Стражите! Стражите!

…а Патрицият подаде сабята на Керът.

— Браво, млади момко — каза той. — Капитан Ваймс, предлагам да дадете почивка на хората си до края на деня.

— Благодаря ви, сър. Окей, момчета. Чухте негова светлост.

— Но не и ти, Капитане. Трябва да си поговорим малко.

— Да, сър? — невинно попита Ваймс.

Стражите се измъкнаха навън, поглеждайки към Ваймс със състрадание и тъга.

Патрицият се приближи до края на пода и погледна надолу.

— Горкият Уанз — каза той.

— Да, сър. — Ваймс се втренчи в стената.

— Но бих предпочел, ако беше останал жив, обаче.

— Сър?

— Заблуден, да, но полезен човек. Главата му можеше да ми е от полза по-нататък.

— Да, сър.

— Останалото, разбира се, можеше да изхвърлим.

— Да, сър.

— Това беше шега, Ваймс.

— Да, сър.

— Той никога не схвана идеята за тайните проходи, да ти кажа.

— Не, сър.

— Онова младо момче. Керът, така ли го нарече?

— Да, сър.

— Усърдно момче. Харесва ли му в Стражата?

— Да, сър. Чувства се като у дома си, сър.

— Ти ми спаси живота.

— Сър?

— Ела с мен.

Той тръгна напето през разрушения дворец, а Ваймс го следваше по петите, докато не стигнаха до „Продълговатия Кабинет“. Беше доста подреден. Беше се отървал при опустошенията единствено с допълнителен пласт прах. Патрицият седна и изведнъж всичко беше така, сякаш никога не е напускал. Ваймс се зачуди дали наистина го беше правил.

Взе сноп хартия и го изтръска от мазилката.

— Тъжно — каза той. — Лупин беше такъв акуратен човек.

— Да, сър.

Патрицият събра ръце и погледна Ваймс над тях.

— Нека те посъветвам нещо, Капитане.

— Да, сър?

— Може да ти помогне да разбереш поне малко света.

— Сър.

— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

Махна с тънката си ръка по посока на града и се приближи до прозореца.

— Огромно, бушуващо море от зло — каза той почти със собственическо чувство. — По-плитко на някои места, разбира се, но по-дълбоко, о, толкова по-дълбоко на други. Но хора като теб сглобяват малки салове от правила и неопределени добри намерения и казват: „Това е обратното, това ще възтържествува най-накрая. Удивително!“ — Той тупна доброжелателно Ваймс по гърба. — Там долу — продължи, — има хора, които ще последват който и да било дракон, ще почитат всеки бог, ще пренебрегнат всяка неправда. Всичкото поради някаква банална, делнична лошотия. Не истински възвишената, творческа гадост на великите грешници, а някаква масово произведена тъмнина на душата. Грях, може би ще кажеш ти, без и следа от оригиналност. Те приемат злото, не защото казват „да“, а защото не казват „не“. Съжалявам, ако това те обижда — потупа капитана по рамото, — но всички вие, мойто момче, наистина имате нужда от нас.

— От вас ли, сър? — тихо попита Ваймс.

— О, да. Ние сме единствените, които знаем как да накараме нещата да станат. Нали разбираш, единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. И ти си добър в това, гарантирам ти го. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което сте добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава.

— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и…

Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.

— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.

Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.

— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.

— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.

Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.

— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва.

Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.

— Всичко е част от естествения ход на нещата.

След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.

— Казах, че можеш да си вървиш.

Ваймс се спря на вратата.

— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?

— Наистина, наистина — отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.

— Но вие всяка сутрин ставате от сън, сър?

— Хмм? Да? Какво искаш да кажеш?

— Просто бих искал да знам защо, сър.

— О, хайде върви си, Ваймс. Ти си добро момче.

В тъмната и ветровита пещера, отсечена от сърцето на двореца, Библиотекарят се кълчеше и олюляваше по пода. Той се покатери по останките от тъжното съкровище и погледна към разкривеното тяло на Уанз долу.

После посегна, много, много внимателно, и откърти „Как да призоваваме дракони“ от вкочаняващите се пръсти. Издуха праха от нея. Погали я нежно, сякаш беше уплашено дете.

Обърна се, за да слезе от купчината, после се спря. Наведе се отново и внимателно измъкна още една книга от блестящите отломки. Не беше от неговите, освен в най-общ смисъл, че всички книги са негова територия. Внимателно прелисти няколко страници.

