Стражите! Стражите!

Отново беше нощ, а отвъд портала на ужаса:

— Колелата на Мъчението завъртени ли са, както си му е редът? — попита Върховният Старши Учител.

Проясненото Братство се раздвижи из кръга.

— Брат Наблюдателна Кула? — попита Върховният Старши Учител.

— Не е моя работа да въртя Колелата на Мъчението — промърмори Брат Наблюдателна Кула. — На Брат Мазача е, т’ва да върти Колелата на Мъчението…

— Не, по дяволите, не е, моята работа е да смазвам Валовете на Универсалния Лимон — разгорещено отвърна Брат Мазача. — Ти винаги казваш, че било моя работа…

Върховният Старши Учител въздъхна в дълбините на качулката си, щом започна още една свада. И от тази измет той щеше да изкове Ерата на Рационалността?

— Я млъквайте по-добре, ясно? — скастри ги той. — Всъщност тази вечер нямаме нужда от Колелата на Мъчението. Престанете, вие двамата. А сега, Братя… всички ли сте донесли нещата, за които бяхте инструктирани?

Последва всеобщо мърморене.

— Поставете ги в Кръга на Заклинанието — каза Върховният Старши Учител.

Беше окаяна колекция. Донесете магически неща, така им беше казал. Само Брат Пръсти беше измислил нещо, дето си струваше. Приличаше на един вид украса за олтар, най-добре да не питаме откъде. Върховният Старши Учител пристъпи напред и побутна едно от останалите неща с пръста на крака си.

— Какво е това? — попита.

— Т’ва е амулет — измънка Брат Даникин. — Много е мощен. Откупих го от един човек. С гаранции. Закриля те срещу ухапване на крокодил.

— Сигурен ли си, че можеш да се разделиш с него? — попита Върховният Старши Учител.

Последва прилежно кикотене от страна на останалите Братя.

— Нищо не сте свършили, Братя. Донесете магически неща, така ви казах. А не евтини джунджурии и боклуци! Да му се не види, този град е червив от магия! — Той посегна надолу. — Какви са тези неща, за бога?

— Камъни — несигурно отвърна Брат Мазача.

— Това и аз го виждам. И защо да са магически?

Брат Мазача затрепери.

— Имат дупки в тях, Върховен Старши Учителю. А всеки знае, че камъни с дупки в тях са магически.

Върховният Старши Учител се върна обратно на мястото си на кръга. Вдигна ръце.

— Добре, чудесно, хубаво — отегчено промълви той. — Ако така ще го правим, значи така ще го правим. Ако получим дракон, дето е дълъг шест пръста само, всички ще знаем причината за това. Нали така, Братко Мазач? Брат Мазач? Извинявай. Не чух какво каза? Брат Мазач?

— Казах „да“, Върховен Старши Учителю — прошепна онзи.

— Много добре. Поне щом с това сте почти наясно… — Върховният Старши Учител се обърна и вдигна книгата. — А сега, ако всички сме готови…

— Хъм. — Брат Наблюдателна Кула хрисимо вдигна ръка. — Готови за какво, Върховен Старши Учителю?

— За призоваването, разбира се. Боже мой, аз пък си мислех…

— Но ти не си ни казал какво се очаква да направим, Върховен Старши Учителю — изскимтя Брат Наблюдателна Кула.

Върховният Старши Учител се поколеба. Беше вярно, но не се канеше да си го признае.

— Ами, естествено — започна той. — То е очевидно. Трябва да фокусирате съсредоточеността си. Мислете силно за дракони — преведе той. — Всички.

— И това е всичко, така ли? — попита Брат Пазача.

— Да.

— Не трябва ли да пеем някаква мистична струна или нещо подобно?

Върховният Старши Учител се облещи срещу него. Брат Пазача съумя да запази толкова предизвикателен вид срещу лицето на потисника, колкото това беше възможно за някаква си анонимна сянка под черна качулка. Не беше се включил в тайно общество, за да не пее мистични руни. Беше го очаквал с нетърпение.

— Можеш, щом така искаш — каза Върховният Старши Учител. — А сега, искам вие да… да, какво има, Брат Даникин?

Малкият Брат свали ръка.

— Аз не знам никакви мистични струни, Старши Учителю. — Не и такива, които могат да бъдат изпяти…

— Хъм!

Той отвори книгата.

Беше открил с доста голяма изненада, след страници, страници с набожни глупости, че същинското Призоваване само по себе си беше едно кратко изречение. Никакво пеене, никаква поезия, а прост сбор от безсмислени срички. Де Малахит казваше, че те предизвиквали форми на интерференция във вълните на реалността, но загубеният стар глупак най-вероятно си го измисляше покрай другото. Това беше проблемът с магьосниците — те трябваше да направят всяко едно нещо да изглежда трудно. Единственото, от което наистина се нуждаеше човек, беше сила на волята. А Братството притежаваше в изобилие от нея. Дребнава и язвителна воля, да, гадна от озлобление може би, но все пак достатъчно мощна по свой си начин…

Този път няма да опитват нищо засукано. Някое забутано местенце…

Наоколо Братята монотонно пееха това, което всеки един от тях считаше, съгласно разбиранията си, че е нещо мистично. Общият ефект всъщност не беше никак лош, ако човек не слушаше думите.

Думите. О, да…

Той погледна надолу, после ги изрече на висок глас.

Нищо не се случи.

Той примига.

Когато отново отвори очи, се намираше на една тъмна уличка, стомахът му гореше в огън, а той беше много ядосан.

Очертаваше се това да бъде най-лошата нощ в живота на Зеббо Муути, Крадец Трета категория, и хич нямаше да му стане по-добре, ако узнаеше, че тя ще му е и последната. Дъждът принуждаваше хората да си стоят по домовете, а той страшно беше изостанал с графика си. Следователно, беше малко по-непредпазлив от друг път.

Из среднощните улици на Анкх-Морпорк предпазливостта е абсолютно правило. Не съществува такова нещо като „умерено предпазлив“. Или си много предпазлив, или си мъртъв. Може да ходиш насам-натам и да дишаш, но все тая, вече си мъртъв.

Той чу приглушените звуци, идващи от съседната уличка, измъкна увитата в кожа палка от ръкава си, почака докато жертвата почти сви зад ъгъла, скочи, извика: „О, по дяв…“ и умря.

Извънредно необичайна смърт. Никой не беше умирал така от стотици години.

Каменната стена зад него заблестя вишневочервена от горещината, която постепенно се разсея в тъмнината.

Той беше първият, който видя Анкх-Морпоркския дракон. Знанието за това, обаче, не му донесе никаква радост, защото беше мъртъв.

— …олите — довърши той, а безтелесното му вече его погледна към малката купчина въглени долу, която — знаеше го с непозната му досега сигурност, — беше това, от което току-що го бяха обезтелесили. Беше странно усещане, да видиш собствените си тленни останки. Не му се стори чак толкова ужасяващо, както би си го представил, ако го бяха попитали за това, да речем, десет минути по-рано. Да установиш, че си мъртъв, се облекчава от откритието, че наистина съществува твое друго „Аз“, което да осъзнае факта на смъртта.

