Стражите! Стражите!

Денем Библиотеката бръмчеше от живот. Ваймс неуверено се движеше из нея. Ако говорим съвсем точно, той можеше да отиде където пожелае в града, но Университетът винаги беше считал себе си за подвластен единствено на магическите закони, и той инстинктивно усещаше, че не би било много мъдро да си създава врагове там, където човек е късметлия да завърши битката при същата телесна температура, а какво остава пък за същата форма!

Откри Библиотекаря прегърбен над писалището си. Маймуната го изгледа с очакване.

— Още не сме я открили. Съжалявам. Разследванията продължават. Но ти можеш малко да ми помогнеш.

— Ууук?

— Ами, това е магическа библиотека, нали така? Искам да кажа, тези книги са един вид интелигентни, не съм ли прав? Така че, мислех си: обзалагам се, че ако вляза тук през нощта, те много скоро ще вдигнат гюрултия. Защото не ме познават. Но ако ме познават от преди, то много вероятно е да нямат нищо против. Така че, който и да е бил този, който е взел книгата, той трябва да е бил магьосник, не е ли така? Или поне някой, който работи за Университета, във всеки случай.

Библиотекарят се огледа във всички посоки, след което сграбчи Ваймс за ръката и го въведе в закътаното пространство между няколко рафта с книги. Едва тогава той кимна с глава.

— Някой, когото са познавали?

Свиване на рамене, след което ново кимване.

— И затова ни каза на нас, нали?

— Ууук.

— А не на Университетския Съвет?

— Ууук.

— Някаква идея кой може да е?

Библиотекарят сви рамене, определено изразителен жест за едно тяло, което по начало представляваше чувал между двойка плешки.

— Е, и това е нещо. Ако се случи и друго необичайно, ще ме уведомиш, нали? — Ваймс вдигна поглед към грамадите рафтове. — Съвсем необикновено, имам предвид.

— Уук.

— Благодаря ти. Удоволствие е да срещнеш гражданин, който счита за свой дълг да подпомага Нощната Стража.

Библиотекарят го почерпи с банан.

Ваймс се почувства в странно приповдигнато настроение, когато отново излезе на градските пулсиращи улици. Той определено различаваше неща. Бяха само малки парченца от неща, като детски пъзел. Нито едно от тях нямаше самостоятелен смисъл, но всички те загатваха за една по-голяма картина. Само трябваше да намери ъгъл или поне крайче…

Беше съвсем сигурен, че не е бил магьосник, независимо какво си мислеше Библиотекарят. Не и същински магьосник, на когото се плаща. Такова нещо не беше в техния стил.

А оставаше, разбира се, и въпросът с леговището. Най-разумният ход би бил да почака и да види дали драконът ще се появи и тази вечер, и да се опита да види къде. Това означаваше някъде нависоко. Съществуваше ли някакъв начин за различаване на самите дракони? Той беше хвърлил едно око на драконовите детектори на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, които се състояха единствено от парче дърво на метална пръчка. Когато пръчката прегореше, значи си намерил дракона. Като по-голямата част от изобретенията на „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, то беше напълно ефикасно по свой собствен специален начин, като едновременно с това беше и съвършено безполезно.

Трябва да съществуваше и по-добър начин за откриване на нещото, отколкото да чакаш, докато ти изгори пръстите.

Залязващото слънце се разля на хоризонта като недопържено яйце на очи.

По покривите на Анкх-Морпорк стърчаха цял куп водоливници даже и при нормални обстоятелства, но сега те бяха оживели и с цял куп толкова призрачно страшни лица, каквито никога не бяха виждали извън дървените гравюри за злините, които причинява пиенето на джин сред некупуващите дървени гравюри слоеве от населението. Много от лицата бяха прикачени към тела, стиснали страховит набор от домашни оръжия, които са били предавани от поколение на поколение с векове, а често пъти и с известно насилие.

От мястото, на което беше кацнал върху покрива на Наблюдателницата, Ваймс виждаше как магьосниците се нареждат по покривите на Университета, а тълпите надяващи се търсачи на съкровища чакат по улиците с лопати в ръце. Ако драконът наистина имаше легло някъде в града, то утре щеше да спи на земята.

Някъде изотдолу долетя викът на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, или на някой от колегите му, който продаваше топли наденички. Ваймс изпита внезапен прилив на гражданска гордост. Определено има нещо много хубаво у това гражданство, щом пред лицето на опасността се сеща да помисли и за наденичките, които да продава на участниците.

Градът чакаше. Показаха се няколко звезди.

Колън, Ноби и Керът също бяха на покрива. Колън се цупеше, тъй като Ваймс му беше забранил да използва лъка и стрелата си.

На употребата им не се гледаше с добро око в града, тъй като пускането на стрели от такъв голям лък можеше да ги изпрати през невинния страничен наблюдател, стоящ на стотина ярда разстояние оттам, вместо към невинния наблюдател, към когото е била отправена.

— Точно така — каза Керът, — Указът за Метателните Оръжия (Гражданска Безопасност), 1634 г.

— Я стига си цитирал всичките тия глупости — сопна му се Колън. — Нито един от тези закони не е в сила вече! Това е остаряла работа! Всичко е далеч по-… к’во му се вика сега. Прагматично.

— Със или без закон — намеси се Ваймс, — казах да го оставиш.

— Но, Капитане, голям специалист бях по тая част! — запротестира Колън. — Пък така или иначе — свадливо добави той, — много хора са с лъкове.

Това беше абсолютно вярно. Съседните покриви стърчаха остри като таралежи. Ако горкото създание решеше да се появи, щеше да си помисли, че прелита през плътна дървена стена с прорези в нея. За малко да му станеше жал на човек.

— Казах, остави го — повтори Ваймс. — Няма да позволя хората ми да изпозастрелят гражданите. Така че, остави го.

— Много правилно — одобри Керът. — Тук сме, за да пазим и да служим, нали така, Капитане.

Ваймс го изгледа косо.

— Ъ? Ъхъ. Да. Точно така.

А върху покрива на къщата си горе на хълма Лейди Рамкин нагласи един доста неподходящ сгъваем стол връз керемидите, приготви телескопа, каничка с кафе и сандвичи на парапета пред себе си и се настани удобно да чака. С тетрадка на коленете.

Мина половин час. Сноп стрели приветстваха някакъв преминаващ облак, няколко злощастни прилепа и после, изгряващата луна.

— Копелетата провалиха цялата работа да си играят на война — каза Ноби, най-накрая. — Подплашили са го.

