Стражите! Стражите!

Това беше възможно най-предпазливото напредване в историята на военните маневри, най-долу в скалата, където неща като Щурмът на леката кавалерия са най-горе.

Те надникнаха внимателно през изтърбушената врата.

По масите бяха намятани значителен брой хора, по-точно по онова, което беше останало от масите. Тези, които още бяха в съзнание, не изглеждаха особено щастливи от този факт.

Керът стоеше насред стаята. Ръждясалата му ризница беше изпокъсана, шлемът му беше изчезнал, олюляваше се малко насам-натам, а едното му око вече започваше да се подува, но той разпозна капитана, пусна немощно протестиращия клиент, когото държеше, на земята, и отдаде чест.

— Дължа да доложа трийсет и едно нарушения по Предизвикване на сбиване, сър, петдесет и шест случая на Размирно поведение, четиридесет и едно нарушения по Възпрепятстване на служител от Стражата при изпълнение на служебния му Дълг, тринайсет нарушения по Нападение със Смъртоносно оръжие, шест случая на Злонамерено издебване в гръб и… и… Ефрейтор Ноби не ми е показал още нищо…

Той политна назад и счупи маса.

Капитан Ваймс се прокашля. Изобщо не беше сигурен какво се предполагаше да направи сега. Доколкото знаеше, Стражата никога по-рано не се беше озовавала в такова положение.

— Мисля, че трябва да му донесеш да пийне нещо, Сержант — каза той.

— Дасър.

— Донеси и на мен едно.

— Дасър.

— Вземи и за себе си, ако искаш.

— Дасър.

— А ти, Ефрейтор, би ли… какво правиш?

— Претърсвамтелатасър — бързо отвърна Ноби, докато се изправяше. — За уличаващи доказателства и прочее.

— В кесиите им?

Ноби скри ръце зад гърба си.

— Човек никога не знае, сър.

Сержантът беше открил една като по чудо оцеляла бутилка с алкохол в развалините и изля по-голямата част от съдържанието й между устните на Керът.

— К’во ще правим с всичко това, Капитане? — попита той през рамо.

— Нямам ни най-малка представа — каза Ваймс и седна. Затворът на Стражата беше голям точно колкото да побере шестима много дребни човека, каквито бяха обикновено единствените, подлежащи на прибиране в него. Докато тези…

Той отчаяно се огледа наоколо. Тук беше Норк „Набиващият на колове“, проснат под една маса, който гълголеше нещо неразбираемо. Тук беше Големият Хенри. Тук беше и Грабещия Симънс, един от най-страшните кавгаджии по баровете из целия град. Общо взето, тук имаше достатъчно хора, покрай които човек за нищо на света не би искал да е, щом дойдат на себе си.

— Бихме могли да им прережем гърлата, сър — рече Ноби, ветеран от двайсетина бойни полета, малко след като битките по тях бяха свършили.

Той беше открил един участник в сражението в несвяст, който горе-долу отговаряше по размер, и замислено му сваляше ботушите, които изглеждаха съвсем нови и почти точния номер.

— Това би било съвършено погрешно — каза Ваймс. Той не беше сигурен как точно човек прерязваше нечие гърло. Никога досега не му се беше удавал подобен случай.

— Не — каза той. — Мисля, че може би ще ги пуснем да си ходят с предупреждение.

Изпод пейката долетя стон.

— Освен това — продължи бързо, — трябва възможно най-скоро да пренесем падналия ни другар на някое безопасно място.

— На място казано — рече сержантът и сръбна от шишето, колкото да си успокои нервите.

Двамата успяха да повдигнат Керът помежду си и да насочат треперещите му крака нагоре по стълбите. Ваймс, който едва удържаше на тежестта, се огледа за Ноби.

— Ефрейтор Нобс — грубо извика той, — защо риташ хората, когато са паднали?

— Така е най-безопасно, сър — отвърна Ноби.

На Ноби много отдавна му бяха казали, че трябва да се бие честно и почтено и да не удря падналия си противник, но той обмисли творчески проблема може ли тези правила да се прилагат от някой, дето е висок четири стъпки и притежава мускулния тонус на еластичен бинт.

— Ами, престани. Искам да предупредиш престъпниците — каза капитанът.

— Как, сър?

— Ами… — Капитан Ваймс млъкна. Да пукне, ако знаеше. — Просто го прави — сопна се.-Предполагам, че не съм длъжен да ти казвам всяко нещо!

Ноби остана сам най-горе на стълбището. Едно общо мърморене и пъшкане откъм пода подсказваше, че хората започват да идват в съзнание. Ноби помисли бързо. Размаха предупредително пръст, мек като кашкавал.

— Нека това да ви е за урок — каза той. — Да не го правите отново.

И си плю на петите.

Горе, в тъмнината сред гредите, Библиотекарят се почеса замислено. Животът определено беше пълен с изненади. Щеше да наблюдава продължението с интерес. Той изчисти замислено един фъстък с крак, след което се изгуби в мрака.

Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Кадилниците на Съдбата наказани ли са ритуално, така че Злото и Отнесеното Мислене да бъдат изгонени от този Осветен Кръг?

— Ъхъ.

Върховният Старши Учител свали ръце.

— Ъхъ? — рече той.

— Ъхъ — щастливо отвърна Брат Даникин. — Аз самият го направих.

— Предполага се да кажете: „Да, О Върховни!“ — каза Върховният Старши Учител. — Честна дума, повторих ви достатъчно пъти, че ако всички вие не влезете в духа на начинанието…

— Да, слушай какво ти приказва Върховният Старши Учител — каза Брат Наблюдателна Кула, като изгледа кръвнишки блудния Брат.

— Цели часове изгубих да ги наказвам това, кадилниците — промърмори Брат Даникин.

— Продължавай нататък, О, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.

