Сребристи сенки

Глава 17 Сидни

Беше ми нужно известно време да осъзная, че противопожарната аларма се е включила. Отначало помислих, че е някакъв нов вид изтезание.

За разлика от „времето за размисъл“ или пребиваването в единичната килия, когато алхимиците демонстрираха могъществото си, приспивайки ни по собствено желание, тези, които работеха на така наречения етаж на „убеждението“, наблягаха на обратното — държаха ни будни. Ученият в мен, който смътно си спомняше прочетените статии за разпити и техники за изтезание, го разбираше. Колкото повече сте лишени от сън, толкова по-вероятно е да се изпуснете и да кажете нещо, което не сте възнамерявали. В единичната килия и дори когато живеех с останалите затворници, никога не се чувствах напълно отпочинала, но това, което преживявах сега, беше нещо съвсем различно.

Когато не ме изтезаваха и не ми задаваха отново и отново едни и същи въпроси, бях подложена на въздействието на ослепяваща светлина и дразнещи шумове, така че мъчителите ми да бъдат сигурни, че никога няма да мога да си почина истински. Сега нямаше нужда от упойващ газ, който не ми позволяваше да сънувам; никога не можех да заспя достатъчно дълбоко, за да сънувам каквото и да било. Много скоро отново изгубих представа за времето и дори хаотичното хранене (малко по-топла каша) и паузите за посещения на тоалетната не ми помагаха.

Всъщност се оказах забележително издръжлива въпреки мъчителните преживявания. Придържах се към версията си, че в нощта, в която ме заловиха, съм търсила изход от центъра, и отказвах да им кажа каквито и да било подробности за това, от колко време правя магии и кой ме е научил. Беше малко вероятно да причинят нещо на госпожа Теруилиджър, но в никакъв случай нямаше да рискувам. По-скоро щях да ги оставя да ме разкъсат на части, преди да изтръгнат името й от устните ми.

Пронизителният вой на алармата и святкането на малката лампа в ъгъла на стаята ме изтръгнаха от лекия унес, на който се наслаждавах. Тези моменти бяха рядкост и аз се натъжих, че свършиха. Особено след като знаех какво вероятно ще последва. С изключение на алармената светлина в стаята бе тъмно, затова нямах представа колко души бяха вътре, докато не чух мъж да говори по телефон или радиостанция. Наричаше се Грейсън и беше мой постоянен спътник — провеждаше мъченията и разпитите, когато Шеридан отсъстваше.

— Ало? — рече той. — Тук е Грейсън от У2. Има ли някой там? Това учебна тревога ли е?

Дори да имаше някакъв отговор, аз не го чух. След още няколко опита чух как той отиде до вратата и като че ли се опита да я отвори.

— Май нещо се е объркало в плановете на алхимиците? — попитах. Не бях сигурна дали ме е чул заради шума, още повече че гласът ми едва се долавяше. Но когато заговори, той се оказа точно до мен.

— Тихо — нареди ми. — И се помоли да успеем да се измъкнем от тук. Макар че не очаквам твоите молитви да бъдат чути.

Напрежението в тона му беше по-красноречиво от думите и аз се помъчих с всички сили да накарам помъчения си мозък да се съсредоточи и да прецени какво ставаше. Каквото и да се случваше, определено не беше част от някакъв план, а алхимиците мразеха, когато плановете им се объркваха. Въпросът беше: това в моя полза ли беше, или не? Режимът в поправителния център беше толкова строг, че трябваше да се случи нещо необикновено, за да го обърка… а Ейдриън беше най-необикновената личност, която познавах.

След още няколко неуспешни опита на Грейсън да се свърже с колегите си отвън, аз се осмелих отново да заговоря.

— Наистина ли има пожар?

Няколко от онези дразнещи прожектора се включиха — единият осветяваше него. А другият блестеше право в очите ми.