Сержант Колън свали пиката си.

— Така изглежда.

— А и става хладно тук горе — каза Керът. Той учтиво сръга Капитан Ваймс, който се беше тръшнал до комина и мрачно зяпаше в пространството.

— Май вече трябва да слизаме, сър? Много хора вече си тръгват.

— Хммм? — рече Ваймс, без да си мръдне главата.

— Май се кани и да завали — добави Керът.

Ваймс не каза нищо. От известно време наблюдаваше Кулата на Изкуствата, която представляваше центърът на Невидимия Университет и се славеше като най-старата постройка в града. Определено беше най-високата. Годините, климатът и недоизпипаните ремонти й бяха придали чепат и груб вид, като дърво, дето е било свидетел на твърде много гръмотевици.

Опитваше се да си спомни формата й. Както е с много твърде познати неща, той в действителност не я беше поглеждал от години. Сега се опитваше да убеди самия себе си, че гората от малки кули и зъбери на върха й тази вечер изглежда, каквато е била и вчера.

Това малко го затрудняваше.

Без да откъсва очи от нея, той сграбчи Сержант Колън за рамото и лекичко го насочи в правилната посока.

— Виждаш ли нещо странно на кубето на кулата?

Колън се вгледа известно време нагоре, след което се засмя нервно.

— Ами, изглежда като че отгоре седи дракон?

— Да. И на мен така ми се стори.

— Само че, само че, само че, когато се вгледаш добре, то… виждаш, че той просто се е образувал от сенките и бръшляна и прочее. Искам да кажа, ако си притвориш едното око, прилича на две старици и количка.

Ваймс го опита.

— Цъ. Пак си прилича на дракон. Огромен при това. Леко изгърбен и гледа надолу. Ето, можеш да видиш и крилата му как са сгънати.

— Моля да ме извините, сър. Това е само една счупена кула, която създава това впечатление.

Наблюдаваха я известно време. Тогава Ваймс заговори:

— Кажи ми, Сержант — питам от чисто любопитство — от какво мислиш, че се причинява ефектът от двойка огромни разперени крила?

Колън преглътна.

— Мисля, че се причинява от двойка огромни крила, сър — отвърна той.

— Съсредоточи се, Сержант.

Драконът падна. Не беше връхлитане. Той просто тупна от върха на кулата и полу-падна, полу-полетя право надолу, скривайки се от погледа зад сградите на Университета.

Ваймс се улови, че се ослушва за тупването.

И тогава драконът отново се появи пред погледа им, устремен като стрела, устремен като метеор, устремен като нещо, което по някакъв начин е превърнало падането с 32 стъпки за секунда на квадрат, в неудържимо връхлитане нагоре. Той се плъзна над покривите на малко повече от една глава височина, още по-ужасяващ и поради добавения шум, сякаш бавно и внимателно разпаряха въздуха на две.

Стражата се просна по очи. Ваймс успя да зърне нещо огромно, смътно наподобяващо кон, преди то да отлети нататък.

— Шибан задник такъв! — обади се Ноби някъде откъм улуците.

Ваймс учетвори силата, с която прегръщаше комина, и се вдигна на крака.

— В униформа си, Ефрейтор Нобс. — Гласът му почти не трепваше.

— Съжалявам, Капитане. Шибан задник такъв, сър.

— Къде е Сержант Колън?

— Тук долу, сър. Държи се за водосточната тръба, сър.

— О, за бога! Помогнете му да се изправи, Керът.

— Божичко! — възкликна Керът. — Вижте го как си отива!

Човек можеше да определи мястото на дракона по трещенето на стрелите из града, както и по писъците и хриптенето на всички онези, ударени от неуспешните изстрели и рикошетите.

— Че той още не е плеснал с криле! — извика Керът, докато се опитваше да се изправи на капака на комина. — Вижте го как си отива!

Не би трябвало да е толкова голям, помисли си Ваймс, наблюдавайки как огромното туловище се вие над реката. Дълъг е като улица!

Над доковете избухна пламък и за един миг създанието закри луната. И тогава размаха крила, само веднъж, със звук като от мокрите кожи на расово стадо, изплющели върху скала.

Той се обърна с малък кръг, удари във въздуха няколко пъти, за да набере скорост, и се върна.

Когато мина над Наблюдателницата, той изкашля стълб от раздвоен бял огън. Плочите под него не просто се разтопиха, те изригнаха в нажежени до червено капки. Групичката комини експлодира и посипа дъжд от тухли през улицата.

Чудовищни криле разтресоха въздуха, когато създанието закръжи над горящото здание, а огнените филизи пронизваха това, което светкавично бързо се превръщаше в нажежена купчина. И тогава, когато остана само една разрастваща се локва от разтопени камъни с интересни поточета и мехурчета из нея, драконът се издигна с презрително перване на крилете и се зарея далеч и нагоре, над града.

Лейди Рамкин остави телескопа и бавно поклати глава.

— Това не е на добро — прошепна тя. — Това хич не е на добро. Не би трябвало да е способен на подобни неща.

Отново вдигна обектива и примижа, като се опитваше да види какво гори. Долу, под нея, в дългите си колибки, малките дракони виеха.

По традиция, когато човек се събуди от блажено безметежен припадък, той се пита: „Къде съм?“. Това сигурно е част от расовото съзнание или нещо такова.

Ваймс го каза.

Традицията допуска избор на следващите думи. Ключов момент при селекционния процес е проверка да се види дали тялото си има всичките части, които си спомня, че е имало и вчера.

Ваймс провери.

После идва частта със залъгването. Сега, когато снежната топка на съзнанието започва да се търкаля, дали то ще открие, че се събужда в едно тяло, проснато в канавката с нещо многократно, съществителното след прилагателно като „многократно“ няма никакво значение, никога нищо добро не следва след „многократно“; или пък това ще е случай на чисти чаршафи, успокояваща ръка и една делова фигура в бяло, която дръпва завесите и пуска яркия нов ден? Всичко ли е свършило вече, и единственото, което те очаква сега е слаб чай, питателна каша, къси, укрепващи разходки в градината и може би кратък платоничен любовен роман с грижовен ангел, или пък всичко това е било само моментно изключване, а сега някое надвесило се над теб копеле се кани да се заеме със същинската работа с тъпия край на дръжката на кирката? Ще има ли кютек, това е което иска да научи съзнанието?

Точно в този момент някой външен стимул е много полезен.

