Сребристи сенки

Глава 22 Ейдриън

Двамата бавно прекосихме покрива към хеликоптера, движейки се косо, така че да не изпускаме алхимиците от поглед. Ейдриън ги държеше прилежно на мушка, макар да бях сигурна, че не би могъл да уцели никого, дори и да иска. До вратата на хеликоптера стоеше пазител с доста смутено изражение, когото не познавах.

— Радвам се да те видя — каза му Ейдриън.

— Радвам се, че мога да помогна — отвърна притеснено другият мъж. Погледна към алхимиците, лежащи на покрива. — Макар да имам чувството, че би трябвало да направя повече. Какво става?

— Няма значение, ти правиш достатъчно — рече Ейдриън. — Вече можем ли да тръгваме?

Пазителят посочи към хеликоптера.

— След вас, лорд Ивашков. — Поколеба се. — Вие сте лорд Ивашков, нали?

— Със сигурност — увери го Ейдриън и кимна към мен. — А това е съпругата ми.

Не мисля, че някой от двама ни със Сидни наистина се почувства спокойно, докато няколко часа по-късно не се озовахме на борда на частния самолет на академията „Олга Доброва“ на път за кралския двор, намиращ се на другия край на страната. Предупредиха ни, че поради ограничената вместимост на резервоара на малкия самолет се налага да кацнем за презареждане на горивото, но това не ме разтревожи. Щяха да използват някое летище, което не привличаше внимание, а освен това алхимиците нямаше да посмеят да нападнат самолет, собственост на мороите, при това изпълняващ кралски заповеди.

С нас пътуваха двама пазители, но иначе самолетът беше изцяло предоставен на наше разположение. Пазителите седяха в предната част на салона, докато аз се бях разположил в удобно кресло отзад, вдигнал крака върху голямата маса пред мен. Сидни изчезна в тоалетната веднага след като излетяхме, за да оправи прическата си, развалена от вятъра и перките на хеликоптера.

— Това е сватбеният ми ден — обясни ми тя преди това. — Трябва да изглеждам достойно.

Когато излезе от там, видях, че действително почти бе успяла да възстанови прическата, направена й във фризьорския салон от статистката, не че ме интересуваше. За мен тя беше прекрасна и с разрошени коси. Когато мина покрай пазителите, те й кимнаха любезно, очевидно чувствайки се напрегнато и неуверено в нейно присъствие. Никой не ги беше предупредил, че водя със себе си невестата си, при това от човешката раса. Беше съвсем ясно, че макар да бяха отлично обучени и подготвени за всякакви сложни и опасни ситуации, нямаха никакъв опит е подобен сценарий.

Когато Сидни приближи, аз потупах коленете си.

— Елате тук, госпожо Ивашков.

Тя завъртя очи.

— Знаеш какво е отношението ми към подобни неща — предупреди ме. Ала за мое огромно удоволствие, се настани в скута ми, макар че навярно само защото на отсрещното кресло край масата спеше, сгушен удобно, Хопър, върнат наскоро в живата си форма.

Аз обвих ръка около тънката й талия, а с другата вдигнах покупката си от магазина за вино.

— Виж какво отворих в чест на нашия празник — заявих. — Шампанско.

Сидни се вгледа в етикета.

— Тук пише, че е пенлив „Ризлинг“ от Калифорния.

— Е, почти същото — примирих се. — Гръмна, когато отпуших тапата, а продавачът в магазина ми даде безплатно тези пластмасови чаши за шампанско. Каза и нещо за цитрусов букет и късна реколта. Не го слушах особено внимателно, но определено ми се стори достатъчно празнично.

— Алкохолът притъпява човешката и моройската магия — предупреди ме тя.

— А това все още е нашият сватбен ден — парирах аз. — Да не споменаваме, че навярно е и единственият удобен момент, когато имаме възможност да празнуваме. Щом пристигнем в двора, ще се наложи да бъдем напълно трезви и с ясна мисъл… не че очаквам нещо подобно на това, което току-що преживяхме. В сравнение с него, животът в двора ще бъде песен.

Опасявах се да не чуя друго възражение, но за мое изумление, тя прие и ми позволи да напълня две чаши, което аз сторих със завидна ловкост, докато я държах на коленете си. Предложих и на пазителите, но това само ги накара да добият още по-сконфузени изражения.

— Знаеш ли — подхвана Сидни, след като отпи глътка, — наистина усещам вкуса на цитрусов плод. Едва доловим. Нещо като лек привкус на портокал. И е по-сладко, отколкото мислех, но е логично, след като продавачът е казал, че сортът е късна реколта. Гроздето става по-сладко, колкото по-дълго зрее на лозата.

