Стражите! Стражите!

Ваймс издърпа другото чекмедже на писалището си и се вгледа гневно в хартията, каквато беше останала. Наистина не можеше да нарече по-голямата част от съдържанието му свое. Късче от пликче със захар му напомни, че дължи шест пенса на Кити Кафеджийката.

Странно. Още не беше ядосан. Щеше да се ядоса по-късно, разбира се. До вечерта щеше да е бесен. Пиян и бесен. Но сега още не. Още не беше го преглътнал и знаеше, че просто минава през действията като предпазна мярка срещу мисленето.

Еръл се размърда лениво в кутията си, вдигна глава и изскимтя.

— Какво има, момчето ми? — рече Ваймс и посегна към него. — Разстроен стомах, а?

Кожата на малкия дракон се движеше, сякаш вътре се развиваше тежка индустрия. В „Болести по Драконите“ нямаше нито дума за нещо подобно. От подутия стомах се носеха звуци като далечна и сложна война в земетръсна зона.

Това със сигурност не беше наред. Сибил Рамкин казваше, че трябва да се обръща голямо внимание на драконовата диета, тъй като дори и най-дребното раздразване на стомаха му може да декорира стените и тавана с жалки късове люспеста кожа. Но през изминалите няколко дни… ами, бяха минали и студени пици, и пепелта от ужасните фасове на Ноби, и, общо взето, Еръл беше ял кажи-речи каквото си поиска. Което май беше всичко, ако се съди по стаята. Без да споменаваме съдържанието на най-долното чекмедже.

— Ние май наистина не се грижим много добре за теб, а? Отнасяме се с теб като с куче, наистина.

Той се зачуди какъв ли беше ефектът на писукащите гумени хипопотамчета върху храносмилането. Ваймс много бавно осъзна, че далечните радостни възгласи бяха преминали в писъци.

Погледна с блуждаещ поглед към Еръл, след което се усмихна невероятно злобно и се изправи.

Чуваше се панически шум и тропот от бягаща тълпа.

Той нахлупи очукания шлем на главата си и го потупа самодоволно. След това, тананикайки си дива къса мелодийка, излезе спокойно от сградата.

Известно време Еръл остана неподвижен, после с изключително усилие полуизпълзя, полуизпадна от кутията си. Странни съобщения идваха от масивната част на мозъка му, която контролираше храносмилателната система. Тя искаше някои неща, които той не можеше точно да назове. За щастие, можеше да ги опише с най-големи подробности на сложните рецептори в огромните си ноздри. Те се разшириха, подлагайки въздуха на стаята на най-интимен контрол. Главата му се завъртя, разделяйки пространството на триъгълници.

Той се примъкна по пода и започна да яде, с всички белези на задоволство, кутията вакса, с която Керът си лъскаше бронята.

Хора се щураха край Ваймс, докато вървеше нагоре по Улицата на Малките Богове. Пушек се вдигаше във въздуха от Площада на Счупените Луни.

Драконът клечеше насред него, върху онова, което беше останало от платформата за церемонията. Имаше самодоволен вид.

От трона нямаше и следа, нито пък от заемалия го доскоро, макар че не беше изключено сложна медицинска експертиза на малката купчинка въглени в опустошената и тлееща дървения да предложи някакви улики.

Ваймс се улови за изкуствения фонтан, за да се задържи, докато тълпата препускаше панически край него. Всяка една улица извън площада беше претъпкана с движещи се тела. Не вдигаха шум, забеляза Ваймс. Хората вече не си губеха дъха да пищят. Беше ги обзела само онази твърда, фанатична решимост да стигнат някъде другаде.

Драконът разтвори криле и ги размаха величествено. Хората в дъното на блъсканицата приеха това като сигнал да се покатерят по гърбовете на тези пред тях и да побегнат от глава на глава към спасението си.

За няколко секунди площадът се опразни, с изключение на глупаците и на онези, които окончателно и завинаги се бяха същисали. Дори и лошо прегазените енергично пълзяха към най-близкия изход.

Ваймс се огледа наоколо. Изобилстваше от изпопадали знамена, някои от които вече изядени от дъртия козел, който не можеше да повярва на късмета си. В далечината видя Сам-Си-Прерязвам-Гърлото на четири крака, който се опитваше да събере съдържанието на подноса си.

До Ваймс едно малко дете колебливо размаха флаг и извика „Ура“.

После всичко стихна.

Ваймс се наведе.

— Мисля, че трябва да си вървиш вкъщи.

Детето примижа срещу него.

— Ти от Стражата ли си?

— Не — отвърна Ваймс. — И да.

— Какво стана с краля, Стража?

— Ъъ. Мисля, че се е оттеглил за почивка.

— Леля ми каза да не разговарям със Стражата.

— Не мислиш ли, че ще е много добра идея, ако се върнеш у дома и й кажеш какво послушно дете си, а? — предложи Ваймс.

— Леля ми каза, че ако не слушам, ще ме качи на покрива и ще извика дракона — сподели детето разговорчиво. — Леля ми каза, че те изяждало целия, като почва от краката, така че да виждаш какво става.

— Защо не си идеш вкъщи и не кажеш на леля си, че тя действа според най-добрите Анкх-Морпоркски традиции за отглеждане на деца? Хайде. Тръгвай.

— Схрусква ти всичките кости — щастливо продължи детето. — И когато стигне до главата ти, той…

— Виж, ей-там горе е! — изкрещя Ваймс. — Страхотният голям дракон, дето те схрусква! А сега — вкъщи!

Детето погледна нагоре към нещото, кацнало на потрошената платформа.

— Не съм го видял още никого да схруска — оплака се то.

— Разкарай се или ще опиташ опакото на ръката ми.

Това като че ли свърши работа. Детето кимна с разбиране.

— Добре. Мога ли да извикам „Ура“ още веднъж?

— Щом искаш — отвърна Ваймс.

— Ураа.

Толкоз за охраняването на обществото, помисли си Ваймс. Той отново надзърна иззад фонтана. Един глас непосредствено над него избоботи:

— Кой каквото ще да казва, но аз се кълна, че това е великолепен екземпляр.

Ваймс плъзна поглед нагоре, докато не стигна ръба на най-горната топка на фонтана.

