Стражите! Стражите!

В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин — в Анкх-Морпорк — най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т.н.

А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си…

Градът беше… ъъъ… беше… абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т’ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в… в… в т’ва де. В т’ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ… така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и… и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от… от… както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод… непод… непод… тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й…

Мокра тъмнина забулваше достопочтеното здание на Невидимия университет — върховния колеж на магьосничеството. Единствената светлина представляваше слабо треперливо октариново пламъче, идващо от миниатюрните прозорци на новата Високоенергийна магическа сграда, където наточени и жадни съзнания ръчкаха самата тъкан на вселената, независимо дали на нея това й харесва или не. Имаше светлина, разбира се, и в Библиотеката.

Тя представляваше най-големият сбор от магически текстове в цялата мултивселена. Рафтовете бяха натежали от хиляди томове окултно знание.

Твърдеше се, че тъй като огромните количества магия могат сериозно да изкривят нормалния свят, Библиотеката не се подчинява на общовалидните правила на времето и пространството. Твърдеше се, че тя трае вечно. Твърдеше се, че човек би могъл да броди с дни сред далечните рафтове, че някъде вътре се намират изгубени цели групи от търсещи студенти, че странни неща се спотайват из забравени ниши и че ги преследват други неща, дето са даже още по-странни.1

По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.

И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.

Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.

Светлината от рафтовете не толкова разсейваше, колкото подчертаваше тъмнината, но виолетовото й пламъче стигаше колкото наблюдателят да различи едно старинно, очукано писалище точно под централното кубе.

Хъркането идваше изпод него, където съдрано одеяло едва покриваше нещо прилично на купчина чували с пясък, но всъщност беше един мъжки орангутан в зряла възраст.

Това беше Библиотекарят.

Не бяха много хората напоследък, на които им правеше впечатление фактът, че той е маймуна. Промяната бе предизвикана от магическа злополука — една постоянна възможност, когато се пазят накуп толкова много и толкова мощни книги, и се смяташе, че той даже леко се е отървал. В края на краищата той все още беше в приблизително същата форма. Пък и му бяха разрешили да си запази работата, в която беше доста добър, макар че „разрешили“ не е най-точната дума. Начинът, по който той можеше да разтегли горната си устна и да разкрие повече невероятно жълти зъби от която и да било друга уста, която Университетският съвет някога беше виждал, някак подейства този въпрос всъщност никога да не бъде повдигнат.

Но сега се долови и друг шум — чужд тук, звук от проскърцването на отваряща се врата. По пода изтопуркаха стъпки и изчезнаха сред скупчените рафтове. Книгите зашумолиха негодуващо, а някои от по-големите магически енциклопедии издрънчаха с вериги.

Библиотекарят продължи да спи, унасян от шепота на дъжда.

В прегръдката на канавката си, на километър оттам, Капитан Ваймс от Нощната стража отвори уста и запя.

А пък една загърната в черен плащ фигура се втурна през среднощните улици, като прибягваше от врата на врата, докато стигна до мрачен и неприветлив главен вход. Никоя обикновена врата не става толкова мрачна от само себе си, човек можеше да усети това. Изглеждаше, сякаш архитекта са го привикали вътре и са му дали специални наставления. Искаме нещо страховито от тъмен дъб. Я сложи един неприятен водоливник над свода, направи я да се затръшва така, сякаш стъпва великан и дай на всеки да разбере, че това не е от вратите, дето викат „бим-бам“, когато дръпнеш звънеца.

Фигурата изчука някакъв сложен код по тъмната дървения. Отвори се миниатюрна преграда с решетки и едно подозрително око надникна навън.

— „Знаменателният бухал буха в нощта“ — каза посетителят, докато се опитваше да изтръска плаща си от дъждовната вода.

— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората, останали без повелител“ — напевно произнесе глас от другата страна на решетката.

— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“ — отвърна мократа фигура.

— „За палача всички молители са с еднакво високо положение.“

— „И все пак, розата е вътре в бодила.“

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“ — каза гласът иззад вратата.

Последва пауза, нарушавана само от шума на дъжда. И тогава посетителят попита:

— Какво?

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“.

Последва нова, по-дълга пауза. И тогава мократа фигура каза:

— Сигурен ли си, че зле построената кула не се тресе мощно от прелитащата пеперуда?

— А, не. Боб-чорба е. Съжалявам.

Дъждът неумолимо съскаше в неловкото мълчание.

— Ами УкУшарения кит? — попита прогизналият посетител, опитвайки се да се примъкне под заслона, който предлагаше входната врата, колкото и малък да беше.

— Какво за него?

— Не би трябвало да знае нищо за мощните дълбини, ако трябва да ти кажа.

— О, УкУшарения кит. Търсите Прояснените братя на абаносовата нощ. Три врати по-надолу.

— А вие кои сте тогава?

— Ние сме Озарените и древни братя на Ий.

— Аз пък си мислех, че се събирате на Сиропената улица — промърмори мокрият след известно време.

— Е, да, ама… Знаете как е. Клубът на дърворезбарите ползва стаята във вторниците. Малко се бяхме поомешали.

— О? Е, благодаря все пак.

— Удоволствието беше мое.

Малката врата се затръшна.

Фигурата в плаща я изгледа един миг, след което зашляпа по улицата. Наистина имаше още един вход. Строителят не си беше направил труда много-много да променя дизайна.

Той почука. Малката преграда с решетки се изстреля назад.

— Да?

— Слушай, „Знаменателният бухал буха в нощта“ нали така?

— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората без повелител.“

— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“, нали?

— „За палача всички молители са с еднакво високо положение“.

— „И все пак, розата е вътре в бодила“. Адски е мокро тук вън. Знаеш това, нали?

— Да — потвърди гласът с тона на някой, който наистина го знае, но не е той, дето стои там.

Посетителят въздъхна.

— „УкУшареният Кит не знае нищо за мощните дълбини“ — рече той. — Ако от това ти става по-добре.

— „Зле построената кула се тресе мощно от прелитащата пеперуда“.

Просителят сграбчи решетките на прозореца, придърпа се към него и изсъска:

— А сега ме пусни да вляза, прогизнал съм от дъжда.

Последва нова мокра пауза.

— Онези дълбини… ти мощни ли каза или нощни?

— Мощни, казах. Мощни дълбини. Тъй като са, така де, дълбоки. Аз съм — Брат Пръсти.

— На мен ми прозвуча като нощни — усъмни се невидимият пазач на вратата.

