Спирка на хоризонта

Глава втора

Кай спа до късно следобед. Фруте го събуди с ужасен вой — настояваше да бъде изведена. Вместо вечерна разходка, отидоха до Ница. Но за Фруте денят бе особен. На Променад дез’Англе тя започна отново да недоволства, безцеремонно си проби път през тълпата, за да достигне най-сетне до някого, когото явно искаше да поздрави бурно, така че принуди околните да направят кордон около двамата.

Мъжът се сепна, огледа се с търсещ поглед, срещна погледа на Кай и се спусна към него.

— Каква изненада! Не е възможно да сте тук отдавна, непременно бих ви видял с Фруте.

— От вчера, Лиевен. Днес съм в Ница за първи ден.

Лиевен почеса дога по главата.

Помните ли, че искахте да ми подарите Фруте, когато си тръгнахте от Соерабайа? Тогава беше още млада, а сега е станала много представителна.

— Сега вече не бих ви я и подарил. Колко време изтече от последната ни среща?

— Две години.

— Две години… времето препуска като развален часовник. А като че ли са минали само два месеца.

— Доста ли неща се случиха през това време?

— Напротив, малко. Една година живях сравнително спокойно. Малко размисъл, малко сантименталност. Отрази ми се добре.

— Старата болест — треската на застоя. Прихваща точно като маларията и се повтаря през определени периоди от време. Смятам скоро да се лекувам при Кинсли. Той е женен, обича пълнена гъска и сериозни четива. Подобно посещение ми действа добре поне една година. Докога ще останете?

Кай сви рамене:

— Не знам.

— Срещаме се точно в подходящия момент — утре заминавам за Монца. Искате ли да дойдете с мен?

— Рали ли има?

— Нещо такова, но без особено спортно значение. За мен все пак е важно. Преди няколко години купих акции от автомобилен завод. Напоследък задълбочихме взаимоотношенията си и им сътруднича. Конструирахме нов образец, който е много пъргав. Трябва да се изпробва, заявили сме една кола за утрешното рали, за да проверим без много шум как се държи при по-продължително натоварване. Тренираме с поглед към бъдещето. Ще ми се изненадващо да грабна купата на Европа. За тази цел колата не бива да достига максималните си възможности. Все още не искам победа, а само проверка. Интересува ли ви?

— Да, ще дойда с вас.

Отидоха заедно да вечерят. Поръчаха да им сервират на открито. Беше приятно — седиш си спокойно и си бъбриш за годините, прекарани заедно — като деца в сладкарница. Бронзовите статуи пред Амбасадор държаха светещи фенери. Зад хотел Негреско изгря луната. Грозният павилион на брега Жете стана малко по-поносим, когато светлините от прозорците му огряха водата.

По главната улица, строени в редици, подобно на цяла армия, профучаваха колите. Шумът на прибоя се смесваше с рева на моторите.

Лиевен взе Кай. Шофьорът му беше с него. Трябвало да помага на монтьорите в Монца. Потеглиха с равномерно темпо. Шосето бе пълно с автобуси, в които образованото средно съсловие се оставяше да бъде просвещавано по география от господа с микрофони.

На едно място пътят правеше лек завой, след това навлизаше в друг — стръмен и опасен. Отзад изсвири клаксон.

Лиевен вдигна предупредително ръка, но все пак се отмести встрани, за да освободи път на другата кола.

Голяма двуместна лимузина се опита да ги изпревари с много газ. Пътничката късно осъзна, че двойният завой ще я притисне. Въпреки това се опита бързо да надмине Лиевен; изведнъж чу клаксона на изскочилата от завоя насрещна кола и толкова се обърка, че зави много рязко обратно. Въпреки че Лиевен удари спирачки, разстоянието бе прекалено късо. Двуместната лимузина се вряза в неговата, изби единия калник и така го разтресе, че се наложи силно да завърти волана обратно, за да удържи колата да не се обърне.

Двете коли се бяха вкопчили една в друга. Лиевен пусна алармата, Кай се затича към завоя, за да спре насрещните коли.

В лимузината седеше една дама. Шофираше самата тя. Пребледняла, тя отправи поглед към Лиевен. Той повдигна рамене:

— Мал шанс.

— Вината беше моя — отвърна бързо тя.

— При автомобилите не може да се говори за вина — отговори й той. Неприятна случайност. Надявам се да успеем да оправим колата ви.