Отсрещната уличка отново беше празна.

— Това наистина беше странно — каза Муути.

— ОПРЕДЕЛЕНО КРАЙНО НЕОБИЧАЙНО.

— Видя ли го? Какво беше това? — Муути вдигна поглед към тъмната фигура, която изникна от сенките. — Ти кой си, обаче? — подозрително добави той.

— ПОЗНАЙ — отвърна гласът.

Муути се взря в закачулената фигура.

— По дяволите! — възкликна той. — Аз пък си мислех, че ти не идваш за такива като мен.

— АЗ ИДВАМ ЗА ВСИЧКИ.

— Искам да кажа… лично, един вид.

— ПОНЯКОГА. В СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ.

— Ъхъ, добре — каза Муути, — и това е един от тях, значи! Искам да кажа, приличаше на същински дракон! Какво може да направи човек? Не очакваш да срещнеш дракон зад ъгъла!

— А СЕГА, АКО ОБИЧАШ ДА ТРЪГНЕШ НАСАМ… — Смърт постави костелива ръка върху рамото на Муути.

— Знаеш ли, веднъж една гадателка ми предсказа, че съм щял да си умра в кревата, наобиколен от скърбящи пра-правнуци — рече Муути, докато следваше внушителната фигура. — Какво ще кажеш за това, а?

— МИСЛЯ, ЧЕ Е СГРЕШИЛА.

— Гаден дракон. И бълваше огън. Страдах ли много?

— НЕ. НА ПРАКТИКА БЕШЕ МИГНОВЕНО.

— Това е добре. Не бих искал да си мисля, че много съм страдал. — Муути се огледа наоколо. — А какво ще стане сега? — попита.

Зад тях, дъждът разми малката купчинка черна пепел в калта.

Върховният Старши Учител отвори очи. Лежеше по гръб. Брат Даникин се готвеше да му прави изкуствено дишане. Самата мисъл беше достатъчна, за да върне когото и да било в съзнание.

Той се изправи, като се опитваше да се отърси от усещането, че тежи няколко тона и е покрит с люспи.

— Успяхме — прошепна. — Драконът! Той дойде! Почувствахте!

Братята се спогледаха.

— Ние изобщо нищо не видяхме — каза Брат Мазача.

— Аз може и да видях нещо — лоялно рече Брат Наблюдателна Кула.

— Не, не тук — сряза ги Върховният Старши Учител. — Не бихте искали да се материализира тук, нали! Случи се там, навън, в града. Просто за няколко секунди… — Той посочи. — Погледнете!

Братството виновно се завъртя, като очакваше всеки миг горещия пламък на възмездието.

В центъра на кръга магическите предмети лекичко се разпадаха на прах. И докато те гледаха, пред очите им амулетът на Брат Даникин се раздроби.

— Изпари се — прошепна Брат Пръсти. — Дявол ме взел!

— Три долара ми струваше тоя амулет — промърмори Брат Даникин.

— Но това доказва, че става — каза Върховният Старши Учител. — Не го ли виждате, бе, глупаци? Става! Ние можем да призоваваме дракони!

— Може да се окаже доста скъпичко по отношение на магическите атрибути — каза Брат Пръсти със съмнение.

— …три долара струваше. Никакъв боклук не беше…

— Силата — изръмжа Върховният Старши Учител, — не се постига евтино.

— Много вярно — кимна Брат Наблюдателна Кула.

— Не е евтино. Много вярно. — Той отново погледна към купчинката изчерпана магия. — Божичко! — възкликна. — Ние все пак го направихме, нали така! Ние просто взехме, че адски добре направихме малко магия, така ли е?

— Виждаш ли? — обади се Брат Пръсти. — Казах ти аз, че няма нищо страшно.

— Всички вие се справихте забележително добре — насърчително каза Върховният Старши Учител.

— …трябваше да са шест долара, ама той каза, че сам си прерязвал гърлото, но щял да ми го продаде за три долара…

— Ъхъ — изсумтя Брат Наблюдателна Кула. — Хванахме му цаката! Изобщо не болеше. Направихме истинска магия! И не налетяхме на никакви феи, дето събират зъби и излизат от дървенията, Брат Мазачо, нямаше начин да не забележа.

Останалото Братство кимна. Истинска магия. Без съмнение. Всички най-добре да си отварят очите и да са нащрек.

— Чакай малко, обаче — каза Брат Мазача. — Къде е отишъл този дракон? Искам да кажа, ние наистина ли го призовахме или не?

— Как можеш изобщо да зададеш такъв глупав въпрос — промърмори Брат Наблюдателна Кула, но със съмнение.

Върховният Старши Учител изтупа праха от мистичното си наметало.

— Ние го призовахме и той дойде. Но само за времето, докато траеше магията. После се върна обратно. Ако искаме да остане по-за дълго, имаме нужда от повече магия. Ясно? И именно това трябва да постигнем…

— …никога повече няма да си видя трите долара…

— Млъквай!

Лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, закри очите си с ръка.

— Какво е направил?

— Прекара ме през улиците — каза Урдо ван Пю към настоящия момент Президент на Гилдията на Крадците, Обирджиите и Обединените Търговци. — Посред бял ден! С вързани ръце! — Той направи няколко стъпки към строгия служебен стол на Патриция и размаха пръст.

— Ти знаеш много добре, че се вместихме в рамките на Бюджета — каза той. — Да бъда унижен по този начин! Като най-обикновен престъпник! Най-добре да последва изчерпателно извинение — рече той, — или ще се озовеш изправен пред удара на нова стачка. Ще бъдем принудени да го предприемем, въпреки естествената ни гражданска отговорност — добави той.

Именно пръста. В пръста беше грешката. Патрицият ледено гледаше пръста. Ван Пю проследи погледа му и бързо свали въпросното нещо. Патрицият не беше човек, на когото можеш да размахаш пръст, освен ако не искаш да се озовеш с практическата възможност да броиш само до девет.

— И казваш, че това е бил един-единствен човек? — попита Лорд Ветинари.

— Да! Точно това е… — Ван Пю се поколеба. Звучеше странно, сега като трябваше да го разкаже на някого.

— Но там сте стотици хора — спокойно произнесе Патрицият. — Наблъскани като, извинявай за израза, разбойници.

Ван Пю на няколко пъти си отваря и затваря устата. Откровеният отговор трябваше да бъде: да, и ако някой се беше вмъкнал тайно и се беше спотайвал из коридорите, лошо му се пишеше. Но начинът, по който онзи влезе вътре с решителна крачка, все едно цялото място му принадлежи, точно това сащиса всички. Както и фактът, че той непрекъснато удряше тоя-оня и им викаше да си Поправели Поведението.

Патрицият кимна.