— Виж какво, искаш ли скапаната книга или не? Не съм длъжен да правя това. Бих могъл да съм си вкъщи, в леглото.

— Сигурен ли си, че беше мощни?

— Слушай, знам съвсем точно колко дълбоки са скапаните дълбини — припряно го увери Брат Пръсти. — Знам ги колко дълбоки бяха и когато ти беше само един забутан послушник. А сега ще отвориш ли тази врата?

— Ами… добре.

Чу се шумът от отмествани резета. После гласът каза:

— Имаш ли нещо против да бутнеш малко? Вратата на знанието, през която необучените нямат право да минават, нещо заяжда от влагата.

Брат Пръсти й удари едно рамо, промъкна се през нея, изгледа гадно Брат Пазача на Портата и забърза навътре.

Останалите го чакаха във Вътрешното Светилище, мотаейки се с глупавото изражение на хора, които не са свикнали да носят злокобните закачулени черни плащове. Върховният Старши Учител му кимна.

— Брат Пръсти, нали?

— Да, Върховен Старши Учителю.

— Носиш ли онова, което беше изпратен да донесеш?

Брат Пръсти измъкна един пакет изпод плаща си.

— Точно там, където казах, че ще е. Никакъв проблем.

— Браво, Брат Пръсти.

— Благодаря, Върховен Старши Учителю.

Върховният Старши Учител почука с чукчето си за внимание. Събраните в стаята се дотътриха в нещо като кръг.

— Приканвам Уникалната и върховна ложа на Проясненото братство към ред — произнесе той с напевен глас. — Вратата на Знанието запечатана ли е здраво срещу еретици и непосветени?

— Твърдо е заяла — отвърна Брат Пазача на Портата. — От влажното е. Другата седмица ще си донеса рендето, бързичко ще я…

— Добре, добре — раздразнено го прекъсна Върховният Старши Учител. — И едно „да“ щеше да свърши работа. Тройният кръг хубаво и вярно ли е очертан? Всички ли са тук, които Са Тук? И ще бъде добре за непосветения да го няма тук, защото той ще бъде взет от това място, гаскинът му — разпран, молите му ще бъдат издухани от четирите вятъра, велчетът му разкъсан на парчета с много куки, а фигинът му ще бъде забучен на кол… Какво има пък сега?

— Извинявай, ти Проясненото братство ли каза?

Върховният Старши Учител изгледа свирепо самотната фигура, вдигнала ръка.

— Да, Проясненото братство, страж и пазител на свещеното знание от време, когато никой човек не може да…

— От миналия февруари — рече Брат Пазача услужливо.

Върховният Старши Учител усети, че Брат Пазача изобщо всъщност не е схванал смисъла на нещата.

— Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам — заповтаря притеснената фигура. — Сгрешил съм братството, струва ми се. Сигурно съм свил не там, където трябва. Ще тръгвам, моля да ме извините…

— А фигинът му ще бъде забучен на кол — повтори многозначително Върховният Старши Учител на фона на мокри дървени шумове, докато Брат Пазача се опитваше да отвори страховитата порта. — Свършихме ли вече? Някой друг непосветен да се е озовал случайно тук на път за някъде другаде? — добави той с горчив сарказъм. — Така. Чудесно. Толкова се радвам. Дали ще е вече прекалено, ако се осмеля да попитам дали Четирите наблюдателни кули са обезопасени? О, хубаво. А Крачолът на Светостта, някой направил ли си е труда да му се изповяда? О, ти си го направил. Както трябва ли? Ще проверя, да знаеш… така. А прозорците завързани ли са с Червените връзки на Интелекта, в съответствие с древните предписания? Добре. А сега сигурно можем да се залавяме на работа.

С леко намусения вид на някой, който е прокарал пръст по най-горния рафт в стаята на снахата и е открил, противно на всички очаквания, че той е изрядно чист, Старшият Учител се залови на работа.

Ама че пасмина, мислеше си той. Група некомпетентни, които никое друго тайно общество не би докоснало и с десетметров Скиптър на Властта. От онези, дето ще си изкълчат пръстите дори при най-простото тайно ръкостискане.

Но некомпетентни с възможности, въпреки всичко. Нека останалите общества да взимат опитните, надеждните, амбициозните, самоуверените. Той ще вземе хленчещите и обидените, онези, натъпкани със злоба и жлъч, онези, които знаеха, че биха могли да стигнат далеч, стига само да им се даде шанс. Дайте му онези, в които потоците на злината и мъстта бяха набъбнали зад тънките стени на негодността и долнопробната параноя.

И глупостта. Те всички изрекоха клетвата, мислеше си той, но нито един от тях не попита какво е това „фигин“.

— Братя — изрече гласно. — Тази вечер трябва да обсъдим някои неща от изключителна важност. Доброто управление, не, самото бъдеще на Анкх-Морпорк е в нашите ръце.

Те се наведоха по-наблизо. Върховният Старши Учител усети началото на познатата тръпка на силата. Бяха зависими от думите му. Усещане, което си заслужаваше обличането на скапаните глупави плащове.

— Нима не знаем всички ние, че градът е под гнета на корумпирани мъже, които дебелеят от нечестно спечелените си богатства, докато далеч по-добри хора са възпирани и принудени да живеят във фактическо робство?

— Разбира се, че знаем! — енергично рече Брат Пазача на Портата, след времето, необходимо им да си го преведат на ум.

— Още миналата седмица, там, в Гилдията на Лекарите, аз се опитах да изтъкна пред Майстор Кричли, че…

Погледите им не се срещнаха, тъй като Върховният Старши Учител се беше погрижил качулките на Братята да закриват лицата им в мистична тъмнина, но въпреки всичко накара Брат Пазача да млъкне със силата на чистото, безцеремонно мълчание.

— Но не винаги е било така — продължи Върховният Старши Учител. — Имало е златно време, когато онези, достойни за власт и уважение, са били справедливо възнаграждавани. Време, когато Анкх-Морпорк не просто е бил голям град, а величествен град. Време на рицарство. Време, когато… да, Брат Наблюдателна Кула?

Една тромава фигура в плащ свали ръка.

— За времето, когато сме имали крале ли говориш?

— Браво, Братко — каза Върховният Старши Учител, леко подразнен от тази необичайна проява на интелигентност. — И…

— Но всичко това е било променено преди стотици години — напомни Брат Наблюдателна Кула. — Нямаше ли някаква голяма битка или нещо такова? А оттогава имаме само господари като Патриция.