— Пази я — каза Ваймс зад гърба му. — Вземи я. Сложи я някъде.

Орангутанът кимна към капитана и затрополи надолу по купчината. Потупа нежно Ваймс по капачката на коляното, отвори „Как да призоваваме дракони“, прелисти през опустошените страници, докато не откри точно онази, която търсеше, и мълчаливо вдигна книгата нагоре.

Ваймс примижа срещу нечетливото писмо.

„И все пак драконите не са като еднорозите, твърдя. Те обитават някакво Царство, определено от Фантазията на Волята и, по този начин, може да се окаже, че този, който ги е призовал, и им е посочил пътеката към този свят, е извикал своя Собствен дракон на Съзнанието.

И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство…“

Царство на въображението, помисли си Ваймс. Ето къде отивали, значи. Във въображението ни. И когато ги извикваме обратно, ние им придаваме форма, все едно изливаме тесто във формата за кейк. Само че не се получава курабийка-човече, получава се това, което си ти. Собствената ти тъмнина, придобила форма…

Ваймс го прочете отново, после погледна и следващите страници.

Не бяха много. Останалата част от книгата беше овъглена маса.

Ваймс я подаде обратно на маймуната.

— Какъв човек е бил Малахит? — попита той.

Библиотекарят помисли върху отговора, както се полагаше на някой, който знае „Градски Биографичен Речник“ наизуст. После сви рамене.

— Изключително свят? — попита Ваймс.

Маймуната поклати глава.

— Е, забележително лош, тогава?

Маймуната сви рамене, после отново поклати глава.

— На твое място — рече Ваймс, — бих прибрал тази книга някъде на много сигурно място. И Книгата на Закона заедно с нея. Твърде опасни са.

— Ууук.

Ваймс се протегна.

— А сега — рече той, — да идем да пийнем по едно.

— Ууук.

— Но малко.

— Ууук.

— И ти плащаш.

— Ииик.

Ваймс се спря и се вгледа в голямото, мило лице.

— Кажи ми… Винаги ми е било любопитно да разбера… по-добре ли е да си човекоподобно?

Библиотекарят помисли малко.

— Ууук — отвърна.

— О! Наистина ли? — попита Ваймс.

Беше нов ден. Стаята беше изпълнена от край до край с градски величия. Патрицият седеше на строгия си стол, заобиколен от Съвета. Всички присъстващи носеха грейналите восъчни усмивки на добронамерени хора.

Лейди Сибил Рамкин стоеше на една страна, облечена в няколко акра черно кадифе. Семейните бижута на рода й блестяха по пръстите, шията и по черните къдри на модната перука. Общият ефект беше поразителен като небесна сфера.

Ваймс прекара хората си в центъра на залата и се закова на място, стиснал шлем под мишница, според правилата. Беше се удивил, когато видя, че дори и Ноби се беше постарал — намек за лъскав метал можеше да се съзре тук-таме по нагръдника му. А Колън беше придобил изражението на почти запечена важност. Бронята на Керът светеше.

Колън отдаде чест като по учебник за пръв път в живота си.

— Всички са тук и в ред, аз! — излая той.

— Много добре, Сержант — хладно каза Ваймс. Той се обърна към Патриция и учтиво вдигна вежди. Лорд Ветинари махна лекичко с ръка.

— Отпуснете се, или каквото и да се казва там на момчетата. Сигурен съм, че тук не е нужно да съблюдаваме церемонията. Ти какво ще кажеш, Капитане?

— Както кажете, сър — каза Ваймс.

— А сега, господа — Патрицият се наведе напред, — до нас достигнаха забележителни сведения за страхотните ви усилия в защита на града…

Ваймс пусна съзнанието си на воля, докато златните празни приказки летяха покрай него. Известно време той се позабавлява да наблюдава лицата на Съвета. Цяла поредица изражения премина през тях, докато Патрицият говореше. Разбира се, беше жизнено важно да има такава церемония. Така цялата работа ще се подреди и установи. И ще бъде забравена. Просто още една глава в дългата и вълнуваща история на и т.н., и т.н. Анкх-Морпорк беше много добър по отварянето на нови глави.