— Ще се заема с въпроса мигновено — каза той. Хубава дума беше тази. Винаги предизвикваше колебание у хората. Те никога не бяха сигурни дали той има предвид „сега“, или че това ще продължи „кратко“. Но никой никога не се осмеляваше да попита.

Ван Пю се отдръпна.

— Изчерпателно извинение, подчертавам. Имам реноме да поддържам — добави той.

— Благодаря ти. Не ме оставяй да те задържа — каза Патрицият, като още веднъж придаде на езика собствения си индивидуален уклон.

— Така. Добре. Благодаря ти. Много добре — отговори крадецът.

— В края на краищата, имаш толкова много работа да вършиш — продължи Лорд Ветинари.

— Ами, разбира се, случаят е точно такъв. — Крадецът се поколеба. Последната забележка на Патриция, имаше шипове по нея. Човек усещаше как очаква именно той да удари.

— Ъ-ъ — рече с надеждата, че нещо ще му подскаже.

— Като развиваш такава голяма дейност, де.

По лицето на крадеца се изписа паника. Неопределена вина наводни съзнанието му. Въпросът не беше какво е направил, а какво е открил Патрицият. Той имаше очи навсякъде, но нито едни от тях не бяха толкова ужасяващи, колкото леденосините, точно над носа му в момента.

— Аз, ъ-ъ, не разбирам много добре… — започна крадецът.

— Любопитен избор на цели. — Патрицият вдигна лист хартия. — Например, една кристална топка, притежание на гадателка от Чистата Улица. Малък орнамент от храма на Офлър-Богът-Крокодил. И т.н. Дреболии.

— Опасявам се, че наистина не знам… — започна старшият крадец. Патрицият се наведе напред.

— Сигурен ли си, че не е нелицензирана кражба? — попита той.7

— Веднага ще се погрижа! — запелтечи старшият крадец. — Можеш да разчиташ на това!

Патрицият го дари с мила усмивка.

— Сигурен съм, че мога — каза той. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Не губи време да си тръгнеш.

Крадецът се заизмъква навън. Винаги ставаше така с Патриция, горчиво разсъждаваше той. Идваш при него с абсолютно основателно оплакване. А в следващия миг откриваш как се измъкваш заднешком, кланяйки се и огъвайки се, доволен, че просто си се отървал жив оттам. Трябва да му отдадеш дължимото на Патриция, съгласи се той недоволно. Иначе той изпращаше хора да си го вземат.

Когато си тръгна, Лорд Ветинари натисна малкото бронзово звънче, което викаше секретаря му. Името на човека, въпреки почерка му, беше Лупин Уанз. Той се появи, приготвил молив да пише.

Ето какво можеше да се каже за Лупин Уанз. Беше изтупан. Той винаги създаваше впечатлението, сякаш току-що са го довършили. Дори и косата му беше така пригладена и напомадена, че изглеждаше като че са я изрисували.

— Стражата явно има някакви проблеми с Гилдията на Крадците — каза Патрицият. — Ван Пю беше тук и твърдеше, че някой от Стражата го е арестувал.

— За какво, сър?

— За това, че е крадец, очевидно.

— Някой от Стражата? — попита секретарят.

— Знам. Но все пак, погрижи се.

Патрицият се усмихна сам на себе си.

Винаги беше трудно да проникнеш в идиосинкратичното чувство за хумор на Патриция, но видението на червендалестия, разлютен старши крадец не искаше да го остави.

Един от най-големите приноси на Патриция към надеждното функциониране на Анкх-Морпорк беше, още от ранните дни на неговото администриране, легализирането на древната Гилдия на Крадците. Престъплението винаги е било сред нас, разсъждаваше той, следователно, ако ще има престъпление, то поне нека бъде организирано.

И така, Гилдията беше насърчена да излезе от сенките и да си построи голяма „Сграда на Гилдията“, да заема мястото си по обществените банкети, както и да основе образователен институт с дневни курсове и сертификати от Града и Гилдията, и пр. В замяна на постепенното ограничаване на Стражата, тя се съгласи, опитвайки се да бъде лоялна, да държи нивото на престъпността до ниво, определяно всяка година. По този начин всеки можеше да планира отнапред, казваше Лорд Ветинари, и така бе отстранена част от несигурността заради хаоса, който представлява животът.

А след това, малко по-късно, Патрицият привика отново водещите крадци и им каза, о, между другото, има и още нещо. Какво беше то? О, да…

Аз знам кои сте вие, им рече той. Знам къде живеете. Знам какви коне яздите. Знам къде жените ви си правят прическите. Знам къде сладичките ви дечица, на колко станаха вече, божичко, как лети времето, знам къде си играят те. Така че няма да забравите за какво се бяхме споразумели, нали така? И им се усмихна.

Усмихнаха се и те, криво-ляво. И всъщност, това се оказа много задоволително решение от гледна точка на всички. Много кратко време им беше необходимо на старшите крадци да си пуснат шкембета и да си поръчат кланови гербове, както и да почнат да се събират в прилични помещения, а не из опушените бърлоги, които никой така или иначе не харесваше особено. Сложна система от разписки и квитанции имаше грижата, макар че всеки можеше да се кандидатира за вниманието на Гилдията, никой да не бъде свръхоблагодетелстван с него, и това беше много приемливо — поне за онези граждани, които бяха достатъчно богати, че да си позволят доста разумните вноски на Гилдията, гарантиращи необезпокояван живот. За това съществуваше странна чужда дума: „за-страх-уловка“. Никой не знаеше точно какво е означавала първоначално, но Анкх-Морпорк беше вложил свое съдържание в нея.

На Стражата това не й бе харесало, но простият факт беше, че крадците се справяха далеч по-добре с контрола върху престъпленията, отколкото някога бе успявала. В края на краищата, Стражата трябваше да работи двойно по-яко, за да намали престъпността поне мъничко, докато единственото, което Гилдията трябваше да направи, беше да работи по-малко.

И така, градът процъфтяваше, докато Стражата западна, точно като безполезен придатък, в шепа нежелани безделници, които никой човек със здрав разум не би си помислил дори да приеме насериозно.

Последното нещо, което някой искаше от тях, беше да им щукне да се борят с престъпността. Но да видиш старши крадеца, поставен в неловко положение, беше нещо, което при всички случаи си заслужаваше безпокойството, това Патрицият го чувстваше.

Капитан Ваймс много колебливо почука на вратата, защото всяко почукване отекваше из черепа му.

— Влез.

Ваймс си свали шлема, пъхна го под мишница и отвори вратата. Изскърцването й беше като тъп трион през главния му мозък.

Той винаги се чувстваше неудобно в присъствието на Лупин Уанз. Ако е думата за това, той се чувстваше неудобно и в присъствието на Лорд Ветинари — но това беше различно, това беше въпрос на възпитание. И обикновен страх, разбира се. Докато Уанз — него го познаваше още от детството им в „Сенките“. Още тогава си личеше, че има бъдеще. Той никога не стана главатар на бандата. Никога главатар. Не му достигаше сила и издръжливост за това. Пък и, в края на краищата, какъв беше смисълът да си главатар на бандата? Зад гърба на всеки главатар на банда винаги имаше по няколко помощници, дето драпат да се издигнат. Да си главатар на банда не е работа с дългосрочна перспектива. Но във всяка банда има по едно бледо момче, дето му позволяват да остане в нея, защото именно то е, което дава всички свежи идеи, обикновено свързани с разни стари жени и незаключени магазини. Това беше нормалното място на Уанз в хода на нещата.

Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът — еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него — обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.

Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.

Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.

Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.

— А, Ваймс.

— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.

Уанз порови из документите върху писалището си.

— Задават се странни работи. Сериозно оплакване срещу теб, опасявам се.

Уанз не носеше очила. Ако обаче носеше очила, сега би погледнал Ваймс над рамките им.

— Сър?

— Някой от хората ти от Нощната Стража. Май е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

Ваймс се олюля леко и се напъна с все сила да се съсредоточи. Не беше подготвен за такова нещо.

— Съжалявам, сър. Май не ви разбрах.

— Казах, Ваймс, че някой от хората ти е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

— Някой от хората ми?

— Да.

Разпилените мозъчни клетки на Ваймс храбро се заопитваха да се прегрупират.

— Някой от Стражата? — попита той.

Уанз се усмихна без смях.

— Вързал го и го оставил пред двореца. Голям скандал, опасявам се. Имало бележка… а!… ето я… „Този човек се обвинява във: Сговаряне за извършване на Престъпление, по Параграф 14 (и и и) от Общия Наказателен Кодекс, 1678, от мен, Керът Айрънфаундерсън8.“

Ваймс примигна срещу него.

— Четиринайсет и и и?

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Наистина нямам ни най-малката представа — сухо отвърна Уанз. — Ами името… Керът?

— Но ние не правим такива неща! — каза Ваймс. — Не можеш да идеш да арестуваш Гилдията на Крадците. Искам да кажа, това ще отнеме цял ден!

— Очевидно този Керът мисли другояче.

Капитанът поклати глава, после трепна.

— Керът? Нищо не ми говори. — Тонът на замъглената му убеденост бе достатъчен дори и за Уанз, който се изненада за миг.

— Той беше доста… — Секретарят се поколеба. — Керът, Керът — произнесе той. — Чувал съм това име и преди. Виждал съм го написано. — Погледът му се изпразни. — Доброволецът, той беше! Спомняш ли си, че ти го показах?

Ваймс се облещи срещу него.

— Нямаше ли там писмо от, не знам, някакво джудже…?

— Някакви приказки за служба в полза на обществото и пазене на улиците в безопасност, точно така. Молеше дали не можем да видим синът подходящ ли е за някоя скромна служба в Стражата.

Секретарят си ровеше из папките.

— Какво ли е направил? — попита Ваймс.

— Нищо. Това беше. Ама съвсем нищичко.

Ваймс сбръчка чело, щом мислите му се оформиха около една нова мисъл.

— Доброволец? — произнесе той.

— Да.

— Не е бил принуден да се запише?

— Той искаше да се запише. А ти каза, че трябва да е някаква шега, а аз казах, че е редно да се опитаме да наберем повече етнически малцинства в Стражата. Нали си спомняш?

Ваймс се опита. Не беше лесно. Смътно си спомняше, че се напи, за да забрави. Това, което обезсмисли опита беше, че вече не можеше да си спомни какво точно се опитва да забрави. В крайна сметка, той просто пи, за да забрави за пиенето.

Мрежата с хаотичния асортимент от спомени, които той дори и не се опитваше вече да удостои с името „памет“, не извади нищо, което да го подсети.

— Така ли? — отвърна безпомощно.

Уанз сключи ръце върху писалището и се наведе напред.

— Слушай сега, Капитане. Негова Светлост иска обяснение. Не искам да бъда принуден да му докладвам, че капитанът от Нощната Стража и хал-хабер си няма за това какво става сред хората под негова, ако мога да използвам най-общо термина, команда. Подобни неща водят само до неприятности, задават се въпроси, такива ми ти работи. А ние не искаме това, нали. Нали?

— Не, сър — промълви Ваймс.

Смътният спомен за някой, който настойчиво му говореше в „Грозда“ се опитваше виновно да изскочи от дъното на съзнанието му. Това със сигурност не беше джудже, нали? Във всеки случай, не и ако не променяха коренно определението за джудже.

— Разбира се, че не искаме — каза Уанз. — Заради старите времена. И т.н. Така че, аз ще измисля нещо, което да му кажа, а ти, Капитане, ще се погрижиш да откриеш какво става и да му сложиш край. Дай на това джудже един кратък урок за това какво ще рече да си страж, разбрахме ли се?

— Ха-ха — дисциплинирано отговори Ваймс.

— Моля? — рече Уанз.

— О! Помислих си, че беше шега. Сър.

— Виж какво, Ваймс, проявявам много голямо разбиране. Предвид обстоятелствата. А сега, искам да идеш там и да оправиш това. Разбра ли?

Ваймс отдаде чест. Черното униние, което винаги се спотайваше, готово да се възползва от трезвеността му, се намести върху езика му.

— Съвсем прав сте, г-н Секретар — отговори той. — Ще се погрижа той да научи, че арестуването на крадци противоречи на закона.

Съжали, че изобщо го е казал. Ако не казваше подобни неща, сега щеше да е къде-къде по-добре — Капитан от Дворцовата Стража, голям човек. Давайки му Нощната Стража, Патрицият си беше направил малка шега. Но Уанз вече четеше нов документ на писалището си. Ако беше забелязал сарказма, не го показа.

— Много добре — каза той.

Не беше просто самотата, а обърнатият наопаки живот. Това беше проблемът, мислеше си Ваймс.

Нощната Стража ставаше, когато останалата част от света си лягаше, и си лягаше, когато зората се понесеше над пейзажа. Прекарваше цялото си време из мокрите, тъмни улици, в един свят на сенките. Нощната Стража привличаше онзи тип хора, които, поради една или друга причина, проявяваха склонност към такъв живот.

Той стигна до Наблюдателницата. Беше древна и изненадващо голяма постройка, вклинена между една работилница за щавене на кожи и един шивач, който правеше подозрителни кожени стоки. Някога трябва да е била много внушителна, но сега по-голямата част от нея беше необитаема и кръстосвана само от бухали и плъхове. Над вратата някакво мото, изписано на древния език на града, сега почти беше ерозирало от времето, мръсотията и лишеите, но поне можеше да се различи: „FABRICATI DIEM, PVNC“.

Превеждаше се — според Сержант Колън, който беше служил в чужди подразделения и се считаше за експерт по чуждите езици, — като „Да Пазим и Да Служим“.

Да. Да бъдеш страж трябва да е означавало нещо, някога.

Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.

А Ефрейтор Нобс… ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.

И накрая, разбира се, идваше той самият. Просто един кльощав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол. И това беше Нощната Стража. Само тримата. Някога са били десетки, стотици. А сега — само трима.

