Стражите! Стражите!

Ваймс се приземи в мокра слама и в черна като рог тъмнина, макар че след известно време очите му привикнаха с мрака и той различи стените на подземието.

Не го бяха построили за удобен живот. В общи линии то представляваше просто пространство, съдържащо всички колони и сводове, на които се крепеше дворецът. В далечния му край една малка решетка високо в стената пропускаше само лекото подобие на мърлява, долнопробна светлина.

На пода имаше още една квадратна дупка. Също с решетка. Железата й бяха доста ръждясали, обаче. На Ваймс му мина през ума, че може би най-накрая би могъл да ги поразшири, а после единственото, което трябваше да направи, бе да отслабне толкова, че да успее да се провре през дупка широка една стъпка.

Това, което липсваше в подземието, бяха плъхове, скорпиони, хлебарки или змии. Някога беше имало змии, наистина, защото сандалите на Ваймс изхрущяха върху малки, дълги, бели скелети.

Той пропълзя предпазливо покрай влажната стена, като се чудеше откъде ли идваше ритмичният стържещ звук. Заобиколи една тумбеста колона и откри.

Патрицият се бръснеше, взирайки се в къс огледало, подпряно на колоната, за да улавя светлината. Не, не подпряно, даде си сметка Ваймс. Държано, всъщност. От един плъх. Беше огромен плъх с червени очи.

Патрицият му кимна без видима изненада.

— О! Ваймс, нали така? Чух, че си на път за насам. Много добре. Най-добре да кажеш на хората от кухнята… — и точно тук Ваймс осъзна, че човекът говори на плъха, — че за обяд ще бъдем двама. Искаш ли бира, Ваймс?

— Какво? — рече Ваймс.

— Предполагам, че искаш. Каквото дал господ, обаче. Народецът на Скрп е доста умен, но като че ли стават съвсем слепи като опре до етикетите по бутилките.

Лорд Ветинари потупа лицето си с кърпа и я пусна на пода. Една сива фигура се стрелна от сенките и я повлече по решетката на пода.

— Много добре, Скрп. Можеш да си вървиш.

Плъхът шавна мустаци срещу него, облегна огледалото на стената и се отдалечи.

— Обслужват ви плъхове? — попита Ваймс.

— Помагат в беда, нали знаеш. Наистина не са много ефективни, за съжаление. Заради лапите им е.

— Но, но, но… — заекна Ваймс. — Искам да кажа, как?

— Предполагам, че имат тунели, които се простират чак до Университета — продължи Лорд Ветинари. — Макар че, струва ми се, те май още от самото начало са си били доста умни.

Поне тази част Ваймс я разбираше. Всеизвестно беше, че тавмичните радиации се отразяваха на животните, живеещи около корпуса на Невидимия Университет, подтиквайки ги понякога към дребни аналогии на човешката цивилизация и дори предизвиквайки мутацията на някои от тях в съвършено нови и специализирани видове, като например книжният червей калибър 0.303 и стенната риба. И, както човекът беше казал, от самото начало плъховете са си били доста умни.

— Но те ви помагат? — каза Ваймс.

— Взаимно е. Плащам им за предоставяните услуги, както можеш да се изразиш — отвърна Патрицият, като седна върху нещо, което Ваймс нямаше начин да не отбележи, беше малка кадифяна възглавничка. На ниска поличка, така че да бъдат подръка, се намираха бележник и стройна редица от книги.

— Как можете вие да помагате на плъховете, сър? — слабо попита той.

— Със съвети. Съветвам ги, да ти кажа. — Патрицият се облегна назад. — Това е проблемът с хора като Уанз — каза той. — Не знаят кога да спрат. Плъхове, змии и скорпиони. Беше същинска лудница, като дойдох. А плъховете бяха най-зле.

А на Ваймс му се стори, че започва да зацепва.

— Искате да кажете, че един вид сте ги дресирали? — попита той.

— Посъветвах ги. Посъветвах ги. Предполагам, че се иска малко чалъм — скромно отвърна Лорд Ветинари.

Ваймс се зачуди как ли е станало това. Дали плъховете са се съюзили със скорпионите срещу змиите, а после, когато змиите са били победени, не са поканили скорпионите на празнично царско ястие и не са ги изяли? Или пък някои отделни скорпиони са били наети с огромни количества — каквото и да беше нещото, дето го ядяха скорпионите — за да се промъкнат тайно до отбрани главни змии през нощта и да ги ужилят?

Спомни си как веднъж беше чул за някакъв мъж, който, заключен с години в килия, дресирал малки птички и си изградил един вид свобода. Помисли си и за древните моряци, откъснати от морето поради възрастта и старческата немощ, как прекарваха дните си, като правеха големи кораби в малки бутилки.

После си помисли за Патриция, лишен от града си, седнал с кръстосани крака на сивия под в мрачното подземие, който го пресъздава около себе си, насърчавайки в умален мащаб всички дребни съперничества, премервания на силите и раздори. Помисли си за него като за мрачна, унила статуя сред паветата, оживели с прокрадващи се сенки и внезапна, политическа смърт. Може би е било по-лесно, отколкото управлението на Анкх, който притежаваше по-голяма сган, дето нямаше нужда да използва и ръцете си, за да носи нож.

По тръбата горе се понесе дрънчене. Появиха се половин дузина плъхове, като теглеха нещо, увито в парцал. Предадоха си го един на друг през решетката и с много усилия го примъкнаха до краката на Патриция. Той се наведе и развърза възела.

— Май имаме сирене, пилешки кълки, кервиз, парче доста твърд хляб и хубава бутилка… О! Хубава бутилка, очевидно от „Много известния кафяв сос на Меркле и Стингбат“. Казах бира, Скрп. — Плъхът-шеф шавна с нос към него. — Съжалявам за това, Ваймс. Не могат да четат, нали разбираш. Като че не могат да схванат идеята на начинанието. Но са много добри в слушането. Носят ми всички новини.

— Виждам, че тук ви е много удобно — немощно каза Ваймс.

— Никога недей да строиш подземие, в което няма да ти е приятно ти самият да прекараш нощта — каза Патрицият, докато разстилаше храната на покривката. — Светът щеше да е далеч по-щастливо място, ако повече хора не забравяха това.

