Стражите! Стражите!

Въздухът стана много тих, толкова тих, че човек почти можеше да чуе бавното падане на вятъра. Библиотекарят се клатушкаше на кокалчета между безкрайните книжни рафтове. Куполът на Библиотеката беше все още над главата му, но пък, той винаги си беше там.

На Библиотекаря му се струваше съвсем логично, че след като съществуват пътеки, където рафтовете са отвън, тогава трябва да съществуват и други пътеки в пространството между самите книги, създадени от квантовите вълни от самата тежест на думите. Определено имаше някои странни звуци, които идваха от другата страна на някои рафтове, а Библиотекарят знаеше, че ако дръпне лекичко една-две книги, щеше да се озове пред съвсем различни библиотеки под различни небеса.

Книгите огъват времето и пространството. Една от причините, поради които собствениците на онези гореспоменати малко блуждаещи, сбутани антикварни книжарници винаги изглеждат леко свръхестествени и страшни, е, че много от тях наистина са, след като са свърнали в този свят след някой погрешен завой в собствените им книжарници в светове, където се счита за похвална бизнес практика да носиш непрекъснато домашни пантофи и да си отваряш магазина, само когато ти скимне. Човек се отклонява в Б-пространството на свой собствен риск.

Много старши библиотекари, обаче, след като веднъж докажат, че са достойни, посредством изпълнението на някой храбър акт на библиотекарството, ги приемат в един таен орден и ги обучават в суровите изкуства на оцеляването отвъд Рафтовете, Които Знаем. Библиотекарят беше високо квалифициран във всички от тях, но това, което опитваше да направи сега, не само щеше да му докара изхвърляне от Ордена, но може би дори и от самия живот.

Всички библиотеки, навсякъде, са свързани в Б-пространството. Всички библиотеки. Навсякъде. И Библиотекарят, като се водеше по книжни знаци, издълбани върху рафтовете от предишни изследователи, по миризмата, дори по примамливия шепот на носталгията, се беше упътил целенасочено към една много специална библиотека.

Имаше едно утешение. Ако сбъркаше, никога нямаше да го разбере.

По някакъв начин драконът беше по-страшен на земята. Във въздуха той беше първично създание, грациозно, дори и когато се опитваше да те изпепели до основи. На земята той беше просто едно адски голямо животно.

Огромната му глава се изправи на предутринната сивота и бавно се обърна.

Лейди Рамкин и Ваймс надникнаха предпазливо иззад една поилка. Ваймс стискаше с ръка муцуната на Еръл. Малкият дракон скимтеше като ритнато кученце и се мъчеше да се изскубне.

— Великолепен звяр — каза Лейди Рамкин с глас, за който може би си мислеше, че е шепот.

— Много бих искал да престанеш да го повтаряш — рече Ваймс.

Последва стържене, когато драконът се помъкна по камъните.

— Знаех си аз, че не е убит — изръмжа Ваймс. — Нямаше части от него. Твърде чисто беше. Обзалагам се, че беше изпратен някъде с някаква магия. Погледни го. Той е съвършено нереален! Нуждае се от магия, за да го държи жив!

— Какво искаш да кажеш? — попита Лейди Рамкин, без да откъсва поглед от бронираните хълбоци.

Какво искаше да каже? Какво наистина искаше да каже? Замисли бързо.

— Просто физически не е възможно, това искам да кажа. Нищо, което е толкова тежко, не би било редно да лети, нито да изригна огън така. Казах ти.

— Но той ми изглежда съвсем истински. Така де, човек би очаквал едно магическо създание да е, ами, да е прозрачно.

— О, истински е. Съвсем истински — горчиво каза Рамкин.

— Но само ако предположим, че той се нуждае от магия, както ние се нуждаем от… слънчева светлина? Или пък храна.

— Че е тавмоядно, това ли искаш да кажеш?

— Просто мисля, че той яде магия, това е — отвърна Ваймс, който не беше получил класическо образование. — Искам да кажа, всичките тези блатни дракончета, винаги на границата на изчезването, я си представи, че някога там, в праисторическите времена, някои от тях са открили как да използват магията?

— Някога по тия места е имало доста естествена магия — замислено каза Лейди Рамкин.

— Ето ти го, значи. В края на краищата, животните използват въздуха и морето. Искам да кажа, ако наоколо съществува естествен източник, нещо ще го използва, нали така? Тогава проблемите с лошото храносмилане и тежестта, и размера на крилата и т.н. просто няма да съществуват, защото магията ще има грижата за това. Олеле!

Но щеше да е необходима в големи количества, помисли си той. Не беше сигурен колко магия е нужна на човек, за да промени достатъчно света, че да накара тонове бронирано туловище да пърха из небето като лястовичка, но можеше да се обзаложи, че няма да е малко.

Всичките тези кражби. Някой хранеше дракона.

Той погледна към силуета на Библиотеката от магически книги на Невидимия Университет — най-голямата колекция от дестилирана магическа енергия на Света на Диска.

А сега драконът се беше научил как да се храни.

За свой ужас той откри, че Лейди Рамкин се е преместила и вцепенен видя, че се е отправила към дракона, вирнала брадичка като наковалня.

— Какво, по дяволите, правиш? — високо прошепна той.

