Съблазнена от един женкар

10

Падайки на колене, Фийби хвана ръката на баща си и го повика. Сър Андрю обърна глава и очите му се разшириха, когато видя Фийби наведена над него.

— Фийби? Дъще? Ти ли си наистина?

— Аз съм, татко — изхълца тя. — Какво са ти направили?

— Божичко, молех се да останеш настрана от това. Направиха ли ти нещо?

Тя полека отмахна кичур влажна коса от челото му.

— Добре съм, татко. Знаеш ли кой те отвлече? Уотс сам ли действа?

— Той просто изпълнява заповеди, сигурен съм, че някой друг командва. За съжаление, не съм виждал мъжа. Аз… бях болен.

— Какво ти е?

— Малария. Първият пристъп беше, след като ти напусна Египет. Отвратително. Пътуването по море като че ли облекчи симптомите, но се появиха пак, след като бях отвлечен и доведен тук. Бях в несвяст през повечето време. Скъпо дете, никога не съм искал да те забърквам в това.

Сър Андрю се развълнува и Фийби затърси с какво да го успокои.

— Не се тревожи, татко. Аз се забърках от мига, когато ти изчезна. Проклинам деня, когато открихме амулета. Защо те не вярват, че не е у тебе?

— Ела по-насам — прошепна сър Андрю.

Фийби се наведе, за да чуе тихите думи на баща си.

— Докато пътувах към Англия, открих амулета вътре в една ваза, която бях пъхнал в сандъка си. Нямам представа как е попаднал там, но възнамерявах да го предам на съответните власти, за да бъде върнат на египетското правителство.

Шокирана, Фийби само гледаше безмълвно баща си.

— Не знаеш ли как е попаднал там?

— Наистина не знам. Не съм крадец, дъще. Когато го извадихме от онази гробница, знаех, че египтяните няма да оставят подобен ценен предмет да напусне страната. Дадох го на Дейвид и той веднага го занесе на съответните власти. Тогава за последно го видях, преди да се намери в сандъка ми.

Припомняйки си подозренията на Рам, Фийби запита:

— Мислиш ли, че Дейвид го е сложил в сандъка ти?

— Никога! Дейвид е моят доверен асистент; той е не повече крадец от мене.

— Тогава кой?

Томпсън вдигна рамене.

— Не знам. Намери ли го, когато разопакова нещата ми?

Страхувайки се да му каже за нахлуванията, за да не се развълнува още повече, отколкото вече беше, Фийби изрече:

— Претърсих щателно сандъка, когато го разопаковах. Амулетът не беше там.

Томпсън се усмихна едва-едва.

— Скрих го добре. Ще го намериш в несесера ми за бръснене, под сапуна в легенчето. Искам да го занесеш на властите. Подозирам, че египетското правителство няма търпение да си го върне.

Фийби се взря в него така, сякаш му бяха поникнали рога.

— Не мога да го направя! Тези хора говорят сериозно. Ще те убият, ако не им дам амулета.

— Слушай ме добре, дъще. Аз съм стар и болен. Няма значение какво ще стане с мене. Онова, което наистина има значение, е моята репутация. Вземи амулета, занеси го във външното министерство и кажи на властите какво е станало.

— Ами ако не иска да ме пусне?

— Ще те пусне, ако му кажеш, че си готова да сътрудничиш. Щом вземеш амулета, го занеси направо във външното министерство.

— Какво си шепнете вие двамата? — запита строго Уотс. — Накарай баща си да ти каже къде е скрил амулета и ще ви пусна и двамата веднага щом го получа.

Фийби се извърна рязко към Уотс.

— Не виждате ли, баща ми е болен? Настоявам да ни освободите веднага.

— Не си в положение да настояваш за каквото и да било, милейди — изръмжа Уотс. — Накарай стареца да ти каже къде е скрил дрънкулката и всичко ще бъде наред.

— За кого работите? Кой стои зад отвличането на татко?