— Знаех си! — заявих триумфално. — Знаех си, че точно това ще се случи, ако някога те убедя да пиеш.

Тя наклони недоумяващо глава.

— Какво?

— Няма значение. — Целунах я нежно по устните, а сетне се взрях в лицето й, най-после осмелил се да повярвам, че тази красива и смела жена наистина е моя съпруга. Лицето й бе прекрасно на меката светлина в самолета и аз се надявах, че до края на живота си ще помня точно как изглеждаше в този миг. — Хм. Погледни това.

— Да погледна кое? — попита любимата ми.

Докоснах бузата й. Като цяло гримът й беше безупречно запазен, но коректорът, покриващ татуировката й, се бе изтрил на места, разкривайки фрагменти от лилията.

— Става сребриста — казах аз.

— Наистина ли? — сепна се Сидни. — Татуировката на Маркъс е станала сребриста, но години след като я е подпечатал.

— Тази не се е променила напълно — отбелязах. — В голямата си част все още е златна. Но определено тук и там се забелязват сребристи проблясъци. Като сенки по златните краища. — Плъзнах пръсти надолу по шията й и изящното голо рамо. — Красиво е. Не се тревожи.

— Не съм разтревожена, само изненадана.

— Може би всичко, което си направила напоследък, е ускорило процеса.

— Може би — съгласи се тя. Отпи още една глътка и се облегна на гърдите ми с доволна въздишка. — Предполагам, че като пристигнем в кралския двор, едва ли ще ни оставят на спокойствие и ще ни позволят да се насладим на първата си брачна нощ в някой разкошен апартамент, как мислиш?

Свих рамене, не исках да я тревожа.

— Вероятно ще се наложи да отговорим на няколко скучни въпроса, това е всичко. Още една причина да се радваме на живота сега.

— Нямам нищо против да поскучаем — увери ме Сидни, а кафявите и очи се втренчиха настрани. — Бих искала известно време да живеем тихо и спокойно. Без драми. Никакви ситуации, застрашаващи живота. Уморих се от всичко това, Ейдриън. Може би те не ме пречупиха, но алхимиците определено ме изтощиха в поправителния център. Уморих се от болка и насилие. Искам заедно с останалите да помогна да се сложи край на това… но първо се нуждая от почивка и малко време за себе си.

— Ще го имаме. — Сърцето ми се сви, когато си припомних онези ужасни моменти на покрива, когато тя се опълчи дръзко и решително на Шеридан, застанала там в блестящата рокля, владееща огъня като някоя отмъстителна богиня. Беше прекрасна и страховита, точно такава, каквато трябваше да бъде, за да накара Шеридан да се огъне. Само аз разбирах какво бе струвало на Сидни да бъде в такава ситуация и ако зависеше от мен, тя никога повече нямаше да преживее нещо подобно.

— Гордея с теб — додаде тя неочаквано. — Ти използва толкова много от магията на духа по време на това премеждие и при все това успя да запазиш самоконтрол. Това не означава, че одобрявам да го превръщаш в нещо постоянно, но ти наистина показа, че можеш да владееш духа, без да има някакви страшни странични ефекти.

Да — съгласи се леля Татяна. — Ние наистина успяхме.

Отвътре изгарях от нерешителност. Копнеех да кажа на Сидни всичко — в крайна сметка тя беше моя съпруга — но щеше да ми дойде твърде много да призная, че ме измъчваше плод на моето въображение. Освен това, след като настоящите ни проблеми се разрешат, щях да намеря начин да се отърва от леля Татяна и всичко това нямаше да има значение.

Успех в начинанието — прошепна фантомът в главата ми.

— Това е просто част от новия ни живот — заявих на глас на Сидни. — Както ти казах, оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло.

Долях чашите ни, но вместо да ни оживи и развесели, алкохолът само утежни умората ни. Днешният ден ни бе изцедил психически, физически и магически и накрая и двамата задрямахме — Сидни, сгушена в скута ми и отпуснала глава на рамото ми. Последните й думи, преди да се унесе, бяха:

— Ще ми се да бях запазила букета си.

— Ти си ощастливила някое от онези момичета — уверих я, сподавяйки една прозявка. — Ще ти подарявам божури на всяка годишна до края на дните ни.