Шофьорът раздели калниците. Лиевен внимателно забуксува назад, освободи колата си и я прегледа.

— Само тази дреболия с калника, нищо работа. Останалото е здраво.

Той закара колата на удобно място и после се върна с Кай, за да провери лимузината. Дамата беше слязла и безпомощно стоеше пред капака на мотора.

Лиевен запали двигателя и го заслуша. Беше наред.

— Смятам, че можете да продължите — каза той с нотка на съжаление, включи на скорост и освободи педала на съединителя. Нещо вътре изръмжа, но колата не помръдна. Зарадван, Лиевен извика: — може би има повреда в скоростната кутия — и продължи да включва скоростите една след друга.

Колата не реагираше.

Шофьорът извади седалката и постелките, и повдигна с лоста задната ос, така че колелата останаха да висят във въздуха. Когато запали двигателя, те не се задвижиха.

Лиевен кимна на младата дама:

— Открих — или счупена задна ос, или проблем с диференциала. Може да се поправи само в сервиз.

— Да не се е скъсал само някой болт — подхвърли Кай успокоително. — Предлагам ви в най-близкия сервиз да прегледат обстойно колата, а до там ще я теглим безпроблемно на буксир.

— Ще я теглим с удоволствие — засмя се Лиевен. — Само че ни трябва въже.

— Не можем ли да оставим колата тук и да изпратим някого? — попита младата дама.

— Няма да е разумно. На това закътано място първият автобус, който мине, ще я смеле, особено ако го кара италианец със състезателен дух. А те всичките са такива. Лесно ще открием въже.

Спря няколко частни автомобила.

— Въже? — със съжаление поклащаха отрицателно глава.

Застана пред наближаващия омнибус. Рояк любопитни пътници надничаха навън.

Кай преговаря с шофьора и наистина домъкна въже. Даде на човека адреса си и му обеща да изпрати въжето в депото.

Ала шофьорът прояви професионално достойнство. Заряза омнибуса и пътниците, завря се под дефектиралия автомобил и започна да обяснява нещо отдолу между гумите.

Спътникът му с микрофона започна да го вика, но той се завираше все по-дълбоко под колата. Отчаян, „микрофонът“ започна да описва местността.

Шофьорът успя без много усилие да затегне въжето, но едва след като бе изпушил няколко цигари, се поуспокои и се сети за своите задължения. Шофьорът на Лиевен затегна въжето между двете коли и седна в двуместната, за да я управлява.

Разбраха, че госпожица Мо Филби пътува към Генуа.

— И ние сме натам — каза Лиевен. — Някъде по пътя ще намерим сервиз.

Тримата седяха един до друг. Колата потегли. Лиевен извика назад:

— Работят ли спирачките?

— Да.

— Тогава въпреки ремаркето ще си пътуваме чудесно — въздъхна поуспокоен и подхвана разговор.

След двайсетина километра видяха рекламата на сервиз. Вкараха колата вътре, демонтираха оста. Измина почти цял час, когато шофьорът дойде и съобщи, че няма смисъл да се поправя. Трябва да се набавят резервни части и след три дни колата ще бъде отново в движение.

Лиевен Погледна Мо Филби въпросително. Тя кимна:

— Колата остава тук. Може ли да ме закарате до Генуа?

— С удоволствие, ако трябва дори и отвъд Генуа — отвърна учтиво Лиевен.

— До Генуа е достатъчно, там ме очакват.

— Да тръгваме.

Времето напредна. Лиевен караше бързо. От морето полъхваше бриз. Водата беше много синя. Небето и морето бяха подходящ фон за профила на американката. Виртуозно гримираното и лице бе изваяно като релеф.

Кай остави Лиевен да я забавлява. Чужденката бе от типа жени, които трудно могат да бъдат класифицирани от пръв поглед. На всичко отгоре беше и американка, което невероятно усложняваше неща та. Ако бе европейка, човек можеше да я вземе за представителна дама от средното съсловие, но американката би могла също така да бъде и съпруга на болен от цироза борсов посредник.

По всичко личеше, че е превъзбудена. Имаше претенции и собствено, доста американско разбиране, като бъркаше вежливостта с рицарството.

В Генуа се сбогуваха. Кай и Лиевен потеглиха за Милано.

— Приятна личност — каза Лиевен. — Често съм мяркал жълтия й кабриолет. Сигурно живее в Ница.