— Забелязал ли си — рече Сибил Рамкин, като се вдигна на крака с помощта на парче ерозирала статуя и скочи пред него, — как всеки път, когато се срещнем, се появява дракон? — Тя му се усмихна дяволито. — Това е нещо като „нашия сигнал“. Или нещо от тоя род.

— Той просто седи там — припряно каза Ваймс. — Само се оглежда. Сякаш чака нещо да се случи.

Драконът примига с търпението на тектонична плоча.

Пътищата около площада бяха претъпкани от хора. Това е Анкх-Морпоркският инстинкт, помисли си Ваймс. Избягай, а после се спри да видиш дали няма да се случи нещо интересно на другите хора.

Из развалините близо до предния крак на дракона нещо се раздвижи и Висшият Свещеник на Слепия Айо се изправи с мъка на крака, а от плаща му полетяха прах и трески. В едната си ръка още държеше ерзац-короната.

Ваймс видя как старецът вдигна очи и се озова срещу двойка огнени червени очи на няколко стъпки от него.

— Драконите могат ли да четат мисли? — прошепна Ваймс.

— Сигурна съм, че моите разбират всяка една дума, която им кажа — изсъска Лейди Рамкин. — О, не! Този стар глупак му дава короната!

— Но това не е ли умен ход? — попита Ваймс. — Драконите обичат злато. Все едно хвърляш пръчката да я догони кучето, не е ли същото?

— О, боже! Може и да не е, да ти кажа. Драконите имат такива чувствителни усти.

Огромният дракон примига срещу миниатюрния златен кръг. После, с изключителна деликатност, протегна еднометров нокът и измъкна предмета от треперещите пръсти на свещеника.

— Какво искаш да кажеш с това „чувствителни“? — попита Ваймс, докато гледаше как нокътят бавно се придвижва към дългото, конско лице на дракона.

— Наистина невероятен усет за вкус. Те са така, ами, химически ориентирани.

— Искаш да кажеш, че той може да опита златото? — прошепна Ваймс, докато гледаше как внимателно лизнаха короната.

— О, определено. И да я подуши.

Ваймс се зачуди какъв беше шансът короната да е била направена от злато. Не голям, реши той. Позлата върху медта, може би. Достатъчна, колкото да заблуди човешките същества. И после се зачуди каква ли би била човешката реакция, ако на някого му предложеха захар, която се окажеше, след като вече си си сложил три пълни лъжици в кафето, че е сол.

С едно елегантно движение драконът свали нокът от устата си и перна висшия свещеник, който тъкмо се измъкваше оттам, с удар, който го метна високо във въздуха. Когато той пищеше точно в най-горната точка на полета си, чудовищната уста се приближи и…

— Божичко! — рече Лейди Рамкин. От тълпата се откъсна стон.

— Температурата на звяра! — каза Ваймс. — Искам да кажа, нищо не остана! Само струйка дим!

В отломъците се размърда още нещо. Още една фигура се изправи на крака и замаяно се облегна на счупена греда.

Беше Лупин Уанз под плътен слой сажди.

Ваймс го видя как вдигна очи към чифт ноздри с размера на дренажни помпи.

Уанз се втурна да бяга. Ваймс се зачуди как ли се чувстваше човек, когато бяга от нещо подобно и очаква всеки миг до гърба му да достигне, много за кратко, температура някъде над точката на изпаряване на желязото. Можеше да се досети.

Уанз беше успял да стигне до средата на площада, преди драконът да се втурне напред с изненадваща подвижност за такова туловище и го сграбчи във въздуха. Пръстите продължиха замаха нагоре, докато гърчещата се фигура не се озова на няколко стъпки от лицето на дракона.

Той видимо я разглежда известно време, като я премяташе насам-натам. После, като се движеше на трите си крака и от време на време пляскаше с крила, за да си помага за равновесие, той изприпка през площада и се запъти към… онова, което преди време беше дворец на Патриция. Към онова, което преди време беше дворец и на краля.

Той не обърна никакво внимание на уплашените зрители, които мълчаливо се притискаха към стените. Сводестата порта беше отбутната с рамо с потискаща лекота. Самите врати, високи, обковани в желязо, устояха изненадващи десет секунди, преди да се срутят в купчина нажежена пепел.

Драконът ги прекрачи.

Лейди Рамкин удивено се обърна. Ваймс беше започнал да се смее.

В смеха му имаше нотка маниакалност, а в очите му светеха сълзи, но все пак беше смях. Той се смя, и смя, докато се свлече леко до ръба на фонтана, а краката му се разкривиха пред него.

— Уураа, уураа, уураа! — кикотеше се той и за малко да се задави.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Опънете още знамена! Тряскайте цимбалите! Короновахме го! В крайна сметка, имаме си крал! Ама че работа!

— Ти да не си пиян? — скастри го тя.

— Още не! — изхихика Ваймс. — Още не! Но ще бъда!

Той продължи да се смее, сигурен, че в момента, в който спре, черното отчаяние ще го връхлети като оловен дъх. Но пък виждаше бъдещето, което се откриваше пред тях…

…в края на краищата, определено беше благороден. И не носеше пари у себе си, и не можеше да се сопне. А и определено можеше да направи нещо за западналите квартали. Като да ги изпепели до основи.

Ние наистина ще го направим, мислеше си той. Това е типично в стила на Анкх-Морпорк. Ако не можеш да го набиеш или да го корумпираш, преструваш се, че най-напред ти си се сетил за него.

Vivat Draco.

Усети, че малкото дете отново се е приближило. То размаха лекичко флагче към него и каза:

— Сега мога ли отново да извикам „Ура“?

— Защо не? — рече Ваймс. — Всички други ще го направят.

От двореца долетяха приглушените звуци на сериозно рушене…

Еръл помъкна с уста една метла по пода и, като скимтеше от усилието, я изправи. След далеч повече скимтене и няколко фалстарта той успя да вмъкне края й между стената и голямото тенеке.

Спря за един миг, като дишаше тежко като духало, после бутна.

Тенекето се съпротивлява за миг, залюля се веднъж-два пъти, след което се преобърна върху плочките. Сурово, много лошо рафинирано масло се разля в черна локва.

