Стражите! Стражите!

Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Братя, да започваме…

Толкова беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, беше да канализира онзи огромен, отвратителен резервоар от ревност и раболепно негодувание, които Братята притежаваха в такова изобилие, да впрегне ужасната им, делнична неприязън, която притежаваше сила, сама по себе си по-голяма и от бучащо зло, след което да отвори собственото си съзнание…

… на мястото, където бяха драконите.

Ваймс се озова сграбчен за ръката и въвлечен вътре. Тежката врата се затръшна зад гърба му с решително щракване.

— Това е Лорд Планиновесел Смехолюспест Замахнинокти III на Анкх — каза призракът, облечен в огромна и страховито подплатена броня. — Знаеш ли, аз наистина мисля, че той не може да се справи с напъна.

— Не може ли? — рече Ваймс, отстъпвайки назад.

— Наистина сте нужни двама.

— Нужни сме, нали — прошепна Ваймс, а плешките му се опитваха да си пробият път навън през оградата.

— Би ли направил тази услуга? — избумтя нещото.

— Какво?

— О, не издребнявай, човече. Просто трябва да му помогнеш да се вдигне във въздуха. Аз съм, дето имам да върша трудната работа. Знам, че е жестоко, но ако не успее тази вечер, тогава — чака го сатъра. Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш.

Капитан Ваймс съумя да се овладее. Той очевидно се намираше в присъствието на някаква сексуално извратена потенциална убийца, поне доколкото можеше да се определи някакъв пол под странните многослойни одежди. Ако не беше жена, тогава репликите „аз съм, дето имам да върша трудната работа“ дадоха плод за умствени разсъждения, които още дълго време щяха да го преследват. Знаеше, че богатите хора правеха нещата по различен начин, но това беше вече прекалено.

— Мадам — студено каза той, — аз съм офицер от Нощната стража и трябва да ви предупредя, че предложеният от вас начин на действие нарушава градските закони… — както и тези на няколко от по-консервативните богове, добави наум, — и трябва да ви посъветвам незабавно да освободите невредим Негова светлост…

Фигурата го зяпна удивено.

— Защо? — рече тя. — Това си е моят скапан дракон.

— Изпий още едно, не-Ефрейтор Ноби, а? — несигурно каза Сержант Колън.

— Нямам нищо против да го направя, не-Сержант Колън — отвърна Ноби.

Бяха се заели насериозно с незабележимостта. Това изключваше повечето от кръчмите от Морпоркската страна на реката, където много добре ги познаваха. Сега се намираха в една доста елегантна кръчма в търговската част на Анкх, където бяха толкова небиещи на очи, колкото те си знаеха. Останалите посетители си мислеха, че са някакъв вид кабаре.

— Мислех си — рече Серж. Колън.

— Какво?

— Ако си купим една-две бутилки, бихме могли да си идем вкъщи и тогава наистина ще сме незабележими.

Ноби помисли малко върху това.

— Но той каза, че трябва да си държим ушите отворени. Предполага се, как го каза той, да разкрием нещо.

— Можем да го направим и вкъщи — настоя Колън. — Бихме могли цяла нощ да слушаме, и то силно.

— Т’ва е добра идея — каза Ноби. Всъщност, колкото повече мислеше за нея, тя му се струваше все по-хубава и по-хубава.

— Но най-напред — заяви той, — трябва да направя едно посещение.

— И аз — каза сержантът. — Тая работа с разкриването те хваща след малко, не е ли така?

Излязоха, залитайки, на уличката зад кръчмата. Горе грееше пълна луна, но през нея минаваха няколко парцаливи облака. Двойката незабележимо се тресна един в друг в тъмнината.

— Това ти ли си, Разследвател Сержант Колън? — попита Ноби.

— Точ’тъй! А сега можеш ли да разкриеш вратата към клозета, Разследвател Ефрейтор Нобс? Търсим ниска, тъмна врата с неугледен вид, ха-ха-ха.

Чу се поредица от дрънчене и приглушени ругатни от Ноби, докато той се запрепъва по улицата, последвани от вой, когато една от безбройните сиви котки на Анкх-Морпорк пробяга между краката му.

— Чие си, маце — рече Ноби, под сурдинка.

— Нуждата не чака — каза Серж. Колън и се озова срещу някакъв сгоден ъгъл.

Собствените му размишления бяха прекъснати от ръмженето на ефрейтора.

— Ти ли си това там, Сержант?

— За теб Разследвател Сержант, Ноби — учтиво напомни Колън.

Гласът на Ноби беше припрян и внезапно много трезвен.

— Не вдигай врява, Сержант, но току-що видях да прелита дракон!

— Виждал съм да прелита конска муха. И обикновена муха. И листна въшка даже съм виждал да прелита. Но никога не съм виждал дракон да прелита.

— Разбира се, че си, тъпак такъв — нетърпеливо каза Ноби. — Слушай, не се будалкам. Имаше крила като… като… като страхотни големи крила!

Сержант Колън се обърна величествено. Лицето на ефрейтора така беше пребледняло, че се открояваше в тъмнината.

— Честно, Сержант!

Сержант Колън обърна очи към мокрото небе и към окъпаната от дъжда луна.

— Добре, покажи ми.

Зад гърба му долетя шумът от плъзгане и няколко керемиди се размазаха на улицата.

Той се обърна. И там, на покрива, стоеше драконът.

— На покрива има дракон! — изгъргори той. — Ноби, това там е дракон на покрива! Какво да правя, Ноби? На покрива има дракон! Гледа право в мен, Ноби!

— Като начало, можеш да си вдигнеш гащите — обади се Ноби иззад най-близката стена.

Дори и лишена от пластовете й защитно облекло, Лейди Сибил Рамкин си оставаше внушително висока. Ваймс знаеше, че варварските народи от централните земи имаха легенди за огромни, облечени в ризници, в метални сутиени, яхнали яки коне девици, които се спускат над бойните поля и отнасят мъртвите воини, щом паднат, в един величествен, разгулен нов живот, докато пеят с приятно мецосопрано. Лейди Рамкин можеше да е една от тях. Тя би могла да отнесе цял батальон. Когато заговореше, всяка дума беше като мощен удар по гърба и звучеше с аристократичната самоувереност на съвършеното добро възпитание. Самите гласни биха могли да разцепят тиково дърво. Рунтавите предци на Ваймс бяха свикнали на такива гласове, обикновено от тежко въоръжени мъже на гърба на бойни кавалерийски коне, които им обясняваха защо би било такава хубава идея това, не се ли сещате, да атакуват врага и да го треснат за шестима. Краката му искаха да застанат мирно.

Праисторическите хора биха я боготворили, и всъщност, удивително точно бяха успели да издадат подобни статуи още преди хиляди години. Тя притежаваше изобилие от кестенява коса; перука, както по-късно научи Ваймс. Никой, който имаше много вземане-даване с дракони не си задържаше собствената коса за дълго.