Когато отново отворих очи, един от смутените пазители се бе надвесил над нас, за да ни събуди, а самолетът се бе приземил. Взрях се през прозореца и видях, че сме кацнали на една от поляните в кралския двор — привилегия, която се даваше на малцина. Повечето посетители използваха близкото местно летище или наемаха кола от някоя голямо летище, като например това във Филаделфия. Предполагам, че това беше едно от преимуществата да се занимаваш с кралски дела. Забелязах също, че наближаваше обяд, а това беше времето, когато повечето морои, живеещи по вампирското дневно разписание, спяха. Надявах се, че това означаваше, че ще ни настанят временно в някоя стая, докато всички се събудят.

Ала нямахме този късмет.

От самолета незабавно ни съпроводиха до двореца, където ни казаха, че Лиса и „останалите“ искат веднага да говорят с нас. Дори нямахме възможност да се преоблечем и въпреки че никога нямаше да ми омръзне да гледам Сидни в тази великолепна рокля, знаех, че в този момент и двамата предпочитахме да сме в джинси и тениски. Но след като явно този вариант не съществуваше, реших да се възползвам максимално от това, с което разполагах. Оправих папийонката си и надянах сакото на смокинга.

— Да вървим — заявих на очакващите ни пазители.

Отведоха ни в една зала в двореца, в която не съм бил често, тъй като повечето от срещите ми с Лиса — и в миналото с моята леля — преминаваха в по-непринудена обстановка. Залата, в която влязохме сега, се използваше при по-официални случаи, когато Лиса провеждаше правителствени срещи и се занимаваше с делата на кралството. Дори имаше трон, на който да седне — макар и скромен и изработен с вкус от дъбово дърво, без допълнителна украса. Тоалетът й беше хубав, но нищо претенциозно, а единственият знак за сана й беше малката корона, кацнала върху разпуснатите й коси. Край стените на залата стояха мълчаливи пазители, но аз не им обърнах по-голямо внимание, отколкото на мебелите. Много повече бях заинтригуван от тези, с които Лиса разговаряше: разнородна смесица от хора, които седяха и стояха изправени, всички явно изнервени, сякаш очакваха нещо. Нас, осъзнах аз.

Роуз, Дмитрий и Кристиан, което не беше изненадващо. Лиса нямаше да дойде без доверените си хора, особено когато ставаше дума за мен. Мари Конта, възрастна жена морой, която беше нещо като официален кралски съветник, също беше наблизо. Тя подкрепяше Лиса и й помагаше по време на спорното й управление, така че присъствието й тук беше съвсем естествено. Дори не беше чак толкова неочаквано да видя родителите ми.

Това, което ме слиса — както и Сидни, съдейки по това, как ръката й застина в моята — беше, че алхимиците вече бяха тук. И не кои да е алхимици, а доста известни: бащата на Сидни, сестра й Зоуи и един младеж, чието име не можах да си спомня веднага. Иън, така беше. Типът, който някога беше безумно влюбен в Сидни.

И точно сред тази многолика тълпа цъфнахме и ние, издокарани в сватбени премени.

Правил съм много щуротии през живота си, но сега за пръв път наистина карах цяла стая да занемее. Разширени очи. Увиснали ченета. Дори неколцина от пазителите с каменни физиономии, застанали до стените, се облещиха изумено.

— Само не говорете в един глас — предупредих ги.

Бащата на Сидни скочи на крака, с пламнало от гняв лице.

— Що за гадост е това?

— Ейдриън, това някаква шега ли е? — попита Лиса, малко по-тактично.

— Шега е да се събудят всички присъстващи в наша чест — бодро заговорих аз. — Искам да кажа, зная колко сте развълнувани и нетърпеливи да ни видите, но не е имало нужда да…

— Настоявам незабавно да ни я предадете! — възкликна бащата на Сидни. — За да спрем този фарс, преди да е стигнал твърде далеч. Оттук нататък ние ще се погрижим.

— Господин Сейдж твърди, че Сидни е извършила ужасни престъпления срещу алхимиците — каза Лиса. — Както и ти, Ейдриън, но са склонни да проявят снизхождение и да оставят твоите без последствие, ако им я предадеш, тъй като ти си един от моите поданици.

Аз не трепнах.

— Единственото престъпление, което сме извършили, е да избавим нея и група други изтерзани клетници от едно извратено място, което те наричат поправителен център — и където щяха да я оставят да изгори жива. И знаеш ли какви престъпления са извършили тя и останалите затворници? Отнасяли са се към дампирите и мороите като към истински човешки същества. Представи си само.

— Според тях — продължи Лиса спокойно — Сидни се е опитала да изгори няколко от хората им миналата нощ.

— Това беше блъф — заявих категорично. — Те все още са живи, нали?