— Добре. Тази вечер ще опитаме с друго експериментално призоваване. Вярвам, че сте намерили подходящ суров материал, братя?

— …търках и търках, а никой едно благодаря не ти казва…

— Всичко е оправено, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.

Това беше малко по-добра колекция. Старши Учителят трябваше да го признае. Братята определено се бяха постарали. Първото място заслужи един светещ кръчмарски надпис, свалянето на който, помисли си Старши Учителят, би трябвало да се удостои с някаква гражданска награда. В момента „Е“-то беше страховито розово и примигваше.

— Аз го донесох — гордо каза Брат Наблюдателна Кула. — Помислиха, че го поправям или нещо подобно, но аз си бях взел отверката и…

— Да, браво — каза Върховният Старши Учител. — Проявил си инициативност.

— Благодаря ти, Върховни Старши Учителю — грейна Брат Наблюдателна Кула.

— …окървавих си кокалчетата чак. Даже не си получих и трите долара обратно, а никой думичка не обелва…

— А сега — каза Върховният Старши Учител, като вдигна книгата, — ще започнем с началото. Млъквай, Брат Даникин.

Всеки град в мултивселената има такава част, която прилича на „Сенките“ на Анкх-Морпорк. Това обикновено е най-старата част, като улиците й вярно следват първоначалните пътеки на средновековните крави, водещи надолу към реката, и носят имена като „Кланицата“, „Гълъбарника“, „Мучащата уличка“…

Всъщност почти навсякъде в Анкх-Морпорк е така. Но за „Сенките“ важеше още повече, един вид черна дупка на пропило се в зидарията беззаконие.

Казано другояче: дори и престъпниците се бояха да ходят по улиците. На Стражата и кракът й не стъпваше там.

Сега той случайно стъпваше там. Не много сигурно. Беше се оказала изнурителна нощ, а те си успокояваха нервите. Толкова се бяха успокоили сега, че и четиримата се осланяха на останалите трима да ги държат изправени и да ги водят.

Капитан Ваймс подаде бутилката обратно на сержанта.

— Как не ви е, ви е, ви е — той помисли малко, — срам — довърши. — Пияни пре-ед ста… старши офицер.

Сержантът се опита да каже нещо, но успя да произнесе само серия от „И“-та.

— Ти си на поссст — каза Капитан Ваймс, като се блъсна в стена. Той изгледа свирепо зидарията. — Тази стена ме обиди — заяви той. — Ха! Мислиш си, че си много здрава, а! Е, ас’съм офисер на, на, на Закона, ш’ти дам дъ съ разбереш, а ние от ништо не се възползваме…

Той примигна бавно, веднъж или два пъти.

— Какво е това, дето не се възползваме от него, а, Сержант? — попита той.

— Шансове ли, сър? — попита Колън.

— Не, не, не. Т’ва е друго нещо. Няма значение. Както и да е, ние изобщо не се възползваме от… от… от него и от никого.

Неясни образи препускаха из главата му — цяла стая, пълна с престъпни типове, хора, които му се бяха подигравали, хора, самото съществуване на които го беше обиждало и му се беше надсмивало с години, проснати наоколо и стенещи. Не беше съвсем наясно как се случи, но някаква почти забравена част от него, някакъв доста по-млад Ваймс с лъскава, светеща ризница и с големи надежди, някакъв Ваймс, за когото той си мислеше, че алкохолът много, много отдавна го е удавил, изведнъж място не можеше да си намери.

— Дъ ти, дъ ти, дъ ти кажъ ли нешто, Сержант? — попита той.

— Сър? — Четиримата дружно се удариха в нова стена и подеха нов, бавен рачешки валс из улицата.

— Този град. Този град. Този град, Сержант. Този град е, е… е Жена, Сержант. Точно така. Жена, Сержант. Древна, изрисувана стара хубавица, Сержант. Ноакосевлюбишвнея, тогава, тогава, тогава тятибие единритниквзъбите…

— Жена? — попита Колън. Той изкриви потното си лице в усилието на мисълта. — Но той е широк осем мили, сър. И има река през него. И много къщи и прочее, сър — възрази той.

— Ах! Ах! Ах! — Ваймс размаха един несигурен пръст срещу него. — Никога, никога, никога не съм казвал, че е малка жена, нали така. Бъди честен. — Той размаха бутилката. Още една произволна мисъл експлодира в пяната на съзнанието му.

— Така или иначе, дадохме им да се разберат — развълнувано рече той, докато четиримата затанцуваха косо обратно към отсрещната стена. — Дадохме им да се разберат, нали така? Урок, дето няма да го забравят на бърза ръка, а?

— Точно така — отвърна сержантът, но не много ентусиазирано. Той все още продължаваше да се чуди за сексуалния живот на своя офицер.

Но Ваймс се намираше в такова състояние на духа, че не се нуждаеше от насърчение.

— Ха! — извика той към тъмните улици. — Не ви хареса, а? Вкуса на вашето, вашето, вашето… собствено лекарство. Е, сега можете да се спиртосате в собствения си сос! — Той хвърли празната бутилка във въздуха.

— Два часа! — изкрещя той. — И всичко е нарееед!

Което беше удивителна новина за многобройните сенчести фигури, които мълчаливо следваха като сенки четиримата от известно време насам. Единствено най-искреното им учудване ги беше възпряло да направят вниманието си остро и сигурно. Тези хора съвсем явно са стражи, мислеха си, имат си подобаващите шлемове и всичко останало, й въпреки всичко, ето че са тук, в „Сенките“. Така че наблюдаваха с онова слисване, с което глутница вълци може да се фокусира върху шепа овце, които не само че са доприпкали в сечището, но и закачливо си играят и блеят. Краят, естествено, щеше да е агнешка мръвка, но междувременно любопитството им възпираше развръзката.

Керът вдигна зашеметената си глава.

— Къде сме? — попита той.

