Стражите! Стражите!

Лейди Рамкин прокара ръце по тялото на Еръл.

— По дяволите, ако знам какво става там вътре. — Малкият дракон се опита да я лизне по лицето. — С какво се е хранил?

— Последното нещо, струва ми се, беше чайник — отговори Ваймс.

— Чайник с какво?

— Не. Просто чайник. Едно такова черно нещо с дръжка и чучур. Сума ти време го души и накрая го изяде.

Еръл немощно му се ухили, после се оригна. И двамата залегнаха.

— О, и после го сварихме да яде сажди от комина — продължи Ваймс, когато главите им отново се показаха над перилата.

Облегнаха се на подсиления бункер, който беше една от кошарите-лазарет на Лейди Рамкин. Трябваше да го подсилят. Обикновено едно от първите неща, които правеха болните дракони, беше да изгубят контрол върху храносмилателната си система.

— Не ми изглежда точно болен — каза тя. — Просто дебел.

— Много вие. И един вид можеш да видиш разни неща, дето се движат под кожата му. Знаеш ли какво си мисля? Нали ти каза, че те можели да си преподреждат храносмилателната система?

— О, да. Всичките им стомаси и панкреатични трошачки могат да се скачат по най-различни начини, разбираш ли. За да се възползват от…

— От всичко, което могат да открият, за да го превърнат в пламък — каза Ваймс. — Да. Струва ми се, че той се опитва да произведе някакъв много горещ пламък. Иска да се опълчи на големия дракон. Всеки път, когато онзи се понесе из въздуха, той просто застава и почва да вие.

— И не експлодира?

— Не сме забелязали. Искам да кажа, сигурен съм, че ако го беше направил, щяхме да забележим.

— И просто яде безразборно?

— Мъчно е да се каже със сигурност. Души всичко и яде повечето неща. Два галона газ за лампата, например. Както и да е, не мога да го оставя там долу. Не можем да се грижим за него както трябва. Пък и вече не е необходимо да търсим къде е драконът — горчиво добави той.

— Струва ми се, че реагираш малко глупаво по отношение на това — каза тя, докато водеше напред обратно към къщата.

— Глупаво? Уволниха ме пред всичките онези хора!

— Да, но всичко е било само едно недоразумение, сигурна съм в това.

— От моя страна нямаше никакво недоразумение!

— Е, аз пък мисля, че просто си разстроен, защото си импотентен.

Очите на Ваймс се изцъклиха.

— Какво?

— По отношение на дракона — продължи Лейди Рамкин, съвсем спокойно. — Нищо не можеш да направиш за това.

— Предполагам, че тоя шибан град и драконът просто са си лика-прилика.

— Хората са уплашени. Не можеш да очакваш кой знае колко от хората, когато са така уплашени.

Тя го докосна внимателно по ръката. Беше все едно наблюдаваш как съвършено управляват индустриален робот, за да го накарат лекичко да хване яйце.

— Не всички са храбри като теб — добави тя плахо.

— Като мен?

— Миналата седмица. Когато ги спря да убият драконите ми.

— О, онова ли. Това не е храброст. Както и да е, бяха просто хора. Хората са по-лесни. Най-откровено ще ти кажа едно нещо: за нищо на света няма да погледна в ноздрите на онзи дракон отново. Будя се денем и все за това мисля.

— О! — Тя като че ли поохладня. — Е, щом си сигурен… имам много приятели, да знаеш. Ако имаш нужда от някаква помощ, само трябва да кажеш. Дукът на Сто Хелит си търси капитан на дворцовата стража, сигурна съм в това. Ще ти напиша препоръчително писмо. Ще ти харесат, много приятна млада двойка са.

— Не съм сигурен какво ще правя сега — каза Ваймс по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Обмислям едно-две предложения.

— Е, разбира се. Сигурна съм, че ти най-добре знаеш.

Ваймс кимна.

Лейди Рамкин не спираше да премята кърпичката из ръцете си.

— Е, добре тогава.

— Добре — каза й Ваймс.

— Аз, ъъ, предполагам, че ще искаш да си тръгваш тогава.

— Да, предполагам, че е най-добре да тръгвам.

Настъпи мълчание. После и двамата заговориха наведнъж.

— Беше много…

— Просто искам да кажа…

— Съжалявам.

— Съжалявам.

— Не, ти говореше.

— Не, съжалявам, та казваше?

— О! — Ваймс се поколеба. — Ще тръгвам тогава.

— О! Да. — Лейди Рамкин му се усмихна пребледняла. — Не можеш да караш всички онези предложения да те чакат, нали — каза тя.

Подаде му ръка. Ваймс внимателно я стисна.

— Е, ще тръгвам значи.

— Обаждай се — каза Лейди Рамкин вече по-суховато, — ако случайно отново минаваш насам. И т.н. Сигурна съм, че Еръл ще се радва да те види отново.

— Да. Добре. Довиждане, значи.

