Спирка на хоризонта

Глава единайсета

Фруте слушаше Кай с търпеливото превъзходство на съществото си. Първоначално тя не го разбираше, но се опита да го усмири с хитро изражение на муцуната, докато успее да отгатне.

Кай й говори дълго. Най-сетне прекъсна, потупа я по гърба и й каза дружелюбно:

— Права си, Фруте, говоря като адвокат, а имам предвид нещо съвсем друго. И все ще стане така — отиваме в Сен Мориц, но ще вземем и Холщайн.

Трябваше им само половин час, за да приготвят за пътуването напълно неподозиращия Холщайн. Кай и той се бяха сприятелили много; потеглиха в превъзходно настроение, за да сменят рязко годишните времена и да изживеят в средата на пролетта няколко дни люта зима. Пред тях се простираха красивите, дълги и светли магистрали, на които моторът придаваше нов романтичен нюанс.

Долината остана зад гърба им, планините започнаха да приближават. Преодоляваха криволичещите остри завои. Изненада ги такъв силен пороен дъжд, че колата се гмурна като във фонтан. Въздухът стана непрозрачен от пелената на дъжда, не можеха да се видят и няколко метра напред и Кай предпочете да спре на края на оттичащото се шосе.

От двете страни на гюрука им се стичаха широки ручеи. Синият дим от цигарите оставаше затворен в колата, не намираше път през потопа. Гюрукът представляваше малък остров на спасението.

Най-сетне шумоленето се превърна в нежно шеговита музика на ромолящата, падаща в улеите вода, дъждовната мъгла изпълзя в пукнатините, времето се проясняваше, докато най-сетне се откроиха като отрязани с нож, а гумите безропотно оставяха върху шосето профила на грайферите си в две дълги успоредни ивици.

След това дойдоха студените, буреносни хребети и снегът.

Първоначално той се появи на вълнообразни ивици върху един склон, с издатък под него, който изглеждаше особено изящно, но точно там снегът ставаше вече безформен и свършваше; обрамчваше топли, кафяви места с маслиненозелени, миналогодишни чимове трева. Между тях навсякъде бяха наболи стъбълца на минзухари във всички цветове — на юг и на север, един до друг в хладна схватка.

Колата се промъкваше необезпокоявана през познатата местност и се катереше все по-нагоре.

Схлупени колиби, изгледът — една далечна бляскава долина, сребърни върхове отзад, склон, плато, тъмни кафяви къщи, селото, каменните кутийки на хотела Сен Мориц.

Фруте толкова бързо изскочи от колата, че се преобърна в снега. При втория си скок почти събори младата Барбара и я заля с толкова енергична нежност, че тя не можеше да пристъпи напред и трябваше да поздрави Кай, усмихвайки се отдалеч, докато догът малко се поуспокои и освободи пътя пред нея.

Кай я гледаше мълчаливо. Сърцето му не туптеше по-силно от друг път. Не беше възбуден, въпреки че вярваше, че трябва да е така. Но усети по-остро и по-непосредствено тишината, която Барбара носеше със себе си. Лицето й бе почерняло, и така линиите му бяха станали по-определени от преди, движенията й бяха свободни и отпуснати, леки, без всякакво усилие. Тя беше непринудена като дама, и все пак още девойка.

Един до друг те крачеха в снега. Кай с удоволствие го газеше с подметките си.

— Отдавна не сме виждали сняг, Барбара. На Средиземно море цъфтят мимози и нарциси.

Стъклената врата, разделена на шест, я обгърна. Само колкото едно дихание Кай и Барбара останаха един до друг като в стъклена съкровищница. После кристалът и месингът се отвориха и ги отвяха в свежия въздух на залата. Която след светлината на снега, изглеждаше в полумрак.

— Избрала съм ви хубава стая, Кай. С най-красивия изглед и най-хубавите шезлонги.

— Барбара, приятно е да се чувстваш обграден с грижи. Нека да вземем Холщайн и да потичаме из снега.

Местността беше като безмълвна експлозия под удара на светлината, бяла върху бяло, блясък върху светлина. Цветни пуловери изпълзяха, обикаляха и се събираха на ледените езера като топки, пъстри като папагали от Амазония. Одухотворени жени вървяха, пищни в карираните си бричове, без да изпитват срам, за сметка на това, привличаха погледите върху себе си. Странно седяха очилата, обрамчени със злато върху шоколадовата кожа. Кай твърдеше, че никога не е виждал темета да лъщят по-ярко, отколкото тук. Те светеха като съзвездия.

