Сребристи сенки

Глава 6 Ейдриън

Нина беше добра компания за чашка и не само защото издържаше на пиене.

При все че не използваше активно магията на духа, тя притежаваше проницателността на владеещите я. Тутакси разбираше, когато исках да говоря за нещо и — което беше по-важно — когато не исках. Настанихме се в тих бар и аз на драго сърце предоставих говоренето на нея. Изглежда, през последните месеци Нина не бе завързала приятелства в кралския двор, а след заминаването на Олив нямаше пред кого да излее душата си.

— Аз просто не разбирам — подхвана тя. — Хората сякаш се боят от мен. Искам да кажа, те ме уверяват, че това не е така, но аз го виждам. Те ме избягват.

— Духът все още плаши мнозина, това е всичко. Мога да те уверя в едно: след като живях сред морои, дампири и човешки същества, установих, че всички се страхуват от това, което не разбират. — Подчертах мисълта си, размахвайки бъркалката за коктейли. — А голяма част са прекалено мързеливи или невежи, за да се опитат да узнаят нещо повече.

Нина се усмихна, но остана замислена.

— Да, ала, изглежда, всички приемат Дмитрий и Соня. А те наистина са били стригои. Явно е много по-трудно да общуват с момиче, което е помогнало да се преобрази стригой отново в дампир.

— О, повярвай ми, когато ги върнаха към първоначалната им същност, имаше много страхове. Но безупречната репутация на Дмитрий и подвизите му много скоро заличиха тези страхове, а Соня стана известна с работата си по създаването на ваксина против стригои.

— Това ли е нужно? — попита Нина. — Нима аз — и Олив — ще трябва да извършим нещо велико, за да забравят всички нашето минало?

— Не е нужно да правиш нещо, което не искаш — заявих непоколебимо. — Затова ли замина Олив? Било й е прекалено трудно да свикне с отношението на останалите?

Нина се намръщи и плъзна поглед по ръба на чашата си. Пиеше коктейл „Космополитни“, който беше твърде сладникав за моя вкус. За миг се замислих какво би пила Сидни, ако изобщо някога си позволи да се разпусне. Някакъв подобен момичешки коктейл? Не, интуитивно осъзнах, че ако Сидни някога пие нещо, то ще е вино. И ще е от онези, които могат само след една глътка да определят годината, региона и състава на почвата, където са отглеждани лозята. А аз? За мен би било голямо постижение, ако успея да различа вино в картон от вино в бутилка. Мисълта за Сидни извика усмивка на устните ми, но аз побързах да я прикрия, иначе Нина можеше да си помисли, че й се присмивам.

— Не зная защо си тръгна Олив — рече тя накрая. — И това е почти толкова лошо, както и заминаването й предишния път. Аз съм й сестра. Аз я върнах от неживите! — Нина рязко отметна глава, а в невероятните й сиви очи проблеснаха сълзи. — Ако нещо я е тревожело, би трябвало първо да дойде при мен. След всичко, което преживях заради нея… нима си мисли, че нямаше да я изслушам? Нима не знае колко много я обичам? Във вените ни тече една и съща кръв; това е връзка, която нищо и никой не може да разруши. Бих направила всичко за нея — всичко — само ако ме помоли, ако ми се довери достатъчно, за да сподели…

Тя трепереше и в гласа й се долавяше нестабилност, която добре познавах. Същото се случваше с мен, когато духът вземаше връх и разстройваше разума ми.

— Може би тя смята, че вече си направила твърде много за нея — изрекох и отпуснах ръка върху събеседницата си. — Опитвала ли си се да я достигнеш в сънищата й?

Нина кимна, вече малко по-спокойна.

— Тя винаги ми казва, че е добре и само се нуждае от малко повече време.

— Ето, виждаш ли? И моята майка ми казваше същото, докато беше в затвора. Понякога хората трябва сами да решат собствените си проблеми.

— Предполагам, че си прав — кимна Нина. — Но при все това ми е трудно да понеса мисълта, че Олив е сама. Ще ми се тя да се обади поне на Нийд или на някой друг.

— Мисля, че и той го иска. Но Нийл ще бъде щастлив да знае, че Олив просто се опитва да си изясни нещата. Навярно уважава това нейно самотно пътуване към себепознанието. — Довърших питието си и видях, че и тя почти е допила своето.

— Още по едно? — попита другарчето ми по чаша.