— Довиждане, Капитан Ваймс.

Той се измъкна с неуверена крачка през вратата и забърза по тъмната, обрасла пътека. Усещаше погледа й върху гърба си, докато вървеше, или поне така си мислеше. Тя стои там, на вратата, почти закрила светлината. Стои и ме гледа. Но аз няма да се обърна назад, мислеше си той. Това би било наистина глупаво. Искам да кажа, тя е прекрасен човек, има много здрав разум и е страхотна личност, но наистина…

Няма да се обърна назад, дори ако ще тя да стои там, докато измина цялата улица. Понякога трябва да постъпиш жестоко, за да си добър.

Така че, когато чу, че вратата се затръшва, а той не бе изминал още половината отсечка, изведнъж се почувства много, много ядосан, така, сякаш току-що го бяха ограбили.

Той се спря неподвижно, стискаше и разпускаше юмруци в тъмнината. Той вече не беше Капитан Ваймс, той беше Гражданинът Ваймс, което означаваше, че сега може да прави неща, за които някога не би си и мечтал. Може би да иде и да разбие няколко прозореца.

Не, това с нищо няма да помогне. Той искаше повече от това. Да се отърве от този скапан дракон, да си върне работата, да пипне който и да стоеше зад всичко това, да се забрави поне веднъж и да удря някого, чак до прималяване…

Вгледа се в нищото. Далече долу градът представляваше маса пушек и пара. Но той не мислеше за това.

Той мислеше за един мъж, който бяга. И, още по-назад в обърканите мъгли на живота си, за едно момче, което бягаше, за да не изостава.

И под сурдинка той каза:

— Познаваме ли го, а?

Сержант Колън довърши прокламацията и огледа враждебната тълпа.

— Не винете мен. Аз само чета нещата. Не ги пиша.

— Това е човешко жертвоприношение, ето какво е — каза някой.

— Нищо лошо няма в човешките жертвоприношения — обади се свещеник.

— А, така си е — бързо каза първият. — Поради основателни религиозни причини. И като се използват осъдени на смърт престъпници и т.н.20

Но то е много по-различно, отколкото да те тикнат на дракона, само защото той бил малко гладен.

— Точно в това е смисълът! — каза Сержант Колън.

— Данъците са едно, а яденето на хора е съвършено Друго.

— Добре казано!

— Ако всички ние кажем, че няма да се съгласим, какво може да направи драконът?

Ноби отвори уста. Колън тръшна ръка върху нея и вдигна победоносно юмрук във въздуха.

— Точно това и аз винаги съм казвал — рече той.

— Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени!

Настъпиха нестройни възгласи.

— Чакай малко — бавно заговори един дребен мъж. — Доколкото ние знаем, драконът е много добър само в едно нещо. Той лети из града и подпалва хората. Не съм съвсем сигурен какво точно се предлага, което ще го възпрепятства да направи това.

— Да, но ако всички ние протестираме… — обади се първият говоривш, гласът му леко променен от неувереността.

— Ще изгори всички ни — рече Колън. Той реши отново да изиграе новия си коз и добави, с гордост: — Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени! — Този път последваха далеч по-малко възгласи. Хората щадяха енергия за притесненията си.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам защо не. Защо да не може да изгори всички ни и да отлети в някой друг град?

— Защото…

— Съкровището — каза Колън. — Нуждае се от хора, които да му носят съкровища.

— Аха.

— Е, може би, но колко точно?

— Какво?

— Колко хора? От целия град, искам да кажа. Може би няма да има нужда да изпепели целия град, а само някои части. Знаем ли кои части?

— Вижте, почва да става глупаво — каза първият говоривш. — Ако тръгнем непрекъснато да търсим проблемите, никога нищо няма да свършим.

— Просто си струва първо да се обмислят нещата това е единственото, което казвам. Като например какво ще стане, ако ние дори успеем да победим дракона?

— О, хайде стига! — рече Сержант Колън.

— Ама, сериозно. Каква е алтернативата?

— Човешко същество, като начало!

— Както искате — надуто рече дребният мъж. — Но аз мисля, че по един човек на месец е много по-добре в сравнение с някои от управниците, които сме имали. Някой да си спомня Нерш Лунатика? Или Кикотещият се Лорд Сминс и Подземието му „Едноминутен Смях“?

Разнесе се значително мърморене от рода на „той има право“.

— Но тях ги отхвърлихме! — каза Колън.

— Не, не е вярно. Бяха убити.

— Същата работа — рече Колън. — Искам да кажа, никой няма да може да убие дракона. Ще е необходимо нещо повече от тъмна нощ и наточен нож, за да се справи човек, сигурен съм в това.

Виждам какво има предвид капитанът, мислеше си той. Нищо чудно, че винаги си пийва по едно, след като размисли върху нещата. Ние винаги губим, още преди да сме започнали. Дай на който и да е Анкх-Морпоркианец една голяма тояга и той ще се озове накрая пребил сам себе си до смърт.

