Сребристи сенки

Глава 21 Сидни

Невидима сила внезапно вдигна алхимиците във въздуха и ги запрати към стените. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че това бе дело на Ейдриън. Усетих ръката му на гърба си, която ме тласкаше напред.

— Да вървим.

Затичахме се по коридора, без да се оглеждаме назад. И двамата знаехме, че алхимиците няма да останат повалени за дълго.

— Трябва само да се доберем до „Синята лагуна“ — каза ми той.

— Това басейн ли е, или нещо подобно? — попитах аз. Обувките и роклята ми пречеха да тичам редом с него и Ейдриън улови ръката ми и ме повлече напред.

— Това е нов хотел. В южния край на „Стрип“.

— В южния край… — Мислено си представих картата на булевард „Лас Вегас“. — Та това е на повече от километър и половина от тук!

— Съжалявам — отвърна той. — Няма друг начин. Имаме някои доста специфични параметри и съществуват само няколко места, които отговарят на тези условия.

Не попитах за повече подробности и ние се озовахме на етажа с игралните зали. Обикновено в такава ситуация бих се зарадвала на претъпкано място, където щяхме лесно да се изгубим в тълпата, но с тези сватбени одеяния двамата с Ейдриън трудно можехме да останем незабележими. А и това, че се блъскахме сред навалицата, за да си проправим път, също привличаше вниманието.

— Извинете! — извиках, когато Ейдриън, без да иска, се блъсна в една сервитьорка, понесла табла с напитки. Те се изляха върху неколцина доста изненадани играчи край масата за блекджек, но нямаше време за по-нататъшни извинения или компенсиране на щетите. Погледнах бързо през рамо и не видях алхимици, но в тълпата зад нас имаше суматоха, което ме наведе на мисълта, че нашите преследвачи са по петите ни.

Етажът на казиното за мен беше като лабиринт, но изглежда, Ейдриън знаеше точно къде отива. Не след дълго се озовахме при главния вход и кръговата алея пред хотел „Флоренция“, където цареше съвсем друг вид хаос. Свечеряваше се и броят на хората, влизащи и мотаещи се наоколо, значително се бе увеличил от търсачите на удоволствия, дошли да поиграят хазарт, да погледат шоу програми или да се отдадат на други развлечения. Алхимиците все още не ни бяха застигнали и двамата се озъртахме трескаво за следващото ни средство за придвижване.

— Къде, по дяволите, са такситата? — възкликна Ейдриън.

Близо до нас стояха голяма група млади жени, екстравагантно накипрени, за да привлекат вниманието. Една от тях беше с шарф с надпис „Сгодена“ и диадема с изкуствени диаманти на главата. Гръмкият смях и бурните жестикулации подсказваха, че вече са изпили по някое и друго питие в нейна част. Като ни видяха, те се развикаха и раздюдюкаха.

— Ние също чакаме за такси — осведоми ме момичето до мен и се изкиска. — Всъщност няколко.

— Да не би да сте в беда? — попита друго момиче.

— Да — отвърнах, мислейки светкавично. — Избягахме, тъй като баща ми не одобрява избора ми. Той и още неколцина членове от семейството ми са по петите ни, за да ни накарат да анулираме брака си.

Не беше много далеч от истината и те заахкаха и разтревожено се затюхкаха. Ейдриън ги обгърна с поглед и изрече с най-медения си тон:

— Наистина би било страхотно, ако ни отстъпите реда си за това такси. — Вдигнах глава и видях жълто такси да приближава към нас.

Внушението въздействаше трудно върху цяла група, но алкохолът беше добър помощник. И честно казано, мисля, че те щяха да ни съдействат при всички положения в името на романтиката. Разбъбриха се за истинската любов, а бъдещата невеста махна към таксито.

— Вземете го, вземете го!

Двамата с Ейдриън се качвахме вече в таксито, когато алхимиците се появиха зад стъклените врати на хотела и ги разтвориха със замах.

