямаше нищо друго, освен легендата!

— Това ще отнеме самочувствието и хляба на хиляди хора; всички онези, които са създали катедри или търсят парченца, които другите още не са открили.

— Така изглежда само безсмъртието.

— Има и по-лошо от това. В Британския музей. Египетските фараони, които желаели, дори и телесно, да си осигурят безсмъртие. Мумиите им лежат там. Като в сергия на търговец в Южно море. Справедливо наказание. Нека всеки види, че са безсмъртни.

— Затова са писани и добри стихове.

— Но са и доста неубедителни. Дори само с присъствието си явно доказват, че не са знаели какво да правят с безсмъртието.

— Това не е ли злобна шега?

— Какво друго ни остава?

— Остава ли ни нещо изобщо?

— Шегата може би изяснява, но не разрушава нищо.

— И какво остава?

— Нищо, което да не е смъртно.

— Но…

— Вечно — отвърна Кай леко, без никакъв патос.

Лилиан Дънкърк го прие като комплимент. Намери верния тон и вмъкна:

— Ще пием чая тук.

Кай не опита да продължи разговора, въпреки, че бяха спрели точно в момента, когато силното желание за спор, който проблясва във всеки парадокс, би подвел умелия сабльор да последва още малко акробатиката на идеи, но тя показа стил, като направи остър завой; защото да продължат, това означаваше да изпаднат в бърборене и самолюбие. Резкият преход беше само една клопка, която би трябвало да смае и разобличи човека на красноречието и настроението в сантименталност. Имаше ситуации, в които си струваше човек да замълчи; така се разкриваха по-лесно, отколкото в брътвежа на думите.

Те продължиха да разговарят за друго, за незначителни неща, за чай, японски картини и книги, за автомобили, за Сан Себастиан, за проблемите на окултизма. Лилиан Дънкърк трябваше да признае колко добре й акомпанираше Кай, без да се предава. Тя се плъзгаше по пистата на изреченията и се приземяваше плавно в някоя отдалечена област.

Кай не губеше усета си, довършваше, допълваше, заобикаляше, но винаги с достойнство. Ставаше по-бавен, почти в тон с настъпващия здрач — по-интимен.

Това не се долавяше в думите; по-скоро в тембъра, който придаваше на деловитостта собствен оттенък.

Лилиан Дънкърк го усети като полъх — топъл, южен и ненатрапчив. Тя се сгуши и се чудеше дали това е просто вятър или буря. Седяха в креслата един срещу друг. Като фотограф-портретист с чувство за финес настъпващата вечер ги правеше неясни, лицата изгубиха точните си очертания, ръцете приемаха светли тонове, върху които тлееше червеното от огънчето на цигарата.

Те потъваха в едно все по-напрегнато и гъвкаво изящество на изразите. Кай усети, че при тази жена нищо не бе казано погрешно и не на място. Тя започваше със завладяваща увереност, пораждаше възбуждащо чувство, почти като нежно опиянение:

Да бъдеш разбран, без да се налага да се изясняваш, само да докоснеш и вече да у сетиш силата на другата ръка. Тази страст към битката, която представлява и мистерията на любовта, и на сродното същество:

Желанието със същото високо напрежение да кръстосат шпаги; защото да обичаш и да разрушаваш имат един и същи корен.

Разговорът загуби логическата връзка, бе понесен от течения, които нямаха нищо общо с причинно-следствените връзки, а само с усета, който обясняваше и разбираше, преди разумът да сложи диоптровите очила.

Те балансираха на ръба, изричаха думи, които не означават нищо като носители на понятия, ползваха ги бегло само като импресии, картини, които се изнизваха светкавично.

Лилиан Дънкърк се наведе напред. Ръцете й си играеха с един медальон, който бе показала на Кай. Тя държеше камъните срещу прозореца. В полумрака изглеждаха тъмнозелени, почти черни. Само очертанията им светеха като плоски езера в ясни дни. В средата на украшението имаше голям александрит. Той беше с цвят на рози и кварц, но щом го спуснеше надолу, ставаше тъмновиолетов, като епитрахил на свещеник.

— Това е единственият джентълмен сред камъните, защото променя цвета си и се съобразява с обкръжението; винаги е по-концентриран от него и никога без стил.