„Всичко ще бъде наред“ е най-любимият, докато „Някой записа ли му номера?“ определено е лош знак; но пък е по-добър от „Вие двамата, извийте му ръцете на гърба.“

А всъщност някой каза:

— За една бройка си беше заминал там, Капитане.

Усещането за болка, което се бе възползвало от безсъзнанието на Ваймс, за да офейка за една метафорична бърза цигара, се втурна обратно.

Ваймс каза:

— Арргх.

И после отвори очи.

Видя таван. Това изключи един конкретен набор от неприятни алтернативи и беше най-сърдечно приветствано. Замъгленото му зрение също така разпозна Ефрейтор Нобс, което беше прието по-хладно. Ефрейтор Нобс нищо не доказваше; човек можеше да е мъртъв и пак да види нещо като Ефрейтор Нобс.

Анкх-Морпорк нямаше много болници. Всички Гилдии поддържаха собствени санаториуми, а имаше и няколко обществени, ръководени от по-странните религиозни организации, като Балансиращите Монаси, но като цяло медицинската помощ не съществуваше и хората трябваше да умират неквалифицирано, без помощта на лекари. По принцип се считаше, че съществуването на илачи поощрява разпуснатостта и във всеки случай най-вероятно противоречи на естествения ход на Природата.

— Попитах ли вече „Къде съм?“ — едва-едва отрони Ваймс.

— Да.

— Получих ли отговор?

— Не знам къде е това място, Капитане. На някаква изискана женска е. Каза да те донесем тук горе.

Макар че мозъкът на Ваймс май беше пълен с розов захарен петмез, въпреки това той сграбчи две нишки и ги настави една с друга. Комбинацията от „богата“ и „тук горе“ означаваше нещо. Както и странният химически мирис в стаята, успял дори да омаломощи по-ежедневните миризми, които се разнасяха от Ноби.

— Да не би случайно да говорим за Лейди Рамкин? — предпазливо попита той.

— Може и да си прав. Бая закръглено пиленце. Луда по дракони.

Гризачоподобната физиономия на Ноби се разплу в най-ужасното многозначително ухилване, което Ваймс някога беше виждал.

— В нейното легло си.

Ваймс се огледа наоколо, усещайки началните увертюри на смътна паника. Защото сега, когато можеше наполовина да се фокусира, успя да различи определената липса на мъжко присъствие на това място. Носеше се лек мирис на талк.

— Нещо като „бодоар“ — каза Ноби с тон на познавач.

— Чакай, чакай малко. Спомням си дракона. Точно над нас…

Споменът се надигна и го удари като озлобено зомби.

— Добре ли си, Капитане?

…ноктите, щръкнали, широки колкото разперени ръце; бумтенето и трясъка на крилата, по-големи от платна; вонята на химикали, един бог само знае какви…

Бе се приближил толкова, че Ваймс видя даже и миниатюрните люспички по краката му и червения блясък в очите му. Нещо повече от очи на влечуго. Бяха очи, в които да се удавиш.

И дъхът му, толкова горещ, че изобщо не приличаше на огън, а нещо почти твърдо, което не изгаряше нещата, а ги взривяваше на парчета…

От друга страна, той беше тук и беше жив. Усещаше лявата си страна сякаш са я ударили с желязо, но съвсем определено беше жив.

— Какво стана? — попита той.

— Младият Керът — обясни Ноби. — Сграбчи теб и сержанта и скочи от покрива, точно преди драконът да ни уцели.

— Едната страна ме боли. Трябва да ме е улучил — каза Ваймс.

— Не, мисля, че това беше, защото ти уцели покрива на клозета. А след това се претърколи и се удари в бъчвата с водата.

— Ами Колън? Той наранен ли е?

— Не е наранен. Не точно наранен. Той се приземи един вид по-меко. Нали е доста по-тежък, та мина през покрива. Говоря за кратък гейзер от…

— И после какво стана?

— Ами, един вид настанихме те удобно, и после всички се пръснахме напосоки да викаме и да търсим сержанта. Докато не открихме къде е, разбира се, после се спряхме по местата и пак викахме. И тогава притича тази жена и закрещя — каза Ноби.

— За Лейди Рамкин ли говориш? — хладно попита Ваймс. Ребрата вече го боляха страхотно.

— Аха. Голямо дебело парче — отвърна Ноби, без да се трогне. — Ама ха! Да знаеш как командва хората! „О, горкичкият ми човечец, трябва незабавно да го пренесете в къщата ми.“ Е, това и направихме. Пък и на спокойно място. Долу в града всички търчат нагоре-надолу като обезглавени пилци.

— Какви поразии е направил?

— Ами след като ти излезе от играта, магьосниците го поразиха с кълбовидни мълнии. Това хич не му хареса. Като че само му даде сила и го ядоса още повече. Унищожи цялото Крило, дето е Обратно на Часовниковата Стрелка на Университета.

— И?…

— Това е май. Подпали още няколко неща, а после трябва да е отлетял в целия тоя пушек.

— И никой не видя къде отива?

— Ако са видели, не щат да кажат. — Ноби се облегна назад и се ухили похотливо. — Наистина отвратително, да живее в такава стая. Имала сандъци с пари, разправя сержантът, няма защо да живее в обикновени стаи. Каква е ползата да не искаш да си беден, ако на богатите им се разрешава да живеят в обикновени стаи? Би трябвало да е мрамор. — Той изсумтя. — Както и да е, поръча да съм я повикал, като се събудиш. Храни си драконите сега. Ама странни малки копеленца са това. Удивително, че са й позволили да ги задържи.

— Какво имаш предвид?

— Така де. Нали са от един дол дренки и прочее.

Когато Ноби се измъкна навън, Ваймс огледа стаята още веднъж. На нея наистина й липсваха златните врати и мрамора, които Ноби считаше за задължителни при хората с висок жизнен статус. Всички мебели бяха стари, а картините на стената, макар и без съмнение ценни, изглеждаха точно от онези картини, които се закачат в спалнята, защото хората не могат да измислят нито едно друго място, където да ги поставят. Имаше и няколко аматьорски акварела на дракони. Общо взето, имаше вида на стая, която открай време се обитава от един човек и разсеяно се е оформила по неговия модел с течение на годините — същински стар костюм, но с таван.

Това съвсем ясно беше стаята на жена, която бодро и без никакви глупави депресии си живее живота, докато цялата онази сълзлива и романтична история се случваше на други хора някъде другаде, и която е адски доволна, че всичко това й е спестено.