— Няма значение. Само направи каквото ти казвам.

— Фийби, спомни си какво ти казах — изшептя сър Андрю.

— Оставете ни насаме — заповяда тя. — Искам да поговоря с баща си на четири очи.

— Не бързай; никой няма да излезе оттук, докато не получим каквото искаме.

— Ние? Още кой е замесен в това? — запита Фийби. Въпросът й остана без отговор, а вратата се затвори зад Уотс.

— Няма полза, Фийби, той няма да ти каже нищо.

— Трябва да избягаме, татко. Можеш ли да ходиш?

Той се опита да стане, но се отпусна на дюшека, очевидно твърде слаб, за да се движи, Фийби го гледаше безпомощно как започва да трепери така силно, че зъбите му затракаха.

— Татко, добре ли си?

— Маларията е, дъщеря. Ще ми мине.

— Уотс дава ли ти лекарства?

Томпсън поклати отрицателно глава.

— Не мисля. Бях в безсъзнание през повечето време.

— Не мога да те оставя да се мъчиш, татко. Ще направя каквото искат. Ще кажа на Уотс, че съм готова да изпълня исканията му.

Томпсън я хвана за ръката с изненадваща сила.

— Не, Фийби, не бива да го правиш. Трябва да направиш каквото ти казвам.

— Те ще те убият.

— Щом се разбере, че амулетът е бил върнат на правителството, няма да бъда полезен с нищо на похитителите.

— Страхувам се за живота ти — изхлипа Фийби.

— Склонен съм да поема този риск. Обещай ми, Фийби; обещай, че няма да отстъпиш пред исканията им.

Той трепереше и се потеше така обилно, че Фийби нямаше сърце да утежнява страданията му, затова обеща, макар да знаеше, че няма да удържи обещанието си.

С натежало от страх сърце Фийби наблюдаваше баща си, докато той не потъна в дълбок сън. Имаше нужда от лекарства, и то веднага. Тя щеше да направи всичко, за да го види оздравял, дори щеше да наруши обещанието си към него и щеше да предаде доверието на Рам. Отиде на пръсти до вратата и завъртя дръжката. Беше заключено. Тя почука на вратата, отначало тихичко, после по-силно. Никакъв отговор.

Колко време възнамеряваше Уотс да я държи под ключ? Не разбираше ли, че Рам ще вдигне тревога, когато отвличането й излезе наяве?

— Уотс идва и си отива — обади се сър Андрю откъм леглото. — Смятам, че излиза, за да се срещне с мъжа, който му е платил да ме отвлече.

— Не исках да те събудя — каза Фийби, връщайки се към леглото. — Хранят ли те редовно?

— Не ме морят от глад, но почти нямам апетит. — Той потупа леглото. — Седни тук и ми говори, дъще. — Фийби приседна на ръба на леглото и взе крехката му ръка в своята. — Не биваше да оставам в Египет — въздъхна той. — Трябваше да се върна с тебе в Англия, но имаше да довършвам много неща, преди да замина.

— Слава богу, че Дейвид беше с тебе — каза Фийби.

— Той ми беше голяма помощ. Ръководеше всичко, след като се разболях. Не бих могъл да се справя без него.

— Ще ти намеря най-добрия лекар, след като те пуснат — закле се Фийби. — Може би лорд Бракстън ще препоръча своя личен лекар.

Томпсън я изгледа озадачено.

— Лорд Бракстън ли? Симпатичен човек. Не те ли ухажваше по едно време?

Фийби осъзна, че е дошло време да каже на баща си истината за себе си и Рам. Той рано или късно щеше да я открие.

— Може би не е най-добрият момент, татко, но има нещо, което трябва да знаеш за Бракстън и мене. Нещо стана преди много време.

— Скъпо дете, можеш да ми кажеш, всичко. Мислиш ли, че няма да те разбера?