Ваймс пое наслуки нагоре по стълбата, налучка в тъмното пътя към канцеларията си, тръшна се в допотопния кожен стол с изтърбушената му тапицерия, порови в най-долното чекмедже, сграбчи бутилка, захапа тапа, дръпна, изплю корк, отпи. Започна деня си.

Светът изплува на фокус.

Животът е само химикали. Капка тук, друга — там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.

Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква-в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е“-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.

Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.

Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.

След няколко минути далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.

Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.

На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.

Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.

Той отдаде чест, много внимателно постави оръфан лист хартия върху бюрото на Ваймс и го разглади.

— ’р вечер, Капитан — каза той. — Докладва се вчерашния инцидент, и такова. Освен това, дължиш четири пенса на Чай-Клуба.

— Каква е тая работа с някакво джудже, Сержант? — рязко попита Ваймс.

Колън сбърчи чело.

— Какво джудже?

— Онова, което току-що се е включило в Нощната Стража. Казва се… — Ваймс се поколеба, — Керът, или нещо подобно.

— Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.

— Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?

— За какво?

— За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.

Сержантът изглеждаше озадачен.

— Къде е престъплението в това?

— Струва ми се, че май е най-добре да поприказвам с този Керът.

— Вие не го ли видяхте, сър? — попита Колън. — Той каза, че ви е докладвал, сър.

— Аз, ъъ, сигурно съм бил зает по това време. Не ми е едно на главата.

— Да, сър — съгласи се Колън учтиво.

Ваймс имаше точно толкова останало му самоуважение, колкото да отвърне поглед и да зарови из пластовете бумаги върху бюрото си.

— Трябва да го отстраним от улиците възможно най-скоро — промърмори той. — Преди да се усетим и вече ще ни е докарал шефа на Гилдията на Убийците заради това, че убива хора! Къде е той?

— Изпратих го навън с Ефрейтор Нобс, Капитане. Казах да му покаже района и бакиите, такива работи.

— Ти си изпратил току-що постъпило попълнение навън с Ноби? — уморено попита Ваймс.

Колън се запъна.

— Ами, сър, опитен човек, помислих си, Ефрейтор Нобс би могъл да го научи на много…

— Нека се надяваме само, че не се учи бързо — каза Ваймс, докато си нахлупваше кафявия железен шлем на главата. — Хайде.

Когато излязоха от Наблюдателницата, на стената на кръчмата беше подпряна стълба. Някакъв як мъж отгоре й изпсува под носа си, докато се бореше със светещата табела.

— „Е“-то не работи както трябва — извика му Ваймс.

— Какво?

— „Е“-то. А „Т“-то пращи, когато вали. Крайно време беше да го поправят.

— Поправят? О! Да. Поправят. И аз точно това правя. Поправям го.

Стражите зашляпаха през локвите. Брат Наблюдателна Кула бавно поклати глава и после отново насочи вниманието си към отверката.

Мъже като Ефрейтор Нобс могат да бъдат открити във всяка армия. Въпреки че познанията им върху всяка буква от Правилника обикновено са енциклопедични, те имат пълната грижа никога да не пораснат в чин над, може би, ефрейтор. Той имаше склонността да говори през крайчеца на устата си. Пушеше непрестанно, но странното нещо — забеляза Керът, — беше, че всяка една цигара, запалена от Ноби, се превръщаше във фас почти на мига и си оставаше фас безкрайно дълго или докато не се озовеше зад ухото му, което представляваше един вид никотиново Слонско Гробище. В редките случаи, когато той вадеше някоя от устата си, държеше я, стисната в юмрук.

Беше дребен, кривокрак мъж, който малко приличаше на шимпанзе, дето никога не го канят на следобедно парти.

Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години.

— Леко парче е тоя маршрут — рече той, докато крачеха по една мокра улица в квартала на търговците. Опита някаква дръжка на врата. Беше заключена. — Дръж се за мен — добави, — и аз ще имам грижата да нямаш проблеми. Така, ти пробваш дръжките на вратите от другата страна на улицата.

— А! Разбирам, Ефрейтор Нобс. Трябва да проверим дали някой не си е забравил магазина отключен — каза Керът.

— Бързо схващаш, синко.

— Надявам се да мога да арестувам някой нарушител на местопрестъплението — пламенно изрече Керът.

— Ъ-ъ, ъхъ — отвърна Ноби несигурно.

— Но ако открием някоя незаключена врата, предполагам, че трябва да извикаме собственика — продължи Керът. — А един от нас трябва да остане да пази нещата, нали така?

— Да? — Ноби се поободри. — Аз ще го направя — каза той. — Хич да не те е грижа. А ти можеш да отидеш и да намериш жертвата. Собственика, искам да кажа.

Той изпробва нова дръжка. Завъртя се в ръката му.

— Там у нас, в планините — започна Керът, — ако заловят някой крадец, провисват го на…

Млъкна, докато лекичко побутна някаква дръжка. Ноби се смръзна.

— На какво? — попита той, слисан от ужас.

— Не си спомням сега — каза Керът. — Майка ми казваше, че така или иначе и това е прекалено леко наказание за тях. Да се Краде е Грях.

Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.

— Ето! — извика Керът.

Ноби подскочи.

— Какво ето?

— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.

— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?

— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.

Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.

— Защо трябваше да станеш страж, момче?

— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.

Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?

— Защо ще искам да бягам от нещо?

Ноби се пообърка малко.

— А! Винаги има нещо. Може би… може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или — той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?

— Аз… — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.

— Да — отвърна той.

— А! Често се случва — мъдро каза Ноби.

— Непрекъснато — рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.

— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.

— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.

— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н’нам, наистина. — Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?

— Има една дама, казва се Г-жа Пам… — започна Керът.

Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.

— В „Сенките“? — изхъхри той. — Ти живееш там?

— О, да.

— Всяка нощ?

— Е, всъщност, всеки ден. Да.

— И си дошъл тук, за да станеш мъж?

— Да!

— Мисля, че не бих искал да живея там, откъдето идваш — каза Ноби.

— Ами, виж — започна Керът, съвършено объркан, — дойдох тук, защото г-н Варнеши каза, че това е най-хубавата работа на света, да поддържаш закона и пр. Така е, нали?

— Ами, ъ-ъ — отвърна Ноби. — Колкото до това… искам да кажа, поддържането на Закона… искам да кажа, някога, да, преди да се появят всичките Гилдии и подобни… законът, един вид, не е наистина, искам да кажа, в наши дни, всичко е по-скоро… ох! Не знам. Общо взето, просто си удряш звънчето и си държиш главата наведена.

Ноби въздъхна. После изсумтя, измъкна пясъчния часовник от колана си и се взря в бързо изтичащите песъчинки. Върна го обратно на мястото му, свали кожения калъф от звънеца на колана си, след което го раздруса веднъж-дваж, не много силно.

— Дванайстия час — измънка, — и всичко е наред.

— И това е всичко, така ли? — попита Керът, когато нищожното ехо заглъхна.