Облеклото, което се виждаше, е било избрано заради разумни, държеливи на тежки условия качества, може би от някое предишно поколение, ако се съдеше по вида им, а не заради употребата му като лека артилерия в борбата между половете. На тоалетката старателно бяха подредени шишенца и кутийки, но известна строгост на стила подсказваше, че на етикетите им сигурно ще пише неща като: „Да се втрива нощно време“, отколкото „Само леко пръсване зад ухото“. Човек можеше да си представи как обитателката на тази стая през целия си живот е спала в тази стая и как нейният баща й е викал „малкото ми момиченце“ чак до четиридесетата й година.

Зад вратата висеше голям, сдържан халат. Ваймс знаеше, даже без да поглежда, че на джоба му има зайче.

Накратко, това беше стаята на жена, която никога не е очаквала, че мъж изобщо ще надникне в нея.

Нощната масичка беше отрупана с ръкописи. С чувство за вина, но правейки го все пак, Ваймс се вгледа в тях.

Темата бяха драконите. Имаше писма от Комитета за Пещерни Клубни Изложби и от Лигата на Дружелюбните Изригващи Пламъци Дракони. Имаше брошури и апели от Слънчевата Обител за Болни Дракони… „Огънят на горкичкия малък Вини почти се задуши след Пет години Жестока Употреба като Отстранител на Стара Боя, но сега…“ Имаше и молби за дарения, и покани за беседи, и други неща, дето говореха за едно сърце, толкова голямо, че да побере целия свят, или поне онази част от него, която имаше крила и бълваше огън.

Ако човек оставаше съзнанието си по-задълго в стаи като тази, рискуваше да приключи цялата работа странно натъжен и изпълнен с необяснимо, отвлечено състрадание, което би го накарало да повярва, че може би не е никак лоша идеята да изтрие цялата човешка раса от лицето на земята и да започне всичко отначало с амеби.

До купчината хартия имаше книга. Ваймс се извъртя с болка и погледна към заглавието отстрани. Пишеше: „Болести по драконите, от Сибил Дидре Олгивана Рамкин.“

Той прелисти коравите страници с ужасено очарование. Те му откриха един нов свят, свят на доста шокиращи проблеми. Лепкаво гърло. Сух Дроб. Сторгус. Виене на свят. Астма, Сълзене. Камъни. Какво чудо, реши той, след като прочете няколко страници, ако някой блатен дракон изобщо доживееше да види повторно утрото. Дори самото преминаване през стая трябваше да се счита за техен биологичен триумф.

От старателно изработените илюстрации моментално отмести поглед. И той му беше предостатъчен за всичките тези карантии.

На вратата се почука.

— Аз съм. В приличен вид ли сте? — весело избоботи Лейди Рамкин.

— Ъ-ъ…

— Донесох ви нещо адски питателно.

Ваймс незнайно защо си представи, че ще е супа. Беше чиния, отрупана с бекон, пържени картофи и яйца. Чу артериите си да се паникьосват само при вида й.

— Направила съм и хлебен пудинг — каза Лейди Рамкин малко смутено. — Обикновено не готвя много, само за мен си. Знаете как е, да се грижиш само за един човек.

Ваймс си помисли за храненето в неговата квартира. По някакъв начин месото винаги беше сиво, със загадъчни нишки по него.

— Ъъ — започна той, несвикнал да се обръща към дами от легнало положение в собствените им легла. — Ефрейтор Нобс ми каза…

— О, какъв колоритен дребосък е този Ноби! — възкликна Лейди Рамкин.

Ваймс не беше сигурен, че може да се справи с това.

— Колоритен ли? — немощно попита той.

— Истински характер. Великолепно се разбираме.

— Така ли?

— О, да. Какъв страхотен запас от анекдоти има!

— О, да. За това няма проблеми.

Ваймс винаги се учудваше как Ноби се разбираше чудесно на практика с всички. Трябва, беше решил той, да има нещо общо с общия знаменател. В целия свят на математиката просто не можеше да съществува знаменател по-общ от Ноби.

— Ъъ — започна той и установи, че не може да се отърве от това ново средство за протакане, — и езикът му не ви се струва малко, ъъ, зрял?

— Солен — весело го поправи Лейди Рамкин. — Трябваше да чуете баща ми, когато се ядосаше. Както и да е, установихме, че имаме много общи неща. Това е удивително съвпадение, но моят дядо веднъж заповядал да бичуват неговия дядо за злонамерено просрочване.

Това трябва на практика да ги прави семейство, помисли си Ваймс. Ново внезапно бодване откъм ударената му страна го накара да потрепери.

— Натъртил сте се доста лошо и може би имате някое и друго счупено ребро — каза тя. — Ако се обърнете по корем, ще ви сложа още малко от това. — Лейди Рамкин измъкна бурканче с жълт мехлем.

На лицето на Ваймс се изписа паника. Инстинктивно дръпна чаршафите до врата си.

— Не ставай глупав, човече. Няма да видя нищо, което вече не съм виждала. Всички задници са едни и същи. Само дето онези, които обикновено виждам, имат и опашки. А сега, обръщай се по корем и вдигай нощната риза. Беше някога на дядо ми, да ти кажа.

Не можеш да се съпротивляваш на такъв глас. Ваймс си помисли да поиска да извикат Ноби като помощник, но след това реши, че това ще е дори още по-лошо.

Кремът гореше като лед.

— Какво е това?

— Всякакви неща. Ще облекчи натъртването и ще подпомогне растежа на здрави люспи.

— Какво?

— Съжалявам. Сигурно не люспи. Не ме гледайте така уплашено. Почти съм сигурна за това. Браво, всичко свърши. — Тя го плесна по задника.

— Госпожо, аз съм Капитан от Нощната Стража — възропта Ваймс, давайки си сметка още докато го казваше, че това е най-глупавото нещо, което изобщо може да изрече.

— И полугол в леглото на дама — рече Лейди Рамкин, без ни най-малко да се трогне. — А сега се изправете и си изгълтайте чая. Трябва да ви укрепим и подсилим.

Погледът на Ваймс се изпълни с паника.

— Защо?

Лейди Рамкин бръкна в джоба на мърлявото си яке.

— Записах си някои бележки снощи — каза тя. — Относно дракона.

— О, дракона.

Ваймс се поотпусна. Точно сега драконът му се струваше доста по-безопасна перспектива.

— Направих и някои изчисления. Само едно мога да ви кажа: това е много странен звяр. Не би следвало да може да лети.

