Стражите! Стражите!

Можем да ги наречем Дворцовата стража, Градската стража, или пък Патрула. Както и да ги наречем, тяхното предназначение във всяко съчинение на героичния приказен жанр е едно и също: а именно, някъде около Трета глава (или пък десет минути след началото на филма) да се втурнат в стаята, да нападнат героя всички едновременно и да бъдат убити. Никой никога не ги пита дали това им харесва.

Книгата се посвещава на тези чудесни мъже.

А също така и на Майк Харисън, Мери Джентъл, Нийл Гейман и на всички останали, които помогнаха и се смяха на идеята за Б-пространството; колко жалко, че въобще не се сетихме за Ръкописа на Шрьодингер…

Ето къде са отишли драконите.

Те лежат…

Не мъртви, нито заспали. Нито пък чакат нещо, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е…

…задрямали.

И макар че пространството, което заемат, не е като нормалното пространство, въпреки всичко те са натъпкани здраво. Всеки един кубически сантиметър от него е запълнен с нокти, крака, люспи, краища на опашки, така че ефектът е като от онези плетеници-рисунки, докато очите на човек най-сетне проумеят, че разстоянието от дракон до дракон е просто друг дракон.

Могат да го наведат на мисълта за сардели, стига да си представи сарделите толкова огромни, люспести, горди и арогантни.

И се предполага, че все някъде има и ключ.