Сребристи сенки

Глава 18 Ейдриън

В този миг част от мен я обикна още повече от всякога. Не можеш да не се възхищаваш на жена, която току-що се бе измъкнала от невероятно жесток и мъчителен затвор и без нито за миг да се поколебае, не само бе използвала изключителните си магически способности, за да помогне на другарите си по съдба, но и се бе държала мъжествено и храбро пред мъчителите си. Някой друг може би щеше да рухне или незабавно да се впусне в разкази за страшните си преживявания. Но, не. Сидни не само беше готова да действа, но и да се противопостави на внимателно обмисления и щателно подготвен план за действие.

Това беше достойно за възхищение. Също така невъзможно и неподлежащо на обсъждане.

— Сидни, не. Маркъс владее изцяло ситуацията. Това, което направихме там. Целият план и нахлуването. По дяволите, двамата с Еди бяхме много полезни, но по-голямата част от работата… всичко е дело на Маркъс, на неговата предвидливост. Той е намерил мястото, където ще се срещнем. Там е безопасно, докато той измисли начин да ни скрие от целия свят. — Ала изражението й оставаше непреклонно и аз додадох: — Това му е работата. Крие другите. Самият той се крие! Той знае какво прави.

— Той укрива по неколцина души за определен период, Ейдриън — отвърна тя спокойно. — Никога повече от десетина. Сегашната му задача никак не е лесна и ще мине известно време, преди да може да ги раздели. Онези хора, току-що излезли от единичните килии, не могат да живеят самостоятелно! Те се нуждаят от помощ и наставления, а не само от място, където да се укриват. Работата му е много трудна, а аз съм пречка.

Погледнах през паркинга и видях приуса да потегля. Знаех къде се намира мястото на срещата, но скоро трябваше да побързаме и да ги последваме.

— Сидни, ти не си пречка. Ти си главната причина за организирането на тази операция и за освобождаването на останалите.

— Но сега аз ги излагам на опасност. — Тя ме погледна, кафявите й очи горяха с настойчив плам, подсилван от лъчите на залязващото слънце. — Ейдриън, ти чу Шеридан. Сега аз съм тяхната главна мишена. Ако попаднат на някаква следа за местонахождението ми, алхимиците ще хвърлят всичките си сили срещу мен — а това ще изложи останалите на риск, ако съм с тях. За тях е по-безопасно, ако аз и ти се отделим от групата. А и ще е по-лесно да изчезнем, ако сме само двамата.

Това беше доста убедителен аргумент, много повече, отколкото безопасността на останалите. Не че бях безсърдечно копеле, на което не му пукаше за тях — защото наистина ме интересуваха. Ненавиждах това, през което бяха преминали. Но моята първа и най-важна грижа винаги е била Сидни, а действително беше много по-лесно да изчезнат двама души вместо двайсет. Въпросът беше дали наличието на добре обмислен и подготвен план компенсираше по-голямата численост? Защото в момента това, което ни липсваше, беше именно план.

— И къде предлагаш да отидем? — попитах накрая.

— Не зная — призна тя. — Първо трябва да се отдалечим колкото може повече от този ад. Ще трябва да помисля къде ще е по-безопасно — в или извън Щатите. И не казвам, че няма отново да се обърнем към Маркъс за помощ. Може, би ще ни е нужна. Но ако се разделим, алхимиците ще преследват нас, а не тях.

— Ти това ли искаш? — възкликнах невярващо.

— Не, разбира се, че не. Не искам никой от тях да ни преследва. Но ако го направят, аз вярвам, че двамата с теб ще им се изплъзнем по-лесно, отколкото останалите. — Тя се намръщи замислено. — Добре, да потегляме и ми дай телефона си. — Аз и го подадох и подкарах по шосето, повече от щастлив да се махна от това място. — Къде ги отвежда Маркъс? — попита Сидни.

— На юг. Към Мексико, макар че планирахме да се срещнем на около час път от Долината на смъртта. Той не беше сигурен дали ще прекосят границата, или не, но там наблизо имало безопасно място, където да се скрият.

Тя кимна и прегледа няколко неща на телефона ми, преди да ми го върне.

