Сребристи сенки

Глава 19 Сидни

Ядях и ядях, и беше прекрасно. Не очаквах, че толкова скоро ще мога така обилно да се храня, но тялото ми след пълноценната почивка през нощта, изглежда, беше готово да приеме това, от което се нуждаеше. Разбира се, споделих огромната си закуска с Хопър. Радвах се, че сега и той изглеждаше много по-добре.

Облякох друга от ярките тениски, които ми бе купил Ейдриън (този път синьо-зелена), и се замислих дали да не сляза в казиното, за да го насърчавам. Знаех, че той ще се зарадва да ме види бодра и жизнена, но всеки път щом се замислях как ще се озова сред тълпата на долния етаж, нещо в мен се стягаше. Копнеех отново да се завърна в нормалния свят, ала още не бях напълно готова за някои неща. Това бе потискащо, затова пуснах новините и се заслушах в коментарите по важните събития, случили се, докато съм била в поправителния център. Журналистите говореха за тях, сякаш бяха общоизвестни — и навярно бяха такива за всички, на които не са им били отнети четири месеца от живота.

Поставих си нова цел — да узная всичко ново в съвременния свят и след като опаковах багажа, се настаних на дивана с Хопър, докато обмислях следващите ни действия. След всичко случило се не биваше да се заседаваме дълго на едно място и колкото и да ми бе неприятна тази мисъл, се налагаше да сменим мустанга с нещо по-малко очебиещо. Оттук нататък трябваше да направим същия избор, пред който биваха изправяни мороите, когато се криеха от стригоите — да заминем за някой гъстонаселен район или да се уединим в някоя пустош? И двата избора имаха своите плюсове и минуси.

Подскочих, когато на вратата се почука. Тутакси погледнах дръжката на вратата, за да се уверя, че табелката „Не ме безпокойте“ я няма. Снощи я бяхме окачили на външната брава. Застинах на място и зачаках да видя дали чукащият ще осъзнае грешката си и ще си отиде. След няколко мига се чу ново почукване, този път придружено с: „Почистване на стаите“. Това окончателно ме усъмни. Ако сте поръчали нещо, служителите от румсървиса щяха да почукат, независимо от табелката отвън, но чистачките почти никога не си правеха труда. Прокраднах се със свито сърце до веригата на вратата и се осмелих да надзърна през шпионката. Отвън стоеше млада жена в хотелска униформа, с приятна усмивка на лицето. Определено изглеждаше безобидно и аз се запитах дали табелката просто не е паднала.

Точно тогава обаче нещо привлече периферното ми зрение. До жената се виждаше сянка, която не можеше да е нейната. Сянката леко се отмести и аз се досетих, че до нея има друг човек, който се крие от полезрението ми. Може би дори не беше само един. Тихо отстъпих назад и прошепнах заклинанието, което превърна Хопър отново в статуя, преди да го скрия в торбата за пазаруване, където бяха прибрани дрехите ни. Преметнах я през рамо заедно с чантата на госпожа Теруилиджър и започнах да преценявам пътищата за бягство. Нямах голям избор. Прозорецът на спалнята не беше достатъчно голям, за да се измъкна оттам. В дневната имаше малка плъзгаща се стъклена врата, от която се излизаше на френски балкон6… на третия етаж.

Излязох на него и пресметнах възможностите си. Не бяха много. Стаята ни гледаше към паркинга и нямаше нищо, което да омекоти падането ми на земята. Точно под нашия балкон имаше още един и аз се зачудих дали ще имам достатъчно сили да се спусна до него. Преди шест месеца нито за миг нямаше да се усъмня, но сега се поколебах. Преди да реша какво да направя, на паркинга спря голям черен сув и от него изскочиха двама мъже със слънчеви очила. Застанаха така, че да им е удобно да ме наблюдават. Видях, че единият от тях имаше слушалка с микрофон на ухото и изглеждаше така, сякаш тихо говореше.

Пред вратата на хотелската ни стая навярно се бе събрала цяла група, защото чукането внезапно стана много по-интензивно. Освен това престанаха да се преструват, че са чистачки.

— Сидни, знаем, че си вътре. Не усложнявай ситуацията. — Думите бяха последвани от звука от плъзгането на електронна карта в ключалката, но когато се опитаха да отворят вратата, веригата ги спря. Пристъпих в стаята и видях как в процепа се появи едно око. — Няма къде да отидеш, Сидни.

— Кажи на хората си отвън по-бързо да се отдалечат от колата си! — извиках.