Освен това тя носеше дракон на рамо. Беше представен като „Замахнинокти Винсент Вундеркинд от Куирм“, наричан за кратко Вини, и който като че даваше значителен принос към необичайния химически мирис, изпълнил къщата. Тази миризма просмукваше всичко. Дори и щедрото парче кейк, което тя му предложи, имаше неговия вкус.

— Това, ъъ… рамото… изглежда… много хубаво — каза отчаяно, за да поведе разговор.

— Глупости. Просто го дресирам, защото тези, които могат да седят на раменете, вървят на двойна цена.

Ваймс промърмори, че понякога е виждал дамите от обществото с малки, цветни дракони по раменете и му се струвало, че е много… ъъ… красиво.

— О, звучи красиво. От мен да го знаеш. А после си дават сметка, че това ще рече сажди, опърлена коса и курешки по целия им гръб. Пък и ноктите им се впиват. И после решават, че нещото става прекалено голямо и миризливо, и преди да се усетиш, то вече е или в Морпоркския Слънчев Приют за Изгубени Дракони, или са му видели сметката с въже около врата в реката, горкичките малки създанийца. — Тя седна, надипляйки пола, от която биха излезли платната за цяла една малка флотилия. — И така. Капитан Ваймс, нали така бяхте?

Ваймс се обърка. Отдавна споминали се Рамкиновци го гледаха откъм украсените рамки високо по сенчестите стени. Между, около и под портретите се намираха оръжията, които те най-вероятно бяха използвали, и то добре и често, ако се съдеше по вида им. Доспехи бяха наредени като аптекарски шишета покрай стените. Доста от тях, нямаше как да не го забележи, имаха големи дупки по тях. Таванът представляваше избеляла колекция от изядени от молци знамена. Нямаше нужда човек да провежда съдебно разследване, за да разбере, че праотците на Лейди Рамкин никога не бяха се измъквали позорно от битка.

Удивително беше, че тя е способна да направи нещо толкова миролюбиво, като да изпие чаша чай, например.

— Моите предци — тя проследи хипнотизирания му поглед. — Нали разбирате, нито един от рода Рамкин не е умрял в леглото си през последните хиляда години.

— Да, госпожо?

— Извор на семейна гордост, така да се каже.

— Да, гос’жо.

— Някои от тях са умрели в чужди, разбира се.

Чашата с чая заподскача в чинийката на Капитан Ваймс.

— Да, гос’жо.

— Капитан е толкова смел чин, винаги съм си го мислила. — Тя го дари с блестяща, крехка усмивка. — Искам да кажа, полковниците и т.н. са винаги толкова старомодни, майорите са надути, докато човек винаги чувства, че има някакси нещо сладостно опасно у един капитан. Та, какво трябваше да ми покажете?

Ваймс сграбчи вързопа си като пояс на целомъдрието.

— Чудех се — запъна се, — колко голям… ъъ… блатния…

Той млъкна. Нещо ужасно се случваше с долните му части.

Лейди Рамкин проследи погледа му.

— О, не му обръщайте внимание — весело каза тя. — Ударете го с възглавничката, ако ви досажда.

Един дребен възрастен дракон беше изпълзял изпод стола му и беше настанил зъбатата си муцуна в скута на Ваймс. Той душевадно се беше втренчил с големите си кафяви очи и лекичко лигавеше нещо доста разяждащо, ако се съди по усещането, върху коленете му. И вонеше като киселинна баня.

— Това е Капка Роса Мабелин Замахнинокти Първи — обясни нейна светлост. — Шампион и баща на шампиони. Но няма вече огън у него, горкото ми, сълзливо старче. Обича да го чешат по корема.

Ваймс тайничко се опита със злобни тръсвания да отмести стария дракон. Той скръбно примигна срещу него с ревматичните си очи и оголи края на устата си, разкривайки стобор от почервени от сажди зъби.

— Само го отместете, ако ви досажда — весело подсказа Лейди Рамкин. — И така, какво питахте?

— Чудех се колко големи стават блатните дракони? — попита Ваймс, като се мъчеше да промени положението си. Чу се леко ръмжене.

— Дошъл сте чак дотук, за да ме попитате само това? Ами… като че ли си спомням Замахнинокти Добродушни стана цели четиринайсет палци висок, от краката до главата — разсъждаваше Лейди Рамкин.

— Ъъ…

— Около три стъпки и половина — любезно добави тя.

— Само толкова? — попита Ваймс с надежда. В скута му старият дракон лекичко захърка.

— Боже мой, не! Той беше нещо като изключение, всъщност. Повечето не стават по-високи от осем палеца.

Капитан Ваймс замърда устни в бърза сметка.

— Две стъпки? — плахо попита той.

— Браво. Това са петлаците, разбира се. Кокошките са малко по-малки.

Капитан Ваймс нямаше намерение да се отказва.

— „Петлак“ ще рече мъжки дракон, нали така?

— Само след като е навършил две години — победоносно каза Лейди Рамкин.

Капитан Ваймс седеше замаян, ядеше ужасния кейк, панталоните му постепенно се разтваряха, а потокът информация течеше над него; как мъжкарите се бият с пламък, но в сезона на снасянето на яйцата само кокошките15 издишват огън, от горенето на сложни вътрешни газове, за инкубацията на яйцата, които се нуждаят от такава жестока температура, докато мъжкарите събират дърва за огън; група от блатни дракони била „свиване“ или „притеснение“; женската била способна да снесе до три люпила от по четири яйца всяка година, повечето от които били стъпквани от разсеяни мъжкари; и драконите и от двата пола почти не проявявали никакъв интерес един към друг, и всъщност, към нищо друго, с изключение на дървата за огън, освен веднъж на два месеца, когато те ставали целенасочени като циркуляри.

Видя се безпомощен да предотврати изкарването си навън при колибките им в задния двор, екипиран от глава до пети в кожена броня, покрита със стоманени плочки, и въведен в дългата, ниска постройка, откъдето беше дошло свиренето.

Температурата беше ужасна, но не чак толкова лоша, колкото коктейлът от миризми. Той се завлачи безцелно от една оградена с метал кошара към друга, докато крушовидни, писукащи малки ужасии с червени очи биваха представяни като „Луннопени Дукеса Мартенскаболи, която в момента е бременна“ и „Луннамъгла Замахнинокти II, който беше Най-Добрият от Котилото в Псевдополис миналата година“. Струи от блед зелен пламък играеха по коленете на капитана.

Много от преградите имаха розетки и сертификати, закачени над тях.

— А този, струва ми се, е Добричкият Биндъл Леки от Куирм — безпощадно рече Лейди Рамкин.