— Много е непредпазлива при изпреварването, Лиевен.

— За сметка на това при общуването е много предпазлива.

— Явно тук е сама и сигурно е неомъжена. Не се възползва от случая, може би не е свикнала на подобно отношение и не му отделя нужното внимание.

— Ако се окажете прав, Кай, шансовете са значителни.

— Напротив. Само ако има мъж и той е тук, шансовете са добри.

— Смятах я за съвсем подходяща — замислено каза Лиевен — И няма да създава проблеми при окончателната раздяла.

— Вие сте практичен човек — похвали го Кай. — Винаги е за предпочитане да се започне с умерена страст и да се вземат нужните мерки за сигурност, преди влакът на чувствата да се спусне по надолнището. Фантастична практичност!

Лиевен се облегна удобно.

— Дълъг житейски опит.

Кай го апострофира:

— Знам, знам, той ви е научил предварително да поставяте граници на всяко чувство, защото причините за катастрофите, особено тук, са от огромно значение. Но това не се харесва — яснота и студена предпазливост.

— За да може да се направи цялостна оценка на човешкото същество, онова, което наричате предпазливост, носи друго име: познание; разумно, предвиждащо познание.

— Вашето познание се отнася доста строго към началните стъпки. Имате отлични възгледи за края. Надявам се, че имате подобни непогрешими методи и за началото. Днешното преживяване водеше до евентуална нещастна плячка.

Лиевен смигна:

— Продължението на нещата е така просто, че би могло да се даде за нагледен пример в училище, за разработване на учебен проект за начинаещи. Смятам да се откажа и да я предоставя на Холщайн.

— Кой е Холщайн?

— Днес ще кара за нас в ралито — трийсет и две годишен, превъзходен на волана, но иначе — идеалист. Обещаващи заложби, умее да следи като ловджийско куче, гони плячката, но е слаб ловец.

— Установявам, че през двете години, в които не сме се виждали, сте станали дори великодушен. Чудесна промяна!

Не е постоянно състояние, а не бива да се пропуска и фактът, че при мен разумът и великодушието вървят ръка за ръка, и великодушието надделява единствено там, където се съмнявам в себе си.

— С такова мислене сигурно рядко имате повод за съжаление.

— Та нали това е целта му. Егоизъм, приел изражението на благородство и човечност, за да не засегнеш останалите.

Въздухът стана хладен. Храстите на улицата бяха дотолкова набити с прах, че приличаха на гипсови отливки. Между небето и земята висеше облак прах, който на талази се разстилаше над полето. Колите профучаваха една след друга по улицата в посока на магистралата за Монца.

Слънцето проби през облаците. Така изглеждаше още по-непрогледно. На няколко километра от магистралата бягащите коли се превръщаха във верига, която се разкъсваше едва на паркингите.

Трибуните бяха заети, излъчваха неспокойно очакване, подобно на всяко място, пълно с хора — независимо дали е театър или писта — треска, която обладава всеки, попаднал там. Плющяха знамена, рекламни балони висяха във въздуха и невидими мотори заплашително ръмжаха на старта.

Лиевен бе изненадан от пълните трибуни. Тръгна с Кай към склада за резервни части, за да открие щанда на своя завод. Там цареше объркване. Монтьорите се бяха скупчили и трескаво обсъждаха нещо. Един младеж се насочи бързо към Лиевен. Лявата му ръка беше бинтована.

— Ей, Холщайн, какъв е този бинт? — извика Лиевен и ги запозна с Кай.

— Притиснах си ръката.

— Но с този бинт не можете да шофирате. Какво ще правим сега? — Лиевен се втренчи в стегнатия бинт. — Как стана?

— Исках още веднъж да проверя смазването на колата, повдигнах задните гуми, като по този начин явно съм изкривил крика; защото докато смазвах, колата се изплъзна и колелото ме удари по ръката.

— И?

— Само е контузена, не е страшно. Ще карам.

Лиевен ядосано поклати глава. Холщайн се усмихна притеснено.

— Ще мога, повярвайте ми! Ще управлявам основно с лявата ръка. Мога да карам добре и с лявата, така че дясната няма да ми е нужна. Освен това за спирачките и при потегля нето изковахме една кука. Ще я вържа с ремък за лакътя, така че ще действа като истинска ръка.

Тай извади куката и направи демонстрация. С малко страх, но и с надежда погледна към Лиевен. После се обърна за подкрепа и към Кай.