Излязох отново на балкона и извадих един от амулетите, които госпожа Теруилиджър ми беше дала. Тъй като по-голямата част от магията е била направена, докато се е изработвал амулетът, сега бе достатъчно само да се изрече кратко заклинание, за да се задейства. Измърморих го набързо и хвърлих амулета към сува на паркинга. Алхимиците долу или бяха осъзнали заплахата, надвиснала над тях, или бяха предупредени от колегите си, но мъжете със слънчеви очила побягнаха настрани и се проснаха на асфалта миг преди сувът да се взриви. Аз също се наведох и се свих. Потръпнах заради горещата вълна, но бях доволна, че там долу нямаше никой друг, който да пострада.

След като взривът затихна, без да губя време, се изправих и прекачих през перилото на балкона. Извивките на решетката му бяха удобни опори за ръцете и краката и аз лесно се закрепих от външната страна. Но когато се опитах да се спусна и да се прехвърля на съседния балкон, пролича изтощението ми от последните четири месеца. Вече не бях толкова силна и внезапно ми се стори много трудно да вися там, камо ли да се засиля и да скоча на него. Успях да се смъкна колкото беше възможно, така че ръцете ми се бяха вкопчили в долната част на моя балкон, а краката ми се разлюляха само на няколко сантиметра от перилото на този отдолу. Лесно щях да го докосна, ако паднех. Но да падна вътре — а не извън — нямаше да е толкова лесно. Мускулите на ръцете ми отмаляха, хватката ми се разхлаби.

— Сидни!

Познах гласа на Ейдриън, но не можех да го видя. Можех само да кажа, че е някъде под мен, навярно близо до взривения автомобил.

— Пусни се! — извика той.

— Ще падна! — изкрещях му.

— Не, няма!

Пуснах ръцете си и за половин удар на сърцето нищо не ме удържаше от падане на земята. После невидима сила ме тласна силно в гърба, аз се прекатурих през перилото на балкона и се приземих тромаво — но безопасно — вътре в него. Не проумявах какво ме е спасило, докато не се извърнах към Ейдриън, който стоеше на паркинга на безопасно разстояние от горящия сув. Алхимиците със слънчеви очила приближаваха към него и той втренчи поглед в тях, поваляйки ги на земята с невидима мощна стена, също като тази, която преди миг бе използвал за мен. Потръпнах, изумена от чудото на тази телекинеза. Знаех какво огромно количество от магията на духа изискваше и осъзнавах, че той не би могъл всеки ден да я използва.

— Вратата отворена ли е? — извика той.

Аз натиснах дръжката и кимнах.

— Чакай ме на онова място, на което забравих да отида снощи. Върви!

Алхимиците вече се изправяха на крака, а той напускаше паркинга, бягайки зад горящата кола. В далечината се чуваше воят на сирени и започнаха да се събират зяпачи. Аз побързах да се шмугна в хотелската стая, на чийто балкон се бях приземила, и с облекчение видях, че беше необитаема. Прекосих я и излязох в коридора на втория етаж, планирайки следващия си ход. Чакай ме на онова място, на което забравих да отида снощи.

Това означаваше, че няма да се срещнем при колата. Алхимиците несъмнено я наблюдаваха. Но какво имаше предвид той? Миг по-късно го разбрах. Единият край на коридора водеше към аварийния изход. Другият — към стълбището и асансьора, слизащи до фоайето и казиното. Опитах се да мисля като алхимиците и се спуснах надолу по стълбите до фоайето. Черният заден изход сигурно щеше да бъде следен.

Долу на първия етаж цареше хаос, точно както се надявах. Всички бяха чули взрива отвън, но никой нямаше представа какво точно се е случило. Някои от посетителите се опитваха да се изнесат колкото може по-бързо, докато други, чули за пожара отвън, искаха да останат. Охраната на хотела, изглежда, се колебаеше какво да предприеме, но накрая един от тях реши, че ще е по-безопасно да изведат хората през вратата, намираща се в противоположния край на горящия сув. Аз бързо се смесих с насъбралата се пред изхода тълпа и се опитах да разбера дали и тук има алхимици. Нямах представа как изглеждат — дали са в хотелски униформи, или в обикновени дрехи. Определях кой е безопасен по това, дали ме отминаваше забързано, повече загрижен за себе си, отколкото за мен.

Почти стигнах до вратата, когато погледът ми се срещна с този на мъж в пъстроцветна риза с тропически пейзаж, който определено се интересуваше от мен. Той започна да си проправя път към мен, но за мой късмет наблизо бе застанал един мъж от охраната, надзираващ евакуацията.