— Не. — Станах и оставих няколко банкноти на масата. — По-добре да отидем някъде другаде. Каза, че искаш да се запознаеш с повече хора, нали?

— Да… — Гласът й прозвуча предпазливо, когато се изправи до мен. — Да не би да знаеш къде има купон или нещо подобно?

— Аз съм Ейдриън Ивашков — заявих. — Купоните сами ме намират.

Беше леко преувеличено и в действителност ми се наложи да потърся къде има сбирка… но ми провървя от първия път. Ванеса Шелски — една кралска потомка, с която учихме заедно в „Олдър“ — винаги устройваше купони през уикенда в жилището на родителите си. Нямах основания да смятам, че това се е променило през последната година, особено след като чух, че родителите й продължават все така да пътешестват. Двамата с Ванеса сме излизали няколко пъти през годините, което е достатъчно да ме приеме благосклонно, но недостатъчно, за да се разстрои, ако цъфна на някое от партитата й с друго момиче.

— Ейдриън? — възкликна тя, проправяйки си път през претъпкания двор зад дома на родителите й. — Наистина ли си ти?

— В плът и кръв. — Целунах Ванеса по бузата. — Ванеса, това е Нина. Нина, запознай се с Ванеса.

Ванеса огледа преценяващо Нина от горе до долу и учудено повдигна вежди. Някогашната ми състудентка беше светско момиче в пълния смисъл на думата и при все че навярно би определила това парти като непринудена сбирка, роклята й несъмнено беше от пролетната колекция на някой прочут моден дизайнер. А само за прическата и грима за днешната вечер навярно бе платила в някой изискан салон за красота повече, отколкото струваше тоалетът на Нина, очевидно подходящ за секретарска работа, ала в най-добрия случай закупен от някой универсален магазин от средна ръка. Това ни най-малко не ме притесняваше, но виждах, че Ванеса се колебае. Нина също го виждаше и кършеше нервно пръсти. Накрая Ванеса сви рамене и озари Нина с искрена дружеска усмивка.

— Радвам се да се запознаем. Всеки приятел на Ейдриън е добре дошъл — особено след като си успяла да го измъкнеш от скривалището му и да го довлечеш тук. — Ванеса нацупи кокетно устни, несъмнено бе тренирала поне стотици пъти това изражение пред огледалото, за да му придаде особено очарование. — Е, къде беше? Като че ли изчезна от лицето на земята.

— Суперсекретна държавна мисия — отвърнах, опитвайки се да придам зловеща интонация на гласа си и в същото време да надвикам музиката. — Бих искал, мили дами, да ви кажа малко повече, но колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Заради вашата безопасност. Приемете го като изпълнение на гражданския ми дълг към вас.

Двете изсумтяха недоверчиво, но сетне Ванеса се усмихна мило и ни покани с гостоприемен жест.

— Влизайте и си вземете нещо за пиене. Вътре е пълно с хора, които ще се зарадват да те видят.

Нина се приближи по-плътно до мен, докато си проправяхме път през тълпата.

— Мисля, че не ми е мястото тук. Ще се чувствам неудобно.

Прегърнах я през раменете, за да я преведа покрай един тип, който нехайно размахваше ръце, докато разказваше някаква откачена история.

— Всичко ще е наред. Освен това всички тези хора са същите като онези, които познаваш.

— Хората, които аз познавам, не похапват небрежно с ръка скариди от чинията си от най-хубавия семеен порцеланов сервиз, докато държат в другата чаша с шампанско.

— Всъщност скаридите са кралски — уточних, — а освен това съм сигурен, че това е вторият най-хубав сервиз на майка й.

Нина завъртя очи, ала не успя да ми каже нищо повече, тъй като новината, че Ейдриън Ивашков се е върнал, вече бе успяла да се разпространи с магическа скорост. Двамата с Нина си взехме напитки и се устроихме край езерото с малките японски рибки кои, където гостите скоро се стълпиха, за да поговорят с нас. Някои от тях бяха приятели, с които редовно купонясвах, преди да замина за Палм Спрингс. Мнозина други бяха примамени от тайнственото очарование на дългото ми отсъствие. Винаги с лекота съм печелел приятели, но загадъчното ми минало внезапно бе покачило акциите на популярността ми много повече от която и да било история, скалъпена от мен.

