Сребристи сенки

Глава 2 Ейдриън

— Не го приемай погрешно, но изглеждаш ужасно.

Вдигнах глава от масата и отворих едното си око. Дори със слънчеви очила — вътре в стаята — светлината беше твърде ярка за пулсиращата ми глава.

— Сериозно? — попитах. — И кой е правилният начин да го приема?

Роуина Кларк ме измери със същия властен поглед, с който би ме погледнала Сидни. Нещо трепна в гърдите ми.

— Би могъл да го приемеш конструктивно. — Роуина смръщи нос. — Имаш махмурлук, нали? Имам предвид, че това предполага, че по някое време си бил трезвен. Но тъй като вониш на фабрика за джин, не съм толкова сигурна.

— Трезвен съм. През повечето време. — Осмелих се да сваля очилата, за да я разгледам по-добре. — Косата ти е синя.

— Синьо-зелена — поправи ме тя и стеснително я докосна. — Освен това ме видя преди два дни.

— Наистина ли? — Преди два дни беше последното ни общо занятие по мултимедии тук, в колежа „Карлтън“. Но аз трудно си спомнях какво е станало преди два часа. — Е, възможно е тогава да не съм бил съвсем трезвен. Изглежда готино — додадох, надявайки се, че комплиментът ще ми спести неодобрението й. Напразно.

Честно да си призная, напоследък бях трезвен, кажи-речи, по време на половината занятия. Имайки предвид, че въобще се появявах на тях, смятах, че заслужавам известно снизхождение. След като Сидни замина — не, след като я отвлякоха — не исках да се връщам тук. Не исках да ходя никъде, нито да върша каквото и да било, което не бе свързано с търсенето й. С дни лежах свит в леглото, чаках и се опитвах да се свържа с нея в света на сънищата с помощта на магията на духа. Ала не се получаваше. По което и време да опитвах, никога не успявах да я достигна в съня й. Това нямаше обяснение. Никой не можеше да остане толкова дълго буден. Беше трудно да се свържеш с пияни хора, тъй като алкохолът притъпяваше въздействието на духа и блокираше разума, но аз дълбоко се съмнявах, че тя и похитителите й, алхимици, си устройват безкрайни купони.

Може би щях да се усъмня в себе си и в своите способности, особено след като известно време пиех лекарства, за да притъпя магията на духа. Но накрая цялата магия се възстанови и не ми беше трудно да прониквам в сънищата на другите. Може много неща в този живот да не ми се удават, но аз все още си оставам най-умелият от владеещите магията на духа, способен да създава сънища. Проблемът беше, че познавах малцина други владеещи магията на духа, затова нямаше с кого да се посъветвам защо не можех да достигна Сидни. Всеки морой владее магията с един от четири основни елемента: земя, въздух, вода или огън. Само малцина морои притежават дарбата да владеят магията на духа. Но за разлика от магиите с другите елементи, историческите данни за магията на духа са много оскъдни. Съществуват множество теории, но никой не знаеше със сигурност защо не успявах да се свържа със Сидни.

Асистентът на професора тръсна пред мен купчина листа и същата купчина пред Роуина, прекъсвайки мислите ми.

— Какво е това?

— Ъ, последният изпит — отвърна Роуина и завъртя очи. — Нека отгатна. Не си спомняш и това, нали? Както и предложението ми да учим заедно?

— Сигурно е бил почивният ми ден — промърморих, прелиствайки притеснено страниците.

Осъдителното изражение на Роуина се смени със съчувствено. Понечи да каже нещо, но премълча, тъй като професорът ни нареди да пазим тишина и да се захващаме за работа. Втренчих се в теста и се зачудих как ще го надхитря този път. Тази част от мен, която ме измъкна от леглото и ме накара да се върна в колежа, знаеше колко много означава образованието за Сидни. Тя винаги е завиждала на възможността, която имах — възможност, от която я бе лишил онзи негодник, баща й, опитващ се да контролира живота й. Когато осъзнах, че не мога да я намеря веднага — а повярвайте ми, опитвах обикновени методи, както и магически — реших, че ще продължа с това, което Сидни най-много искаше: да завърша този семестър в колежа.