— За това сте права.

— Ако е устроен като блатните дракони, трябва да тежи около двайсет тона. Двайсет тона! Това е невъзможно. Всичко се свежда до пропорциите в тежестта и размаха на крилете, нали разбирате.

— Видях го да пада от кулата като лястовичка.

— Знам. Би трябвало крилата му да се разкъсат и от него да остане една огромна кървава дупка в земята — непоколебимо каза Лейди Рамкин. — Не можеш да си правиш шегички с аеродинамиката. Не можеш просто да скочиш от малкото на голямото и така да си остане всичко, разбираш ли. Всичко е въпрос на мускулна сила и на вдигащи повърхности.

— Знаех си аз, че нещо не е наред. — Ваймс се поободри. — И пламъкът, и той. Нищо не може да съществува с такава горещина вътре в него. Как успяват да я понесат блатните дракони?

— О, това са само химикали — отвърна Лейди Рамкин като да се оправдае. — Те просто дестилират нещо запалително от това, което са яли и запалват пламъка точно когато излиза от трахеята. Те всъщност изобщо нямат огън вътре в тях, освен ако случайно не се задавят.

— И какво става тогава?

— Изчегъртваш дракон от пейзажа — весело отвърна Лейди Рамкин. — Опасявам се, че не са много добре конструирани създания, това драконите.

Ваймс слушаше.

Те изобщо не биха оцелели, добре че техните родни блата бяха усамотени и липсваха хищници. Не че беше страхотна манджа да изядеш дракон, така или иначе — веднъж като му свалиш кожата и огромните летателни мускули, това, което оставаше, сигурно беше като да захапеш зле ръководена химическа фабрика. Нищо чудно, че драконите винаги бяха болни. Разчитаха на постоянни стомашно-чревни проблеми за доставката на гориво. По-голямата част от умствената им енергия отиваше за контролирането на обърканото им храносмилане, което можеше да дестилира даващи пламък горива от най-невероятни съставки. Те дори можеха да преподредят вътрешното си устройство за една нощ, за да се справят с трудните процеси. Живееха на един вид химично острие на бръснача през цялото време. Едно погрешно кихване и се превръщаха в география.

А когато въпросът опреше до избора на места за гнездене, женските имаха здравия разум и майчинския инстинкт като на тухла.

Ваймс се чудеше защо хората толкова са се притеснявали от драконите едно време. Ако в някоя пещера близо до теб имаше някой, трябваше само да почакаш, докато се самозапали, взриви се във въздуха или пък умре от болезнено лошо храносмилане.

— Вие наистина сте ги изучила, а? — каза той.

— Все някой трябваше да го направи.

— Ами големите?

— О, да. Те са голяма загадка, да ви кажа — рече тя, а изражението й стана крайно сериозно.

— Да, казахте го вече.

— Съществуват легенди. По всичко личи, че един вид дракони започнал да става все по-голям и по-голям и тогава… просто изчезнал.

— Измрял, искате да кажете?

— Не… появявали се от време на време. От някъде. Пълни със сила и мощ. И един ден престанали да идват изобщо. — Тя дари Ваймс с победоносен поглед.

— Аз мисля, че са открили място, където наистина могат да бъдат.

— Наистина да бъдат какво?

— Дракони. Където могат наистина да изразходват потенциала си. Някое друго измерение или нещо такова. Където гравитацията не е толкова силна и прочее.

— Когато го видях, си помислих — започна Ваймс, — че не може да съществува нещо, което лети и има такива люспи.

Те се спогледаха.

— Трябва да го открием в леговището му — каза Лейди Рамкин.

— Никой скапан летящ тритон няма право да ми подпалва града.

— Само си помисли за приноса към познанията за драконите.

— Слушайте, ако някой някога подпали този град, това ще бъда аз.

— Това е удивителна възможност. Съществуват толкова много въпроси…

— За това сте права. — Една фраза от речника на Керът мина през главата на Ваймс. — Това може да ни помогне в разследването — предложи той.

— Но утре сутринта — каза Лейди Рамкин непоколебимо.

Изразът на горчива решимост се стопи от лицето на Ваймс.

— Ще спя долу, в кухнята — весело добави Лейди Рамкин. — Обикновено си разпъвам походно легло там долу, когато е време за снасяне на яйцата. Някои от женските винаги имат нужда от помощ. Не се притеснявайте за мен.

— Много ми помогнахте — промърмори Ваймс.

— Изпратих Ноби до града да помогне на останалите да възстановят щаб-квартирата ви — каза Лейди Рамкин.

Ваймс беше забравил напълно Наблюдателницата.

— Сигурно е пострадала много.

— Напълно разрушена. Само петно от разтопен камък. Така че отстъпвам ви място в „Двора на Псевдополис“.

— Моля?

— О, баща ми имаше собственост из целия град. Съвсем безполезна за мен, всъщност. Затова наредих на агента си да даде на Сержант Колън ключовете от старата къща в „Двора на Псевдополис“. Ще й се отрази добре да я проветрят.

— Но този район… искам да кажа, на улиците има истински павета… без да броим наема, искам да кажа, Лорд Ветинари няма ли…

— Не се притеснявайте за това — тя го потупа приятелски. — А сега наистина трябва да поспите.

Ваймс лежеше в леглото, а мозъкът му препускаше. „Дворът на Псевдополис“ беше от Анкхианската страна на реката, в един район с доста високи наеми. Гледката на Ноби или Сержант Колън, вървящи по улицата посред бял ден сигурно щеше да има същия ефект върху квартала, както и откриването на болница за чумави.

Той задряма, като се унасяше и се сепваше от един сън, където гигантски дракони го преследваха, размахали бурканчета с мехлем…

И се събуди от шума на тълпата. Лейди Рамкин, която се изправя надменно в цял ръст, не беше гледка, която да забрави човек, макар че можеше и да се опита. Беше все едно наблюдаваш континентално течение наопаки, докато многобройните субконтиненти и острови се скупчваха, за да образуват една масивна, ядосана протожена.

Счупената врата на драконовата къща се люлееше на пантите си. Обитателите й, вече с опънати нерви като арфа на амфетамини, се побъркваха. Малки топки пламък избухваха срещу металните плочи, докато те тъпчеха в паника напред-назад в кошарите си.

— Какво означава това? — попита тя. Тълпата изпълни счупената врата. Някои от тях размахваха най-различни остри инструменти с характерното за размирници движение „нагоре-надолу“.

— К’ддья — започна водачът, — драконът, вътре?