Уж нехайно се изтървах, че Нина също владее магията на духа, и не разсеях всеобщата заблуда, че и тя бе участвала в тайната ми мисия. Постарах се да я запозная с неколцина не толкова скучни и самовлюбени потомци на кралски фамилии с надеждата, че тази вечер тя може да завърже едно-две по-близки познанства. Колкото до мен, аз тутакси се вживях в ролята, която не бях изпълнявал цяла вечност, и на практика се чувствах като крал в собствения си двор. Едно нещо бях научил през годините — самоувереното държане оказва много силен ефект върху останалите и ако се държиш, сякаш си заслужил вниманието им, те ще ти повярват. Шегувах се и флиртувах, както не бях правил от месеци, и останах изненадан колко лесно ми се удаваше. Подобно голямо внимание действаше опияняващо, но като всичко останало, без Сидни в живота ми, и то ми се струваше безсмислено. С напредването на нощта ограничих алкохола. Колкото и да обичах забравата, която той ми даваше, бях решил, преди да си легна, да потърся отново Сидни. А за целта трябваше да съм трезвен.

— Виж ти, виж ти кой се е върнал — разнесе се внезапно един неприятен глас. — Не мислех, че след последния път ще се осмелиш някога отново да покажеш физиономията си на обществено място.

Уесли Дроздов, изключителен гадняр, се спря пред мен, придружен от обичайната си свита лакеи — Ларс Зеклос и Брент Бадика. Аз останах седнал и преднамерено се огледах наоколо и зад мен, за искрено забавление на зяпачите край нас.

— На себе си ли говориш? Не виждам огледало наблизо. И в интерес на истината, представлението ти не беше чак толкова лошо. Не бива да се скапваш така заради едно незначително излагане.

— Незначително? — повтори Уесли. Пристъпи напред и стисна юмруци, но аз не помръднах от мястото си. Негодникът снижи глас: — Знаеш ли колко неприятности ми навлече? Наложи се баща ми да наеме цяла глутница адвокати, за да ме измъкне от онази каша! Беше бесен.

Изгледах го с престорена симпатия и заговорих толкова високо, че той потръпна.

— И аз щях да бъда, ако едно момиче от човешката раса изрита задника на сина ми. О, почакай. Аз бях този, който изрита задника ти.

Около нас се бе насъбрала многобройна публика, както обикновено става при подобни разправии, и много скоро Ванеса се приближи забързано към нас.

— Хей, хей — настоя тя. — Какво става?

— О, нищо особено — отвърнах, дарявайки я с ленива усмивка. — Просто си спомняме добрите стари времена и се смеем на отминали случки. Едно нещо е сигурно — Уесли винаги ме развеселява.

— А ти знаеш ли какво мен ме развеселява? — озъби се Уесли и кимна към Нина. — Твоята евтина компаньонка за вечерта. Виждал съм я и преди. Тя работи като рецепционистка в офиса на баща ми. Обещал си й, че ще й намериш по-хубава работа, ако преспи с теб, така ли?

Усетих как Нина се скова до мен, но не отместих поглед от типовете пред мен. Цялата история започна като досадна неприятност, но сега те разпалваха в гърдите ми свиреп, нетипичен за мен гняв. Докато се взирах в очите на Уесли, си припомних случилото се през онази нощ със Сидни, когато той и лакеите му възнамеряваха да се възползват от нея. Мисълта за злото, което искаха да й сторят, се смеси с настоящите ми страхове за неизвестната опасност, на която може би бе изложена в момента. Всичко се сля в едно. Заля ме вълна на страх и ярост и ми причерня пред очите.

Унищожи ги — прошепна леля Татяна в главата ми. — Накарай ги да си платят.

Постарах се да заглуша гласа й и да скрия емоциите си.

— Разбира се, че не — отвърнах, все още надянал глуповата усмивка. — Тя е тук с мен по собствено желание. Зная, че за теб това навярно е много странно, имайки предвид опита ти с момичетата. Ванеса, мисля, че когато дойде, Уес тъкмо се канеше да разкаже онази история — за глутницата адвокати, които се наложило баща му да наеме, за да прикрие как той и свитата му се опитаха да пият насила кръв от едно момиче от човешката раса, при това гостенка на кралицата. Нали така, Уес? — Махнах широко с ръка. — Моля те, продължавай. Разкажи ни какво стана после? Сподели с нас дали ти позволиха да задържиш наркотиците, които смяташе да използваш върху нея? Може би ще ти свършат добра работа с някоя от присъстващите тук дами, а?