Ваймс се взря замаян над овъглената преграда в малкото създание, свито на топка на средата на пода. То приличаше почти толкова на всички останали, колкото Ноби — на средностатистическия човек. Нещо в родословното му дърво му беше отредило двойка вежди с почти същия размер, колкото и ниските му крила, които никога не биха могли да го вдигнат във въздуха. Главата му имаше неправилна форма, като на мравояд. Имаше ноздри като смукателна помпа. Ако някога въобще успееше да полети, нещата щяха да го теглят назад като двойка парашути.

Освен това, то насочи към Капитан Ваймс най-безмълвния интелигентен поглед, който някога беше срещал у животно, включително и у Ефрейтор Нобс.

— Случва се — тъжно каза Лейди Рамкин. — Всичко е в гените, нали знаете.

— Така ли? — попита Ваймс.

По някакъв начин, създанието концентрираше цялата сила, която събратята му хвърляха по пламъка и шума, в поглед като термично копие. Не можа да се сдържи и си спомни колко много искаше кученце, когато беше малко момче. Но да не забравяме, тогава те гладуваха — всяко нещо с месо по него щеше да свърши работа.

Чу стопанката на драконите да казва:

— Човек се опитва да отгледа добър пламък, дълбочина на люспите, правилния цвят и т.н. Трябва просто да се примири с някоя тотална издънка от време на време.

Малкият дракон насочи към Ваймс поглед, който сто процента би му спечелил наградата за „Дракона, Който Съдиите Най-Вероятно Ще Си Вземат У Дома И Ще Го Използват Като Подвижна Запалка“.

Тотална издънка, помисли си Ваймс. Той не беше сигурен за точното значение на думата, но можеше да рискува с интелигентна догадка. Звучеше като остатъка, след като си извадил ама съвсем всичко от каквото и да било значение. Като Стражата, помисли си той. Тотална издънка, всеки един от тях. И също като него. Това беше сагата на неговия живот.

— Това е то Природата — рече нейна светлост. — Естествено, и през ум не би ми минало да искам потомство от него, пък и той, така или иначе, не би могъл.

— Защо не? — попита Ваймс.

— Защото драконите трябва да се чифтосат във въздуха, а той никога няма да успее да полети с тези крила, струва ми се. Ще ми е мъчно да загубя кръвната линия, разбира се. Негов баща беше Дървоядната Яркалюспа на Бренда Родли. Познаваш ли Бренда?

— Ъ, не — каза Ваймс. Лейди Рамкин беше от хората, които приемат, че всички останали познават всекиго, когото тя познава.

— Очарователно момиче. Все едно, братята и сестрите му се оформят много добре.

Горкото малко животинче, помисли си Ваймс. Това е то Природата, во кратце. Винаги изгаднява с изтърсаците.

Нищо чудно, че й викат майка…

— Имахте нещо да ми показвате — подсказа му Лейди Рамкин.

Ваймс безмълвно й подаде пакета. Тя свали тежките си ръкавици и го разви.

— Гипсова отливка от стъпка — каза направо. — Е и?

— Напомня ли ви на нещо? — попита Ваймс.

— Може да е блатна птица.

— О! — Ваймс беше съкрушен.

Лейди Рамкин се засмя.

— Или наистина голям дракон. Взели сте я от музей, нали?

— Не. Взех я от улицата тази сутрин.

— Ха? Някой си е направил шегичка с теб, мили ми приятелю.

— Ъъ. Там имаше, ъъ… косвено доказателство.

Разказа й. Тя се облещи срещу него.

— Draco nobilis — дрезгаво каза тя.

— Моля? — попита Ваймс.

— Draco Nobilis. Благородният дракон. Обратното на тези тука… — тя махна с ръка по посока на сбутаните редици виещи гущери, — Draco Vulgaris, това са повечето от тях. Но всички големи са измрели. Това наистина е глупост. Няма два мнения. Всички са измрели. Красиви неща, наистина. Тежали тонове. Най-големите неща, които някога са летели. Никой не знае как са го правили.

И тогава те научиха.

Изведнъж стана много тихо.

По редиците с прегради, драконите се смълчаха, с пламнали очи и застанали нащрек. Гледаха към покрива.

Керът се огледа. Във всички посоки надалеч се простираха рафтове. Върху тези рафтове — книги. Направи премерено предположение.

— Това е Библиотеката, нали?

Библиотекарят продължи внимателно, но здраво да държи момчето за ръката и го поведе из лабиринта от пътеки.

— Има ли тяло? — попита Керът.

Би трябвало да има. По-лошо и от убийство! Тяло в библиотека. Това може да доведе до всичко.

Накрая маймуната тупна й спря пред един рафт, не по-различен, както изглеждаше, от стотиците други. Някои от книгите бяха приковани с вериги. Там имаше дупка. Библиотекарят посочи към нея.

— Уук.

— Е, и какво от това? Някаква си дупка, където би трябвало да има книга.

— Уук.

— Взели са книга. Взели са книга? Викаш Нощната Стража — Керът се изпъчи гордо, — само защото някой е взел книга? И ти си мислиш, че това е по-лошо от убийство?

Библиотекарят го изгледа с поглед, какъвто останалите хора пазят специално за онези, които казват нещо подобно на: „Какво толкова лошо има в геноцида?“

— Това на практика е наказуемо деяние, да губиш времето на Стражата — каза Керът. — Защо просто не го кажеш на главните магьосници, или на каквито и да са там?

— Уук. — Библиотекарят посочи с няколко изненадващо оскъдни жеста, че повечето магьосници и с две ръце не биха могли да си намерят собствените задници.

— Е, не виждам ние какво можем да помогнем. Как се казва книгата?

Библиотекарят се почеса по главата. Това щеше да е малко трудничко. Обърна се с лице към Керът, сключи кожените си като ръкавици ръце, после ги разтвори.

— Знам, че е книга. Как се казва?

Библиотекарят въздъхна, после вдигна ръка.

— Четири думи? — каза Керът. — Първата дума. — Маймуната пристисна два сбръчкани пръста един към друг. — Малка дума? Как? Какво? А…

— Уук!

— Как? Как. Втората дума?… Малка дума? А? Какво? Защо? Да? Но… Да? Да. Как да… и какво понататък? Третата дума. Какво? О! Втора сричка. Пръсти? Докосваме си пръстите. Палци.

Орангутанът изръмжа и театрално задърпа голямо космато ухо.

— О, звучи така. Пръсти? Ръка? Прибавяме. Викове. Да срежа. По-малка дума… Зов. Зов! Първа сричка. Малка. Съвсем малка сричка. Заедно? На. От. До. При. При! Зов. При. Зов. При. Призов! Призов-аване? Призов-аваме? Призоваваме. Призоваваме. Как да призоваваме Нещо? Ама че смешна работа! Четвъртата дума. Една цяла…

Той се взря внимателно, докато Библиотекарят загадъчно се въртеше в кръг.