— Хей! — извиках на момичетата, размахвайки булчинския си букет. — Упражнете се преди сватбата! — Хвърлих го към тях, като нарочно се прицелих над главите им — точно към алхимиците, изскачащи от вратата. Момичетата се разпищяха от удоволствие и като побесняла глутница се хвърлиха след букета, право върху преследвачите. Не видях как свърши всичко, защото вече бях в колата, а Ейдриън даваше указания на шофьора да ни закара в „Синята лагуна“. Таксито потегли.

— Да се надяваме, че ще стигнем нормално до там — промърмори Ейдриън мрачно. — Как ни откриха?

— Трудно е да се каже. Предполагам, че техните очи и уши са ни засекли някъде — въздъхнах разтревожено. — Вината е моя. Ако не бях сглупила с мечтите си за „истинска сватба“, отдавна щяхме да сме напуснали този град.

Ейдриън ме прегърна.

— В никакъв случай — възрази той. — Радвам се, че го направихме. Те вече ни отнеха толкова много. Няма да ни отнемат и този ден.

— Не, но най-малкото можех да предвидя, че ще се случи нещо подобно — отвърнах кисело, — и да избера рокля, с която да се движа по-лесно. Този стил на русалка не допринася за подвижността на краката, но консултантката ме увери, че ако добави умело дантела отзад, фигурата ми ще изглежда много по-добре.

— От моето място фигурата ти ми изглежда съвсем добре — увери ме моят съпруг, плъзгайки пръсти по кристалните мъниста върху презрамката на рамото ми.

Усмихнах му се, а сетне се озърнах и забелязах нещо.

— Защо не се движим?

Шофьорът махна раздразнено към предното стъкло.

— Типично за това време на вечерта. Всички отиват някъде. Вие, хлапета, не бързате за насрочен час в някой параклис, нали?

— Вече бяхме там — осведоми го Ейдриън.

— Това е добре — кимна мъжът, докато пълзяхме бавно напред. Видях, че ни гледа в огледалото за задно виждане. — Защото може да се наложи да почакаме малко тук. Единственият начин да се придвижиш бързо през този трафик е на мотоциклет, като онези откачалки.

С Ейдриън се обърнахме и погледнахме назад. Отначало видях само море от фарове по натовареното платно, но сетне забелязах малко по-назад четири фара да криволичат между спрените и пъплещи автомобили. Ейдриън, който нощем виждаше много по-добре от мен, се намръщи.

— Сидни, имам лошо предчувствие.

— Трябва да се махаме — казах решително. — Веднага.

Без да задава никакви въпроси, Ейдриън подаде нужната сума на смаяния шофьор.

— Да не сте полудели? Намирате се сред милиони коли!

Това стана очевидно, когато излязохме от таксито и се опитахме да преминем до близката страна на шосето. Засвириха клаксони, когато хукнахме да пресичаме булевард „Лас Вегас“, но повечето коли бяха спрели, така че не се излагахме на твърде голям риск. Всъщност единствените превозни средства, които се движеха, бяха четирите мотоциклета. Те продължаваха да следват предишната си посока, просто опитвайки се да се придвижат по-напред по шосето, и аз си помислих, че може би сме им се изплъзнали. Но тогава, тъкмо стигнахме до бордюра и стъпихме на тротоара, видях един от мотоциклетите да завива рязко в нашата посока. Останалите последваха примера му.

Тротоарът беше пълен с хора и както по платното като че ли никой не се движеше.

— Те няма да прегазят такова множество пешеходци, нали? — попита Ейдриън, докато се промъквахме колкото може по-чевръсто през тълпата.

— Не мисля — отвърнах, — но навярно много бързо ще ни настигнат, когато тръгнат пеша. И няма да се поколебаят нито за миг да зарежат моторите. — Ние се спряхме, когато група туристи, трескаво щракащи с фотоапаратите и камерите си, не се разделиха и ние бяхме принудени да ги заобиколим. — Защо всички са се стълпили тук?

— Защото сме пред „Беладжио“7 — отвърна Ейдриън, взирайки се в разпрострелия се пред нас хотел. — Навярно ей — сега ще пуснат фонтаните. Сигурен съм, че наблизо има трамвай или монорелсов влак, които ще ни отведат до „Стрип“, стига да успеем да се доберем до един от тях.