Отместих поглед от Уесли, за да смигна на ужасените момичета, застанали наблизо. Бях сигурен, че когато Уесли се спря пред мен с упреците си за баща му и адвокатите, нямаше никакво намерение тази информация да става обществено достояние. Мороите може и да смятаха човешките същества за по-нисша раса, но насилственото пиене на кръв — когато упояваш човек, който не е захранващ, за да пиеш от кръвта му против неговата воля — се смяташе за долен и презрян грях сред мороите. Привлекателните жени от човешката раса бяха особено желани за подобни нищожества, а Уесли бе хвърлил око на Сидни при последното й посещение в кралския двор. Той и приятелчетата му я бяха приклещили с намерението да се възползват от нея, смятайки, че аз ще им помогна. В крайна сметка ги нападнах с един клон, докато се появиха пазителите.

Не се нуждаех от възмутените ахкания около нас, за да се уверя в правилността на предположението си, че историята не е фигурирала в местните новини. Изкривеното от ярост лице на Уесли бе достатъчно красноречиво.

— Ах, ти, кучи сине…

Той се хвърли към мен, но аз го очаквах и вече бях призовал духа. Телекинезата не беше от способностите на духа, които бях използвал често, но при все това беше във възможностите ми.

Унищожи го! Унищожи го! — настоя леля Татяна.

Предпочетох нещо не толкова дивашко. Концентрирах се и с мисълта си запратих една от чиниите от фин порцелан, за които говореше Нина, право в лицето на Уесли. Съдината го цапардоса отстрани силно по главата, обсипвайки го със скариди, постигайки моята двойна цел — да му причиня болка и да го унизя.

— Това беше евтин трик за владеещ магията с елемента въздух! — изръмжа той и отново понечи да се спусне към мен. Но нападението му изгуби част от ефекта, тъй като продължаваше да пощи скаридите от главата си.

— А какво ще кажеш за това? — попитах. Махнах с ръка и Уесли застина на място. Мускулите на тялото и лицето му се опънаха, докато заповядваше на крайниците си да се раздвижат, но енергията на духа ги блокираше. Щеше да бъде трудно за морой, владеещ магията с елемента въздух, да постигне такава пълна неподвижност, и за мен също определено никак не беше лесно, още повече че не бях съвсем трезвен, а и използвах способност, която не познавах. Съдейки по благоговението, изписано по лицата на присъстващите, усилията си заслужаваха. Призовах целия останал дух, за да стана още по-обаятелен за присъстващите. Беше невъзможно да хипнотизираш цялата тълпа, но ако се използва правилно магията на духа, можеш да станеш много по-мил и обичан за другите.

— Последния път вие, момчета, ме питахте дали съм един голям, лош владеещ магията на духа — отбелязах аз. — Отговорът? Да, такъв съм. И наистина никак не ми се нрави, когато задници като вас унижават някое момиче — независимо дали е от човешката раса, или морой. И така, ако искаш да се движиш, първо ще се извиниш на моята красива приятелка. След това ще се извиниш на Ванеса, задето съсипа партито й, което всъщност беше доста приятно, докато всички вие не ни натрапихте отвратителните си физиономии и не похабихте скаридите й.

Блъфирах. Използването на телекинеза, за да обездвижиш някого, изисква абсурдно голямо количество от магията на духа и аз вече я бях изразходвал почти докрай. Обаче Уесли не го знаеше, а и беше ужасен от неподвижността си.

Защо спря дотук? — настоя леля Татяна. — Помисли си за това, което причиниха на Сидни!

Но той не успя — напомних й.

Това няма значение! Той се опита да я нарани. Трябва да си плати! Не е достатъчно само да го обездвижиш с духа! Използвай магията, за да смажеш главата му! Трябва да страда! Той се опита да й причини болка!

За миг думите й и бурята от емоции, бушуваща в гърдите ми, заплашваха да надделеят над разума ми. Уесли наистина се бе опитал да нарани Сидни и може би не можех да спра сегашните й похитители, но можех да спра този мръсник. Можех да го накарам да си плати, да му причиня страдание, задето дори само си бе позволил да си помисли да я разстрои и нарани, да се уверя, че той никога повече няма да може да…

— Извинявам се — избъбри Уесли към Нина. — И на теб също, Ванеса.

Поколебах се за секунда, разкъсван между отчаяното лице на Уесли и настоятелните призиви на леля Татяна — призиви, които тъмната ми страна тайно искаше да последва. Много скоро по-висшата сила взе решението вместо мен. Нямах сили повече да го държа неподвижен, дори и да исках. Не можех повече да черпя от магията на духа и той се свлече шумно на пода. Но бързо се изправи и припряно заотстъпва назад, съпровождан от негодниците Брент и Ларс.