— Признайте, че е лесно. На такава равна писта, нищо не би могло да се случи.

Лиевен се чудеше да се смее ли, или да плаче.

— Моите уважения към гениалната ви кука! Много полезно откритие и може би някога ще го използваме в колата, кои знае. Засега ще изчакаме. Не можете да шофирате. Ще се оттеглим.

Холщайн направи отчаяно изражение. Още веднъж пое куката и каза:

— Нека ви обясня в колата, така ще е по-ясно. Направих дори една пробна обиколка.

Тай вече беше на седалката и пристягаше ремъка. Лиевен го хвана здраво за ръката:

— Голямо дете сте, Холщайн. Една кола, която кара със сто и петдесет километра в час. От северната страна на завоя, в тесния участък ще ви трябват не две, а дори и три ръце, за да удържите волана и да не изхвръкнете от пистата. Много жалко, наистина, но не може нищо да се направи. Все пак, похвално е, че искате да шофирате. Но, не. Би било невероятно безразсъдство, отивам да оттегля участието ни. — Той приятелски пое бинтованата ръка и я погали. — Дано скоро оздравее. — Кимна на Холщайн и тръгна с Кай.

Холщайн гледаше втренчено след тях.

Кай и Лиевен си пробиваха път сред тълпата. Пистата беше затворена. Първият старт щеше да бъде даден всеки момент.

— Защо се ядосвате, Лиевен? Момчето прави добро впечатление.

— Наистина е добър — отвърна Лиевен. — Най-добрият, когото успяхме да уредим; млад и напорист, но е много невнимателен. Трябва строго да се придържа към указанията.

Воят, подобен на близко преминаваща граната, ставаше все по-силен. Първите коли профучаха по пистата. Лиевен ги изпрати с поглед.

— Много разчитах Холщайн да кара. Искахме да наблюдаваме поведението на колата. Пеш, директорът на завода, вече е на трибуната с хронометър в ръка. Още не знае. Тази сутрин беше тук и ми се обади. Всичко било наред, да съм пристигал. Междувременно заминал за Милано и не беше на щанда. Тай предпочете да мери времето от трибуната, докато аз исках да чакам на завоя на Лесмо. Намерението ни беше да не допуснем колата да изпъкне, защото още при тренировките някои проявиха голямо любопитство.

Отново няколко коли шумно преминаха покрай тях. Лиевен потропваше с крак:

— Колко е вълнуващо! Участвал съм на толкова ралита, че би трябвало да съм свикнал. Но всеки път, щом чуя двигателят да работи с пълни обороти, кожата ми настръхва от възбуда. Много жалко, че трябва да се откажем.

Той се обърна. Някой го викаше по име. Един от монтьорите дойде тичешком.

— Елате бързо!

— Какво става?

— Холщайн!

— Какво той?

— Сваля бинта.

Лиевен почервеня от яд и последва монтьора, който по пътя му докладва. Когато Лиевен и Кай си тръгнали, Холщайн бил съвсем спокоен. Монтьорите понечили да му поговорят, но той сякаш не ги чувал, огледал колата, запалването, педалите, после седнал на радиатора и сдъвкал една цигара. Тогава от старта се чуло бученето на моторите и профучала първата кола. Холщайн като че ли изведнъж се променил, ударил с контузената си ръка по радиатора и, преди да успеят да го спрат, разкъсал бинта с куката.

Когато пристигнаха, Холщайн бе много блед, очите му бяха потъмнели, а устните — свити. Дясната ръка висеше надолу, бинтът беше разкъсан и кървав.

Лиевен взе куката от ръката на един монтьор, развика се, но при вида на лицето му, в което се четеше безпокойство, млъкна, захвърли желязото в ъгъла и постави ръка на рамото на Холщайн.

— Знам какво е да искаш и да не можеш да участваш. Особено на вашата възраст това е болезнено; по-лошо, отколкото да загубиш жена. Трябваше да псувате, да викате, дори да се опитате да огънете куката с лявата си ръка, нали така, с лявата. Но това не беше нужно, признайте го.

Устните на Холщайн трепереха безпомощно. Лиевен погледна кървавата ръка.

— Та вие изобщо не трябваше да печелите, а просто да изпробвате колата.

Холщайн изпъшка:

— Щях да спечеля.