Провлаченият му поглед падна върху Лейди Рамкин. Тя му намигна. Очите на Ваймс отново се стрелнаха напред, а изражението му изведнъж стана дървено като талпа.

— …знак на нашата признателност — довърши Патрицият и се облегна назад.

Ваймс усети, че всички него гледат.

— Моля?

— Казах, че се опитваме да измислим някаква подобаваща компенсация, Капитан Ваймс. Многобройни родолюбиви граждани… — погледът на Патриция обходи Съвета и Лейди Рамкин, — и, разбира се, аз самият, смятаме, че ви се полага подобаваща награда.

Ваймс все още гледаше тъпо и неразбиращо.

— Награда? — рече той.

— Традиционна за такова геройско поведение — обясни Патрицият малко раздразнено.

Ваймс отново се обърна напред.

— Наистина не съм мислил за това, сър. За хората си, обаче, не мога да кажа, разбира се.

Настъпи неловко мълчание. С крайчеца на окото си Ваймс долови, че Ноби ръга сержанта в ребрата. Най-сетне Колън пристъпи напред и отдаде отново чест.

— Моля за разрешение да кажа, сър — промълви той.

Патрицият кимна великодушно.

Сержантът се прокашля. Той си свали шлема и извади лист хартия.

— Ъъ… Ние, като зачитаме присъствието на ваша чест, ние мислим, така де, като сме спасили там града и прочее, или един вид, или, искам да кажа… ние просто опитахме, сещате се, хора на място и такива ми ти неща… значи, ние мислим, че ние имаме право. Ако разбирате какво искам да кажа.

Насъбралото се множество кимна. Точно така трябваше да бъде.

— Продължавай — подкани го Патрицият.

— Така че ние, напънахме си мозъците. Малко нещо кофти, знам…

— Моля, продължавай, Сержант — каза Патрицият. — Няма защо да спираш. Всички ние добре съзнаваме значимостта на въпроса.

— Така, сър. Ами, сър. Първо, за заплатите.

— Заплатите?

Лорд Ветинари се облещи срещу Ваймс, който се блещеше в нищото.

Сержантът вдигна глава. Изражението му беше решителната гримаса на човек, който ще устои докрай.

— Да, сър — каза той. Трийсет долара на месец. Не е редно. Ние мислим… — той облиза устни и хвърли поглед назад към другите двама, които правеха някакви неясни окуражаващи го знаци, — ние мислим, ами, за основна ставка от, ъъ, трийсет и пет долара? На месец? — Той се вгледа в каменното изражение на Патриция. — С нарастване за званията? Мислехме за по пет долара.

Той отново облиза устни, обезкуражен от изражението на Патриция.

— Под четири няма да слезем. И това е окончателно. Съжалявам, ваше Височество, но това е.

Патрицият погледна към невъзмутимото лице на Ваймс, после отново към стражите.

— Това ли е всичко?

Ноби прошепна нещо в ухото на Колън, след което се втурна назад. Потящият се сержант стисна шлема си така, сякаш беше единственото истинско нещо на тоя свят.

— Има още едно нещо, ваше благородие.

— А! — Патрицият се усмихна свойски.

— Чайникът. Той така или иначе не беше много хубав, но пък Еръл го изяде. Струваше почти два долара. — Той преглътна. — Бихме искали нов чайник, ако не възразявате, ваша светлост.

Патрицият се наведе напред, стиснал облегалките на стола си.

— Искам да сме наясно по този въпрос — с леден глас каза той. — Трябва ли да ви повярваме, че вие молите за някакво си мизерно увеличение на заплатите и за един кухненски прибор?

Керът зашепна в другото ухо на Колън.

Колън обърна две изпъкнали, воднисти очи към сановниците. Краят на шлема му минаваше през пръстите му като воденично колело.

— Ами — започна той, — понякога, тъй де, помислихме си, когато имаме почивка за вечеря, или пък, когато е, тъй значи, понякога в края на дежурството може би, и ни се прииска да си починем малко, знаете как е, да поразпуснем… — Гласът му заглъхна.

— Да?

Колън си пое дълбоко дъх.

— Дали пък една мишена за мятане на стрелички е съвсем невъзможна?…

Гръмовната тишина, която последва, беше нарушена от пресекливо сумтене.

Шлемът на Ваймс падна от треперещата му ръка. Нагръдникът му заподскача, когато сподавяният смях от много, много години избухна на огромни, неконтролируеми тласъци. Той обърна лице към редицата съветници и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзи.