— Добре, тогава ние потегляме на север. По-точно на североизток. — Не виждах очите й, защото не отделях поглед от пътя, но по гласа й се досетих, че се усмихва. — Все още ли те бива на покер?

— Защо? Да не би най-сетне да играеш с мен на стрип покер5? Досега съм те молил поне сто пъти.

— Нямаш късмет. Засега. Но ще имаме нужда от пари, а Невада е съвсем наблизо. Обзалагам се, че ще видим първото казино още щом пресечем границата на щата.

— Така е — кимнах аз. — Тази седмица вече два пъти минах покрай него. Но не разполагам с много пари за залагане, така че ако се надяваш да спечелим богатство за една нощ, ще трябва да те разочаровам.

— Ще се задоволя със стая в хотел, вечеря и нови дрехи.

— Това мога да го уредя. Макар че… — Стрелнах я косо с поглед. — Мислех, че не одобряваш използването на магията на духа в игра на карти? — Разбира се, не можех да чета мислите на хората, но виждах аурите им, което беше не по-малко полезно. Винаги разбирах кой блъфира и кой казва истината.

Сидни въздъхна и се облегна назад.

— Не го одобрявам. Както и изобщо използването на духа. Но сега сме изправени пред необичайни обстоятелства. Може би, след като всичко това свърши и ние се устроим някъде, ти отново ще започнеш да вземаш лекарствата си.

— Сега ти нямаше да си с мен, ако бях продължил да ги вземам — изрекох тихо.

— Зная… и ти знаеш колко съм ти благодарна. Някой ден ще се наложи отново да се върнем на въпроса с последиците от използване на магията на духа, но…

— Но сега имаме много по-големи проблеми? — довърших аз.

— Нищо не е по-голямо от теб — отсече тя твърдо. — Как се чувстваш? В един от нашите сънища ми каза, че си спрял да пиеш хапчетата веднага след отвличането ми. Как беше? Сега ми изглеждаш добре и ми се струва, че контролираш смяната на настроенията.

Долових в гласа й нотка на надежда, а и не можех да й кажа, че люшкането на настроенията ми беше под контрол, защото бе заменено с фантома на моята мъртва леля.

— Аз съм тук жив и здрав, нали? — отвърнах бойко. — Не се опитвай да извърташ темата. Ти си преживяла много по-голям ад, отколкото аз.

— Не е нужно сега да говорим за това — заяви тя.

Ние се умълчахме. И двамата пазехме в тайна това, което сме изстрадали в отсъствието на другия. Запитах се дали се опитвахме да се защитим взаимно, или просто не желаехме да признаем собствените си страхове и слабост. Не че смятах Сидни за слаба. Ала когато бяхме в поправителния център, видях аурата й, когато беше сред другите алхимици, и в нея, както и в тези на останалите затворници, определено се долавяше страх. Знаех, че тя навярно го смята за провал.

— Е — подех, опитвайки се да я развеселя, — поне отвори подаръците си.

— Купил си ми подарък „Поздравявам те с бягството от поправителния център“? — попита Сидни.

— Не съвсем. Просто погледни в онази чанта там.

Тя го стори и възкликна изненадано, когато я отвори.

— Мили боже! Ако имах тези амулети в поправителния център, работата ми щеше да е много по-… Хопър!

С ъгълчето на окото си я видях как вдига малкия златист дракон. Когато заговори отново, мислех, че ще се разплаче.

— О, Хопър. Знаеш ли, мислих си за него. Чудех се какво се е случило с това малко създание, през какво ли преминава… — Понечи да изрече заклинанието, за да го съживи, сетне спря. — Той сигурно е много гладен. По-добре да почакам, докато намерим някаква храна. И аз не бих имала нищо против да хапна нещо истинско.

— Това мога да го уредя и без набези на масите за покер — обявих аз. — Какво ти се яде? Пържола? Суши? Назови го и го имаш.

Тя се засмя.

— Нищо толкова претенциозно за мен. Не мисля, че стомахът ми ще го понесе след… — Смехът й заглъхна.

— След какво? — попитах тихо.