— Това няма значение — намеси се рязко Иън. Той остана седнал и съдейки по близостта му до Зоуи, явно бе прехвърлил чувствата си на другата сестра. — И не е твоя работа да съдиш нашите хора. Ние ще се справим с това.

И в този момент аз взривих бомбата.

— Е, тъкмо това е проблемът, Ваше Величество. Сидни е моя съпруга и като такава е една от вашите поданици. Вие казахте, че няма да ме предадете на тях, защото се намирам под ваша закрила, нали така? Да не би да казвате, че ще изоставите моята съпруга, лишавайки я от закрилата си?

В залата се възцари тишина, нарушена накрая от Лиса.

— Ейдриън… за това ли е всичко това? — Тя посочи към нашите официални одежди, когато каза „това“, явно неспособна да изрази по-точно мисълта си. — Затова ли си направил, хм, това? Смяташ, че това ще й даде моройско гражданство или нещо подобно? Нещата не стават така. Изобщо. Зная, че си загрижен за нея…

— Загрижен съм за нея? — възкликнах. Осъзнах, че никой от тях не разбираше истински за какво става дума. През цялото време, докато тормозех Лиса с молбите си да помогне на Сидни, тя е възприемала настойчивостта ми като проява на приятелски чувства към Сидни. А сега, заедно с останалите в двора, мислеше, че това е някакъв откачен номер, който съм скроил, за да постигна своето. Само алхимиците имаха подозрения за искреността на чувствата ми, но за тях тези чувства бяха извратени и грешни. — Лиса, аз я обичам. Не съм се оженил за нея заради някаква шега! Ожених се за Сидни, защото я обичам и искам да прекарам остатъка от живота си с нея. И се надявах, че като моя кралица ти ще се застъпиш за мен и ще защитиш мен и тези, които обичам — особено след като, както предполагам, няма неоспорими доказателства за престъпленията, в които сме обвинени. Миналия месец ми каза, че не би рискувала заради никого, който не е твой поданик. Е, зная, че технически тя не е твой поданик или морой, но аз съм, и ако обещанията, които ми даде като на един от поданиците си, наистина означават нещо за теб, то те трябва да се отнасят и до нея. Ние сме женени. Сега тя е моето семейство. Ние сме свързани един с друг до края на живота ни и ако им позволиш да я отведат, все едно прогонваш и мен.

Лиса изглеждаше объркана, но физиономията на Джаред Сейдж — моя тъст, осъзнах аз — не издаваше нищо друго, освен презрение.

— Това е абсурдно! Хора и морои не може да се женят. Това е според вашите и нашите правила. Този брак не е истински.

— Не и според щата Невада — обявих жизнерадостно. — Имаме документ, който го доказва. Дайте един лаптоп и ще можем всички заедно да разгледаме сватбените снимки.

Трудно беше да се разгадае изражението на Роуз. Несъмнено, като всички останали, и тя беше шокирана от този развой на събитията, но нещо ми подсказваше, че ще се отнесе към него така, както и приятелите ни в Палм Спрингс: с разбиране и подкрепа.

— Лиса — заговори тя, — позволи им да останат. Не предавай Сидни на алхимиците.

Мари Конта, застанала близо до трона на Лиса, се наведе и прошепна нещо в ухото на кралицата. Съдейки по изражението на Мари, предположих, че мнението й е противоположно на изказаното от Роуз.

Този път Иън скочи на крака.

— Не вие ще вземете това решение! — възкликна невярващо. — Съдбата на Сидни Сейдж не е във вашите ръце. Вие нямате право да…

— Ивашков — прекъсна го Сидни. Това бяха първите й думи, откакто бяхме влезли в залата.

Иън отвърна възмутеното си лице от трона и се втренчи в нея.

— Моля?

— Ивашков — повтори Сидни, изражението й беше образец на спокойствие. Само аз, съдейки по потната й длан, можех да кажа колко изплашена и притеснена беше. Алхимиците й бяха нанесли удар под кръста, изпращайки тези тримата. — Сега името ми е Сидни Ивашков, Иън.

— Как ли пък не, по дяволите! — избухна баща й с изкривено от ярост лице. — Дойде ми до гуша от тази глупост! Със собствените си ръце ще те извлека от тук, ако така ще спася душата ти.

Той се хвърли към Сидни и мен, а Дмитрий, бърз като стрела, се спусна и застана помежду ни.

— Господин Сейдж — изрече спокойно, — никой няма да извлича никого от тук — освен ако Нейно Величество кралицата не пожелае.