— Да, много добре.

— Няма повече крале, това се опитвам да кажа — услужливо обясни Брат Наблюдателна Кула.

— Както казва Брат Наблюдателна Кула, линията на…

— Но като отвори приказка за рицарството, та ме подсети.

— Точно така, и…

— То си върви с кралете, рицарството де — щастливо се обади Брат Наблюдателна Кула. — И рицарите. Освен това са имали и онези…

— Обаче — остро произнесе Върховният Старши Учител, — може случайно да се окаже, че традицията на кралете на Анкх не е съвършено отмряла, така както са си представяли досега, и че потомство по тази линия съществува дори и сега. Точно така сочат изследванията ми върху древните свитъци.

Той се облегна назад с очакване. Но като че не се получи ефектът, който беше очаквал. Може би те ще успеят да се справят с израза „съвършено отмряла“, помисли си, но трябваше да спра до „потомство“. Брат Наблюдателна Кула отново вдигна ръка.

— Да?

— Искаш да кажеш, че съществува някакъв наследник на трона, който се върти тук наоколо?

— Точно така, да.

— Аха. Става така, да ви кажа — начетено продължи Брат Наблюдателна Кула. — Непрекъснато така става. Чел съм за това. Наричат се потомци. Спотайват се с векове някъде из далечната пустош, като предават тайната сабя, белега по рождение и всичко останало от поколение на поколение. И тогава, точно когато старото кралство има нужда от тях, те се появяват и изхвърлят всички узурпатори, случили се наоколо. И после настъпва всеобщо веселие.

Върховният Старши Учител усети как ченето му увисва. Не беше очаквал да е чак толкова лесно.

— Да, хубаво — обади се фигура, в която Върховният Старши Учител разпозна Брат Мазача. — И какво от това? Да речем, че се появява някой потомък, отива при Патриция и му казва: „Ей, ти, аз съм крал, ето го белега по рождение, както се предполага да е, а сега, разкарай се“. И какво получава? Продължителност на живота от има-няма две минути, ето какво.

— Ти не слушаш — каза Брат Наблюдателна Кула. — Работата е в това, че потомъкът трябва да се появи, когато кралството е в опасност, нали така? Тогава всеки може да го види, нали разбираш? После го отвеждат в двореца, изцелява няколко човека, обявява малък празник, слага ръка на малко съкровище и това е всичко.

— Трябва да се ожени и за принцеса — добави Брат Пазача. — Като той е свинар.

Всички го погледнаха.

— Кой е казвал нещо за свинар? — попита Брат Наблюдателна Кула. — Никога не съм казвал, че е свинар. Какви са тия приказки за свине?

— Той има право, обаче — обади се Брат Мазача. — Обикновено той е или свинар, или дървар, или нещо подобно, нормалният потомък де. Във връзка с това, че трябва да е… как му се викаше. Когнито. Трябва привидно да е, така де, знаете, от нисък произход.

— Няма нищо лошо в ниския произход — каза един много малък Брат, който май се състоеше само от малък подвижен черен плащ с лош дъх. — При мен всички са с нисък произход. В моето семейство свинарството го имахме за изискана работа.

— Но твоето семейство няма кралска кръв, Брат Даникин — каза Брат Мазача.

— Може и да имаме — отвърна онзи намусено.

— Добре де — обади се Брат Наблюдателна Кула недоволно. — Хубаво. Но в решаващия момент, нали така, истинските крале отмятат наметалото, казват: „Хоп!“ и същинската им царственост грейва ослепително.

— И как точно? — попита Брат Пазача.

— …може и да имам кралска кръв — мърмореше си Брат Даникин. — Няма никакво право да казва, че съм нямал кралска кръв…

— Ами, просто става, ясно? Разбираш го, щом го видиш.

— Но преди това той трябва да спаси кралството — каза Брат Мазача.

— О, да — тежко отвърна Брат Наблюдателна Кула. — Това е най-важното, така де.

— И от какво?

— …имам също толкова право, колкото и всички останали, да имам кралска кръв…

— Патриция? — попита Брат Пазача.

Брат Наблюдателна Кула, като неочакван авторитет по кралските въпроси, поклати глава.

— Не знам точно дали Патрицият е заплаха — каза той. — Той не е същинският тиранин, като такъв. Не е чак толкова лош, колкото някои от другите, които сме имали. Искам да кажа, той не ни потиска в буквалния смисъл на думата.

— Аз съм потиснат непрекъснато — каза Брат Пазача. — Майстор Кричли, при който работя, та той ме потиска и сутрин, и на обед, и вечер, крещи ми и т.н. И жената в зарзаватчийницата, и тя непрекъснато ме потиска.

— Точно така — обади се Брат Мазача. — Моят хазяин ме потиска много нечестно. Тропа по вратата с все сила и непрекъснато разправя за наема, който уж му дължа, ама е пълна лъжа. А и съседите ми по стая, и те по цяла нощ ме потискат. Викам им, аз работя по цял ден, на човек все пак трябва да му се даде някакво време, за да се научи да свири на туба. Това е потискане, точно така. Ако аз не съм под крака на потисника, то не знам кой е.

— Ако разсъждаваме така… — бавно започна Брат Наблюдателна Кула, — струва ми се, че девер ми ме потиска непрекъснато с новия си кон и с двуколката, дето си ги е купил. А аз нямам. Искам да кажа, къде му е справедливостта на това? Обзалагам се, че един крал не би позволил подобна несправедливост да продължава, хорските жени да ги потискат защо нямат нова кола като нашия Родни и т.н.

Върховният Старши Учител слушаше това леко пообъркан. Не че не знаеше за съществуването на неща като лавините, но и през ум не беше му минало, когато пусна малката снежна топка от върха на планината, че това може да доведе до такива удивителни резултати. Изобщо нямаше нужда да ги подстрекава.

— Обзалагам се, че кралят ще има какво да каже по въпроса за хазяите — натърти Брат Мазача.

— И би обявил хората с фукливи коли извън закона — добави Брат Наблюдателна Кула. — Най-вероятно купени и с откраднати пари, струва ми се.

— Аз мисля — каза Върховният Старши Учител, за да понасочи малко нещата, — че един мъдър крал всъщност би обявил фукливите коли извън закона само за незаслужаващите ги.

В разговора настъпи замислена пауза, докато насъбралото се Братство мислено разделяше вселената на заслужаващи и незаслужаващи, и поставяше себе си в подходящата група.