Огромните ноздри на Еръл трепнаха. Някъде в дъното на мозъка му непознати синапен защракаха като телеграфни ключета. Огромни ивици информация потекоха по дебелата нервна нишка надолу към носа му, предавайки непонятна информация за тройни връзки, алкани и геометричен изомеризъм. Така или иначе, по-голямата част от нея обаче не уцели малката част от мозъка на Еръл, която беше свикнала, че е Еръл.

Единственото, което той разбра, беше, че изведнъж страшно много е ожаднял.

Нещо важно се случваше в двореца. Носеше се спорадичният трясък от разбиване на под или сгромолясване на таван…

В препълненото с плъхове подземие, зад една врата с повече ключалки от клапаните на основен напоителен канал, Патрицият на Анкх-Морпорк се отпусна назад и се ухили в тъмнината.

Отвън огньове на открито лумтяха в здрача.

Анкх-Морпорк празнуваше. Никой не беше съвсем сигурен защо, но бяха се приготвили за празненство тази вечер, бяха пробили бъчви, говеда бяха набучени на шиш, по една книжна шапка и празнична чаша бяха приготвени за всяко дете и им се струваше срамота всичките тези усилия да отидат нахалост. Така или иначе, оказа се много интересен ден, а жителите на Анкх-Морпорк отдаваха голямо значение на забавленията.

— Така, както аз виждам нещата — говореше един от гуляйджиите, насред огромна, мазна мръвка полусурово месо, — дракон в качеството му на крал може и да не е чак толкова лоша идея. Като я проумееш, искам да кажа.

— Той определено изглеждаше много снизходителен — каза жената отдясно до него, като че ли изпробвайки идеята. — Малко, ами, мазен. Хубав и интелигентен. Стегнат. Сам по себе си излъчваше гордост. — Тя изгледа недоволно някои от по-младите гуляйджии по-нататък по масата. — Проблемът с хората в наши дни е, че нямат чувство за гордост.

— А има и външна политика, разбира се — вметна трети, посягайки към едно ребро. — Като се замисли човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Дипломация — отвърна ядящият реброто, спокойно.

Помислиха върху това. После им пролича, как обърнаха идеята наопаки и как се помъчиха да я обмислят от другата страна, опитвайки се любезно да разберат какво по дяволите искаше да каже той.

— Н’нам — бавно каза експертът по монархиите. — Искам да кажа, това, истинският дракон има тия, основно, ами, два начина за преговаряне. Нали така? Искам да кажа, или те изпича жив, или не те изпича. Моля да ме поправите, ако греша.

— Точно това имам предвид. Искам да кажа, да речем, че посланикът на Клач дойде, знаете ги колко арогантни са тия, та, да предположим, че той каже: ние искаме това, искаме онова, искаме трето. Е — рече той, сияещ срещу тях, — това, което ние ще кажем, е, затваряй си устата, ако не искаш да те върнат у вас в урна.

Те изпробваха идеята в интелектуален напън. Определено съдържаше нещо.

— Имат голяма флота в Клач — неуверено каза монархистът. — Може да се окаже малко рисковано да печеш дипломати. Хората виждат, че шепа въглени се връщат с кораба и може да те погледнат малко накриво.

— А, тогава ние ще им кажем: „Ей, вие, тъпи Клачианци, кат’ не ви харесва, един готин страхотен гущер, дето небето е негово, ще ви опече скапаните колиби от кал, преди още да се усетите.“

— Наистина ли можем да кажем това?

— А защо не? И после ще им кажем: „Изпратете толкова-и-толкова лепта.“

— Никога не съм ги обичала, тия Клачианци — твърдо каза жената. — Ама че храна ядат! Отвратителна е. И непрекъснато бръщолевят нещо на смотания им дивашки език…

В сенките припламна кибрит.

Ваймс събра ръце около пламъка, смукна от гадния тютюн, хвърли клечката в канавката и се помъкна по мократа, осеяна с локви уличка.

Ако съществуваше нещо, което да го потиска повече от собствения му цинизъм, то беше, че твърде често истинският живот беше по-циничен и от него самия.

От векове съжителстваме мирно и тихо с другите, мислеше си той. Мирното съжителстване на практика беше цялата ни външна политика. А струва ми се, току-що чух, че обявяваме война на древна цивилизация, с която винаги, кажи-речи, сме се спогаждали, независимо, че наистина говорят смешно. А след това — на света. Но което е най-лошото, най-вероятно ще победим.

Подобни мисли, макар и с различна перспектива, минаваха през главите на гражданските лидери на Анкх-Морпорк, когато на следващата сутрин всеки един от тях получи кратко съобщение, което им нареждаше да се явят на работен обяд в двореца.

Не се казваше по чия заповед. Нито пък, забелязаха и това, чий обяд.

Сега се бяха събрали в предверието.

А бяха настъпили и промени. Патрицият винаги беше споделял мнението, че ако накараш хората да се почувстват като у дома си, може да не поискат да си тръгнат после. Мебелировката се състоеше от няколко много стари стола и, покрай стените, портрети на някогашни градски управници, със свитъци и тем подобни в ръцете.

Столовете още бяха тук. Портретите ги нямаше. Или по-скоро, омазаните и попукани платна, бяха струпани в един ъгъл, но златните рамки бяха изчезнали.

Съветниците се опитваха да не се погледнат един друг в очите, седяха и потрепваха с пръсти по коленете си.

Най-накрая двама слуги с много притеснено изражение отвориха вратата към основната зала. През нея Лупин Уанз залитна напред.

Повечето от съветниците така или иначе цяла нощ не си бяха лягали, опитвайки се да формулират някаква политика по отношение на драконите, но Уанз изглеждаше така, сякаш не е спал от години. Лицето му имаше цвета на ферментирала бърсалка. Без някога да е бил особено пълен, сега приличаше на нещо, дето е излязло от пирамида.

— А — напевно произнесе той. — Добре. Всички ли сте тук? Тогава бихте ли минали насам, господа.

— Ъъ — рече старшият крадец, — в съобщението се споменаваше обяд?

— Да? — каза Уанз.

— С дракон?

— Божичко, нали не мислите, че ще ви изяде, а? — попита Уанз. — Ама че идея!

— Никога и през ум не ми е минавало — отрече старшият крадец, а облекчението се понесе през ушите му като пара. — Ама че идея. Ха-ха.

— Ха-ха — каза старшият търговец.