— На път за вкъщи — отвърна сержантът. Вдигна очи към издълбаната, проядена от червеи и насечена с нож табела над главите им. — Просто слизаме по, слизаме по, слизаме по… — той примижа, — Улицата на влюбените.

— Улицата на влюбените не е по пътя за вкъщи — изломоти Ноби. — Не ни трябва да вървим по Улицата на влюбените, това е в „Сенките“. Имаш да вземаш да тръгнем по Улицата на влюбените…

Настъпи един трескав миг, в който осъзнаването свърши ледената работа на здравия нощен сън и на няколко чаши силно кафе. И тримата, по мълчаливо съгласие, се скупчиха около Керът.

— Какво ще правим, Капитане? — попита Колън.

— Ъъ. Бихме могли да викаме за помощ — несигурно каза капитанът.

— Какво, тук ли?

— Имаш право…

— Мисля, че сигурно сме свили наляво от Сребърната улица, вместо надясно — потрепери Ноби.

— Е, това е грешка, която никога няма да повторим — каза капитанът. После съжали, че го е казал. Чуха стъпки. Някъде отляво се чу кикотене.

— Трябва да образуваме квадрат — каза капитанът. Всички се опитаха да образуват точка.

— Ей! Какво беше това? — попита Сержант Колън.

— Кое?

— Ето го пак. Нещо като търкане на кожа.

Капитан Ваймс се опита да не мисли за качулки и удушаване с клуп.

Той знаеше, че съществуват много богове. Съществуваше бог за всеки занаят. Имаше бог на просяците, богиня на курвите, бог на крадците, може би дори и бог на убийците.

Зачуди се дали някъде в този огромен пантеон не съществуваше и бог, който ще се смили над здраво притиснатите и кажи-речи невинни, съблюдаващи прилагането на закона стражи, които съвсем определено се канеха да умрат.

Най-вероятно няма такъв, помисли си с горчивина. Нещо такова не беше достатъчно стилно за боговете. Я се опитай да хванеш някой бог, дето го е грижа за нещастно копеле, дето се бъхти за по няколко долара на месец. Никога! Боговете се надпреварваха за ония хитри кучи синове, чиято идея за тежка работа се свеждаше до изчегъртването на Рубиненото око на Царя Стоножка от очната му ябълка, а не за някакъв си мухльо, дето трамбова паветата всяка нощ…

— По-скоро нещо хлъзгаво — каза сержантът, който обичаше да изяснява нещата.

И после се чу шум…

…може би вулканичен шум, или звукът от врящ гейзер, но при всички случаи дълъг, сух ревящ звук като меховете в ковачниците на Титаните…

…но той не беше толкова страшен, колкото светлината, синьо-бяла и от онази, която отпечатва формата на кръвоносните съдове по очните ти ябълки върху задната вътрешна повърхност на черепа ти.

И двете продължиха стотици години, после спряха след миг.

Последвалата тъмнина се изпълни с морави образи и щом ушите възобновиха способността си да чуват — със слабо пращене на препечена тухла.

Известно време стражите не помръднаха.

— Тъй, тъй — тихо каза капитанът. След още една пауза той каза много ясно, като всяка съгласна се закотвяше точно на мястото си:

— Сержант, вземи няколко човека и проучи това, разбрано?

— Да проуча какво, сър? — попита Колън, но капитана вече го беше осенила идеята, че ако сержантът вземеше няколко човека, то той, Ваймс ще трябва да остане съвсем сам.

— Не, имам по-добра идея. Всички ще отидем — твърдо каза той.

Отидоха.

Сега, когато очите им свикнаха с тъмнината, видяха неясен червен блясък пред себе си.

Оказа се, че е стена, която бързо се охлаждаше. Парчета изпечена зидария се разпадаха, докато се свиваха и издаваха тихо свистене.

Това не беше най-лошото. Най-лошото беше на стената.

Те се вторачиха.

Гледаха дълго.

Оставаха още само час или два до зазоряване, така че на никой и през ум не му мина да предложи да си намерят пътя в тъмнината. Чакаха до стената. Поне беше топла.

Опитаха се да не я гледат.

Най-сетне Колън се протегна с мъка и каза:

— Не унивай, Капитане. Можеше и по-зле да е.

Ваймс довърши бутилката. Без никакъв ефект. Има някои видове трезвеност, дето просто не можеш да ги помръднеш.

— Да — рече той. — Можеше ние да сме.

Върховният Старши Учител отвори очи.

— Още веднъж постигнахме успех.

Братството избухна в нестройно веселие. Братята Наблюдателна Кула и Пръсти сплетоха ръце и затанцуваха ентусиазирана джига в магическия си кръг.

Върховният Старши Учител си пое дълбоко дъх.

Първо моркова, помисли си той, а сега пръчката. Той обичаше пръчката.

— Тишина! — изкрещя той.

— Брат Пръсти, Брат Наблюдателна Кула, преустановете тази срамна проява! — крясна той. — Останалите, запазете тишина!

Те притихнаха като буйни деца, които току-що са видели учителя да влиза в класната стая. После стихнаха още повече като деца, които току-що са видели и изражението върху лицето му.

Върховният Старши Учител изчака да се смръзнат, после закрачи край нестройната им редица.

— Май че си мислим, че сме направили малко магия, нали така? Хмм? Брат Наблюдателна Кула?

Брат Наблюдателна Кула преглътна.

— Ами, ъъ, ти каза, че сме, ъъ, искам да кажа…

— Вие още нищо не сте направили!

— Ами, ъъ, не, ъъ… — Брат Наблюдателна Кула затрепери.

— Истинските магьосници започват ли да подскачат след всяка нищожна магия и да си пеят „Ето, почна се, ето, почна се, ето, почна се“, Брат Наблюдателна Кула? Хмм?

— Ние, малко…

Върховният Старши Учител се завъртя на пети.