— Голямо нещо. Страхотно голямо. Размахва криле. Нещо страхотно голямо, което подскача и размахва криле. Зъби. Пухти. Бълва. Страхотно, ужасно, голямо нещо, което бълва и размахва криле. — Пот изби по челото на Керът, докато той послушно се опитваше да разбере. — Смуче пръсти. Смуче някакви пръсти. Изгорено. Горещо. Огън. Нещо огромно, което размахва криле и бълва огън…

Библиотекарят завъртя очи. Хомо сапиенс? Дръжте си го за вас.

Огромният дракон танцуваше и се въртеше и тъпчеше въздуха над града. Беше в цвета на лунната светлина, която хвърляше отблясъци по люспите му. От време на време се извърташе и се плъзгаше измамно леко над покривите, опиянен от абсолютната радост на съществуването.

И всичко това никак не е редно, мислеше си Ваймс. Една част от него се възхищаваше на неподправената красота, но друга, настойчива и бдителна малка групичка от мозъчни клетки откъм погрешната страна на синапсите, дращеше тънкия си щрих по стените на почудата.

Това е адски голям гущер, присмиваха се те. Сигурно тежи тонове. Нищо, дето е толкова голямо, не би могло да полети, не и с красиви криле дори. И защо са му на един летящ гущер огромни люспи по гърба?

Петстотин стъпки над него копие от синьо-бял пламък избуча в небето.

Не може да направи нещо подобно! Та той сам ще си изпепели устните!

До него Лейди Рамкин стоеше със зинала уста. Зад нея малките оковани дракони скимтяха и виеха.

Огромният звяр се обърна във въздуха и връхлетя над покривите. Пламъкът се стрелна отново. Под него изникнаха нови жълти пламъци. Направи го толкова тихо и стилно, че на Ваймс му бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че, всъщност, няколко сгради вече горят.

— Божичко! — възкликна Лейди Рамкин. — Виж! Използва въздушните течения! Затова е огънят! — Тя се обърна към Ваймс, с безнадежден блясък в погледа. — Даваш ли си сметка, че ние може би сме свидетели на нещо, което никой не е виждал от векове?

— Да, това е един скапан летящ алигатор, дето ми подпалва града! — изкрещя Ваймс.

Тя не го слушаше.

— Трябва да има тяхно котило някъде. След всичкото това време! Къде мислиш, че живее?

Ваймс не знаеше. Но се закле пред себе си, че ще го открие и че ще му зададе няколко, ама много сериозни въпроса.

— Едно яйце — прошепна драконовъдката. — Да пипна само едно яйчице…

Ваймс се облещи срещу нея в най-искрено учудване. Осени го мисълта, че той самият може би е нещо сбъркан.

Под тях нова сграда избухна в пламъци.

— Колко далече точно — започна той, много бавно и внимателно, все едно говореше на дете, — са летели тия неща?

— Те са много териториални животни — промърмори нейна светлост. — Според една легенда те…

Ваймс усети, че му се готви нова порция знания относно драконите.

— Само фактите, милейди — каза нетърпеливо.

— Не много надалеч всъщност — отвърна тя, леко изненадана.

— Много ви благодаря, госпожо, бяхте изключително полезна — изломоти Ваймс и се втурна да бяга.

Някъде в града. Извън него нямаше нищо друго, освен ниски поля и едно блато. Нямаше начин да не живее някъде в града.

Сандалите му шляпаха по паветата, докато летеше като хала из улиците. Някъде в града! Което беше абсолютно смехотворно, разбира се. Абсолютно смехотворно и невъзможно.

Не заслужавах това. От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, избра моя…

По времето, когато стигна до реката, драконът беше изчезнал. Но над улиците висеше облак дим и вече бяха сформирани няколко живи вериги с кофи, които си предаваха вода от реката за към пострадалите сгради.16

Работата значително се затрудняваше поради потоците от хора, които се изливаха по улиците, помъкнали покъщнината си. По-голямата част от града беше от дърво и слама, а те нямаха никакъв шанс в случая.

Всъщност, опасността беше удивително малка. Загадъчно малка, като се замислеше човек.

Ваймс незабележимо беше почнал да си носи тетрадка със себе си в последните дни, и отбеляза инцидента, сякаш самият факт на записването му по някакъв начин правеше света по-разбираемо място.

„Пункт: Една пустройка за коли (принадлежашта на един мирен бизнесмен), който видя как новата му карета избухва в пламъци).

Пункт: И малка зарзъватчийница (абсолутно точно я уцели).“

Ваймс се учуди от това. Беше си купувал ябълки оттам веднъж и не му беше направило впечатление да има нищо, което би могло по някакъв начин да обиди дракон.

И все пак, много внимателен дракон, мислеше си, докато си проправяше път към Наблюдателницата. Като се вземат предвид всичките площи с дървен материал, купи сено, сламени покриви и складове за гориво, които случайно би могъл да удари, той бе успял наистина да уплаши всички, без да засегне града.

Лъчи от ранното утринно слънце пронизваха кълбата дим, когато той отвори вратата. Това беше дом. Не голата малка стаичка над магазинчето за свещи на Уиксънска уличка, където спеше той, а тази гадна кафява стая, която миришеше на непочистени кюнци, на лулата на Сержант Колън, на тайнствения личен проблем на Ноби и, напоследък, на боята за ризницата на Керът. Беше почти като у дома.

Беше празно. Той не се изненада много. Изтрополи до мястото си и се отпусна на стола си, възглавницата на който би била изхвърлена с отвращение оттам даже и от всяко едно мърляво улично псе, нахлупи шлема връз очите си и се опита да помисли.

Нямаше смисъл да се действа прибързано. Сред целия този пушек и смут драконът изчезна също така внезапно, както и дойде. Имаше достатъчно време да се действа. По-важното беше да реши в коя посока да се действа…

Оказа се прав. Блатна птица, а! Но откъде, по дяволите, трябваше да започне човек, когато търси шибан, огромен дракон в един милионен град?

Усещаше как дясната му ръка, съвършено неволно, е отворила най-долното чекмедже, а три от пръстите му, действащи по тайни заповеди от малкия му мозък, са надигнали бутилка. Беше една от онези бутилки, дето сами се изпразваха. Разумът му подсказваше, че понякога, от време на време, той трябва случайно да отвори някоя, да счупи пломбата и да проследи как кехлибарената течност се надига искряща към гърлото му. Само дето не можеше да си спомни усещането. Сякаш бутилките пристигаха вече изпразнени две трети…

Вгледа се в етикета. Приличаше на Старото Уиски от Подбрана Драконова Кръв на Джимкин Мечкаря. Евтино и силно, човек можеше огън да подпали с него, или пък да излъска лъжици. И не трябваше да изпиеш много, за да се напиеш, което също беше чудесно.