— Много е вероятно. Ако е така, ние също много вероятно ще умрем тук — додаде той. Видях, че по челото му блести пот, а в гласа му прозвуча нотка на безпокойство въпреки хладния тон. Забелязал изпитателния ми поглед — а и заради факта че бях станала свидетел на слабостта му — той се намръщи. — Кой знае? Може би огънят най-сетне ще пречисти душата ти от…

Изщракването на вратата, предшестващо отварянето й, накара Грейсън да се извърне изненадано и за мое облекчение прекъсна тирадата му. Не виждах лицето му. Но ми се искаше да можех, когато чух познат глас да казва:

— Сидни?

Сърцето ми подскочи и надеждата, която не бях изпитвала цяла вечност, избуя в гърдите ми.

— Ейдриън?

Тутакси надеждата ми помръкна. Подозренията, породени от седмиците, изживени в параноя, надигнаха грозната си глава. Това беше номер! Трябва да беше номер. Бях изгубила контакт с Ейдриън. Не беше възможно вече да ме е открил. Не би могъл да проникне тук. Това навярно беше последният трик от дългия списък с номера на алхимиците, за да размътят разсъдъка ми… при все това, когато отново чух гласа му, бях сигурна, че е той.

— Какво, по дяволите, сте направили с нея?

Исках да го видя, но ремъците не ми позволяваха. Но видях как в ръката на Грейсън се появи нещо като пистолет и той се прицели. Ала в следващата секунда пистолетът буквално изхвърча от ръката му и се приземи в другия край на стаята. Той ахна изумено.

— Какво, по дяво…

Някой, който много приличаше на Еди, нахлу в тъмната стая, събаряйки Грейсън на пода. Двамата излязоха от полезрението ми и внезапно пред погледа ми изникна най-прекрасният образ, който можех да се надявам да видя: Ейдриън.

За няколко секунди отново ме връхлетя съмнението, че това е поредната измама на алхимиците. Но не, той беше пред мен. Ейдриън. Моят Ейдриън, взиращ се в мен с пронизващите си невероятно зелени очи. Остра болка прободе гърдите ми от мигновено връхлетялата ме буря от емоции. Ейдриън. Ейдриън беше тук и аз се опитах да измисля какво да кажа, някакъв начин да изразя цялата си любов, надежда и страх, трупали се в мен през тези последни месеци.

— Ти си с костюм? — успях най-сетне да изхриптя. — Не е било нужно толкова да се докарваш заради мен.

— Тихо, Сейдж — рече той. — Аз съчинявам остроумните реплики по време на това дръзко спасение. — Погледът му, топъл и пълен с любов, се преплете за миг с моя и аз си помислих, че ще се разтопя. Сетне неговите очи се присвиха решително, когато се взря в различните ремъци, които ме опасваха. — Какво, за бога, е това? Да не би да сме в Средновековието? Това чудо има ли нужда от ключ?

Междувременно в дъното на стаята Еди и Грейсън продължаваха да се борят.

— Никога не съм ги виждала да използват ключ — казах на Ейдриън.

Бяха му нужни няколко опита, но той най-накрая разбра как да свали единия от ремъците. След като веднъж схвана как действа механизмът, останалите скоро го последваха и аз бях свободна. Ейдриън внимателно ми помогна да седна, тъкмо навреме, за да видя как Еди прикова Грейсън към пода под светлината на един от прожекторите. Дампирът насочи пистолет към тила му, което в началото ме изненада, но дори и на оскъдната светлина можех да различа, че не е обикновено оръжие.

— Ставай! — рече Еди, изправяйки се от жертвата си. — Бавно. И сложи ръце на тила.

— Предпочитам да изгоря жив, отколкото да попадна в плен на едно от дяволските изчадия! — язвително процеди Грейсън, но се подчини.

— Спокойно, няма да те вземем в плен — обади се Ейдриън. — Само спасяваме тъпия ти задник, за да се присъединиш към останалите си жалки колеги.

Еди се озърна.

— Може ли тук да се намерят някакви ремъци и за него?