— А дали непрекъснато зяпат страхливо дървенията, Брат Мазачо?

Брат Мазача провеси глава. Не си беше дал сметка, че някой е забелязал.

Когато напрежението се натегна задоволително, като тетива, Върховният Старши Учител се облегна назад.

— Защо трябва да ме е грижа? — Той поклати глава. — Можех да избера когото и да е. Можеше да избера най-добрите. А сега имам само шепа деца.

— Ъъ, честно — каза Брат Наблюдателна Кула, — ние се стараехме, искам да кажа, ние наистина се съсредоточавахме. Нали така, момчета?

— Да — отвърнаха те хорово.

Върховният Старши Учител ги изгледа свирепо.

— В това Братство няма място за Братя, които не са с нас по целия път — предупреди той.

С почти видимо облекчение цялото Братство, като паникьосани овце, видели, че кошарата се отваря, се втурнаха към процепа.

— Не се притеснявайте за това, ваше върховенство — пламенно изрече Брат Наблюдателна Кула.

— Предаността трябва да бъде нашата парола! — каза Върховният Старши Учител.

— Парола. Да — каза Брат Наблюдателна Кула. Той сръга Брат Мазача, погледът на когото отново се беше отклонил към перваза.

— К’во? О! Да. Парола. Да.

— И доверие, и братство.

— Ъхъ. И те също — обади се Брат Пръсти.

— Така — каза Върховният Старши Учител, — ако тук присъства някой, когото не го е грижа, не гори от нетърпение да продължи в това велико дело, нека пристъпи напред още сега.

Никой не се помръдна.

Хванаха се. Ей, богове, добър съм в тая работа, помисли си Върховният Старши Учител. Мога да си играя с ужасните им малки мозъчета като с ксилофон. Удивителна е простата сила на обикновения живот. Кой би си помислил, че слабостта може да се окаже по-голяма сила от силата? Но трябва да знаеш как да я направляваш. А аз знам.

— Много добре. А сега ще повторим Клетвата.

Той поведе неуверените им, ужасени гласове по нея, като отбелязваше с одобрение сподавения начин, по който казваха „фигин“. И държеше Брат Пръсти под око.

Той е малко по-умен от останалите, помисли си той. Или поне по-малко наивен. Най-добре да се погрижа винаги аз да съм този, който си тръгва последен. Не искам да се пръкне някоя хитра идея да ме проследят до вкъщи.

Необходимо е твърде особено мислене, за да управляваш град като Анкх-Морпорк, а Лорд Ветинари го притежаваше. Но в края на краищата, той също беше особено човек.

Той объркваше и вбесяваше по-дребните търговски магнати до такава степен, че отдавна се отказаха от покушенията срещу него и сега просто се боричкаха за постове помежду си. Както и да е, всеки убиец, който би се опитал да нападне Патриция, щеше да се види в чудо къде да намери достатъчно плът, че да забие камата.

Докато останалите лордове вечеряха с чучулиги, пълнени с паунов език, Лорд Ветинари считаше, че чаша преварена вода и половин филия сух хляб са изискано, насищащо ястие.

Беше вбесяващо. Той като че нямаше никакъв порок. Човек би си помислил, че с това бледо, конско лице, той би имал склонност към разни работи с камшици, игли, както и млади жени из подземията. Останалите лордове биха приели нещо такова. Няма нищо лошо в камшиците и иглите, в известни граници. Но Патрицият очевидно прекарваше вечерите си в изучаване на доклади и, в специални случаи, ако можеше да си позволи вълнението, в игра на шах.

Най-често носеше черно. То не беше особено внушително черно, каквото обличаха най-добрите убийци, а трезвото, леко опърпано черно на човек, който не иска да губи време сутрин, докато се чуди какво да избере. А човек трябваше да стане много рано сутрин, ако искаше да превари Патриция. Всъщност по-мъдро беше изобщо да не си ляга.

Но той беше популярен, поне донякъде. Под негово управление, за пръв път от хиляди години, Анкх-Морпорк функционираше. Може и да не беше честно, или справедливо, или пък изключително демократично, но градът работеше. Той се грижеше за него, така както човек се грижи за буен храст — пуска някое клонче да порасне тук, подкастря друго нежелано там, Говореше се, че е в състояние да толерира абсолютно всичко, с изключение на онова, което застрашава града13, и така си беше…

Той дълго стоя втренчен в поразената стена, докато дъждът се стичаше по брадичката му и просмукваше дрехите му. Зад него Уанз кръжеше нервно.

После една дълга, тънка, изпъстрена със сини вени ръка се пресегна и върховете на пръстите й проследиха сенките.

Е, не толкова сенки, по-скоро поредица от силуети, Очертанията бяха много ясни. Вътре се намираше познатият вид зидария. Отвън обаче нещо беше стопило стената в доста хубава керамика, придавайки на древните плочи огледален блясък.

Формите, очертани в зидарията, представляваха живата картина на шест човека, замръзнали в изненадана поза. Вдигнатите ръце съвсем ясно са държали ножове и къси саби.

Патрицият мълчаливо погледна към купчината пепел в краката си. Няколкото жилки разтопен метал може някога и да са били съвсем същите оръжия, които така категорично се бяха изобразили върху стената.

— Хмм.

Капитан Ваймс почтително го преведе през улицата и после по Уличката на Бързия късмет, където му посочи Обстоятелство А, а именно…

— Стъпки. Което малко поразтяга понятието, сър. Те по-приличат на нещо, дето можеш да го наречеш нокти. Даже човек може да стигне чак дотам, че да каже огромни нокти.

Патрицият се вгледа в отпечатъците в калта. Изражението му беше непроницаемо.

— Виждам — най-накрая каза той. — И имате ли някакво мнение за всичко това, Капитане?