Именно Ноби го разбуди с новината, че в града има дракон, а също и Сержант Колън си е изпатил гадно. Ваймс седеше и примигваше късогледо, докато думите се носеха край него. Очевидно появата на огнедишащ дракон, който се съсредоточава с интерес върху нечии долни части от разстояние няколко стъпки, може да разстрои и най-силната натура. Подобно изживяване може да остави трайни последици у човек.

Ваймс все още храносмилаше това, когато се появи Керът, следван по петите от Библиотекаря.

— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — попита той.

— Всички го видяхме — рече Ваймс.

— Знам всичко за него! — победоносно заяви Керът. — Някой го е довел тук с магия. Някой е откраднал книга от Библиотеката и познайте как се казва тя?

— Даже и идея си нямам — немощно рече Ваймс.

— Казва се „Как да призоваваме дракони!“

— Уук — потвърди Библиотекарят.

— О! За какво се разправя? — попита Ваймс. Библиотекарят завъртя очи.

— Ами, за това по какъв начин да се викат дракони. С магия!

— Ууук.

— А това е незаконно, съвсем сигурно! — щастливо заяви Керът. — Пускането на Свирепи Създания по Улиците…

Ваймс изпъшка. Това означаваше магьосници. Човек можеше само проблеми да очаква от тях.

— Дали — започна той, — не бихме могли да намерим някой друг екземпляр от тази книга, а?

— Уук. — Библиотекарят поклати глава.

— А дали случайно не знаете какво има в нея? — въздъхна Ваймс. — Какво? О! Четири думи — уморено каза той. — Първа дума. Звучи така. Така. Так? Бак, вак, мак, как… Как. Втора дума. Малка дума. А, и, на, от, да… Да. Да, ясно, но имах предвид нещо по-конкретно? Не. Ясно.

— Какво ще правим сега, сър? — загрижено попита Керът.

— Той е там навън — изрече Ноби. — На земята, тъй де, през деня. Свит на кълбо в скритото си леговище, върху огромно златно съкровище, сънува древни драконови сънища от зората на времето и чака тайната завеса на нощта, когато отново ще се понесе… — Поколеба се, после добави намусено: — Какво сте ме зяпнали всички така?

— Много поетично — каза Керът.

— Е, всеки знае, че истинските стари дракони са спели върху златни съкровища — вдигна рамене Ноби.

— Широко известен фолклорен мит.

Ваймс се вгледа тъпо в непосредствено близкото бъдеще. Макар и гаден, Ноби представляваше и добра индикация за това какво минава през главата на средностатистическия обитател на града. Човек можеше да го използва като един вид лабораторен плъх, за да предсказва какво е следващото събитие.

— Предполагам, че наистина би те заинтересувало да откриеш къде лежи това съкровище, нали така? — направи си експеримент Ваймс.

Ноби придоби още по-мошеническо изражение от обикновено.

— Ами, шефе, мислех си дали да не поогледам малко наоколо. Така де, сещаш се. Естествено, когато не съм на дежурство — хрисимо добави той.

— О, божичко! — възкликна Капитан Ваймс.

Той вдигна празната бутилка и много внимателно я прибра обратно в чекмеджето.

Проясненото Братство беше притеснено. Някакъв особен страх се предаваше от брат на брат. Това беше страхът на онзи, който, след като безразсъдно е експериментирал със слагането на барута и зареждането за изстрел, е открил, че дръпването на спусъка е довело до оглушителен трясък и много скоро някой ще дойде, за да види кой вдига цялата тази олелия.

Върховният Старши Учител обаче знаеше, че ги държи в ръцете си. Овце и агнета. След като не можеха да направят нищо по-лошо от това, което вече бяха направили, е, тогава можеха да продължат да мачкат и да рушат света, и да се преструват, че през цялото време точно това са искали. О, каква радост… Само Брат Мазача беше наистина щастлив.

— Нека това бъде за урок на всички потисници-зарзаватчии — не спираше да повтаря той.

— Да, ъъъ — каза Брат Пазача. — Само че проблемът е в това, че, ами, нали няма никаква опасност случайно да призовем дракон тук, а?

— Аз… т.е. ние… го държим под пълен контрол — спокойно увери Върховният Старши Учител.-Силата е в нас. Уверявам ви.

Братството се пооживи.

— А сега — продължи Върховният Старши Учител, — стои въпросът с краля.

Братята придобиха тържествен вид, с изключение на Брат Мазача.

— Значи вече сме го открили? — попита той. — Ама че късмет.

— Ама ти никога не слушаш! — скастри го Брат Наблюдателна Кула. — Всичко беше обяснено миналата седмица, ние няма да обикаляме насам-натам да търсим някого, ние ще направим крал.

— Аз пък си мислех, че се предполага той да се появи. Тъй де, поради съдбата.

Брат Наблюдателна Кула се изкикоти.

— Е, ние един вид малко ще подпомогнем Съдбата.

Върховният Старши Учител се усмихна в дълбините на качулката си. Удивителна беше цялата тази мистична работа. Казваш им лъжа, а после, когато вече не ти е нужна, им казваш нова лъжа и ги уверяваш, че вървят напред по пътя към мъдростта. И тогава, вместо да се изсмеят, те следват още по-предано, с надеждата, че насред всичките тези лъжи ще открият истината. И лъжичка по лъжичка приемат неприемливото. Удивително.

— Леле божке, това е много умно — каза Брат Пазача. — И как ще го направим, значи?

— Слушай, Върховният Старши Учител каза какво ще направим, откриваме някое красиво момче, което слуша, като му наредиш какво да прави, то убива дракона, и туй-то. Проста работа. Много по-интелигентно, отколкото да седим и да чакаме някакъв си там, т.нар. истински крал.

— Но… — Брат Мазача изглеждаше погълнат от трескава мозъчна дейност, — ако НИЕ контролираме дракона, и ако НАИСТИНА го контролираме, нали така? Тогава нямаме нужда от никого, който да го убива, ние просто ще престанем да го викаме, и всички ще бъдат доволни и щастливи, не е ли така?

— О, да — гадно рече Брат Наблюдателна Кула, — просто си го представям, а ти? Ей-тъй, просто ще излезем и ще кажем: „Е-хей, ние няма повече да ви палим къщите, колко сме добрички“, така ли? Важното на цялата оная работа с краля е, че той ще е… един вид…

— Неоспоримо мощен и романтичен символ на абсолютната власт — спокойно произнесе Върховният Старши Учител.

— Точно така. Мощна власт.

— О, разбирам — каза Брат Мазача. — Добре. Ясно. Това ще бъде кралят.

— Точно така — повтори Брат Наблюдателна Кула.

— Никой няма да тръгне да спори с мощната власт, нали?

— Съвсем точно — рече Брат Наблюдателна Кула.