— Сигурна съм, че има — отвърнах. Понечих да стана от масата, но ми се зави свят. Обърнах се към Ейдриън. — Провери в дъното на стаята. Там би трябвало да държат всякакви материали и пособия.

Ейдриън побърза да огледа и първо намери нещо не по-малко полезно: главния превключвател за осветлението на стаята. След продължителния престой на тъмно присвих болезнено очи, но ярката светлина му позволи много скоро да открие етажерките с материалите, включително и няколко кабелни превръзки, с които завърза Грейсън. По рафтовете имаше различни химикали и уреди, а върху столовете до тях бяха оставени очила за нощно виждане, за да могат другите алхимици да наблюдават инквизиционното шоу, когато светлините угаснат. Гледката ме отврати и аз извърнах очи.

— Можеш ли да ходиш? — попита Ейдриън.

— Лека-полека.

Той ме прегърна през кръста, но краката едва ме държаха. Силата му, физическа и духовна, ме крепеше и с негова помощ запристъпвах бавно. Еди се движеше пред нас, побутвайки Грейсън да крачи по-бързо. Когато стигнахме до коридора, също огласян от воя на противопожарната аларма, но без признаци на пожар, Еди се обърна към пленника си.

— Коя друга килия е обитаема? — Когато Грейсън не отговори, Еди се втренчи свирепо в лицето му. — Отговаряй! Опитваме се да спасим колегата ти.

— По-добре да умра, отколкото да потъпча дълга си и или да моля някой като вас за помощ — озъби се Грейсън.

Еди въздъхна и подаде пистолета си на Ейдриън.

— Дръж го на мушка, докато проверя килиите.

Бях сигурна, че Ейдриън никога в живота си не беше държал оръжие, но изглеждаше изключително убедителен, докато държеше Грейсън на прицел. Аз се облегнах на стената и наблюдавах как Еди сканира баджа на Шеридап през електронния панел на всяка врата, отваря я и надниква вътре. На третия му опит го видях да се втурва в килията. Не можех да видя какво става, но чувах звуци от разгорещена препирня.

Ейдриън сведе поглед надолу към мен и сбърчи чело, докато преценяваше жалкото ми състояние. Каквито и успехи да бях постигнала в подобряване на външния си вид след излизането си от единичната килия, вероятно са били почти заличени от неотдавнашния ми плен.

— Ти не ми каза истината. Всеки път, когато те питах какво още ти причиняват…

— Не те излъгах — пророних и извърнах очи.

— Просто не ми каза — погледна ме Ейдриън укорително. — Кога за последен път си яла?

Отговорът ми бе спестен от появата на Еди, водещ още един алхимик под дулото на пистолет. Този път Еди държеше истинско оръжие, затова предположих, че е обезоръжил дежурния в килията.

— Завържи този тип с кабелните превръзки — нареди Еди на Ейдриън — и върви да освободиш момичето вътре в килията, след като вече стана специалист по тези маси за инквизиция. Аз не можах да се оправя с всички онези ремъци и закопчалки.

Аз кимнах окуражаващо на Ейдриън, който не искаше да се отделя от мен. След като завърза втория алхимик, моят любим изчезна в килията. Погледнах към Еди.

— Сигурен ли си, че там няма пожар? Алармите все още са включени.

— О, да — отвърна Еди, — там определено има пожар. Просто се надяваме да не стигне до нас, тъй като е на няколко етажа по-горе. Или поне беше.

Аз повторих наум няколко пъти думите му, за да съм сигурна, че съм ги разбрала правилно, а не просто ми се причуват разни неща в окаяното ми състояние. Бях уверена, че подушвам миризмата на дим, ала не бях сигурна дали всичко не беше само плод на въображението ми. След минута или малко повече, Ейдриън излезе от килията, крепейки едно момиче малко по-голямо от мен, облечено в същата жълтеникавокафява униформа. Първата ми мисъл, когато я видях, беше: И аз ли изглеждам толкова зле? Не, реших аз, няма начин. Знаех, че не изглеждам никак добре, ала нещо ми подсказваше, че тя е била там много по-дълго от мен. Лицето и беше изпито и бледо, макар че навярно някога е имало нормален тен. Униформата и беше поне с един номер по-голяма, което подсказваше, че доста е отслабнала, откакто я е облякла, а черната й коса беше провиснала и сплъстена, без никакъв блясък и отчаяно се нуждаеше от измиване и подстригване. Приличаше на мен, когато излязох от единичната килия, само че десет пъти по-зле. Аз не бях прекарала много дълго време на това ниво, а и през последните няколко седмици се наслаждавах на лукса да спя и да се храня прилично.