Капитанът имаше. В часовете преди да се съмне го бяха споходили всякакви мнения, като се започне от твърдото убеждение, че е било голяма грешка изобщо да се ражда.

И тогава сивата светлина се бе промъкнала чак в „Сенките“, а той все още беше жив и неопечен. Бе се огледал с идиотско облекчение и бе видял, на не повече от метър, отпечатъците. Неподходящ момент да си трезвен.

— Ами, сър, знам, че драконите са изчезнали преди хиляди години, сър…

— Да? — Патрицият присви очи.

Ваймс задълба упорито.

— Но, сър, проблемът е дали те го знаят? Сержант Колън каза, че е чул шум от търкане на кожа точно преди, точно преди, точно преди, ъъ… нападението.

— Та значи мислите, че някакъв изчезнал, а всъщност напълно митичен дракон е долетял в града, кацнал е на тази малка уличка, изпепелил е група престъпници и после е отлетял? Човек би казал, че е било създание с много силно развито обществено чувство.

— Ами, щом така казвате…

— Ако добре си спомням, драконите от легендите са били самотни и диви създания, които избягват хората и обитават запустели места, където човешки крак не е стъпвал — рече Патрицият. — Съвсем не са били градски създания.

— Не, сър — отвърна капитанът, като превъзмогна забележката си, че ако човек искаше да намери наистина запустяло място, където човешки крак не стъпва, то „Сенките“ идеално можеха да свършат работа.

— Освен това нормално е да предположим, че все някой щеше да е забелязал, не сте ли съгласни?

Капитанът кимна към стената и ужасяващия й фриз.

— Освен тях ли, имате предвид, сър?

— Аз мисля — отвърна Лорд Ветинари, — че това е някакъв особен вид бойно изкуство. Може би някоя от враждуващите банди е наела магьосник. Малко местно спречкване.

— Може да има връзка с всичките онези странни кражби, сър — обади се и Уанз.

— Но съществуват и отпечатъците от стъпките, сър — твърдоглаво продължи Ваймс.

— Досами реката сме — каза Патрицият. — Може би е била, кой-знае, някакъв вид блатна птица. Чисто съвпадение — добави той, — но аз на ваше място бих ги покрил. Не искаме хората да го разберат погрешно и да стигнат до глупави заключения, нали? — остро довърши той.

Ваймс се предаде.

— Както желаете, сър — каза той, като си гледаше в сандалите.

Патрицият го потупа по рамото.

— Няма значение. Продължавайте. Добра проява на инициативност от твоя човек. И да патрулирате в „Сенките“… Браво.

Той се обърна и почти се заби в стената, която представляваше ризницата на Керът.

За свой ужас, Капитан Ваймс видя как най-новото му попълнение учтиво сочи към каретата на Патриция. Около нея, въоръжени до зъби и нащрек, стояха шестимата членове на Дворцовата Стража, които се изправиха и го погледнаха още по-бдително. Ваймс ги мразеше неимоверно. Имаха пера на шлемовете си. Той мразеше стражи с пера.

Чу Керът да казва:

— Моля да ме извините, сър, това ваша карета ли е, сър?

А Патрицият го изгледа тъпо отгоре до долу и рече:

— Да, моя е. Кой си ти, млади човече?

Керът отдаде чест.

— Волнонаемен полицай, Керът, сър.

— Керът, Керът. Звучи ми познато.

Лупин Уанз, който пърхаше зад него, зашепна в ухото на Патриция. Лицето му се разведри.

— А, младият ловец на крадци. Малка грешка беше станала там, струва ми се, но е похвално. Никой не е над закона, а?

— Не, сър — рече Керът.

— Много похвално, много похвално. А сега, господа…

— Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът, — нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с…

Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата „страх“. О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване“…

А не мога да накарам мускулите на устата си да помръднат.

Всички сме мъртви. Разбира се, можем да бъдем само задържани, според настроението на Патриция. Но както всички знаем, той рядко е в чак такова добро настроение.

В този момент Сержант Колън си завоюва метафоричен медал.

— Волнонаемен полицай, Керът! — извика той. — Внимание! Волнонаемен полицай Керът, кръъ-ъгом! Волнонаемен полицай Керът, бее-гом марш!

Керът се изопна като внезапно издигнал се хамбар и се вгледа право напред с яростното изражение на върховно послушание.

— Браво, човече — замислено каза Патрицият. — Продължавайте, Капитане. И не се колебайте да се разправите твърдо с всякакви глупави слухове за дракони, ясно?

— Да, сър.

— Браво.

Каретата затрополи нататък, а телохранителите подтичваха край нея.

Зад него, Капитан Ваймс само смътно си даваше сметка за сержанта, който крещеше на отдалечаващия се Керът да се спре. Той мислеше.

Погледна към отпечатъците в калта. Използва униформеното си копие, за което знаеше, че е дълго точно седем стъпки, за да ги премери, а също и разстоянието между тях. Подсвирна тихо. После, с повишена предпазливост, продължи по улицата зад ъгъла. Водеше към една малка, заключена с катинар и покрита с мръсотия врата на гърба на някакъв магазин за дърво. Има нещо много сбъркано, помисли си той.

Отпечатъците излизаха от улицата, но не влизаха в нея. Пък и нямаме блатни птици особено често в Анкх, основно защото замърсяването би им разяло краката.

Той погледна нагоре. Безброй простори за пране кръстосваха тесния правоъгълник на небето като мрежа.

Така, помисли си той, нещо голямо и страшно е излязло от тази улица, но не е влязло в нея.

И Патрицият е много притеснен от него.

Наредено ми е да забравя.

Отстрани на улицата забеляза нещо, наведе се и вдигна прясна, празна черупка от фъстък.

Запремята я от ръка в ръка, вгледан в нищото.

Точно сега имаше нужда да пийне едно. Но може би беше по-добре да почака.