— Да бягаме — подканих го. Съзнавах, че не само роклята, но и обувките ми забавят темпото ни. Е, поне бях проявила достатъчно здрав разум да се откажа от тринайсетсантиметровите токчета, за които си заслужавало да умреш, както ме уверяваше консултантката, но дори с тези малки токчета обувките вече започваха да ми убиват.

Главната ни цел беше порталът на „Беладжио“ — доста трудна за постигане заради възбудената тълпа, която ставаше все по-гъста, колкото повече наближавахме фонтаните. За да продължим напред, се налагаше доста да ги заобиколим, а това ни отдалечаваше от най-прекия път до портала. Тъкмо стигнахме до далечната страна на фонтаните откъм шосето, когато погледнах назад и видях четиримата алхимици да тичат към нас, без да ги е грижа кого разблъскват по пътя си.

— Не знаех, че сред алхимиците има такива груби новобранци — отбеляза Ейдриън.

— Понякога използват допълнителни отряди за сигурност за…

Думите ми бяха прекъснати от възторжени възгласи, когато фонтаните внезапно бликнаха. Потоци вода се изстреляха на стотици метри във въздуха, съпроводени от първите тактове на „Да живее Лас Вегас“. Ейдриън отново се затича, но аз го спрях.

— Почакай — казах.

Алхимиците си проправяха път възможно най-близо до фонтаните за огромно възмущение на тези, които чакаха от дълго време. Четиримата се озъртаха наоколо, използвайки всяка пролука сред тълпата, за да ни търсят. Срещнах погледа на единия и той тутакси ме посочи на колегите си. Призовах магията, уповавайки се на дългите часове работа за управление на елементите, за да се свържа с есенцията на водата близо до нас. Алхимиците едва успяха да направят няколко крачки към нас, когато с помощта на заклинанието отклоних една от водните струи на фонтана, която се протегна като ръка към тях. Дългата ми и упорита практика с магията на четирите основни елемента ми помогна да управлявам един от тях по-лесно, отколкото някога, но все пак не бях морой, владеещ магията с елемента вода. Контролът ми върху струята не беше достатъчно точен и без да го желая умишлено, водата обливаше всички хора, намиращи се на пет-шест метра от алхимиците. Стиснах зъби и призовах цялата си магия и енергия, за да придам колкото се може по-голяма плътност на потока, докато го насочвах към алхимиците. Водната маса обгърна четиримата и ги повдигна във въздуха, изтръгвайки удивени викове от множеството, придружени от бясно святкане на фотоапарати и камери. Моето постижение ми струваше огромен разход на психическа енергия, ала аз достигнах целта си. В този момент държах алхимиците като в капан, увиснали над фонтана. Освободих се от магията — което на свой ред ги освободи и те цопнаха със силен плясък в пенещата се вода.

— Леле, това беше суперяко! — възкликна някой до мен. — Последния път, когато бях тук, нямаше такова шоу.

Докато с Ейдриън тичахме към хотела, бившият алхимик в мен не можеше да не потръпне ужасено от тази публична демонстрация на свръхестественото — особено когато наоколо гъмжеше от видеозаписващи устройства. Подобна изява беше в разрез с всички принципи, с които бях закърмена — за укриването на света на паранормалното от обикновените хора, и аз се опитвах да се утеша с мисълта, че поне никой от присъстващите няма да може да определи точната причина за удивителното „поведение“ на фонтана. И ако алхимиците действително бяха загрижени за обществената реакция, не се съмнявах, че щяха да намерят начин да го обяснят в новините.

Влязохме необезпокоявани в „Беладжио“ и аз имах само минута, за да се полюбувам на прочутите стъклени цветя във фоайето, докато Ейдриън разпитваше един работник как да стигнем до спирката на трамвая. Пътят беше право напред, но отново се налагаше да напуснем хотела. Не смеехме да забавим ход и изминахме разстоянието почти тичешком, което само по себе си беше доста подозрително и предизвикваше любопитството на околните. Всичко, което трябваше да направят алхимиците, когато най-сетне излязат от водата, беше да попитат някого дали са видели двама младоженци, притичали оттук. Можех само да се надявам, че охраната малко ще ги задържи и трамваят ще бъде на спирката, когато стигнем до там.