— Хо-хо — присъедини се главният убиец. — Ама че идея.

— Не, предполагам, че всички сте твърде жилави — рече Уанз. — Ха-ха.

— Ха-ха.

— А-ха-ха.

— Хо-хо. — Температурата спадна с няколко градуса.

— Така че ще бъдете ли така любезни да минете насам?

Голямата зала се бе променила. Като начало, беше станала доста по-голяма. Няколко стени бяха съборени към съседните стаи, а таванът и няколко етажа от горните стаи бяха отстранени напълно. Подът представляваше купчина зидария, с изключение на средата на стаята, която беше камара злато…

Е, златиста поне. Изглеждаше така, сякаш някой е преровил двореца за всяко едно нещо, дето блести или свети. Там бяха и рамките на картините, и златната нишка от гоблените, и сребро, и някоя случайна скъпоценност. Виждаха се също така супниците от кухнята, свещници, грейки, парчета от огледала. Всякакви искрящи неща.

Съветниците, обаче, не бяха в състояние да обърнат кой знае колко внимание на това, поради нещото, което висеше над главите им.

Приличаше на най-голямата зле свита пура във вселената, ако най-голямата зле свита пура във вселената имаше навика да виси, обърната наопаки. Едва-едва се виждаха два крака, стиснали тъмните греди горе.

На средата между лъскавата купчина и вратата беше поставена малка масичка. Без особена изненада съветниците забелязаха, че познатият старинен сребърен сервиз липсва. Имаше порцеланови чинии, както и прибори, които изглеждаха така, сякаш съвсем наскоро са били издялани от парчета дърво. Уанз зае място начело на масата и кимна към слугите.

— Моля, седнете, господа. Съжалявам, че нещата са малко… по-различни, но кралят се надява, че ще ги понесете, докато бъдат организирани по по-подходящ начин.

— Ъъ, той — започна старшият търговец.

— Кралят — повтори Уанз. Гласът му прозвуча на капка от лудостта.

— О! Кралят. Така. — каза търговецът. От мястото, където седеше, голямото висящо нещо се виждаше добре. Там като че нещо се движеше, нещо трепереше в огромните гънки, които го обвиваха. — Желая му дълъг живот, от мене — бързо добави той.

Първото блюдо беше супа с кнедли. Уанз не си взе. Останалите ядоха в ужасено мълчание, нарушавано само от тъпото трополене на дървото по порцелана.

— Съществуват определени въпроси за разрешаване, по които кралят мисли, че вашето съгласие ще бъде много полезно — каза Уанз най-накрая. — Абсолютна формалност, разбира се, и аз много съжалявам, че трябва да ви безпокоя за такива дребни подробности.

Огромният вързоп видимо се залюля на ветреца.

— Никакъв проблем — изписука главният крадец.

— Кралят великодушно желае да стане известно — започна Уанз, — че ще му бъде много приятно да получи подаръци от населението, по случай короноването си. Нищо сложно, разбира се. Просто всякакви благородни метали или скъпоценнности, които то има и лесно може да мине и без тях. Трябва да наблегна, между другото, че това в никакъв случай не е задължително. Такава щедрост, каквато той със сигурност очаква, трябва да бъде напълно доброволен акт.

Главният убиец погледна тъжно пръстите на ръцете си, после въздъхна. Старшият търговец вече примирено разкопчаваше златната си служебна верижка от около врата.

— Ама, господа! — каза Уанз. — Това е толкова неочаквано!

— Хм — рече Главният Ректор на Невидимия Университет. — Вие ще… така де, сигурен съм, че кралят знае, че по традиция Университетът е освободен от всички градски повинности и данъци…

Той потисна прозявка. Магьосниците бяха прекарали нощта, насочвайки най-добрите си магии срещу дракона. Беше като да опитваш да пробиеш мъглата.

— Скъпи мой господине, това не е повинност — запротестира Уанз. — Надявам се, че нищо от онова, което казах, не ви е накарало да очаквате нещо подобно. О, не! Не. Всяко принасяне в дар трябва де е, както вече казах, напълно доброволно. Надявам се, че е съвършено ясно.

— Като кристал — каза главният убиец, гледайки свирепо към стария магьосник. — А тези напълно доброволни дарения, които ще направим, те отиват…?

— В съкровището — отвърна Уанз.

— А!

— Макар че съм съвсем сигурен, че хората в града наистина ще откликнат много щедро, в момента, в който напълно осъзнаят ситуацията — започна главният търговец, — сигурен съм, кралят ще разбере, че в Анкх-Морпорк има съвсем малко злато?

— Добра забележка — каза Уанз. — Но така или иначе, кралят възнамерява да предприеме силна и динамична външна политика, която да поправи това състояние на нещата.

— А! — отвърнаха съветниците в хор, доста по-ентусиазирано този път.

— Например — продължи Уанз, — кралят счита, че нашите законни интереси в Куирм, Сто Лат, Псевдополис и Тсорт сериозно са били нарушени през последните векове. Това ще бъде незабавно поправено и, господа, мога да ви уверя, че съвсем определено към града ще потекат съкровища от всички онези, които биха се постарали да си осигурят кралската закрила.

Старшият убиец хвърли поглед към съкровището. В главата му се оформи съвсем определена мисъл относно това къде ще се озовават всичките тези съкровища. Човек трябваше да се възхити на начина, по който драконите знаеха как да постигнат нещо. На практика беше почти човешки.

— О! — каза той.

— Разбира се, сигурно ще има и други придобивки под формата на земя, собственост и т.н., и кралят желае да бъде съвършено ясно разбрано, че лоялните Лични Съветници ще бъдат щедро възнаградени.

— И, ъъъ — обади се главният убиец, който започваше да усеща, че е уловил здраво характера на умствените процеси в главата на краля, — без съмнение, те, ъъъ…

— Личните Съветници — каза Уанз.

— Без съмнение, те ще отговорят с още по-голяма щедрост по въпроса за, например, съкровището?

— Сигурен съм, че такива съображения изобщо не са минавали през главата на краля — каза Уанз, — но забележката е много добра.

— И аз така си помислих.

Следващото ястие беше тлъсто свинско, боб и картофи. Нямаше начин да не го забележат — още по-угояваща храна.

Уанз си взе чаша вода.