Библиотекарят си пробиваше трескаво път из тъмните пътеки между дремещите рафтове с книги.

Покривите на града му принадлежаха. О, убийците и крадците също можеха да се възползват от тях, но той много, много отдавна бе открил, че комините, подпорите, водоливниците и ветропоказателите са удобна и по някакъв начин успокояваща алтернатива на улиците.

Или поне досега.

Беше му се сторило забавно и поучително да последва Стражата в „Сенките“, градска джунгла, която не представляваше никаква опасност за една сто и двайсет килограмова маймуна. Но кошмарът, който видя, докато се мяташе насам-натам над една тъмна улица, щеше — ако беше човек, — да го накара да се усъмни в собствените си очи.

Като маймуна той не изпитваше каквито и да било съмнения относно очите си и им вярваше винаги и безрезервно.

Точно в този момент той искаше незабавно да ги съсредоточи върху една книга, която може би съдържаше някакво обяснение. Намираше се в една секция, с която никой не се занимаваше в наши дни; книгите там не бяха точно магически. По пода обвинително се стелеше прах.

Прах със стъпки по него.

— Ууук? — каза Библиотекарят в топлия здрач.

Продължи предпазливо напред, съзнавайки с чувство за неизбежност, че стъпките като че имаха предвид същата посока.

Сви зад един ъгъл и ето. Секцията. Шкафът с книгите. Рафтът.

Празното място.

В мултивселената съществуват много ужасни гледки. Но по някакъв начин обаче за душа, настроена към деликатния ритъм на една библиотека, почти не съществува по-страшна гледка от дупката, където трябва да е една книга.

Някой беше откраднал книга.

В самотата на Продълговатия кабинет, личното му светилище, Патрицият крачеше нагоре-надолу. Диктуваше поток от заповеди.

— И да изпратят хора да боядисат стената — довърши той.

Лупин Уанз повдигна вежда.

— Това разумно ли е, сър?

— Мислиш ли, че фриз с мъртвешки сенки по него няма да предизвика коментари и размишления? — кисело отвърна Патрицият.

— Но не толкова, колкото прясно боядисване в „Сенките“ — спокойно каза Уанз.

Патрицият се поколеба един миг.

— Имаш право — изръмжа той. — Накарай няколко човека да я съборят.

Той стигна дъното на стаята, завъртя се на пети и отново закрачи в обратна посока. Дракони! Като че нямаше достатъчно важни, достатъчно истински неща, с които да се занимава сега.

— Ти вярваш ли в дракони? — попита той.

Уанз поклати глава.

— Това е невъзможно, сър.

— И аз така съм чувал — каза Лорд Ветинари. Той стигна до отсрещната стена, обърна се.

— Бихте ли желали да продължа с разследването? — попита Уанз.

— Да. Направи го.

— И ще се погрижа Стражата да внимава много — каза Уанз.

Патрицият прекъсна маршируването си.

— Стражата? Стражата? Мили ми приятелю, Стражата е шайка некадърници, командвани от пияница. Необходими ми бяха години, за да го постигна. Последното нещо, за което трябва да мислим, е Стражата. — Той размисли един миг. — Виждал ли си някога дракон, Уанз? Някой от големите, искам да кажа? О, те са невъзможни. Ти го каза.

— Те са само легенда всъщност. Суеверие.

— Хмм — рече Патрицият. — А характерно за легендите, разбира се, е това, че те са легендарни.

— Точно така, сър.

— Дори и така да е… — Патрицият млъкна, после постоя втренчен в Уанз. — Е, добре. Погрижи се да го разбереш. Не желая да чувам нищо повече за тази история с драконите. Това е от нещата, които правят хората неспокойни. Да му се сложи край.

Щом остана сам, той се изправи и погледна мрачно към града-близнак в краката си. Отново ръмеше.

Анкх-Морпорк! Кипящ град на стотици хиляди души! И, както Патрицият тайничко забеляза, десет пъти повече хора. Свежият дъжд блестеше върху панорамата от кули и покриви, без ни най-малка представа за гъмжащия, злобен свят, върху който се излива. Един по-късметлия дъжд се ронеше върху планински овце, или пък шепнеше тихо над горите, или пък попиваше кръвосмесително в морето. Дъждът, който валеше над Анкх-Морпорк, обаче беше здравата загазил. Причиняваха ужасни неща на водата тук. Че я пиеха, беше само началото на проблемите й.

Патрицият обичаше да усеща, че има поглед над един град, който работи. Не красив град, не известен, нито пък град с добра канализационна система, а още по-малко град, който се слави с добра архитектура. Дори и най-ревностните му жители биха се съгласили, че наблюдаван някъде отвисоко, Анкх-Морпорк изглеждаше сякаш някой се е опитал от камък и дърво да постигне ефекта, обикновено асоцииран с паважа пред денонощните закусвални с храна за вкъщи.

Но той работеше. Продължаваше безгрижно като жироскоп на ръба на пагубен завой. Патрицият твърдо вярваше, се дължеше на факта, че нито една групировка не беше достатъчно могъща, за да го бутне в пропастта. Търговци, крадци, убийци, магьосници — всички вземаха дейно участие в състезанието, без да си дават сметка, че изобщо не им е нужно никакво състезание, и със сигурност, без капчица доверие един в другиго, че да спрат и да се замислят кой е разчертал трасето и кой държи стартовия флаг.

Патрицият мразеше думата „диктатор“. Тя го оскърбяваше. Той никога на никого не казваше какво да прави. Не ставаше нужда, това беше великолепното. Една голяма част от живота му се състоеше в нагласяване на нещата така, че това състояние да продължава.

Разбира се, съществуваха най-различни групировки, които искаха падането му, и това беше съвсем нормално и редно, както и белег за едно действащо и здраво общество. Никой не би могъл да го упрекне в неразумен подход по този въпрос. Нима не беше създал повечето самият той? А най-очарователно при тях беше, че прекарваха почти цялото си време в ежби помежду си.