— Много справедливо — бавно произнесе Брат Наблюдателна Кула. — Но Брат Мазача беше наистина прав. Не вярвам някой потомък да изиграе съдбовната си роля, само защото Брат Пазача си мисли, че жената в зарзаватчийницата непрекъснато го гледа странно. Без да се засягаш.

— И ме удря в скапания кантар — каза Брат Пазача. — Пък и тя…

— Да, да, да — прекъсна ги Върховният Старши Учител. — Наистина, здравомислещото население на Анкх-Морпорк е под ботуша на потисниците. Един крал, обаче, по принцип се проявява при доста по-драматични обстоятелства. Като война, например.

Нещата се развиваха добре. Сигурно при цялата им егоцентрична глупост все някой от тях все щеше да е достатъчно умен, че да го предложи?

— Съществуваше някакво старо пророчество или нещо подобно — каза Брат Мазача. — Дядо ми разказваше. — Очите му се изцъклиха от усилието по драматичния спомен. — Аха, кралят ще дойде и ще донесе Ред и Справедливост, и ще познава единствено Истината, и ще Закриля и ще Служи на Хората с Меча си. Няма защо всички да ме гледате така, не съм си го измислил аз.

— О, това всички го знаем. И то би било адски хубаво — каза Брат Наблюдателна Кула. — Но питам се как точно ще стане — появява се на кон в града с Реда и Истината и т.н. като Четиримата ездачи от Апокълипсисъ? „Здрасти на всички — изписка той, — аз съм кралят, а онова там е Истината, пои си коня.“ Не е много практично, нали така? Тц. Не можеш да им имаш вяра на старите легенди.

— Защо не? — попита Брат Даникин раздразнено.

— ’щото са легендарни. По това ще ги познаеш — отвърна Брат Наблюдателна Кула.

— Тази за спящите красавици е хубава — каза Брат Мазача. — Само крал може да ги събуди.

— Не ставай тъп — строго рече Брат Наблюдателна Кула. — Ние нямаме крал, така че не можем да имаме и принцеси. Съвсем логично е.

— Разбира се, в старите времена е било лесно — щастливо рече Брат Пазача.

— Защо?

— Той просто е трябвало да убие дракон.

Върховният Старши Учител плясна с ръце и отправи негласна молитва към който и бог да го слушаше. Оказа се прав за тези хора. Рано или късно блуждаещите им малки мозъци ги отвеждаха там, където ти се искаше да отидат.

— Каква интересна идея — изви трели той.

— Не може да стане — мрачно отсече Брат Наблюдателна Кула. — Днес вече няма големи дракони.

— Може и да се появят.

Върховният Старши Учител щракна с кокалчета.

— Да се върнат отново? — попита Брат Наблюдателна Кула.

— Казах, че може да се появят.

Откъм дълбините на качулката на Брат Наблюдателна Кула се разнесе нервен смях.

— Какво, истински? С огромни люспи и криле?

— Да.

— И дъх като пещ?

— Да.

— С онези големи нокти по краката?

— Нокти? О, да. Колкото искаш.

— Какво искаш да кажеш с това „колкото искаш“?

— Смея да се надявам, че това се разбира от само себе си, Брат Наблюдателна Кула. Щом искаш дракони, можеш да имаш дракони. Ти можеш да доведеш дракон тук. Сега. В града.

— Само аз?

— Всички вие. Искам да кажа, ние — отвърна Върховният Старши Учител.

Брат Наблюдателна Кула се поколеба.

— Ами, аз не знам дали това е много добра…

— И той ще се подчинява на всяка ваша заповед.

Това ги спря. Това ги изпъчи. Това тупна пред мишите им дребни мозъци като къс месо в кучешка колиба.

— Можеш ли просто да го повториш? — бавно рече Брат Мазача.

— Вие можете да го ръководите. Можете да го накарате да направи каквото пожелаете.

— Какво? Истински дракон?

Върховният Старши Учител завъртя очи, скрит уютно в качулката си.

— Да, истински. Не някакво си блатно драконче за вкъщи. Оригиналният екземпляр.

— Но аз си мислех, че те са, така де… мит. Върховният Старши Учител се наведе напред.

— Били са митове и са били истински — високо каза той. — Едновременно и вълна, и частица.

— Тука вече не те разбрах — каза Брат Мазача.

— Ще го демонстрирам тогава. Книгата, моля, Брат Пръсти. Благодаря ти. Братя, трябва да ви кажа, че когато аз самият се учех при Тайните Учители…

— Кои, Върховни Старши Учителю? — попита Брат Мазача.

— Защо не слушаш? Ти никога не слушаш. Той каза „Тайните Учители!“ — рече Брат Наблюдателна Кула. — Нали се сещаш, достопочтените мъдреци, които живеят на някаква планина и тайно ръководят всичко, и които са го научили на цялото това знание и т.н., и които могат да ходят по огън и т.н. Разказа ни го миналата седмица. Той ще ни научи, нали, Върховни Старши Учителю? — раболепно довърши той.

— О, Тайните Учители — възкликна Брат Мазача. — Съжалявам. Това е поради тия мистични качулки. Съжалявам. Тайни. Спомням си.

Но когато управлявам града, помисли си Върховният Старши Учител, няма да има нищо такова. Ще създам ново тайно общество от търсещи и интелигентни хора, макар и не твърде интелигентни, разбира се, не твърде интелигентни. И ние ще отхвърлим студения тиранин и ще възвестим нова ера на просветление и братство и хуманизъм, и Анкх-Морпорк ще стане Утопия, а хора като Брат Мазача ще бъдат изпечени на бавен огън, ако аз имам думата по въпроса, което и ще бъде. И фигина2 му.

— Та, когато, както казах, аз самият се учех при Тайните Учители… — продължи той.

— Това беше, дето ти казали, че трябва да вървиш по оризова хартия, нали така — разговорчиво се обади Брат Наблюдателна Кула. — Винаги съм си мислел, че това е много хубаво. Оттогава си я събирам от дъното на макароните ми. Удивително, наистина. Мога да вървя по нея без никакъв проблем. Показва какво може да направи за теб членството в хубаво тайно общество, точно това прави.

Когато е върху скарата за печене, помисли си Върховният Старши Учител, Брат Мазача няма да е сам.