— Ние всички си мислехме, че сте построили тайни тунели и други подобни — каза Ваймс.

— Не виждам защо — отвърна Патрицият. — Човек трябва непрекъснато да бяга. Толкова безрезултатно. Докато тук съм в центъра на нещата. Надявам се, че разбираш това, Ваймс. Никога не се доверявай на владетел, който залага на тунели и бункери и пътища за бягство. Шансовете са, че той много-много не е за тая работа.

— О!

Той е в подземие в собствения си дворец, а един побеснял лунатик се разпорежда горе, дракон изпепелява града, а той си мисли, че е докарал света там, където е искал. Трябва да е нещо, свързано с високите постове. Височината кара хората да се побъркват.

— Вие, ъъъ, дали нямате нищо против, ако поразгледам наоколо? — каза той.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Патрицият.

Ваймс премина подземието по дължина и провери вратата. Беше яко залостена и закована, а заключалката беше масивна.

После той почука стените за вероятни кухини. Нямаше никакво съмнение, че това е едно много добре построено подземие. Беше от онези подземия, каращи ви да се почувствате добре, ако затворите в тях опасните престъпници. Разбира се, при тези обстоятелства бихте предпочели в него да няма капаци, скрити тунели или тайни пътища за бягство.

Но сега не бяха такива обстоятелствата. Удивително беше какво можеха да направят няколко стъпки масивен камък на чувството за перспектива.

— Кралската стража влиза ли тук? — попита той.

— Почти никога — отвърна Патрицият, като размаха кокоши крак. — Не се грижат да ме хранят, нали разбираш. Идеята е, че човек трябва да се разложи, Всъщност — каза той, — до съвсем неотдавна се приближавах до вратата и стенех по малко от време на време, само за да ги карам да се чувстват щастливи.

— Но те са длъжни да влязат и да проверят, обаче? — обнадеждено попита Ваймс.

— О, не мисля, че трябва да търпим това — каза Патрицият.

— Как ще ги спрете?

Лорд Ветинари го изгледа огорчен.

— Скъпи ми Ваймс — каза той. — Аз пък си мислех, че си наблюдателен човек. Погледна ли вратата?

— Разбира се, че я погледнах — каза Ваймс, после добави: — сър. Адски е масивна.

— Може би е редно да я погледнеш отново?

Ваймс зяпна срещу него, после прецапа пода и се вгледа ядосано във вратата. Беше един от видовете известни порти на ужаса, цялата в решетки, прегради и железни пики и масивни панти. Колкото и дълго да я гледаше, от това тя нямаше да стане по-малко масивна. Ключалката беше една от онези главоблъсканици, дето ги измисляха джуджетата, за които трябваха години, докато я отключиш. В общи линии, ако човек трябваше да си избере символ на нещо съвършено неподвижно, тази врата беше точно нещото, от което имаше нужда.

Патрицият се появи до него в сковаващо сърцето мълчание.

— Нали разбираш — каза той, — винаги така става, не си ли съгласен? Че щом градът е превзет с мощно гражданско неподчинение, бившият управник се хвърля в подземията? За определен вид съзнания това е далеч по-задоволително, отколкото най-обикновена екзекуция.

— Добре, но не разбирам… — започна Ваймс.

— И ти гледаш тази врата и това, което виждаш е наистина здрава килийна врата, нали?

— Разбира се. Трябва само да погледнеш резетата и…

— Знаеш ли, наистина съм доволен — тихо каза Лорд Ветинари.

Ваймс се втренчи във вратата, чак докато веждите го заболяха. И тогава, точно както случайните шарки в облак изведнъж, без по никакъв начин да са се променили, се превръщат в конска опашка или в кораб в открито море, той видя какво точно е наблюдавал през цялото това време.

Обзе го чувство на ужасено възхищение.

Зачуди се какво ли беше в мозъка на Патриция. Целият леден и бляскав, помисли си той, целият тъмна стомана и лостчета, и малки колелца, които щракат като огромен часовник. Такъв мозък, който внимателно ще обмисли собственото си падение и ще го превърне в предимство.

Това беше съвсем обикновена врата на подземие, но всичко зависеше от чувството за перспектива на гледащия я.

В това подземие Патрицият можеше да отстрани света.

Всичко, което беше отвън, беше ключалката.

Всички резета бяха отвътре.

Отрядът се катереше с мъка по мокрите покриви, докато утринната мъгла се топеше на слънцето. Не че днес въздухът щеше да е по-чист — лепкави ивици пушек и мръсна пара обрамчваха града и изпълваха въздуха с тъжния мирис на мокри въглени.

— Какво е това място? — попита Керът, като помагаше на останалите по една мазна пътека.

Сержант Колън се огледа към гората от комини наоколо.

— Точно над фабриката за дестилиране на уиски на Джимкин Беърхагър сме — каза той. — По права линия, ясно, между двореца и площада. Трябва да прелети ей оттук.

Ноби погледна замислено през ръба на сградата.

— Бил съм нек’га там. Проверих вратата в една тъмна нощ и тя просто се оказа отворена в ръката ми.

— Най-накрая, предполагам — кисело каза Колън.

— Е, трябваше да вляза вътре, нали така, за да проверя, че не вършат нищо престъпно. Удивително място. Само тръби и такива ми ти работи. И миризмата!

— Всяка бутилка остарява максимум седем минути — цитира Колън. — „Отпийте капка преди да тръгнете“ — така пише на етикета. Адски са прави. Отпих веднъж една капка и после цял ден никакъв ме нямаше.

Той коленичи и разви дългия пакет от зебло, който носеше неловко по време на катеренето им. Оттам се показа голям лък със старинна конструкция и колчан със стрели.

Той бавно вдигна лъка с благоговение и прокара дундавите си пръсти по него.

— Знаете ли — тихо промълви той, — страшно добър бях в тая работа. Капитанът трябваше да ми позволи да се опитам миналата нощ.

— Непрекъснато все това ни разправяш — каза Ноби с хладно равнодушие.