— По-късно — махна тя с ръка. — По-късно ще поговорим.

Въздъхнах.

— Все това повтаряш. Кога ще дойде това „по-късно“?

— Когато се намираме на повече от няколко минути от поправителния център на алхимиците — заяви тя. — Трябва да се съсредоточим върху бягството.

Тя имаше право, но съвсем не означаваше, че това ми харесва. Всъщност докато пътуването продължаваше, незнанието за всичко, което бе преживяла, ме тормозеше все повече и повече. Сидни, без да се мае, ми бе казала, че ме обича, че съм й липсвал до болка и че нищо не я прави по-щастлива, отколкото отново да е с мен. Вярвах във всичко казано, ала това не значеше, че толкова лесно можех да загърбя миналото и въпросите за случилото се в поправителния център.

Сигурен ли си, че това е истина? — прошепна леля Татяна. — Може би всъщност не желаеш да научиш какво се е случило с нея. Ти видя само бегло онова място. Наистина ли искаш да получиш потвърждение за зверствата, на които е била подложена?

Щом Сидни е могла да понесе всичко, аз най-малко трябва да имам сили да го чуя — отвърнах безмълвно. При все това… Питах се дали моята въображаема леля нямаше право.

Около час и половина по-късно прекосихме границата на щата Невада, без да забележим някаква следа от преследвачи. Маркъс ни позвъни малко преди да се регистрираме в малък хотел редом с казино.

— Да не би да се загубихте? — попита Маркъс. Не звучеше ядосано, но нещо в тона му ми подсказа, че той отлично знае, че не сме се заблудили.

— По-скоро решихме да заобиколим — отвърнах бодро.

Той изпъшка.

— Ейдриън, нали го обсъдихме! Досега всичко върви идеално. Защо изобщо ви хрумна да се отклонявате от плана?

— Хм, може би защото така е по-забавно?

Сидни измъкна телефона от ръката ми, преди да предложа по-убедителни обяснения. Тя използва същите аргументи, както с мен, макар че Маркъс не беше подвластен на красивите й очи, както бях аз. Беше ясно, че до края на разговора не успя да промени мнението му, защото го приключи с мъглявото:

— Пак ще се чуем.

Предложих й да я заведа някъде на вечеря, ала тя не желаеше дори да приближи до рецепцията на хотела в жълтеникавокафявите затворнически дрехи, камо ли да се появи на някое публично място. Аз направих регистрацията и установих, че имам достатъчно налични, за да наема малък апартамент. Не беше нищо разкошно — определено доста далеч от шикозните покои, в които бяхме отседнали, когато в Пенсилвания валеше сняг — но имаше отделна спалня и по-голяма баня, отколкото обикновените хотелски стаи. Може и да не знаех в подробности какво беше преживяла моята любима, ала знаех достатъчно, за да разбера, че тя заслужаваше поне нещо прилично.

Изражението на лицето й го потвърди, когато седна на леглото. За мен беше „средна работа“, но тя въздъхна с такава наслада, сякаш матракът беше пълнен с ангелски пера. Излегна се блажено и затвори очи.

— Това. Е. Великолепно — промълви, натъртвайки на всяка дума. Аз се отпуснах до нея и усетих как гърдите ми се изпълват с радост. Някога си мислех, че ако се озова в леглото с нея, ще искам само едно-единствено нещо, ала сега? Бях сигурен, че няма по-голямо удовлетворение от това, просто да виждам, че тя е в безопасност, щастлива и близо до мен. След толкова дълга раздяла самото й присъствие беше истинско чудо.

— На отсрещната страна на улицата има търговски център — казах аз. — Ще отскоча да купя някои неща… освен ако не искаш да дойдеш с мен? Притеснявам се да те оставя сама…

Тя поклати глава.

— Всичко ще е наред. Освен това в чантата на госпожа Теруилиджър има амулет, с който бих могла да отворя огромна дупка в стената. Само се върни по-бързо.