— Твоите стъпки по пътя на просветлението са пример за всички нас, Брат Наблюдателна Кула. Ако мога да продължа, обаче… сред многото тайни…

— …от Сърцето на Битието… — обади се одобрително Брат Наблюдателна Кула.

— …от Сърцето, както Брат Наблюдателна Кула казва, на Битието, беше и настоящето местопребиваване на благородните дракони. Поверието, че те са отмрели, е съвсем погрешно. Те просто са открили нова еволюционна ниша. И могат да бъдат извикани в нея. Тази книга… — той я размаха, — дава конкретни инструкции.

— То е просто в една книга? — попита Брат Мазач.

— Не и обикновена книга. Това е единственият екземпляр. Необходими ми бяха години, докато я проследя — отговори Върховният Старши Учител. — Написана е с ръката на Тюбал де Малахит, велик изследовател на драконовото познание. С неговата собствена ръка. Той е призовавал дракони от всякакъв размер. Същото можете да направите и вие.

Последва ново дълго, неловко мълчание.

— Хм — рече Брат Пазача.

— На мен ми звучи малко, тъй де… магическо — рече Брат Наблюдателна Кула, с нервния глас на някой, който е забелязал под коя чаша е захлупено граховото зърно, но не иска да каже. — Искам да кажа, не желая да поставям под въпрос висшата ти мъдрост и прочие, но… ами… така де… магия…

Гласът му заглъхна.

— Аха — рече Брат Мазача с неудобство.

— То е, ъ-ъ, заради магьосниците де — обади се Брат Пръсти. — Ти сигур’ не си знаел т’ва, когато си се захванал с онези преподобни отци на планината им, но магьосниците по тия места се стоварват върху ти като цял тон тухли, само ако те заловят, че правиш нещо подобно.

— Разграничаване, така го наричат — каза Брат Мазача. — Като например, аз не се бъркам в мистичните, разнообразни… как му се викаше… на каузалността, а те не се занимават с никакво измазване.

— Не мога да разбера какъв е проблемът — каза Върховният Старши Учител.

Всъщност го виждаше, даже прекалено ясно. Това беше последното препятствие. Помогни на нищожните им дребни мозъци да го прескочат и държиш света в ръката си. Техният изумително неинтелигентен егоизъм не беше го подвел досега, със сигурност не би го провалил и в този момент…

Братството се размърда неудобно. После Брат Даникин заговори.

— Уф! Магьосници. Какво разбират те от сериозна работа.

Върховният Старши Учител си пое дълбоко дъх.

Ах…

Атмосферата на обидени, злопаметни, низки съзнания се сгъсти забележимо.

— Нищо, факт — каза Брат Пръсти. — Само се размотават наоколо, вирнали носове, сякаш са твърде важни, че да се занимават с простите хорица като нас. Гледах ги, докато работех в Университета. Задните им части са по километър широки, честна дума. Някой да ги е хванал някога да свършат някоя честна и почтена работа?

— Като да крадат ли? — обади се Брат Наблюдателна Кула, който никога не беше харесвал особено Брат Пръсти.

— Естествено, те разправят — продължи Брат Пръсти, като демонстративно отмина забележката, — че ние не трябва да се захващаме с магия, тъй като само те знаели как да не закачат универсалната хармония и пр. Цял куп глупости само, мен ако питате.

— Ами-ии — рече Брат Мазача, — аз всъщност не знам. Искам да кажа, че ако приготвиш погрешно сместа, после получаваш просто много мокра мазилка навсякъде из краката си. Но ако направиш погрешно някоя магия, разправят, че някакви страховити неща излизали от дървенията и те „лепвали“ на място.

— Да, ама това го разправят магьосниците — замислено произнесе Брат Наблюдателна Кула. — Аз самият никога не съм могъл да ги понасям, ако трябва да си кажа истината. Възможно е, пък, да са набарали нещо хубаво и да не искат останалите от нас да го открият и те. Всичко е само размахване на ръце и мънкане под носа, когато всичко вече е приключило.

Братството обмисли това. Звучеше правдоподобно. Ако бяха набарали нещо хубаво, то те съвсем определено не биха искали някой друг да им се натриса.

Върховният Старши Учител реши, че моментът е назрял.

— Значи, споразумяхме се, братя? Готови ли сте да се упражним в магия?

— О, да се упражним — рече Брат Мазача с облекчение. — Нямам нищо против да се упражнявам. Стига да не се налага да я правим наистина…

Върховният Старши Учител тупна книгата.

— Искам да кажа да проведем истински заклинания! Да вкараме града отново в правия път! Да призовем дракон! — извика той.

Те отстъпиха крачка назад. Брат Пазача рече:

— И после, ако извикаме този дракон, ще се появи законният крал, само това ли?

— Да!

— Това го разбирам — рече и Брат Наблюдателна Кула в подкрепа. — Логично е. Поради предопределението и поучителните криволици на съдбата.

Последва моментно колебание и след него едно общо кимане на качулки. Само Брат Мазача изглеждаше неопределено нещастен.

— Ами-ии-и-рече той. — Няма да се изплъзне изпод контрола ни, нали?

— Уверявам те, Братко Мазач, че можеш да се откажеш във всеки един миг, в който пожелаеш — ласкаво каза Върховният Старши Учител.

— Ами… добре — отвърна колебаещият се Брат. — Само за малко тогава. Бихме ли могли да го задържим тук толкова, колкото да изпепели, например, всички потиснически зарзаватчийници?

— Ах…

Той беше спечелил. Отново ще има дракони. И отново крал. Не като старите крале. Един крал, който ще изпълнява това, което му се каже.

— Зависи — започна Върховният Старши Учител, — от това колко можеш да помогнеш. Като начало, ще имаме нужда от всяка една частичка магия, която можеш да донесеш…

Може би нямаше да е много добра идея да им покаже, че втората половина от книгата на де Малахит представлява овъглена маса. Човекът явно не е разбирал много.

Но той би могъл да се справи далеч по-добре. И абсолютно никой нямаше да го спре.

Гръмотевица изтрещя…

Казват, че боговете си играят със съдбата на хората. Но какви игри, и защо, и кои са пешките, и каква е играта, и какви са правилата — кой знае? Най-добре да не мислим.

Гръмотевица изтрещя…

Изтърколи се шестица.

А сега да се отдръпнем за кратко от подгизналите улици на Анкх-Морпорк, да погледнем над утринните мъгли на Света на Диска и отново да се фокусираме в него-върху един млад мъж, който се отправя към града с цялата откритост, честност и невинност на намеренията на айсберг, навлизащ на територията на основна плавателна линия. Младият мъж се казва Керът3.