По лицето на Еди се изписа състрадание, но каленият му характер скоро надделя.

— Да тръгваме. Можеш ли да помагаш на двете?

Изправих се и махнах на Ейдриън.

— Помогни на нея. Аз мога да ходя, макар и бавно.

Ейдриън не изглеждаше особено уверен, но бе ясно, че другото момиче повече се нуждае от помощ. Пристъпвах до нея и докато нашата странна група напредваше по коридора, се улових, че я успокоявам относно ситуация, за която самата аз нищо не знаех.

— Всичко е наред — казах й. — Всичко ще се оправи. Как ти е името?

Черните й очи се взираха безизразно само напред и аз се зачудих дали изобщо ме чува. Може би беше оцеляла при дългите мъчения, изключвайки възприятието си за човешки гласове.

— Ш-Шантал — промълви тя едва чуто. Нямаше да я чуя заради пронизителния вой на аварийната сигнализация, ако не се бях навела до нея.

— Шантал… — ахнах аз. — Мисля, че те познавам. Искам да кажа, че съм чувала за теб. Познавам Дънкан. Той е мой приятел.

В очите й за миг проблесна едва забележима искра.

— Дънкан? Дънкан е тук?

— Да, той ни очаква. — Погледнах въпросително към Ейдриън, докато изричах думите, и той кимна за потвърждение, което ме окуражи да продължа. — Съвсем скоро ще го видиш. Той толкова много ще се зарадва да те види. Много му липсваше. Нямаше никаква представа, че през цялото това време си била тук.

При тези мои думи ме побиха вледеняващи тръпки. През цялото това време. Дънкан ми каза, че алхимиците са я отвели преди една година. Нима е била в единична килия толкова дълго? Ужасяващо. Не е чудно, че изглеждаше толкова зле. И все пак фактът, че тя бе оцеляла след преживяния тук ужас и очевидно все още беше заплаха, за да я държат заключена, говореше много за силата на характера й. Може би двете с нея трябваше да се гордеем, че сме били в този елитен клуб.

Еди ни поведе нагоре по стълбището и всичко изглеждаше чисто, докато не отворихме вратата, за да излезем от етажа с единичните килии. Заля ни вълна от гъст дим, преграждайки ни пътя към контролния център, където се намираше единственият изход. Еди се намръщи.

— Не очаквах димът да се разпространи така бързо, още повече че не беше проникнал до стълбището.

Никой от нас нищо не каза. Не знаехме какво да правим. Най-учудващо бе, че първа заговори Шантал.

— Това е заради разположението на вентилационните отвори — промърмори тя. — Къде е огънят?

— На етажа с общите помещения — осведоми я Ейдриън.

Тя се намръщи замислено, като че ли с всяка изминала секунда все повече се възвръщаше към нормалния живот.

— Това вероятно е само дим. Разбира се… не биваше да казвам „само“. Хората грешат, като си мислят, че само огънят е опасен. Димът също може да бъде смъртоносен.

— Ти наистина си алхимик — отбеляза Ейдриън с крива усмивка. Димът се сгъсти и той се закашля.