Не беше, но го чакахме само пет минути и през това време никой не се появи. Качихме се и се отпуснахме на двете съседни седалки, окончателно омаломощени.

— Поеми си дъх и си почини — рече Ейдриън. — Слизаме на последната спирка.

Кимнах, изтощена от бягането и използването на магията. Кръстосах крака и изух едната обувка, за да разтрия изранения си крак. Жената на отсрещната седалка, с електриковосини маратонки, огледа с възхита обувките ми.

— Страхотни са — рече тя.

— Кой номер носиш? — попитах.

— Трийсет и осми.

— Аз също. Искаш ли да ги сменим?

Очите й се разшириха.

— Сериозно ли говориш?

— Нуждая се от нещо синьо, за да съм в тон с традицията. — Вдигнах едната бяла обувка, с проблясващи кристали. — На Кейт Спейд8 са.

Приятелката й я смушка.

— Направи го! — прошепна театрално.

Миг по-късно вече имах нови обувки. Естествено, маратонките не можеха да ме избавят от пришките, но когато пристигнахме на нашата спирка и станах, краката ми бяха благодарни за смяната. Пищният тюл на роклята се спускаше отгоре и никой не можеше да заподозре какво се крие под него. Никакви преследвачи не ни очакваха, когато слязохме от трамвая, и ние изминахме почти без да бързаме, пресечката, деляща ни от „Синята лагуна“. За пет минути се отдадох на вълнуващата фантазия, че сме тук на медения си месец и се наслаждаваме на забележителностите като всяка друга нормална двойка. Приятната илюзия бе пометена, когато пристъпихме във фоайето на „Синята лагуна“ и видяхме една жена, облечена в костюм, облегната на стената. Когато ни забеляза, мигом се изправи и заговори в слушалката.

— Вика подкрепление — процедих през зъби, като видях, че тя само ни наблюдава, но остана неподвижна. — Докато аз съм пазарувала, те са имали на разположение целия следобед, за да разпръснат шпионите си във всеки голям хотел.

Ейдриън не трепна и остана непоколебим.

— Не й обръщай внимание. Вече сме в безопасност. Успяхме и най-трудното мина. Никога няма да съберат достатъчно хора, за да ни спрат. — Той отиде право на рецепцията и попита: — Извинете, можете ли да ме упътите към площадката за хеликоптери?

Аз бях не по-малко изненадана от служителя да чуя тези думи.

— Имате ли разрешение за достъп? Това е строго охраняван участък, който е затворен за обичайните гости на хотела. — Мъжът ни изгледа със съмнение. — Вие изобщо гости ли сте на хотела?

— Не — отвърна Ейдриън. — Но очакваме… ъ, да излетим оттам. Всяка минута трябва да се приземи хеликоптер от академията „Олга Доброва“. — Това беше още една изненада. „Олга Доброва“ беше най-новото малко моройско училище близо до границата между Калифорния и Северна Невада.

Служителят набра нещо на компютъра си.

— Вашите имена? — Ние му ги казахме и той поклати глава. — Съжалявам. Не сте в списъка с лицата, които имат разрешен достъп до летателната площадка.

— Не можете ли поне да ни кажете кога ще пристигне хеликоптерът? — възкликна Ейдриън. — Той идва специално за нас!

Мъжът отново поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна, докато не получите разрешение. Следващият, моля.

Ейдриън го прикова с поглед.

— Не, вие ще ни…

— Той вече ви каза, че не може да ви помогне.

Нетърпелив мъж с тениска е лика на Елвис се промуши покрай Ейдриън, последван от жена в същото одеяние и група деца. Те тутакси заговориха в един глас, жалвайки се от разваления климатик. Ние се отдръпнахме обезсърчени и аз забелязах, че жената алхимик, която ни следеше, беше изчезнала.

— Какво става? — попитах.