— Виж какво, омазан малък простако — каза първият говоривш, сграбчвайки дребния за яката свил свободната си ръка на юмрук, — аз случайно имам три дъщери и случайно не искам нито една от тях да бъде изядена, много ти благодаря.

— Да, и хората обединени… не ще… бъдат… никога…

Гласът на Колън трепна. Осъзна как всички останали от тълпата са зяпнали нагоре.

Копеле такова, помисли си той, докато рационалността му пресъхваше. Сигурно има терлици на краката си.

Драконът се понамести на покрива на най-близката къща, размаха веднъж-два пъти крила, прозя се и тогава протегна врат надолу към улицата.

Мъжът, благословен с дъщери, стоеше, вдигнал юмрук, в центъра на един светкавично уголемяващ се кръг от голи павета. Дребният мъж се измъкна от смръзналата се схватка и се впусна към сенките.

Изведнъж се оказа, че като че ли в целия свят нямаше нито един човек, който да е по-самотен и по̀ без приятели.

— Ясно — тихо каза той. Той се намръщи срещу любопитното влечуго горе. Всъщност то не изглеждаше особено войнствено настроено. Наблюдаваше с нещо, граничещо с интерес.

— Не ме интересува! — изкрещя той, а гласът му отекна от стена на стена в тишината. — Ние се опълчваме срещу теб! Ако убиеш мен, можеш със същия успех да убиеш и всички останали!

Разнесе се известно притеснено влачене на крака сред онези части от тълпата, които не смятаха, че това е абсолютно аксиоматично.

— Ние можем да ти устоим, така да знаеш! — изръмжа мъжът. — Нали така, кажете всички. Какъв беше онзи лозунг за хората обединени, а, Сержант?

— Ъъ — рече Колън и усети как гръбначният му стълб се вледенява.

— Предупреждавам те, драконе, човешкият дух е…

Те никога не разбраха какво точно е бил, или поне какво мъжът си мислеше, че е бил, макар че не е изключено в тъмните часове на безсънните нощи, някои от тях да си спомняха последвалите събития и да стигнаха до доста хубавото и преобръщащо червата прозрение, а именно, че едно от нещата, които често пъти биваха забравяни за човешката природа, е, че макар и да е, при нормални обстоятелства, благородна, храбра и прекрасна, тя е и, когато се стигне до същината й, ами, просто човешка.

Драконовият плам го уцели право в гърдите. За един миг той се виждаше като нажежен до бяло силует, преди скромните, черни останки да се свият до малка локвичка топящи се павета.

Пламъкът изчезна.

Тълпата беше застинала като статуи, без да знае как ще привлече повече внимание — дали ако остане на място или ако побегне.

Драконът се втренчи долу, любопитен да види какво ще е следващото нещо, което те ще направят.

Колън усети, че като единствен присъстващ представител на властта, от него се очаква да поеме в ръце ситуацията. Прокашля се.

— Добре тогава — каза той, опитвайки се да изхвърли писъка от гласа си. — Бихте ли се придвижили насам, дами и господа. Преместете се насам, така. Преместете се. Моля да се държите добре, ако обичате.

Той размаха ръце с неопределен професионален жест, докато хората нервно се заизнизваха. С крайчеца на окото си той видя червени пламъци зад покривите и искри, които се виеха в небето.

— Абе, вие нямате ли си къщи, където да си ходите? — изграчи дрезгаво той.

Библиотекарят изникна обратно в Библиотеката на нашето „тук и сега“. Всяко едно косъмче по тялото му беше щръкнало от ярост.

Той отвори вратата и се заклатушка из поразения град.

Някой там отвън щеше да открие, че най-страшният му нощен кошмар е един побеснял Библиотекар.

Със значка.

Драконът се носеше лениво напред-назад над среднощния град, като едва-едва размахваше криле. Нямаше нужда да го прави. Термичните течения му даваха нужната височина.

Навсякъде из Анкх-Морпорк имаше пожари. Толкова много човешки вериги с кофи се бяха образували между реката и многобройните горящи сгради, че кофите объркваха посоките и ги отвличаха по път. Не че в действителност човек се нуждаеше от кофа, за да вземе от мътните води на река Анкх-и мрежа вършеше чудесна работа.

Надолу по течението, отряди от опушени хора работеха трескаво, за да затворят огромните, корозирали порти под Месинговия Мост. Те бяха последната защита на Анкх-Морпорк срещу пожара, тъй като тогава Анкх оставаше без излаз и постепенно, капка по капка изпълваше пространството между стените. Човек би могъл да се задуши под нея.

Работниците на моста бяха онези, които не можех или пък не искаха да избягат. Много други се изливах през портите на града и се отправяха надалеч през хладните, обрамчени в мъгла равнини.