Длъжен съм да призная, че не съм от най-примерните студенти. Тъй като повечето от дисциплините ми бяха подготвителни занятия по живопис, преподавателите ми обикновено проявяваха снизходителност, стига да им представим нещо. Това беше невероятен късмет за мен, защото „нещо“ е най-точното описание на боклука, който бях сътворил напоследък. Успях да избутам останалите изпити — едва-едва — но сегашният последен можеше да ме закопае. На всички въпроси трябваше да се отговори с „да“ или „не“, без шикалкавене. Не можех да пробутам някаква набързо надраскана скица или рисунка и да се надявам на поощрителна оценка за старанието.

Заех се с непосилната задача да отговоря на въпросите за скициране на контурите и основните техники при абстрактните пейзажи, но усетих как тъмните бездни на депресията отново започват да ме теглят надолу. И не само защото навярно щях да се проваля на изпита. Щях да се проваля пред Сидни и нямаше да оправдая големите й очаквания. Но пък в крайна сметка какво значение имаше един изпит, когато вече се бях провалил във всичко останало? Ако тя беше на мое място, досега вече щеше да ме е намерила. Сидни беше много по-умна и находчива. Тя щеше да сътвори нещо необикновено. А аз не можех да се справя дори с обикновеното.

Един час по-късно предадох теста, надявайки се, че не съм прецакал целия семестър. Роуина бе свършила по-рано и ме чакаше пред учебната стая.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита тя. — Аз черпя.

— Не, благодаря. Имам среща с братовчедката ми.

Роуина ме изгледа с безпокойство.

— Няма да шофираш, нали?

— Вече съм напълно трезвен, благодаря — заявих. — Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще взема автобуса.

— Е, в такъв случай това е всичко, нали? Последният ден от занятията.

Изведнъж осъзнах, че това е краят. Имах часове по още два предмета, но този беше единственият, който посещавахме заедно.

— Сигурен съм, че пак ще се видим — обещах доблестно.

— Надявам се — отвърна тя със загрижен поглед. — Имаш телефона ми. Или поне го имаше. Аз ще съм наоколо през цялото лято. Обади ни се, на мен или на Каси, ако искаш да излезем заедно… или имаш нужда да поговориш с някого… Зная, че напоследък ти е доста трудно…

— Справял съм се и с по-големи трудности — излъгах аз. Бидейки обикновено човешко същество, тя не знаеше и половината истина и нямаше как да я узнае. Знаех, че Роуина смяташе, че Сидни е скъсала с мен, и нейната жалост направо ме убиваше. Ала не можех да разсея заблудата й.

— Непременно ще ти звънна, така че не е зле да дежуриш до телефона. До скоро, Ро.

Тя ми помаха неуверено, докато вървях към най-близката спирка на студентския автобус. Не беше далеч, но докато стигна, вече се бях изпотил. В Палм Спрингс беше май, но нашата мимолетна пролет бе пометена от горещата вълна на приближаващото лято. Докато чаках, надянах отново слънчевите очила и се опитах да не обръщам внимание на двойката хипстъри, които пушеха до мен. Поне цигарите бяха единственият порок, към който не се бях върнал, откакто Сидни изчезна, но понякога ми беше трудно да устоя на изкушението. Много трудно.

За да се разсея, отворих чантата си и се взрях в малката статуетка на златист дракон. Плъзнах ръка по фините люспи на гърба му. Нито един скулптор не би могъл да сътвори подобен шедьовър, защото това всъщност не беше скулптура. Той беше истински дракон — е, за да бъдем по-точни, калистан, или вид добър демон — който Сидни бе призовала. Той бе свързан с нея и мен, но само тя имаше способността да го превръща от малко парче кварц в живата му форма. Според госпожа Теруилиджър, наставницата на Сидни в магиите, Хопър всъщност оставаше жив, но водеше жалко съществуване без храна и движения. Аз го носех със себе си, където и да отидех, макар да не бях сигурен дали нашите контакти означават нещо за него. Той всъщност се нуждаеше от Сидни и не го винях. Аз също се нуждаех от нея.