— Кажи-речи. Кажи-речи. — Ноби смукна набързо от фаса си.

— Само това? Никакви среднощни гонитби по покривите? Никакво люлеене на полилеи? Нищо такова? — попита Керът.

— Не бих казал — пламенно отвърна Ноби. — Никога не съм правил нещо подобно. Никой никога не ми е казвал за нещо подобно. — Дръпна от цигарата, — Човек може да умре от студ, ако тича по покривите. Аз мисля, че ми стига звънецът, ако нямаш нищо против.

— Мога ли да опитам? — попита Керът.

Ноби изпита чувството на несигурност. Единствената причина, поради която направи грешката безмълвно да подаде звънеца на Керът.

Онзи го разгледа няколко секунди. После мощно го размаха над главата си.

— Дванайсет часа! — изрева той. — И всичко е на-рееедд!

Ехото заподскача напред-назад по улицата, докато най-сетне не го погълна ужасна, плътна тишина. Няколко кучета залаяха в нощта. Заплака бебе.

— Шшшшш! — изсъска Ноби.

— Е, всичко е наред, нали така?

— Няма да е, ако не спреш да размахваш тоя скапан звънец! Дай го тук!

— Не разбирам! — рече Керът. — Виж, имам ей тая книга, дето ми я даде г-н Варнеши… — Той затършува за „Законите и Военните Порядки“.

Ноби хвърли един поглед към тях, после сви рамене.

— Никога не съм ги чувал. А сега спирай с тая дандания. Нали не искаш да вървиш и да вдигаш такъв шум. Всякакви можеш да ги привлечеш. Хайде, насам.

Той сграбчи Керът за ръката и го подкара по улицата.

— Какви всякакви? — попита Керът, докато безцеремонно го бутаха напред.

— Лоши — промърмори Ноби.

— Но ние сме Стражата!

— Адски си прав! И не искаме да се замесваме с подобни хора! Спомни си какво се случи с Гаскин!

— Не си спомням какво се е случило с Гаскин! — отвърна Керът съвсем сащисан. — Кой е Гаскин?

— Беше преди теб — измърмори Ноби. Той се поохлади малко. — Горкото копеле. Можеше да се случи на всеки от нас. — Вдигна очи и изгледа свирепо Керът. — А сега престани, чуваш ли? Лазиш ми по нервите. Кървави среднощни гонитби, дръж ми задника!

Упъти се решително по улицата. Обичайният начин на придвижване на Ноби беше като боязливо пристъпваше с едното рамо напред, а комбинацията от решителната крачка и боязливото пристъпване създаваше странен ефект, подобно на рак, който куца.

— Но, но — подхвана Керът, — в тази книга пише…

— За никаква книга не ща да знам — изръмжа Ноби.

Керът изглеждаше напълно съкрушен.

— Но Законът…

Прекъснаха го почти окончателно с брадва, която изсвистя от един нисък вход досами него и отскочи от отсрещната стена. Последва я шумът от разцепено дърво и изпотрошени стъкла.

— Ей, Ноби! — припряно рече Керът. — Там се бият!

Ноби хвърли поглед към вратата.

— Разбира се, че се бият. Това е бар на джуджета. От най-долнопробните. Стой надалеч от тях, момче. Тия малки копелета са в състояние да ти подложат крак, а после дванайсет пъти да ти извадят душата, Дръж се до стария Ноби и той ще…

Той сграбчи Керът за рамото, дебело като дървесен ствол. Беше като да се опиташ да изтеглиш къща.

Керът беше пребледнял.

— Джуджета, които пият? И се бият?

— Няма съмнение — отвърна Ноби. — Непрекъснато. И използват такъв език, дето аз не бих го използвал даже и към собствената си скъпа майчица. Гледай да не се забъркваш с тях, те са отровна пасмина… не влизай вътре!

Никой не знае защо джуджетата, които в планините водят тих, благопристоен живот, забравят напълно за това, когато се озоват в големия град. Нещо го прихваща дори и най-безупречния миньор на желязна руда и го подтиква да се носи непрекъснато в метална ризница, да грабне брадва, да си смени името на нещо като „Хванигръклян Избийпищялков“ и да се напие до войнстваща забрава.

Сигурно се дължи именно на това, че там, у дома, те водят наистина тих и благопристоен живот. В края на краищата, най-вероятно първото нещо, което едно младо джудже иска да направи, когато хване към големия град, след като седемдесет години е работило за баща си на дъното на мината, е да си поръча едно голямо и после да фрасне някого.

Боят представляваше едно от типичните им забавни сбивания, с около стотина участници и около сто и петдесетина съюзи. Крясъците, клетвите и дрънченето на брадви по железни шлемове се смесваха с шума от пияната групичка до камината, която — още един типичен обичай на джуджетата,-пееше за злато. Ноби се натресе в гърба на Керът, който ужасен наблюдаваше сценката.

— Виж какво, тук всяка нощ е все така. Не се намесвай, така казва сержантът. Национални нрави или нещо подобно. С национални нрави не се занимавай.

— Но, но — заекна Керът, — това е моят народ. Един вид. Срамота е да се държат така. Какво ще си помислят хората?

— Ние мислим, че са долни малки копелета. А сега, хайде!

Но Керът беше нагазил в боричкащата се маса. Той сви ръце на фуния пред устата си и изрева нещо на език, който Ноби не разбра. На практика, който и да било език, включително и собствения му, би подхождал на описанието, но в този случай той беше Езикът на Джуджетата.

— Гр’дузк! Гр’дузк! ааК’зт езем ке бур’к тзе тзим?9

Боят престана. Сто брадясали лица се втренчиха в приведената фигура на Керът. Раздразнението им се примеси с изненада.

Една очукана халба отскочи от бронята му. Керът се пресегна и вдигна някаква биеща се фигура, без видими усилия.

— Дж’ук, йдтруз-т’руд-езтуза, худр’зд дезек дрез’хук, хузукрук’т б’тдуз г’ке’к ме’ек б’тдуз т’бе’тк кче’друтк ке’хкт’ д. ааДб’тхук?10

[/1/ Популярна игра сред джуджетата, която се състои в заставане на няколко крачки разстояние един от друг и хвърляне на големи каменни късове по главата на противника.]

[/2/ Букв.: „Всичко правилно закрепено и подпряно?“]

Никога през живота си никое джудже не беше чувало толкова много думи на Стария език от устата на някой, надхвърлящ четири стъпки височина. Бяха удивени.

Керът пусна провинилото се джудже на пода. В очите му имаше сълзи.

— Вие сте джуджета! — каза той. — Джуджетата не трябва да се държат така! Погледнете се. Не ви ли е срам?

Сто твърди като камък челюсти увиснаха.