Пристъпих напред, все още олюляваща се, но изпълнена с желание да помогна с нещо на приятелите ми, след всичко, което бяха направили днес за мен. Съвсем наскоро се бях справила с магията за невидимост и с елементарната магия… но това беше след няколко седмици на умерен отдих и по-добро хранене. Щях ли да успея да направя това, което исках, след като бях толкова изтощена физически? А и не разполагах с необходимите компоненти на заклинанието, за да ми помогнат с магията. Можех да разчитам единствено на своята воля и на думите. Припомних си как призовах елемента въздух за соленото мастило и вдигнах ръка. Надигна се много, много слаб вятър, който бавно започна да изтласква дима от нас. Процесът изискваше внимание и старание, тъй като не смеех да призова нещо по-силно, за да не раздуха невидимия огън на този етаж. Освен това беше много по-изтощително, отколкото очаквах. Още не бях изминала половината път, а краката ми започнаха да се подкосяват и трябваше да се подпирам с другата си ръка на стената. Двамата алхимици ме наблюдаваха с отвращение и щяха да направят знак срещу злото, ако ръцете им не бяха завързани.

Най-после димът изчезна и се откри пътят към контролния център. Ейдриън пренебрегна уверенията ми, че съм добре, и ме улови с едната си ръка, докато с другата подкрепяше Шантал. Еди явно искаше да помогне, но не смееше да се отдалечи от двамата завързани алхимици. Заведе ги в стаята, а после ги избута през тайнствената врата, която бях зърнала по време на среднощното ми разузнаване. Друго стълбище ни изведе нагоре…

… и за пръв път от четири месеца видях слънчева светлина.

Толкова бях потресена, че рязко се заковах на място и горкият Ейдриън се спъна. От другата му страна Шантал също се взираше изумено, с широко отворени очи в тесния сноп слънчеви лъчи, процеждащ се през малкото прозорче в помещението. Златистооранжевите оттенъци подсказваха, че слънцето клони към залез.

— Красиво е — промълвих.

— Съгласен съм — каза Ейдриън. Видях, че не откъсваше очи от мен.

Усмихнах му се. Искаше ми се да му кажа нещо повече, но имахме твърде много други грижи. Например целия персонал на алхимиците, скупчен в ъгъла. Охраняваха ги Маркъс, Трей и още един млад мъж.

— Къде са всички? — попита Еди.

— Къде е Дънкан? — попита Шантал.

— Наредих на Шийла да ги отведе в безопасната къща — обясни Маркъс. — Реших, че ще е най-добре да ги изведем от тук. — Той ми отправи ослепителната си усмивка на кинозвезда. — Радвам се да те видя отново в реалния живот, Сидни. — Но въпреки слънчевата усмивка, зърнах гневния блясък, лумнал за миг в очите му. Също като Ейдриън, когато за пръв път видя окаяния ми вид.

— Безопасно място? — просъска презрително Шеридан. В първия миг не я бях забелязала. — Наистина ли си въобразявате, че има безопасно място, където можете да отидете и ние няма да ви…

Заплахите й рязко секнаха, когато пищящата Шантал внезапно се изтръгна от ръката на Ейдриън и се опита да се нахвърли върху Шеридан.

— Ти! — изкрещя Шантал. — Ти ми стори всичко това! Винаги беше ти, независимо кой беше изпълнителят. Ти даваше заповедите! — Във воплите й се усещаше отчаян животински стремеж да си отмъсти и болка прободе гърдите ми, когато се запитах дали и аз щях да стана същата, ако бях заключена тук толкова дълго.

Но атаката на Шантал бе спряна от останалите алхимици, тутакси скупчили се пред Шеридан, за да я бранят с гърдите си. Пристъпих напред и макар и все още слаба, се опитах колкото може по-нежно да издърпам Шантал настрани.

— Всичко свърши — казах й. — Да си вървим.

— Ти знаеш какво е направила тя! — Ненавистта и болката, изписани по лицето на Шантал, отразяваха някои от собствените ми мрачни емоции, които също бях заключила в себе си и навярно тепърва щяха да изригват. — Знаеш какво чудовище е тя!

— Не ние сме чудовищата в този свят! — изсъска Шеридан. — Ние се сражаваме с тях, а вие предадохте собствената си раса!