— Ако е произлязъл от блатните дракони, тогава може и да успея да го подчиня — отвърна тя. — Трябва да ги гледаш право в очите и да използваш безпрекословен тон. Не могат да устоят на строгия човешки глас. Липсва им воля, нали разбираш. Те са просто едни големи глупачета.

За свой срам Ваймс усети, че краката му не се канят да имат нищо общо с какъвто и да било луд порив да я връща обратно. На гордостта му това не й се понрави много, но тялото му изтъкна, че не гордостта му е тази, дето я чака голяма вероятност да я размажат върху най-близката сграда. През уши, изгарящи от срам, той я чу да казва: „Лошо момче!“

Ехото от това строго нареждане отекна по площада.

О, богове, помисли си той, така ли се дресира дракон? Като му посочиш разтопеното петно на пода и го заплашиш, че ще му натриеш носа в него? Рискува да надникне иззад поилката. Драконът бавно извръщаше глава като въртящ се кран. Имаше малък проблем с фокусирането върху нея, точно под главата си.

Ваймс видя как огромните червени очи се присвиха, когато звярът се опита да примижи по протежение на собствения си нос.

Изглеждаше озадачен. Ваймс не се изненада.

— Седни! — изрева Лейди Рамкин с такъв нетърпящ възражение глас, че дори и Ваймс усети как краката му неволно омекват. — Браво, добро момче! Мисля, че май имам бучка кокс тук някъде… — Тя се потупа по джобовете.

Да го гледаш право в очите. Това беше най-важното. Тя наистина, помисли си Ваймс, дори и за миг не трябваше да свежда поглед.

Драконът вдигна нокът без ни най-малко усилие и я закова на земята.

Ваймс се привдигна в ужас, а Еръл се измъкна от ръцете му и прелетя над ведрото с един-единствен скок. Заподскача през площада в серия от разтрисащи крилата дъги, зинал с уста и с хъхрещи оригвания, опитвайки се да изригне пламък.

Отговорът на това беше език от синьо-бял огън, който разтопи ивица клокочеща скала от около няколко ярда, но не успя да покоси дразнителя. Трудно беше да го засечеш във въздуха, защото, съвсем очевидно, дори и Еръл не знаеше къде ще се намира, нито пък как точно ще бъде, когато се озовеше там горе. Единствената му надежда в този момент беше в движението, и той подскачаше и се въртеше между все по-яростните огнени изригвания като уплашен, но изпълнен с решимост свободен електрон.

Огромният дракон се изправи на задните си крака с шума от една дузина котви, които са се стоварили накуп в някое кьоше, и се опита да изтика противника си от въздуха.

В този миг краката на Ваймс се предадоха и решиха, че за известно време биха могли да си позволят да бъдат геройски крака. Той се втурна през разделящото ги пространство, стиснал сабя, готов за каквото и да беше нещото, за което тя можеше да послужи, сграбчи Лейди Рамкин за ръка и я метна на рамо.

Направи няколко стъпки преди да осъзнае абсолютната неразумност на това си действие.

Последва едно „Тупфффхф“. Гръбначният стълб и коленете му се опитаха да се слеят в една буца. Морави точици заиграха пред очите му. Като връх на всичкото, нещо непознато, но очевидно направено от китова кост го ръгаше остро право в тила.

Успя да направи още няколко крачки по чиста инерция и с абсолютната увереност, че когато спре, ще бъде напълно размазан. Родът Рамкин не се грижеше за красотата, грижеше се за здрава маса и яки кости, и наистина бяха станали много добри в тая работа с течение на вековете.

Капка жив драконов огън изпука върху плочите на няколко стъпки разстояние.

По-късно той щеше да се чуди дали не си е измислил само, че е подскочил на половин стъпка във въздуха и че е покрил останалото разстояние до поилката в приличен бяг. Може би в екстремни ситуации всеки човек научаваше онзи вид незабавно действие, което на Ноби му беше втора природа. Така или иначе, поилката беше зад него, а Лейди Рамкин беше в ръцете му, или поне приковаваше ръцете му към земята. Успя да ги освободи и се опита да им върне малко живот с търкане. Какво следваше сега? Тя видимо не беше наранена. Той си припомни нещо за разхлабване на дрехите на човек, но в случая с Лейди Рамкин това можеше да се окаже опасно без специални сечива.

Тя разреши неотложния проблем като сграбчи ръба на поилката и се изправи на крака.

— Така — каза тя, — пантоф те чака тебе… — Очите й чак сега се фокусираха върху Ваймс за пръв път. — Какво по дяволите става… — започна отново и тогава съзря сцената зад гърба му. — О, мамка му! Моля да ме извиниш, разбира се.

Енергията на Еръл се изчерпваше. Тантурестите му крилца наистина бяха непригодни за същински полет и той съумяваше да се задържи във въздуха единствено като размахваше диво криле, също като пиле. А огромните нокти свистяха из въздуха. Един от тях закачи фонтана на площада и го разруши. Следващият довърши пък Еръл.

Той прелетя над главата на Ваймс в директна отвесна линия, удари се в един покрив зад него и после се плъзна надолу.

— Трябва да го хванеш! — изкрещя Лейди Рамкин. — Трябва! Жизнено важно е!