Смя се на начина, по който те се изправиха, съвсем объркани и с оскърбено достойнство.

Смя се на внимателно премереното неподвижно изражение на Патриция.

Смя се за света и за спасението на душите. Смя се и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзите.

Ноби протегна врат, за да стигне до ухото на Колън.

— Казвах ви — изсъска той. — Казвах ви, че никога няма да се съгласят. Знаех си, че играта със стреличките е прекалено. Сега ги разстроихте всичките.

Ваймс почука на вратата.

Забеляза, че бяха направили опит да попритегнат голямата фамилна къща. Плъзналите свободно храсти безжалостно бяха окастрени. Един възрастен работник на стълба заканваше гипсовата мазилка обратно по стените, докато друг един, с лизгар, доста произволно определяше линията, където свършва моравата и където започваха старите цветни лехи.

Ваймс пъхна шлем под мишница, приглади коса назад и почука. Беше си мислил да помоли Сержант Колън да го придружи, но бързо отхвърли идеята. Не би могъл да понесе кикотенето. Както и да е, от какво толкова имаше да се страхува? Беше поглеждал смъртта в устата три пъти; четири, ако се броеше и това, дето каза на Лорд Ветинари да си затваря устата.

За негово учудване най-накрая вратата се отвори от един прислужник, който беше толкова стар, че не беше изключено да го беше възкресил с чукането.

— Да сър?

— Капитан Ваймс, Градската Стража.

Мъжът го огледа от глава до пети.

— О, да — каза той. — Нейно благородие казваше нещо. Мисля, че нейно благородие си е при драконите — каза той. — Ако желаете да я изчакате вътре, ще…

— Знам пътя — каза Ваймс и пое покрай прорасналата пътека.

Кошарите бяха в развалини. Най-различни изпотрошени дървени кутии лежаха под мушамено покривало. От дълбините им няколко тъжни блатни дракона изсвистяха за поздрав към него.

Няколко жени се движеха целенасочено между кутиите. Дами, по-скоро. Бяха твърде немарливи, за да бъдат просто жени. Нито една обикновена жена не би и сънувала, че може да изглежда толкова развлечена; човек се нуждаеше от съвършената самоувереност да знае кой е бил пра-пра-пра-пра-дядо му, преди да надене подобни дрехи. Но те бяха, както Ваймс забеляза, невероятно добри дрехи, или някога са били; дрехи, купени от нечии родители, но толкова скъпи и с такова добро качество, че никога не се износваха и се предаваха от поколение на поколение като стария порцелан, сребърните прибори и подаграта.

Развъждат дракони, помисли си той. Личи им. Има нещо у тях. По начина, по който си носят сребристите шалчета, старите сака от туид и дядовите си ботуши за езда. И миризмата, разбира се.

Дребна жилава жена с лице като стара кожа за седла го зърна.

— Аха, вие трябва да сте галантният капитан. — Тя пъхна свободен кичур бяла коса под шала си и протегна една кафява, с изпъкнали жили ръка към него. — Бренда Родли. Това е Роузи Деван-Молей. Ръководи „Слънчевата Обител“, знаете, нали.

Другата жена, която имаше телосложение на човек, дето може да вдигне впрегатни коне на една ръка, и да ги подкове с другата, му се усмихна дружелюбно.

— Самюел Ваймс — слабо каза Ваймс.

— Баща ми също беше Сам — отбеляза Бренда. — Винаги можеш да разчиташ на един Сам, казваше той. — Тя отпрати един дракон обратно в кошарата му. — Тъкмо помагахме на Сибил. Стари приятелки, сещате се. Колекцията се пръсна, разбира се. Из целия град са, малките дяволи. Сигурна съм, обаче, че ще се върнат, щом огладнеят. Ама че генетични дадености, а?

— Не ви разбрах?

— Сибил смята, че бил страхотен, но аз съм сигурна, че ще успеем да отгледаме такъв след три-четири поколения. Известна съм с расовите си животни, да знаете — каза тя. — Това вече ще бъде нещо. Цял нов вид дракон.

Ваймс си помисли за свръхзвукови ледени капки, кръжащи из небето.

— Ъ — каза той. — Да.

— Е, ние трябва да тръгваме.