— И най-блестящите планове могат да се провалят — промърмори Ейдриън. — Това беше сватбеният подарък на Джил: нашето бягство от Лас Вегас. Тя убедила Лиса, че съм в сериозна опасност, и я помолила да изпрати хеликоптер дотук, който да ни отведе до академията „Олга Доброва“, откъдето да се качим на един от техните частни самолети до кралския двор. Дълго пътуване, имайки предвид спирането за презареждане на горивото, но така се избягват обществени места и се елиминират шансовете да се натъкнем на алхимици. Джил каза, че хеликоптерът е готов да долети до тук, но предполагам, че никой не се е досетил, че е нужно специално разрешение от тук, за да се качим на него.

При все че той продължаваше да говори в множествено число, аз се зачудих дали Лиса изобщо знае, че съм с него, или Джил просто я бе убедила да използва кралските ресурси, позовавайки се на опасността — макар и съвсем реална — застрашаваща живота на Ейдриън.

Но моят съпруг много скоро се окопити.

— Добре. Няма проблем. Разполагаме с пари в брой и с внушението. Веднага след като семейство Елвис се омете от тук, просто ще се върнем при онзи тип и… — Погледът му зашари из фоайето, оглеждайки различните работници, заети със задълженията си. — Забрави. Не се нуждаем от него. Все някой наоколо ще поддаде и ще ни каже как да стигнем до площадката. Няма значение, че управата на хотела смята, че не бива да сме там. Единственото, което има значение, е да сме на линия и хеликоптерът да ни вземе.

Двамата работници, които попита, явно нямаха никаква представа как се стига до летателната площадка, но портиерът, който в момента не беше на смяна, се поколеба достатъчно дълго и Ейдриън не пропусна да се възползва от възможността.

— Не е нужно да правиш нищо — увери го той. — Само ни кажи как да стигнем до там и ще получиш стотачка за съдействието.

Мъжът се подвоуми, но сетне поклати глава.

— Никога няма да стигнете до там. Асансьорът дори не отива до този етаж в „Старлайт Тауър“ без специална карта за достъп, а едва ли някой има такава. Но…

— Но? — подкани го Ейдриън. Не използваше внушението, но определено изглеждаше трогателно неустоим. Или може би аз бях просто предубедена.

— Обичайната електронна карта за гост на хотела ще ви осигури качването до върха на „Аурора Тауър“. Оттам, ще се спуснете по западния коридор, където има врата, извеждаща на покрива. Там теоретично можете да минете по моста за техническа поддръжка и да се изкачите по стълбата до хеликоптерната площадка. — Той огледа скептично роклята ми. — Теоретично.

— Теоретично ни устройва — заяви Ейдриън. — Но ние не сме гости на хотела. Ще ти дам още една стотачка, ако ни дадеш електронна карта за обикновена стая в хотела.

— Лесна работа — махна с ръка мъжът. — Но не мога да ви дам такава, която отключва вратата към покрива.

— Ще се справим с нея — заявих аз, надявайки се да е истина.

Портиерът удържа на думата си и след няколко минути ни снабди с електронни карти за гости на хотела. Ейдриън му даде парите и ние се отправихме към асансьора за „Аурора Тауър“.

— Колко пари ти останаха? — попитах аз.

— Не много — призна Ейдриън. — Няколко стотачки. Но щом се качим на хеликоптера за кралския двор, това няма да има значение.

Указанията и картите свършиха работа и не след дълго ние се озовахме пред вратата, извеждаща на покрива. Беше от дебело стъкло, разделена вертикално от два стъклени панела, и върху нея висеше табела, която предупреждаваше, че ако се отвори, ще се включи охранителната аларма.

— Ако се отвори — промърморих. — Чудя се какво ще се случи, ако махнем едното стъкло? Трябва да можем да се промушим през отвора.

— Смяташ да го разбиеш? — попита Ейдриън. — Хопър е във формата на статуя, нали? Може би с него ще успеем да строшим стъклото.

— Имам наум по-елегантно решение.