— Ама че късмет, тогава, че точно сега сме открили истинския крал — каза Брат Мазача. — Шанс едно на милион, наистина.

— Още не сме открили подходящия крал. Нямаме нужда от подходящия крал — отегчено каза Върховният Старши Учител. — За последен път! Само съм намерил едно момче, на което ми се струва, че короната му седи добре, разбира от заповеди и знае как да държи сабята. А сега само слушайте…

Държането, разбира се, беше важно. То нямаше почти нищо общо със служенето. Служенето със сабя, както считаше Върховният Старши Учител, беше просто мръсната работа по династийната хирургия. Свеждаше се единствено до това да удряш и да режеш. Докато един крал трябваше да може да държи сабята. Тя трябваше да улавя светлината точно по необходимия начин, като не оставя абсолютно никакво съмнение у наблюдаващите, че това тук е избраникът на Съдбата. Отдели много време да подготви сабята и щита. Беше се оказало много скъпо. Щитът блестеше като ясна месечина, а сабята… сабята беше великолепна…

Беше дълга и бляскава. Приличаше на нещо, което е направил някой гений на коваческото изкуство — някое от онези дребни Дзен момчета, дето работят само на предутринна светлина и могат да прековат двоен сандвич от огъната стомана в нещо с остротата на скалпела и с удържащата сила на сексуално възбуден носорог със стомашни киселини, — и който след това се е оттеглил в отшелничество, облян в сълзи, защото знае, че никога, ама съвсем никога, няма да направи отново нещо толкова добро. Тя имаше толкова много скъпоценни камъни по дръжката, че човек трябваше да я обвива в кадифе и да я гледа през тъмно стъкло. Самото й докосване придаваше царственост. А колкото до момчето… той беше далечен братовчед, напорист и суетен, а така също и глупав по поносимо аристократичен начин. Към настоящия момент го пазеха в една далечна ферма, надлежно задоволен с пиене и с няколко млади дами, макар че онова, от което момчето най-много се интересуваше, май бяха огледалата. Вероятно става за герой, мрачно разсъждаваше Върховният Старши Учител.

— Предполагам, че той не е истинският наследник на трона? — осведоми се Брат Наблюдателна Кула.

— Какво искаш да кажеш? — попита Върховният Старши Учител.

— Ами, знаете как е. Съдбата си прави разни шегички. Ха-ха. Голям майтап ще падне, нали така — каза Брат Наблюдателна Кула, — ако се окаже, че това момче е истинският крал. След цялата тая разправия…

— Вече не съществува истински крал! — сряза го Върховният Старши Учител. — Какво очаквате? Някакви си хора, дето бродят из пустошта стотици и стотици години, като търпеливо си предават от поколение на поколение сабя и таен знак? Някаква магия? — Направо изплю думата. Той би използвал магия, с всички средства, целта оправдава средствата и т.н., но да повярва, че в нея имало някаква морална сила, някаква логика — от това се разтреперваше. — Божичко, човече, бъди логичен! Бъди разумен. Даже и да е оцелял някой от старото кралско семейство, кръвната линия вече ще е толкова размита, че сигурно ще се появят хиляди хора с претенции към престола. Дори… — Помъчи се да измисли най-малко вероятния претендент, — дори и някой като Брат Даникин. — Той се вгледа в насъбралото се Братство. — Не го виждам тук тази вечер, между другото.

— Смешна работа, станала с него — замислено каза Брат Наблюдателна Кула. — Не си ли чул?

— Какво?

— На път за вкъщи снощи го ухапал крокодил. Горкото старо момче.

— Какво?

— Шанс едно на милион. Сигурно е избягал от някоя менажерия, или нещо подобно, и се спотайвал в задния му двор. Отишъл да си вземе ключа изпод изтривалката, а онова го захапало.

Брат Наблюдателна Кула затършува под плаща си и измъкна мърляв кафяв плик.

— Пуснали сме подписка, да му купим малко грозде и прочее, не знам, бихте ли желали да се, ъъ…

— Запишете ме с три долара — каза Върховният Старши Учител.

Брат Наблюдателна Кула кимна.

— Чудна работа. Точно това направих вече.

Само още няколко нощи, помисли си Върховният Старши Учител. До утре хората ще са вече толкова отчаяни, че ще коронясат даже и еднокрак трол, стига да ги е отървал от дракона. И ние ще си имаме крал, а той ще си има съветник, човек, на когото всички вярват, разбира се, а тази глупава пасмина може да върви обратно в канавките. Никакво дегизиране, никакви ритуали повече.

И никакво призоваване на дракони.

Мога да го преустановя, мислеше си той. Мога да го преустановя във всеки един миг, когато си пожелая.

Улиците пред двореца на Патриция бяха претъпкани. Носеше се маниакалният лъх на карнавал. Ваймс плъзна обиграно око по множеството пред него. Обичайната Анкх-Морпоркска тълпа по време на криза.

Половината бяха тук, за да се оплачат, четвърт — да наблюдават другата половина, а останалите — да крадат, просят или продават хот-дог на другите. Бяха се появили обаче и няколко нови лица. Имаше известен брой сериозни мъже с големи саби, преметнати през раменете и с камшици, провесени на коланите им, които крачеха през блъсканицата.

— Новините се разпространяват бързо, а — отбеляза познат глас досами ухото му. — ’ро утро, Капитане.

Ваймс се озова срещу ухиленото, мъртвешко лице на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“, доставчик на абсолютно всичко, което би могло да се продаде набързо от отворен куфар на оживена улица и за което се гарантираше, че е изпаднало от волска каруца.

— ’бро утро, Гърло — отнесено отвърна Ваймс. — Какво продаваш?

— Оригинален артикул, Капитане.

Гърлото се наведе по-наблизо. Беше от онези хора, от чиято уста „Добро утро“-то звучи като нечувано, невиждано и уникално предложение за търговия. Очите му заиграха напред-назад в очните гнезда, като двойка гризачи, които опитват да се измъкнат от капан.

— Не можеш да си позволиш да се лишиш от него — просъска той. — Анти-драконов крем. Лична гаранция: ако те изпепели, получаваш си парите обратно, без пазарлък.

— Това, което казваш — бавно започна Ваймс, — ако правилно разбирам думите ти, е, че ако бъда опечен жив от дракона, ти ще върнеш парите?

— Срещу лично заявление — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. Той отвъртя капака от ярко зелено мазило и го пъхна под носа на Ваймс. — Направен е от над петдесет различни най-редки подправки и билки по рецепта, известна само на шепа стари монаси, дето живеят някъде на някаква планина. Един долар кутийката, и сам си прерязвам гърлото. Това е служба в името на обществото, на практика — набожно добави той.

— Голяма работа трябва да са тия стари монаси, щом така бързо са го сварили — рече Ваймс.