— Което ни отвежда до следващия въпрос, който е леко деликатен, но, сигурен съм, че такива опитни и широкомислещи господа като вас няма да срещнат никакви затруднения да го приемат — каза той. Ръката, държаща чашата, започна да трепери. — Надявам се, че той ще бъде разбран и най-общо от населението, особено след като кралят без съмнение ще е в състояние да допринесе по толкова много начини за благосъстоянието и сигурността на града. Например, сигурен съм, че хората ще си почиват много по-доволни в леглата, като знаят, че драк… кралят неуморно ги пази от злото. Могат, обаче, да съществуват старинни… предразсъдъци… които да бъдат изкоренени само чрез постоянна работа… от страна на всички добронамерени хора.

Той спря и ги погледна. Главният убиец по-късно казваше, че бил поглеждал в очите много хора, които очевидно били съвсем близо до смъртта, но изобщо не бил виждал очи, които така явно и безпогрешно му отвърнали от склоновете на Ада. Надявал се никога — разправяше той, — ама никога повече да не му се налага да поглежда отново в такива очи.

— Имам предвид — каза Уанз, а всяка негова дума излизаше бавно на повърхността като мехурчета в плаващи пясъци, — въпроса за… кралското… меню.

Настъпи ужасна тишина. Те чуха лекото шумолене на крила зад себе си, а сенките по ъглите на залата станаха още по-тъмни и като че се приближиха.

— Меню — каза старшият крадец с глух глас.

— Да — отвърна Уанз.

Гласът му беше почти писък. Пот се стичаше по лицето му. Главният убиец някога беше чувал думата „риктус“ и се беше чудил кога тя се използва правилно за описанието на нечие изражение, но сега вече знаеше. Точно в това се беше превърнало лицето на Уанз — ужасния риктус на някой, който се опитва да не чува думите, произнасяни от собствената му уста.

— Ние, ъъ, ние си помислихме — започна старшият убиец, много внимателно, — че драк… кралят, ами, сам си се е грижил за тия неща, през всичките тия седмици.

— А, но жалка работа, да ви кажа. Жалка работа. Случайни животни и т.н. — каза Уанз, като не откъсваше очи от масата. — Очевидно, като крал, подобни импровизации вече не са подходящи.

Тишината нарасна и придоби материален характер. Съветниците се замислиха силно, особено за храната, която току-що бяха изяли. Пристигането на огромна фруктова салата с обилна сметана отгоре им помогна само да съсредоточат мисълта си.

— Ъъ — каза главният търговец, — колко често огладнява кралят?

— Непрекъснато — отвърна Уанз, — но яде веднъж в месеца. То наистина е церемония.

— Разбира се. Няма начин да не е.

— И, ъ — рече главният убиец, — кога за последен път, ъъ, е ял кралят?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не е ял както трябва, откакто е дошъл тук — отговори Уанз.

— О!

— Трябва да разберете — започна Уанз, като отчаяно премяташе дървените си прибори, — че просто да причаква хората, като някакъв си най-обикновен убиец…

— Моля да ме извините… — започна главният убиец.

— Някакъв най-обикновен престъпник, искам да кажа… в това няма никакво… удовлетворение. Цялата същност на храненето на краля е, че то трябва да бъде, ами… акт на спояване връзките между краля и неговите поданици. То е, то, може би, е жива алегория. Засилване на тесните връзки между короната и обществото — допълни той.

— Точният характер на менюто… — започна старшият крадец, като почти се задавяше на всяка дума. — Тука да не би да говорим за млади девици?

— Чисти предразсъдъци — каза Уанз. — Възрастта е без значение. Семейното положение, разбира се, е съществено важно. И общественият статут. Има някаква връзка с миризмата, струва ми се. — Той се наведе напред, и сега вече гласът му беше изпълнен с болка, припрян и — усетиха го — неговият истински глас за пръв път. — Моля ви да го вземете предвид! — изсъска той. — В края на краищата, само една на месец! В замяна на толкова много! Семействата на хора, които служат на краля, Личните Съветници, каквито сте вие самите, няма, съвсем естествено, да бъдат включени. А като си помислите за всички алтернативи…

Те не мислеха за всички алтернативи. Беше им достатъчно да си помислят само за една от тях.

Тишината замърка срещу тях, докато Уанз говореше. Те избягваха да се погледнат един друг в лицата, поради страха от онова, което може би щяха да видят отразено там. Всеки от тях си мислеше: някой от останалите скоро трябва да каже нещо, някакъв протест, и тогава аз ще промърморя в знак на съгласие, всъщност няма да кажа нищо, не съм чак толкова глупав, но определено ще промърморя много твърдо, така че останалите да са съвсем сигурни, че аз напълно не одобрявам това, защото в мигове като този, в интерес на всеки почтен човек е почти да се изправи и кажиречи да го чуят…

Но никой нищо не каза. Мамка им, страхливци, мислеше си всеки един от тях.

И никой не посегна към пудинга, нито към дебелите като тухла шоколадови сладки, които сервираха след това. Просто слушаха в пламнал, мрачен ужас, докато гласът на Уанз продължаваше монотонно да бучи, и когато ги освободиха да си вървят, те се опитаха да напуснат колкото се може по-единично, за да не им се наложи да разговарят помежду си.

С изключение на главния търговец, всъщност. Оказа се, че той напуска двореца заедно със старшия убиец, и те крачеха един до друг, а мозъците им препускаха. Главният търговец се опита да погледне откъм веселата страна на нещата; той беше един от онези хора, които организират импровизирани концерти, когато нещата драстично се закучат.

— Виж ти. Та сега значи сме Лични Съветници. Представи си само.

— Хмм — рече убиецът.

— Чудя се каква е разликата между обикновените съветници и личните съветници?

Убиецът се намръщи срещу него.

— Май в това, че загазваш съвсем лично.

Той отново насочи поглед надолу към краката си. Това, което непрекъснато се въртеше из главата му, бяха последните думи на Уанз, докато стискаше отпуснатата ръка на секретаря. Чудеше се дали някой друг ги е чул. Едва ли… те бяха по-скоро форма, отколкото звук. Уанз просто беше раздвижил устни около тях, докато гледаше втренчено загорялото на лунна светлина лице на убиеца.

— Помогнете. Ми.