— Ъ, Лейди Рамкин не е ли тук? — попита Ваймс. — Получих съобщение, много важно било, пишеше тя, да съм дойдел тук.

— Трябва да е някъде вътре — каза Мис Родли. — Каза, че трябвало да се погрижи за нещо важно. О, моля те, внимавай с онзи, Роуз, ама че глупаво момиче!

— По-важно от драконите? — попита Ваймс.

— Да. Не знам какво я е прихванало. — Бренда Родли затършува из джоба на гигантска жилетка. — Радвам се, че се запознахме, Капитане. Отбивайте се винаги, когато минавате покрай нас, за мен ще бъде истинско удоволствие да ви разведа наоколо. — Тя измъкна една мърлява визитна картичка и му я тикна в ръката. — Сега трябва да тръгвам, чухме, че някои от тях се опитвали да си свият гнезда на Университетската кула. Не можем да го допуснем. Трябва да ги свалим преди да се е стъмнило.

Ваймс се взря във визитната картичка, докато жените затрополиха надолу по пътеката, понесли мрежи и въжета.

Пишеше: „Бренда, Лейди Родли. Наследствената Вила, Двореца на Куирм, Куирм.“ Което ще рече, осъзна той, че, отдалечавайки се със стегната крачка надолу по пътеката, като одушевена сергия за вехтории, беше вдовицата и Дукеса на Куирм, която притежаваше повече земя, отколкото човек можеше да види от най-високата планина в най-ясния ден. Ноби не би го одобрил. Като че ли съществуваше един специален вид бедност, който само много, много богатите можеха да си позволят…

Ето как трябваше да се държи човек, за да успее, помисли си той. Изобщо пет пари не даваш за това кой какво мисли и никога, ама изобщо не се съмняваш в нищо.

Той се върна в къщата. Една врата беше отворена. Водеше в голям, но тъмен и плесенясал хол. Високо в мрака главите на мъртви животни населяваха стените. Родът Рамкин изглежда беше застрашавал повече животински видове, отколкото цял ледников период.

Ваймс премина безцелно под друг махагонов свод.

Беше трапезария, съдържаща такава маса, че хората в другия й край са и в друга часова зона. Единият край беше колонизиран от сребърни свещници.

Беше наредена за двама. Батарея от прибори беше строена до всяка чиния. Старинни чаши за вино искряха на светлината от свещите.

Ужасно предчувствие обзе Ваймс в същия момент, в който полъх от „Покоряване“ — най-скъпият парфюм, който изобщо можеше да се намери в Анкх-Морпорк, прелетя край него.

— Ах, Капитане. Толкова мило, че дойдохте.

Ваймс бавно се обърна, без краката му видимо да помръднат.

Там стоеше Лейди Рамкин. Величествено.

Ваймс най-общо разпозна лъскава синя рокля, която искреше на светлината от лампите, маса коса с цвета на кестени, леко притеснено лице, което подсказваше, че цял баталион изкусни художници и декоратори току-що са свалили скелето си и са си тръгнали, както и леко скърцане, което говореше, че под всичко това един нещастен корсаж е подложен на напрежение, по-често срещано в сърцевината на големите звезди.

— Аз, ъъ. Ако вие, ъъ. Ако бяхте казали, ъъ. Щях, ъъ. Да се облека по-подходящо, ъъ. Изключително, ъъ. Много. Ъъ.

Тя го връхлетя като припламваща обсадна машина.

В някакъв сън той се остави да го сложат да седне. Трябва да беше ял, защото слуги изникнаха от нищото с неща, натъпкани с други неща, и се върнаха по-късно и отсервираха. Икономът се съживяваше от време на време, за да пълни чаша след чаша с непознати вина. Горещината от свещите беше достатъчна да сготви човек на нея. А през цялото време Лейди Рамкин говореше бодро и ясно — за големината на къщата, задълженията по огромното имение, усещането, че вече е време човек да приеме Положението си в Обществото По-Сериозно, докато залязващото слънце изпълваше стаята с червенина, а главата на Ваймс започна да се върти.

Обществото, успя да си помисли той, не знаеше какво ще му се изсипе върху главата. Драконите не бяха споменати нито веднъж, макар че след известно време нещо под масата сложи главата си върху коляното му и потекоха лиги.