— Не, не че… просто много се срамувах от това, което направих. Нали разбираш — започна тя, — бях решила да не идвам при тебе в Египет преди четири години. Бях се влюбила в Бракстън и вярвах, че той отвръща на любовта ми. Трябваше да знам, че не може да остане верен, но бях млада и импулсивна, виждах само звезди пред себе си.

— Влюбването не е лошо нещо, Фийби. Предполагам, че си го преодоляла, защото пристигна в Египет с Дейвид, както беше планирано.

Поемайки си дълбоко дъх, Фийби изрече:

— Омъжих се за Бракстън, татко. Омъжих се за него, а на другия ден го напуснах. Не съм го виждала и чувала, докато не се върнах в Лондон. Естествено, предположих, че е анулирал брака ни, но бях сгрешила. Още сме женени.

— Омъжила си се и не си ми казала? — каза смаяно Томпсън. — Дейвид знаеше ли?

— Не, но сега вече знае.

— Не е за учудване, че отказа да се омъжиш за него. Трябва да е бил съкрушен, когато е разбрал. Бракстън каза ли ти защо не е поискал анулиране?

— Не. Бях шокирана, когато ме посети в Лондон. Появи се в къщата, която наех, няколко седмици, след като ти изчезна.

— Има още нещо в тази история, което не ми казваш, нали, Фийби?

Тя въздъхна.

— Съжалявам, татко; това е толкова сложно. Този проклет амулет преобърна живота ни с главата надолу. Два пъти влизаха в къщата, нападнаха ме и в градините Воксхол.

— Господи! Съжалявам Фийби. Не съм и помислял, че ще те преследват. Продължавай да разказваш, миличка. Къде е мястото на Бракстън във всичко това?

— Той работеше за правителството през войната. Когато дошъл египетски пратеник в Лондон и уведомил външното министерство, че амулетът е изчезнал, те се обърнали към Бракстън и го помолили да намери липсващия предмет. Ти, разбира се, беше първият заподозрян и той трябвало да стигне до тебе, като ме разпита.

Фийби нямаше намерение да казва на баща си, че Рам е получил заповед да я съблазни. Беше наясно още от самото начало, че той никога не би се свързал с нея, ако не беше имал скрит мотив.

— Защо напусна Бракстън, ако го обичаш? — запита Томпсън. — Наистина нищо не разбирам, Фийби.

— Дейвид дойде да ме спаси. Показа ми колко наивна съм била да вярвам, че Бракстън ще ми остане верен. Той имал повече от една любовница в селото и без съмнение, една-две и в Лондон.

— Но се е оженил за тебе, миличка — укори я Томпсън.

— Мъже като Бракстън не знаят как да бъдат верни. Щеше да ме изостави, след като се умори от мене. Не бих могла да го понеса, татко. Трябваше да се отдалеча възможно най-бързо. Напуснах Рам на сутринта след нашата — тя погледна настрани и се изчерви — брачна нощ. Заминахме с Дейвид веднага за Портсмут. Качихме се на кораба след няколко дни. Това е последното, което знам за Рам, докато не се върнах в Лондон.

— Какво чувстваш към него сега?

— Нищо не се е променило. Рам още е женкар и фустогонец. Минал е през половината жени от висшето общество и преследва тези, които е пропуснал. Никога не е срещал жена, която да не му харесва — измърмори тя.

— Още го обичаш. — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Аз… не съм сигурна. Преместих се у него, защото ме накара. Не искаше да живея сама след нахлуванията у дома. Сега вярва, че сме невинни, че не сме откраднали амулета.

— Ще му кажеш ли какво обсъждахме днес? Той може да ти помогне да върнеш амулета на съответните власти.

Фийби нямаше намерение да казва на Рам, че знае къде да намери амулета. Той щеше да го вземе за правителството, а тя не можеше да позволи това да се случи. Благополучието на баща й беше на първо място. Не стана нужда да му отговаря, защото Уотс влезе в стаята.