— Е, печелех награди. — Сержантът разви нова тетива, върза я около единия край на лъка, изправи се, стисна, изръмжа леко…

— Ъъ. Керът? — каза той, леко задъхан.

— Да, Сержант?

— Случайно да разбираш нещо от опъване на лък?

Керът сграбчи лъка, огъна го без никакво затруднение и пъхна другия край на тетивата на мястото му.

— Това е добро начало, Сержант — каза Ноби.

— Не ставай саркастичен с мен, Ноби! Не е в силата работата, остро око и здрава ръка се искат. А сега ми подай стрела. Не тази!

Пръстите на Ноби замръзнаха насред сграбчването на стрела.

— Това ми е стрелата-късмет! — запелтечи Колън. — Никой от вас да не е посмял да ми докосва стрелата-късмет!

— На мен ми прилича на всички останали скапани стрели, Сержант — меко каза Ноби.

— Това е онази, която ще използвам за същинското как-му-се-викаше, смъртнишки удар — каза Колън. — Никога не ме е оставяла стрелата-късмет. Удряше всяко едно нещо, по което съм стрелял. Почти не трябваше да се прицелвам. Ако тоя дракон има някакви уязвими части, то стрелата ще ги открие.

Той избра съвършено същата на вид, но предполагаемо по-малко късметлийска стрела и я сложи на тетивата. После огледа пресметливо покривите.

— Най-добре да го изпробвам — промълви той. — Разбира се, веднъж като се научиш, никога не забравяш, то е като да караш… да караш… да караш нещо, дето никога не забравяш, че можеш да го караш.

Той опъна тетивата назад към ухото си и изръмжа.

— Така — изхриптя той, докато ръката му трепереше от натиска като клон в ураган. — Виждате ли покрива на Гилдията на Убийците, ей-там?

Те се взряха в мърлявия въздух.

— Така, добре — каза Колън. — А виждате ли ветропоказателя на него? Виждате ли го?

Керът погледна към острието на стрелата. Трептеше в поредица от осморки.

— Много е далеч, Сержант — каза Ноби със съмнение в гласа.

— Ти за мен не се грижи, гледай само ветропоказателя — изпъшка сержантът.

Кимнаха. Ветропоказателят беше във формата на пълзящ човек в голямо наметало; протегнатият му кинжал беше насочен вечно да прониже вятъра. От такова разстояние, обаче, изглеждаше съвсем мъничък.

— Окей — изпухтя Колън. — А сега виждате ли окото на човека?

— О, хайде де — рече Ноби.

— Млъквай, млъквай, млъквай! — изпъшка Колън.

— Виждате ли го, попитах?

— Мисля, че аз го виждам, Сержант — лоялно каза Керът.

— Така. Така — каза сержантът, олюлявайки си напред-назад от усилието. — Така. Добро момче. Окей. А сега го дръжте под око, ясно?

Той изръмжа и пусна стрелата.

Няколко неща се случиха толкова бързо, че ще се наложи да бъдат възпроизведени под черта в текста. Може би, първото беше, че тетивата перна меката вътрешна част на китката на Колън, от което той изпищя и изпусна лъка. Това не се отрази по никакъв начин на пътя на стрелата, която вече летеше право към водоливника на покрива точно отсреща през пътя. Уцели го по ухото, отскочи, рикошира о една стена на шест стъпки оттам, след което се насочи обратно към Колън, видимо с леко повишена скорост, профучавайки край ухото му със сребърно жужене.

Изчезна по посока на градските стени.

След известно време Ноби се прокашля и дари Керът с погледа на най-невинно любопитство.

— Приблизително колко големи са уязвимите части на драконите, най-общо казано?

— О, то може да е и едно съвсем мъничко местенце — услужливо обясни Керът.

— Малко се боях точно от това — каза Ноби. Той се приближи до края на покрива и посочи надолу. — Има едно езеро точно там, долу — каза той. — Използват го за охлаждане на вода във фабриката. Предполагам, че е доста дълбоко, така че след като сержантът стреля в дракона, можем да скочим в него. Вие какво ще кажете?

— О, не е необходимо да правим това — възрази Керът. — Защото стрелата-късмет на сержанта ще е улучила мястото и драконът вече ще е мъртъв, така че няма за какво да се тревожим.

— Дадено, дадено — припряно каза Ноби, като гледаше намръщеното лице на Колън. — Но за всеки случай, така де, ако в един на милион случая, той не улучи… не казвам, че точно това ще направи, обръщам ви внимание, просто трябва да помислите за всички възможности. Ако поради невероятен лош късмет той не съвсем успее да нарани смъртоносно уязвимото му място, тогава нашият дракон ще побеснее, нали така, и може би няма да е хич лоша идея да не сме тук. Труден изстрел е, знам. Наречете ме страхопъзльо, ако щете. Това е всичко, което искам да кажа.

Сержант Колън надменно си оправи бронята.

— Когато наистина най-много се нуждаеш от него — изрече той, — шансът едно на милион винаги се пада. Всеизвестен факт.

— Сержантът е прав, Ноби — хрисимо рече Керът.

— Знаеш, че точно когато съществува само една възможност, която може да проработи… ами, то става. Иначе не би имало… — той понижи глас, — искам да кажа, логично е, ако последните най-отчаяни шансове не са проработили, нямаше да има… ами, боговете не биха допуснали да е другояче. Не биха.

Като по команда и тримата се обърнаха и погледнаха през навъсеното небе към центъра на Света на Диска, на хиляди мили разстояние. Сега въздухът беше сив от стария дим и парцаливата мъгла, но в ясни дни беше възможно да се види Кори Селести — домът на боговете. Мястото на дома на боговете, поне. Те живееха в Дънманифестин, украсената с гипсови орнаменти Валхала, където се изправяха срещу вечността с такива съзнания, че не можеха да решат дори какво да направят, че да прекарат един дъждовен следобед прилично. Играеха със съдбите на хората, или така поне разправяха. Точно каква игра си мислеха, че играят в този момент, беше трудно да се каже.

Но, разбира се, правила съществуваха. Всеки знаеше, че съществуват правила. Те просто трябваше да се надяват, че и боговете знаят правилата.