Ваймс откри, че му е невъзможно да направи какъвто и да било принос към разговора. Чувстваше се надхитрен, обсаден. Направи един опит за пробив, с надеждата може би да стигне до кота, от която да избяга в изгнание.

— Къде мислите, че са отишли?

— Къде какво? — каза Лейди Рамкин, временно възпряна.

— Драконите. Сещате се. Еръл и жена му… женската, де.

— О, някъде на спокойно и скалисто място, предполагам — отвърна Лейди Рамкин. — Любимите места на драконите.

— Но той… тя е магическо създание. Какво ще стане, когато магията си отиде?

Лейди Рамкин му се усмихна свенливо.

— Повечето хора успяват да се справят.

Тя се пресегна през масата и го докосна по ръката.

— Хората ти смятат, че имаш нужда някой да се грижи за теб — кротко каза тя.

— О! Така ли? — каза Ваймс.

— Сержант Колън каза, че според него щели сме да се разбираме като „maison en Flambe“.

— О! Така ли е казал?

— А каза и нещо друго. Какво беше? А, да: „Шансът е едно на милион. Но може и да излезе“.

Тя му се усмихна.

И тогава Ваймс го осени и тресна мисълта, че в нейната собствена, специална категория, тя беше доста красива; това беше категорията на всички жени, в целия му живот, които някога изобщо си бяха помисляли, че той заслужава поне да му се усмихнат. По-зле тя не можеше и да бъде, но, пък, в края на краищата, и той не можеше да бъде по-добре. Така че, може би нещата се балансираха. Тя по-млада нямаше да стане, но, в края на краищата, кой ставаше? А тя имаше и стил, и пари, и здрав разум и самоувереност, и всички други неща, които той нямаше, и тя си беше отворила сърцето, и ако я оставеше, тя можеше да го погълне. Жената беше цял град.

В края на краищата, под обсада човек прави онова, което Анкх-Морпорк винаги беше правил — отлоства вратите, пуска завоевателите вътре и ги обладава.

Как се започваше? Тя като че ли очакваше нещо.

Той сви рамене, после вдигна чашата си с вино и потърси някаква фраза. Една пропълзя в диво резониращото му съзнание.

— За твое здраве, маце — каза той.

Гонговете на всевъзможни нощи отмериха края на стария ден.

(…а още по-нататък към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала, наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Гспн Диблър, С.С.П.Г., Анкх-Морпорк“.

— Знаеш ли, Лобзанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с това.)

Ефрейтор Нобс и Сержант Колън се мотаеха в сенките близо до „Поправения Барабан“, но се изправиха, щом се появи Керът с поднос в ръцете. Детритъс, тролът, почтително отстъпи настрани.

— Готово, момчета. Три халби. Заведението черпи.

— Божичко, изобщо не вярвах, че ще го направиш — промълви Колън, като сграбчи една дръжка. — Какво му каза?

— Просто му обясних, че е задължение да всички съвестни граждани по всяко време да подпомагат стражата — невинно сподели Керът, — и му благодарих за сътрудничеството.

— Ъхъ, и всичко останало — изсумтя Ноби.

— Не, това беше всичко, което му казах.

— Тогава трябва да имаш много убедителен глас.

— Ами, трябва да се възползваме от него, щом го имаме — каза Колън.

Отпиха замислено. Беше един миг на върховно спокойствие, няколко минути, откъснати от реалностите на живота. Беше малка хапка от откраднат плод и му се насладиха като такъв. Никой в целия град май не се биеше, не ръгаше с нож, нито се караше и, точно и само сега, беше възможно да повярваш, че това прекрасно състояние на нещата може да продължи.

А дори и да не продължеше, е, тогава, съществуваха спомени, които да им помогнат. За бягства и за хора, които се отдръпват от пътя. За изражението върху лицата на ужасените дворцови стражи. И когато всички крадци, герои и богове са се провалили, ние сме тук. И почти правим нещата, както трябва.

Ноби ръгна халбата върху един удобен перваз, поразтъпка малко краката си и си духна на пръстите. След кратко ровене из тъмните гънки на ухото си, измъкна парче цигара.

— Ама че време, а? — доволно каза Колън, когато кибритената клечка ги освети и тримата.

Останалите кимнаха. Вчера им се струваше на един живот разстояние, дори и сега. Но човек никога не можеше да забрави нещо подобно, без значение кой друг го правеше, без значение какво щеше да се случи отсега нататък.