Убиецът потрепери. Защо той? Доколкото можеше да разбере, съществуваше само един-единствен вид помощ, която той беше квалифициран да окаже, и не бяха много хората, които сами се молеха за нея.

Всъщност, обикновено плащаха огромни суми тя да бъде връчена като подарък-изненада на други хора. Зачуди се какво ли ставаше с Уанз, щом го караше да си мисли, че всяка алтернатива е по-добра…

Уанз седеше сам в тъмната, порутена зала. Чакаше.

Можеше да се опита да избяга. Но той отново ще го намери. Той винаги ще е в състояние да го намира. Подушваше мозъка на секретаря.

Или пък щеше да го изпепели. Това беше по-зле. Точно като Братството. Може би мигновена смърт, изглеждаше мигновена, но нощем Уанз лежеше буден в леглото и се чудеше дали онези последни микросекунди по някакъв начин не се разтягаха в субективна, нажежена до бяло вечност, а всяка една микроскопична частичка от тялото ти — в най-обикновено петно плазма, а ти — жив, насред всичко това…

„Не и ти. Теб не бих те изгорил.“

Това не беше телепатия. Доколкото Уанз винаги я беше разбирал, телепатията беше като да чуеш глас в главата си.

Това беше като да чуеш глас в тялото си. Цялата му нервна система се опъна в отговор, като лък.

„Стани.“

Уанз се вдигна на крака, като събори стола и си удари краката в масата. Когато гласът говореше, той можеше да контролира тялото си точно толкова, колкото и водата — гравитацията.

„Ела.“

Уанз залитна по пода.

Крилата бавно се разтвориха, съпровождани от спорадично изскърцване, докато не изпълниха залата от край до край. Върхът на едното от тях размаза прозорец и се показа навън на следобедния въздух.

Драконът бавно, чувствено протегна врат и се прозина. Когато свърши, той завъртя глава и я поднесе едва на няколко инча пред лицето на Уанз.

„Какво означава доброволно?“

— Ъъ, то означава, че правиш нещо по свое собствено желание.

„Но те нямат право на собствено желание! Те ще увеличават съкровището ми, или ще ги изпепеля!“

Уанз преглътна.

— Да, но ти не трябва…

Безмълвният яростен рев го завъртя в кръг.

„Няма нищо, което аз да да не трябва да правя!“

— Не, не, не! — изписка Уанз, хващайки се за главата. — Нямах предвид това! Повярвай ми! Така е по-добре, това е всичко! По-добре и по-сигурно!

„Мен никой не може да ме победи!“

— Това определено е така… Мен никой не може да ме контролира!

Уанз вдигна разперени пръсти в знак на помирение.

— Разбира се, разбира се. Но има начини, и начини, знаеш. Нали разбираш, цялото това бучене и изпепеляване, нямаш нужда от него…

„Глупава маймуна! Как иначе мога да ги накарам да изпълнят волята ми?“

Уанз прибра ръце зад гърба си.

— Те ще го направят по собствено желание. А с времето ще повярват, че е било тяхна собствена идея. Ще стане традиция. Запомни го от мен. Ние, човеците, сме адаптивни създания.

Драконът впи в него продължителен, празен поглед.

— Всъщност — каза Уанз, като се опитваше да изхвърли треперенето от гласа си, — не след дълго, ако някой дойде и им каже, че крал-дракон е лоша идея, те собственоръчно ще го убият.

Драконът примижа.

За пръв път, доколкото Уанз можа да си спомни, той изглеждаше неуверен.

— Познавам хората, нали разбираш — каза Уанз простичко.

Драконът продължи да го пронизва с погледа си. „Ако лъжеш…“ — помисли си той, най-накрая.

— Знаеш, че не мога. Не и теб.

„И те наистина се държат така?“

— О, да. Непрекъснато. Това е основна човешка черта.

Уанз знаеше, че драконът може да прочете поне най-горните пластове на мозъка му. Двамата резонираха в страшна хармония. А той виждаше могъщите мисли зад очите пред себе си.

Драконът беше ужасен.

— Съжалявам — слабо каза Уанз. — Такива сме си. Всичко опира до оцеляването, струва ми се.

„И няма да има могъщи воини, изпратени, за да ме убият?“ — помисли си звярът, почти натъжен.

— Не бих казал. И никакви герои?

— Вече не. Твърде скъпо излизат.

„Но аз ще ям хора!“

Уанз изскимтя.

Той усети ясно как драконът тършува из съзнанието му, опитвайки се да открие нещо, за което да се закачи и да го проумее. Той полувидя, полуусети проблясването на случайните образи, на дракони, на митичната възраст на влечугите и — и тук той усети най-искреното учудване на дракона, — на някои от най-малко похвалните сфери от човешката история, каквито бяха повечето от тях. А след учудването дойде и безсилният гняв. На практика не съществуваше нищо, което драконът би могъл да направи на хората, и което те, рано или късно, да не са се опитвали да си причинят един на друг, често пъти и с ентусиазъм.

„Вие имате наглостта да сте придирчиви“ — обърна се той мислено към Уанз. — „Но ние бяхме дракони. Предполагаше се да сме жестоки, лукави, безсърдечни и ужасни. Но ето какво ще ти кажа, маймуно такава“ — огромното лице се приближи още повече, така че Уанз се озова срещу безпощадните дълбини на очите му, — „ние никога не сме се изгаряли, измъчвали или разкъсвали един другиго, наричайки това нравственост.“

Драконът отново протегна крила, веднъж-два пъти, след което тупна тежко върху евтиния асортимент от умерено скъпоценни вещи. Ноктите му се заровиха в купчината. Той се усмихна презрително.

„Един трикрак гущер не би събрал такава купчина“ — помисли си той.

— Ще има и по-добри неща — прошепна Уанз, временно облекчен от смяната на посоката.

„За вас ще е по-добре.“

— Мога ли… — Уанз се поколеба, — мога ли да те попитам нещо?

„Питай.“

— Ти нямаш нужда да ядеш хора наистина, нали? Аз мисля, че от човешка гледна точка това е единственият проблем, нали разбираш — добави той, а гласът му се ускори до неясен брътвеж. — Съкровището и т.н., това няма да е никакъв проблем, но ако е въпрос само за, така де, протеините, тогава сигурно на могъщ интелект като твоя няма начин да не му е хрумвало, че нещо по-малко спорно, като крава, например, би могло…

Драконът издиша хоризонтален пласт огън, който калцинира отсрещната стена.