Но не за дълго. Драконът, като връхлиташе и с виеше грациозно над разрушенията, се плъзна над стените. След няколко секунди стражите видяха актиничния огън, който прониза мъглата. Човешката вълна потече назад, а драконът кръжеше над нея като овчарско куче. Огньовете на поразения град се отразяваха червени по вътрешната част на крилата му.

— Да имаш някакви предложения какво да правим сега, Сержант? — попита Ноби.

Колън не отговори. Де да беше тук Капитан Ваймс мислеше си. И той нямаше да знае какво да правим но имаше далеч по-добър речник, с който да го смутолеви.

Някои от огньовете изгаснаха, когато надигащите се води и обърканата плетеница от пожарникарски вериги свършиха работа. Драконът като че нямаше желание да подхваща нови. Беше постигнал целта си.

— Чудя се кой ще бъде — рече Ноби.

— Какво? — попита Керът.

— Жертвата, искам да кажа.

— Сержантът каза, че хората няма да се примирят с това — стоически отвърна Керът.

— Ами, да. Погледни го по този начин: ако кажеш на хората: какво избирате — да ви изгорят къщата до основи досами вас, или пък да бъде изядено някакво си момиче, дето най-вероятно никога не сте го и чували, ами, те може и да се позамислят малко. Такава е човешката природа, нали разбираш.

— Сигурен съм, че някой герой ще се появи тъкмо навреме — каза Керът. — С някакво ново оръжие или нещо такова. И да го удари по уязвимото място.

Настъпи тишината от внезапно съсредоточено слушане.

— Като например? — попита Ноби.

— Място. Където той е уязвим. Дядо ми разказваше разни приказки. Удари драконът в уязвимото му място, казваше той, и си го убил.

— Като да го ритнеш в как-му-се-викаше? — попита Ноби, заинтригуван.

— Н’нам. Предполагам. Макар че, Ноби, и преди съм ти казвал, че не е редно да…

— И като къде е това място?

— О, различно място за всеки отделен дракон. Изчакваш го, докато прелети над теб и си казваш, ето го уязвимото му място, и тогава го убиваш — обясни Керът. — Нещо подобно.

Сержант Колън се вгледа с празен поглед в пространството.

— Хмм — каза Ноби.

Погледаха известно време паническата панорама. После Сержант Колън попита:

— Сигурен ли си за уязвимото му място?

— Да. О, да.

— Де да не беше толкова сигурен, момче.

Те отново погледнаха към ужасения град.

— Знаеш ли — започна Ноби, — ти винаги си ми разказвал как си печелил награди за стрелба с лък в армията, Сержант. Казваше, че си имал стрела с късмет, винаги си имал грижата да си я прибираш обратно, казваше, че си…

— Добре! Добре! Но това не е същото, нали? Така или иначе, аз не съм герой. Защо пък аз да го правя?

— Капитан Ваймс ни плаща по трийсет долара на месец — каза Керът.

— Да — каза Ноби, като се ухили, — а ти получаваш пет долара допълнително, полагаеми за отговорността, която носиш.

— Но Капитан Ваймс вече го няма — нещастно каза Колън.

Керът го погледна строго.

— Сигурен съм, че ако беше тук, той щеше да е първият, който…

Колън му направи знак да млъкне.

— Всичко е много добре. Ами ако не уцеля?

— Погледни го откъм веселата му страна — рече Ноби. — Сигурно никога няма да го узнаеш.

Изражението на Сержант Колън премина в злобна и отчаяна усмивка.

— Ние никога няма да го узнаем, искаш да кажеш.

— Какво?

— Ако си мислиш, че ще се изправя на някой покрив сам-самичък, много се лъжеш. Заповядвам ти да ме придружиш. Така или иначе — добави той, — ти също получаваш по един долар допълнително за поетата отговорност.

Физиономията на Ноби се изкриви от паника.

— Не, не получавам! — изграчи той. — Капитан Ваймс каза, че ми ги удържа за пет години, защото съм бил позор за човешкия род!

— Е, най-добре да си ги получиш обратно. Така или иначе, ти знаеш всичко за уязвимите места. Виждал съм те да се биеш.

Керът енергично отдаде чест.

— Разрешение да се явя доброволец, сър. Пък и аз получавам само по двайсет долара на месец за обучението и нямам нищо против, сър.

Сержант Колън си прочисти гърлото. После си опъна нагръдника. Беше един от онези с удивително внушителни гръдни мускули, вдълбани в него. Гърдите и стомахът му пасваха в него по същия начин, по който желето пасва на формата за желе.

Какво би направил Капитан Ваймс сега? Ами, би си пийнал едно. Но ако не си пийнеше едно, какво би направил?

— Това, от което имаме нужда — бавно каза той, — е План.

Прозвуча добре. Само това единствено изречение прозвуча достойно за заплатата, която получаваше. Щом имаш План, вече наполовина си стигнал там.

А на него вече му се струваше, че различава възгласите на тълпите. Те се трупаха по улиците и хвърляха цветя, и го носеха триумфално на ръце из признателния му град.