Това не е заради косата му, която баща му винаги беше подстригвал къса поради Хигиенни съображения. А поради формата му.

Това е от онзи вид заострена форма, която едно момче придобива чрез чист живот, здравословна храна и хубав планински въздух в мощни дробове. Когато извие раменните си мускули, останалите мускули първо трябва да им направят място.

Освен това той носи сабя, дадена му при загадъчни обстоятелства. Много загадъчни обстоятелства. Изненадващо, но около тази сабя има нещо много неочаквано. Тя не е вълшебна. Няма си име. Когато я развърти, човек не го обзема чувството за сила, а просто получава мазоли. Би могъл да си помислиш, че е сабя, която толкова много е била използвана, че е престанала да бъде нещо друго, освен сабя в концентриран вид, дълго парче метал с много остри краища. А и няма никакво предопределение, изписано на нея. На практика, всъщност, тя е уникална.

Гръмотевица изтрещя.

Канавките на града изгълголиха тихичко, щом боклуците от нощта бяха понесени нататък, като в някои случаи протестираха слабо.

Когато стигна до полегналата фигура на Капитан Ваймс, водата се отклони и потече в два потока покрай него. Ваймс отвори очи. Последва един миг на празно спокойствие, преди споменът да го тресне като лопата.

Беше се оказал лош ден за Стражата. Като начало, бяха погребали Херберт Гаскин. Горкият стар Гаскин. Той бе нарушил едно от фундаменталните правила на стражника. Не беше от правилата, дето някой като Гаскин можеше да ги наруши втори път. И така, бяха го положили в прогизналата земя, докато дъждът барабанеше по ковчега, и нямаше никой, който да го оплаче, освен тримата оцелели членове на Нощната Стража — най-презряната група хора в целия град. Сержант Колън беше облян в сълзи. Горкият стар Гаскин.

Горкият стар Ваймс, помисли си Ваймс.

Горкият стар Ваймс, тук в канавката. Но точно тук той се сепна. Горкият стар Ваймс, дето водата му влиза под нагръдника. Горкият стар Ваймс, дето гледа как остатъкът от съдържанието на канавката се извлича покрай него. Сигур’ дори и горкият стар Гаскин е по-добре сега.

Я да видим… тъй, беше си тръгнал след погребението и се беше напил. Не, не напил, някаква друга дума беше, свършваше на „оил“. Напоил, това беше. Защото целият свят, изкривен и обърнат наопаки, като огънато огледало, идваше отново на фокус, само ако го погледнеше човек през дъното на бутилката.

Сега нещо друго, какво беше то?

О, да. Нощ. Време за дежурство. Не и за Гаскин, обаче. Трябва да наеме нови момчета. Така или иначе, идваше ново попълнение, не беше ли така? Някакъв селяндур от майната си. С писмо. Някакъв майчин син от село…

Ваймс се предаде и се строполи долу. Канавката продължи да клокочи.

А над него светлите букви пращяха и трепкаха в дъжда.

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.

Вървеше изгърбен. Това пък се дължеше на израстването в златна мина, ръководена от джуджета, които мислят, че пет стъпки е добра височина за таван.

Той отдавна знаеше, че е различен. С повече цицини например. Един ден баща му се приближи до него, или, по-скоро, приближи се до хълбока му, и разказа, че той всъщност не е, както винаги си беше мислил, джудже.

Ужасно е да си почти шестнайсетгодишен и да се окажеш сбъркан вид.

— Не искахме да ти го казваме по-рано, синко — рече баща му. — Мислехме си, че ще го надраснеш.

— Какво да надрасна? — бе попитал Керът.

— Растенето. Но сега майка ти мисли, тъй де, и двамата си мислим, че е време да се върнеш сред себеподобните си. Искам да кажа, не е честно да те държим сбутан тука без компания от твоя ръст. — Баща му заусуква един хлабав нит по каската си, сигурен белег, че се е притеснил. — Ъ-ъ-добави той.

— Но вие сте моите подобни! — отчаяно рече Керът.

— От една страна, да — отвърна баща му. — Но от друга страна, която е доста по-точна и правилна, не. Всичко опира до оная работа с генетиката, нали разбираш. Така че сигурно ще е много хубава идея да поизлезеш малко навън и да видиш нещо от света.

— Какво, завинаги ли?

— О, не! Не. Разбира се, че не. Можеш да се връщаш и да ни навестяваш винаги, когато пожелаеш. Но, така де, момък на твоята възраст, закотвен тука… Не е редно. Разбираш ме. Това искам да кажа. Не си вече дете. Да трябва да се влачиш по колене почти през цялото време и пр. Не е редно.

— И кои са ми подобните тогава? — попита Керът озадачено.

Старото джудже си пое дълбоко дъх.

— Ти си човек — рече то.

— Какво, като г-н Варнеши ли? — Г-н Варнеши докарваше една волска каруца горе в планината веднъж седмично, за да търгува разни неща за злато. — Аз съм от Големите хора?

— Висок си шест стъпки и половина, момчето ми. А той — само пет. — Джуджето отново заусуква хлабавия нит. — Разбираш как стоят нещата.

— Да, но… но може би аз просто съм малко висок за ръста си — отчаяно рече Керът. — В края на краищата, може да има ниски човеци, защо пък да няма и високи джуджета?

Баща му го потупа дружески по задната част на коленете.

— Трябва да приемеш фактите, момче. Ще се чувстваш далеч по-добре горе на земята. В кръвта ти е. Пък и покривът не е толкова нисък там. — Не можеш да продължиш да се удряш в небето там навън, помисли си той.

— Чакай малко — започна Керът, а честното му чело се сбръчка от усилието да пресметне. — Ти си джудже, нали така? И мама е джудже. Значи и аз трябва да съм джудже. Житейска истина.

Джуджето въздъхна. Беше се надявал да стигне и дотук, но може би след няколко месеца, един вид да му го разкрие тактично, но вече не беше останало време.

