Съблазнена от един женкар

1

Фийби Томпсън хвърли поглед през рамо, но не видя нищо в сгъстяващия се мрак и вечерната мъгла. Пожела си сега да не беше останала да говори толкова дълго с президента на египтоложкото дружество след събранието. Беше толкова щастлива да обсъжда неща, които знаеше, с хора, мислещи като нея, че беше излязла от събранието по-късно, отколкото беше възнамерявала. Тъй като залата на събранието се намираше само на няколко пресечки от дома й, тя беше решила да си иде пеша, но ако сега видеше някой файтон, щеше веднага да го вземе.

Увивайки се плътно в наметалото си, Фийби удължи крачка, като се опитваше да избяга от студа, промъкващ се по дължината на стройния й врат. Някой я следваше. Поредният държавен агент, предположи тя. Трябваше вече да е свикнала, но чувството, че я наблюдават, беше объркващо.

Къде си, татко, какво са направили с тебе, изплака Фийби безмълвно. Защо външното министерство не иска да повярва, че тя и баща й нямат нищо общо с изчезналия амулет? Беше с баща си и Дейвид в деня, когато намериха амулета. Беше смайващо откритие, но още от самото начало знаеха, че египетското правителство няма да допусне този ценен предмет да излезе извън страната. Неговото историческо значение беше неоценимо.

Само някой, който не познаваше баща й, би повярвал, че той го е откраднал.

Фийби дочу стъпки и ускори крачка. Някой я преследваше. Правителствен агент ли беше, или нещо по-страшно? Къде беше стражата, когато й трябваше? Осмелявайки се да хвърли още един поглед през рамо, тя зърна силует, очертан в слабата светлина на уличните лампи. Затича се. Още една пресечка и щеше да стигне у дома.

Едва не изхлипа на глас, когато смътните очертания на къщата й се извисиха сред призрачната мъгла, която почти беше забравила през годините в слънчевия Египет. Бръкна в чантичката за ключовете си, стисна ги здраво и се приготви да пъхне ключа в ключалката, когато една ръка се пресегна от мъглата и докосна рамото й.

Ключът изпадна от треперещите й пръсти, когато тя се обърна, за да се защити от безликия ужас.

— Здравей, Фийби. Много време мина.

Тя пребледня и затрепери, когато осъзна, че най-лошият й кошмар стои пред нея, изглеждайки точно толкова елегантен и самоуверен, както си го спомняше. Самонадеян, арогантен и по-красив, отколкото имаше право да бъде. Като го видя отново, това й напомни за целия емоционален багаж и вина, които носеше непрестанно през всичките тези четири години. Той беше причината тя да напусне Англия, причината да не се връща.

— Бракстън! Изкара ми ангелите. Откъде знаеш, че съм се върнала?

Рамзи Дънсмор, граф Бракстън, спокойно вдигна ключа, който Фийби беше изпуснала, и го пъхна в ключалката.

— Имам си начини да узная. — Завъртя ключа и отвори вратата.

Гласът й беше забележително безразличен за жена, чиито вътрешности кипяха.

— Благодаря. Мога и сама да си вляза.

— Не мисля така.

Минавайки край нея, Рам влезе във фоайето на сивата къща, която Фийби беше наела на Маунт Стрийт, недотам почтен квартал, състоящ се от магазини, сгради с жилища под наем и частни домове. В този квартал хората водеха тих живот и Фийби се бе надявала това да я спаси от хорското любопитство. Очевидно не беше станало така, защото Рамзи я беше намерил.

Тя го последва вътре.

— Как се осмеляваш да нахлуваш в дома ми без покана!

— Осмелявам се на много неща, Фийби — изрече той провлачено, — а очевидно и ти.

— Ако намекваш за зле започналото…

— Мисли каквото си искаш.

— Какво правиш тук?

— Затвори вратата, Фийби.

Фийби затръшна вратата и се извърна рязко, за да застане с лице към него… и да загуби способността да диша. Очертан от светлината от лампата на масичката в преддверието, той беше още по-внушителен, отколкото си го спомняше. След завръщането си от Египет тя беше научила много за лорд Бракстън и скандалните „Лондонски женкари“ от клюкарските статии и знаеше, че необузданият начин на живот на Рамзи го води към гибел. Но като го гледаше, това събуди у нея спомени, които напразно се беше опитвала да заглуши.

— Къде е прислугата ти?

Неговият въпрос я върна към настоящето.

— Идва само денем. Джобовете ни не преливат като твоите. Ние с татко вложихме всичките си средства в изследванията.