— Умни копелета — съгласи се Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Сигурно е от медитацията и от яковото кисело мляко.

— Та, какво става, Гърло? — попита Ваймс. — Какви са всичките тия момчета с големите саби?

— Ловци на дракони, Капитане. Патрицият обяви награда от петдесет хиляди долара за онзи, който му донесе главата на дракона. Може и без останалото. Не е глупак той, да знаеш.

— Какво?

— Той така каза. Всичко е написано по плакатите.

— Петдесет хиляди долара!

— Не залага на дребно, а?

— По ми прилича на събиране на провизии за дракона — рече Ваймс. — Това ще докара неприятности, да ми помнят думата.

— Удивен съм, че още не си грабнал сабята и не си се присъединил.

— Аз съм по-скоро в това, което може да се нарече „обслужващ сектор“.

Гърлото съзаклятнически се огледа наоколо, след което подаде парче пергамент на Ваймс.

Там пишеше:

Анти-драконови предпазни стъкла 500 А$/бр. Подвижни детектори на леговища 250 А$/бр. Пронизващи стрели срещу дракони 100 А$/всяка Лопати 5 А$, Кирки 5 А$, Чували 1 А$

Ваймс му го подаде обратно.

— А чувалите за какво са? — попита той.

— За съкровището — отговори Гърлото.

— О, да — мрачно рече Ваймс. — Разбира се.

— Знаеш ли какво, знаеш ли какво… За нашите момчета в униформа — десет процента отстъпка.

— И сам си прерязваш гърлото, нали, Гърло?

— За офицери — петнайсет процента! — скочи Гърлото, докато Ваймс се отдалечаваше. Причината за леката паника в гласа му скоро стана ясна. Имаше изобилна конкуренция.

Населението на Анкх-Морпорк не беше по природа героично, но търговията си му беше в кръвта. На разстояние от няколко стъпки Ваймс би могъл да си купи неограничен брой магически оръжия с „Оригиналин Сиртификат за Афтентичнос“, наметало за невидимост — добра изработка, помисли си той, и беше наистина впечатлен от начина, по който сергиджията използваше огледало без стъкло, — и, като средство за по-леко успокоение, драконови бисквити, балони и хартиени колела на клечки. Медните гривни, облекчаващи при поява на дракони, бяха хубава идея.

Наоколо като че имаше точно толкова чували и лопати, колкото и саби.

Злато, това обясняваше всичко. Съкровището. Ха!

Петдесет хиляди долара! Един офицер от Нощната Стража изкарваше по трийсет долара на месец и трябваше сам да си плати, за да му изработят отличителните знаци.

Какво ли не би могъл да направи с петдесет хиляди долара…

Известно време Ваймс поразсъждава върху това, а след това поразсъждава върху нещата, които би могъл да направи с петдесет хиляди долара. Бяха много повече, като начало.

Той почти налетя на група мъже, скупчени около плакат, закован на стената. Съобщаваше, наистина, че главата на дракона, който тероризира града, е оценена на 50 000 А$, които ще бъдат връчени на храбрия герой, когато я донесе в двореца.

Един от купчината — по ръста, снаряжението и начина, по който бавно проследяваше буква по буква с пръст, Ваймс го прецени като водещ герой — четеше на останалите.

— …в де-ве-о… дво… ре-е-цъ-а. — довърши той.

— Петдесет хиляди — замислено рече един от тях, докато си търкаше брадичката.

— Стисната работа — каза интелигентът. — Далеч под тарифата. Би трябвало да е половината кралство и ръката на дъщеря му като зестра.

— Да, ама той не е крал. Той е Патриций.

— Е, ами половината от Патрицианството или каквото е там, тогава. Как изглежда дъщеря му?

Насъбралите се ловци не знаеха.

— Той не е женен — осмели се да се обади Ваймс. — И няма дъщеря.

Те се обърнаха и го изгледаха отгоре до долу. Прочете презрението в очите им. Сигурно всеки ден прегазваха по една дузина като него.

— Няма дъщеря? — изсумтя един от тях. — Иска хората да убиват дракони, а няма дъщеря?

Ваймс почувства, незнайно защо, че е редно да подкрепи господаря на града.

— Има малко кученце, което много обича — добави услужливо.

— Колко отвратително, да няма даже дъщеря — каза един от ловците. — И какво са петдесет хиляди долара в наши дни? Хвърляш толкова само за капаните.

— Точно тъй — потвърди друг. — Хората си мислят, че е състояние, но не си дават сметка, ами, че нямаш право на пенсия, и после всичките медицински разходи, трябва да си купиш и да поддържаш собствени принадлежности…

— …амортизации по девици… — кимна един дребен дебел ловец.

— Да, и после, съществува… какво?

— Моята специалност са еднорозите — обясни ловецът с притеснена усмивка.

— Аха, ясно. Времената са трудни — остро каза първият.

— И чудовищата стават по-нахални — намеси се още един. — Чух, че едно момче, ами, то си убило дракона там, в езерото, няма проблем, приковало му лапата над вратата…

— „Зъ смелите дебне опасностъ“ — изрече един от слушателите.

— Тъй, и знаете ли какво? Мамчето на онуй чудовище дойде и се оплака. Самата му майка дойде и се оплака на другия ден. Наистина се оплака. Това е почитта, която получаваш.

— Но най-лошото винаги са жените — мрачно вметна друг ловец. — Познавах онази кривогледата Горгона някога, о, истински ужас беше. Непрекъснато си превръщаше носа на камък.

— Не друго, а нашите задници са винаги на челно място — каза интелигентът. — Искам да кажа, де да ми бяха давали по един долар за всеки кон, дето са го изяли изпод мен!

— Точно така. Петдесет хиляди долара? Да си ги завре!…

— Аха.

— Така. Стипца.

— Да идем да пийнем по едно.

— Точно така.

Те кимнаха в справедливо съгласие и се отправиха с бодра стъпка към „Поправения Барабан“, с изключение на интелигента, който притеснено се примъкна обратно към Ваймс.

— Какво куче? — попита той.

— Какво?

— Попитах — какво куче?

— Малък териер с къса козина, струва ми се — рече Ваймс.

Ловецът обмисли това известно време.

— Цъ — каза той накрая и забърза след останалите.

— Има и леля в Псевдополис, ако не се лъжа — извика Ваймс след него.

Отговор не последва. Капитанът от Стражата сви рамене, след което продължи през тълпата към двореца на Патриция…

…където Патрицият прекарваше неприятно времето за обяд.

— Господа! — остро каза той. — Аз наистина не виждам какво друго може да се направи!

Насъбралите се първенци сред гражданството замърмориха помежду си.

— В моменти като този по традиция се появява герой — каза Президентът на Гилдията на Убийците. — Който убива дракона. Къде е той, това искам да знам аз? Защо нашите училища не възпитават младежи с онези качества, необходими на обществото?