Всички погледи се обърнаха към Лиса. Лицето й беше величествено и овладяно, но аурата й я издаваше. Ние я бяхме поставили в ситуация, в която навярно никога не се бе озовавал нито един моройски монарх. Малко ми беше съвестно за това, ние бяхме приятели, но не се разколебах и останах верен на решението си. За мен брачните клетви бяха свещени и ненарушими и щях да направя всичко, за да защитя Сидни и да осигуря безопасността й.

— Ейдриън Ивашков е мой поданик — оповести Лиса накрая. — И съответно има всички права и привилегии, съответстващи на това положение. Неговата съпруга е дошла тук да търси убежище — и аз й го давам. Сега и двамата са под моя закрила и докато се намират в кралския двор, те са извън вашата юрисдикция. Няма да ви ги предам под стража, още повече че действително не съм видяла никакви доказателства за техните така наречени престъпления.

— Престъплението им е това, че стоят тук, право пред вас, без никаква капка срам! — кипна Иън.

Бащата на Сидни очевидно беше напълно съгласен с него.

— Това е възмутително! Ако направите това, ще си навлечете гнева на цялата организация на алхимиците! Мислите ли, че ще можете да се измъквате безпроблемно дори от половината от инцидентите, в които се забърквате? Ние ви прикриваме! Без нас вие сте нищо. Как си въобразявате, че ще можете да съществувате в съвременното общество без нашата помощ? Ако не разчитате на нас…

— Тогава целият свят ще разбере, че вампирите съществуват — довърши Сидни студено. — Нима ще позволиш това да се случи, татко? Не се ли безпокоиш, че други слаби човешки същества ще паднат жертва на вампирската поквара, ако алхимиците не помагат да се скрият тези изчадия?

Изражението на баща й стана още по-мрачно и явно искаше да й каже още много неща. Ала вместо това пое дълбоко дъх и се извърна отново към Лиса.

— Алхимиците са ваши могъщи съюзници. Едва ли ви се иска да видите какви врагове могат да бъдат.

— Благодаря за съвета. — Лиса изглеждаше силна и непоколебима, но аз видях как аурата й трепна. — Глен? — обърна се тя към един от пазителите до вратата. — Ще се погрижиш ли ти и хората ти да изведете безопасно господин Сейдж и съпровождащите го извън територията на кралския двор?

Пазителят се поклони и пристъпи напред, като даде знак на петима други пазители да се присъединят към него.

— Разбира се, Ваше Величество.

Пазителите изведоха протестиращите алхимици от залата, при все че продължавахме да ги чуваме да крещят заплахи, докато се отдалечаваха надолу по коридора. Поне двама от тях крещяха. Зоуи не бе промълвила нито дума през цялото време и само наблюдаваше сестра си с разширени, разтревожени очи. Не можех да определя дали Зоуи се чувстваше виновна заради ролята си в изпращането на Сидни в поправителния център, или просто беше в шок от това ново развитие на събитията. Редом до мен Сидни трепереше. Навярно никак не й беше лесно да гледа как извеждат семейството й по този начин. Когато започна да се възцарява още по-неловка тишина, аз пристъпих напред, без да пускам ръката й.

— Благодаря ти, Лиса. Нямаш представа…

Лиса вдигна ръка, за да ме спре, а сетне разтри с нея челото си, като че ли я болеше главата.

— Не, Ейдриън. Ти нямаш представа какви проблеми може да ми създаде случилото се. Щастлива съм за теб, наистина. Но за тази вечер приключих с разговорите. Трябва да преспя, за да си избистря нещата и възможните отрицателни последствия. Ние ще ви предоставим стая в една от сградите за гости, където да отседнете и…

— Почакайте малко! — Господ да ми е на помощ, но собственият ми баща излезе напред и съдейки по изражението му, беше истинско чудо, че досега не се бе включил в спора с Джаред Сейдж. — Нима искате да кажете, че ще позволите на това… на тази… пародия на брак да се размине просто така? Че го смятате за… истински?

Лиса, която наистина изглеждаше изтощена, въздъхна.

— За тях изглежда съвсем истински, лорд Ивашков, и за мен това е достатъчно.

— Аз си мислех, че просто се преструвате, за да отпратите оттук онези алхимици! Няма начин да приемете този брак за законен. Нито един цивилизован морой няма да падне толкова ниско в… — Баща ми преглътна думите си и метна възмутен поглед към двама ни със Сидни. С пъргавина, на която би завладял всеки пазител, той се стрелна към нас и дори имаше дързостта да сграбчи лявата ръка на Сидни. — Познавам тези камъни! Те са на леля ти! Как смееш! Как си имал смелостта — по-точно наглостта — да наденеш кралските скъпоценности на ръката на тази… тази… захранваща!