Бях казал истината на Роуина: в момента бях трезвен. И това не беше случайно. Дългото пътуване до къщи ми даваше идеална възможност да потърся Сидни. При все че вече не се опитвах да я достигна в сънищата й толкова жадно и настойчиво, както в началото, се стараех да оставам трезвен по няколко пъти на ден и да я търся. Щом автобусът потегли, се настаних удобно на седалката и почерпих от магията в мен, опивайки се за миг от безкрайната радост, която ми даряваше, макар и помрачена от факта, че духът бавно ме подлудяваше.

Лудостта не е толкова грозна дума — обади се гласът в главата ми. — Мисли за нея като за нов вид реалност.

Потръпнах. Гласът в главата ми не беше моята съвест или нещо подобно. Това беше моята мъртва леля Татяна, бившата кралица на мороите. Или по-скоро духът ме подтикваше да халюцинирам гласа й. Свикнах да я чувам, когато изпадах в най-мрачните дебри на настроението си. А откакто Сидни изчезна, призракът на леля Татяна стана мой почти постоянен спътник. Хубавата страна — ако изобщо можеше да има такава — беше, че част от биполярните странични ефекти на духа станаха по-редки. Като че ли лудостта, отрицателната последица от използването на магията му, бе добила нова форма. Дали беше по-добре да водиш мислено разговори с въображаем покоен роднина, или да си жертва на резки и неконтролируеми промени в настроението? Честно, не бях сигурен.

Върви си — казах й. — Ти не си истинска. Освен това е време да потърся Сидни.

След като се свързах с магията, разгърнах сетивата си, търсейки Сидни — човека, когото познавах най-добре от всички на тази земя. Нямаше да ме затрудни да открия някого, когото бегло познавах. Да намеря Сидни — при условие че бе заспала — щеше да е безкрайно лесно. Ала не успях да я достигна и накрая се освободих от магията. Тя или не спеше, или както преди нещо я блокираше от мен. Победен за кой ли път, изрових бутилката водка от чантата и през останалия път до Виста Азул й посветих цялото си внимание.

Когато пристигнах в „Амбъруд“ — частно училище с пансион — бях приятно замаян. Магията бе притъпена, ала не и сърдечните страдания. Следобедните занятия току-що бяха свършили и между учебните корпуси сновяха ученици в стилни униформи. Някои бързаха да се приберат да учат, други — за среща с гаджетата или за да се посветят на обичайните в края на срока занимания за учещите от горните класове. Отправих се към женското общежитие и зачаках отвън, докато Джил Мастрано Драгомир ме намери.

За разлика от Роуина, която можеше само да гадае какво ме измъчва, Джил отлично знаеше какви са проблемите ми. Това бе така, защото петнайсетгодишната Джил имаше „привилегията“ да притежава способността да прониква в съзнанието ми. Миналата година тя бе станала мишена на наемни убийци, наети от дворцова клика, която искаше да свали от трона сестра й, кралица на мороите и моя добра приятелка. Технически те успяха, но аз върнах Джил към живота благодарение на необикновените способности на духа. Този подвиг на изцерението, имащ огромни последици за мен — едновременно бе изковал телепатичната връзка помежду ни, позволяваща на Джил да усеща и вижда емоциите и мислите ми. Знаех, че моята депресия и почти постоянните запои напоследък са тежко изпитание за нея — при все че понякога алкохолът притъпяваше връзката. Ако Сидни беше тук, щеше да ме наругае здравата заради егоистичното ми и нехайно поведение към чувствата на Джил. Ала Сидни я нямаше. Цялата тежест на отговорността падаше единствено върху моите плещи, а както изглежда, аз не бях достатъчно силен, за да я понеса.