Последва хор на сподавено съгласие.

— Е, и какво от това? — попита Лейди Рамкин.

— К’ддья. Той опожарява града. Те не летят надалеч. Ти имаш дракони тук. Може да е някой от тях, нали така?

— Ъхъ.

— Точну тъй.

— Така че, нещото, което шъ напрайм е, да ги премахнем.

— Точну тъй.

— Ъхъ.

— Pro bono publico.

Пазвата на Лейди Рамкин се вдигаше и спускаше като империя. Тя посегна и сграбчи вилата за разхвърляне на тор от куката й на стената.

— Още една стъпка насам, предупреждавам те, и горчиво ще съжаляваш.

Водачът погледна през нея към обезумелите дракони.

— Тъй ли? — рече той гадно. — И к’во шъ напрайш,а?

Устата й се отвори и затвори веднъж-два пъти.

— Ще извикам Стражата! — каза тя най-накрая.

Заплахата нямаше ефекта, който очакваше. Лейди Рамкин никога не беше обръщала много внимание на онези части от града, които нямаха люспи по себе си.

— Ами, туй ще да е много лошо — каза водачът. — Това наистина си е за притеснение, а? Чак ми се разтреперват коленете, точно тъй. — Той измъкна един дълъг сатър от колана си. — А сега просто се отдръпни, госпожо, защото…

Струя зелен огън избухна откъм дъното на навеса, профуча една стъпка над главите на тълпата и извая изпепелена розетка в дървенията над вратата.

След което се чу глас, който представляваше захаросаното мъркане на истинска смъртна заплаха.

— Това е Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV — най-горещият дракон в града. Може за секунда да ти стопи главата.

Капитан Ваймс пристъпи куцукайки откъм сенките.

Един малък и извънредно уплашен златен дракон беше приклещен здраво под мишницата му. Другата му ръка го държеше за опашката.

Въстаниците го наблюдаваха хипнотизирани.

— Сега знам какво си мислите — продължи Ваймс меко. — Чудите се, след всичкото това вълнение, дали му е останал достатъчно огън? И, знаете ли к’во, и аз самият не съм много сигурен…

Той се наведе напред, взирайки се между ушите на дракона, а гласът му забръмча като острието на нож:

— Това, което трябва да се запитате, е: „Аз късметлия ли съм?“

Политнаха назад, щом той тръгна напред.

— Е? Вие чувствате ли се късметлии?

В продължение на няколко секунди единственият звук беше от стомаха на Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV, който куркаше зловещо, докато горивото се вливаше в камерите за пламъка.

— Ама виж, ъъ — започна водачът, а очите му бяха приковани в главата на дракона, — няма нужда от такива ми ти неща…

— Всъщност, той може да реши просто така сам да си побълва пламъци. Трябва да го правят, за да спрат образуването на газове. А те се образуват, когато се нервират. А, как да ви кажа, струва ми се, че вие здравата сте ги нервирали всичките.

Водачът направи каквото се надяваше, че е неопределено помирителен жест, но за нещастие го направи с ръката, която все още държеше ножа.

— Пусни го — остро каза Ваймс, — или си история.

Ножът издрънча на плочите. В дъното на тълпата настъпи боричкане, тъй като доста хора, метафорично казано, се намираха доста надалеч и не знаеха какво става.

— Но преди всички вие, останалите примерни граждани, да се разпръснете тихичко и се заемете всеки с работата си — заплашително каза Ваймс, — предлагам ви да погледнете внимателно тези дракони. Случайно някой от тях да изглежда дълъг шейсет стъпки? Бихте ли могли да кажете, че те имат осемдесет стъпки размах на крилете? Колко горещ пламък могат да изригнат, какво ще кажете?

— Н’нам — отговори водачът.

Ваймс лекичко повдигна главата на дракона. Водачът изцъкли поглед.

— Н’нам, сър — поправи се той.

— Искате ли да разберете?

Водачът поклати глава. Но успя да си намери гласа.

— Ти кой си, обаче? — попита той.

Ваймс се изправи в цял ръст.

— Капитан Ваймс от Градската Стража.

Това бе посрещнато с почти пълно мълчание. Единственото изключение беше закачливият глас, някъде в дъното на тълпата:

— Нощна смяна, тъй ли?

Ваймс погледна надолу към нощната си риза. В бързината да се вдигне от леглото, той беше намъкнал набързо един чифт от пантофите на Лейди Рамкин. Чак сега видя, че те имаха розови помпони отгоре.

И точно това беше мигът, в който Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV реши да се оригне.

Не беше нов тласък от бучащ огън. Беше просто една почти невидима топка влажен пламък, който се отърколи над тълпата и опърли няколко вежди. Но определено направи впечатление.

Ваймс се повдигна величествено. Нямаше начин да са забелязали краткия момент на абсолютния му ужас.

— Това беше само за да привлече вниманието ви — каза той с безизразно лице. — Следващият ще е малко по-ниско.

— Ъъ — обади се водачът. — Прав си. Никакъв проблем. Ние тъй или иначе тъкмо тръгвахме. Тука няма големи дракони, съвсем вярно. Извинявайте, че ви обезпокоихме.

— А, не — победоносно рече Лейди Рамкин. — Няма да ви се размине толкова лесно! — Тя се пресегна към един рафт и извади тенекиена кутия. Тя имаше процеп на капака. Издрънча. От едната й страна беше изписано: „Слънчевата Обител за болни дракони“.

Първоначалната обиколка събра четири долара и трийсет и един пенса. След като Капитан Ваймс посочи многозначително с дракона, се зададоха като по чудо нови двайсет и пет долара и шестнайсет пенса. И тогава тълпата побягна.

— Излязохме с печалба от деня, все пак — каза Ваймс, когато отново останаха сами.

— Това беше адски смело от ваша страна!

— Само да се надяваме, че няма да се разчуе — каза Ваймс, докато внимателно връщаше изтощения дракон обратно в кошарата му. Почувства се леко замаян.

Още веднъж усети поглед, вперен в него. Погледна настрани към дългото, изострено лице на Добродушния Биндъл Леки, изправил се на задните си крака в поза, най-добре описана в „Последното Кученце в Магазина“.

За свое най-голямо учудване, той усети как се пресяга да го почеше зад ушите, или поне зад двете остри неща отстрани на главата му, които се предполагаше да са му ушите. Той му отвърна със странен шум, който прозвуча като сложен блокаж в пивоварна.