— Това не е краят — изсъска заплашително Уесли, добил отново смелост, след като се отдалечи на достатъчно разстояние от мен. — Мислиш се за недосегаем, но не си.

Ти показа слабост пред него! — възмути се леля Татяна.

— Махай се от тук! — заповяда Ванеса и кимна към двама от приятелите си — едри мъжаги — които с удоволствие придружиха Уесли и свитата му до вратата. — И да не си посмял някога да се появиш на мой купон.

От мърморенето на останалите разбрах, че още много дълго време Уесли и приятелчетата му няма да бъдат добре дошли на ничие парти. Но аз? Внезапно станах още по-популярен, отколкото преди. Не само бях забулен в тайни, но и току-що бях използвал все още почти непознатата сила на духа, за да сложа един нахален сваляч на мястото му. Момичетата на купона бяха във възторг. Дори момчетата ме харесваха. Получих повече покани и се сдобих с повече приятели, отколкото през целия си живот досега — а това бе достатъчно красноречиво.

Но в същото време се чувствах напълно изтощен. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта, а аз все още живеех по човешкото разписание. Приемах благопожеланията с похвална за мен скромност и си проправях път към вратата, обещавайки на всеки поотделно, че по-късно ще се видим, за да побъбрим и се помотаем заедно. Нина ми се притече на помощ и ме поведе през тълпата, както аз я водех по-рано вечерта, при това ръсейки намеци за несъществуващи държавни дела, които все още ме очаквали.

— Единственото неотложно дело, което ме зове, е моята възглавница — осведомих я с прозявка, след като най-сетне се измъкнахме от дома на Шелски. — Едва се държа на крака.

— Това беше много яка магия — рече тя. — Дори не съм забелязала кога си спрял да пиеш. Прояви забележителна сдържаност.

— Ако зависеше от мен, щях да живея в постоянно опиянение от алкохола — признах си. — Но се опитвам да остана трезвен поне два пъти на ден. Това е… трудно е да се обясни, а и действително не мога, но има нещо, което трябва да направя, за което са ми нужни ясен и трезвен ум и магията на духа. Нямаше да бъда толкова впечатляващ, ако се бе стигнало до юмручен бой.

Нина се ухили.

— Имам вяра в теб. Обзалагам се, че щеше да бъдеш невероятен.

— Благодаря. Съжалявам за това, което той ти каза.

— Няма нищо — сви тя рамене. — Свикнала съм.

— Това не означава, че ти харесва — отбелязах.

Нещо уязвимо в очите й ми подсказа, че бях попаднал в целта и онези коментари дълбоко са я засегнали.

— Да… Имам предвид, че хората обикновено не казват нещата толкова открито, но съм се срещала с подобно отношение към мен от тези, с които работя. Макар че ти беше прав за купона. Някои от тях не бяха толкова лоши, колкото си мислех. — Изведнъж заговори стеснително. — И ти благодаря… благодаря ти, задето се застъпи за мен и ме защити.

Думите й и моята малка победа над Уесли ми вдъхнаха много повече увереност в собствените ми възможности, отколкото имах през последните седмици. Настроението ми, толкова дълго тънещо в бездните на мрака и себеотвращението, рязко се извиси. Може би не бях чак толкова безполезен. Навярно за момента не бях способен да открия Сидни, но все още можех да свърша нещо. Не биваше да се предавам. И кой знае? Нищо чудно довечера да ми провърви. Нямах търпение да изпратя Нина до дома й, за да се върна в апартамента и да потърся Сидни.

Ала когато го сторих, стана ясно, че късметът продължаваше да ми изневерява. Нямаше и следа от Сидни. Приповдигнатото ми настроение тутакси се сгромоляса, но слава богу, бях толкова изтощен, че не разполагах с много време да се упреквам заради провала. Заспах веднага след това и съм проспал времето почти до средата на следващия вампирски ден, тъй като тялото ми все още не можеше да си изясни кое разписание да следва.

Когато се събудих, видях на телефона есемес от майка ми, която ми напомняше за вечерята по-късно. Проверих гласовата поща на телефона в апартамента и установих, че съм получил милион съобщения от новите ми „приятели“. Номерът ми не беше широко известен, но по-съобразителната тайфа от купонджии бе успяла да разузнае в коя от сградите за гости се намирам и така бяха стигнали до мен. Имах покани за светски събития за месеци напред.