Нямаше нужда да ме подканя — това беше единственото ми желание. Прекосих на бегом улицата, като едва на половината път се сетих, че излизайки сам през нощта в непознато място, пренебрегвам основните правила за моройска безопасност. По дяволите, още от най-ранна възраст са ни учили, че да си сам навън нощно време, е опасно, дори и в познат район. Никога не съм си представял, че в живота ми ще настъпи такъв момент, когато стригоите няма да са най-голямата заплаха за безопасността ми.

Доста пъти бях разсъбличал Сидни, така че знаех отлично размера й и й купих някои основни дрехи и тоалетни принадлежности. От съседния деликатесен магазин набавих сандвичи с пуешко и различни крекери и снаксове с надеждата, че стомахът й ще ги приеме. Бях умерен с покупките, тъй като ми трябваха налични за залозите на покер. Цялото занятие ми отне около двайсетина минути, но когато се върнах в хотела, Сидни не беше в дневната на апартамента, нито в спалнята. Сърцето ми спря. Чувствах се като в приказка, когато главният герой се събужда и осъзнава, че всичко, което е спечелил, е било само сън, разпадащ се на прах пред очите му.

Тогава забелязах, че вратата на банята е леко открехната и вътре свети. Приближих забързано.

— Сидни?

— Влез — долетя отговорът й.

Отворих вратата и едва не загубих съзнание от задушаващия мирис на жасмин. Сидни беше във ваната, потънала почти до шията в уханна пяна, а в помещението беше горещо като в сауна.

— Колко гореща е водата? — попитах, загледан в кълбата пара.

Тя се разсмя.

— Толкова, колкото мога да издържа. Не можеш да си представиш колко отдавна не ми е било наистина топло. — Една слаба ръка се протегна и взе малко пластмасово шише с логото на хотела. — Или съм помирисвала нещо… приятно. В поправителния център всичко беше толкова стерилно, почти като в болница. Май доста се поувлякох и изразходвах почти цялото шише.

— Ще поръчам да донесат още, ако толкова много ти харесва. — Вдигнах шишето и прочетох етикета. Беше най-обикновен евтин гел за баня. — Или ще ти купя истински жасминов парфюм, когато спечеля на покер.

— Ти не разбираш — рече тя и се потопи още малко по-дълбоко във водата. — След това, което преживях… за мен това е върхът на разкоша. Не ми е нужно нищо по-изискано.

— Тогава да поговорим за това, което си изтърпяла — предложих аз. — Ти можеш да ми помогнеш да разбера.

— Някой друг път — отвърна уклончиво Сидни. — Ако си донесъл храна, бих искала да хапна веднага.

— И ще оставиш врящия казан? — подкачих я.

— Ще има още горещи вани — заяви тя. — А и вече си обръснах краката, което беше половината от целта ми. Четири месеца. Пфу!

След това се изправи без предупреждение, награждавайки ме с гледката на голото си тяло, ако не се смятат тъничките ивици пяна. Сърцето ми се сгря — както и кръвта — при мисълта, че нещата помежду ни са както преди и тя не се стеснява от мен. Макар че доста се постарах, за да не издам шока си. Когато я изведохме от поправителния център, бях забелязал, че е доста слаба, ала досега не осъзнавах колко много. Можех буквално да преброя ребрата й и дори тя, със своята мания за диети и контрол на теглото, би трябвало да знае, че далеч е прехвърлила здравословната граница.

— Не е това, което очакваше, а? — попита тя тъжно.

Аз я загърнах с пухкавата хавлиена кърпа и я притеглих към себе си.

— Очаквах да видя най-красивата жена на света, да почувствам как сърцето ми замира в присъствието й, да закопнея да я отнеса в леглото за една нощ, която никой от нас няма да забрави. И за да отговоря на въпроса ти: да, получих точно това, което очаквах.

Лицето й засия от усмивка и тя се облегна на гърдите ми.

— О, Ейдриън.

Когато отидохме в дневната, й показах покупките си, а тя се разрови из тях и се разсмя, когато видя една тениска в наситено пурпурночервено. Вдигна я и я размаха пред носа ми, а в очите й танцуваха палави искри.

— Някога да си ме виждал в този цвят?

— Не — поклатих глава. — Но е крайно време, особено след всичко това — добавих, като посочих жълтеникавокафявата купчина на пода. — Което ще изгорим.