— Всичко е наред — обади се Лейди Рамкин. — Стомахът му къркори. Това ще рече, че те харесва.

За свое удивление, Ваймс установи, че това му е доста приятно. Доколкото можеше да си спомни, нищо през целия му живот досега не беше си помисляло, че той струва и пет пари.

— Мислех си, че ти, ъъ… ще се отървеш от него.

— Предполагам, че ще се наложи — каза тя. — Знаеш как е, обаче. Като те погледнат с тези големи, одухотворени очи…

Последва кратко, споделено, неловко мълчание.

— Ами какво, ако аз…

— Не искаш да кажеш, че би искал… Те спряха.

— Това ще е най-малкото, което бих могла да направя — каза Лейди Рамкин.

— Но ти вече ни даде новата щаб-квартира и пр.!

— Това просто беше мое задължение като добра гражданка — отвърна Лейди Рамкин. — Моля те, приеми Биндъл като… като приятел.

Ваймс усети, че го изтикват над много дълбока бездна върху много тънка дъска.

— Аз дори не знам какво ядат те.

— Всъщност са всеядни — отвърна тя. — Ядат всичко, с изключение на метал и вулканични скали. Не можеш да си много придирчив, ако се раждаш в блато, нали.

— Но, но трябва ли да се извежда на разходка? Или да полети и прочее?

— Спи през повечето време. — Тя почеса грозното създание по люспестата глава. — Трябва да ти кажа, че той е най-спокойният дракон, който някога съм отглеждала.

— Ами, ъъ… сещаш ли се? — Той посочи към вилата за разхвърляне на торта.

— Ами, основно са газове. Само го дръж някъде на проветриво място. Нямаш много скъпи килими, нали? Най-добре да не му позволяваш да ти лиже лицето, но могат да бъдат научени и да си контролират пламъка. От голяма полза са за паленето на камината.

Добродушният Биндъл Леки се сви на кълбо сред бент от клокочещи шумове.

Имат осем стомаха, спомни си Ваймс; рисунките в книгата бяха много детайлни. А там вътре има и цял куп други неща, като тръби за частична дестилация и побъркани алхимични прибори.

Никой блатен дракон не би могъл някога да тероризира кралство, освен поради чиста случайност. Ваймс се замисли колко ли са били избити от предприемчиви герои. Ужасно жестоко беше да причиниш нещо подобно на живинки, единственото провинение на които беше, че могат да се взривят по невнимание на парчета насред въздуха. Доста се ядоса, като си го помисли. Порода клети слабаци, ето това бяха драконите. Родени, за да губят. Живей бързо, умри с размах. Всеядни или не, това, от което наистина живееха, май бяха нервите им, докато пърхаха извинително през света в смъртен ужас от собствената си храносмилателна система. Семейството тъкмо е успяло да се съвземе след експлодирането на бащата и някакъв си мискинин в доспехи вече е нагазил в блатото, за да си забие сабята в чувал с карантия, дето така или иначе е само на една крачка разстояние от самоунищожението.

Хм. Интересно би било да види как великите убийци на дракони от миналото биха се изправили пред големия дракон. Броня? По-добре без нея. Във всеки случай ще е все тая, но поне овъглените ти останки няма бъдат препакетирани в собственото им фолио.

Той гледаше и гледаше уродливото малко създание, а идеята, която през последните няколко минути тропаше на вратата на вниманието му, най-сетне бе пусната да влезе. Нямаше човек в Анкх-Морпорк, който да не искаше да открие леговището на дракона. Или поне да го открие празно. Някое дървено чучело нямаше да свърши работа, в това беше сигурен. Но, както се казва: пусни крадеца…17

— Дракон може ли да подуши друг дракон? Искам да кажа, да проследи миризмата му?

Той сгъна внимателно листа и го пъхна в плика.

— Слънцето залязва — каза Сержант Колън.

Керът вдигна очи от восъка, с който лепеше.

— Което ще рече, че скоро ще е нощ — продължи Колън педантично.

— Да, Сержант.

Колън прокара пръст по яката си. Кожата му беше забележително розова, в резултат на сутрешното търкане, но хората продължаваха да стоят на почтително разстояние.

Някои са родени да командват. Някои се домогват до командването. А на други им натрисат командите и сержантът понастоящем беше включен в тази категория и не беше особено щастлив от факта.

Всеки момент, знаеше си го, той трябваше да каже, че е време да излязат на проверка. Не искаше да излиза на проверка. Искаше да си намери някой хубав сутерен някъде. Но щом беше на служба, трябваше да го направи.

Не беше толкова самото командване, което го тормозеше. Беше командването, което жив го опичаше от тормоз, и което му създаваше проблеми.

Освен това беше съвсем сигурен, че ако много скоро не доложеха някакви новини относно тоя дракон, то Патрицият щеше да се натъжи. А когато Патрицият се натъжеше, той ставаше много демократичен. Откриваше сложни и болезнени начини да разпространи тази тъга възможно най-надалеч. Отговорността, помисли си сержантът, е ужасно нещо. Както и това да те измъчват страховито. Доколкото той можеше да види, двата факта скоростно се насочваха един към друг.

И затова изпита страхотно облекчение, когато една малка карета спря пред Двора. Беше много стара и очукана. На вратата й имаше избелял герб. Изписано на гърба, и доста по-ново, се четеше: „Изцвили, ако обичаш дракони.“

И от нея, като потрепери от болка, докато слизаше, се появи Капитан Ваймс. Следваше го жената, известна на сержанта под името Лудата Сибил Рамкин. И най-накрая, подскачайки послушно на каишка, се появи малък…

Сержантът беше твърде нервен, за да държи сметка за действителния размер.

— Е, мътните ме взели! Те са го хванали без мене!

Ноби вдигна очи от масата в ъгъла, където от доста време насам все не успяваше да научи, че е почти невъзможно да играеш на ловкост и блъфиране срещу противник, който непрекъснато се усмихва. Библиотекарят се възползва от отвличането на вниманието му, за да си помогне с няколко карти от дъното на колодата.

— Не ставай глупав. Това е само един блатен дракон — рече Ноби. — Много си е добре тя, Лейди Сибил. Истинска дама.

Другите двама стражи се обърнаха и се втренчиха в него. Това го беше казал Ноби.

— Вие двамата най-добре да престанете — каза той. — Защо пък да не мога да позная някоя дама, като я видя? Тя ми поднесе чай в чаша тънка като хартия със сребърна лъжица в нея — добави с тона на някой, който е надникнал над платото на социалното разделение. — А аз й я върнах, така че можете да престанете да ме зяпате така!