Ваймс се втренчи в нея, след което се гмурна напред, щом крушовидното тяло на Еръл се отърколи от ръба на покрива и падна. Беше изненадващо тежък.

— Слава богу — рече Лейди Рамкин, изправяйки се с мъка на краката си. — Толкова лесно се взривяват, нали знаеш. Можеше да е много опасно.

Спомниха си другия дракон. Той не беше от ония, дето се взривяват. Беше от ония, дето убиват хора. Те се обърнаха. Бавно.

Звярът се надвеси над тях, подуши и тогава, сякаш те изобщо нямаха никакво значение, им обърна гръб. Подскочи тежко във въздуха и с едно-единствено бавно размахване на крилата, спокойно загреба нататък по площада и после се изгуби в мъглите, които се кълбяха над града.

Междувременно Ваймс се притесняваше повече за по-малкия дракон в собствените му ръце. Стомахът му заплашително клокочеше. Защо не беше обърнал повече внимание на книгата за драконите?! Дали един такъв стомах не беше белег, че се канят да експлодират, или пък работата беше в това, че човек трябва да внимава, точно когато клокоченето спре?

— Трябва да го последваме! — каза Лейди Рамкин.

— Какво стана с каретата?

Ваймс махна неопределено по посоката, в която, доколкото си спомняше, конете се бяха втурнали насред паниката.

Еръл кихна облак топъл газ, който миришеше даже по-зле и от нещо, дето са го зазидали в мазето, замахна слабо във въздуха, лизна Ваймс по лицето с език като кухненско ренде, измъкна се от ръцете му и изприпка нанякъде.

— Къде отиде? — избумтя Лейди Рамкин, изниквайки от мъглата, като теглеше конете след себе си. Те не искаха да идват, от копитата им прехвърчаха искри, но водеха една изгубена битка.

— Той все още се опитва да го предизвика! — каза Ваймс. — Човек би очаквал да се предаде, не е ли така?

— Бият се като хали — възрази Лейди Рамкин, когато той се качи на каретата. — Въпросът е да накараш противника си да експлодира, нали разбираш.

— Аз пък си мислех, че е съвсем естествено победеното животно просто да падне по гръб, за да покаже, че се предава, и това е всичко — каза Ваймс, докато трополяха след чезнещия вече блатен дракон.

— При драконите не става — каза Лейди Рамкин. — Ако някое тъпо създание падне по гръб, изкормваш го. Те така правят. Почти като хората, наистина.

Облаците се бяха скупчили гъсто над Анкх-Морпорк. Над тях бавната златна слънчева светлина на Света на Диска се разстилаше.

Драконът искреше в утрото, докато тъпчеше жизнерадостно въздуха и правеше невъзможни извъртания и премятания заради самото удоволствие. После си спомни работата, която го чака за деня.

Те бяха имали дързостта да го призоват…

Под него стражата обхождаше от край до края Улицата на Малките Богове. Въпреки гъстата мъгла, тя започваше да се изпълва.

— Как им се вика на онея неща, дет’са кат’ тънки стъп’ла? — попита Сержант Колън.

— Стълби — рече Керът.

— Много са тук наоколо — каза Ноби. Примъкна се до най-близкостоящата и я ритна.

— Ой! — По нея се смъкна фигура, полуоплетена в наниз знаменца.

— Какво става тук? — попита Ноби.

Човекът със знамето го изгледа отгоре до долу.

— Кой се интересува, къркач? — рече той.

— Извинявай, но ние — каза Керът, изниквайки от мъглата като айсберг. Мъжът се ухили нездраво.

— Ами, за коронацията, нали така. Трябва да подготвим улиците за коронацията. Трябва да окачим знамената. Трябва да свалим старата украса, нали така?

Ноби изгледа увисналите парцали с неприязън.

— На мен не ми изглежда чак толкова стара. Изглежда нова. Ами ония, торбестите неща там, на оня щит?

— Това са кралските хипопотами на Анкх — гордо каза мъжът. — Свидетелства за знатната ни традиция.

— Та откога имаме знатна традиция, значи? — попита Ноби.

— От вчера, разбира се.

— Не можеш да получиш знатна традиция за един ден — обади се Керът. — То трябва да продължи дълго време.

— Ако нямаме такава — каза Сержант Колън, — то, обзалагам се, че много скоро ще имаме. Жена ми остави бележка за това. Толкова много години, а накрая да се окаже, че била монархистка. — Той злобно изрита тротоара. — Ама-ха! — каза. — Човек трийсет години си съдира задника от работа, за да сложи парче месо на масата, а единственото, за което приказва тя, е някакво си момче, дето за пет минути става крал. Знаете ли какво ядох с чая си снощи? Сандвичи с говежда пача!

Това не оказа желания ефект върху двамата ергени.

— Божичко! — каза Ноби.

— Истинска говежда пача? — попита Керът. — Онази, с малките хрупкави парченца отгоре ли? И с лъскави петна мас?

— Даже не си спомням кога за последен път съм поглеждал коричката на паница пача — отплесна се Ноби в някакъв гастрономичен рай. — Само с малко солчица и чер пипер, чудна манджа за…

— Не смей да го казваш — предупреди Колън.