— Трябва да стане — промълви Колън. — Ще си използвам стрелата-късмет и прочее. Прави сте. Последните безнадеждни шансове трябва да проработят. Иначе нищо друго няма смисъл. По-добре да не си жив тогава.

Ноби отново погледна към езерото долу. След един миг колебание, Колън се присъедини към него. Имаха съсредоточените изражения на хора, които са видели много неща и знаят, че, макар човек, разбира се, би могъл да разчита на герои, крале и в крайна сметка, на богове, несъмнено може да разчита на гравитацията и на дълбоката вода.

— Не че ще ни потрябва — примирено каза Колън.

— Не и със стрелата ти късмет — рече Ноби.

— Точно така. Но, просто от любопитство, колко високо се намираме, как мислите? — попита Колън.

— Около трийсет стъпки, бих казал.

— Трийсет стъпки. — Колън кимна бавно. — И аз така бих казал. И е дълбоко, а?

— Чувал съм, че е много дълбоко.

— Осланям се на думите ти. Изглежда доста мръсно. Ще ми е неприятно, ако се наложи да скачам в него.

Керът го плясна весело по гърба, като за малко не го събори, и каза:

— Какво има, Сержант? Вечно ли искаш да живееш?

— Н’нам. Попитай ме пак след петстотин години.

— Много хубаво, че имаме стрелата ти късмет тогава! — каза Керът.

— Хмм? — каза Колън, който май се намираше в свой собствен окаян кошмарен свят.

— Искам да кажа, много хубаво, че имаме последен шанс едно на милион, на който да се осланяме, или наистина здравата сме я загазили!

— О, да — тъжно каза Ноби. — Печени късметлии сме.

Ваймс скръцна със зъби и продължи да разбива. От другата страна на малката решетка се намираше мръсен вътрешен двор, съвсем малко по-светъл от килията. В единия ъгъл имаше бунище, но в този момент то изглеждаше много привлекателно. Във всички случаи по-привлекателно от подземието. Едно откровено бунище беше за предпочитане пред начина, по който се развиваха нещата в Анкх-Морпорк напоследък. Може би беше алегорично или нещо подобно.

Той чукаше и чукаше и чукаше. Острието на ножа звънтеше и трепереше в ръката му.

Патрицият се облегна назад. Двойка плъхове примъкнаха възглавница под главата му.

— Нещата отвън са доста зле, доколкото разбирам.

— Да — горчиво отвърна Ваймс. — Прав сте. Вие сте човекът на най-безопасното място в града.

Той вклини още един нож в цепнатина между камъните и внимателно изпробва тежестта си, докато Лорд Ветинари го наблюдаваше с интерес. Беше успял да се вдигне на шест стъпки от пода и се беше изравнил с нивото на решетката.

Сега започна да троши хоросана около решетките.

Патрицият го наблюдава известно време, после взе една книга от малката полица до него. Тъй като плъховете не можеха да четат, библиотеката, която бе успял да събере, беше малко чудновата, но той не беше човек, дето ще се откаже от ново знание. Откри отметката си в „Плетенето на дантела през вековете“ и прочете няколко страници.

След известно време му се наложи да изтръска няколко буци хоросан от книгата си и погледна нагоре.

— Успяваш ли? — учтиво попита той.

Библиотекарят се почеса замислено под мишниците. Беше изправен пред свои си проблеми.

Беше дошъл тук, изпълнен с ярост срещу крадците на книги и тази ярост още гореше. Но го беше осенила и бунтарската мисъл, че, макар че престъпленията срещу книгите да бяха най-лошият вид престъпления, отмъщението може би трябваше да бъде отложено.

Хрумна му, че, макар, разбира се, на него му беше все тая какво си правят хората един на друг, съществуват и определени действия, които трябва да бъдат прекратени, за да не би извършителите им да се самозабравят и да започнат да причиняват такива неща и на книгите.

Библиотекарят отново се вгледа в значката си и лекичко я захапа, воден от оптимистичната надежда, че се е превърнала в нещо, дето може да се изяде. Нямаше никакво съмнение, той имаше Дълг пред капитана.

Капитанът винаги се беше отнасял добре с него. А и капитанът имаше значка.

Да.

Има моменти, когато една маймуна трябва да постъпи така, както трябва да постъпят хората…

Орангутанът отдаде чест по сложния начин, който му беше достъпен, и се понесе в тъмнината.

Слънцето се издигна още по-високо, търкаляйки се през мъглата и мръсния пушек като откъснал се балон.

Отрядът седеше в сянката на няколко комина, докато чакаше и убиваше времето всеки по своему. Ноби замислено изследваше съдържанието на едната си ноздра, Керът пишеше писмо до вкъщи, а Сержант Колън се притесняваше.

След изввестно време той се раздвижи тежко и каза:

— Сетих се за един проблем.

— К’во има, Сержант? — попита Керът.

Сержант Колън изглеждаше много нещастен.

— Амиии, какво ако шансът не е едно на милион?

Ноби се опули срещу него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, добре де, последният, отчаян шанс едно на милион винаги преработва, така, няма проблеми, но… ами, много е как му се вика, специфично. Това искам да кажа, нали така?

— Ти ще кажеш — отвърна Ноби.

— Ами какво, ако е само шанс едно на хиляда? — рече Колън измъчено.

— Какво?

— Някой някога да е чувал за изстрел, който улучва при шанс едно на хиляда?

Керът погледна нагоре.

— Не ставай глупав, Сержант — каза той. — Никой никога не е виждал да се падне шанс едно на хиляда. Шансовете срещу това са… — устните му се раздвижиха, — едно на милиони.

— Да. Милиони — съгласи се Ноби.

— Така че, ще стане само, ако наистина е шанс едно на милион — каза сержантът.

— Предполагам, че е така — каза Ноби.

— Значи едно на 999 943, например… — започна Колън.

Керът поклати глава.

— Никаква надежда. Никой никога не е казвал: „Шансът е 999 943 на едно, но може пък и да проработи“.

Те се вгледаха в града пред себе си в тишината на яростно умствено пресмятане.