— Прозорците на стаята ми гледат към взривения сув — казах на охранителя. — Видях онзи там да стои до него малко преди да гръмне!

Обикновено подобно твърдение нямаше да се вземе под внимание, но си мислех, че подробностите за случилото се все още бяха свежи, така че споменаването конкретно на колата щеше да придаде достоверност на думите ми. Освен това пазачът беше млад и имаше ревностния вид на човек, който иска да се отличи в службата. Той пристъпи встрани, блокирайки мъжа с хавайската риза, който беше само на двама души от мен.

— Сър — рече пазачът, — може ли да поговоря с вас?

Мъжът, нетърпелив да се добере до мен, допусна грешката да се опита да мине покрай охранителя, който го бутна назад и извика за подкрепление.

— Пусни ме! — разкрещя се алхимикът. — Трябва да мина!

— Легнете на земята, сър!

Не се задържах там, за да видя какво става. Оставих ги да се борят и най-после се измъкнах през вратата. Там друг добронамерен охранител се мъчеше да подреди евакуиращите се на групи. Пренебрегнах го и тутакси се откъснах от останалите, опитвайки се да се ориентирам. Намирахме се близо до главния вход на хотела, а от другата страна на оживения булевард виждах търговския център, който Ейдриън бе посетил снощи. Затичах се към него, съжалявайки, че не се намираме в по-гъсто населен град — като Лас Вегас — където лесно щях да се изгубя в тълпата. Както можеше да се предположи, изглеждах доста подозрително и не можех да остана незабелязана. Скоро чух викове и когато се озърнах назад, видях двама души с тъмни очила да се насочват към мен. Бях по-изтощена от неотдавнашното балконско приключение, отколкото си мислех, а това ми пречеше да използвам магията.

Наближавах кръстовището, което щеше да ме изведе точно пред търговския център и намалих ход. Трескаво се запитах какво реално можеха да предприемат преследвачите ми в тази ситуация. Намирахме се на обществено място, посред бял ден. Дали си мислеха, че могат просто да ме сграбчат насред улицата? Да, осъзнах, точно това щяха да направят, а по-късно щяха да намерят начин да оправдаят действията си и да ги подкрепят със свидетел. Правеха го постоянно, когато се справяха със свръхестествените явления. Едно отвличане на обикновен човек нямаше да е по-трудно, нали?

Светофарът присветна и аз се затичах през улицата, движейки се толкова бързо, колкото позволяваха отслабналите ми мускули. Оказа се, че не е достатъчно бързо. Алхимиците ме настигаха. Стигнах до паркинга на търговския комплекс и се насочих право към супермаркета, откъдето Ейдриън бе купил дрехите ми. Без да се оглеждам, за да проверя колко близо са преследвачите ми, аз се стрелнах направо към секцията за канцеларски материали и промърморих заклинанието за невидимост. Почувствах как магията ме обгръща и забързах към друга секция, в случай че те бяха видели накъде се запътих първоначално. Никой не ме последва и аз заобиколих през другите зони, накрая направих пълен кръг назад и отново се озовах пред входа на магазина. Един от алхимиците стоеше до вратата, а другият навярно претърсваше магазина. И двамата зорко се взираха и очакваха да ме видят, затова магията щеше да се развали, ако пътищата ни се пресекат. В чантата имах много по-силен амулет за невидимост, но не исках да го хабя напразно, когато бях толкова наблизо до мястото на срещата с Ейдриън. Трябваше или да намеря друг начин да се измъкна от тук — без да сблъскам с алхимика, който ме търсеше в магазина — или да отвлека вниманието на дежурещия при вратата.

С постоянни прибежки и озъртайки се наоколо, аз притичах на зигзаг до щанда с бански костюми, които ми се сториха изработени от леснозапалим материал. Да запаля огън, не беше трудно за мен. Проблемът беше, че не исках да привличам внимание точно сега. Веднага щом лумнеше пламъкът, вниманието на всички — включително и на алхимиците — щеше да се насочи натам, което беше целта ми. Но аз трябваше да съм достатъчно далеч, щом това се случи.