Аз издърпах ръката на Сидни от неговата.

— Татко — заговорих тихо, — в живота си винаги съм се придържал към правилото никога да не проявявам насилие към деца, беззащитни животни или невежествени старци. Но може да направя изключение за теб, ако още веднъж отново докоснеш или оскърбиш съпругата ми.

— Нейтан — намеси се предупредително майка ми и застана до него. — Сега тя е твоя снаха. Покажи поне някакво подобие на уважение.

Сега гневът на баща ми се насочи към нея.

— Няма да направя нищо подобно! Това е абсурдно, да не говорим, че е и оскърбително. Това е…

— … което желае нашият син — прекъсна го майка ми. — И аз го подкрепям.

Аз срещнах погледа й и почувствах как в гърлото ми заседна буца. Така и не се бях сдобрил с нея след последната ни горчива раздяла. Дори не си бях направил труда да отговоря на многобройните й обаждания и есемеси. Не беше от липса на обич, просто бях прекалено погълнат от търсенето на Сидни. Но когато погледнах сега към майка ми, бях удивен да видя у нея нещо, което го нямаше преди: непокорство.

— За бога, Даниела! — изръмжа баща ми. — Не прибавяй още една глупава грешка към дългия списък на тези, които вече си извършила. А сега, ако искаш да се върнеш тази вечер с мен у дома, бъди тиха и…

— Не — прекъсна го майка ми отново, — всъщност не желая да се връщам с теб у дома, нито тази вечер, нито когато и да било.

— Не разбираш какво говориш — изсъска той. — Нито какви ще бъдат последствията.

— Всъщност, Нейтан, прекрасно разбирам.

Погледнах към Лиса, която беше изумена от този нов обрат в нашата драма.

— Ваше Величество — заговорих аз, — вие споменахте, че ще предоставите на мен и съпругата ми стая в една от сградите за гости. Има ли шанс да получим още една стая за майка ми?

Лиса може и да се тревожеше от възможните нежелани последствия заради действията й с алхимиците, но не изпитваше подобни страхове по отношение на баща ми.

— Да — кимна тя, — сигурна съм, че може да се уреди.

Когато най-после си тръгнахме, за да се отправим към временното ни жилище, пред двореца ни посрещна малка тълпа. Слухът бе успял да се разпространи, докато траеше кратката ни аудиенция при кралицата и приближените й, и въпреки късния час се бяха събрали любопитни зяпачи. Сватбените ни одежди бяха достатъчно красноречиви и аз видях шока и недоверието, изписани върху лицата им — включително и това на Нина. Не очаквах, че тя ще е там. Както с майка ми, не бях говорил с нея, откакто напуснах двора, и беше очевидно, че нищо не я бе подготвило за гледката на моя милост и моята невеста от човешката раса. Тя изглеждаше толкова потресена, че се разтревожих да не припадне. Ръцете й бяха здраво стиснати и докато минавахме покрай нея, ми се стори, че зърнах капки кръв, там, където ноктите се бяха впили в плътта.

Недалеч от нея стоеше Уесли Дроздов, който, за разлика от всички останали, не изглеждаше шокиран. Всъщност върху лицето му бе изписано ликуващо — и злобно — изражение.

С безпокойство си припомних това, което казах на Сидни в самолета на път за двора, че оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло. Животът в двора ще бъде песен, така бях заявил. С болка се запитах дали неволно не бях излъгал и си отдъхнах облекчено, когато Сидни, майка ми и аз минахме забързано покрай зяпачите.

Роуз и Дмитрий ни съпроводиха до една от сградите за гости и проявиха достатъчно тактичност да не ни досаждат с въпроси — при все че ясно виждах как Роуз едва се сдържа. Тя се владееше превъзходно, докато Сидни не седна в едно кресло до рецепцията във фоайето на сградата с апартаментите за гости, а аз зачаках служителя да ни регистрира. Върхът на една от сините маратонки се подаде изпод подгъва на роклята й и Роуз не можа да се стърпи.

— Жестоки обувки — заяви тя. — Свързани ли са с някаква история?

Сидни й се усмихна.

— Има много истории.

— Утре, Роуз — намесих се. — Остави ни да отдъхнем през остатъка от нощта и утре ще те посветим в цялата сензационна история. А и така ти даваме възможност да ни купиш сватбен подарък. Още не сме се установили никъде за постоянно, но един порцеланов сервиз и блендер няма да са ни излишни.