Единственият проблем беше, както подозираше той, че го носеха в урна.

Лупин Уанз крачеше по ветровитите коридори към спалнята на Патриция. Това беше апартамент, който никога не се беше отличавал с разкош и в най-добрите случаи, и съдържаше едва едно тясно легло и няколко вехти шкафа. А сега изглеждаше даже още по-зле, без едната си стена. Сега само една крачка на сън и човек като нищо можеше да се озове право в огромната пещера, която понастоящем представляваше Голямата Зала.

Дори и така да беше, той затвори вратата зад себе си, заради самата идея за уединение. После, предпазливо и с многобройни нервни погледи към огромното пространство отвъд, той коленичи на средата на пода и откърти една дъска.

На бял свят се появи дълъг, черен плащ. Тогава Уанз бръкна още по-надолу в прашното пространство под пода и затършува из него. Продължи да рови още по-надолу. После легна по корем и пъхна и двете си ръце в дупката и заопипва отчаяно.

Книга профуча през стаята и го халоса в тила.

— Това ли търсеше, а? — каза Ваймс.

Той прекрачи от сенките.

Уанз беше на колене, а устата му не спираше да се отваря и затваря.

Какво ли ще каже, мислеше си Ваймс. Сигурно ще е: „Знам какво е това“, или пък: „Как влезе тук“, или пък ще е: „Виж, аз мога всичко да обясня.“ Де да имах един зареден дракон в ръцете си точно сега.

Уанз каза:

— Браво. Колко умно, че си се сетил.

Разбира се, винаги имаше и непредвидена възможност, добави Ваймс наум.

— Под дъските на пода — високо каза той. — Първото място, където би потърсил човек. Доста глупаво, в интерес на истината.

— Знам. Предполагам, че той не си е и помислял, че някой ще тръгне да търси — каза Уанз, докато се изправяше и изтупваше праха от себе си.

— Извинявай, не разбрах? — любезно каза Ваймс.

— Ветинари. Знаеш го какъв беше по отношение на интригите и пр. Той беше замесен в повечето от най-големите заговори срещу самия себе си, така държеше неща под свой контрол. Доставяше му удоволствие. Очевидно той го е призовал, но не е могъл да го овладее. Нещо, по-лукаво и от него самия.

— Та ти какво правеше? — попита Ваймс.

— Чудех се дали не би било възможно да върна магията. Или пък да призова друг дракон. Тогава те ще се сбият.

— Един вид изравняване на ужаса, това ли имаш предвид? — попита Ваймс.

— Може би си струва да се опита — ревностно отвърна Уанз.

Той се приближи с няколко стъпки.

— Виж, колкото до работата ти, знам, че тогава и двамата бяхме малко пренапрегнати, така че, ако си я искаш обратно, няма да има никакъв проб…

— Трябва да е било ужасно. Представи си какво ли му е минавало през главата. Извикал го е, а след това е разбрал, че това не е просто някакво си средство, а истинско същество със свое собствено съзнание. Съзнание точно като неговото, само че без всякакви задръжки. Знаеш ли, на драго сърце бих се обзаложил, че в самото начало той наистина си е мислел, че това, което прави, е за добро. Трябва да е бил полудял. Рано или късно, във всички случаи.

— Да — дрезгаво каза Уанз. — Трябва да е било ужасно.

— И при все това, искам да ми падне в ръцете! През всичките тези години да го познавам и да не разбера…

Уанз нищо не каза.

— Бягай — меко каза Ваймс.

— Какво?

— Бягай. Искам да те видя да побегнеш.

— Неразбир…

— Видях как някой избяга, през нощта, когато драконът подпали онази къща. Спомням си как тогава си помислих, че той се движи смешно, все едно подскача. И после, оня ден, те видях да бягаш от дракона. Би могъл да е същият човек, така си помислих. Почти на подскоци. Като някой, който бяга, за да не падне. Да познаваме такъв, а, Уанз?

Уанз махна с ръка по начин, който може би си мислеше, че е небрежен.

— Това просто е смехотворно, това не е доказателство.

— Забелязах, че вече спиш тук — каза Ваймс. — Предполагам, че кралят обича да си му под ръка, а?

— Нямаш абсолютно никакво доказателство — прошепна Уанз.

— Разбира се, че нямам. Начинът, по който някой тича. Припряният глас. Това е всичко. Но няма никакво значение, нали така? Защото нямаше да има никакво значение, даже и ако наистина имах доказателство. Няма на кого да го дам. Пък и ти не можеш да ми върнеш службата.

— Мога! — каза Уанз. — Мога, а ти не заслужаваш да си просто един капитан…

— Ти не можеш да ми върнеш службата — повтори Ваймс. — Тя никога не е била във властта ти, че да ми я отнемаш. Аз никога не съм бил градски служител, нито служител на краля, нито пък на Патриция. Аз бях служител на закона. Може да е бил корумпиран и покварен, но беше закон, някакъв закон. Сега вече не съществува никакъв закон, с изключение на: „Ако не си отваряш очите, жив ще те опекат.“ Къде е моето място в това?