Тя отново се засмя — най-прелестният звук, който съм чувал и истинска музика за ушите ми. Накрая се спря на пурпурната тениска и чифт бели шорти.

— Ти си върхът — заяви.

Обаче много скоро, когато седнахме да вечеряме, установих, че не съм единственият господар на сърцето й. Сидни изрече заклинанието, за да върне Хопър в живата му форма. От очите й рукнаха сълзи, когато той се преобрази от състоянието си на пробляскваща статуетка в малко слабо създание, покрито с потъмнели златни люспи, почти толкова изпосталяло, колкото и тя. Сидни го сгуши до гърдите си и го залюля, бъбрейки му нежни безсмислени слова, с които хората обикновено успокояват домашните си любимци или малките деца. Отново и отново му повтаряше, че вече всичко ще бъде наред, и аз почти се зачудих дали успокоява не само него, но и себе си. Продължи да му дава малки хапки от сандвича си с пуешко и половината бе изчезнала, когато осъзнах какво става.

— Хей, хей — обадих се възмутено. — Остави малко и за себе си.

— Той е толкова гладен — промълви Сидни. — Дори не издава онези жални мяукащи звуци, както обикновено когато иска храна.

— А тази супермалка тениска ти е прекалено голяма. Изяж сандвича си, а аз ще му дам трохите от моя.

Тя неохотно ми го подаде, а аз се кълна, че Хопър ми метна свиреп поглед, задето го лишавам от вниманието й. Аз също обичам малкия дракон, но нямаше начин да получи по-големи грижи от Сидни. Тя дояде остатъка от сандвича си под строгия ми надзор, но колкото и да настоявах, не докосна нито един от бонбоните и шоколадовите блокчета, които бях купил.

Честно, искаше ми се да изяде всички, но знаех, че не бива да изтъквам колко много се нуждаеше от захар и мазнини.

Малко след това Хопър заспа и аз помислих, че Сидни също ще го последва. Вместо това тя ме поведе към спалнята и ме привлече, върху леглото.

— Сигурна ли си, че не искаш да си починеш малко? — попитах нежно.

Тя обви ръце около шията ми.

— Искам теб.

Устните ни се сляха в първата истинска целувка, откакто я бяха отвлекли. Интимната близост ме възпламени, напомняйки ми колко мъчително силно ми бе липсвала тя. Бях искрен за това, което й казах: нямаше значение колко бе отслабнала. За мен тя все още беше най-красивата жена на този свят и никога не съм желал друга повече. Не само това, нямаше друг човек, чието присъствие да ме кара да се чувствам по-цялостен. Дори в разгара на бягството ни от Долината на смъртта и цялото несигурно положение, в което се намирахме, само това, че съм с нея, ме изпълваше с успокояваща увереност, че няма нищо невъзможно.

Обсипах с целувки шията й и мислено се отрекох от думите си за евтиния гел за баня. Ароматът на жасмин, примесен с нейното ухание, беше много по-опияняващ от всеки парфюм, който й бях подарявал. Краката й бяха като коприна под пръстите ми и аз останах изумен от това, колко бързо се разгаряше желанието в мен, и поразен от нейния страстен отклик. Притеснявах се, да не би да е прекалено скоро за нея, но когато се опитах да я разубедя, тя се притисна още по-плътно към мен.

— Ти не разбираш — прошепна, заравяйки пръсти в косите ми. — Ти не разбираш колко много се нуждаех от това, колко много се нуждаех от теб и да си спомня, че съм жива и влюбена. В онова място те се опитват да ти отнемат всичко, но аз никога не го забравих. Никога не забравих теб, Ейдриън, и сега, когато си тук, аз…

Не можа да довърши, а и не бе нужно. Знаех какво точно имаше предвид. Отново се целунахме, е целувка, която ни свързваше много повече от физическата близост. Опитах се да изхлузя тениската й, когато тя внезапно ме възпря и попита задъхано:

— Ти купи нещо в магазина, нали?

Мозъкът ми бе прекалено замаян от страст и мисли за нея, та не проумях веднага за какво говори.