— Това може да се окаже истински проблем — най-накрая каза Колън.

Керът бясно се захвана да дращи по листа. Когато го запитаха, той им обясни надълго и нашироко как се намира лицевата повърхност на дракон и после се опита да изчисли шансовете стрела да го улучи някъде изобщо.

— Да го уцели, обърни внимание — каза Сержант Колън. — Аз се целя.

Ноби се прокашля.

— В такъв случай трябва да е далеч по-голям от шанс едно на един милион — пресметна Керът. — Може да е едно на сто. Ако драконът лети бавно, а мястото е голямо, то той може да е почти сигурен.

Устните на Колън се оформиха около фразата: „Сигурно е, но може и да стане.“ Той поклати глава.

— Е, това, което трябва да направим тогава — бавно произнесе Ноби, — е да нагласим шансовете…

Сега в мазилката близо до средната пръчка имаше плитка дупка. Не беше нищо особено, Ваймс го знаеше, но беше началото.

— Дали случайно нямаш нужда от помощ? — попита Патрицият.

— Не.

— Както желаеш.

Хоросанът беше полуизгнил, но решетките бяха пъхнати дълбоко в камъка. Под ръждивия им горен слой все още беше останало много желязо. Беше дълга работа, но нещо, с което да се занимава и изискваше благословено отсъствие на мисъл. Не можеха да му я отнемат. Беше хубаво, директно предизвикателство; знаеше, че ако продължи да дълбае, най-накрая ще стигне оттатък.

Именно в това „най-накрая“ беше проблемът. Най-накрая Великата А’Туин щеше да стигне до края на вселената. Най-накрая звездите щяха да изгаснат. Най-накрая Ноби можеше да се изкъпе, макар че това най-вероятно щеше да доведе до радикално преосмисляне на характера на Времето.

Той така или иначе продължи да разбива хоросана и изведнъж спря, щом нещо малко и бледо изпадна навън, съвсем бавно.

— Черупка от фъстък? — каза той.

Лицето на Библиотекаря се появи обърнато наопаки в преградения отвор, и го дари с усмивка, която не ставаше по-малко ужасна поради изкривеното си положение.

— Ууук?

Орангутанът се строполи от стената, сграбчи няколко решетки и задърпа. Мускули заиграха напред-назад по туловището му в сложната лавина на напъна. Устата, пълна с жълти зъби, зина в безмълвно съсредоточение.

Последваха няколко тъпи пукота, щом решетките поддадоха и се измъкнаха. Маймуната ги отмести настрани и посегна в зейналата дупка. После най-дългите ръце на Закона сграбчиха смаяния Ваймс под мишници и го измъкнаха през нея с едно-единствено движение.

Отрядът разгледа произведението си.

— Добре — рече Ноби. — Така, какви са шансовете човек, застанал на един крак с обърната назад шапка и с носна кърпа в устата да уцели уязвимото място на дракон?

— Ммммф — каза Колън.

— Шансовете са значителни — каза Керът. — Но ми се струва, че с кърпата е малко прекалено, обаче.

Колън я изплю.

— Вие решете — каза той. — Докато не ми е изтръпнал кракът.

Ваймс се вдигна от калните павета и се облещи срещу Библиотекаря. В момента изживяваше нещо, което беше връхлитало като шок много хора, обикновено при далеч по-неприятни обстоятелства, като например, кавга, започнала в „Поправения Барабан“, когато маймуната е искала малко спокойствие и тишина, за да се наслади на някоя съзерцателна халба бира; и се свеждаше до следното: Библиотекарят може и да изглежда като натъпкан гумен чувал, но това, с което беше натъпкан, бяха мускули.

— Това беше удивително — можа да каже. Той погледна към извитите железа долу и усети, че мозъкът му се затъмнява. Сграбчи огънатия метал. — Дали случайно не знаеш къде е Уанз, а? — добави той.

— Ииик! — Библиотекарят пъхна един съдран пергамент под носа му. — Ииик!

Ваймс прочете думите.

„Имам удоволствие… като се вземе предвид… точно по пладне… истинска девица, при това с високо потекло… сближаване между владетеля и поданиците…“

— В моя град! — изрева той. — В моя собствен град!

Той награби Библиотекаря посредством две шепи косми по гърдите и го вдигна до височината на очите.

— Колко е часът? — извика той.

— Уук!

Една дълга, с червени косми ръка се вдигна нагоре. Ваймс проследи с поглед насочения пръст. Слънцето определено имаше вида на небесно тяло, което е почти на гребена на орбитата си и което очаква дълго, мързеливо спускане към диплите на здрача…

— Няма да го допусна, по дяволите, разбра ли? — изкрещя Ваймс, като друсаше маймуната напред-назад.

— Уук — изтъкна Библиотекарят търпеливо.

— Какво? О, извинявай.

Ваймс пусна маймуната, която много мъдро не го направи на проблем, тъй като един човек, ядосан дотолкова, че да вдигне сто и петдесет килограмов орангутан, без да го забележи, сигурно е човек, дето си има бая грижи.

Сега той оглеждаше вътрешния двор.

— Има ли някакъв изход оттук? Без да се катерим по стените, искам да кажа.

Не дочака отговор, а се затича покрай стените, докато не стигна до тясна, оцапана врата и я отвори с крак. Тя така или иначе не беше заключена, но той все пак я ритна. Библиотекарят се помъкна след него, като се олюляваше на глезените си.

Кухнята от другата страна на вратата беше почти пуста, тъй като персоналът най-накрая беше изгубил търпение и беше решил, че всички благоразумни главни готвачи се въздържат да работят в учреждение, където гърлото е по-голямо и от тях самите. Двойка дворцови стражи ядяха студен обяд.

— А сега — започна Ваймс, когато се привдигнаха на крака, — не искам да ми се налага да…

Те като че не искаха да слушат. Един от тях посегна към арбалета си.

— О, по дяволите. — Ваймс сграбчи един месарски нож от някаква дъска до него и го хвърли.

Съществува изкуство за хвърлянето на ножове и човек се нуждае от точния вид нож. В противен случай прави точно това, което направи и Ваймс, а именно — изобщо не уцели.