„Нужда? Нужда?“ — изрева той, когато звукът вече отмря. — „Ти ми говориш за нужда? А не е ли в самата традиция най-добрите цветове на женствеността да бъдат изпращани на дракона, за да се гарантира мир и благоденствие?“

— Но, нали разбираш, ние винаги сме били сравнително миролюбиви и разумно благоденстващи…

„ИСКАШ ЛИ ТОВА СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА ДА ПРОДЪЛЖИ?“

Силата на тази мисъл свлече Уанз на колене.

— Разбира се — успя да каже той.

Драконът пищно протегна нокти.

„Тогава не аз, а вие имате нужда“ — помисли той. — „А сега се разкарай от погледа ми.“

Уанз се строполи в момента, в който той напусна съзнанието му.

Драконът се плъзна над долнопробното съкровище, подскочи върху перваза на един от големите прозорци на залата и размаза цветното стъкло с глава. Многоцветният образ на някакъв праотец на града се срути сред останалия боклук на земята.

Дългият врат се протегна в ранния вечерен въздух навън, след което се задвижи като совалка. Из града никнеха светлини. Шумът от милиони хора, които живеят, издаваше приглушено, дълбоко дрънчене.

Драконът пое дъх дълбоко и радостно.

После измъкна останалата част от тялото си върху перваза, отърси се от останките от рамката на прозореца и скочи в небето.

— Какво е това? — попита Ноби.

Беше почти обло, дървесно на пипане и когато го удареха, издаваше звук сякаш са прокарали линия по ръба на маса.

Сержант Колън отново го потупа.

— Предавам се — каза той.

Керът гордо го повдигна от измачканата опаковка.

— Това е кейк — обясни, като пъхна две ръце под нещото и го вдигна с известно усилие. — От майка ми. — Той успя да го сложи на масата, без да си премаже пръстите.

— Може ли да се яде? — попита Ноби. — Необходими са били месеци, докато стигне дотук. Човек би си помислил, че е станал корав.

— О, направен е по специална рецепта на джуджетата — каза Керът. — Кейковете на джуджетата не се втвърдяват.

Сержант Колън го почука яко още веднъж.

— Сигурно — съгласи се той.

— Невероятно питателен е — рече Керът. — На практика — вълшебен. Рецептата се е предавала от джудже на джудже от векове. Едно съвсем мъничко парченце от него и цял ден нищо друго няма да поискаш да хапнеш.

— Може би завинаги, а? — каза Колън.

— Едно джудже може да измине стотици мили с такъв кейк в раницата си — продължи Керът.

— Обзалагам се, че е така — мрачно каза Колън. — Обзалагам се, че през цялото време сигурно си мисли: „По дяволите, надявам се, че скоро ще намеря нещо друго за хапване, иначе отново ме чака скапаният кейк.“

Керът, за когото думата ирония звучеше точно както думата „пирони“, на която кой знае защо са й изяли „П“-то, вдигна копието си и след няколко внушителни рикошета, успя да среже кейка на приблизително четири парчета.

— Готово — весело каза той. — По едно за всеки от нас, и едно за капитана. — Осъзна какво е казал. — О, съжалявам.

— Да — равнодушно отрони Колън.

Един миг седяха в мълчание.

— На мен ми харесваше — рече Керът. — Съжалявам, че вече не е с нас.

Последва още мълчание, много наподобяващо предишното, но по-дълбоко и по-нагнетено с униние.

— Предполагам, че сега теб ще те направят капитан — каза Керът.

Колън се сепна.

— Мен? Не искам да ставам капитан! Не мога да се справя с мисленето. Не си струва да се мориш с толкова много мислене за някакви си пикливи девет долара на месец.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Това ли е всичко, което получаваше? — попита Ноби. — Аз пък си мислех, че офицерите са страшно богати.

— Девет долара на месец — рече Колън. — Веднъж видях фишовете за заплатите. Девет долара на месец плюс два долара полагаеми за перата. Само че той никога не ги е искал. Смешно наистина.

— Не беше от онези, дето обичат перата — отсъди Ноби.

— Прав си. Проблемът с капитана, да ви кажа, четох го веднъж в някаква книга… знаете, че всички ние съдържаме алкохол в телата си… един вид естествен алкохол? Даже никога през живота си да не пийнеш и капка, тялото ти така или иначе го произвежда… но Капитан Ваймс, нали разбирате, той е един от онези хора, тялото на които не го произвежда по естествен път. Като да кажем, че се е родил с две малки под нормата.

— Ама че работа — рече Керът.

— Да… така че, когато е трезвен, той наистина е трезвен. Викат му „пресъхнал“. Нали знаеш как се буди човек, ако цяла нощ е бил дежурен по клозета, Ноби? Е, той непрекъснато се чувства така.

— Горкият човек. Никога не съм си давал сметка за това. Нищо чудно, че винаги е толкова мрачен.

— Така че той винаги се мъчи да си навакса, сещате ли се. Само дето не винаги улучва правилната доза. И, разбира се… — Колън хвърли поглед към Керът, — беше унизен от жена. Имайте предвид, него почти всичко го унижава.

— И какво ще правим сега, Сержант? — попита Ноби.

— А мислиш ли, че той ще има нещо против, ако изядем и неговото парче кейк? — замечтано попита Керът. — Срамота, ако го оставим да се втвърди.

Колън сви рамене.

По-възрастните мъже седяха в окаяно мълчание, докато Керът си пробиваше с мъка път през кейка като каменоломно водно колело във варовикова яма. Даже и най-лекото суфле да беше, пак нямаше да имат никакъв апетит.

Размишляваха върху живота си без капитана. Щеше да е мрачен, дори и без дракони. Кой каквото щеше да казва за Капитан Ваймс, но той имаше стил. Беше циничен, бачкаторски стил, но той го имаше, а те — не. Той можеше да чете дълги думи и да събира. Дори и това беше стил, един вид. Той дори се напиваше стилно.

Бяха се опитали да проточат минутите, да разтеглят времето. Но нощта беше дошла. Нямаше надежда за тях. Щеше да им се наложи да излязат по улиците. Беше шест часът. И нищо не беше наред.