— Лорд Ивашков? — смутено ни прекъсна служителят. — Боя се, че в момента разполагаме с малко свободни стаи заради ремонтните дейности и група туристи от България. Нямаме две единични стаи, но можем да ви предложим по-голям семеен апартамент, в който да се настаните удобно.

Погледът ми прескочи между Сидни и майка ми. И двете жени запазиха изключително неутрални физиономии.

— Какво пък — свих рамене — нали сега сме едно семейство.

След като всичко бе уредено, Роуз и Дмитрий се сбогуваха с нас и ние тримата се отправихме към апартамента, който ни бяха дали. Аз отключих вратата и импулсивно вдигнах Сидни на ръце и я пренесох през прага.

— Зная, че това още не е истинският ни дом — казах аз, — но след толкова много нарушения на обичаите през днешния ден мисля, че не е зле да спазим някои традиции.

— Безусловно! — засмя се Сидни.

Пуснах я внимателно на пода, а майка ми се усмихна любезно. При все че се бе застъпила за мен и бе дошла с нас, аз я познавах достатъчно добре, за да зная, че ще й е нужно известно време, за да свикне със снаха от човешката раса.

— Благодаря ти, мамо — промълвих и я притиснах в обятията си.

— Мислех, че в затвора съм научила урока си — рече тя. — Но се оказа, че не е така. Чак след като замина, окончателно и истински проумях всичко. Не мога да кажа, че това е идеалната ситуация за мен, но предпочитам такъв живот с теб, отколкото живот без теб — или без самоуважение.

Освободих я от прегръдката си.

— Гордея се с теб. Ще се справим. Ще видиш. Всичко ще бъде страхотно. Ние ще бъдем едно голямо щастливо семейство.

Двете жени в моя живот, изглежда, не бяха съвсем уверени в това, но и двете бяха абсолютно уверени в любовта си към мен, което беше достатъчно. Майка ми много скоро откри, че може да прикрие неловкостта си, критикувайки апартамента ни, който беше също толкова луксозен както предишния, в който бях отседнал, само че по-голям. Оставих я да се вихри на воля в стаята си, безкрайно доволен най-после да остана насаме със Сидни.

Тя седна на нашето легло и изрита сините маратонки.

— Не зная коя част от днешния ден е най-нереална.

Приседнах до нея.

— Тъкмо в това е цялата работа. Всичко е реално, особено най-важната част: ти и аз, заедно завинаги, нашият брак е признат и от хората, и от мороите.

— Но не с радост. — Усмивката й помръкна. — Половината от семейството ми никога няма да поиска да ме види отново. А другата, която иска да ме види… ами аз може би няма никога да ги видя отново.

— Ще ги видиш. Аз ще се погрижа за това. — Държах се много по-уверено, отколкото се чувствах, и знаех, че тя го разбираше. Тя току-що се бе откъснала от семейството си — от расата си — заради мен и при все че не можех напълно да усетя това, което тя изпитваше, мислено се заклех да й помогна да го преживее, дотолкова, доколкото бе възможно.

— Ти беше прав. — Тя ме привлече към себе си. — Че ще получим закрила. Въпреки всички трудности, ти го превърна в действителност.

— Ние го превърнахме в действителност, а и тези трудности няма да са вечни. Но засега можем да си отдъхнем и да се насладим на наградите. — Говорех храбро, стараейки се да не издам страховете, които ме глождеха. След като видях реакциите на баща й, на моя баща и дори на Уесли, имах неприятното предчувствие, че скоро няма да се сдобием със спокойствието, за което Сидни толкова копнееше. Но нямах намерение да го издавам. Поне не тази вечер. — А аз имам наум няколко „награди“. Освен ако не искаш да поспиш.

Тя обви ръце около врата ми и ме целуна леко по устните.

— Зависи. Надникна ли в аптеката на път за магазина за вино?

— Да съм надникнал? По дяволите, аз изкупих целия магазин, Сидни. Няма да допусна да се повтори последният път.

Тя се засмя и ми позволи да я положа върху леглото, където започнах вълнуващия, макар и малко труден и озадачаващ процес на събличането на това сложно творение на шиваческото изкуство. Обаче наградата за усилията ми се оказа най-възхитителното и сладко удоволствие, което бях изпитвал в живота си. А когато по-късно заспахме в обятията си голи, само по венчални халки, аз знаех, че си струваше всички усилия. Всички преживявания и сурови изпитания, довели до този съвършен момент. Ние бяхме там, където бяхме предопределени да бъдем.