Уанз се втурна напред и го сграбчи за ръката.

— Но ти можеш да ми помогнеш! Може би съществува начин да унищожим дракона, нали разбираш, или поне можем да помогнем на хората, да урегулираме нещата, че да смекчим най-страшното, по някакъв начин да намерим допирна точка…

Ударът на Ваймс го уцели по бузата и го завъртя.

— Драконът е тук — сряза го той. — Не можеш да го урегулираш, нито да го убедиш, нито да се спазариш с него. С драконите няма примирие. Ти го докара тук и сега сме обречени на него, копеле такова.

Уанз свали ръка от ярката бяла следа, където го беше цапнал юмрукът.

— Какво ще правиш?

Ваймс не знаеше. Беше мислил върху една дузина начини, по които могат да се развият нещата, но единственият, наистина подходящ, беше да убие Уанз. А сега, в решаващия момент, не можеше да го направи.

— Това е проблемът с хора като теб — рече Уанз, като се изправяше. — Вие винаги сте против всяко едно нещо, насочено към усъвършенстването на човешкия род, но никога нямате нито един сносен собствен план. Стража! Стража!

Той се ухили налудничаво срещу Ваймс.

— Не си очаквал това, нали? — каза той. — Още имаме гардове тук, нали знаеш. Не са толкова много, разбира се. Не са много хората, които искат да влязат.

В коридора отвън се чуха стъпки и четирима от дворцовата стража се появиха, извадили саби.

— На твое място не бих приел да се бия — продължи Уанз. — Те са отчаяни и неловки мъже. Но им се плаща много добре.

Ваймс нищо не каза. Уанз беше гадняр. Човек винаги имаше някаква надежда с такива като него. Старият Патриций никога не беше постъпвал гадно, това поне трябваше да му се признае. Ако искаше някой да умре, човекът даже и не го разбираше.

Единственото, което трябва да направиш, когато си имаш работа с хора като Уанз, беше да играеш играта според правилата.

— Някога ще си платиш за това — каза той.

— Прав си. Съвършено прав си. Но някога е адски далече — напомни Уанз. — Никой от нас не доживява чак толкова дълго, че да го направи. Ще имаш известно време, за да помислиш върху това — кимна към гардовете. — Хвърлете го в специалното подземие. После се заемете с онази, малката задачка.

— Ъъ — започна водачът на гардовете, после се поколеба.

— Какво има, човече?

— Вие, ъъ, искате да го нападнем? — окаяно попита гардът.

Кралската гвардия може и да беше тъпа, но и те, като всички останали, разбираха от условности, а когато гардовете ги викат, за да се справят с някого при нажежени обстоятелства, значи лошо им се пише. Това копеле трябва да е герой, мислеше си той. Този страж не копнееше за бъдеще, в което да е мъртъв.

— Разбира се, идиот такъв!

— Но, ъъ, той е сам — каза гвардейският капитан.

— И се усмихва — обади се мъж зад гърба му.

— Може би всеки един миг ще се метне на полюлея — предположи един от колегите му. — И ще преобърне масата, може би.

— Той дори не е въоръжен! — изкрещя Уанз.

— Това е най-лошото — отсече един от гардовете с дълбок стоицизъм. — Как да ви кажа, те скачат и сграбчват някоя от декоративните саби зад капака над камината.

— Ъхъ — каза друг, подозрително. — И после запокитват стол срещу теб.

— Няма никаква камина! Няма никаква сабя! Само той! А сега, хванете го! — изпищя Уанз.

Двама гардове сграбчиха колебливо Ваймс за раменете.

— Няма да направиш нищо героично, нали? — прошепна единият от тях.

— Не знам откъде да започна — каза той.

— О! Добре.

Докато отвеждаха Ваймс, той чу как Уанз избухна в побъркан смях. Винаги така ставаше с гаднярите.

Но той имаше право за едно нещо. Ваймс нямаше план. Не беше мислил изобщо какво ще се случи след това. Колко глупаво от негова страна, мислеше си той, да реши, че просто трябва да се опълчиш и с това ще приключи всичко.

Чудеше се и каква беше другата задача.

Кралските гвардейци не продумваха, само гледаха право напред и го поведоха надолу, през разрушената зала, после през останките от друг един коридор към една зловеща врата. Отвориха я, хвърлиха го вътре и си заминаха.

И никой, абсолютно никой не забеляза тънкото, подобно на листо нещо, което се спусна плавно от сенките на покрива, премятайки се из въздуха като кедрово семе, преди да се приземи сред оплетените финтифлюшки на съкровището.

Беше черупка от фъстък.