Шантал отново се хвърли напред и този път Ейдриън ми помогна да я удържа.

— Всичко свърши — настоях аз. — Тя повече не може да те нарани.

— Така ли си мислиш, Сидни? — Злостната насмешка изкриви красивите черти на Шеридан. — Наистина ли смяташ, че можеш да се измъкнеш безнаказано след стореното днес? Няма място на тази земя, където да отидеш. Няма място за никого от вас, но особено за теб, Сидни. Всичко това е по твоя вина и нито един алхимик няма да намери покой, докато не те заловим и…

Драматичната й тирада отново бе прекъсната, този път от секването на алармата и включването на противопожарните пръскачки.

— Виж ти, виж ти — промърмори Маркъс, докато водата ни заливаше. — Предполагам, че Гриф ги е пуснал в действие.

— Трябва да се махаме от тук — обади се един бивш алхимик, когото не познавах. — Дори и подкрепленията им да са на километри, не е изключено някой да е получил обаждане от мобилен телефон.

Маркъс кимна в знак на съгласие.

— Тръгваме, но нека първо се убедим, че всички алхимици са обезвредени.

— Ето — каза Ейдриън и измъкна от джоба си двайсетина кабелни превръзки. — Помислих си, че няма да са ни излишни.

Трей и един от помощниците на Маркъс завързаха алхимиците, а Маркъс лично прибра всички оръжия, които успя да намери.

— Няма начин да ги оставя тук. Ще ги вземем и ще ги унищожим. — Огледа работата, свършена от екипа му и кимна доволно. — Да потегляме.

Аз се обърнах, за да го последвам, но гласът на Шеридан ме спря.

— Ти няма къде да отидеш! — извика тя подире ми. — Не можеш да се отървеш просто така! Няма да победиш!

Погледнах назад, ала преди да успея да й отговоря, нещо малко привлече вниманието ми. По време на схватката с Шантал, горните две копчета на ризата на Шеридан се бяха разкопчали. Пристъпих към нея и протегнах ръка, а тя се отдръпна отвратено. Несъмнено си помисли, че може да й направя някоя магия. Вместо това смъкнах медальона на Ейдриън от шията й.

— Това — казах — е мое.

— Ти не го заслужаваш — изсъска тя. — Не си мисли, че това е краят. Ти току-що измести Маркъс Финч като най-търсения бивш алхимик.

Аз не отговорих, а само закопчах верижката на врата си. Сетне се обърнах и последвах приятелите ми, без да погледна назад.

Залез или не, но навън все още беше горещо и внезапно мокрите ни дрехи се оказаха благословия.

— Къде се намираме? — попитах.

— В Долината на смъртта — отвърна Маркъс. — Не може да не признаем, че алхимиците определено имат склонност към драматизъм.

— Или това, или земята тук е евтина — изтъкнах аз.

Трей ме удиви, като внезапно ме сграбчи в мечешка прегръдка.

— Нямаш представа колко много ми липсваше, Мелбърн.

Почувствах как сълзи запариха в очите ми.

— Ти също ми липсваше. Благодаря ти… благодаря ти за всичко сторено. Не зная как да ти се отплатя.

— Не се нуждая от никаква отплата. — През лицето му премина сянка и той се намръщи, докато ме оглеждаше. — С изключение може би на една — да си починеш и да хапнеш нещо.

Последва нова прегръдка — този път беше Маркъс.

— Както винаги — отличничка — ухили ми се той. — Измести ме от първото място в списъка им.

Усмихнах му се, прикривайки колко дълбоко ме бяха засегнали думите на Шеридан.

— Благодаря ти, Маркъс. Извини ме, задето веднъж те упрекнах, че само приказваш, а не действаш. — Посочих наоколо. — Това… това беше доста яка акция.

— Да, ами ти беше повече от вдъхновение за мен и останалите — смотолеви той. — И навярно заради това постигнатото тук надмина очакванията ни.

Еди приближи последен и докато се взирахме един в друг, сълзите, които напираха в очите ми, най-сетне рукнаха на воля по страните ми.