— Донесох ви за ядене и пиене — каза той, поставяйки на масата поднос с хляб и сирене и две чаши бира.

Фийби изгледа презрително подноса.

— Баща ми има нужда от хранителен говежди бульон.

— Не ми се плаща да готвя — изсумтя Уотс. — Ядете или не ядете, все ми е едно.

Фийби веднага се хвана за думата „плаща“.

— Кой ви плаща? За кого работите?

— И не съм дрънкало. Ако работодателят ми искаше да знаете, щеше да ви го каже сам. — Той се обърна, за да излезе.

— Чакайте! Кога ще ме пуснете да си ида?

— Никъде няма да ходиш, докато старецът не ти каже къде е скрил амулета.

— Искам да говоря с вашия… работодател.

— Ще дойде, щом бъде готов.

Вратата се затвори и ключът се обърна в ключалката, Фийби остана да гледа замислено вратата в продължение на няколко мига, преди да се обърне пак към баща си.

— Имаш ли някаква представа кой е наел Уотс?

— Не съм виждал другиго, освен него. Седни и яж, дъще. Някой трябва да се възползва от храната.

— Ще я споделя с тебе — каза Фийби, приближавайки се към масата.

Томпсън поклати отрицателно глава.

— Не съм гладен.

След много увещания Фийби убеди баща си да изпие бирата и да хапне малко сирене. После той отново си легна и заспа неспокоен сън. Фийби дръпна един стол и се настани до него, вслушвайки се в хриптящото му дишане. Като нямаше с какво да си запълва времето, мислите й отново се върнаха към Рам.

Последната нощ в ръцете му беше съвършена магия. Той притежаваше силата да накара тялото й да го желае, да я накара да пламти от жажда. Способността му да съблазнява и привлича беше доведена до съвършенство. Той беше неустоим, щом си поставеше за цел да съблазни някоя жена.

Фийби знаеше, че това, което възнамеряваше да направи, щеше да вбеси Рам, но вече беше взела решение. Баща й винаги щеше да бъде на първо място за нея. Щеше да вземе амулета, да го даде на Уотс и да върне баща си у дома, за да се възстанови. Щом оздравееше достатъчно, за да заминат пак в Египет за друга експедиция, тя щеше да тръгне с него, защото нямаше да може да погледне него, защото тя не би могла да застане Рам, след като го предаде… още веднъж.

— Какво правят там? — запита мъжът, който стоеше в стаята заедно с Уотс.

— Приказват си — отвърна Уотс. — Мисля, че старецът каза на дъщеря си каквото искаме да узнаем. Чух ги да си шушукат.

— Отлично — отговори другият, потърквайки ръце. — Знаех, че ще е добре да я доведем тук.

— Искате ли да я разпитате?

— Не. Ти се оправяй. Накарай я да разбере, че животът на баща й е в опасност, ако не се подчини на нарежданията ни. Ако ти каже къде да намериш амулета, отиваш и го вземаш. Но подозирам, че и тя е упорита като баща си и ще настоява сама да го вземе. Ако стане така, нека Бени да дойде, след като тя му даде дрънкулката.

— Ами Томпсън?

— Няма причина да го убивам, щом получа каквото искам. Вие с Бени можете да изчезнете, а той ще се върне сам в Лондон. Предлагам временно да изчезнете от хоризонта. Разчитам на тебе, Уотс. Не ме разочаровай.

— Бени ще се върне с каретата чак утре сутрин.

— Така е добре. Дъщерята ще има време да размисли за последиците, ако не направи каквото й казваме. Донеси ми амулета утре вечер в „Рижата лисица“.

— Ами ако жената откаже? Старецът няма да ни каже нищичко.

— Няма да откаже. — Той впери поглед в Уотс. — Амулетът няма никаква стойност за тебе, ако решиш да го задържиш. Никоя заложна къща в страната няма да го вземе. Нямаше да мога да се освободя от него, ако един частен купувач на континента не чакаше да го купи.