Именно тишината разбуди Лейди Рамкин. Спалнята й гледаше над кошарите на драконите и тя беше свикнала да спи под лекия съпровод на шумолящи люспи, спорадичния рев на някой дракон, който издишва плам насън, и оплакванията на бременните женски. Липсата на какъвто и да било шум беше като будилник.

Беше поплакала преди да заспи, но не много, защото нямаше никаква полза от това да сантименталничи и да унива. Запали лампата, намъкна гумените си ботуши, грабна тоягата, която можеше да се окаже всичко, което стои между нея и теоретичната загуба на добродетелността й, и забърза надолу през тънещата в сенки къща. Докато пресичаше влажната морава към колибките им, смътно долови, че долу, в града става нещо, но го отхвърли като нещо, за което в момента не си струва да се мисли. Драконите бяха по-важни.

Тя отвори вратата.

Е, още си бяха там. Познатата воня на блатни дракони, наполовина езерна кал и наполовина химическа експлозия, се изниза вън в нощта.

Всеки дракон се крепеше на задните си крака насред кошарата си, извил врат и втренчен с яростна съсредоточеност в покрива.

— О! — рече тя. — Пак лети там горе, а? Перчи се. Не се тревожете за това, деца. Мама е тук.

Тя остави лампата на една висока полица и се приближи до кошарата на Еръл.

— Е, момчето ми — започна тя и млъкна.

Еръл се беше проснал настрани. Тънка струйка сив пушек излизаше от устата му, а стомахът му се надуваше и свиваше като мех. А кожата му надолу от врата беше почти чисто бяла.

— Струва ми се, че ако някога пренапиша „Болестите“ отново, на теб ще ти отделя цяла една глава — тихо каза тя и отключи вратата към кошарата. — Я да видим дали онази гадна температура е спаднала, а?

Тя посегна да го погали по кожата и ахна. Бързо отдръпна ръка и видя как мехурите се вдигат по пръстите й.

Еръл беше толкова студен, че пареше.

Докато го гледаше втренчено, малките кръгли следи, които топлината й беше разтопила, се покриха с тънък слой замръзнал въздух.

Лейди Рамкин приклекна назад.

— Но какъв дракон си ти?… — започна тя.

Чу се далечното потропване на входната врата на къщата. Тя се поколеба един миг, после угаси лампата, пропълзя тежко по протежение на кошарите и отмести парчето зебло от прозореца.

Първата утринна светлина откри силуета на страж на прага й, а перата на шлема му се вееха на вятъра.

Тя паникьосано прехапа устни, хвърли се обратно към вратата, пробяга през моравата и се шмугна в къщата, като вземаше по три стъпала наведнъж.

— Колко глупаво, колко глупаво — мърмореше тя, давайки си сметка, че лампата й е останала долу. Но нямаше време за това. За времето, докато идеше и я вземеше, Ваймс можеше вече да си е отишъл.

Опипом и по памет тя откри най-добрата си перука в мрака и я нахлупи на главата си. Някъде между мехлемите и драконовите лекарства на тоалетката си, се намираше нещо, наречено, доколкото си спомняше, „Росата на Нощта“ или с някакво подобно неподходящо име, отдавнашен подарък от някакъв безмозъчен племенник. Тя опита няколко шишета преди да открие нещо, което, ако се съди по миризмата му, беше това, което търсеше. Дори и на нос като нейния, който много отдавна беше затворил по-голямата част от сензорния си апарат, изправен пред всеобемащата воня на драконите, това му се стори, ами, по-силно, отколкото си спомняше. Но очевидно на мъжете такива неща им харесваха. Или поне така беше чела. Адска глупост, наистина. Тя изкриви горния край на внезапно станалата й твърде практична нощница до положение, което — както се надяваше, — разкриваше, без всъщност да разголва, и се втурна обратно надолу по стълбите.

Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх, завъртя дръжката и още докато отваряше вратата, си даде сметка, че е забравила да си събуе гумените ботуши…

— О, Капитане — чаровно каза тя, — та значи ето… КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ ТИ?

Шефът на дворцовата стража отстъпи няколко крачки назад и, тъй като той беше от селски произход, направи няколко скрити жеста, за да се предпази от духа на сатаната. Те очевидно не помогнаха. Когато отново отвори очи, нещото си стоеше там, все още наежено от ярост, все още вонящо на нещо гадно и ферментирало, все още нахлупило накриво купчина къдри и все още забучено заплашително над една тресяща се пазва, която накара небцето му да пресъхне…

Беше чувал за такива неща. Харпии, така се наричаха. Какво ли беше станало с Лейди Рамкин?

Но видът на гумените ботуши го беше пообъркал. Легендите за харпиите нищо не споменаваха за гумени ботуши.

— Давай, приятелче — избоботи Лейди Рамкин, като си подръпна нощницата по-благоприлично около врата. — Не стой така там с тая зинала уста. К’во искаш?