— Най-хубаво е когато забучиш ножа в нея и разрежеш мазнината и тогава цялата кафяво-жълта маса избълбуква отгоре — продължи унесено Керът. — Един миг като тоя струва…

— Млъквай! Млъквай! — изкрещя Колън. — Ние сме само… какво по дяволите беше това?

Усетиха внезапната низходяща тяга, видяха как мъглата над главите им се нави на кълба, които се разбиха в стените на къщата. Струя от по-студен въздух прелетя през улицата и после изчезна.

— Беше все едно нещо се плъзна край нас, там някъде горе — каза сержантът. Замръзна. — Ей, не мислите ли… ?

— Видяхме как го убиха, нали така? — припряно попита Ноби.

— Видяхме как изчезва — напомни Керът.

Спогледаха се, сами и мокри насред забулената в мъгла улица. Там горе можеше да има всичко. Въображението насели влажния въздух с ужасни видения. А по-страшното беше увереността, че Природата може да се е справила по-добре и от него.

— Цъ — рече Колън. — Може би беше просто някой… някоя голяма блатна птица. Или нещо такова.

— Трябва ли да предприемем нещо? — попита Керът.

— Да — отговори Ноби. — Да се ометем бързо оттук. Спомни си Гаскин.

— Може би е друг дракон — каза Керът. — Трябва да предупредим хората и…

— Не — разпалено отсече Сержант Колън, — защото, а/ те няма да ни повярват и, б/ сега вече си имаме крал. Т’ва си си негова работа, драконите.

— Точно така — съгласи се Ноби. — Той може наистина да се ядоса. Драконите май са, така де, кралски животни. Като сърните.

— Кара те да се радваш, че си простак човек — каза Колън.

— Прост човек — поправи го Ноби.

— Това не е много достойно гражданско поведение… — започна Керът. Прекъсна го Еръл.

Малкият дракон доприпка до средата на улицата, вдигнал високо къса опашка и с поглед, втренчен в облаците над него. Подмина стражата, без да им обърне ни най-малко внимание.

— Какво му е? — попита Ноби. Трополене иззад гърбовете им възвести каретата на Рамкин.

— Хора? — попита колебливо Ваймс, взирайки се през мъглата.

— Определено сме такива — каза Сержант Колън.

— Видяхте ли да минава оттук един дракон? Освен Еръл?

— Ами, ъъъ — рече сержантът, като гледаше към другите двама. — Един вид, сър. Може би. Вероятно.

— Тогава не стойте там като някакви мухльовци — каза Лейди Рамкин. — Качвайте се! Толкова място има вътре!

Наистина имаше. Когато са я построили, каретата най-вероятно е била атракцията на деня, цялата в плюш и позлата и окичена с пискюли. Времето, немарата и отпарянето на седалките, за да се облекчи честото й използване за транспортиране на дракони по изложби, си бяха казали думата, но от нея все още лъхаше на привилегии, стил и, разбира се, на дракони.

— Какво си мислите, че правите? — попита Колън, когато тя изтрополи нататък в мъглата.

— Махаме — отвърна Ноби, докато грациозно жестикулираше към кълбата наоколо.

— Това наистина е отвратително — размишляваше Сержант Колън. — Някои да се разхождат в такива карети, когато има хора, дето нямат покрив над главата си.

— Това е каретата на Лейди Рамкин — каза Ноби. — За нея няма проблем.

— Е, да, ами предците й, а? Не получаваш големи къщи и карети, без да си смукал потта на бедните поне малко.

— Просто те е яд, защото женичката ти си бродира корони по долните гащи.

— Това няма нищо общо — възмутено отвърна Сержант Колън. — Аз винаги много съм държал на правата на човека.

— И на джуджето — обади се Керът.

— Да, да — неуверено каза сержантът. — Но цялата тая работа с кралете и лордовете, това противоречи на основното човешко достойнство. Всички се раждаме равни. Гади ми се.

— Никога по-рано не съм те чувал да говориш така, Фредерик — каза Ноби.

— За теб съм Сержант Колън, Ноби.

— Съжалявам, Сержант.

Самата мъгла се оформяше в същинска Анкх-Морпоркска есенна супа от бамя.18

Ваймс се взря през нея, докато капчиците набиваха яко и го измокриха до кости.

— Едва го различавам. Свий сега наляво.

— Някаква идея къде се намираме? — попита Лейди Рамкин.

— Някъде в някой търговски район — кратичко отвърна Ваймс.

Еръл малко забави ход. Не спираше да гледа нагоре и да скимти.

— Нищо не виждам в тая скапана мъгла. Чудно дали…

Мъглата, сякаш в знак на съгласие, се озари. Някъде пред тях цъфна като хризантема и издаде нещо като „ууумф“.

— Купите на Целостта разстлани ли са както подобава? — произнесе Брат Наблюдателна Кула.

— Да, изрядно разстлани.

— Водите на Света, Отречени ли са те?

— Да, отречени всесилно.

— О, не! — простена Ваймс. — Не отново!

— Демоните на Безкрая оковани ли са с много вериги?

— По дяволите! — каза Брат Мазача. — Винаги ще се намери нещо.