Бледото му като восък лице беше напрегнато от болката. Лиевен го изгледа от глава до пети и тихичко Подсвирна:

— Я го гледай ти! — засмя се той. — Искахте да ни провалите. Значи наистина извадихме късмет. Отлагаме изпитанията за следващия път.

Холщайн продума:

— Това е купата на Милано.

Лиевен кимна утвърдително:

— Знам, и нея искаме да спечелим.

Холщайн поклати глава. Изведнъж от широко ококорените му очи рукнаха едри сълзи, капеха по бузите му, лицето му бе мокро, но остана неподвижно.

Кай избута Лиевен и застана точно пред Холщайн.

— Аз ще участвам в ралито.

— Вие?! Кога?

— Сега! Днес. — Той се обърна към Лиевен: — Смятате ли, че е възможно да се промени участникът?

— Наистина ли искате да карате, Кай?

— Възбуждащо е; познавам местността; бързо ще свикна с колата. А щом няма да се боря за победа, съвсем приемливо е да опитам. Дали ще можем да променим участника?

Лиевен почти бе спечелен:

— Не вярвам, но ако настоявате да участвате, ще опитаме веднага. Докъде стигна ралито?

— Това е третият старт — отвърна монтьорът.

— Вторият кръг продължава около час. Ще имаме време да подготвим всичко. Най-добре да отидем всички при ръководството. Но преди това — при лекаря.

Холщайн бе престанал да слуша. Той тичаше пред двамата, проправяше си път към бюрото и извика шефа на ралито. Преговаряха нещо. Шефът изчезна, явно да сондира мнението и на другите организатори.

Лекарят превърза ръката на Холщайн. Най-сетне се получи разрешение за Кай.

Холщайн бе изцяло преобразен. Той обясни, че вече може да движи пръстите си и към твърдението си шеговито добави, че ударът по радиатора му се е отразил благоприятно. При вида на ръката му лекарят направи учудена физиономия и бе явно впечатлен от напредъка.

— Без съмнение — промърмори Лиевен и се обърна към Кай: — Смятате ли, че познавате добре пистата?

— Преди три години съм карал тук. Първата обиколка ще бъда внимателен, за да се ориентирам. Как се държи колата в завои?

— Не помръдва, ако карате в средата — обясни Холщайн.

— Добре, ще карам така, че да има време да набере скорост. Трябва ли да се сменят гумите?

— Да, след третия кръг. И четирите наведнъж. Искаме да проверим износването на завоите, за да можем за купата на Милано евентуално да подготвим по-дебели протектори.

Холщайн повдигна капака на мотора и обясни на Кай някои особености в конструкцията. Без да усетят, двамата бяха изпаднали в технически спор.

Вторият кръг започна. Холщайн задърпа Кай със себе си:

— Трябва да се преоблечете. Вземете моите дрехи за отгоре. Смятам, че ще ви станат. Трябва ви панталон, яке и колан, или предпочитате гащеризон? Ето. Искате ли защитен шлем? Ватирана шапка? И това не, ами тогава лека ралиджийска шапка. Очила? Вземете тези, по-светлите, с тях по-добре ще разпознавате неравностите по пътя на слънцето. На големия завои пистата е малко разбита, но отдолу е здрава. Ако ви прискърца под гумите, не се притеснявайте. Ръкавици? Е, добре, можете и без тях. Воланът има гумена обвивка. — Като майка на чедото си той даваше указания на Кай. — Ако карате здраво, можете да застанете начело още на старта. Колата има голяма теглителна способност — и добави по-тихо: — Може би, все пак ще спечелите.

Кай му намигна:

— Ама че сте инат.

Лиевен дойде:

— Пригответе се, Кай. Вторият кръг свърши.

Моторът подскочи. Кай се намести. Високооборотният двигател създаваше особено чувство: вибрациите не спираха в каросерията, те преминаваха през тялото и нахлуваха право в кръвта.

Колата потегли към старта. Кай каза номера си и обяви смяната на пилота. След две минути от високоговорителя на трибуната прозвуча неговото име.

Той огледа останалите коли, притаени в тебеширените правоъгълници като в малки боксове. Не всички пилоти бяха дошли. Един от тях нервно оправяше яката на блузата си, някои като че ли искаха да се откажат; недалеч от Кай някои от пилотите си бъбреше с някого, когото бе закрил с гърба си.