Затворих очи и призовах най-малките искри в ръката си. Беше трудно да възпрепятствам разрастването им, защото обучението ми с госпожа Теруилиджър бе съсредоточено върху създаването на възможно най-големите и мощни огнени топки. Тази огнена топка обаче трябваше да бъде само пламък за разпалване, какъвто призовах в поправителния център. Когато той се разгоря, аз го прехвърлих върху чифт бански костюм в цвят каки — заради принципа — а после се измъкнах възможно най-бързо, прикляквайки зад някакви колички за пазаруване. При все че виждах струйките дим, банският не пламна толкова бързо, колкото очаквах. Изминаха дълги, мъчителни минути, докато чаках посетителите да го забележат. Алхимикът до вратата остана на поста си, а после, за мой ужас, видях втория алхимик да приближава, очевидно нямащ представа, че се е насочил точно към мен. Опитвах се да измисля как да се махна от полезрението му, когато някой се развика до щанда с банските и най-после истински пламъци обхванаха евтиния плат.

Алхимикът, запътил се към мен, спря и се вторачи смаяно в огъня, докато другият при вратата се блещеше отсреща с увиснало чене. Сега, когато вниманието им бе отвлечено, успях да се шмугна покрай тях и се спуснах тичешком три етажа по-надолу до изхода на супермаркета. Отпред беше спрял автобус с табела „Лас Вегас“, в който се качваха група пенсионери. В бързината се сблъсках с един от тях. Той примигна изненадано и погледите ни се кръстосаха. Навярно за него съм се появила отникъде, но, както често правят хората, когато се сблъскат с необяснимото, той поклати глава и се извърна към автобуса.

Аз се запътих право към аптеката в дъното на търговския комплекс и както очаквах, открих Ейдриън край лавиците с контрацептиви.

— Надявам се, че си избрал нещо готино — подхвърлих аз.

— Слава богу! — промълви той задъхано и ме сграбчи здраво в обятията си. — Не исках да те оставям, но реших, че ако се разделим, шансовете ни да се измъкнем са по-големи. Знаех си, че си ми голяма умница и ще дойдеш тук.

— На мястото, на което забрави да отидеш снощи? — попитах го с усмивка. — Да, досетих се, но трябваше да си поиграя на гоненица с двама алхимици. Сега са в супермаркета… където, както си мисля, много скоро ще пристигнат пожарникари. Щеше ми се да бях измислила нещо по-малко забележимо.

— Все пак е по-малко забележимо от моето — каза Ейдриън. — Когато чух експлозията, докато бях в казиното, използвах магията на духа да поваля цяла шайка алхимици, за да мога да изляза. Не мисля, че се разбра, че аз съм отговорен за случилото се, но подобни места гъмжат от камери, които навярно в момента показват доста странни кадри.

— Всъщност — казах аз замислено — най-вероятно алхимиците са блокирали всички камери или са ги настроили да заснемат един и същи кадър, преди да проникнат в хотелския комплекс. Те не по-малко от теб не желаят действията им да бъдат записани.

Ейдриън въздъхна облекчено.

— Е, това вече е нещо. Но какъв е планът сега? Дали да помолим Маркъс за помощ?

— Не — отсякох аз. — Не искам той да се връща тук и да рискува да го заловят, когато този град гъмжи от алхимици.

— Как мислиш, че са ни проследили? Колата?

Въздъхнах, чувствайки се глупаво, задето не се бях сетила по-рано.

— Честно, мисля, че те имат очи и уши във всички градове близо до поправителния център, в случай че възникне подобно произшествие. Вероятно са дали описанието ни и някой е докладвал за нас. Може да е бил служител на хотела. Трябваше да го очаквам и да се отдалечим повече, преди да спрем за през нощта. Да, вината е моя.

— Единствената вина е на онези откачалки, които заключват хората в тъмни килии в Долината на смъртта — възрази Ейдриън. — Престани да се упрекваш, Сейдж, и използвай красивия си ум, който познавам и обичам.

Преглътнах и кимнах, опитвайки се да се стегна и събера мислите си.

— Добре. Сега трябва колкото се може по-бързо да се измъкнем от този град и мисля, че зная как.

— Това включва ли кражба на кола? — попита Ейдриън е надежда. — От морална гледна точка не го одобрявам, но Роуз и Дмитрий непрекъснато са го правили и това е много яко.

Сграбчих ръката му и го поведох навън от аптеката.

— Моят план не е толкова як.

Излязохме навън и на улицата наистина бе спрял камион на пожарната, а малко по-надолу, пред търговския комплекс, вече се събираше тълпа. Без да се бавя да се оглеждам за алхимиците сред множеството, забързах напред и се качих по стъпалата на туристическия автобус, следвана по петите от Ейдриън. Шофьорът ни изгледа подозрително.

— Вие, приятелчета, не сте от групата — рече той.

Ейдриън погледна назад към седалките в автобуса и забеляза, че всички пътници са с бели или сиви коси.