— Седни, момче. — Керът седна. — Работата е в това — започна той нещастно, когато голямото, честно лице на момчето беше вече малко по-близо до неговото, — че ние те открихме един ден в гората. Щъпуркаше насам-натам близо до един от капаните… хм. — Хлабавият нит изскърца. Царят продължи по-нататък. — Работата е там, как да ти кажа… там имаше каруци. В пламъци, както можем да се изразим. И мъртви хора. Хм, да. Изключително мъртви хора. Поради разбойниците. Лоша зима беше онази, всякакви бяха наизлезли из планината… Така че ние те прибрахме, разбира се, а после, ами, то беше дълга зима, както вече ти казах, а майка ти се привърза към теб, и, ами, така и не се наканихме да помолим Варнеши да направи проучвания. Това е накратко цялата история.

Керът прие това сравнително спокойно, главно поради факта, че не разбра почти нищо. Освен това, доколкото той имаше някаква представа, да те намерят да щъпукаш в гората, беше нормалният начин, по който се раждаха децата. Едно джудже не се счита за достатъчно възрастно, за да му4 бъдат обяснени техническите процеси, докато не стигне до пубертета, т.е. около 55 години.

— Добре, татко — отвърна той и се наведе надолу, така че да се изравни с ухото на джуджето. — Но нали знаеш, че аз и… нали знаеш Минти Роксмекър5? Тя наистина е красива, татко, брадата й е мека като ъ-ъ, като нещо много меко… ние се разбираме и…

— Да — отвърна джуджето с леден глас. — Знам. С баща й си казахме няколко думи. — Както и майка й с майка ти, добави той, а после тя пък ми каза няколко думи. По-точно — много думи. Не че не те харесват, ти си сериозно момче и чудесен работник, чудесен зет би излязло от теб. Четири чудесни зетя. Това е проблемът. Пък и тя е само на шейсет години, така или иначе. Не е пристойно. Не е редно.

Той беше чувал за деца, отгледани от вълци. Чудеше се дали на водача на глутницата някога изобщо му се е налагало да се оправя с нещо толкова заплетено като това. Може би единственото, което се е искало от него, е било да го отведе някъде в някое закътано сечище и да му каже: „Слушай, синко, сигурно си се чудил защо не си толкова космат като всички останали…“

Беше го обсъдил с Варнеши. Хубав, сериозен човек беше Варнеши. Разбира се, беше познавал баща му. И дядо му, сега като се замисли за това. Хората като че ли не издържаха дълго, сигурно се дължеше на всичките тези напъни да се изпомпва кръв толкова нависоко.

— Имаш си проблем, царю.6

Съвсем сигурно. Скалите са твърди, тъмнината е тъмна. Захвани се с разни описания и здравата си я загазил, това е тяхното мото. Но след двеста години общуване с хората царят, така да се каже, беше развил прилежен умствен инструментариум, който почти напълно отговаряше на нуждите му, за да ги разбира.

— Без съмнение две и две е равно на четири — изтъкна той много бавно.

— Все тая.

Последва мълчание, докато царят подложи това на внимателен анализ.

— Ти казваш — започна той, като мереше всяка дума, — че ние трябва да отпратим Керът да бъде пате сред човеците, защото две и две е равно на четири?

— Той е чудесно момче. Цял куп възможности за голямо, силно момче като него — рече Варнеши.

— Чувал съм, че джуджета отиват да работят в Големия град — несигурно започна царят. — И че изпращат пари на семействата си оттам, което е много препоръчително и похвално.

— Това е то, тогава. Намери му работа в… в… — Варнеши затърси вдъхновение, — …в Стражата, или нещо подобно. Пра-пра-дядо ми беше в Стражата, да ти кажа. Чудесна работа за яко момче, така разправяше дядо ми.

— Какво е Стражата? — попита царят.

— О! — рече Варнеши, с неопределения тон на човек, семейството на когото за последните три поколения не е изминало повече от трийсетина километра, — те обикалят насам-натам и се грижат хората да спазват законите и да вършат каквото им е било наредено.

— Това е много почтено задължение — каза царят. Обикновено той даваше нарежданията, затова имаше много твърди убеждения, че останалите трябва да беше казал възрастният човек, докато посръбваха от една чашка с ракия на пейка пред Шахта №2.

— Той е добро момче, така да знаеш — рече царят. — Трезв характер. Честен. Не е твърде умен, но като му кажеш да свърши нещо, дъх не спира да си поеме, докато не го свърши. Послушен.

— Можете да му отрежете краката — предложи Варнеши.

— Не краката му ще са същинският проблем — мрачно каза царят.

— А! Да. Ами, в такъв случай бихте могли…

— Не.

— Не — замислено се съгласи Варнеши. — Хмм. Ами, тогава, това, което трябва да направиш, е да го отпратиш надалеч за известно време. Пусни го да се поомеси малко с хората. — Той се облегна назад. — Това, пред което си изправен, царю, е проблема с патето — добави той с начетен глас.

— Не мисля, че е редно да му го казвам. Той и без друго отказва да повярва, че е човек.

— Това, което имам предвид, е, че той е пате, отгледано сред пилци. Широко известно селскостопанско явление. Открива, че адски добре може да кълве и то, и хал-хабер си няма от плуване. — Царят слушаше учтиво. Джуджетата не си падат много по селското стопанство. — Но като го изпратиш да види много други патици, оставиш го да си понамокри краката и той ще престане да търчи след кокошчиците. Като две и две — четири.

Варнеши се облегна назад с вида на човек, който е доволен от себе си.

Когато прекарваш по-голямата част от живота си под земята, развиваш много буквален начин на мислене. Джуджетата не си служат с метафори и сравнения, вършат каквото им е било наредено.

— Разбира се, те не приемат всеки — каза Варнеши, ровейки из дълбините на спомена.

— И аз така си мисля, след като е такава важна задача. Ще пиша до техния цар.

— Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят.

Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.

Керът понесе новината без никакъв шум, точно по същия начин, по който получаваше нареждания да отвори отново Мина №4, или да нареже дърва за укрепване на подпорите. По природа всички джуджета са изпълнителни, сериозни, буквални, послушни и замислени хора, единственият дребен недостатък на които е склонността, само след едно питие, да се втурват срещу врага с вик „Аарррргх!“ и да му отрежат с брадва коленете. Керът не виждаше причина да е по-различен. Ще отиде в този град — където и да беше това! — и от него ще стане човек.

Взимат само най-добрите, така беше казал Варнеши. Един страж трябва да бъде изкусен боец и чист в мислите, думите и делата си. От дълбините на наследствения си запас от шеги, старецът беше измъкнал приказки за среднощни гонитби по покривите на лунна светлина, а така също и страхотни битки със злодеи, които, естествено, пра-прадядо му беше спечелил, въпреки че е бил значително превъзхождан по брой.