Кай се постара да запази самообладание. Забеляза, че пилотът носеше шити кафяви обувки с гумени подметки, кожената му шапка беше възтясна, а глезените на жената, с която разговаряше, бяха прелестни.

Вече видя и една ръка в дълга ръкавица, която му се стори някак позната. Едва сега мъжът се отдръпна встрани и Кай разпозна жената, с която пътуваха до Генуа — Мо Филби.

В този миг ралито му достави истинско удоволствие.

Той отмести очи встрани. Скоро усети поглед, насочен към себе си, отчете го, изчака кратко време без да отговори и се извърна. Създаваше впечатление, като че ли иска да огледа публиката, умело импровизира, че в последния момент я е разпознал и поздрави сърдечно, но доста сдържано.

Объркването, което предизвика, позна по начина, по който Мо Филби му благодари — набързо, но за сметка на това подчертано неангажирано — явно се вбеси, че не е била разпозната веднага.

Той вече гледаше встрани, но усети, че погледът и продължаваше да го следи. Мо Филби бе явно учудена да го види отново, и то на ралито.

Пилотът се запъти към автомобила си. Кай долови, как го оглежда тайно. Явно го бяха обсъждали.

Настани се удобно. Колко жалко, че не биваше да се бори за победа.

Чу се стартовият изстрел. Моторите завиха и бялата кола на Кай се стрелна напред, но беше изпреварена. Намираше се в средата на потока и не можеше да се измъкне. Челната група бе с около двеста метра напред. Първият завой Кай взе с деветдесет километра в час. Колата се държеше добре на пътя. Втория път зави по-рано и точно премерено излезе от завоя. Доволен от себе си, той пое темпото и го задържа.

Опита се да провери устойчивостта на автомобила на завоите и това доведе до загуба на време. Трябваше да пусне две коли да го изпреварят. В началото на третата обиколка даде газ. Изненадан сам от невероятните резерви, той почти изпусна колата. Изпревари двама конкуренти още преди да стигне до склада за резервни части.

Холщайн му тикна цигара в устата. Кай си дръпна настървено няколко пъти.

— Колата тегли отлично.

Монтьорите затеглиха отново гайките.

Водачите имаха около два километра преднина.

Но Кай вече бе загрял и наваксваше. С лекота изпревари няколко коли и се залепи за челната групичка. Почти четвърти мина през финала — на деветдесет секунди след победителя. Пръв се класира пилотът, който бе — разговарял с Мо Филби.

Лиевен беше доволен:

— Учудващо бързо опознахте автомобила, Кай. Смятате ли, че имаме шансове за европейската купа?

— Колата е много пъргава.

Монтьорите донесоха гуми.

— Съвсем малко са износени. Странично са доста добре. Явно на завоите колата е била стабилна. Направи ли ви впечатление да приплъзва, Кай?

— Не, беше много стабилна. Тренировката трябва да се насочи основно към техниката на завоите; в това се крият шансовете на автомобила.

— Утре ще я разглобим и ще проверим къде е износена най-много.

Рояк автомобили от следващия кръг профуча покрай склада.

Холщайн седеше на бариерата и изглеждаше щастлив.

Конструкторът го търсеше, но го откри едва когато бе плътно до него и вече викаше:

— Днес така добре вземахте завоите.

Холщайн посочи към Кай и вдигна бинтованата си ръка.

— Не бях аз в колата.

Лиевен изясни ситуацията.

— Какво време показахте? — запита го Пеш. Двамата свериха часовниците си. Лиевен избухна в смях.

— Без съмнение, Кай, на края достигнахте скорост от около сто и седемдесет километра в час.

Пеш беше възбуден.

— Това е повече, отколкото очаквахме. — Обърна се към Кай: — колко резерв се крие в колата по ваше мнение?

— Мисля десет до двайсет километра.

Пеш го погледна строго:

— Като я опознаете по-добре, можете да измъкнете и повече.

— За съжаление няма да се стигне дотам — отвърна учтиво Кай.

Пеш не обърна внимание на репликата.

— Трябва непременно да поговорим. Но сега отивам при ръководството на ралито. Можем ли да се видим тази вечер?

Кай погледна към Лиевен.

— Разбира се, че можем.

Холщайн скочи от бариерата и извика изненадан:

— Мърфи се е насочил насам!

Кай се заслуша. Името Мърфи се прочу през последните две години като един от най-успешните американски пилоти. Той попита:

— И Мърфи ли участва в ралито?