Но днес само едно имаше значение. Вечерята с родителите ми. Не ми пукаше особено за баща ми, но майка ми бе положила големи усилия да ме доведе тук. Тя се бе постарала с всички сили заради мен и довечера бях длъжен да й засвидетелствам уважение пред приятелите й. Останах трезвен през целия ден и се занимавах със скучни неща като пране, вместо да приема безбройните покани, включително и тази на Нина.

Колкото и да ми харесваше, колкото и да ми беше забавно с нея, вътрешният глас ми казваше, че е по-разумно да спазвам дистанция.

Появих се в градската къща на родителите ми десет минути преди началото на вечерята, облечен в току-що изгладен костюм, с копчетата за ръкавели на леля Татяна, и бях посрещнат от баща ми по обичайния му груб и безцеремонен маниер.

— Е, Ейдриън, предполагам, че задачата на кралицата, довела те тук, е много важна.

Коментарът му ме стъписа и за миг останах безмълвен. Майка ми нахлу в дневната, както винаги прекрасна в изумруденозелен копринен тоалет.

— Нейтан, скъпи, не се опитвай да измъкнеш от него държавни тайни. — Тя отпусна ръка върху моята и сдържано се засмя. — Той ми додява с въпросите си, откакто кралицата ми позволи да те придружа дотук. Казах му, че исках просто да се видим и да обменим новини, но той е сигурен, че зная неща, които крием от него.

Най-сетне загрях и й хвърлих благодарен поглед, докато вниманието му бе насочено някъде другаде. Майка ми не му беше казала, че ме е открила в пиянско вцепенение в Калифорния, спасявайки ме от самия себе си и от теглещата ме надолу спирала на депресията. Тя го бе накарала да повярва, че пътешествието й с мен е било просто импулсивен майчински жест, и дори се бе възползвала от възможността да излъска репутацията ми. Не изпитвах особена необходимост да крия скандалното си поведение от баща ми, но трябва да призная, че животът беше много по-лесен, когато той не ми натякваше постоянно за недостатъците ми. Да кажа, че беше горд с мен, беше доста преувеличено, но засега определено изглеждаше доволен, а това беше достатъчно, за да направи вечерта поносима.

Гостите за вечеря бяха членове на кралски фамилии, с които се бях срещал от време на време през годините, хора, за които знаех малко, с изключение на това, че родителите ми се стараеха да им направят добро впечатление. Майка ми, за която бях сигурен, че никога през живота си не бе сготвила нищо, надзираваше зорко всяка подробност от действията на главния готвач, за да се увери, че всичко е идеално, независимо дали ставаше дума за подбора на виното, или само за подредбата на приборите и чиниите. След цял ден на добро поведение (потърсих Сидни малко преди да дойда тук) си позволих да пробвам някои от вината. При все че не можех да определя региона или типа на почвата, бях сигурен, че родителите ми не се бяха поскъпили.

И скоро разбрах защо: това беше първата им изява в обществото след завръщането на майка ми от затвора. Досега никой не ги бе канил, затова родителите ми правеха първата крачка с намерението да покажат пред света на кралските моройски фамилии, че Нейтан и Даниела Ивашков са достойни отново да бъдат приети в обществото. Това включваше и мен, тъй като баща ми и майка ми не спираха да говорят за „важната мисия“, която уж ми е възложена. Връзката ми с Джил и нейното местонахождение бе строго пазена тайна — дори родителите ми не знаеха за тези подробности — но работата на Соня за ваксината беше широко известна и всички бяха любопитни да научат повече.

Аз им обясних, доколкото можах, използвайки непрофесионални термини и избягвайки държавните тайни. Всички изглеждаха впечатлени, особено родителите ми, но аз се зарадвах, когато най-сетне общото внимание се отклони от мен. Разговорите на масата превключиха на политически теми, които не ме привличаха особено, и светски клюки, които изобщо не ме интересуваха. Подобни вечери никога не ме бяха блазнили, още преди съдбовните събития в Палм Спрингс. Не ме беше грижа за постиженията на голф игрището, издиганията в професионалната кариера или предстоящите официални приеми. Но не бях забравил ролята си и се усмихвах любезно, задоволявайки се да отпивам от първокласните вина. Когато и последният гост си тръгна, можех съвсем уверено да заявя, че бяхме спечелили благоразположението на елитната прослойка и Даниела Ивашков отново щеше да бъде радушно приета в аристократичното моройско общество, за което толкова копнееше.