Часове по-късно се събудих от чукане по вратата и нежния глас на майка ми:

— Ейдриън? Имаш посетители.

Сидни се размърда в ръцете ми — прекрасна и спокойна. Лъчите на късното следобедно слънце проникваха през щорите и осветяваха деликатните й черти. Беше толкова прекрасна и секси, че тъкмо се чудех дали да се престоря, че не съм чул майка ми, когато се разнесе второ, много по-настоятелно почукване.

— Ейдриън? Сидни? Роуз е. Трябва да поговорим.

Това разсъни Сидни и всички мои надежди за една романтична сутрин тутакси отлетяха. Облякохме сме набързо и излязохме от спалнята в дневната на апартамента. Там седеше майка ми в компанията на Роуз и Дмитрий. Аз тъкмо отворих уста, за да скастря Роуз, задето няма търпение да чуе историите за нашите вълнуващи приключения… когато видях лицето й.

— Какво се е случило? — попитах.

Двамата с Дмитрий се спогледаха.

— Джил е изчезнала.

— Какво имаш предвид под „изчезнала“? — настръхнах аз. — Джил все още е в училището. Вчера ми изпрати есемес. Тя уреди нашето пътуване.

— И тримата й пазители, дампири, са били с нея в кампуса. Анджелина дори е била в стаята й, когато е била отвлечена.

— Почакай… да не би Анджелина да е видяла какво се е случило? — изумих се аз.

— Не — поклати глава Дмитрий. — Точно това е най-странното. Когато Анджелина си е легнала, Джил е била в стаята… а когато се е събудила, вече я е нямало.

— Тя не е видяла, нито е чула нещо. Джил е изчезнала като с магическа пръчка. — Роуз щракна с пръсти за по-голям ефект. — Анджелина се чувства ужасно. Съсипана е.

Усетих стягане в гърдите и стаята сякаш се залюля. Джил… е изчезнала? Не беше възможно. Не и след всичко, което направих за нея. Аз я върнах в света на живите! Това не би могло да се случва. Имаше някаква грешка. Еди не би допуснал това да стане.

Виждаш ли? — обади се леля Татяна я главата ми. — Казах ти, че никога няма да имаш покой. По един или друг начин, винаги нещо ще те измъчва. Добре, че имаш мен, за да ти помагам.

Сидни се отпусна на един стол и сключи ръце в скута си.

— Анджелина се чувствала ужасно? Аз се чувствам ужасно! Джил беше моя отговорност, единствената причина да ме изпратят там! Ако не бях заминала…

— Не започвай с това — предупредих я и я прегърнах. Исках да успокоя и себе си, и нея. — Защото ти не си заминала. Ти беше отвлечена. Няма начин случилото се да е по твоя вина. — Извърнах се отново към останалите, отчаяно опитвайки се да проумея тази нова трагедия. Ако мога да мисля логично, няма да изпадна в паника. — Трябва да я намерим. Разполагате ли с някакви следи?

— Не още, но хората ни претърсват мястото като луди, търсейки някаква улика. — Роуз въздъхна обезсърчено. — Оставаше само още един месец до завръщането й в двора.

— Е, ние ще отидем да помогнем — заявих. — Уредете ни полет до там. — Сидни закима енергично.

— Да не би да сте откачили? — възмути се Роуз. — Не ми отговаряйте. Вие, приятели, няма да ходите никъде. Точно в момента там не можете да направите нищо.

— Освен това закрилата, за която толкова усилено се борихте миналата нощ, не важи извън територията на кралския двор — напомни ни Дмитрий. — Двамата трябва да останете тук — заради собствената ви сигурност — докато се вземат допълнителни предпазни мерки. А и не желаем да се насочи ненужно внимание към Джил. — Той погледна към майка ми. — Това означава, лейди Ивашков, че току-що чутото не бива да излиза от тази стая. Никой не знае, че Джил е изчезнала, защото, докато я няма, не можем да докажем дали е жива, или мъртва. А ако не можем да го докажем…

— Тогава не можете да докажете, че кралицата има един жив родственик — завърши Сидни.

Не бях достатъчно съобразителен и бърз, за да мисля толкова напред. Все още бях като попарен заради Джил — Джил, моята сладка, състрадателна Джил — изчезнала без следа. Сега внезапно осъзнах и другите последствия.

— Гласуването още не се е състояло — промърморих. — Гласуването, което ще промени закона.

— Именно — каза Роуз с мрачно лице. — И ако се разчуе само една дума за изчезването на Джил, Лиса може да изгуби трона си.