Гардът с арбалета се наклони настрани, възстанови равновесието си и установи, че един морав пръст нежно препречва спусъка. Огледа се. Библиотекарят го фрасна точно по върха на шлема.

Другият гард се сви назад, като обезумял размахваше ръце.

— Не, не, не! — викаше той. — Това е недоразумение! Какво беше дето казахте, че не искате да ви се налага да правите? Каква хубава маймунка!

— О, божичко — каза Ваймс. — Грешка!

Той пренебрегна ужасените писъци и затършува из отломките в кухнята, докато не се появи с един сатър. Никога не се беше справял много добре със сабите, но сатърът — това беше друго нещо. Един сатър имаше тежест. Имаше предназначение. Сабята може и да притежаваше известно благородство, освен ако не беше онази, която принадлежеше на Ноби и която се осланяше на ръждата, за да не се разпадне, но нещото, което притежаваше сатърът, беше страхотната му способност да разсича. Откри една подходяща врата и се спусна през нея. Това отново го изведе навън, на голямата павирана територия, която ограждаше двореца. Сега той можеше да се ориентира, можеше да…

Нещо избумтя във въздуха над него. Вихър полетя надолу и го събори.

Кралят на Анкх-Морпорк, разперил крила, се плъзна по небето и се спря за един миг върху портата на двореца, а ноктите му дълбаеха дълги резки в камъка, докато пазеше равновесие. Слънцето блестеше по извития му гръб, когато той протегна врат, избълва лениво кълбо пламък и после отново се вдигна във въздуха.

Ваймс издаде животински — по-точно на бозайник, — звук в дъното на гърлото си и побягна по празните улици.

Тишина изпълваше наследствения дом на фамилията Рамкин. Входната врата се люлееше напред-назад на пантите й, пропускайки обикновения, зле възпитан вятър, който бродеше из опустелите стаи, като отвяваше и търсеше прах по повърхността на мебелите. Той изви нагоре по стълбите и връхлетя през вратата на спалнята на Сибил Рамкин, събаряйки шишетата по тоалетната й масичка и разлиствайки страниците на „Болести по драконите“.

Един наистина бързо четящ човек би научил симптомите на всичко, от Слабите Пети, та до Зигзаговидното Гърло.

А ниско долу, в малкия, топъл и вонящ на гадно навес, където се помещаваха блатните дракони, като че Еръл ги беше хванал всичките. Сега седеше насред кошарата си, олюляваше се и тихичко стенеше. От ушите му бавно се нижеше бял пушек и се носеше към пода. Някъде от дълбините на подутия му стомах се носеха сложни, експлозивни хидравлични шумове, като че отчаяни отряди гноми се опитваха да прокарат канал през скала по време на гръмотевична буря.

Ноздрите му се разшириха, и се раздвижиха кажи-речи по свое собствено желание.

Останалите дракони проточиха вратове над преградите на кошарите си и го наблюдаваха предпазливо.

Долетя нов далечен, стомашен рев. Еръл се помръдна болезнено.

Драконите се спогледаха. После, един по един, те внимателно легнаха на земята и закриха очи с лапите си.

Ноби наклони глава на една страна.

— Изглежда многообещаващо — критично каза той. — Май почти сме успели. Смятам, че шансовете на човек със сажди по лицето, с изплезен език, изправен на един крак и който пее Песента на Таралежа, изобщо да улучи уязвимото място на дракона, са… ти какво ще кажеш, Керът?

— Едно на милион, струва ми се — кротко каза Керът.

Колън ги изгледа ядно.

— Слушайте, момчета, изобщо не можете да ме убедите.

Керът погледна към площада под тях.

— О, по дяволите — меко каза той.

— К’во има? — припряно попита Колън, като се огледа наоколо.

— Приковават една жена за скала!

Групичката се втренчи над парапета. Огромната мълчалива тълпа, която изпълваше площада, също се беше втренчила в една бяла фигура, която се бунтуваше сред половин дузина дворцови стражи.

— Чудно откъде са намерили скалата? — каза Колън. — Тук сме на глинеста почва, нали знаете.

— Страхотно яко момиче, която и да е тя — с одобрение каза Ноби, докато един от гардовете се присви, преплете крака и се строполи на земята. — Ето едно момче, дето няма да знае какво да прави вечер за няколко седмици. Коварно дясно коляно има тая.

— Да е някоя, която познаваме? — попита Колън.

Керът примижа.

— Това е Лейди Рамкин! — каза той, а ченето му увисна.

— Не може да бъде!

— Той е прав. По нощница — добави Ноби.

— Кучите му синове! — Колън сграбчи лъка си и затърси стрела. — Ще им дам аз едно уязвимо място! Изискана дама като нея, това е позор!

— Ъъ — отрони Керът, който беше надникнал иззад рамото му. — Сержант?

— Ето докъде я докарахме! — промърмори Колън. — Една почтена жена не може да мине по улицата, без да я изядат! Така, копелета такива, вече сте… география…

— Сержант! — настойчиво повтори Керът.

— История, не география — натърти Ноби. — Това трябва да кажеш. История. „Вие сте история!“ трябва да кажеш.

— Е, каквото ще да е — сопна му се Колън. — Да видим как…

— Сержант!

Ноби също гледаше назад.

— О, по дяволите…

— Няма начин да не уцеля — промърмори Колън, докато се прицелваше.

— Сержант!

— Млъквайте, вие двамата, не мога да се съсредоточа като крещите…

— Сержант, той идва!

Драконът продължаваше да набира скорост.

Покривите на Анкх-Морпорк се замъглиха, щом той мина над тях, крилата му — играещи си с въздуха. Вратът му се протегна право напред, пилотните пламъци от ноздрите му се проточиха зад него, а шумът от полета му се разстла из небето.

Ръцете на Колън затрепериха. Драконът сякаш се устремяваше към гърлото му, а се движеше твърде бързо, твърде, твърде бързо…

— Това е то! — каза Керът. Той стрелна поглед към Центъра, в случай, че някои богове бяха забравили за какво са там, и добави бавно и отчетливо: — Това е шанс едно на милион, но все пак може да стане!