Брат Наблюдателна Кула се отпусна тежко.

— Щеше да е хубаво, ако поне веднъж успеем да извършим древните и вековечни ритуали, както си му е редът, не мислите ли? Най-добре се захващай на работа.

— Няма ли да стане по-бързо, ако следващия път просто го направя два пъти, а, Брат Наблюдателна Кула? — попита Брат Мазача.

Брат Наблюдателна Кула помисли неохотно върху това. Стори му се разумно.

— Добре — каза той. — А сега се връщай там долу при останалите. И трябва да ме наричате Изпълняващ Длъжността Върховен Старши Учител, ясно?

Това не срещна подобаващия и тържествен прием, който той очакваше, от братството.

— Никой нищо не ни е казвал, че ти ще изпълняваш Длъжността Върховен Старши Учител — промърмори Брат Пазача на Портата.

— Ами, всички го знаете, понеже точно аз по дяволите съм това, защото Върховният Старши Учител ме помоли да открия Ложата, тъй като ще се забави поради всичките разправии с коронацията сега — надменно каза Брат Наблюдателна Кула. — Ако това не ме прави Изпълняващ Длъжността на скапания Върховен Старши Учител, бих искал да знам кой е тогава, разбрахме ли се?

— Не виждам защо — промърмори Брат Пазача. — Не е необходимо да имаш чак толкова надута титла. Можеш просто да се наречеш нещо като, ами… Дежурен по Ритуалите.

— Ъхъ — обади се Брат Мазача. — Не разбирам защо трябва да си придаваш толкова важност. Ти дори не си научил древните и мистични загадки от монаси, нито нищо.

— И ние от сума ти часове се мотаем тук — каза Брат Пазача на Портата. — Не е честно. Мислех си, че ще бъдем възнаградени…

Брат Наблюдателна Кула усети, че губи самообладание. Опита се да се измъкне дипломатично.

— Сигурен съм, че Върховният Старши Учител веднага ще дойде. Нека не разваляме всичко сега, а? Момчета? Устроихме цялата онази битка с дракона и прочее, всичко се нареди така чудесно, това беше нещо, нали така? През толкова много неща минахме вече, нали? Струва си да почакаме още мъничко само, а?

Кръгът от облечени в плащове и закачулени фигури се размърда с неохотно съгласие.

— Добре.

— Има право.

— Ъхъ.

— ОПРЕДЕЛЕНО.

— Добре.

— Щом така казвате.

Брат Наблюдателна Кула започна да го обзема усещането, че нещо не е наред, но не можеше съвсем точно да каже какво.

— Ъъ — започна той. — Братя?

Те също се поместиха притеснени. Нещо в стаята ги караше да настръхнат. Имаше атмосфера.

— Братя — повтори Брат Наблюдателна Кула, като се опитваше отново да завладее позиции, — всички сме тук, нали?

Последва разтревожен хор от съгласяващи се гласове.

— Разбира се, че сме.

— Какво има?

— Да!

— ДА.

— Да.

Ето я, появи се отново-една почти неуловима нередност в нещата, която човек не можеше точно да посочи с пръст, защото пръстът му беше прекалено уплашен, че да го направи. Но безпокойните мисли на Брат Наблюдателна Кула бяха прекъснати от дращене по покрива. Няколко буци мазилка паднаха в кръга.

— Братя? — нервно повтори Брат Наблюдателна Кула.

Сега последва един от онези тихи шумове — дълга, бръмчаща тишина от изключително съсредоточаване и може би само поемането на дъх в дробове с размера на купи сено. Последните плъхове от самоувереността на Брат Наблюдателна Кула побягнаха от потъващия кораб на смелостта.

— Брат Пазачо, дали не би могъл да отключиш портата на ужаса… — изрече с разтреперан глас.

И после се плисна светлина.

Без болка. Без време.

Смъртта отнема много неща, особено ако пристигне при температура, достатъчно висока, че да изпари желязо, а едно от тях са и илюзиите на човек. Безсмъртните останки от Брат Наблюдателна Кула проследиха с поглед как драконът отлетя в мъглата, после сведоха поглед към втвърдяващата се локва от камък, метал и всевъзможни други елементи, което беше всичко, останало от тайната щаб-квартира. И от нейните обитатели, даде си сметка той, с безразличието, което е част от това да си умрял. Цял живот живееш и накрая свършваш като нищо и никакво петно, дето се върти като сметана в чашата с кафето. Каквито и да бяха игричките, дето си ги играят боговете, те се развиваха по адски загадъчен начин.

Той вдигна очи към закачулената фигура до себе си.

— Изобщо не сме искали това — немощно каза той. — Честна дума. Не се обиждай. Просто искахме това, което ни се полагаше.

Една кокалеста ръка го потупа по рамото, без грубост.

И Смърт каза:

— ПОЗДРАВЯВАМ ВИ.

Като изключим Върховния Старши Учител, единственият Прояснен Брат, който отсъстваше по времето на дракона, беше Брат Пръсти. Бяха го изпратили да купи няколко пици. Брат Пръсти беше вечното момче за поръчки. Излизаше им по-евтино. Той така и не си беше направил труда да овладее изкуството да плаща за покупките.