— И Еръл ми липсва — каза Керът.

— Той си беше на капитана всъщност — рече Ноби. — Все едно, Лейди Рамкин ще знае как да се погрижи за него.

— Не че ние бихме могли да опазим нещо — каза Колън. — Искам да кажа, даже и газта за лампата. Той изпи даже газта за лампата.

— И нафталина — каза Ноби. — Цяла кутия нафталин. Защо му е на някой да яде нафталин? И чайника. И захарта. Истинска чума беше на захарта.

— Ама беше сладък — каза Керът. — Дружелюбен.

— О, няма съмнение — рече Колън. — Само че не е съвсем наред, наистина, домашно животинче, дето трябва да се криеш под масата всеки път, когато то кихне.

— Ще ми липсва мъничкото му личице — измрънка Керът.

Ноби си издуха носа високо.

Беше последван от тропане по вратата. Колън извърна глава. Керът стана и я отвори.

Няколко члена на кралската гвардия чакаха с арогантно нетърпение. Отстъпиха назад, щом видяха Керът, който бе принуден да се понаведе малко, за да погледне под трегера. Лошите новини като Керът се разпространяват бързо.

— Донесли сме ви прокламация — каза единият от тях. — Вие трябва да…

— Каква е цялата тази прясна боя върху нагръдниците ви? — учтиво попита Керът.

Ноби и сержантът надникнаха край него.

— Това е дракон — отвърна по-младият от гардовете.

— Драконът — поправи го старшият.

— Ъъ, аз те познавам — рече Ноби. — Ти си Скали Малтуун. Живееше на Кълцаната Улица. Майка ти правеше сладки против кашлица, нали, и падна в сместа и умря. Никога не си купувам сладки, но винаги се сещам за майка ти.

— Здравей, Ноби — каза гардът без ентусиазъм.

— Обзалагам се, че майка ти би била много горда с теб, с тоя дракон на жилетката — разговорчиво рече Ноби.

Гардът го удостои с поглед, изпълнен с омраза и смущение.

— Пък и с нови пера на шапката — сладко добави Ноби.

— Това тук е прокламация, която ви се нарежда да прочетете — високо каза гардът. — Както и да я разлепите по улиците. По заповед.

— Чия? — попита Ноби.

Сержант Колън сграбчи свитъка в охранения си като бут юмрук.

— Като се вземе предвид — бавно зачете той, като следеше буквите неуверено с пръст, — Че И-Ма-Й-Ки У-До-Вол-С-Т-Вието Де-Ръ-А-Ка… драконът, Ка-Ръ-А… крал на кралете и А-Бе-Съ-О-Лъ-Ю… — пот ороси широкото розово възвишение на челото му, — абсолютен, тъй, Мъ-О-Нъ-А… монарх на… — Той изпадна в изтерзаното мълчание на просветлението, а пръстът му бавно се движеше надолу по пергамента. — Не — каза най-сетне. — Има някаква грешка, нали? Нали няма да изяде никого?

— Изконсумира — поправи го другият гард.

— Всичко е част от обществения… обществения договор — дървено рече помощникът му. — Малка цена, която да платим, сигурен съм, че ще се съгласите в замяна на сигурността и безопасността на града.

— От какво? — попита Ноби. — Ние никога не сме имали някой враг, когото да не можем да подкупим или корумпираме.

— Досега — мрачно каза Колън.

— Бързо схващаш — одобри гардът. — Така че, вие ще я разпространите. Под страх от смъртно наказание.

Керът надникна през рамото на Колън.

— Какво е девица? — попита той.

— Неомъжено момиче — бързо отвърна Колън.

— Какво, като приятелката ми Рийт ли? — попита Керът ужасен.

— Ами, не — рече Колън.

— Тя не е омъжена, да знаеш. Нито едно от момичетата на Г-жа Пам не е омъжено.

— Ами, да — каза Колън.

— Ами, значи тогава — рече Керът с категоричен тон. — Няма да допуснем нищо подобно, надявам се.

— Хората няма да одобрят това — каза Колън. — Помнете ми думата.

Гардовете отстъпиха назад, далеч от обсега на нарастващия гняв на Керът.

— Както искат — каза старшият гард. — Но ако вие не я оповестите, можете да се опитате да обясните нещата на Негово Величество.

Побързаха да си тръгнат.

Ноби се втурна навън на улицата.

— Дракон на жилетката ти! — изкрещя той. — Ако старата ти майчица знаеше за това, щеше да се обърне в гроба, да се размотаваш насам-натам с дракон на жилетката!

Колън се приближи до масата и разгъна свитъка.

— Лоша работа — промълви той.

— Вече е убил хора — каза Керът. — В противоречие с шестнайсет различни Действащи Укази.

— Ами, да. Но то беше само като, така де, гюрултия за това-онова — заговори Колън. — Не че беше добро, искам да кажа, но хората един вид участват, просто предават някакво си девойче и стоят наоколо, за да видят дали всичко е по реда и закона, това е далеч по-лошо.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка — замислено рече Ноби.

— К’во искаш да кажеш?

— Ами, от гледна точка на някой, когото жив ще изгорят, може би няма кой знае какво значение — философски се произнесе Ноби.

— Хората няма да го одобрят, казах ви — рече Колън, без да му обърне внимание. — Ще видите. Ще се вдигнат и право в двореца, и какво ще прави тогава драконът, а?

— Ще ги изгори всичките — незабавно отвърна Ноби.

Колън изглеждаше озадачен.

— Не би направил това, нали? — каза той.

— Не виждам какво може да го спре, а ти? — каза Ноби. Той хвърли бегъл поглед през вратата. — Добро момче беше, онова. Изпълняваше поръчки за дядо ми. Кой би си помислил, че ще се помъкне с дракон на гърдите…

— Какво ще правим, Сержант? — попита Керът.

— Не искам жив да ме изгорят — отвърна Сержант Колън. — Жена ми ще ми почерни живота след това. Предполагам, че трябва, как му се викаше, да я оповестим. Но не се притеснявай, момче — каза той, потупвайки Керът по едната мускулеста ръка и като си повтаряше, сякаш и той самият не го беше повярвал от първия път: — няма да се стигне до това. Хората изобщо няма да се съгласят.