— Даже до края на вечността да не видя повече друг скапан крал, пак ще ми е рано — каза Ноби.

— Така или иначе не мисля, че той беше подходящ за крал — отбеляза Керът. — Като говорим за крале, някой да иска пържени картофки?

— Няма подходящи крале — отсече Колън, но без много злоба. С десет долара повече на месец щеше да настъпи голяма разлика. Г-жа Колън се отнасяше много различно към мъж, който носеше по десет долара отгоре на месец. Бележките й върху кухненската маса бяха станали далеч по-дружелюбни.

— Не, но искам да кажа, няма нищо специално в това да имаш старинна сабя — продължи Керът. — Или пък белег по рождение. Искам да кажа, погледнете ме. Аз имам белег по рождение на ръката.

— И брат ми има — каза Колън. — Във формата на лодка.

— Моят по-прилича на корона — каза Керът.

— Охо, това те прави крал тогава — ухили се Ноби. — Логично е.

— Не разбирам защо. Моят брат да не е адмирал — разсъдливо каза Колън.

— И имам сабя — каза Керът.

Той я извади. Колън я пое от ръката му и я запремята на светлината от блясъка над вратата на „Барабана“. Острието беше тъпо и късо, и извито като коса. Беше направена добре и някога върху нея може и да беше имало надпис, но много отдавна беше станал нечетлив единствено от употреба.

— Хубава сабя — замислено проточи той. — Добре балансирана.

— Но не и подходяща за крал — каза Керът. — Сабите на кралете са големи и лъскави и вълшебни, а и имат скъпоценности по тях, а като ги размахаш, те улавят светлината и правят „звън“.

— Звън — повтори Колън. — Да. Предполагам, че така трябва да е, наистина.

— Просто искам да кажа, че не можеш да тръгнеш да раздаваш тронове на хората заради нещо такова — каза Керът. — Точно това каза и Капитан Ваймс.

— Хммм?

За миг Колън се беше изгубил в един малък свят от размишления. Истинските крале имаха лъскави саби, очевидно. С изключение на това, че… че може би истинският истински крал от, тъй де, едно време, той сигурно е имал сабя, дето ни най-малко не е лъщяла, но пък е била адски добра за рязане на разни неща. Просто мисъл.

— Казвам, че да си крал е хубава служба — подметна Ноби. — Къс работен ден.

— Аха. Ама и дните не са много — напомни Колън.

Той погледна замислено към Керът.

— Има го и това в занаята, разбира се.

— Както и да е, баща ми казва, че да си крал приличало много на тежкия труд — каза Керът. Той си пресуши халбата. — Това не е нещо за хората като нас. Нас… — той ги изгледа гордо, — стражите. Добре ли си, Сержант?

— Хмм? Какво? О. Да. — Колън сви рамене. Какво от това, така или иначе? Може би нещата се наредиха за добро. Той си довърши бирата. — Най-добре да тръгваме. Колко е часът?

— Около дванайсет часа.

— Нещо друго?

Керът помисли малко.

— И всичко е наред? — каза той.

— Така. Просто проверявам.

— Знаеш ли — обади се Ноби, — както ТИ го казваш, момче, човек може почти да повярва, че е истина.

Нека сега отново се отдалечим… Това е Дискът, свят и огледало на светове, носен през пространството върху гърба на четири гигантски слона, които стоят на гърба на Великата А’Туин — Небесната Костенурка. Около Ръба на този свят океанът се излива безкрайно в нощта. В Центъра му се издига високата десет мили кула на Кори Селести, върху искрящия връх на която боговете си играят игрички със съдбата на хората…

…ако човек знаеше какви са правилата и кои са играчите.

В далечния край на Диска изгряваше слънце. Утринната светлина потече по мозайката от морета и континенти, но го правеше толкова бавно, защото светлината е мудна и леко натежала в присъствието на магическо поле.

В тъмния полукръг, където старата светлина на залеза още не беше успяла напълно да се изцеди от най-дълбоките долини, две песъчинки, едната голяма, другата малка, излязоха от сянката, плъзнаха се ниско над вълните на океана на Ръба, и поеха целеустремено над съвършено непроницаемите, осеяни със звезди дълбини на пространството.

Може би магията щеше да устои. А може би не. Но дори и така да е, кой е вечен?