От кампуса пристигна и потегли вече трети автобус, но Джил не беше нито в един от тях. Днес беше делник, обичаен ден за срещи, и аз бях сигурен, че не съм закъснял, въпреки че изоставах от всичко останало. Извадих телефона си и й изпратих есемес: „Хей, аз съм тук. Всичко наред ли е?“

Но не получих отговор и ме полазиха тръпки на безпокойство. След покушението Джил беше изпратена тук, за да се скрие сред хората в Палм Спрингс, защото пустинята не беше предпочитаното място за нашия вид или за стригоите — зли, неживи вампири. Алхимиците — тайна организация от хора, които с настървение държаха човешките същества и вампирите далеч едни от други — бяха изпратили Сидни като свой представител, който да се грижи за гладкото протичане на мисията. Освен това алхимиците искаха да са сигурни, че няма да избухне гражданска война сред мороите. Като цяло Сидни се справи отлично с работата си, помагайки на Джил да се впише в новата среда и да превъзмогне трудностите. Но в едно се провали — влюби се във вампир. Това беше в пълен разрез с убежденията и принципите на алхимиците — да се спазва определена дистанция между хората и вампирите, и алхимиците реагираха жестоко и ефективно.

Въпреки отвличането на Сидни и пристигането на заместницата й Мора, ежедневието на Джил бе относително спокойно. Нямаше никакви признаци за опасност от каквито и да било източници, дори съществуваше вероятност Джил да се върне в обществото на мороите след края на учебната година другия месец. Подобно изчезване не беше типично за Джил, затова, когато не получих отговор от нея, изпратих есемес на Еди Кастъл.

Джил и аз бяхме морои, а той беше дампир. Дампирите бяха наполовина хора, наполовина морои от времето, когато нашите две раси са се смесвали. Тяхната раса бе обучена да защитава мороите и Еди беше един от добрите и опитни пазители. За съжаление, страховитите му бойни умения се оказаха недостатъчни при отвличането на Сидни. Тя го беше подмамила да се разделят, когато алхимиците ги обкръжили. Беше го сторила, за да го спаси, жертвайки себе си, ала той така и не можа да се примири със случилото се. Унижението от провала му потъпка зараждащата се любов между него и Джил, тъй като той не се смяташе за достоен за една моройска принцеса. Еди продължаваше да й служи предано като неин пазител и аз бях сигурен, че ако нещо й се случи, той пръв ще го узнае.

Но Еди също не отговори на съобщението ми, нито другите двама дампири, пазители на Джил под прикритие. Това бе доста необичайно и аз се опитах да се уверя, че подобна липса на електронна комуникация означава, че са потънали в някакви свои занимания и всичко е наред. Джил скоро щеше да се появи.

Слънцето отново стана непоносимо и аз заобиколих сградата, за да потърся убежище. Зърнах една пейка, скътана под сянката на палмите, и се настаних удобно на нея. Много скоро съм заспал благодарение на водката и изминалата безсънна нощ, прекарана в бара. По-късно ме разбудиха някакви гласове и когато отворих очи, видях, че слънцето се е придвижило значително на небето. Освен жаркия диск, над главата ми се бяха надвесили лицата на Джил и Еди, в компанията на нашите приятели Анджелина, Трей и Нийл.

— Хей — изграчих дрезгаво, изправяйки се с усилие. — Къде бяхте?

— Ти къде беше? — попита Еди многозначително.

Зелените очи на Джил се смекчиха, когато ме погледна.

— Всичко е наред. Той е бил тук през цялото време. Забравил е. Разбираемо е след… ами в момента му е много трудно.

— Какво съм забравил? — попитах недоумяващо, местейки поглед от лице на лице.

— Няма значение — отвърна Джил уклончиво.

— Какво съм забравил? — възкликнах нетърпеливо.

Анджелина Дос, жена дампир и един от пазителите на Джил, както винаги бе въплъщение на безцеремонността.

— Ревюто на Джил по случай завършването на учебната година.

Зяпнах ги неразбиращо, сетне изведнъж си спомних. Едно от извънучилищните занимания на Джил беше кръжокът по шев и кройка. Тя започна като модел, но това беше прекалено публично и опасно за положението й, затова напоследък се пробва като моден дизайнер, оставайки извън светлината на прожекторите. Оказа се, че е изключително способна. През последния месец постоянно говореше за голямото ревю, на което ще бъдат представени модните творения на членовете на нейния кръжок — курсов проект за края на учебната година. Беше приятно да я видя отново толкова развълнувана и оживена за нещо. Знаех, че тя също страда заради изчезването на Сидни, а с моята депресия, която й предавах през телепатичната ни връзка, и провалената й любов с Еди тя живееше под същия тъмен облак като мен. Това ревю и възможността да покаже моделите си беше като светъл лъч в живота й — събитие нищожно и незначително за голямата житейска сцена, но изключително важно за една тийнейджърка, копнееща за нормално съществуване.