— Е — въздъхна тя, докато се отпускаше в едно от наскоро тапицираните дълбоки кресла, — смея да твърдя, че вечерята беше много успешна.

— Ти се справи добре, Ейдриън — додаде баща ми. За него това беше голям комплимент. — Сега имаме много по-малко проблеми, за които да се тревожим.

Довърших портвайна, който бяха поднесли с десерта.

— Не бих определил като „проблем“ липсата на покана за годишния чаен прием на Чарлин Бадика, но се радвам, ако мога да помогна.

— И двамата помогнахте да поправите щетите, които нанесохте на семейството. Да се надяваме, че ще продължите в същия дух. — Той се изправи и се протегна. — Отивам в спалнята си. Ще се видим утре сутринта.

Изминаха трийсет секунди след като той си тръгна, когато думите му достигнаха до замъгления ми от виното разсъдък.

— Неговата спалня? Това не е ли и твоята спалня?

Майка ми, все още прекрасна след дългата вечер, скръсти елегантно ръце в скута си.

— Всъщност, скъпи, в момента спя в твоята стара стая.

— Моята… — Напънах се да проумея смисъла на чутото. — Почакай. Затова ли ме изпрати в жилище за гости? Доколкото си спомням, ти заяви, че се нуждая от лично пространство.

— И заради двете. Ти наистина се нуждаеш лично пространство. Колкото до другото… ами след завръщането ми двамата с баща ти решихме, че нещата ще вървят много по-гладко и безпроблемно, ако всеки живее собствения си живот в двора… и само споделяме общ покрив.

Тонът й беше толкова непринуден и спокоен, че ми беше трудно да схвана цялата тежест на ситуацията.

— Какво означава това? Двамата ще се развеждате ли? Разделили ли сте се?

Тя се намръщи.

— О, Ейдриън, това са толкова грозни думи. Освен това хората като нас не се развеждат.

— Женените хора не спят в отделни спални — възразих аз. — Чия беше идеята?

— И на двама ни — отвърна майка ми. — Баща ти не одобрява това, което сторих и срама, който причиних на всички нас. Той реши, че не може да ми го прости, а аз, съвсем честно, нямам нищо против да спя сама.

Аз бях смаян.

— Тогава се разведи и наистина бъди сама! Защото, ако той не може да ти прости, задето си действала импулсивно, за да спасиш собствения си син… ами аз никога не съм бил женен, но не смятам, че това е поведение на добър съпруг. И в никакъв случай не може да се отнасяш по този начин към някого, когото обичаш. И не проумявам как можеш да обичаш мъж, който се държи така с теб.

— Скъпи — засмя се тя безгрижно, — любовта няма нищо общо с това.

— Има много общо! — възкликнах разпалено, но побързах да снижа глас, за да не би неволно да накарам баща ми да се върне. В момента не бях готов пак да се срещна с него. — Защо иначе ще се жените — или ще останете женени — ако не е заради любовта?

— Много е сложно — рече майка ми с тона, с който разговаряше с мен, когато бях дете. — Трябва да имаме предвид нашето положение в обществото. Няма да изглежда добре, ако се разведем. Това, както и… ами всичките ми финанси са свързани с баща ти. Преди да се оженим, подписахме брачно споразумение и нека го кажа така: ако двамата с него се разведем, аз няма да имам средства, с които да се издържам.

Скочих на крака.

— В такъв случай аз ще те издържам!

Тя ме изгледа спокойно.

— И по какъв начин, скъпи? С художествените си занимания? Зная, че кралицата не ти плаща за помощта — макар че, Бог е свидетел, би трябвало.

— Ще си намеря работа. Каквато и да е. В началото може и да не разполагаме с много средства, но поне ще запазиш самоуважението си! Няма да е нужно да оставаш тук, вързана за парите и волята му, преструвайки се, че го правиш от любов!

— За нищо не се преструвам. Това е толкова близко до любовта, колкото изобщо е възможно в един брак.

— Не го вярвам — не се предавах аз. — Аз познавам любовта, мамо. Аз имам любов, която гори във всяка фибра на съществото ми, която ме тласка да бъда по-добър и ми вдъхва сили във всеки миг от деня. Ако някога си имала нещо подобно, ти ще се стараеш да го запазиш на всяка цена.