— Ъ? Купих много неща.

— Защита — рече тя многозначително. — Нямаше ли аптека отсреща? С по-голямо разнообразие, отколкото някъде другаде?

— Аз… о. Такова нещо. Ъ, не, не купих. Предполагам, че забравих.

Преди да я отвлекат, Сидни вземаше противозачатъчни и никога не ми се е налагало да мисля за подобни предпазни средства. Мисля, че тя предпочиташе този начин, тъй като не вярваше на никого, освен на себе си да се справи с този важен проблем. Въздъхнах.

— Няма ли да получа червена точка за това, че съм бил много по-загрижен да те нахраня и да те облека, отколкото да те завлека в леглото?

Тя ме целуна леко по устните и се усмихна.

— Получаваш много червени точки. Но за съжаление, няма да получиш нищо друго.

Наведох се над нея и отметнах нежно златистите кичури от лицето й.

— Знаеш ли какви противоречиви чувства ме разкъсват в момента? Искам да кажа, очевидно съм разочарован… но в същото време те обичам още повече, задето си толкова акуратна и отговорна, въпреки всичко случило се.

— Наистина ли? — Сидни се намести така, че да отпусна глава върху гърдите й. — Обичаш моята акуратност и отговорност, така ли?

— Има толкова много неща, заради които те обичам, Сидни. Кой би могъл да ги изброи?

Колкото и разочароващо да беше неочакваното прекъсване на физическата ни близост, аз не преставах да се наслаждавам на блаженото усещане да съм просто близо до нея. Исках ли секс? Разбира се, но исках много повече нея — присъствието й, смеха й, душата й. Бушуващите хормони в тялото ми скоро се усмириха и аз изпитвах екстаз само да лежа в прегръдките й. И когато много скоро Сидни заспа, си казах, че пропускът ми да отскоча до аптеката може би е бил за добро, без значение какво твърдеше тя. Сега най-важното беше да възстанови здравето си и аз бях сигурен, че почивката и шоколадовите изкушения са най-доброто средство.

Колкото до мен, аз бях твърде неспокоен. Част от това се дължеше на вълненията през деня и нейната близост, а друга — на ранния час. Не бях свикнал да заспивам толкова рано. Харесваше ми да бъда в прегръдките й, но след малко се измъкнах предпазливо от леглото и я завих грижливо. Няколко минути се взирах в нея с любов, после угасих светлините и се промъкнах безшумно в дневната, като затворих внимателно вратата зад себе си, за да не я събудя.

Устроих се на дивана с едно шоколадово блокче и гледах телевизия с намален звук, за да успокоя мислите си. Знаех, че Сидни несъмнено ще направи всякакви планове и логически умозаключения много по-добри от моите, но ми беше трудно да не мисля за бъдещето. Къде можехме да отидем? Имаше ли изобщо безопасно място за нас? И независимо дали щяхме да сме с Маркъс, или сами, как щяхме да живеем занапред? Вложихме толкова много енергия, за да бъдем заедно — само по себе си нелека и понякога обезкуражаваща задача — че почти не се бяхме замисляли какво наистина ще правим. Един от безумните ни планове за бягство? Колеж за нея? Уединен живот в някое затънтено място? Борба за свобода на мороите и бившите алхимици?

Няма да намерите покой — прошепна леля Татяна, явно в едно от най-враждебните си настроения. — Няма да има покой нито за теб, нито за твоето момиче от човешката раса. Това беше грешка.

Не — възразих й. — Ние ще се справим. Длъжни сме.

И как ще стане това? — настоя мъртвата ми леля.

Нямах отговори и след като повече от час се взирах в екрана на телевизора, реших да си легна, когато чух викове от спалнята. За един миг се озовах там. Блъснах вратата и включих лампата, призовавайки цялата сила на духа, за да се нахвърля върху свирепата шайка алхимици, която очаквах да е нахлула през прозореца. Но вътре нямаше никой — само Сидни, седнала в леглото, докато писъците й отекваха в тишината на нощта. Освободих се от магията на духа и забързах към леглото. Притеглих я в прегръдките си. За мое изумление, тя ме отблъсна и се изви, опитвайки се да се отскубне.