— Искам да кажа, погледнете се! — Керът поклати глава. — Представяте ли си горката ви, белобрада стара майчица, която изнемогва там, далеч, в малката си дупка, и се чуди какво ли прави синът й тази вечер, представяте ли си какво ли би си помислила тя, ако ви видеше сега? Вашите собствени скъпи майки, които най-напред ви показаха как да си служите с търнокоп…

Ноби, застанал на входа ужасен и замаян, долови нарастващия хор от секнене на носове и сподавени хълцания, докато Керът продължаваше:

— …тя най-вероятно си мисли: сигурно той кротко играе на домино някъде или нещо подобно…

Едно близкостоящо джудже, което носеше шлем, обрамчен с дълги колкото среден пръст шипове, тихичко заплака в бирата си.

— А и се обзалагам, че много отдавна никой от вас не й е писал, а обещахте да й пишете всяка седмица…

Ноби разсеяно измъкна една мърлява кърпичка и я подаде на едно джудже, облегнато на стената, което се тресеше от мъка.

— Така значи — мило каза Керът. — Не искам да насилвам никого, но отсега нататък ще минавам оттук всяка вечер и ще очаквам подобаващи на джуджета образци на поведение. Знам какво е да си далеч от вкъщи, но за подобни неща не съществува извинение. — Tой си докосна шлема. — Г’хрук, т’ук.11

Той дари всички с лъчезарна усмивка и полуизлезе, полуизпълзя от бара. Щом се измъкна на улицата, Ноби го потупа по ръката.

— Да не си посмял друг път да ми причиняваш нещо подобно — разгневи се той. — Ти си Градската Стража! Не ми излизай повече с тая работа за закона!

— Но това е много важно — сериозно каза Керът, подтичвайки след Ноби, докато той сви боязливо по една по-тясна улица.

— Но не толкова важно, колкото да останеш цял-целеничък — отвърна Ноби. — Барове на джуджета! Ако имаш поне малко здрав разум, мойто момче, ще влезеш тук. И си затваряй устата.

Керът се вгледа нагоре към сградата, която бяха стигнали. Беше издигната малко по-навътре от калта на улицата. Отвътре се носеше шумът от значително количество пиене. Очукана табела висеше над вратата. Изобразяваше барабан.

— Кръчма, нали? — попита Керът замислено. — Отворена е по това време?

— Не виждам защо да не е — отвърна Ноби, докато отваряше вратата. — Адски полезна идея. „Поправения Барабан“.

— И още пият? — Керът запрелиства бързо книгата.

— Надявам се — рече Ноби. Той кимна към трола, който бе нает от „Барабана“ като размазвач12.

— ’р вечер, Детритъс. Само развеждам новото момче из района.

Тролът изсумтя, после махна с една закоравяла ръка.

Вътрешността на „Поправения Барабан“ сега се слави като най-известната пропаднала кръчма по целия свят на Диска и като такава забележителност на града, че след неотдавнашна неотложна редекорация, новият собственик загуби цели дни, докато възстанови оригиналната патина от мръсотия, сажди и по-трудно разпознаваеми вещества по стените и внесе един тон вече сплути треволяци за пода. Пиячите бяха обичайната пасмина герои, главорези, наемници, разбойници, негодници, но само анализ под микроскоп би подсказал кой какъв е. Плътни кълба дим висяха във въздуха, може би за да избегнат допир със стените.

Разговорът заглъхна частично, когато двамата стражи влязоха вътре, после възобнови предишната си сила. Няколко стари дружки махнаха на Ноби.

Той си даде сметка, че Керът е зает.

— К’во прайш? — попита го. — И никакви приказки за майките, разбрахме ли се?

— Водя си записки — каза Керът, мрачно. — Имам тетрадка.

— Ето купона. Това място ще ти хареса. Идвам тук ’сека вечер за вечеря.

— Как пишеш „закононарушение“? — попита Керът, прелиствайки страница.

— Не го пиша — отвърна Ноби, докато си пробиваше път през тълпата. Един рядък импулс към щедрост се загнезди в главата му. — Какво искаш за пиене?

— Не мисля, че това ще е много уместно — каза Керът. — Така или иначе, Силните Напитки Те Правят За Посмешище.

Усети пронизващ поглед в тила си, обърна се и се озова срещу голямото, мазно и добродушно лице на един орангутан.

Беше се настанил на бара с половинкилограмова халба и купа фъстъци пред себе си. Наклони дружелюбно чашата си към Керът, след което отпи дълбоко и шумно, като очевидно оформи долната си устна в един вид прехващаща фуния и нададе шум все едно изпразват воден канал.

Керът сръга Ноби.

— Има майм… — започна той.

— Не го казвай! — припряно го прекъсна Ноби. — Не казвай тази дума! Това е Библиотекарят. Работи в Университета. Винаги слиза тук да изпие едно преди лягане.

— И хората нямат нищо против?

— А защо трябва да имат нещо против? — попита Ноби. — Той винаги плаща, когато е негов ред да черпи, като всички останали.

Керът се обърна и отново погледна към маймуната. Цял куп въпроси се натискаха на вниманието му, като например: къде си държи парите? Библиотекарят улови погледа му, изтълкува го неправилно и любезно побутна купичката с фъстъци към него.

Керът се изправи в пълния си внушителен ръст и се консултира с книгата си. Следобедът, прекаран в четене на „Законите и Военните Порядки“, се оказа оползотворен добре.

— Кой е собственикът, съдържателят, наемателят или хазяинът на тези постройки? — обърна се той към Ноби.

— К’во? — попита малкият страж. — Хазяин? Ами, предполагам, че ей тоя, Чарли, отговаря тази вечер. Защо? — Той посочи към един едър, здраво сложен мъж, лицето на когото беше набраздено от белези; притежателят му спря насред размазването на мръсотията още по-старателно около някакви чаши посредством мокър парцал, и намигна съзаклятнически на Керът.

— Чарли, това е Керът — каза Ноби. — Той се настанява при Роузи Паам.

— Какво, за постоянно ли? — възкликна Чарли.

Керът си прочисти гърлото.

— Ако вие отговаряте — произнесе той, — тогава, мое задължение е да ви уведомя, че сте задържани.

— За държание ли? Какво държание, приятелче? — рече Чарли, докато все още си бършеше.

— Задържан сте — каза Керът, — с оглед на представянето на обвинения: 1) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте извършили следното: а) сервирали сте или б) причинили сте сервирането на алкохолни напитки след 12 (дванайсет) часа през нощта, в противоречие с постановеното с Декрета за Обществените Кръчми (Предварителен) от 1678 г., и 1) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте сервирали или сте причинили сервирането на алкохолни напитки в бутилки, с размер и вместимост, различни от упоменатите в горепосочения Декрет, и (2) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте допуснали посетителите да носят голи островърхи оръжия с дължина, по-голяма от 20 (двадесет) сантиметра, в противоречие с Параграф Три от споменатия Декрет и 2) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте сервирали алкохолни напитки в помещения, очевидно неоторизирани за продажбата и/или консумацията на гореупоменатите напитки, в противоречие с Параграф Три на горепосочения Декрет.