Барбара бърбореше за най-различни неща. Тя имаше чар, затова можеше да говори, каквото си поиска. Риташе снега с крак, хващаше го, изтърсваше го от накичените клони на някой бор, гледаше го сериозно, душеше го, твърдеше, че е намерила нещо, а най-сетне го хвърляше високо и притичваше под него.

Но за Фруте беше направо чудесно, тя профучаваше и го хапеше, гонеше го с хитра муцуна и напразни отчетливи скокове. Това пък даваше повод на Барбара, те се гонеха, тичаха и се покриваха със сняг, забързани, докато останеха без дъх, докато паднеха и кучето с нежни лапи отново блъскаше момичето в снега, щом само се опиташе да стане и с кратък откъслечен лай лудуваше около нея.

Не след дълго и Холщайн се включи — започна едно хвърляне на снежни топки насам-натам, между тях скачаше кучето, тичаше ту към единия, ту към другия, Кай стоеше и разпалваше всички, но не помагаше на никого и не можеше да се отърси от едно особено чувство, не неприятно, леко смущаващо, нещо, което почти го възпираше, без самият той да го иска.

Вечерта отидоха да танцуват. На море и в планината дробовете са настроени празнично от мекото опиянение на въздуха, кожата като че ли издишва слънце, а часовете, прекарани между свободните властни линии на планините, на хоризонтите и на простора, придават на вечерните събирания такова излъчване на подвижна и ритмична здравина, че артериите пращят и кръвта пее, мисълта като че ли се впуска във вихъра на танца, а тялото пулсира до крайчеца на пръстите от радост за самия себе си.

Отраженията в чашите, цигулките, прозорците, зад завесите им — планини, небе, нощ и безкрай — Барбара и Холщайн не пропускаха нито веднъж да излязат на танцовата площадка.

Кай си измоли опрощение. Започна да си бърка коктейл, все едно, че вършеше особено сериозна Работа. Преди да отпие, намигна на чашата, леко, иронично и доброжелателно.

Винаги щом Барбара преминеше покрай него по време на танца, погледът й минаваше през рамото на Холщайн към него. Всеки път той отвръщаше на погледа с почти флегматична смелост и се чувстваше неудобно, но доволен.

С Барбара тишината настъпи отново; на нея принадлежаха и чинарите пред къщата, и полето; червените вечери на равнината, непробудните нощи, горите, звездите, ранната светлина, ясния ден. Но с нея отново изникна и конфликтът, задръжките и непонятната плахост.

Стана късно. По лицето на Холщайн се четеше умора. Кай помаха на двамата.

— Денят беше доста напрегнат за всички, Барбара. Особено за Холщайн; нека да го отпратим да поспи. До утре сутрин, Холщайн!

След кратък протест той си тръгна безропотно. Барбара постави ръката си в дланта на Кай.

— Искате ли да се поразходим малко навън? Всяка вечер го правя.

Кай я загърна с палтото й. Въздухът беше толкова студен, че не се усещаше — нямаше вятър. Лапите на Фруте почукваха като непохватно щъпуркане на малко дете върху заледената земя.

Барбара разказа за стария господин Крой, за сестрите Холгерсен, за една кобила, която бе родила снежнобяло жребче с триъгълно черно петно на челото — в Египет може би щеше да бъде обявено за свещено; за своите кучета, за парка, за съседите, за приятелите. Това се вливаше в Кай като добър топъл летен ден. Той мълчеше и не знаеше какво друго да каже, освен думите, обичайни за един разговор.

Те се върнаха обратно. В залата Барбара спря.

— Лека нощ, Кай.

— Лека нощ, Барбара.

Бръчките по лицето му се криеха в сянката. Една мисъл премина през главата му: „Това не беше ли се случвало вече?“ взе ръката й и я погали.

— Лека нощ.

Тя го погледна с един толкова странен безличен поглед, че изведнъж сякаш не беше Барбара, а някоя чужда жена. После познатото се върна.

— Лека нощ.

Няколко сутрини Кай оставаше в хотела. Казваше, че има да урежда поща. Барбара и Холщайн отиваха сами да карат ски. Те бързо свикнаха един с друг; и двамата бяха много млади.

Понякога на тръгване Кай отново усещаше погледа на младата Барбара, който го безпокоеше и показваше, че в мислите си почти не беше взел предвид, че тя не беше само принцип и дете, а бе в периода, когато животът за месеци напредва повече, отколкото по-късно щеше да напредне за години.