— Не! Не! Не ме докосвай!

— Сидни, аз съм — заговорих, опитвайки се да уловя ръцете й, преди да ме е ударила. Дори и полусънена, тя очевидно помнеше отлично уроците на някогашния инструктор по самозащита Малахи Улф. — Всичко е наред. Ти си добре. Всичко е добре.

Тя се бори с мен още малко и в полумрака зърнах безумния ужасен поглед в очите й. Накрая притихна и чертите й омекнаха, когато ме позна. Зарови лице на гърдите ми и заплака — не с радостните сълзи на обич от срещата й с Еди, нито с печалните заради окаяното състояние на Хопър. Това бяха ридания, които разтърсваха тялото й, караха я да бъбри несвързано, без значение колко се опитвах да я успокоя или я питах какво не е наред. Не можех да направя нищо, освен да я държа в прегръдките си, да галя косата й и да чакам, докато се успокои. Когато най-сетне това стана, пресекливите й хлипания от време на време прекъсваха речта й.

— Аз… аз мислех, че отново съм там, Ейдриън. В поправителния център. Когато се събудих. Там беше толкова тъмно — искам да кажа, преди да отида при останалите. Но когато бях в онази килия, нямаше никаква светлина. Те буквално ме държаха в пълен мрак. Болеше, когато ме изведоха — когато видях светлината. Три месеца, Ейдриън. Три месеца прекарах в килия по-малка от тази баня, в тъмнина. Мислех, че мога да се справя… мислех, че съм по-силна от това… но когато се събудих, а теб те нямаше и не можех да виждам нищо…

Тя отново се разплака, а аз се опитах да овладея емоциите си. Мъчно ми беше за него разбира се. Тъжно и болно, че толкова бе изстрадала. Но в същото време бях бесен, толкова бесен, че ако знаех всичко това, докато бяхме в поправителния център, щях тутакси да се озова до Шантал — за да й помогна, а не да я възпра. Никога не съм изпадал в плен на насилието, нито дори на озлоблението, но сега в гърдите ми бушуваше ярост само при мисълта какво са сторили алхимиците на тази умна и забележителна млада жена, служила им така вярно и която щеше да продължи да им служи, ако можеше да го прави, оставайки вярна на сърцето си. Те се бяха опитали да я пречупят — не само разума, но и душата й, самата й същност. Не по-малко ужасяваща бе мисълта, че всичко това навярно още не бе свършило, че освобождаването й от онова място не беше достатъчно. Каква психическа травма й бяха нанесли? И нямаше ли това да ни преследва до края на дните ни, дори тя да е свободна? Последиците бяха зашеметяващи и в този миг аз ненавиждах алхимиците, както никого досега.

Унищожи ги! — заповяда леля Татяна. — Ние ще ги намерим и ще ги разкъсаме на части!

— Ти вече не си там — казах на Сидни и я стиснах по-силно в обятията си. — Ти си с мен и аз няма да позволя никога вече да ти се случи нещо лошо.

Тя се притисна към мен и промълви пресекливо:

— Не искам да спя на тъмно.

— Никога вече няма да спиш на тъмно — заклех й се.

Останах с нея в леглото, с включени лампи, както й бях обещал. Този път й отне повече време да се успокои и заспи. Но когато най-сетне се унесе, това беше дълбокият и непробуден сън, от който така се нуждаеше. Моят не беше толкова спокоен не само заради светлината, а и защото постоянно се стрясках, за да я наглеждам. Ала неудобството си струваше, исках да съм сигурен, че любовта на живота ми е в безопасност.

Сидни се събуди бодра и свежа, без никакви признаци за срива от предишната нощ. А най-хубавото беше, че имаше апетит.

— Не зная какво да поръчам — промърмори тя, докато преглеждаше менюто с Хопър в скута. — Очевидно на първо място кафе — нямаш представа колко съм зажадняла за него — но се разкъсвам между омлет по фермерски и палачинки с боровинки.

Наведох се и я целунах по темето.

— Поръчай и двете.