— Много наблюдателно — промърмори той.

Смушках го е лакът.

— Имаше ли късмет в казиното?

Ейдриън тутакси стопли и извади портфейла си.

— Бихме искали да се присъединим към групата — заяви жизнерадостно.

Шофьорът поклати глава.

— Не става така. Всичко е организирано от туроператора, който има договор с шефа ми, и… — Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато Ейдриън му подаде няколко стотачки. След миг на колебание мъжът ги грабна и ги пъхна в джоба си. — Влизайте. Мисля, че отзад има свободни места.

Редовните пътници в автобуса се взираха удивено в нас, докато минавахме покрай тях и се настанихме на последната седалка. Миг по-късно вратите на автобуса се затвориха и шофьорът потегли от паркинга. Ейдриън ме прегърна през рамото и щастливо въздъхна.

— Ах, нямам търпение да разкажа на нашите деца за това. „Хей, скъпа, спомняш ли си онзи път, когато подкупихме шофьора да ни качи на пълния с пенсионери туристически автобус за Лас Вегас?“

Въпреки критичната ситуация, не можах да не се разсмея.

— Много романтично. Сигурна съм, че ще бъдат впечатлени.

Усмивката продължаваше да озарява лицето му, ала примесена с лека тъга.

— Всъщност като се имат предвид неотдавнашните ми наблюдения на брачните отношения, това наистина е много романтично.

— За какво говориш?

Усмивката му окончателно се стопи.

— Нищо, което си заслужава. Просто разбрах, че бракът на родителите ми е лъжа, а майка ми няма нищо против да живее с мъжа, който я мисли за недостойна, при все че продължава да плаща сметките й.

— Ейдриън! — възкликнах и отпуснах ръка върху неговата. — Защо не си ми казал?

Усмивката му се завърна, този път леко изкривена.

— Ами имах някои други по-важни проблеми, за които да се тревожа.

Той се наведе и ме целуна по челото, но думите му ме накараха да си спомня нещо, което бях скътала в един ъгъл на съзнанието си: моите родители.

— Видял си се с Карли — подхванах, — знаеш ли какво е станало с моето семейство?

Пътуването до Лас Вегас продължаваше час и половина, през който Ейдриън ми разказа новините за семейството ми и за развода. Сърцето ми се сви. Не бях съвсем изненадана да чуя, че баща ми е получил попечителството над Зоуи, макар че таях надеждата, че майка може да спечели.

— Това не означава, че Зоуи е загубена кауза — казах на Ейдриън, опитвайки се да убедя не толкова него, колкото себе си. — Зоуи все още може да се измъкне от всичко това.

— Може би — съгласи се той, но виждах, че не го вярваше.

Когато пристигнахме в Лас Вегас, разбрахме, че автобусът отвежда пътниците в „Тропикана“. Слязохме пред входа на хотела, където екскурзоводката от туристическата компания очакваше своите подопечни туристи за следващия етап от пътуването им. Тя се изуми, когато се появихме, а Ейдриън й махна любезно, докато минавахме покрай нея, сякаш беше нещо напълно естествено да сме там. Жената беше твърде сащисана, за да каже или направи нещо, с което да ни спре.

За съжаление, точно в този момент открихме, че още някой ни очаква.

— Ейдриън — промърморих предупредително.

Той проследи погледа ми до мъжа и жената, застанали пред вратите на хотела, взиращи се право в нас.

— По дяволите! — изруга Ейдриън и спря рязко.

Почти очаквах да се повтори случилото се преди няколко часа, когато алхимиците се втурнаха директно към нас. Вместо това жената докосна ръката на друг мъж, застанал с гръб към нас. Той се извърна и ние видяхме, че е от охраната на хотела. Тя му каза нещо и ни посочи. Той мигом се отправи към нас, следван от двамата алхимици. Аз се озърнах трескаво, за да видя накъде бихме могли да избягаме или поне да повикам такси.

— Това са те — говореше жената. — Казах ви.

— Извинете — рече охранителят. — Трябва да ни последвате вътре, за да ви зададем няколко въпроса. Доколкото разбрах, сте замесени в някакви дела, които са обект на интерес от страна на властите.

— Ейдриън — процедих през зъби, — не можем да отидем с тях. — Знаех как се процедираше в подобни случаи. Независимо дали щяхме да се озовем в полицейския участък, или да ни задържи охраната на хотела, алхимиците щяха просто да обработят малко нужните бумаги, за да ни предадат в тяхната власт.

Ейдриън се втренчи в очите на охранителя.