— Та нали той спечели — засмя се Холщайн.

Кай не беше чул внимателно имената на останалите участници и бе изненадан от международната конкуренция. Хрумна му, че Мърфи бе онзи пилот, който разговаряше с Мо Филби. С любопитство го потърси и го видя да се приближава; тя го придружаваше.

Кай размени бърз поглед с Лиевен.

Мърфи приятелски благодари на Лиевен за помощта, оказана на госпожица Филби. Колата всъщност била негова, затова им бил особено задължен, че са я закарали в добър сервиз.

Това направи на Лиевен впечатление, въпреки че благодарността явно беше само претекст да се запознаят. Прие, че поведението на Мърфи бе продиктувано от госпожица Филби и въпреки, че запознанството им бе при не особено щастливи обстоятелства, той търсеше и се стремеше към сближаване. Първоначално се почувства готов на всякакъв компромис, окован от изящната елегантност на Мо Филби, но безуспешният му житейски опит в тази област го бе научил да не надценява съществуващите условия.

Кай не споделяше възгледите на Лиевен. Той смяташе, че Мърфи има по-основателни причини за сближаване от Мо Филби и се възползва от тази възможност. Убеждението му се усили и от факта, че Мърфи избягваше да говори за ралито, което би била най-близката тема в тази ситуация. Вместо това разправяше забавни историйки, бърбореше ведро и въвличаше Холщайн в разговора, изстрелваше хвърчащи отговори, а смехът на Мо Филби създаваше добро настроение. Той го използва и изненадващо се обърна към Кай:

— Поздравления за импровизираното ви участие; ако бяхте потренирали, току виж щяхте да ме изпреварите. — Вметна тази реплика с дружелюбен и спокоен тон, с явно подчертана, дори преиграна вежливост, която искаше да намекне, че не се приема на сериозно от нито една от двете страни, а само е израз на приятелство. И добави, като изписа подобие на усмивка на устните си, все едно че искаше да разкаже виц: — Накрая карахте почти със сто и седемдесет.

Той отмести погледа си встрани, уж че имаше да върши много по-важни неща, постави ръка върху рамото на Холщайн и си даде вид, че отговорът ни най-малко не го интересува. В този момент Кай вече беше сигурен, че всичко изприказвано дотук бе подчинено единствено на задаването на този въпрос.

Мърфи жадно очакваше отговора, но не издаде разочарованието си, когато Кай отвърна, без да отдава особено значение:

— Прав сте, моторът нещо не беше наред.

Въпреки всичко Мърфи успя да изпълни плана си, като подметна на тръгване:

— Отсега нататък често ще се срещаме по пистите.

На Кай не му се щеше да даде още един мъгляв отговор, който би затвърдил впечатлението, че крие нещо. След това запознанство за него Мърфи бе добър, но припрян дипломат. Прииска му се да му покаже колко незначително за него бе всичко това; вдигна рамене и каза само едно „може би“, с което определено призна повече, отколкото си беше наумил.

Между другото уж случайно срещна погледа на Мо Филби и в очите и забеляза подигравката над плахите опити на Мърфи. Явно тя разбираше желанието му да събере информация за новия си конкурент. Това го подтикна да продължи играта.

Мо Филби от своя страна осъзна, че ситуацията е идеален повод за започване на вълнуващ флирт с променлив успех. Не би била истинска американка, ако не се възползва от прекалено примамливата възможност да предизвика джентълменското съперничество и да се усети като награда, и все пак да остане свободна. Тя определено очакваше много от тези партньори. И макар да не бе съвсем ясно, взе светкавично решение.

Лиевен замисли план. Искаше много деликатно да проучи отношенията на Мо Филби и Мърфи, и да започне да ги подкопава — системно и приятелски, за да се появи точно до нея в решителния момент. Много добре знаеше, че е по-добре да се изчака мигът, в който жената е безпомощна, и да се използват тези странни периоди на слабост, на които се поддава дори и най-недостъпната, и в които безропотно попада в обятията на първия, обърнал и внимание, без да започва всеобхватна обсада. Беше нещо като мародер в любовта и не си правеше никакви илюзии, смяташе, че точно в тази област е трудно да се спазват правила и да се бориш лице в лице — собствената непорочност не би могла да задоволи претенциите на съществуването.

Странният ромбоид на тези тайнствени интереси укрепваше познанството значително повече от омайващото взаимно привличане. Много възбудена, Мо Филби покани всички на чай през следващите дни.