Прозорците на терасата стигаха до пода. Те бяха отворени. Въздухът и вечерта нахлуваха вътре и носеха особен чар. Лилиан Дънкърк стана и се облегна на едно кресло. Само ръката й бе светла, тялото й остана в сумрака на ъгъла. Ръката все още беше там, над облегалката, нежна като живо същество; изглеждаше, като че ли диша.

От тъмното тя говореше на Кай, бавно, спокойно, със звучен глас. Полутоновете галеха пръстите й. Ръката се насочи към украшението, задържа го високо, цветният отблясък на александрита обгръщаше китката й. Бе много по-вълнуващо да се гледа ръката, отколкото човека. Но и гласът започна да съблазнява.

Лилиан Дънкърк говореше на Кай, спря, отдалечи се, върна се отново, изреченията ставаха все по-опасни и многозначителни. Кай се отдаде на незначителното, свърна към безобидно-обичайното, което носеше много интимност. Нито веднъж не се остави да го подведе въпросът „какво“, той знаеше отговора на въпроса „как“ и беше спокоен. Дойде мигът, в който рутината властно изискваше да действа, но знаеше, че става дума за много повече и задържа неангажиращия тон.

Дънкърк стоеше до него. Плътно пред погледа му бяха раменете й, кожата й, устните й — тя се усмихваше, спря, като че ли бе забравила нещо, повдигна рамене, докосна го, дока то минаваше покрай него, обърна се, остана така — Кай не се промени, колкото и да го примамваше мигът. Кой знае: ако се поддаде и я последва, играта се превръщаше в реалност и щеше да пропусне много неща — той познаваше тази игра — опипването, примамването, което имаше за цел да изпробва партньора — дали е способен на по-големи натоварвания, или при първия сблъсък не усеща уловката: тази игра, в която партньорите не можеха да спечелят, но можеха да изгубят всичко.

Малко неща имаха значение, достатъчно бе да имат такт и вкус. В тази ситуация това означаваше много; защото беше трудно, нещо, за което се знаеше, че е истина, че със сигурност ще стане истина, да не се грабне предварително, а да се изчака и да се действа предпазливо, по средата, за да не го нарани с прекаленото и да не го обезкуражи с недостатъчното.

Кай усещаше пулса на наелектризираните си нерви, прие играта и дори направи повече: отдръпна се, даваше вид, че не може да издържа повече и ще се провали. В мълчанието, тръпнещо във въздуха, вибриращото очакване на жена, подхранвано както от страх, така и от страст, той мина по периферията, направи остър преход и избяга в областта на ежедневните фрази. Изричаше ги с подчертано ласкателен тон, за да подчертае, че има предвид единствено тяхната декоративна форма, а маловажното съдържание би искал да се разбира само като вторична пикантерия. Струваше му се, че управлява автомобила си по път, осеян със завои, имаше усещането и за пропаст, и за сигурност, и влизаше в завоите колкото се може по-рисковано.

Лилиан Дънкърк бе учудена от моментните му промени. Той не спираше, а продължи покрай нея. Не беше просташки индивидуален, а остана делови в интимното и очарователен в общото.

Те тръгнаха през парка, покрай боговете, през евкалиптовите алеи. Една стена. Улица. Решетки. Отново парка, който водеше чак до морето.

Малко странично от залива беше акостирала яхта, бяла върху синята вода.

Разговорът навлезе в обичайните си релси и приключи почти тривиално. Всеки знаеше достатъчно за другия и не беше нужно това да се потвърждава или да се изрича. Тривиалният завършек съхраняваше най-добре единството преди разпадането.

Лилиан Дънкърк показа на Кай яхтата си и му разказа, че през миналата година е спечелила няколко състезания. Те постояха малко на рилинга. И сега Кай за пръв път атакува и даде повода, който беше естествен, но можеше да дойде само от него. Той каза уж между другото:

— Ще пътувате ли още през този сезон?

— Да, след около три седмици заминавам за Неапол.

— По това време ще започна тренировки в Палермо. Пътят е същият.

— Ще ви изпратя вест.

И двамата знаеха какво означаваше това.