— Трябва да има някакви грешка — изрече приветливо. Имаше нещо сгряващо и омайващо в тембъра на гласа му, което въздейства дори и на мен. — Дошли сме тук, за да се позабавяме, да похарчим доста пари в казиното. Онези двамата са тези, които създават неприятности. Те се опитват да отвлекат вниманието ви от това, което са замислили.

Мъжът се намръщи, когато пипалата на внушението бавно го обгърнаха. Аз потръпнах, едновременно впечатлена и малко обезпокоена от силата на Ейдриън. Алхимиците също разбраха какво става.

— Той лъже! — рече мъжът отривисто. — Хванете ги и ги отведете. Ние ще ви помогнем да ги обезвредите.

— „Хванете ги“? Наистина ли? — попита Ейдриън. — Знаех си, че вие, момчета, си падате по средните векове. Просто не осъзнавах, че все още се опитвате да живеете в тях. — Отново концентрира енергията си върху охранителя. — Остави ни да си вървим. Ето нашето такси пристигна. Не им позволявай да ни спрат.

— Разбира се — кимна мъжът.

Ейдриън ме повлече към таксито, което току-що бе спряло. Двамата алхимици се опитаха да ни последват, но пазачът, под влияние на внушението на Ейдриън, им прегради пътя. Алхимикът стигна толкова далеч, че дори го удари, давайки възможност на жената да забърза към таксито. Но ние с Ейдриън вече бяхме влезли в колата и той затръшна вратата под носа й и я заключи, докато тя тропаше по прозореца.

— Потегляй! — заповяда Ейдриън на шофьора. — Веднага.

Шофьорът изглеждаше доста обезпокоен заради жената, която не спираше да удря по стъклото, и се притесни още повече, когато и мъжът алхимик се присъедини към нея.

— Потегляй! — подканих го и аз.

Шофьорът натисна педала на газта.

— Накъде?

За миг нито един от двамата не отговори.

— Към „Часа на вещиците“ — казах накрая.

Ейдриън ме изгледа изпитателно.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита с нисък глас, докато таксито се вливаше в трафика. — Мороите действат съвместно с алхимиците.

— Следвам интуицията си. — Видях удивения му поглед и додадох: — Е, това е Лас Вегас все пак.

Таксито ни отведе в централната част на „Стрип“ и когато спряхме пред хотела, предупредих Ейдриън:

— Вероятно ще ни чакат един или двама алхимици. Не се оглеждай и се прави, че не си ги забелязал. Просто прекоси направо фоайето и отиди в тоалетната. Аз ще направя същото. Когато излезеш, не ме чакай. Иди да играеш карти или нещо подобно. Аз ще те намеря.

Той се намръщи, но не възрази, ние платихме и слязохме от таксито. „Часът на вещиците“ не беше от местата, които съм посещавала, но хотелът бе добре известен в средите на алхимиците. Това беше комплекс от хотел и казино, предназначен за морои, и при все че се посещаваше от много представители на човешката раса, собствениците се грижеха винаги да има всичко, от което се нуждаеха мороите. Отправихме се направо във фоайето и портиерът морой любезно ни задържа вратата. Отвътре „Часът на вещиците“ не се отличаваше от всеки друг хотел в Лас Вегас: изобилие от светлини, оживена глъчка и най-различни емоции. Ейдриън следваше стриктно указанията ми и се запъти директно към тоалетните, разположени от едната страна на фоайето. Аз хлътнах в дамската и се затворих в една кабинка.

Там извадих амулета за невидимост на госпожа Теруилиджър, сложих го на врата си и изрекох заклинанието, което го задействаше. Дори е помощта на амулета, магията изискваше много енергия, но резултатите бяха не по-малко мощни. Ефектът щеше да трае много по-дълго, отколкото в поправителния център, а и сега можех да гледам хората в очите. Само онези, които знаеха, че Сидни Сейдж стои невидима точно пред тях, щяха да могат да ме видят въпреки магията за невидимост. С тази маскировка аз излязох от тоалетната, като изчаках първо друга посетителка да отвори вратата.

Отвън Ейдриън тъкмо напускаше мъжката тоалетна и аз го последвах. Той си поръча питие на бара, а след това се запъти да търси масите за покер. Напитката беше безалкохолна, но съдържаше кръв, което беше допълнителен бонус за нашето посещение тук. Знаех, че той от доста време не се беше захранвал. След като седна край една маса, приближих зад него и прошепнах в ухото му:

— Не се обръщай. Аз съм тук, с теб, невидима. Ако ме погледнеш, навярно ще развалиш магията. Кимни, ако си разбрал.