— Петдесет хиляди долара не ми се струват хич много — каза Председателят на Гилдията на Крадците.

— За теб може и да не са много, скъпи ми господине, но това е всичко, което градът може да си позволи — твърдо отсече Патрицият.

— Ако не си позволи повече от това, струва ми се, че много скоро въобще няма да има град — отвърна крадецът.

— Ами търговията? — попита представителят на Гилдията на Търговците. — Хората няма да се вдигнат да плават чак дотук с товар от редки храни, само за да бъдат изпепелени, нали така?

— Господа! Господа! — Патрицият вдигна ръце в помирителен жест. — На мен ми се струва — продължи той, възползвайки се от кратката пауза, — че това, пред което сме изправени тук, е съвсем магически феномен. Бих искал да чуя какво ще каже нашият учен приятел по този въпрос. Хмм?

Някой сръга Главния Ректор на Невидимия Университет, който беше задрямал.

— Ъ? Какво? — попита магьосникът, сепнат от внезапното събуждане.

— Чудехме се — високо произнесе Патрицият, — какво възнамерявате да направите вие с този ваш дракон?

Главният Ректор беше стар, но цял живот борба за оцеляване в света на конкурентното магьосничество и византийската политика на Невидимия Университет означаваха, че той може да изкара защитен аргумент за части от секундата. Човек не би могъл да остане Главен Ректор за дълго, ако оставеше подобна откровена забележка да премине покрай ушите му.

— Мой дракон? — рече той.

— Добре известно е, че големите дракони са измрели отдавна — безцеремонно се произнесе Патрицият. — И, освен това, тяхната естествена среда определено е била селска. Така че, на мен ми се струва, че този трябва да е маг…

— При цялото ми уважение, Лорд Ветинари — каза Главният Ректор, — често е било заявявано, че драконите са измрели, но настоящото доказателство, ако смея да твърдя, като че ли хвърля известни съмнения върху тази теория. А що се отнася до естествената среда, това, което виждаме тук, е просто промяна на модела на поведение, предизвикана от разпространението на градските територии върху селските райони, което е довело до това много до този момент селски създания да приемат, дори в много случаи на драго сърце да приветстват, един по-градски начин на съществувание, а много от тях дори процъфтяват при новите възможности, така открити пред тях. Например, лисиците вечно ми събарят кошчетата за боклук.

Той засия. Беше съумял да извърви всичкия този път, без в действителност да се наложи да ангажира мозъка си с казаното.

— Да не би да казваш — бавно заговори убиецът, — че това, пред което сме изправени, е първият градски дракон?

— Това е то еволюцията — отвърна магьосникът щастливо. — Може и добре да му се отрази — добави той. — Изобилие на места за гнездене, а и предостатъчно материал за хранене.

Това изявление беше посрещнато с мълчание, докато не се обади търговецът:

— И с какво точно се хранят те?

Крадецът сви рамене.

— Май си спомням някакви приказки за девици, приковани към огромни скали — рискува той.

— Тогава значи ще си умре от глад тука — каза убиецът. — Пък и сме на глинеста почва.

— Ходели са насам-натам и са си търсили плячка — сети се крадецът. — Не знам дали това е от някаква полза…

— Както и да е — обади се лидерът на търговците, — това май отново си е твой проблем, лорде мой.

Пет минути по-късно Патрицият крачеше по дължина на „Продълговатия кабинет“ и гневно фучеше.

— Те ми се присмиваха. Личеше си!

— Предложи ли работна комисия? — попита Уанз.

— Разбира се, че предложих! Този път номерът не мина. Знаеш ли, наистина съм склонен да вдигна паричната награда.

— Не мисля, че това ще свърши работа, господарю. Всеки опитен убиец на чудовища знае тарифата за тази работа.

— Ха! Половината кралство — промърмори Патрицият.

— И ръката на дъщеря ви като зестра — каза Уанз.

— Дали някоя леля не е приемлива алтернатива? — попита Патрицият с надежда.

— Традицията изисква дъщеря, господарю мой.

Патрицият кимна мрачно.

— Може би ще успеем да се откупим — високо каза той. — Драконите интелигентни ли са?

— Мисля, че думата по традиция е „лукави“, господарю мой — отвърна Уанз. — Но разбрах, че обичали злато.

— Наистина ли? И за какво им е?

— Спят върху него, господарю.

— Какво, искаш да кажеш вътре в матрака?

— Не, господарю. Върху него.

Патрицият запрехвърля този факт из главата си.

— Не им ли е много твърдо?

— И на мен така ми се струва, сър. Но не мисля, че някой някога ги е питал.

— Хмм. Могат ли да говорят?

— Очевидно са добри в тая работа, господарю.

— А! Интересно.

Патрицият мислеше: ако може да говори, значи може да се пазари. А щом може да се пазари, тогава ще го хвана изкъсо — за малките люспи, или за каквото има там.

— И разправят, че имали медени езици — каза Уанз.

Патрицият се облегна назад в стола си.

— Някаква си мед? — попита той.

Откъм коридора отвън долетя шум от приглушени гласове, след което вкараха вътре Ваймс.

— А, Капитане. Докъде стигнахте?

— Моля, господарю? — каза Ваймс, докато дъждът се отцеждаше от пелерината му.

— По задържането на дракона — натърти Патрицият.

— Блатната птица ли? — пожела да уточни Ваймс.

— Знаеш много добре какво имам предвид — остро каза Ветинари.

— Започнато е разследване — по навик отговори Ваймс.

Патрицият изсумтя.

— Единственото, което трябва да направите, е да откриете леговището му. Щом веднъж откриете леговището, имате и дракона. Това е очевидно. Като че половината град него търси.

— Ако съществува леговище.

Уанз вдигна остър поглед.

— Защо казваш това?

— Разглеждаме няколко версии — дървено отвърна Ваймс.

— Ако няма леговище, тогава къде си прекарва дните? — попита Патрицият.

— Провежда се разследване.

— Тогава проведете ги пъргаво. И открийте леговището — кисело каза Патрицият.

— Да, сър. Свободен ли съм да напусна, сър?

— Много добре. Но ще очаквам напредък до довечера, разбра ли ме?

Сега пък защо трябваше да се чудя дали има леговище? — помисли си Ваймс, когато прекрачи и излезе на дневната светлина и на претъпкания площад. Защото не изглеждаше истински, ето защо. Ако той не е истински, тогава не е необходимо да прави нищо от онова, което ние очакваме. Как може да излезе от улица, в която не е влизал?

След като човек изключи невъзможното, тогава останалото, колкото и невероятно да е, трябва да е истината. Проблемът беше да определи кое е невъзможното, разбира се. Точно в това се състоеше номерът.

Оставаше и странният инцидент с орангутана посред нощ…