Когато стражите се струпаха точно зад гърба на Еръл, Брат Пръсти тъкмо се беше изправил с купчина картонени кутии в ръце и с увиснало чене.

Там, където трябваше да се намира портата на ужаса, имаше разтопено петно от най-разнородни вещества.

— О, божичко! — рече Лейди Рамкин. Ваймс се смъкна от каретата и потупа Брат Пръсти по рамото.

— Извинете, господине, дали случайно и вие не виждате това…

Когато Брат Пръсти се обърна към него, лицето му беше лицето на човек, който е прелетял с планер над входа за Ада. Не спираше да отваря и затваря уста, но не издаваше нито звук.

Ваймс опита отново. Абсолютният ужас, смразил изражението на Брат Пръсти, започваше да му се предава.

— Бихте ли били така любезни да ме последвате до Двора — каза Ваймс, — имам основания да вярвам, че вие…

Той се поколеба. Не беше съвсем сигурен какво точно има основания да вярва. Но човекът очевидно беше виновен. Личеше си само като го погледнеш. Може бе не за нещо конкретно. Просто виновен в най-общ смисъл.

— Ммммммммммъх — каза Брат Пръсти.

Сержант Колън учтиво повдигна капака на най-горната кутия.

— Какво е твоето заключение, Сержант? — попита Ваймс, като отстъпи назад.

— Ъъ. Прилича на „Клачианска пикантна с аншоа“, сър — рече Сержант Колън с глас на познавач.

— Имам предвид човека — отегчено каза Ваймс.

— Ннннннн — каза Брат Пръсти.

Колън се взря под качулката.

— О, аз го познавам, сър. Бенджи „Леката Стъпка“ Богис, сър. Той е саро dе montу в Гилдията на Крадците. Знам го от едно време, сър. Хитро малко копеле. Работеше в Университета.

— Какво, като магьосник? — попита Ваймс.

— Каквото му паднеше, сър. Градинарство, дърводелство и такива ми ти неща.

— О! Така ли?

— Дали не можем да направим нещо за горкия човек? — попита Лейди Рамкин.

Ноби енергично отдаде чест.

— Мога да го ритна в задника вместо вас, ако желаете, милейди.

— Ддддррр — каза Брат Пръсти, който започваше да се тресе неконтролируемо, докато Лейди Рамкин се усмихна с желязната, безизразна усмивка на високопоставена дама, твърдо решена да не показва, че е разбрала онова, което току-що са й казали.

— Качете го в каретата, вие двамата — каза Ваймс. — Ако не възразявате, Лейди Рамкин…

— …Сибил… — поправи го Лейди Рамкин.

Ваймс се изчерви, след което продължи:

— Може би ще е добре да го задържим. Да го обвиним в кражбата на една книга, а именно: „Как да призоваваме дракони“.

— Точно така, сър — каза Сержант Колън. — А и пиците ще изстинат. Знаете как се скапва сиренето, като изстине.

— И да не се рита — предупреди Ваймс. — Даже и по местата, които не се виждат. Керът, ти идваш с мен.

— Ддцдррраааа — обади се Брат Пръсти.

— И вземете Еръл — добави Ваймс. — Побърква се тук. Ербап дяволче, трябва да му се признае.

— Великолепно, като се замисли човек — рече Колън.

Еръл препускаше нагоре надолу пред опустошената сграда и виеше.

— Погледнете го — каза Ваймс. — Няма търпение да се сбие. — Погледът му беше привлечен като кукла на конци към кълбестите облаци на мъглата.

Там някъде е, помисли си той.

— Какво ще правим сега, сър? — попита Керът, когато каретата изтрополи нататък.

— Не те е страх, нали? — каза Ваймс.

— Не, сър.

Начинът, по който го каза, зачопли нещо в мозъка на Ваймс.

— Не, нали Предполагам, дължи се на това, че са те отгледали джуджета. Нямаш въображение.

— Сигурен съм, че правя каквото мога, сър — твърдо каза Керът.

— Още ли изпращаш цялата си заплата вкъщи на майка си?

— Да, сър.

— Ти си добро момче.

— Дасър. Та, какво ще правим, Капитан Ваймс? — повтори Керът.

Ваймс се огледа наоколо. Направи няколко безцелни, гневни крачки. Разтвори широко ръце, после ги пусна, прилепени до тялото.

— Откъде да знам? Ще предупредим хората, струва ми се. Най-добре да идем в двореца на Патриция. А след това…

В мъглата се чуха стъпки. Ваймс се вцепени, поднесе пръст към устните си и придърпа Керът под навеса на един вход.

От талазите изникна фигура.

Още една, помисли си Ваймс. Е, не съществува закон срещу носенето на дълги черни плащове и на дълбоки качулки. Могат да съществуват една камара съвършено невинни причини, поради които този човек носи дълъг черен плащ и дълбока качулка и стои пред разстопена до основи къща призори.

Може би бих могъл да го попитам за поне една от тях.

Той излезе на открито.

— Извинете, господине… — започна той. Качулката рязко се завъртя. Чу се свистенето на дълбоко поет дъх.

— Просто се чудя дали не бихте имали нещо против… след него, волнонаемен полицай!