Гробна тишина беше настъпила, когато Керът обърна нова страница, след което продължи:

— Мой дълг е също така да ви уведомя, че възнамерявам да свидетелствам пред Правосъдието с оглед на съображенията за обвинения по силата на Декрета за Обществените Сдружавания (Хазарт) от 1567 г., Декретите за Контролираните Постройки (Хигиенен) Декрети от 1433, 1456, 1463, 1465, ъъ, и от 1470 до 1690 години, а така също… — той хвърли поглед встрани към Библиотекаря, който разпознаваше проблемите, когато ги чуеше, че се задават, и припряно се опитваше да си довърши питието, — Декрета за Домашните и Опитомените Животни (Грижи и Защита) от 1673 г.

Тишината, която последва, съдържаше рядката характеристика на примряло нетърпение, докато насъбралото се множество очакваше да види какво ще се случи.

Чарли внимателно остави чашата, петната по която бяха излъскани до ослепителен блясък, после наведе поглед към Ноби.

Ноби полагаше неистови усилия да се престори, че е сам-самичък и че няма каквато и да било връзка с когото и да било, дето стои досами него и съвсем случайно носи същата униформа.

— К’во искаше да каже с тоя Съд? — обърна се той към Ноби. — Правосъдие не съществува.

Ноби ужасено сви рамене.

— Нов е, нали? — попита Чарли.

— Не му обръщай внимание.

— Нищо лично, нали разбираш — рече Чарли на Ноби. — Само, е, как му се вика… Имаше някакъв магьосник тука оная вечер, дето разправяше за това. Един вид изкривено образование, сещаш ли се? — Той като че ли се замисли за един миг. — Кривата на ученето. Така рече. Това е кривата на ученето. Детритъс, я си докарай дебелия каменен задник тука за малко.

По принцип в такъв момент в „Поправения Барабан“ някой хвърля чаша. И всъщност точно това се случи сега.

Капитан Ваймс побягна нагоре по Късата Улица — най-дългата в града, което накратко демонстрира знаменитото Морпоркско тънко чувство за хумор, — а Сержант Колън се влачеше след него и протестираше.

Ноби стоеше отвън пред „Барабана“ и подскачаше от крак на крак. В мигове на опасност той притежаваше способността да се прехвърля от място на място без очевидно да минава през междинното пространство, което би засрамило всеки един обикновен телепортатор.

— Той се бие там вътре! — запелтечи, сграбчвайки капитана за ръката.

— Съвсем сам? — попита капитанът.

— Не, с всички! — изкрещя Ноби, докато подскачаше от крак на крак.

— О!

Съвестта казваше: Трима сте. Той носи същата униформа. Той е един от хората ти. Спомни си горкия стар Гаскин.

Друга част от мозъка му, омразната, презряна част, която въпреки всичко му беше дала възможността да оцелее в Стражата през всичките тези десет години, казваше: Невъзпитано е да се намесваш. Ще почакаме, докато той свърши, после ще го попитаме дали има нужда от помощ. Освен това в стратегията на Стражата не влиза да участва в битки. Много по-лесно е да влезеш, след като всичко е приключило, и да арестуваш някого, който вече е проснат на земята.

Чу се трясък — щом един съседен прозорец се пръсна навън и изплю зашеметен участник в борбата на отсрещния край на улицата.

— Струва ми се — внимателно произнесе капитанът, — че най-добре да предприемем незабавни действия.

— Точно така — каза Сержант Колън, — човек може и да го ранят, като стои тука.

Примъкнаха се предпазливо малко по-нататък по улицата, където шумът от цепещо се дърво и трошащи се стъкла не беше толкова оглушителен, като внимателно избягваха да се погледнат в очите. Откъм кръчмата долиташе по някой писък, от време на време и загадъчно дрънчене, като че някой удряше гонг с коляното си.

Те стояха насред малкото езеро смутена тишина.

— Почива ли вече тази година, Сержант? — най-накрая попита Капитан Ваймс, като се люлееше напред-назад на пети.

— Дасър. Изпратих жената в Куирм миналия месец, да види леля си, сър.

— Било много хубаво по това време на годината, казват.

— Дасър.

— Имало много мушката там и прочие.

Някаква фигура се изтърколи от прозорец по-нависоко и се размаза върху паветата.

— Това е там, дето имат слънчев часовник с цветя, нали така? — отчаяно рече капитанът.

— Дасър. Много е хубав, сър. Целият е направен от малки цветчета, сър.

Чу се шум като от нещо, което многократно удря друго нещо с трето нещо, тежко и дървено. Ваймс потрепери.

— Не мисля, че на него щеше да му хареса в Стражата, сър — рече сержантът с мил гласец.

Вратата на „Поправения Барабан“ толкова често биваше изтръгвана по време на всевъзможните крамоли, че неотдавна бяха монтирали специално закалени панти. Фактът, че последвалият титаничен трясък изкърти цялата врата заедно с рамката, демонстрира единствено, че значителна сума пари просто са отишли на вятъра. Някаква фигура насред отломъците се опита да се вдигне на лакти, изпъшка и се свлече.

— Ами, струва ми се, че това беше всичко… — започна капитанът.

Ноби рече:

— Това е онзи, скапаният трол!

— Какво? — попита Ваймс.

— Това е тролът! Онзи, дето стои на вратата!

Приближиха се с изключителна предпазливост.

И наистина беше Детритъс, въдворителят.

Много е трудно да нараниш създание, което по същество представлява подвижен камък. Някой обаче явно беше успял. Падналата фигура стенеше като двойка тухли, дето са ги смлели една в друга.

— Това е разправия, достойна за в книгите — неопределено каза сержантът. И тримата се обърнаха и се взряха в ярко осветения правоъгълник, където доскоро беше вратата. Нещата съвсем определено бяха поутихнали вътре.

— Нали не мислиш — започна сержантът, — че той е победил, а?

Капитанът вирна брада.

— Дължим го на нашия колега и другар по оръжие. Трябва да проверим.

Зад тях някой изхленчи. Обърнаха се и видяха Ноби, който подскачаше на един крак, а си стискаше петата на другия.

— Какво те е прихванало, човече? — попита Ваймс.

Ноби издаде измъчени звуци.

Сержант Колън започна да проумява. Макар че предпазливото раболепничене беше обичайният модел за поведение на Нощната Стража, нямаше ни един измежду тях, който поне веднъж да не е опитвал юмруците на Детритъс. Ноби просто беше опитал да си поиграе на отмъщение според най-добрите полицейски традиции навсякъде по света.

— Взе, че го ритна в топките, сър.

— Позор — неопределено отвърна капитанът. Поколеба се. — Тролите имат ли топки? — попита той.

— И то от камък, сър.

— Божичко! — рече Ваймс. — Госпожа Природата се движи по странни пътища, не е ли така.

— Съвсем прав сте, сър — послушно се съгласи сержантът.

— А сега — каза капитанът и изтегли сабята си, — напред!

— Дасър.

— Това се отнася и за теб, Сержант — добави капитанът.

— Дасър.