Той кимна.

Огледах се наоколо и се наведох към него.

— Мисля, че видях един алхимик тук, в залата, който те наблюдава. Изиграй няколко раздавания. Все още никой няма да те сграбчи и отведе. Не бих се изненадала, ако много скоро се появят още един или двама.

Направих един бърз тур наоколо и отбелязах, че офисите на шефа на охраната и управата се намират на първия етаж, после се върнах при Ейдриън. Продължих да наблюдавам залата, като от време на време спирах, за да погледам как играе Ейдриън. Той беше доста добър и аз се зарадвах, че нито веднъж досега не се бях поддала на молбите му да поиграем на стрийп покер. Аз също не играех зле, но планът на играта ми се основаваше на статически анализ. А това не можеше да се сравнява със способността да четеш аурите на другите играчи.

Не след дълго на етажа с игралните зали се появи втори алхимик.

— Добре — промърморих на Ейдриън. — Довърши това раздаване и иди да наемеш стая. Регистрирай се е истинското си име, всичко е наред, и се постарай да повториш на висок глас номера на стаята. После иди в стаята. Те ще те последват. Когато го направят, не се колебай да устроиш шумна и показна схватка с тях — но изчакай те първи да те нападнат. Аз ще се погрижа за останалото. И когато служителите на хотела те разпитват, се постарай да вдигнеш голяма пушилка за това, кой си ти и колко са те обидили.

Той изпълни инструкциите ми точно и без никакво колебание, а аз внимателно го проследих до рецепцията, оставайки извън полезрението му. Алхимиците също ни последваха като застанаха достатъчно близо, за да чуват.

— Стая 707, а? — рече Ейдриън достатъчно високо, когато взе ключа. — Звучи ми като щастливо число. — Двамата алхимици се спогледаха и се отправиха към асансьора. Ейдриън се качи на следващия. Колкото до мен, аз се отправих по аварийното стълбище на първия етаж и вдигнах телефона в коридора, като се погрижих никой да не вижда, че слушалката виси във въздуха. Набрах номера на охраната на хотела.

— Моля ви, помогнете! — възкликнах. — Един мъж е нападнат в коридора на седмия етаж!

След това ми оставаше само да се надявам, че рискованата ми авантюра ще има добър завършек. Върнах се при офиса на охраната и зачаках наблизо. Десет минути по-късно четирима охранители на хотела слязоха долу с Ейдриън и двама алхимици. Групата влезе в офиса, а аз се промъкнах след тях, като внимавах да стоя извън полезрението на Ейдриън. Много скоро към компанията се присъедини и управителят от дневната смяна.

— Какво става? — попита той строго.

Един охранител заговори, но Ейдриън го прекъсна.

— Аз ще ви кажа какво стана! Бях се запътил към стаята си, когато тези двамата — посочи поред алхимиците — се нахвърлиха отгоре ми без никаква причина! Знаете ли кой съм аз? Аз съм Ейдриън Ивашков. Може би сте чували за моята покойна леля — Нейно Величество кралица Татяна Ивашков? И може би знаете, че настоящата кралица е една от най-близките ми приятелки?

Това привлече вниманието на управителя и той огледа алхимиците. Беше ясно, че знаеше кои са и какво представляват.

— Тук не виждаме често такива като вас.

— Този мъж е престъпник — запротестира един от алхимиците. — Той и едно момиче от човешката раса разрушиха един от нашите центрове! Наше право е да ги отведем.

— Тях? — попита управителят. — Виждам само един.

— Тя е някъде тук — настоя другият алхимик.

Един от охранителите посочи към големия монитор.

— Имаме запис на охранителните камери в казиното, сър. Лорд Ивашков беше сам. — Той пусна кадрите от играта на покер на Ейдриън, а аз се помолих никой да не провери записа от външните камери, когато влизахме в хотела. — А ето и нападението.

Новите кадри показваха двамата алхимици, дебнещи на седмия етаж, когато Ейдриън излизаше от асансьора. Те, без всякакво съмнение, действаха първи, опитвайки се да го сграбчат и обезвредят с упойващ пистолет. Ейдриън даде храбър отпор не само използвайки магията на духа — както очаквах — но и дори удари един от тях. Улф щеше да бъде доволен. От стаите наизлязоха други от гостите на хотела, а много скоро се появиха охранителите и сложиха край на суматохата.

— Това е недопустимо! — възмути се управителят. — Не можете да влизате в моя хотел и да нападате морой! Не ме интересува кои сте. Нямате право да постъпвате така.