— Стреляй по гада! — изпищя Ноби.

— Избирам си целта, момче, избирам си целта — с разтреперан глас отвърна Колън. — Не се притеснявайте, момчета, казах ви, че това ми е стрелата-късмет. Първокласна стрела е тази, имам я откакто бях момче, ще се изненадате по какви неща съм стрелял с нея, хич да не ви е грижа.

Той млъкна, щом кошмарът го връхлетя на крила от ужас.

— Ъъ, Керът? — хрисимо каза той.

— Да, Сержант?

— Дали пък старият ти дядо не ти е казвал някога как изглежда уязвимото му място?

И тогава вече драконът не се приближаваше, той беше там, минавайки на няколко стъпки над главите им, шуртяща мозайка от люспи и шум, изпълваща цялото небе.

Колън стреля. Видяха как стрелата се вдигна устремена и нагоре.

Ваймс полупробяга, полуприпълзя по мокрите павета, без дъх и изгубил представа за времето.

Не може да бъде така, диво мислеше той. Героят винаги малко късно разбира, но винаги стига в решителния момент. Само дето решителният момент май беше преди пет минути.

И аз не съм герой. Не ставам за нищо, и имам нужда да си пийна и иолучавам шепа долари на месец, без полагаемите се за перата. Това не е геройско заплащане. Героите получават кралства и принцеси, и се упражняват редовно, а когато се усмихнат, светлината проблясва по зъбите им със звън. Копелета такива!

Пот защипа очите му. Притокът на адреналин, който го беше изстрелял вън от двореца, се беше изразходвал и сега настояваше за неизбежния си данък.

Той се закова на място и сграбчи една стена, за да се задържи на крака, докато си поемаше дъх. И именно така видя фигурите на покрива.

— О, не! — помисли си той. — Те също не са герои! На какво си мислят, че си играят?

Това беше шанс едно на милион. И кой можеше да каже, че някъде из милионите други вероятни вселени, е нямало да стане?

Това беше нещо, което наистина им харесваше на боговете. Но Шансът, който понякога може да надхитри дори и боговете, има 999, 999 гласа при гласуването.

В тази вселена, например, стрелата отскочи от една люспеста плоча и издрънча нанякъде в небитието.

Колън се облещи, когато щръкналата опашка на дракона премина над главата му.

— Тя… не улучи… — промълви той.

— Но няма начин да не е улучила! — Той изгледа с кръвясал поглед другите двама. — Това беше шибаният, последен, отчаян шанс едно на милион!

Драконът изви крила, залюля огромното си туловище около една точка във въздуха, след което се спусна върху покрива.

Керът сграбчи Ноби около кръста и сложи ръка върху рамото на Колън.

Сержантът виеше от ярост и безсилие.

— Последен отчаян, скапан, шибан шанс едно на милион!

— Сержант…

Драконът изстреля плам.

Беше красиво контролирана линия плазма. Мина през покрива като масло.

Проряза стълбището.

Изпращя в древните дъски и ги набръчка като хартия. Раздроби се на ивици.

Прониза етаж след етаж като юмрука на разярен бог и най-сетне стигна до голямата медна цистерна, съдържаща хиляда галона пресен, зрял, подобен на уиски спирт.

Горя и в него.

За щастие, шансовете някой да оцелее в последвалата експозия наистина бяха едно на милион.

Кълбовидната мълния се издигна като… ами, роза. Огромна, оранжева роза, набраздена с жълто. Отнесе покрива със себе си и го уви около удивения дракон, вдигайки го високо във въздуха във врящ облак от изпочупено дърво и парчета тръби.

Тълпата гледаше слисана, докато свръхнагорещеният въздушен поток го запокити в небето и почти не забеляза Ваймс, който си пробиваше път, като хъхреше и викаше, през пресата от тела.

Мина покрай редица дворцови стражи и се понесе възможно най-бързо по каменните плочи. В този момент никой не му обръщаше никакво внимание.

Той спря.

Не беше скала, защото Анкх-Морпорк се намираше върху глинеста почва. Това беше просто някаква огромна останка от хоросанена зидария, вероятно отпреди хиляди години, някъде от основаването на града. Анкх-Морпорк беше толкова стар, че това, върху което беше построен, най-общо беше пак Анкх-Морпорк.

Бяха завлекли този къс на центъра на площада, а към него бяха приковали Лейди Сибил. Тя май беше по нощница и с огромни кожени ботуши. Ако се съдеше по вида й, беше се борила, и Ваймс моментално изпита състрадание към който и да беше другият участник в двубоя. Тя го изгледа с най-откровена ярост.

— Ти!

— Ти!

Той размаха неопределено сатъра.

— Но защо ти?…

— Капитан Ваймс — остро каза тя, — много ще ви бъда задължена, ако не размахвате това нещо насам-натам, а започнете да го използвате по предназначение!

Ваймс не я слушаше.

— Трийсет долара на месец! — промълви той. — За това умряха те! Трийсет долара! А аз удържах няколко на Ноби. Трябваше да го направя, нали така? Искам да кажа, този човек можеше да накара и пъпеш да ръждяса!

— Капитан Ваймс!

Той се съсредоточи върху сатъра.

— О! — каза той. — Да. Така!

Беше хубав, стоманен сатър, а веригите бяха старо и доста ръждясало желязо. Той започна да разбива, като изкарваше искри от зидарията.

Тълпата наблюдаваше мълчаливо, но няколко дворцови стражи се втурнаха към него.

— Какво по дяволите правиш? — каза един от тях, който нямаше много голямо въображение.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш ТИ? — изръмжа Ваймс, като вдигна очи.

Те се облещиха срещу него.

— Какво?

Ваймс удари още веднъж по веригите. Няколко халки издрънчаха на земята.

— Така, сам си го изпро… — започна единият от гардовете.

Лакътят на Ваймс го уцели под ребрата; преди той да се срути, кракът на Ваймс ритна другия яко в капачката, като го накара да си наведе брадичката, готова за нов удар с другия лакът.

— Така — разсеяно каза Ваймс. Разтърка си лакътя. Адски го болеше.