Когато оставаше сам, дните му изглеждаха дълги. Той се изтягаше на балкона и предоставяше останалото на слънцето.

За обяд дойде късно, защото се надяваше да намери Барбара и Холщайн на верандата. Беше Разочарован, когато видя местата им празни и веднага се засмя на себе си.

За него винаги имаше резервирана малка маса, както и за останалите гости. Един ден слезе доста късно и завари залата възбудена. Фруте беше прекарала преди обеда сама навън. Вече знаеше къде е кухнята. Когато ударил гонгът за обяд, тя се появила точно за да поздрави Кай на масата му. Но не го намерила и бе останала на пода да го чака.

Без да подозира нищо, покрай масата минала американска група, с цялата самоувереност на тази раса. Когато се намирали на две крачки от нея, Фруте се надигнала; при следващата стъпка станала и когато първата ръка докоснала облегалката на стола, така повдигнала горната си устна, че групата се спряла.

Управителят обяснил, че масата е резервирана и за тях е предвидена друга маса. В този момент у ръководителката заговорило достойнството на някакви фински съюзи от нейната родина. Изискала да изведат кучето. Когато Кай влезе, залата бе изпаднала в безпомощност, злорадство и силни викове на този оригинален език.

Догът се промени, но остана на мястото си, не хукна към него. Едва когато той стигна до масата, тя освободи стола. Кай с бегъл поглед прецени ситуацията и седна равнодушно, все едно, че за него нищо нямаше значение.

Протестът бе потушен тихомълком. С кимване на глава и чувствено пухтене, групата се настани на съседната маса. По време на яденето две момичета бяха назидавани от ръководителката, като че ли се намираха в смъртна опасност. Всяко ястие първо трябваше да се обсъжда.

Фруте се настани до Кай и се изпъна с ръмжене. Ръководителката на групата беше видимо неспокойна как да продължи нататък. Тя си бъбреше с момичетата, взе парче котлет и със свити устни, готови да подсвирнат, го подаде на дога. Беше решена на непринудено сближаване.

Фруте обърна леко глава и дръпна ушите назад. Не приемаше нищо повече, но с леко драскане направи знак на Кай, че е време да получи намазаната си филия. Парчето котлет беше прибрано, но тя не се предаваше; похвали добре възпитаното куче. Кай беше готов за нови преживявания.

Барбара и Холщайн не дойдоха за обяд. Бяха поръчали да им Увият печено месо, плодове, препечени филийки и масло, и бяха оставили съобщение за Кай да се качи при тях. Той си представи картината: те седяха някъде там в снега и светът беше светъл пред тези млади създания.

— Какво да правим, Фруте? — Той се разходи с кучето наоколо. — Може и да не повярваш, Фруте, но от няколко дни се чувствам стар. Приемаш, че си остарял, когато простите неща ти се сторят сложни, точно защото са прости. Виждаш ли, този Холщайн, той знае кое е правилното и го прави. А аз първо си поставям бариери, за да мога после да се чудя защо пътят ми не е свободен. Можеш ли да си представиш само, че този мъж пред теб спечели Агнес Гемантес с фриволен блъф и успя да я заблуди в продължение на почти цял месец, че не му е достатъчна? Същият сега стои безпомощен и не знае какво да прави. Особено е с жени, които познаваш от деца и си ги видял как порастват; човек трудно намира път до тях. Изобщо е трудно да започнеш нови отношения с хора, които познаваш отдавна Американската групичка излезе навън и вече се усмихваше доверчиво. Това окончателно затвърди лошото настроение на Кай. Той цял ден си остана в стаята, докато Барбара не го изведе.

Вечерта Фруте преживя второ премеждие. Кай чете до късно и забрави да заключи стаята си. Фруте използвала случая да натисне дръжката и да предприеме авантюра по коридора. Кай се стресна от подтиснат вик, видя, че кучето го няма и хукна към стълбите.

Отсреща, малко встрани, видя мъж по пижама, който не смееше да затвори изцяло полуотворената врата зад себе си, защото догът стоеше точно пред него. Кай я извика веднага и пижамата бързо се покри, така че не се наложи да се извинява заради кучето. Искаше да го направи на следващата сутрин и запомни номера на стаята.

Но щом попита портиера кой живее там, той му каза името на една дама от Пенсилвания, което обезсмисли всичко останало.