Чудно нещо е човешката природа, винаги казваше Патрицият. Стига веднъж да разбереш къде са й лостовете за управление.

Беше го обзело неприятно предчувствие за тази работа с дракона. Ако някога, някъде е съществувало създание, което няма никакви видими лостове, то това беше драконът. Нещото трябваше да се изясни.

Патрицият не вярваше в ненужната жестокост.14

Не вярваше в безсмисленото отмъщение. Но страстно вярваше в нуждата нещата да се изясняват.

Странно, но и Капитан Ваймс мислеше същото. Той установи, че хич не му харесва идеята граждани, та било то и от „Сенките“, да бъдат превръщани в най-обикновена керамична окраска.

А и го бяха извършили пред очите на Стражата, кажи-речи. Като че Стражата нямаше никакво значение, като че беше някакъв си незначителен детайл. Това го тормозеше.

Разбира се, беше вярно. От това само му ставаше по-зле.

Още повече се ядосваше, че наруши заповед. Естествено, заличи следите. Но в най-долното чекмедже на старинното му писалище, скрита под купчина празни бутилки, лежеше гипсова отливка. Усещаше я как се е втренчила в него през три пласта дърво.

И представа си нямаше какво го прихвана. А сега правеше нещо още по-лошо.

Той направи преглед на… — поради липсата на по-подходяща дума — …бойците си. Беше наредил на двамата старши по чин да дойдат във всекидневно облекло. Което ще рече, че Сержант Колън, който цял живот беше носил единствено и само униформа, се потеше зачервен и притеснен в костюма си, дето го обличаше за погребения. Докато Ноби…

— Чудя се, дали съм бил съвсем ясен с думата „всекидневно“? — рече Капитан Ваймс.

— Това нося извън работа, шефе — отвърна Ноби укорно.

— Сър — поправи го Сержант Колън.

— И гласът ми е цивилен. На това му викам аз инициатива.

Ваймс бавно се завъртя около ефрейтора.

— А това твое цивилно облекло не кара ли стариците да припадат, а дечурлигата да търчат подире ти по улиците? — попита той.

Ноби се размърда притеснено. Не се чувстваше много на ти с иронията.

— Не, сър, шефе. Това е по последна мода.

В най-общи линии беше вярно. Напоследък в Анкх си падаха по големи шапки с пера, цепнати жакети със златни ширити, клоширани панталони и ботуши с декоративни шпори. Проблемът беше, помисли си Ваймс, че повечето от последователите на модата имаха далеч повече телеса, които да пъхнат из съставните части, докато за ефрейтор Нобс можеше да се каже само, че е там някъде, вътре.

Можеше да се окаже и предимство. В края на краищата, абсолютно никой не би повярвал, ако го видеше да иде насреща му по улицата, че той е страж, който се опитва да изглежда незабележим.

На Ваймс му мина през ума, че не знае абсолютно нищо за Нобс извън работата. Даже не можеше да си спомни къде живее. Познаваше го от толкова години, а никога не си даде сметка, че в личния си живот Ефрейтор Нобс е едно наперено конте. Като петле. Едно съвсем малко петле, наистина, дето продължително време са го удряли с нещо тежко, може би, но все пак конте. Ето ти още едно доказателство, че човек никого не познава истински.

Той отново се съсредоточи върху неотложната задача.

— Искам вие двамата — обърна се към Нобс и Колън, — да се смесите незабележимо, или в твоя случай, забележимо, Ефрейтор Нобс, с хората тази вечер и ъ-ъ… да видите дали ще можете да откриете нещо необичайно.

— Необичайно като какво например? — попита сержантът.

Ваймс се поколеба. Той самият не беше съвсем сигурен.

— Нещо, дето прилича на такова.

— А! — Сержантът кимна учено. — Дето прилича. Добре.

Последва неловко мълчание.

— Може би хората са видели странни неща — каза Капитан Ваймс. — Или е имало необясними пожари. Или отпечатъци от стъпки. Сещате се — довърши той в отчаяние, — следи от дракони.

— Искаш да кажеш, като например, купчини злато, дето са спали на тях — каза сержантът.

— И девици, приковани към скали — добави Нобс ерудирано.

— Виждам, че сте специалисти — въздъхна Ваймс. — Просто направете каквото можете.

— Това смесване — тънко подхвана Сержант Колън, — то ще предполага посещения по кръчми, пиене и т.н., нали?

— До известна степен — каза Ваймс.

— А! — възкликна сержантът щастливо.

— В определени граници.

— Съвсем прав сте, сър.

— И за ваша сметка.

— О!

— Но преди да тръгнете — каза капитанът, — някой от вас да познава някого, който би могъл да знае нещо за дракони? Освен че спят върху злато и онова там, за младите жени, искам да кажа.

— Сигурно магьосниците знаят — пробва се Ноби.

— Освен магьосниците — твърдо отсече Ваймс. На магьосниците не можеше да им се има вяра. Всеки страж го знаеше. Те бяха по-зле даже и от цивилното население.

Колън обмисли това.

— Ами, остава Лейди Рамкин. Живее на Скуун Авеню. Отглежда блатни дракони. Сещате се, онези малките гадинки, дето хората си ги гледат по къщите?

— О, тази ли — мрачно рече Ваймс. — Мисля, че я мярках напоследък. Онази, с лепенката „Изцвили, Ако Обичаш Дракони“ на гърба на каретата?

— Точно тя. Тя е куку — отвърна Сержант Колън.

— А какво искате аз да направя, сър? — попита Керът.

— Ъ-ъ. За теб е най-важната работа — припряно каза Ваймс. — Искам ти да останеш тук и да наглеждаш канцеларията.

Лицето на Керът цъфна в бавна, невярваща усмивка.