А аз отново бях оплескал всичко.

Припомних си откъслеци от разговора, когато тя ми каза деня и часа, а аз й обещах, че ще дойда да я подкрепя. Дори ми напомни за ревюто, когато миналата седмица се видяхме за последно. Отбелязах си го мислено, а след това отидох, както всеки вторник, на текила парти в бара близо до моя апартамент. Толкова се отрязах, че напълно забравих не само за ревюто, но и за целия останал свят.

— По дяволите, толкова съжалявам, сладкишче. Опитах се да ти изпратя есемес… — Извадих телефона от чантата, за да им покажа, но вместо комуникативното средство в ръката ми незнайно как се бе озовала бутилката водка. Побързах да я пъхна обратно в чантата.

— Трябваше да изключим телефоните си по време на ревюто — обясни Нийл. Той беше третият дампир в групата, неотдавнашно попълнение в Палм Спрингс. Напоследък Нийл се отнасяше с по-голяма симпатия към мен, може би навярно защото и той страдаше от любовна мъка. Нийл беше влюбен до уши в едно момиче дампир, което също бе изчезнало внезапно от лицето на земята, но за разлика от Сидни, мълчанието на Олив Синклер беше резултат на лично предпочитание, а не отвличане, организирано от алхимиците.

— Е… как мина всичко? — попитах в неубедителен опит да загладя гафа си. — Обзалагам се, че моделите ти са били страхотни, нали?

Чувствах се толкова невероятно глупаво, че едва издържах. Сигурно не можех да предотвратя това, което алхимиците бяха сторили на Сидни. Навярно не можех да се подготвя за изпитите. Но за бога, трябваше поне да отида на ревюто на Джил! От мен се искаше да се появя там, да седя и да ръкопляскам. А аз не се справих дори и с това и тежестта на поредния провал се сгромоляса съкрушително върху раменете ми. Черна мъгла изпълни съзнанието ми, повлече ме надолу, заставяйки ме да мразя всичко и всички — и най-вече себе си. Не е чудно, че не можех да спася Сидни. Аз не бях в състояние да се погрижа дори за себе си.

И не ти е нужно да го правиш — прошепна леля Татяна в главата ми. — Аз ще се грижа за теб.

Искра на състрадание се мярна в очите на Джил, когато усети обземащото ме мрачно настроение.

— Беше супер. Не се тревожи, ще ти покажем снимки. Бяха наели професионален фотограф и всичко ще бъде качено в интернет.

Опитах се да изтикам мрака и се усмихнах сковано.

— Радвам се да го чуя. Е, в такъв случай какво ще кажете да отидем да го отпразнуваме? Вечерята е от мен.

Лицето на Джил се помрачи.

— С Анджелина ще вечеряме с нашата учебна група. Искам да кажа, че бих могла да отменя този ангажимент. До изпитите остава още цял месец, така че винаги мога да…

— Остави — махнах с ръка и се изправих. — Поне единият от двама ни в тази връзка трябва да е подготвен за изпитите. Иди да се забавляваш. По-късно ще ти позвъня.

Никой не се опита да ме спре, но Трей Хуарес скоро ме настигна. Може би той беше най-странната личност в нашата компания — човек, който някога беше член на група ловци на вампири. Но прекъсна връзките си с тях, защото те бяха побъркани и защото се влюби — противно на здравия разум — в Анджелина. Те двамата бяха единствените сред нас, които поне имаха някаква що-годе щастлива любов. Знаех също, че се опитваха да я скрият от нас, останалите нещастни души.

— Как точно смяташ да се прибереш у дома? — попита Трей.

— Кой казва, че се прибирам у дома? — парирах аз.

— Аз. Стига с това висене по баровете и безкрайно купонясване. Изглеждаш ужасно.