Пеш вече очакваше Кай и Лиевен. Той предложи още вечерта да отидат до Генуа. Имаха само няколко часа слънце, а Лиевен Смяташе, че са достатъчни, за да може да се вземе отсечката с бързо темпо.

По време на пътуването говореха малко. Кай се настани удобно и подремна няколко часа. Беше преуморен от следобеда и твърдеше, че няма по-здрав сън от този в кола с деветдесет километра в час; действително сънят тогава не е така дълбок и траен, но това се компенсира от съпровождащото го чувство за завишени гранични стойности, от лашкането на обърканото съзнание в тъмното, захвърлено с шеметна бързина към бушуващата в безвремие скорост на съня; преливането на едното в другото. Когато по едно време се събуди, той описана Пеш чувството си като метеж сред хаоса, и след като представи възгледите си така задълбочено, с чиста съвест заспа отново, докато стигнаха склона на Мирамаре.

Поръчаха си вечеря на терасата, зад тях проблясваха широките врати-прозорци на трапезарията, а пред тях ниско долу плуваха в тъмнина само няколко храста в палмовата градина, огрени от светлина.

Виа Сен Бенедето бе потънала в бледо сияние; отляво над един къс от нощта изпъкваше свода на Централната гара. Далеч назад, високо в тъмнината, самотно висеше надписа на Хотел Савой.

Пеш се настани във фоайето и попита Кай:

— Хареса ли ви колата?

— Да.

— Още не сте натиснали яко педалите. На следващото рали трябва да се изпита по-здраво.

Кай кимна. Пеш мълчеше изчаквателно. След това пробва отново:

— Дотогава може да се тренира достатъчно.

— Разбира се, дотогава ръката на Холщайн отдавна ще е оздравяла.

Лиевен се намеси:

— Защо си играем на криеница? И защо бягате, Кай. Всеки знае какво иска другият.

— Така е — засмя се Кай. — Искате да участвам за купата на Милано?

— Да — каза Пеш. — Нека поговорим за това.

— Много е прибързано. Не мисля да карам, дойдох преди няколко дни и може би скоро ще си тръгна. Прекалено е трудно при условията, които ме доведоха дотук, да взема обвързващо решение за толкова дълъг период от време — цели четири седмици. Ще се чувствам окован, а точно от това исках да избягам.

Пеш не се предаваше.

— Купата на Милано е само за загрявка. Основното… — той направи ефектна пауза, — е европейското първенство в планинското рали, в което вие ще участвате за нас.

— Европейското рали на пистата Тарга Флорио. Преди четири години сте участвали там, нали Кай? — Лиевен се наведе напрегнато напред.

Пеш добави бавно:

— Ще имате всичко на разположение.

Кай замълча.

Пеш продължи:

— Единствено трябва да се съобразите с датата на ралито.

Кай не отговори.

Пеш завърши:

— Начинът, продължителността и времето за тренировки ще решите вие — и замълча.

Кай дълго се колеба. Той познаваше магията на мотора, пред която всеки друг спорт изглеждаше дилетантски. През този следобед я усети отново; обичаше това превъплъщение щом седне зад волана на състезателната кола и концентрира целия си опит, дух и същество, целия си живот върху една безумна цел — да е с няколко секунди по-бърз от други хора с подобни автомобили. Същността на рекорда се състоеше в човешката му маловажност; точно за това той сграбчваше предизвикателството, превръщаше го в напрежение и от него дестилираше треската на великото очакване, като че ли ставаше дума за световни проблеми, а не да спечелиш няколко метра пред безразличната тълпа хора, които обичаха кожените якета и скарата.

Кай не подценяваше тези усещания, но и те не му даваха достатъчен простор за порива, с който бе дошъл. Отказа да се предаде така лесно и стана.

— Не, не бих искал да дам отговор сега.

Пеш кимна:

— Както искате. Помислете си. Аз оставам още една седмица в Сан Ремо. Ще ви очаквам.

Кай се обърна към Лиевен:

— Можем ли да тръгнем утре рано? Притеснявам се за Фруте. Не е свикнала да остава дълго сама. Хайде да отидем да поспим.

Остана за малко на балкона и се упрекна, че не е взел и кучето си. Тя беше свикнала с него и щеше да й липсва много. Реши на другия ден да вземе килограм овче месо. Фруте много го обичаше.