— Той е виновен за множество престъпления — изтъкна първият алхимик. — Вие нямате право да ни възпрепятствате да го разпитаме.

— Къде са ви доказателствата? — попита управителят. — И къде е мистериозното момиче? Ясно е, че сте допуснали грешка. — Извърна се към един от охранителите. — Придружете ги до изхода.

— Те ме следят през целия ден — оплака се Ейдриън. — Откъде можем да сме сигурни, че няма да се върнат?

— Никой няма да плаши нашите посетители — изръмжа управителят. — Предупредете останалите от служителите си. Проверете навсякъде, в това число градините и подземията, и се погрижете да не остане и следа от алхимици. След това се обадете в кралския двор. Тук сте в безопасност, лорд Ивашков, гарантирам ви.

Протестиращите алхимици бяха изведени, а управителят лично придружи Ейдриън, разсипвайки се от извинения и предлагайки всевъзможни компенсации заради случилото се. Когато Ейдриън най-после остана сам в асансьора, аз се приближих зад гърба му и заговорих:

— Не се обръщай. Трябва да остана скрита от камерата.

— Всичко ли мина по плана? — попита той.

— Дори го надмина.

Той разтвори широко вратата на стаята, за да мога да мина. Когато вратата се захлопна зад нас, аз застанах пред него.

— Ето ме и мен — оповестих. — Магията се развали и той ме привлече в голяма и силна прегръдка, вдигайки ме във въздуха.

— Това — рече Ейдриън — беше блестящо. Откъде знаеше, че ще стане точно така?

— Не знаех — признах си. — Не и със сигурност. — Той ме пусна на пода и двамата седнахме на дивана. — Но бях напълно уверена, че управата на хотела няма да им позволи да отведат морой без доказателство — каквото нямаше начин алхимиците да имат. Маркъс беше изключил камерите в Долината на смъртта. Алхимиците можеха да те обвинят единствено въз основа на показания на очевидци и аз знаех, че това тук нямаше да мине. Началниците на алхимиците трябва да изпратят официално оплакване до кралицата. Колкото до мен… е, това е различна история. Може би щяха да ме предадат. Мороите нямат причина да ме защитават — затова трябваше да бъда невидима.

Ейдриън се приближи до мен и ме целуна по бузата.

— Казвал съм го и преди, и ще го кажа отново: ти си гений, Сейдж. Постоянно намирам причини да те обичам все повече, а не мислех, че е възможно.

— Не съм гений — възразих и се отпуснах назад. Очите ми се наляха със сълзи, а аз мразех слабостта си. Ненавиждах алхимиците, задето бяха сторили това с мен. Никога досега не съм била толкова емоционална! Когато възникваха проблеми, бях логична и разумна, а не избухвах в сълзи. А ето че сега исках единствено да се свия на топка и да плача. Стресът в поправителния център, а сега и това нападение ме бяха изтощили. — Трябваше да отидем при Маркъс. Не зная дали ще съумеем да предвидим и изпреварим всички действия на алхимиците! Ти смяташ, че съм умна, но откъде мислиш, че съм се научила? Осъзнаваш ли мащабите на това, на което са способни? Те имат агенти, които ни очакват във всички градове, съседни на Долината на смъртта. Навярно са ни видели да се качваме на онзи автобус, разбрали са къде отива и са ни причакали в „Тропикана“. Алхимиците или са проследили номера на таксито ни, или тук вече е имало агенти, които са ни очаквали, тъй като това е най-вероятното място, където можем да отидем. — Срещнах твърдо погледа на Ейдриън. — Как можем да надвием тази мощна машина? Как ще се изплъзнем от една организация, която има очи и уши навсякъде? Кой може да ни защити? Не можем да използваме магията за невидимост и внушението до края на живота си! Не можем вечно да се крием в този хотел!

Знаех, че звуча истерично, а спокойствието на Ейдриън още по-силно ме накара да го осъзная.

— Мисля, че имам идея — рече той накрая. — Една идея, която ще ни осигури стопроцентова защита… но не зная как ще я приемеш.

— Готова съм да чуя всякакви предложения — уверих го.

Той се поколеба за секунда, сетне кимна решително. И тогава, за мое пълно и окончателно изумление, Ейдриън падна на колене и стисна ръцете ми в неговите.

— Сидни Катрин Сейдж — промълви той и впи в мен сериозните си зелени очи, пълни с любов. — Ще окажете ли честта на един мрачен секси морой, развейпрах и хаймана, да станете негова съпруга?