Премести сатъра в другата си ръка и отново зачука по веригите, улавяйки с дъното на съзнанието си, че се стичат още гардове, но с онова специфично бягане, характерно за гардовете. Добре му беше известно. Бягаха така, сякаш казваха: „Ние сме една дузина, нека някой друг да стигне първи там.“ Казваха още: „Той изглежда решен да убива, на мен никой не ми плаща да ме убиват, може би ако тичам достатъчно бавно, той ще избяга…“

Няма никакъв смисъл да си разваляш хубавия ден, като залавяш някого.

Лейди Рамкин се освободи. Дочуха се нестройни възгласи и започнаха да набират мощ. Дори и в настоящото състояние на духа, населението на Анкх-Морпорк винаги беше готово да оцени безплатното представление.

Тя сграбчи веригата и я усука около един дундест юмрук.

— Някои от тези гардове не знаят как да се държат с…

— Няма време, няма време — каза Ваймс, хващайки я за ръката. Беше като да местиш планина.

Възгласите спряха внезапно.

Зад Ваймс се чу шум. Не особено силен. Просто имаше изключително гаден тежкотоварен характер. Беше щракването на четири комплекта нокти, които едновременно се удрят в каменните плочи.

Ваймс се огледа наоколо и нагоре.

Сажди висяха по кожата на дракона. Няколко парчета овъглено дърво се бяха заклещили тук-там и още тлееха. Величествените бронзови люспи бяха опръскани с черно.

Той наведе глава, докато Ваймс не се озова на няколко стъпки от очите му и се опита да се фокусира върху него.

Може би не си заслужава да бягам, помисли Ваймс. Не че и без друго имам енергия.

Той усети как ръката на Лейди Рамкин поглъща неговата.

— Браво — каза тя. — Почти стана.

Овъглени и пламтящи отломки валяха около спиртната фабрика. Езерото представляваше блато от боклуци, покрито със слой пепел. От него, като по телесата му се стичаше кал и тиня, се изправи Сержант Колън.

Издрапа до брега и се изправи, като някаква обитаваща моретата форма на живот, която няма търпение да превземе целия път на еволюцията наведнъж.

Ноби вече беше там, проснат като жаба, а от него се отцеждаше вода.

— Ти ли си, Ноби? — загрижено попита Сержант Колън.

— Аз съм, Сержант.

— Радвам се за това, Ноби — пламенно каза Колън.

— Де да можеше да не съм аз, Сержант.

Колън изля водата от шлема си, после млъкна.

— Ами младият Керът? — попита той.

Ноби се приповдигна на лакти зашеметено.

— Н’нам. Не беше казвал. Няма много къде да плуваш, горе в планините. Като се замислиш.

— Но може би е имало кристални сини езера и дълбоки планински потоци — обнадеждено каза сержантът. — И ледени малки вирчета в скрити долини и пр. Да не говорим пък за подземните езера. Няма начин да не се е научил. По цял ден се е плацикал из водата, предполагам.

Те се вгледаха в мръсната сива повърхност.

— Сигурно е заради онзи Предпазител — рече Ноби. — Може би се е напълнил с вода и го е завлякъл на дъното.

Колън кимна мрачно.

— Аз ще ти държа шлема — каза Ноби, след малко.

— Но аз съм ти старши по чин!

— Да — разсъдливо рече Ноби, — но ако се заклещиш там долу, ще имаш нужда от най-добрия си човек тук горе, готов да те спаси, нали така?

— Това е… логично — най-накрая каза Колън. — Това е добър аргумент.

— Добре, тогава.

— Но проблемът, обаче, е…

— Какво?

— …че аз не мога да плувам — каза Колън.

Ноби сви рамене.

— Аз пък по природа се нося само по повърхността.

Погледите им още веднъж се насочиха към пастта на езерото. После Колън се вгледа в Ноби, който много бавно си откопча шлема.

— Никой не е останал там вътре, нали? — каза Керът зад гърба им.

Те се обърнаха. Той изрови малко кал от ухото си. Зад него останките от пивоварната димяха.

— Помислих си, че най-добре е да отскоча бързо дотам, да видя какво става — бодро каза той, като посочи портата, водеща извън двора. Висеше само на една панта.

— О! — немощно рече Ноби. — Много добре.

— Там отвън има една уличка.

— На нея няма дракони, нали? — попита Колън с подозрение.

— Нито дракони, нито хора. Никой няма наоколо — нетърпеливо отвърна Керът. Той извади сабята си. — Хайде!

— Накъде? — попита Ноби. Беше измъкнал един мокър фас иззад ухото си и го гледаше с най-дълбоко съжаление. Очевидно за нищо вече не ставаше. Опита да го запали все пак.

— Искаме да се бием с дракона, нали? — попита Керът.

Колън се размърда неловко.

— Да, но не ни ли се полага да си идем първо до вкъщи да се преоблечем?

— И да изпием по едно загряващо? — рече Ноби.

— И да хапнем — каза Колън. — Една пълна чиния…

— Как не ви е срам! Една дама е в беда, драконът е тук и някой трябва да се бие с него, а единственото, за което вие мислите, е храна и пиене!

— О, аз не само мисля за храна и пиене — каза Колън.

— Може би ние сме единственото, което стои между града и тоталното унищожение!

— Да, но… — започна Ноби.

Керът извади сабя и я размаха над главата му.

— Капитан Ваймс би тръгнал! Всички за един!

Той ги изгледа свирепо, после се втурна навън през двора.

Колън изгледа глуповато Ноби.

— Това е то днешната младеж.

— Всички за един какво? — попита Ноби.

Сержантът въздъхна.

— Хайде, тогава.

— О, добре.

Те се измъкнаха тромаво на уличката. Беше пуста.

— Къде ли е отишъл? — попита Ноби.

Керът излезе от сенките, ухилен до уши.

— Знаех си аз, че може да се разчита на вас. Последвайте ме!

— Има нещо странно у това момче — каза Колън, докато куцукаха след него. — Винаги успява да ни накара да го последваме, забелязал ли си?

— Всички за един какво? — повтори Ноби.

— Нещо в гласа му, струва ми се.

— Да, но всички за един какво?