Керът трябваше да признае, че това звучи далеч по-добре от работата в мината.

След кратък размисъл царят написа едно писмо до управителя на Анкх-Морпорк, като почтително го молеше Керът да бъде взет предвид за място сред цвета на града.

В тази мина рядко се пишеха писма. Работата спря и целият род насяда в кръг в почтително мълчание, докато перото му скърцаше по пергамента. Леля му беше изпратена до Варнеши да го помоли с хиляди извинения дали не би могъл да благоволи да им даде малко восък. Сестра му беше изпратена пък долу в селото да попита г-жа Гарлик — вещицата, как се завършва писането на препоръка.

Бяха минали месеци.

И тогава се получи отговор. Беше доста омърлян, тъй като пощата в Планините Рамтоп обикновено се връчваше на някой произволен, който се отправяше най-общо в кажи-речи приблизително същата посока. И освен това беше доста кратък. Пишеше направо, че молбата е приета и той да се представи незабавно за започване на служба.

— Просто така? — попита Керът. — Аз пък си мислех, че ще има проверки и пр. Да видят дали съм подходящ.

— Ти си мой син — отвърна царят. — Аз им го казах, нали разбираш. Съвсем логично е да си подходящ. Може би си от офицерско тесто.

Той беше измъкнал една торба изпод стола си, потършува из нея и връчи някакво дълго парче метал на Керът — по-скоро сабя, отколкото коса, ама не много.

— Това по право ти принадлежи. Когато открихме… каруците, това беше единственото останало нещо. Разбойниците, нали разбираш. Само между нас да си остане… — той направи знак към Керът да се приближи, — занесохме го на една вещица да я погледне. Да не би да е магическа. Но не е. Възможно най-немагическата сабя, която някога е виждала, тъй каза вещицата. Обикновено притежават малко, така де, тъй като това е като магнетизъм, предполагам. Но е добре балансирана.

Той му я подаде.

Порови още малко.

— А сега, ето ти и това. — Той вдигна една риза. — Тя ще те закриля.

Керът внимателно я пое. Беше направена от вълната на рамтопска овца, която имаше цялата топлина и мекост на свинска четина. Беше една от легендарните вълнени жилетки на джуджетата, от онези, дето се нуждаят от панти.

— От какво да ме закриля? — попита той.

— Настинка и т.н. — отвърна царят. — Майка ти казва, че трябва да я носиш. И, ъ-ъ… това ме подсеща. Г-н Варнеши каза, че би искал да се отбиеш при него като слизаш от планината. Имал нещо за теб.

Майка му и баща му махаха, докато не се скри от погледа им. Минти не го изпрати. Странна работа. Тя като че го отбягваше напоследък.

Беше взел сабята, метна я на гръб, със сандвичи и чисто бельо в торбата, и със света, малко или много, в краката му. В джоба си носеше знаменитото писмо от Патриция, човекът, който управляваше големия, чуден град Анкх-Морпорк.

Поне майка му така се беше изразила за него. Най-отгоре на листа определено имаше кръст, който изглеждаше много важен, но подписът гласеше нещо като „Лупин Заврънкулка, Секр’р, дп“.

Дори и да не беше подписано от самия Патриций, със сигурност беше написано от някой, който работеше за него. Или пък в същата сграда. Може би Патрицият поне беше научил за писмото. В най-общи линии. Не това писмо, вероятно, но сигурно той знаеше за съществуването на писма по принцип.

Керът крачеше непоколебимо надолу по планинските пътеки, обезпокоявайки рояци земни пчели. След известно време извади сабята от ножницата и замахна за проба срещу няколко провинили се дънера и незаконни туфи гръцка коприва.

Варнеши седеше вън пред колибата си и нижеше сушени гъби на канап.

— Здравей, Керът — каза той и го поведе вътре в колибата. — Нетърпелив си за града, а?

Керът обмисли това както подобава.

— Не.

— Имаш си едно на ум, така ли?

— Не. Просто вървях — призна чистосърдечно Керът. — За нищо особено не мислех.

— Баща ти даде сабята, нали? — попита Варнеши, докато тършуваше по една зловонна лавица.

— Да. И вълнена жилетка да ме закриля срещу настинки.

— А! Да, понякога ставало много влажно там долу, така съм чувал. Закрила. Много е важно. — Той се обърна и добави с драматичен глас: — Това принадлежеше на пра-прадядо ми.

Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки.

— Това някакъв вид прашка ли е? — попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание.

Варнеши му каза какво е.

— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.

— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.

Керът я изпробва.

— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.

— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.

Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.

— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.

— Какво е искал да каже с това?

Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.

— Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено.

Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.

Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.

Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк.“

— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.

Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.

Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех ви за някой друг.“

Той прекара по-голямата част от пътуването в четене.

И сега Анкх-Морпорк беше пред него.

Беше малко разочароващо. Очакваше високи бели кули, които се извисяват над пейзажа, и знамена. Анкх-Морпорк не се извисяваше. Той по-скоро май се спотайваше, прилепнал към земята, сякаш се страхуваше, че някой може да я открадне. Нямаше никакви знамена.

На портата стоеше страж. Или поне носеше ризница, а нещото, на което се облягаше, беше копие. Трябваше да е страж.

Керът му отдаде чест и представи писмото. Мъжът го разглежда известно време.

— Хмм? — рече най-накрая.

— Струва ми се, че трябва да се срещна с Лупин Заврънкулка Секр’р дп — каза Керът.

— А това „дп“ за какво е? — подозрително попита стражът.

— Може ли да е „Дойди Прилежно“ — подсказа Керът, който сам се беше чудил върху това.

— Ами, не знам за никакъв Секр’р — отвърна стражът. — Трябва ти Капитан Ваймс от Нощната стража.

— И къде се е установил той? — попита Керът учтиво.

— По това време на денонощието аз бих го потърсил в „Грозда“ на Лесната Улица — каза стражът. Той изгледа Керът отгоре до долу. — Присъединяваш се към стражата, а?

— Надявам се да се окажа достоен, да — потвърди Керът.

Стражът го удостои с нещо, което най-общо би могло да се нарече старомоден поглед. В действителност беше неолитен.

— К’во си ’правил? — попита той.

— Моля? — попита Керът.

— Все нещо трябва да си с’вършил — каза стражът.

— Баща ми написа писмо — гордо обясни Керът. — Изпратиха ме доброволец.

— Шибана работа — каза стражът.