— Не се тревожете, ще получите дрънкулката. Ако това, което казвате, е истина, че правителството го иска, не си струва главоболията.

— Само не го забравяй. До утре вечер, Уотс.

Рам се върна у дома, за да открие, че Фийби липсва и цялата къща е с главата надолу. Разтрепераният иконом докладва, че тя е излязла през деня и не се е връщала.

Предупредителни камбани зазвъняха в главата на Рам.

— Каза ли къде отива?

— На разходка, милорд. Казах й да не излиза сама, но тя не искаше да ме послуша. — На лицето му се настани печално изражение. — Трябваше да настоявам. Простете ми, милорд.

— Не е твоя вината, Портър. Знам колко упорита може да бъде Фийби — изрече разсеяно Рам.

— Питам се… — каза замислено Портър, поглаждайки брадичката си.

— Ако знаеш нещо, Портър, кажи ми веднага.

— Единият от лакеите докладва, че някакъв уличен хлапак вчера предал бележка на лейди Бракстън.

Рам се вцепени.

— Защо не ми беше казано?

— Не знаех, едва днес разбрах. Тъй като лейди Бракстън като че ли не се разтревожи, лакеят просто е решил, че няма особено значение. Веднага ще го уволня.

— Едно смъмряне ще свърши работа — каза Рам. — Сигурен съм, че ще помисли два пъти, преди да забрави да спомене нещо, което може да е важно.

Страх го тресеше, докато се качваше по стълбите, Фийби беше в опасност, усещаше го в костите си. Защо не й беше сложил охрана? Импулсивна и независима, тя действаше, а след това мислеше. Защо не му е казала за съобщението? Докато се е любила с него, е пазела тайна, която може да й е навлякла сериозна опасност. Не му беше повярвала преди четири години и сега не му вярваше.

Единственото, което би могло да я тласне в челюстите на опасността, беше съобщение от похитителите на баща й. В какво, за бога, се беше забъркала?

Щателното претърсване на стаята й не донесе дори най-малък намек за нейното местонахождение. Поглеждайки през прозореца, той забеляза последните слънчеви лъчи да се стапят в мрака и разбра, че ще полудее, ако не направи нещо. Страхът го завладя. Първият му импулс беше да разрови града с голи ръце, но здравият разум надделя.

Изскочи от стаята и завика Портър, докато слизаше по стъпалата. Портър го пресрещна във фоайето.

— Ще отида на пристанището да разпитам за лейди Бракстън, Портър. Някой трябва да знае нещо за изчезването й, а кръчмите изглеждат най-вероятните места, от които да започна. Прати лакей да ме намери, ако излезе нещо.

За съжаление, издирването на Рам се оказа безрезултатно. Завоалираните му въпроси не му спечелиха нищо, освен нетърпеливи погледи и отпор. Върна се у дома в малките часове на нощта. Портър го чакаше. Икономът стана от скамейката, където дремеше.

— Има ли новини, милорд?

— Не, нищо — изрече мрачно Рам. — Сякаш земята се е отворила и я е погълнала. Няма нищо, което да мога да направя чак до сутринта. Иди да поспиш, Портър.

Рам се заизкачва с бавни стъпки към стаята си. Мисълта, че някой може да нарани Фийби, събуждаше ярост в душата му.

Когато за първи път беше чул, че тя се е върнала в Англия, беше искал да я види наранена толкова жестоко, колкото тя го беше наранила, но нуждата да й причини страдание беше пожертвана заради по-наложителна потребност. Рам не беше напълно сигурен каква е тази потребност, но щеше да си я изясни по-късно, щом Фийби се върнеше тук, където й беше мястото.

Тази мисъл предизвика друга. Къде е мястото на Фийби?