Фигурата имаше добър старт. Тя се спусна по улицата и вече беше стигнала до ъгъла, преди още Ваймс да стигне до средата. Той сви зад завоя точно навреме, за да види сянката й, която изчезна по някаква уличка.

Ваймс усети, че бяга сам. Закова се задъхано на място и се обърна назад, тъкмо за да види как Керът свива зад ъгъла в спокоен ход.

— Какво има? — изхъхри той.

— Сержант Колън каза да не тичам — рече Керът. Ваймс го погледна с мътен поглед. После го озари бавно прозрение.

— О! Аз, ъъ, разбирам. Не мисля, че е имал предвид при всички случаи, момче. — Вгледа се обратно в мъглата. — Не че имахме много шансове в тази мъгла и по тези улици.

— Може да е бил просто някой невинен наблюдател, сър.

— Какво, В Анкх-Морпорк?

— Да, сър.

— Тогава трябваше да го хванем само заради тази му уникална характеристика — рече Ваймс и потупа Керът по рамото. — Хайде. Най-добре да тръгваме към двореца на Патриция.

— Двореца на Краля — поправи го Керът.

— Какво? — рече Ваймс. Влакът на мисълта му временно бе вкаран в глуха линия.

— Сега вече е Кралският дворец — каза Керът.

Ваймс примижа косо към него. Засмя се късо и нерадостно.

— Да, точно така — съгласи се той. — На нашия крал-драконоубиец. Браво на това момче. — Въздъхна. — Това няма да им хареса.

Наистина не им хареса. На никого не му хареса.

Първият проблем беше кралската гвардия.

Ваймс не ги обичаше. Те също не го обичаха. Добре де, простите войници може и да ги делеше само една крачка от дребните простаци, но пък, според професионалното мнение на Ваймс, дворцовата гвардия в наши дни я делеше само една-единствена крачка от това да е най-долната престъпна пасмина, която градът някога е раждал. Една крачка още по-надолу. Щеше да им се наложи да се попроменят малко, преди дори изобщо да си помислят, че е възможно да ги включат в списъка на „Десетте Най-нетърсени хора“.

Те бяха груби. Бяха сурови. Те не бяха изметта на канавките, бяха онова, което все още оставаше полепнало по канавките, след като машините, които са ги измели, са предали богу дух от изтощение. Патрицият им плащаше изключително добре, а най-вероятно сега някой друг им плащаше изключително добре, защото, когато Ваймс се приближи до портите, двама от тях престанаха да се излежават, подпрени на стените, и се изправиха, като продължаваха да поддържат точно толкова количество физиологична отпуснатост, че да предизвикат максимална обида.

— Капитан Ваймс — каза Ваймс, вперил поглед право напред. — Да видя краля. От извънредна важност е.

— Тъй ли? Е, тъй ще трябва да е — рече стражът. — Капитан Слаймс, тъй ли беше?

— Ваймс — равнодушно каза капитанът. — С „В“.

Единият от гардовете кимна към другаря си.

— Ваймс. С „В“.

— Представи си, моля ти се — рече другият.

— Изключително спешно е — каза Ваймс, запазвайки дървено изражение. Опита се да се премести напред.

Първият гард направи чевръсто крачка встрани и остро го ръгна в гърдите.

— Никой никъде няма да ходи. Кралски заповеди, ясно? Тъй че можеш да се омиташ обратно в дупката си, Капитан Ваймс с „В“.

Не думите бяха тези, които подкокоросаха Ваймс. Беше начинът, по който другият се изкикоти гадно.

— Отдръпнете се.

Гардът се наведе към него.

— Кой ще ме принуди, — той почука по шлема на Ваймс, — а, тикво?

Има мигове, когато е същинско удоволствие да пуснеш бомбата начаса.

— Волнонаемен полицай Керът, искам да арестуваш тези мъже — каза Ваймс.

Керът отдаде чест.

— Слушам, сър.

После се обърна и пъргаво изприпка назад по пътя, по който бяха дошли.

— Ей! — извика Ваймс, когато момчето изчезна зад ъгъла.

— Ето това обичам да виждам — каза първият гард, облягайки се на копието си. — Млади инициативни мъже като този. Умно момче. Не иска да спре тук и да му откъснат ушите. Това е един млад мъж, който ще стигне далеч, ако има някакъв ум в главата.

— Много разумно — потвърди другият страж и облегна копието си на стената. — От вас, това, Нощната Стража, ми иде да повърна — разговорчиво каза той. — Само сводничите за това-онова, и никога никаква работа не вършите. Как се беше наперил, все едно си голямата работа. Така че аз и Клерънс ще ви покажем какво означава наистина да пазиш, нали така?

С единия от двамата ще успея да се справя, помисли си Ваймс, докато отстъпи няколко крачки назад. Ако гледа на другата страна.

Клерънс подпря копието си на портата и си плю на ръцете.

Последва дълъг, ужасяващ вой. Ваймс с почуда установи, че не идва от него.

Иззад ъгъла с устремен бяг се появи Керът. В двете си ръце държеше по една брадва.

Огромните му кожени сандали шляпаха по паветата, докато се носеше все по-наблизо и непрекъснато набираше скорост. И през цялото време се чуваше този вик „дийдахдийдахдийдах“, като нещо, уловено в капан на дъното на двутонален ехтящ каньон.