Сред запасите на госпожа Теруилиджър открих малка торбичка с горчиво ухаещи билки. Пръснах ги върху по-големия долен панел, а след това прочетох два пъти заклинанието в книгата, която тя беше дала. След като бях принудена да правя толкова много импровизирана магия, да използвам стандартно заклинание и съставки, ми се струваше истински разкош. Размахах ръце над стъклото и произнесох заклинанието на гръцки. След миг стъклото започна да се топи като лед и да се стича, образувайки локва на пода. Локвата много скоро щеше да се втвърди, но долната част на вратата сега беше широко отворена и пропускаше въздух отвън. А най-хубавото беше, че не се включи никаква аларма.

— Абсолютно няма две мнения по въпроса — оповести Ейдриън. — Аз определено съм женен.

Двамата се наведохме, промушихме се през отвора и прекосихме покрива, пълен с най-различни вентилационни шахти и технически съоръжения за поддръжка. Слава богу, металният мост, свързващ тази кула с по-високата „Старлайт Тауър“ беше солиден и стабилен, но стълбата отстрани на сградата беше доста по-страшна. Трябваше да изкачим три етажа, което не беше голямо разстояние в един двайсететажен хотел, но роклята ми определено затрудняваше задачата, независимо от удобните маратонки.

Ала всичките ми страхове се разсеяха, когато чухме силното бръмчене на хеликоптерни перки наблизо. С Ейдриън се спогледахме развълнувано.

— Ти си първа — каза Ейдриън, когато застанахме в подножието на стълбата и той взе сака от ръцете ми. — Ако нещо се случи, ще използвам духа, за да те задържа горе.

Поклатих глава.

— Не, ти ще си първи. В хеликоптера сигурно ще има пазители. По-добре първо да видят морой. Би трябвало да мога да призова достатъчно магия на елемента въздух, ако се подхлъзна.

— Би трябвало? — попита той многозначително.

— Не възнамерявам да се подхлъзвам.

Ейдриън ме целуна и започна да се изкачва. Вятърът плющеше около тялото ми, докато го наблюдавах със затаен дъх. Всяка част от мен бе напрегната като струна, докато той старателно се изкачваше стъпало по стъпало. Но Ейдриън нито веднъж не се препъна, не се поколеба нито за миг. За нула време стигна до върха и стъпи здраво на покрива. Махна ми и сетне отстъпи настрани и се изгуби от полезрението ми. Шумът на хеликоптера се усили и аз се надявах, че той изяснява нещата с пазителите на академия „Доброва“.

Сега беше мой ред. С новите обувки имах добро сцепление и стъпвах уверено, а неудобната рокля нямаше голямо значение, тъй като стъпалата бяха разположени близо едно до друго и беше лесно да се задържа върху тях. Стълбата не беше възпиращ фактор. Тя беше предназначена за обслужващия персонал и бе конструирана така, че да е колкото се може по-удобна. Моите трудности се дължаха на други причини, като например че булото и дългите метри тюл се вееха и подмятаха от вятъра, както и на дезориентацията, когато допуснах грешката да погледна встрани. Лас Вегас се простираше пред мен — проблясващ калейдоскоп от нощи светлини, което беше едновременно секващо дъха и ужасяващо, когато осъзнах колко е далеч под краката ми.

Но аз също не се подхлъзнах и след три часа — или поне толкова ми се сториха — благополучно излязох на покрива и зърнах за пръв път хеликоптера и летателната площадка.

И тогава всичко тръгна на зле.

Да, хеликоптерът беше там, ала не можеше да се приземи, защото двама алхимици — или агенти, наети от други организации — блокираха летателната площадка. Още двама алхимици стояха близо до мястото, където бях аз, насочили оръжията си към мен. Но не това накара кръвта ми буквално да се смръзне в жилите. Това, което накара сърцето ми почти да изскочи от гърдите, беше гледката на Ейдриън, паднал на колене в противоположния край на покрива от мястото, където се намираха алхимиците, прицелили се към мен. Към него също бе насочен пистолет, толкова близо, че дулото докосваше главата му…

… и Шеридан го държеше.

— Разочарована съм — заговори тя, като трябваше да крещи, за да надвика рева на надвисналия хеликоптер. Вятърът от въртящите се перки рошеше косите и развяваше дрехите ни. — Ако бях на твое място, вече отдавна щях да съм през десет щата от тук. А вместо това те намирам само на няколко часа път от мястото на последната ни среща.