Последния ден Барбара искаше да ги заведе до една колиба. Оставиха Фруте в хотела и потеглиха още през нощта с фенери. Снегът беше блед и сив като удавник, а кръговете от фенерите изглеждаха дребни и безкрайно отпуснати сред неговата безчувственост.

След два часа на върха се появиха светлинки. Някои бяха по ясни, други изглеждаха като в пелена от мъгла. После отново станаха тъмни, а въздухът под тях се освети и се отдръпна. В тази игра печелеха само върховете. Към това се присъедини и червеното, което, слизайки по ската, мина покрай раменете им, мъглата започна да свети като перли, блестеше навсякъде, ръбовете се изпъчиха напред, златни, вцепенени от порива — светлината разби укрепленията, слънцето се издигна над планината.

Студът си отиде. Скоро Барбара си свали шапката. Холщайн разкопча якето си. Кай предложи да свършат начинанието както трябва — якета и пуловери отидоха в раниците, ръкавите бяха навити, а отпред към хижата с тънка бяла блуза крачеше Барбара — като момче, малка, почерняла и изгубена в този скат.

Отпред имаше кухня с камина и дърва за огъня. На една греда бе закачена бележка с полезни предупреждения. Зад кухнята беше спалнята. На южната й страна имаше пейка. Обходиха терена и събраха дърва, за да допълнят наличностите. После всички легнаха на слънце, кой където си пожелае.

Следобед Барбара тропаше с котлета и тенджери. От силния аромат на кафе Холщайн се размърда.

— Цивилизацията си има своето очарование — призна той така изненадващо, че Кай се скапа да се смее и се замъкна към кухнята.

После разгледаха книгата за посещения на колибата и Холщайн изнесе блестящ концерт на устна хармоника.

Вечерта Кай бе обзет от меланхолия. Загледа се навън. Армия от сенки обгръщаше светлината, която бягаше и вече се предаваше, докато най-сетне скочи от покрива на къщата и изчезна във въздуха.

Тишината му подейства. Той се почувства самотен и това чувство се превърна в осезаема самота, щом чу от колибата приглушения разговор на Барбара и Холщайн.

Колебливо погледна живота си в очите и му се стори прекалено да жънеш, без да си посял. Един селянин, който обработва нивата, беше по-честен и истински, дори по-героичен. Беше добре да вършиш скромно ежедневните неща. Останалото бе лъжа; останалото също не беше кой знае какво; и в двата случая не се придвижваш напред.

Кай откърти с пръчката снежния улей, който се затъркаля надолу по стръмното. Той замислено гледаше сриващите се снежни топки и потъна в областта на символиката с толкова образни сравнения, че състоянието започна да му изглежда почти безвкусно. Краят освен това беше непредвидим; защото подобни сравнения са като розови венци, където едното цвете автоматично води след себе си второ.

Тогава чу Барбара да го вика и се върна в колибата. На една греда в кухнята висеше газова лампа, а в огнището тлееше огън. С навити ръкави тя подготви вечерята в няколко купички. Холщайн й досаждаше със съвети.

Въпреки това се получи вечеря.

За нощта се бяха погрижили и запасили с одеяла, пуловери и якета. Холщайн заспа пръв. Гласът на Барбара се чу още няколко пъти, после и дишането й се успокои.

Кай дълго остана буден. За него това бе нощ на размисъл. Единственото, което успя да установи посред нощ, беше чувството за глад. Извади бисквити от раницата и най-сетне заспа.

Утрото беше свежо и светло. Хората се разхождаха весело сред сняг и глъч. Летяха облаци сняг от спускащите се надолу скиори, които правеха завойчета.

До отпътуването оставаха няколко часа. Холщайн отиде, за да освободи Фруте от принудителния затвор в хотела. Още веднъж Кай и Барбара останаха насаме. Те седяха един срещу друг; двамата изчакваха. Кай отново усети проучващия й поглед върху себе си, но не знаеше какво да отговори. И изведнъж му се стори безсмислено да повярва, че изпитва чувства към Барбара. Раздялата правеше всичко да изглежда дребнаво и не можеше да бъде анализирана.

Кай знаеше, че се заблуждава, но нямаше смелост да си признае.

„Тъжен съм“, помисли си той учуден.

Пред входа те се сбогуваха.

— Виждате ли, Барбара, на Фруте й е мъчно, че трябва да си тръгне.

— Да, Кай.

Колата потегли.

— Довиждане, Барбара.

После дойде другият завой и настана празнота.