— Как сме с парите? — попита тя с лека усмивка.

— Скоро ще сме по-добре. Днес смятам да посетя казиното. Искаш ли да дойдеш с мен и да бъдеш моето момиче на късмета?

Тя поклати глава.

— Предпочитам да остана тук и да ям. Ти не искаш ли нещо?

— Долу ще пия кафе. Това е всичко, което ми е нужно засега.

Както и кръв, което беше още един проблем, който не бяхме взели под внимание, когато приведохме в действие този план. Но като толкова много неща, щеше да остане за по-късно. Положението все още не беше отчайващо, но трябваше да намеря изход.

След миналата нощ мислех, че на Сидни ще й е трудно да остане сама, но на слънчева светлина тя беше безстрашна, а и „торбата е номерата“ на Джаки беше при нея. Двамата си взехме заедно душ — който беше възхитителен и мъчителен — а после тя ме отпрати, когато пристигна огромната й закуска.

— Не давай всичко на Хопър — предупредих я.

Сидни се ухили и ми махна за довиждане.

Долу, в казиното, беше по-спокойно, отколкото през нощта, но хазартът продължаваше. Тъкмо в това беше цялата прелест на Невада. Хората не преставаха да си опитват късмета, независимо по кое време от денонощието. Намерих маса с четирима играчи около нея, с лесни за разчитане аури, и се включих в наддаванията. Но въпреки значителното си преимущество не можех да го демонстрирам, за да не привлека вниманието на персонала на казиното. И въпреки че през по-голямата част от времето печелех, се стараех не по-малко често и да губя, за да разсея евентуални подозрения. Дори почерпих играчите с по едно „Блъди Мери“ в чест на настъпващата зора, което ми осигури доброжелателно отношение и същевременно влоши играта им.

Нямах намерение да се оттеглям, но след два часа вече бях спечелил достатъчно прилична сума, за да се върна при Сидни. Възнамерявах да остана само за още две раздавания на картите и проверих набързо аурите на играчите преди началото на следващото наддаване, когато нещо привлече вниманието ми. Всъщност бях го забелязал още преди, но не му бях обърнал особено внимание. Когато използвах духа, за да огледам аурите на съперниците ми, неволно улових и тези на останалите около мен. Странното днес беше, че много хора имаха жълто в аурите си. Жълтото — понякога оранжевото, което също виждах в изобилие наоколо — беше цветът на мислещите академични умове. В аурата на Сидни имаше много жълто. А това не беше нещо, което се среща често, особено сред закоравели комарджии и определено не и по това време на денонощието. Онези, които играеха понякога за развлечение или заради тръпката на нещо ново, идваха вечерта, а не рано сутринта. Клиентите на казината в ранните часове бяха твърдото ядро, в голямата си част отчаяни играчи… и аурите им би трябвало да го отразяват.

Размишлявах над това, докато правех залога си и разигравах ръката. Завърших играта, споделяйки печалбата със съседа си, за негова огромна радост. Когато приключи и следващото разиграване, отново проверих аурите около мен и отново бях поразен от изобилието на жълто. Забелязах и още нещо. Нито един от тези с жълта аура не гледаше право към мен, но бяха разположени в залата доста симетрично около мен. Само около мен. Когато проверих аурите на останалите посетители зад тях, цветовете им отговаряха на тези, които очаквах да видя в едно казино.

Жълто. Цветът на аналитичните умове.

Цветът на алхимиците.

Когато започна следващото раздаване, излязох и извадих мобилния си телефон. Съжалих, че не съм купил и един с предплатена карта за Сидни. Със сигурност това щеше да бъде следващият ни приоритет. Стараейки се да не издам паниката си, написах есемес до Маркъс:

Обади се в хотел, Силвър Спрингс в Уест Сайд, в Невада, и помоли да те свържат със стая 301. Кажи на Сидни веднага да събере багажа и да ме чака в колата.

Тъкмо щях да натисна бутона „Изпрати“, когато експлозия отвън разтърси казиното. Хората онемяха. Стъклата се разтресоха.

— Няма значение — промърморих, изтрих есемеса и се отправих към вратата.