— Лейди Сибил Рамкин? — каза стражът не с учтивия тон на някой, който търси просто потвърждение, а с невярващия тон на някой, комуто се струва невероятно трудно да приеме, че отговорът може да бъде „да“.

— Използвай очите си, млади човече. Коя друга мислиш, че съм?

Гардът се окопити.

— Само че аз имам призовка за Лейди Сибил Рамкин — неуверено каза той.

Гласът й беше унищожителен.

— Какво искаш да кажеш с това „призовка“?

— Да се яви в двореца, нали разбирате.

— Изобщо не мога да си представя защо ще бъде необходимо по това време на нощта — каза тя и понечи да затръшне вратата. Не можа да се затвори, обаче, тъй като върхът на сабята се пъхна в нея в последния момент.

— Ако не дойдете — каза гардът, — заповядано ми е да предприема мерки.

Вратата се стрелна назад, а лицето й се притисна в неговото, почти поваляйки го в безсъзнание с миризмата на гниещ розов цвят.

— Ако си мислиш, че ще ме докоснеш… — започна тя.

Погледът на гарда се втурна встрани, само за един миг, към кошарите на драконите. Лицето на Сибил Рамкин пребледня.

— Не би го направил! — изсъска тя.

Той преглътна. Макар и страховита, тя беше само човек. Можеше само да ти откъсне главата, в метафоричния смисъл на думата. Съществуваха, каза си той, далеч по-лоши неща от Лейди Рамкин, макар че, честно казано, точно в този момент те не бяха на три пръста от носа му.

— Да предприема мерки — повтори той грачещо.

Тя се изправи и проследи с поглед редицата стражи зад гърба му.

— Разбирам — каза хладно. — Така било значи? Шестима от вас срещу една крехка жена. Много добре. Ще ми позволите, разбира се, да си взема палто. Малко е хладно.

Тя затръшна вратата.

Дворцовите стражи тъпчеха с крака в студа и се опитваха да избягват погледите си. Това очевидно не беше начинът, по който се арестуваха хора. На тях не им се позволяваше да те карат да ги чакаш на вратата, не така се предполагаше да действа светът. От друга страна, единствената алтернатива беше да влязат там вътре и да я измъкнат навън, но никой от тях не можеше да събере достатъчно ентусиазъм да го направи. Освен това гвардейският капитан не беше сигурен, че разполага с достатъчно хора, за да замъкне Лейди Рамкин където и да било. Щяха да са му необходими хилядни отряди, с дървени валяци.

Вратата отново изскърца и се отвори, разкривайки само плесенясалия мрак на салона вътре.

— Така, момчета… — каза капитанът, неловко.

Появи се Лейди Рамкин. Той успя да я зърне за кратко и неясно, как излетя през вратата с вой и това може би щеше да е последното нещо, което да запомни, ако един от хората му не бе запазил достатъчно самообладание, че да й подложи крак, както летеше надолу по стълбите. Тя се просна по корем, като проклинаше, зарови се в избуялата морава, удари си главата в ронещата се статуя на някакъв античен Рамкин и се строполи на място.

— Леле майчице! — каза той с глас, преливащ от ужас и страхопочитание. — И драконът иска да изяде НЕЯ?

— Отговаря напълно — отвърна капитанът. — Тя като че ли е най-високопоставената дама в града. Дали е девица — не знам — добави той, — и точно в този момент нямам намерение да мисля за това. Някой да отиде и да докара каруца.

Той опипа ухото си, леко одраскано от върха на сабята. По природа не беше груб човек, но в този момент беше сигурен, че би предпочел дебелината на драконовата кожа между себе си и Сибил Рамкин, когато тя се събуди.

— Не се ли предполагаше да й убием домашните дракони, сър? — попита друг гард. — Струва ми се, че Г-н Уанз спомена нещо да убием всички дракони.

— Това беше само заплаха, с която да си послужим.

Гардът сбърчи чело.

— Сигурен ли сте, сър? Аз пък си мислех…

На капитана му беше дошло до гуша. Крещящи харпии и мечове, издаващи шум, все едно цепят коприна досами ухото му, жестоко бяха съсипали способността му да погледне от гледната точка на другия.

— О, ти си мислел, така ли? — изръмжа той. — Ти си бил голям мислител, бе? А не мислиш ли, че ще си много подходящ за някое друго назначение тогава, а? Градски страж, може би? Те всичките са мислители там.

Останалите гардове се изкикотиха смутено.

— Ако беше помислил — саркастично добави капитанът, — щеше да се сетиш, че кралят едва ли би пожелал някой друг дракон да умре, нали така? Те най-вероятно са далечни роднини, или нещо такова. Искам да кажа, той не би поискал да ходим да избиваме собствения му вид, а?

— Ами, сър, хората го правят, сър — кисело рече гардът.

— Е, добре — отвърна капитанът. — То е друго нещо. — Той многозначително се потупа отстрани по шлема. — Т’ва е ’щото ние сме интелигентни.