— Ти си вторият за днес, който ми го казва.

— Е, тогава може би не е зле да започнеш да слушаш — отсече той и ме поведе към паркинга за учениците. — Качвай се, аз ще шофирам.

Предложението не го затрудняваше особено, защото сега той беше мой съквартирант.

Отначало не беше така. Трей беше ученик в „Амбъруд“ и живееше в общежитието като всички останали. Той беше роден и отрасъл в семейство на ловци на вампири. Те се наричаха Воини на светлината и относно общуването между хора и вампири имаха същите предубеждения и предразсъдъци като алхимиците. Но докато мисията на алхимиците беше да крият съществуването на вампирите от човешката раса, воините бяха много по-свирепи и преследваха вампирите, с цел да ги унищожат. Те твърдяха, че воюват само със стригоите, но не бяха приятелски настроени нито към мороите, нито към дампирите.

Когато бащата на Трей узна за връзката му с Анджелина, той подходи по съвсем различен начин от бащата на Сидни. Вместо да отвлече сина си и да го скрие незнайно къде, господин Хуарес просто се отрече от Трей и му отряза издръжката. За късмет на Трей, обучението му бе платено до края на учебната година. Но не и дневните разходи и пансионът, затова преди няколко месеца се наложи Трей да освободи стаята си в общежитието в „Амбъруд“. Той цъфна на прага ми с предложението да ми плаща наем от мизерната заплата, която получаваше в кафенето, за да може да завърши обучението си. Аз го приех с отворени обятия и отказах да ми плаща наем, знаейки, че точно това би искала Сидни. Единственото ми условие беше никога да не ги заварвам да се натискат с Анджелина на дивана ми.

— Задъних се — промърморих след няколко минути, изминати в неловко мълчание.

— Това някаква вампирска шега ли е? — попита Трей.

Стрелнах го възмутено с поглед.

— Знаеш какво искам да кажа. Провалих се. Никой не е искал кой знае колко много от мен. Трябваше само да отида на ревюто и, а аз прецаках всичко.

— И на теб не ти е лесно — отвърна Трей дипломатично.

— Както и на всички останали. По дяволите, да вземем теб например. Цялото ти семейство се отрече от теб и направиха всичко по силите си, за да те изритат от училище. Но ти намери начин да се справиш, продължи да учиш и едновременно да спортуваш, като междувременно дори успя да спечелиш стипендия. — Въздъхнах тежко. — А аз пропаднах още в подготвителния клас. На днешния изпит сигурно ще ме скъсат, както и на още няколко, ако тази седмица има още, което е много вероятно. Дори не зная точно колко.

— Да, но аз все още имам Анджелина. А заради това си заслужава да преглътнеш всякакви гадости. Докато ти… — Трей не можа да довърши и аз видях как по загарялото му лице премина болезнена сянка.

Приятелите ми в Палм Спрингс знаеха за Сидни и мен. Те бяха единствените в света на мороите (или в човешкия свят, който криеше мороите), които знаеха за любовта ми със Сидни. Те също страдаха заради случилото се с мен и нея. И също обичаха Сидни. Разбира се, не колкото мен, но тя беше изключително предана и лоялна и приятелите й държаха много на нея.

— На мен също ми липсва — рече Трей тихо.

— Трябваше да направя повече — промърморих и се свих на седалката.

— Ти направи много. Повече, отколкото на мен би ми хрумнало да сторя. И нямам предвид само сънищата, които създаваш, за да я достигнеш. Искам да кажа, че ти не остави на мира баща й, притисна мороите, превърна в ад живота на това момиче Мора… опита всичко възможно.

— Много ме бива да дразня другите — признах си.

— Но просто се натъкваше на непробиваема стена, това е всичко. Те наистина отлично умеят да пазят местонахождението й в тайна. Но рано или късно, ще допуснат грешка, защитната им стена ще се пропука и ти ще намериш тази пролука. И аз ще съм редом с теб. Както и всички останали.

Окуражаващата тирада не беше типична за него, но за съжаление, не успя да повдигне духа ми.

— Нямам понятие как ще намеря тази пролука.

Очите на Трей се разшириха.