— Еди, прости ми, че те излъгах през онази нощ.

Той поклати глава и ме притегли към гърдите си.

— Ти ми прости, че не можах да ги спра — промълви с пресекващ от сълзите глас. — Прости ми, че не бях достатъчно добър пазител.

— О, Еди! — възкликнах, подсмърчайки. — Ти си най-добрият пазител. Никой не би могъл да бъде по-добър пазител от теб. Или по-добър приятел.

Дори Маркъс изглеждаше трогнат.

— Хей, приятели. Не искам да ви прекъсвам, но трябва да се махаме от тук. Можем да плачем и да се смеем на мястото на срещата.

Избърсах очите си и за последен път прегърнах бързо Еди.

— Направи ми услуга — казах му. — Върни се при Джил.

— Разбира се — кимна той. — Веднага след като всички са в безопасност. Тя е моя отговорност.

— Нямах предвид да се върнеш при нея заради назначението си. Върни се при нея, защото я обичаш.

Ченето му едва не увисна. Не мисля, че някой някога му бе говорил открито подобни неща, но след всичко, което бях преживяла, всякакви увъртания и деликатни намеци за истината ми се струваха като напразно прахосване на ценно време. Отстъпих назад, за да се присъединя към Ейдриън, а един от бившите алхимици, на име Гриф, размаха връзка ключове.

— Докарах мустанга, докато бях навън. Кой ще го кара?

— Ние — заявих аз, изненадвайки всички. Взех ключовете от ръката му. — Нали… нали имате и друга кола?

— Приус — уточни Ейдриън унило.

Мислено ги преброих, проверявайки дали ще се поберат там, а сетне надянах най-влюбената си усмивка, или поне се надявах да е такава.

— Нали нямате нищо против, ако двамата с Ейдриън пътуваме отделно и се срещнем направо на уреченото място? Аз… аз бих искала да останем малко насаме.

— Ама в онова нещо няма да се поберем! — възкликна Трей. Но после ме погледна и изражението му омекна. — Обаче аз съм последният, който ще застане на пътя на истинската любов. Ще се жертвам и ще страдам заради щастието ти, Мелбърн. Както винаги.

Ейдриън извади една чанта от приуса и подаде ключовете на Маркъс. На свой ред Маркъс ми подари нещо неочаквано.

— Направих тези за теб преди време — обясни той. — Вземи ги сега, за всеки случай. Ще поръчам такива и за другите затворници.

Подаде ми две шофьорски книжки. Едната беше дубликат на оригиналната ми книжка от Юта, която на практика не бях използвала в Палм Спрингс, където се подвизавах като Сидни Мелроуз. Бях удивена, че е успял да направи копие от Пътната служба на щата. Но това, което наистина ме сащиса, беше втората шофьорска книжка — фалшификат от Мериленд с най-неочакваното име.

— Истина ли е това? — попитах. — Мисти Стийл?

Маркъс сви рамене.

— Ейдриън го предложи.

— Много е яко — настоя Ейдриън.

Прегърнах набързо Маркъс в знак на благодарност. Едно важно нещо съм научила от алхимиците — когато се опитваме да се впишем в съвременния свят, удостоверенията за самоличност са много важни. Трудно е да се сдобиеш с качествени фалшиви документи, но шофьорската книжка на Мисти Стийл беше безупречно изработена. Маркъс и останалите се качиха в колата, а Еди ми хвърли последна прощална усмивка, която едва не ме разплака отново.

— Никога не съм мислил, че ще видя Кастъл просълзен — подхвърли Ейдриън, докато завърташе стартера на мустанга. — Това наистина беше много тежък удар за него. По дяволите, беше много тежък удар за всички нас, но той го преживя наистина много мъчително. Така и не можа да си прости, че те е оставил да му се изплъзнеш.

— Да се надяваме, че сега ще може — промърморих, докато закопчавах колана си. — Защото отново ще се случи. Няма да се срещнем с останалите в безопасната къща.