Не ми идваше наум отговор или каквато и да било друга ясна мисъл. Можех само да се взирам вцепенено в Ейдриън и пистолета, опрян в главата му. Нито едно от мъченията, които бях преживяла през тези последни месеци, не можеше да се сравни с ужаса, който изпитвах при мисълта, че ще го изгубя. Всичко, за което се бях борила, всяко предизвикателство, всяка победа… всичко това щеше да е напразно, ако нещо се случеше с него. Без Ейдриън нямаше да имам смелостта да стана личността, която бях. Без него никога нямаше да разбера какво означава да живееш и да обичаш живота. Центърът ще издържи. Той беше моят център и нямаше нищо, което не бих направила, от което не бих се отказала, за да го спася.

Когато срещнах погледа му, разбрах, че и той чувства същото.

Докато мълчах, Шеридан продължаваше с подигравките си.

— Признавам, че с тази ласвегаска сватба получавате отличен за романтика. Боя се, че също така получавате отличен и за глупост, особено след като сте използвали истинските си имена, за да получите разрешителното за брак. Ние наблюдавахме превантивно всички административни служби, но действително не смятах, че ще постъпите толкова наивно. Макар че беше доста умно да резервирате неофициално сватбен параклис. Наложи се да звъним на всички в града с уверението, че имаме „сватбен подарък изненада“ за вас. Във „Флоренция“ едва не ни отпратиха с уверението, че нямат такива младоженци, когато един от координаторите си спомни, че негов колега е говорил с този твой „съпруг“.

— Пусни го! — извиках. — Ти си дошла за мен, не за него.

— Така е — съгласи се тя. Лицето й изглеждаше по-скоро отвратително, отколкото красиво на фона на зловещата плетеница от светлини и сенки, образувани от прожекторите на хеликоптера и по-малките лампи, вградени в покрива. — Иди и се предай на един от агентите ми и аз ще го пусна.

— Аурата й е пълна с лъжи, Сидни! — изкрещя Ейдриън. Шеридан притисна пистолета по-силно и му заповяда да мълчи.

Знаех, че лъжата е част от природата й, но беше трудно да се каже дали тя лъжеше относно намерението си да го нарани. Убийството на който и да било морой щеше да има сериозни последствия, още повече от кралска фамилия — особено пред свидетели. На вратата на висящия хеликоптер виждах тъмна мускулеста фигура, несъмнено на пазител от академията „Олга Доброва“. За него беше трудно да прецени какво ставаше тук долу, но аз не се съмнявах, че ако знаеше, щеше да се сражава на моя страна, за да спаси Ейдриън. Не бих възразила срещу подобен съюзник, ала в настоящия момент пазителят не можеше да ми помогне. Не бях сигурна дали намесата му нямаше да свърши фатално за Ейдриън, ако Шеридан натисне спусъка при най-малката провокация, без да мисли за последствията.

Усетих прилив на елементарна магия и смесих заклинанието за създаване на огнена топка, което вече знаех, с малка собствена импровизация. От земята избухна огнена стена и образува голям продълговат участък, обхващащ двамата алхимици, застанали близо до мен и другите двама, които блокираха хеликоптера. Количеството психическа енергия, за да призова огъня, а и да го поддържам, беше зашеметяващо, и аз трябваше да събера цялата си воля, за да запазя студеното и безстрастно изражение на лицето си.

— Какво правиш? — възкликна Шеридан.

— Предлагам ти сделка — отвърнах. — Дай ми Ейдриън и ще си получиш обратно агентите. Живи.

Шеридан не помръдна — нито пистолетът й — но върху лицето й определено бе изписан страх, докато погледът й се стрелкаше между алхимиците, попаднали в огнения капан. Самите те бяха още по-ужасени и оръжията им вече не бяха прицелени. Всъщност те се бяха скупчили един до друг, опитвайки се да стоят по-далеч от огъня. Тези, които блокираха летателната площадка, в страха си бяха отстъпили назад и гърбовете им почти се опираха до тези на колегите им. Това ми позволи да стесня обхвата на огнения участък и да освободя площадката, при все че хеликоптерът не правеше опит да кацне, тъй като пламъците все още бяха прекалено близо.