— Маркъс.

Поклатих глава.

— Той също изчерпа всичките си ресурси. Не съм го виждал от месец.

— Не. — Трей посочи с поглед, докато паркираше колата пред жилищната сграда, в която се намираше апартаментът ми. — Ето го там. Маркъс.

И наистина. Там, седнал на стъпалата пред сградата, беше Маркъс Финч — бунтовник и бивш алхимик, който насърчаваше Сидни да мисли самостоятелно и се опитваше, засега напразно, да открие местонахождението й. Отворих вратата, преди Трей да спре колата.

— Няма да се появи тук, ако няма новини — изрекох развълнувано, скочих от автомобила и хукнах тичешком през тревата.

Цялата ми досегашна летаргия бе пометена от избуялата надежда. Най-после се бе случило. Маркъс бе успял. Бе открил отговорите.

— Какво става? — попитах нетърпеливо. — Намери ли я?

— Не съвсем. — Маркъс се изправи и приглади назад русата си коса. — Да влезем вътре и да поговорим.

Трей беше не по-малко развълнуван от мен, докато съпровождахме Маркъс до дневната. Двамата с Трей застанахме срещу него, скръстили ръце пред гърдите.

— Е? — попитах.

— Сдобих се със списък с местата, които вероятно алхимиците използват като поправителни центрове — поде Маркъс, но не изглеждаше особено въодушевен, както би трябвало да бъде при подобна новина. Вкопчих се в ръката му.

— Това е невероятно! Ще започнем да ги проверяваме и…

— Те са трийсет — прекъсна ме рязко бившият алхимик.

— Но нали току-що каза…

Маркъс вдигна ръка.

— Нека първо ти обясня, след това можеш да се изкажеш. Този списък, до който се добраха информаторите ми, съдържа имената на градовете в Съединените щати, където според техните сведения алхимиците са разположили поправителните си и другите си оперативни центрове. Информацията е отпреди няколко години и макар че източниците ми потвърждават, че във всеки от указаните в списъка градове има изградени поправителни центрове, ние не знаем със сигурност точно кой в крайна сметка са избрали — нито дори кой район са предпочели. Има ли начини да го разберем? Разбира се, и аз познавам хора, които могат да започнат да ровят наоколо. Но трябва да се проверява град по град, което ще отнеме известно време.

Надеждата и ентусиазмът, разцъфнали, когато видях Маркъс, започнаха да повяхват.

— Нека отгатна: известно време означава няколко дни?

Той смръщи чело.

— Към всеки случай ще се подхожда индивидуално, в зависимост от трудностите при проучването на всеки град, което може да отнеме по няколко дни на град. А може и няколко седмици.

Не мислех, че мога да се почувствам по-зле след изпита и издънката с Джил, но очевидно съм се лъгал. В пълно отчаяние се свлякох на дивана.

— По няколко седмици за трийсет града. Това може да отнеме година.

— Освен ако имаме късмет и тя се окаже в първия град от списъка. — Виждах, че дори самият той не вярваше на думите си.

— Да, ами не бих казал, че досега можем да се похвалим с голям късмет — мрачно отбелязах. — Не виждам причина занапред да ни провърви повече.

— Все пак е по-добре от нищо — обади се Трей. — Това е първата истинска следа, с която разполагаме.

— Трябва да намеря баща й — промърморих. — Трябва да го открия и чрез внушението да го заставя да ми каже къде, по дяволите, е тя.

Всичките ми опити да срещна Джаред Сейдж се бяха провалили безславно. Успях да открия телефона му и му позвъних, но той веднага ми затвори. Внушението не действаше особено добре по телефона.

— Дори и да го намериш, той навярно няма да знае — побърза да ме залее със студена вода Маркъс. — Те пазят тайните си дори един от друг именно с цел да се защитят от принудително признание.

— Както и ние. — Изправих се и се запътих към кухнята, за да си приготвя коктейл. — Отново сме в задънена улица. Ела отново след година, след като провериш всички градове от списъка.

— Ейдриън… — подхвана Маркъс, по-потиснат от всякога. Обикновено от него струеше толкова дръзка самоувереност, че можеше да позира за рекламен плакат.