— Искате да кажете, че аз отговарям тук, сър?

— Така да се каже — отговори Ваймс. — Но ти се забранява да арестуваш когото и да било, разбрано? — побърза да добави.

— Дори и ако нарушават закона, сър?

— Дори и тогава. Само го отбележи.

— Ще си чета книгата тогава. И ще си лъскам шлема.

— Добро момче — рече капитанът. Това ще е абсолютно безопасно, помисли си той. Никой никога не влиза тук, даже заради изгубено куче. Никой никога не се сеща за Стражата. Трябва наистина съвсем да не си в час, за да се обърнеш за помощ към Стражата, горчиво си помисли той.

Скуун Авеню беше широка, засадена с дървета и невероятно изискана част от Анкх, достатъчно високо над реката, за да е надалеч от всепроникващата й миризма. Хората на тази улица имаха стари пари, които се предполагаше да са доста по-добри от новите пари, макар че Капитан Ваймс никога не беше притежавал достатъчно и от двата вида, че да забележи разликата. Хората на Скуун Авеню си имаха лични бодигардове. Смяташе се, че са толкова издигнати, та не си говорят даже и с боговете. Това беше по-скоро клевета. Те биха си говорили с боговете, ако бяха добре възпитани богове от прилично семейство.

Не беше трудно да се открие къщата на Лейди Рамкин. Тя заемаше стърчащ зъбер, от който се откриваше величествена гледка към града, ако човек на това му викаше приятно прекарване на времето. На входната врата имаше каменни дракони, а градините имаха запуснат и неподдържан вид. Статуи на отдавна споминали се Рамкиновци стърчаха мрачно из зеленината. Повечето от тях имаха саби и бяха обвити с бръшлян досами шията.

Ваймс почувства, че не беше така, защото собственикът на градината е твърде беден, че да направи нещо по въпроса, а по-скоро си е помислил, че съществуват далеч по-важни неща, отколкото предците, което беше доста необичайна гледна точка за аристократ.

Освен това явно мислеше и че съществуват далеч по-важни неща от поддържането на недвижимата собственост. Когато натисна звънеца на иначе доста хубавата стара къща, насред избуялата рододендронова гора, няколко парчета от гипсовата фасада изпопадаха.

Това май беше единственият резултат, като се изключи фактът, че нещо откъм задната страна на къщата започна да вие. Или някакви неща.

Отново заваля. След известно време Ваймс се усети за достойнството на поста си и предпазливо заобиколи сградата на безопасно разстояние от стените.

Стигна до тежка дървена порта в тежка дървена стена. В пълен контраст с пълната запуснатост на останалата част от къщата, тази изглеждаше сравнително нова и много солидна.

Почука. Това предизвика нов залп от странни свирещи звуци.

Вратата се отвори. Нещо ужасно се надвеси над него.

— А, добри ми човече! Знаеш ли нещо за чифтосването? — изгърмя то.

В Наблюдателницата беше тихо и топло. Керът слушаше съскането на пясъка в пясъчния часовник и се съсредоточи върху лъскането на нагръдника си. Вековните петна бяха отстъпили пред бодрата атака. Той блестеше.

С лъскавите нагръдници човек беше наясно. Странностите на града, където имаха всичките тези закони и се съсредоточаваха върху незачитането им, му идваха в повече. Но един лъскав нагръдник беше просто нагръдник, дето добре са го излъскали.

Вратата се отвори. Той се взря над старинното писалище. Там нямаше никой.

Опита още няколко усърдни търкания.

Разнесе се неясният шум от някой, на когото му е писнало да чака. Две ръце с морави нокти сграбчиха края на писалището и лицето на Библиотекаря бавно изникна пред погледа му като кокосов орех в ранно утро.

— Уук — рече той.

Керът се опули. Внимателно му бяха обяснили, че, противно на външния вид, правилата, валидни за животинското царство, не се отнасят за Библиотекаря. От друга страна, самият Библиотекар не проявяваше кой знае какъв интерес към подчинението и на правилата, валидни за човешкото царство. Беше една от онези малки аномалии, които човек просто приема.

— Здравей — несигурно каза Керът. („Не му викай «момче», нито го потупвай по рамото, това винаги го раздразва.“)

— Уук.

Библиотекарят ръгна писалището с дълъг, многоставен пръст.

— Какво?

— Уук.

— Моля?

Библиотекарят завъртя очи. Странно беше, помисли си той, че т.нар. интелигентни кучета, коне и делфини никога не срещаха никакъв проблем да посочат на човеците жизненоважната новина, т.е. че трите деца са се изгубили в пещерата, или че влакът се кани да поеме по линията, която води към взривения мост или нещо подобно, докато той, само на шепа хромозоми разстояние от носенето на жилетка, имаше трудности да убеди средностатистическия човек да влезе на сухо и да се скрие от дъжда. С някои хора просто не можеше да се говори.

— Ууук! — каза той и направи знак.

— Не мога да напусна офиса — каза Керът. — Имам Заповеди.

Горната устна на Библиотекаря се дръпна назад като щора.

— Това усмивка ли е?

Библиотекарят поклати глава.

— Някой да не е извършил престъпление? — попита Керът.

— Ууук.

— Лошо престъпление?

— Ууук!

— Като убийство?

— Ииик.

— По-лошо и от убийство?

— Ииик! — Библиотекарят се метна към вратата и нетърпеливо заподскача нагоре-надолу.

Керът преглътна. Заповедите са си заповеди, но това беше нещо друго. Хората в този град бяха способни на всичко.

Той се намъкна в нагръдника си, наниза искрящия шлем на главата си и се отправи към вратата.

После си спомни задълженията си. Върна се при писалището, намери парче хартия и старателно написа: „Вън В Битка С Престъпността. Моля, Елате По-Късно. Благодарим.“

И излезе на улицата, неопетнен и неустрашим.