— Мислиш така, защото си млад и не познаваш нищо по-добро. — Тя беше толкова дяволски спокойна, че това ме разстрои още повече. — Смяташ, че любовта е безразсъдна връзка с дампир само защото е вълнуващо. Или имаш предвид момичето, за което страдаше в самолета? Къде е тя? Ако любовта ти е толкова всепоглъщаща и може да тържествува над всичко, защо не сте заедно?

Добър въпрос — обади се леля Татяна.

— Защото… не е толкова лесно — процедих през стиснати зъби.

— Не е толкова лесно, защото не е реално — заключи тя. — Младите често смятат обикновеното увлечение за истинска любов, а такава любов не съществува. Любовта между майка и дете? Да, това е реалност. Но някакви романтични илюзии, които побеждават всичко? Не се самозаблуждавай. Твоите приятели, които са преживели подобни велики любовни романи, в крайна сметка проумяват истината. Това твое момиче, където и да е тя, няма да се върне. Престани да преследваш химери и се съсредоточи върху някого, с когото можеш да изградиш стабилен живот. Така сме постъпили двамата с баща ти. Това сме правили винаги… и смея да кажа, че ни устройва много добре.

— Винаги? — попитах с отмалял глас. — Винаги ли сте живели в тази измама?

— Ами… — призна тя — някои периоди от нашия брак бяха по-задружни от други. Но винаги сме се отнасяли прагматично към този въпрос.

— Ти говориш толкова студено и повърхностно за това — заявих. — Каза ми, че когато си излязла от затвора, си осъзнала кои са важните неща в този живот. Но очевидно не е така, след като си способна да се примириш да живееш с мъж, който не те уважава, само заради имиджа и парите! Никаква обезпеченост не си струва това. И аз отказвам да повярвам, че това е най-доброто, което можеш да имаш като любов. Има нещо много повече. Аз искам да имам много повече.

В очите на майка ми, когато срещнаха моите, се мярна тъга.

— Тогава къде е тя, скъпи? Къде е твоето момиче?

Не можех да й отговоря. Знаех само, че повече не издържам да стоя тук. Изхвръкнах от къщата и с изненада усетих парещи сълзи в очите си. Никога не бях смятал родителите ми за сантиментални и романтични персони, но вярвах, че помежду им съществува силна привързаност въпреки — или може би тъкмо заради — трудните им и раздразнителни характери. Нямаше по-лош момент от този, да ми кажат, че това е било преструвка, че цялата любов е преструвка. Разбира се, не го вярвах. Знаех, че някъде там съществува истинската любов. Аз я бях изпитал… но думите на майка ми ме жегнаха болезнено, защото сега бях особено уязвим, защото независимо колко бях популярен в кралския двор или колко добри бяха намеренията ми, не се бях приближил и на крачка до намирането на Сидни. Разумът ми не вярваше на майка ми, но сърцето ми, толкова пълно със страх и съмнение, се свиваше от тревога, че в думите й имаше истина, че потискащото мрачно въздействие на духа може още повече да влоши нещата. Това ме караше да не вярвам в себе си. Може би никога нямаше да открия Сидни. Може би никога нямаше да намеря любовта. Може би да желаеш много силно нещо не беше достатъчно, за да се сбъдне.

Отвън бе застудяло и свежият хладен вятър вещаеше дъжд. Спрях се и се опитах да достигна до Сидни, но изпитото вино бе отслабило магическите ми способности. Накрая се отказах и извадих мобилния си, избирайки по-просто средство за общуване. Нина вдигна на второто позвъняване.

— Здравей — рече тя. — Когато не ми се обади, си помислих… както и да е, няма значение. Как са нещата при теб?

— Били са и по-добре. Искаш ли да се поразсееш тази вечер?

— Разбира се. Какво имаш предвид?

— Няма значение — отвърнах. — Ти избери. Получил съм милион покани. Цяла нощ можем да купонясваме.

— Понякога не се ли нуждаеш от почивка? — подкачи ме тя, не подозирайки колко близо е до болното място. — Мислех, че спомена, че от време на време се опитваш да оставаш трезвен.

Замислих се за майка ми, приклещена в капана на един брак без любов. Също и за себе си, уловен в капана на безизходицата. И накрая се замислих за Сидни, която буквално беше в капан. Това беше прекалено, твърде много за мен, за да направя нещо.

— Не и тази вечер — казах на Нина. — Не и тази вечер.