Реакцията на Трей беше много по-прагматична.

— Повече никакъв алкохол. За днес ти стига, човече.

— Аз ще преценя — сопнах се. Вместо да си приготвя коктейл, просто грабнах наслуки две бутилки. Никой не се опита да ме спре, когато отидох в стаята си и тръшнах вратата.

Преди да започна соло купона, се опитах отново да стигна до Сидни в съня й. Не беше лесно, тъй като все още се чувствах замаян след изпитата следобеда водка, но успях да уловя проблясващите нишки магия. Както обикновено, нищо не се случи, но увереността на Маркъс, че Сидни се намира в Съединените щати, ме накара да се опитам. На Източното крайбрежие беше рано привечер и аз трябваше да проверя, в случай че си е легнала рано. Очевидно не беше.

Скоро след това отново потърсих утеха в алкохола, отчаяно нуждаейки се да залича всичко. Училището. Джил. Сидни. Не мислех, че е възможно да се срина до такива низини, да усещам емоциите си толкова мрачни и безнадеждни, че нямаше начин да ги извися до някакво съзидателно чувство. Когато се разделих с Роуз, мислех, че не бих могъл да преживея по-голяма загуба. Оказа се, че съм се лъгал. Между нас двамата никога не е имало нищо реално. Това, което бях изгубил с нея, беше вероятността.

Но със Сидни… със Сидни, аз имах всичко — и изгубих всичко. Любов, разбиране, уважение. Усещането, че двамата сме станали по-добри благодарение един на друг и можем да се справим с всичко, стига да сме заедно. Само че вече не бяхме заедно. Те ни бяха разделили и аз не знаех какво ще стане сега.

Центърът ще издържи. Сидни измисли за нас това мото, използвайки стих от поемата „Второто пришествие“ от Уилям Бътлър Йейтс. Понякога, в най-мрачните си мигове, аз се боях, че оригиналният стих е много по-подходящ: Разпадат се нещата; центърът не издържа.

Напих се до пълна забрава и се събудих посред нощ с ужасно главоболие. Повдигаше ми се, но когато се довлякох до банята, не можах да повърна. Само се почувствах още по-нещастен. Може би защото четката за коса на Сидни все още лежеше на полицата, напомняйки ми за нея. Или може би защото бях пропуснал вечерята, а и не можех да си спомня кога за последен път бях пил кръв. Нищо чудно, че бях в такова ужасно състояние. Постоянният тренинг през годините ме бе направил толкова издръжлив на алкохол, че рядко ми ставаше зле, така че навярно този път наистина здравата бях прекалил. Най-разумно беше да пия вода, да изпия литри вода, ала вместо това реших да продължа със саморазрушението. Върнах се в стаята, за да си налея още едно питие, и накрая успях да достигна още по-отвратителни низини.

Главата и стомахът ми се успокоиха чак на зазоряване, дори успях да се унеса в неспокоен сън, прекъснат след няколко часа от почукване по вратата. Мисля, че беше доста тихо, но заради все още пулсиращата болка в главата ми прозвуча като удар на ковашки чук.

— Върви си — изхъхрих, взирайки се с помътен поглед във вратата.

Трей надникна в стаята.

— Ейдриън, има някой, който иска да говори с теб.

— Вече чух каквото имаше да ми казва Робии Худ — отрязах го. — Приключих с него.

Вратата се отвори по-широко и някой мина покрай Трей. При все че от движението ми се зави свят, все пак успях да седна в леглото, за да се вгледам по-добре. Ченето ми увисна и аз се зачудих тъпоумно дали не халюцинирам. Нямаше да ми е за пръв път. Обикновено си представях леля Татяна, но това видение беше съвсем живо и много красиво, огряно от слънчевия лъч, подчертаващ високите изсечени скули и русата коса. Но нямаше как тя да е тук.

— Мамо? — промълвих смаяно.

— Ейдриън. — Тя се плъзна грациозно в стаята, седна до мен на леглото и нежно докосна лицето ми. Ръката и бе хладна върху пламтящата ми кожа. — Ейдриън, време е да се прибереш у дома.