Първият му импулс беше да каже, че мястото й е в леглото му. Но следващата му мисъл беше по-дълбока, по-мрачна. Щеше ли да може някога да й се довери? Животът се повтаряше. Фийби не искаше да бъде омъжена за него — не повече, отколкото той искаше да бъде женен. Това беше дилемата. Дори развратник като него признаваше силната емоционална връзка, която съществуваше между тях. Дълги години единственото чувство, което си беше позволявал, беше еротичното удоволствие. Колкото и повърхностно да беше, то му беше достатъчно.

Беше оформял живота си като низ от хедонистични удоволствия, поредица от занимания като ходене по жени, пиене и хазарт. Тогава Фийби се беше върнала в живота му и го беше преобърнала с главата надолу. Някога я беше обичал отчаяно и сега искаше да посвети останалата част от живота си на техния брак и на семейството, което щяха да създадат заедно.

Легна на леглото напълно облечен и затвори очи, но образът на Фийби продължи да го тревожи. Разбираше, че различията помежду им вече нямат значение. Само Фийби беше важна. Трябваше да я намери, макар и само за да й извие глупавото вратле.

Фийби се събуди от дневната светлина, схваната от дрямката на неудобния стол. Погледна към баща си и вид, че още спи. Протегна ръка и полека докосна челото му. Имаше треска, оредяващата му коса падаше влажна над веждите. През дългата нощ тя усещаше неспокойното му въртене и знаеше в дълбините на сърцето си, че не може да го остави да страда. Обещанието й към него беше дадено под принуда; щеше да направи това, което съвестта й диктуваше. Амулетът беше просто един студен, нежив предмет, но животът на баща й нямаше цена.

Пристъпвайки решително към вратата, Фийби почука леко, за да не събуди баща си.

— Господин Уотс. Отворете вратата. Имам нещо да ви кажа.

Вратата се отвори. Сграбчвайки чантичката си, Фийби се опита да излезе от стаята, но Уотс я спря.

— Моля ви, господин Уотс, не искам да събудя татко. Можем ли да говорим на четири очи?

Уотс се позамисли над молбата й, после я пусна да излезе.

— Баща ти каза ли ти къде е амулетът?

— Затворете вратата. Не искам татко да ни чуе.

Уотс затвори вратата и се облегна на нея, наблюдавайки Фийби през присвитите си клепачи.

— Е? Реши ли, че животът на баща ти е по-важен от амулета?

Фийби го погледна право в очите.

— Точно това реших.

— Добре, говори. Кажи ми къде е и ще го донеса.

Фийби не беше глупава. Нямаше да даде на Уотс повече информация, отколкото му беше необходима. Не беше човек, които да вдъхва доверие.

— Не, ще го взема сама, но вие първо трябва да ми обещаете да пуснете татко, щом получите амулета.

— Моят работодател няма интерес да ви отнема живота. Ще бъдете свободни да си отидете, щом амулетът бъде доставен.

— Откъде да знам, че казвате истината?

— Е, просто трябва да ми вярваш, нали?

Фийби трябваше да му повярва, иначе щеше да полудее, питайки се дали постъпва правилно. Това, което смяташе да направи, щеше да разочарова баща й. А това, че мамеше Рам, я безпокоеше много повече, отколкото би искала да си признае. Щом съпругът й научеше, че е дала амулета на врага, щеше да настане същински ад.

Но дори ако предадеше нея и баща й на властите, щяха да бъдат по-добре, отколкото бяха сега. Тя беше сигурна, че двамата с баща й могат да обяснят нещата задоволително и за Англия, и за Египет. Несъмнено властите ще видят каква е истината, нали?

— Много добре, ще взема амулета и ще се върна тук с него. Щом го получите, трябва да ни върнете с татко в Лондон.

— Ще го направя. Кажи ми къде да намеря амулета.

— Не. Ще бъде по моя начин или няма да получите нищо.

— Не съм сигурен, че на моя работодател това ще му хареса — каза Уотс.

— Той иска амулета, нали?