— Ти какво точно правиш в свободните вечери? — попита Колън.

— Не ти влиза в работата.

— Ти наистина ли върна лъжицата? — попита Керът.

— Да, по дяволите, върнах я! — разгорещено отвърна Ноби.

— Внимание, момчета — каза сержантът с облекчение.

Останалите двама влязоха в стаята. Ваймс удостои хората си с обичайния си поглед на безропотно слисване.

— Взводът ми — смутолеви той.

— Чудесни мъже — отбеляза Лейди Рамкин. — Добрите стари редници и храбреци, а?

— Редници, поне — каза Ваймс.

Лейди Рамкин засия окуражаващо. Това предизвика странно раздвижване сред мъжете. Сержант Колън, благодарение на известно усилие, успя да накара гръдния си кош да изпъкне по-напред от корема му. Керът се изправи от обичайното си изгърбване. Ноби затрепера във войнишка стойка, прилепил здраво ръце до тялото, с палци, щръкнали право напред и с пилешки гърди, така издути, че рискуваше краката му да се отлепят от земята.

— Винаги съм мислела, че всички ние можем да спим по-спокойно в леглото, като знаем, че тези храбри мъже бдят над нас — каза Лейди Рамкин, докато обхождаше спокойно редицата, като галеон със злато, който се носи по вятъра. — А кой е това?

Трудно е да накараш един орангутан да застане мирно. Тялото му може и да се справи най-общо с идеята, но кожата му не може. Библиотекарят правеше каквото беше по силите му, обаче, застанал в един вид почтителна купчина в края на редицата и поддържаше онова сложно отдаване на чест, което може да се постигне само от ръка, дълга четири стъпки.

— Неформално облекло, госпожо — нагло отвърна Ноби. — Специални Човекоподобни Услуги.

— Много похвално. Наистина много похвално — каза Лейди Рамкин. — И от колко време си орангутан, човече?

— Ууук.

— Браво. — Тя се обърна към Ваймс, който съвсем определено изглеждаше стъписан. — Браво на вас. Чудесен екип от хора…

— Уук.

— …антропоиди — поправи се Лейди Рамкин, почти без да променя тона.

За един миг съставът се почувства така, сякаш току-що са се завърнали от далечна провинция, която всеки сам поотделно е завладял. Почувстваха се, всъщност, страхотно насърчени, както почти със сигурност би се изразила Лейди Рамкин и което определено беше няколко пункта по-високо в скалата спрямо обичайния начин, по който се чувстваха. Дори и Библиотекарят се почувства зачетен и за пръв път остави обръщението „човече“ без коментар.

Шумът от нещо, което капе, и силна химическа миризма ги накараха да се обърнат.

Добродушният Биндъл Леки клечеше с изражението на глуповата невинност до нещо, което беше не толкова петно на килима, колкото дупка. Няколко струйки дим се виеха нагоре по краищата.

Лейди Рамкин въздъхна.

— Не се притеснявайте, гос’жо — обади се Ноби весело. — Скоро ще го почистят.

— Опасявам се, че често правят така, когато са развълнувани.

— Чудесен екземпляр си имате, гос’жо — продължи Ноби, наслаждавайки се на новооткритото усещане от светското общуване.

— Не е мой — отвърна тя. — Сега вече принадлежи на капитана. Или на всички вас, може би. Един вид талисман. Казва се Добродушният Биндъл Леки.

Добродушният Биндъл Леки се изправи стоически под тежестта на името си, после подуши един от краката на масата.

— Прилича повече на брат ми Еръл — каза Ноби, залагайки на нахалната карта на веселото обично градско врабче. — Има същия вирнат нос, моля да ме извините, милейди.

Ваймс погледна към животинчето, което сега разучаваше новото си обкръжение, и осъзна, че то вече беше, безвъзвратно и завинаги, Еръл. Малкият дракон отхапа за проба част от масата, подъвка я няколко секунди, изплю я, сви се на кълбо и заспа.

— Нали няма да запали нищо, а? — притеснено попита сержантът.

— Не мисля. Май още не е разбрал за какво са му огнепроводите — отговори Лейди Рамкин.

— Но пък няма какво повече да учи по въпроса за успокояването — каза Ваймс. — Все едно, момчета…

— Уук.

— Не говорех на теб, сър. Какво търси това тук?

— Ъъ — обади се припряно Сержант Колън, — аз, ъъъ… като те нямаше и така де, и като щяхме да сме по-малко хора… Керът тука вика, че всичко било според закона и че… накарах го да положи клетва, сър. Орангутана, сър.

— Накара го да положи клетва като какъв, Сержант? — попита Ваймс.

— Специален Полицай, сър — каза Колън, като се изчерви. — Знаете, сър. Един вид гражданска Стража.

Ваймс вдигна ръце във въздуха.

— Специален? Та той е уникален!

Библиотекарят дари Ваймс с широка усмивка.

— Само временно, сър. Докато трае, туй де — умоляващо рече Колън. — Добре би ни се отразила малко помощ, сър, и… ами, той май е единственият, който ни харесва…

— Аз мисля, че това е адски добра идея — каза Лейди Рамкин. — Браво на този орангутан.

Ваймс сви рамене. Светът така или иначе вече беше достатъчно сбъркан, какво би могло да го обърка повече?

— Добре. Добре! Предавам се. Чудесно! Дайте му значка, макар че проклет да съм, ако знам къде ще си я закачи! Чудесно! Да! Защо не?

— Добре ли сте, Капитане? — попита Колън много загрижено.

— Чудесно! Чудесно! Добре дошъл на новата Стража! — отяде се Ваймс, докато маршируваше разсеяно из стаята. — Страхотно! В края на краищата, плаща ни се с фъстъци, нали така, значи съвсем спокойно можем да назначим и една майму…

Ръката на сержанта плясна почтително Ваймс през устата.

— Ъъ, само едно нещо, Капитане — припряно каза Колън пред удивения поглед на Ваймс. — Не използвайте тази дума. Вдига му кръвното, сър. Нищо не може да направи по въпроса, губи самообладание. Като червено на… как му се викаше. „Човекоподобно“ е наред, сър, но не и тази дума. Защото, сър, когато се ядоса, той не просто се цупи, сър, ако разбирате какво искам да кажа. Като изключим това, не създава абсолютно никакви проблеми, сър. Ясно? Само не му викайте маймуна. О, по дяволите!