Двамата дворцови стражи се смръзнаха от учудване.

— На ваше място аз бих залегнал — обади се Ваймс някъде около нивото на земята.

Двете брадви се откъснаха от ръцете на Керът и изсвистяхя през въздуха с шум като от двойка яребици. Едната удари портата на двореца, като се заби наполовина в дървенията. Другата удари дръжката на първата и я разцепи. После пристигна Керът.

Ваймс отиде и поседна за малко на една съседна пейка, даже си сви цигара.

Най-после той каза:

— Струва ми се, че им стига толкова, полицай. Мисля, че сега вече ще пожелаят да дойдат доброволно.

— Да, сър. В какво са обвинени, сър? — попита Керът, хванал по едно безжизнено тяло във всяка ръка.

— Нападение срещу офицер от Стражата при изпълнение на служебните му задължения и… о, да. Оказване на съпротива при арестуването им.

— В Раздел (VII) от Декрета за Обществения Ред от 1457 г. ли? — попита Керът.

— Да — тържествено отвърна Ваймс. — Да. Да, струва ми се.

— Но те не оказаха голяма съпротива, сър — изтъкна Керът.

— Е, тогава, за опит за оказване на съпротива. Аз просто бих ги оставил до стената, докато се върнем. Не очаквам, че биха пожелали да ходят където и да било.

— Имате право, сър.

— Не ги наранявай, обаче. Не трябва да се нараняват затворниците.

— Точно така, сър — каза Керът съзнателно. — Веднъж обвинени, затворниците имат права, сър. Така пише в Декрета за Достойнството на Човека (Граждански Права) от 1341 г. Все това повтарям на Ефрейтор Нобс. Те имат Права, викам му. Това ще рече, сиреч да не ги Ръгаш с Ботуша.

— Много добре казано, полицай.

Керът погледна надолу.

— Имате право да не говорите. Имате право да не се нараните, като падате надолу по стъпалата към килиите. Имате право да не скачате през високи прозорци. Не сте длъжни да казвате каквото и да било, нали така, но всяко едно нещо, което кажете, ами, ще съм длъжен да го запиша и може да бъде използвано срещу вас. — Той си извади тетрадката и наплюнчи молив. Наведе се още по-надолу. — Моля?

Вдигна очи към Ваймс.

— Как се пише „пъшкам“, сър?

— П-Ъ-Ж-К-Ъ-М, струва ми се.

— Много добре, сър.

— О, и… полицай?

— Да, сър?

— Защо с брадви?

— Те бяха въоръжени, сър. Взех ги от ковачницата на Пазарната Улица, сър. Казах, че ще се върнете по-късно да платите за тях.

— Ами вика? — немощно попита Ваймс.

— Боен вой на джуджетата, сър — отвърна гордо Керът.

— Хубав вик. — Ваймс внимателно подбираше думите. — Но бих ти бил признателен, ако първо ме предупреждаваш друг път, ясно?

— Разбира се, сър.

— Бих предпочел в писмена форма.

Библиотекарят продължаваше нататък с танцова стъпка. Напредваше бавно, тъй като имаше неща, които не изгаряше от желание да срещне. Раждат се създания, които да запълнят всяка една ниша в природата, а доста от онези в прашната необятност на Б-пространството най-добре да отбягваш. Те бяха далеч по-необичайни от обикновените необичайни създания.

Предпазваше се, като внимателно следеше дребните дървесни рачета, които безобидно пасяха в праха. Щом те се разбягваха, значи беше време да се крие. На няколко пъти му се наложи да се прилепи плътно до рафтовете щом някоя енциклопедия профучеше с гръм край него. Изчака търпеливо, докато пропълзя стадо Твари, захапало съдържанието на няколко подбрани книги и което оставяше зад гърба си купища малки тънки томчета с литературна критика. А имаше и други неща, от които той побърза да избяга и се опита да не се взира много-много в тях…

А трябваше да избягва клишетата на всяка цена.

Изяде и последния си фъстък на върха на една подвижна стълба, която хрупаше безразсъдно от най-горните рафтове.

Тази територия определено имаше позната атмосфера, или поне на него му се стори, че най-накрая ще му стане позната. Времето имаше различно значение в Б-пространството.

Имаше рафтове, профилът на които той усещаше, че познава. Заглавията на книгите, макар и все още непонятни, съдържаха измамния намек за четливост. Дори и плесенясалият въздух имаше мирис, който му се струваше познат.

Затътри се бързо по една странична пътека, сви зад ъгъла и, с почти безпогрешно чувство за ориентация, се вмъкна в онази група измерения, която хората, тъй като не познават по-добри, считат за нормални.

Просто усети, че му става страшно горещо и че козината му щръква право нагоре, докато времевата енергия постепенно се освободи.

Намираше се в тъмното.

Протегна една ръка и опипа кориците на книгите до себе си. А! Сега вече знаеше къде е.

Беше си вкъщи.

Не си беше идвал вкъщи от цяла седмица.

Много важно беше да не оставя стъпки. Но това не беше проблем. Покатери се по страничното рамо на най-близката етажерка и, под звездната светлина на кубето, продължи бързо нататък.