— Ще се спогодим — изръмжа Уотс. — Бени ще дойде скоро с каретата. Ще те отведе там, където трябва да отидеш. Щом вземеш амулета, донеси ми го. Като влезе в ръцете ми, ще пусна баща ти.

На Фийби това не й харесваше. Не можеше да зависи от думата на един престъпник без съвест.

— Не, няма да стане.

— Както искаш, лейди.

— Съпругът ми ще ви измъкне червата. Знаете кой е той, нали?

— Граф Бракстън. Моят работодател не изглежда обезпокоен, защо аз да се тревожа? Само не забравяй, че баща ти ще пострада, ако се опиташ да ни измамиш. Старецът може и да умре в тази стая, хич не ме е грижа.

— Не се тревожете. Няма да изложа на опасност живота на баща си. Знам, че си имам работа с безсърдечни престъпници, които не ценят човешкия живот.

Вратата на къщичката се отвори, прекратявайки спора им.

— Ето го Бени — каза Уотс. — Тъкмо навреме. Момичето реши да ни съдейства.

Бени, още по-груб и занемарен от Уотс, се вгледа ухилен във Фийби.

— Какво направи, че да я накараш да види нещата по нашия начин?

— Нищо — отговори Уотс. — Наредено е да не я пипаме. Не го забравяй.

— Срамота — изръмжа Бени, оглеждайки я с алчни очи. — Доста е хубавичка. Какво да правя с нея?

— Закарай я там, където ти каже, и чакай, докато не ти даде амулета в ръцете. После ми го донеси.

— Ами тя? — запита Бени, махвайки към Фийби. — Да я връщам ли тук?

— Няма да е необходимо. Щом получим това, което искаме, тя вече не ни трябва за нищо.

— А баща ми? — извика Фийби. — Обещахте да го пуснете.

— Казах, че ще бъде свободен да си иде, нали? — измърмори Уотс. — Върви с Бени. Ще те заведе там, където кажеш. Но ако се опиташ да направиш нещо, ще си изпатиш.

Фийби никак не искаше да оставя баща си тук, но нямаше избор. Уотс нямаше да го пусне, преди да получи амулета. Нямаше обаче нищо, което тя би могла да направи. Възнамеряваше да върне с Бени, за да се убеди, че Уотс ще удържи на думата си, дори ако трябваше насила да се качи в каретата.

— Готова съм — заяви тя.

— Чакай! — каза Уотс, изваждайки една кърпа от джоба си. — Първо превръзката.

Тръпка на страх се плъзна по гръбнака на Фийби.

— Защо трябва да ми връзвате очите?

— Както казах вече, не оставям нищо на случайността.

Пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак, Фийби позволи на Уотс да й върже очите и да я отведе към вратата, а после към каретата. Щом тя потегли, Фийби махна превръзката.

Не видя нищо, само тъмнина. Кожените завеси бяха спуснати и здраво закрепени. Макар да се опитваше да ги помръдне, почти един час, не успя да ги дръпне от местата им. Изведнъж каретата спря и Бени отвори вратата.

— Стигнахме в чертите на града — каза той. — Къде да те откарам?

Фийби погледна навън и видя Лондонската кула да се издига в далечината. Помъчи се да се ориентира, но едрата фигура на Бени се движеше пред нея, закривайки изгледа. Въпреки това тя видя указателна табела с името на селото, което току-що бяха отминали.

— Маунт Стрийт — каза тя. — Номер тридесет и две.

Вратата се затръшна и Бени се върна на капрата. Каретата потегли отново.

Нервите на Фийби бяха изострени до краен предел, когато каретата спря пред къщата на Маунт Стрийт. Толкова много неща можеха да се объркат. Ами ако амулетът не се намираше там, където й бе обяснил баща й? Той беше болен и объркан, умът му не работеше както трябва. Имаше и още въпроси без отговор. Най-вече — как амулетът е попаднал в сандъка на баща й?

Баща й не го беше взел.

Някой обаче го беше взел.

Кой?