— Те познават рисковете! — извика в отговор Шеридан. — По-скоро ще умрат, отколкото да позволят на мрака да тържествува в този свят. Те са подготвени.

— А ти? — контрирах аз. — Ти подготвена ли си да станеш свидетел на това?

С бързо движение на ръката ми обсегът на пламъците се стесни, заставяйки алхимиците да се притиснат един към друг. По-тесният кръг ми помогна, но ми беше мъчително трудно да поддържам огъня на настоящото му ниво, държейки го достатъчно близо, за да почувстват алхимиците горещината, но без наистина да ги нарани. Когато чух виковете им на ужас, стомахът ми се сви. Те събудиха спомените за това, което бях преживяла в поправителния център. В продължение на четири месеца животът ми бе изпълнен със страх и брутални заплахи. Толкова бях уморена. Исках това да свърши. Исках да ни оставят на спокойствие. Не исках да причиня болка на тези хора. Дори не исках да ги плаша. Шеридан ме бе тласнала към това и аз я мразех, мразех я, задето ме принуждаваше да действам като безскрупулен и жесток човек.

И навярно ме караше да стана безскрупулен и жесток човек.

— Ако ги убиеш, аз ще убия него! — заплаши ме тя.

— И тогава нищо няма да ми попречи да насоча огъня към теб — контрирах. — При всеки вариант аз ще бъда свободна. Наистина ли искаш да избереш този, при който ти и колегите ти ще изгорите живи?

— Няма да го направиш! — не се предаваше тя, ала дори и сред целия този шум и хаос около нас долових несигурността й.

— Няма ли? — Не можех повече да приближа пламъците до алхимиците, попаднали в капан, без да ги нараня, но можех да заставя огнените стени да се издигнат по-нависоко. Очите на Шеридан се разшириха, а на мен ми бяха нужни огромна твърдост на волята и решителност, за да не се огъна и да се държа така, сякаш не ми пукаше за жалостивите викове на нещастниците, попаднали в плен на огнения ад. — Пробвай ме, Шеридан! Пробвай ме и ще видиш на какво съм способна! Ще видиш на какво съм готова заради него!

С още едно махване на ръката ми огнената стена се извиси още по-нагоре, изтръгвайки нови писъци. Използването на тази магия предизвикваше силно виене на свят, но аз не отмествах пронизващия си неподвижен поглед от Шеридан. Тя вярваше, че съм отмъстителна и престъпна злодейка, безумно влюбена във вампир, готова на всичко за него. Само последната част от това беше вярно, но аз трябваше да я убедя и в двете.

— Пробвай ме! — изкрещях отново.

— Добре, успокой се, Сидни. — Шеридан местеше отчаяно поглед между мен и огнената стена, зад която бяха скрити другите алхимици. — Какво искаш да направя? — извика накрая.

— Дай пистолета на Ейдриън! — наредих й.

Напрежението около нас се сгъсти, докато тя обмисляше заповедта ми. Всеки миг щях изгубя контрол над магията и се безпокоях, че нерешителността й ще разкрие моя блъф. Но тогава тя най-сетне свали пистолета от главата на Ейдриън и му го подаде. Той го взе и без да губи време, се спусна към мен с пребледняло и разтревожено лице.

— Дръж я на прицел — казах му и се извърнах към нея. — Когато смъкна огнената стена, им заповядай да оставят долу оръжията си и да вдигнат ръце над главите си.

С облекчение, от което коленете ми едва не се огънаха, аз се освободих от магията. Огнените стени изчезнаха и Шеридан тутакси изкрещя заповедите, които й бях дала. Алхимиците се подчиниха и след като бяха обезоръжени, аз им наредих да отидат в другия край на покрива, където стоеше Шеридан. Зад нас хеликоптерът най-сетне се приготви за кацане, след като огънят бе изчезнал.

— Всички да легнат долу — заявих на Шеридан и останалите алхимици. — И никой да не смее да помръдне, докато не излетим. Да вървим, Ейдриън.