— Не знаеше ли, че е опасно да се разхождаш нощем из лондонските улици? Къде е баща ти?

Фийби внезапно намери, че ноктите й са й особено интересни.

— Той… замина.

— Къде е любовникът ти? Той трябваше да те изпрати.

Тъмните вежди на Фийби се събраха в недоволна гримаса.

— Нямам представа за какво говориш. Освен това, какво правя или не правя не е твоя работа. Ние вече не сме…

Рам я изгледа с подигравателна усмивка.

— Не сме ли? Сигурна ли си?

Всички останки от цвят се отляха от лицето на Фийби.

— След това, което направих, аз… мислех, че… си се погрижил за подробностите.

Рам вдигна рамене.

— Не виждах причина да го правя.

— Съжалявам.

Горчивина се надигна в гърлото на Рам, но той се насили да я потисне.

— Късничко е за това, не мислиш ли?

Изражението му трябва да беше свирепо, защото Фийби се дръпна като ударена.

— Мразиш ме.

— Можеш ли да ме обвиняваш?

— Аз… не, всъщност не. Предполагам, че е доста късно за извинения.

Неотклонният му поглед се забиваше в очите й и я държеше в плен. Тя си пое остро дъх, когато очите му се плъзнаха по лицето й, търсейки отговори.

— Доста късно е — изрече той.

— Защо си тук? Какво се надяваш да спечелиш, като ме преследваш?

Веждите на Рам се стрелнаха нагоре.

— Да те преследвам? Едва ли. Не си се променила много за четири години, Фийби. Все още си така красива, както си те спомням.

Тенът й, позлатен от египетското слънце, ярко контрастираше със сините й очи и дългата черна коса. Погледът му се съсредоточи върху пищната й уста и пълните устни, неканени мисли се надигнаха в ума му. Спомни си вкуса й, формата и усещането за устните й под неговите, спомни си как я чувстваха ръцете му и се прокле, задето е такъв глупак. Тя не означаваше нищо за него. Беше имал четири години, за да забрави унижението, което беше изтърпял от ръцете й. Всичко, което искаше от нея сега, беше информация, и ако трябваше да я съблазни, за да се добере до сведенията, така да бъде.

Нямаше никакви угризения да съблазни Фийби. Не чувстваше нищо, нито вина, нито разкаяние, защото не беше същият човек, който беше преди четири години. Беше научил много неща оттогава и не беше позволил на никоя жена да се доближи достатъчно до него, за да го направи на глупак, както Фийби. Много дълго беше отлагал отмъщението си.

— И двамата знаем какви са чувствата ти към мене, затова се откажи от комплиментите, Бракстън — каза Фийби.

На Рам не му беше трудно да изобрази чаровната усмивка, която омайваше и заблуждаваше жените. Съблазняването беше игра, която той и приятелите му Уестмор и Батхърст бяха усъвършенствали.

Той посегна и погали златистата й буза, после дръпна ръка, сякаш се бе опарил. Какво, да му се не види, не е наред с него, запита се, взирайки се в ръката си. Тръпките плъзнаха от пръстите нагоре по дланта. Намръщи се и пъхна ръка в джоба си.

— Защо го направи? — запита Фийби, докосвайки бузата си.

— Исках да видя дали кожата ти е толкова мека, както я помня.

Страх разшири сините очи на Фийби.

— Какво искаш, Бракстън? Още ли съм предизвикателство за тебе?

Рам вдигна рамене.

— Ни най-малко. Помислих, че трябва да поговорим. Няма ли да ми предложиш да пийна нещо?

— Не. Уморена съм и искам да си почина. Освен това, не мога да си представя защо се интересуваш от нещо, което бих могла да ти кажа.

— Ще се изненадаш, Фийби. — Той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се да изрече лъжите, които щеше да изсипе пред нея. Съблазняването си имаше правила и той беше изобретил няколко собствени. Ако успееше да съблазни Фийби въпреки горчивината в сърцето си, щеше да се сметне за майстор в занаята. Наистина щеше да има с какво да се хвали пред приятелите си, особено пред Уестмор.

— Не се опитвай да прочетеш мислите ми, Фийби. Нека да седнем и да поговорим като цивилизовани хора. Отричай колкото си искаш, но ти си моя. Винаги ще бъдеш моя.

Хващайки лампата с една ръка и лакътя на Фийби с другата, той надникна в една тъмна стая. Като видя, че това е приемната, я въведе вътре, остави лампата на масата и привлече Фийби в прегръдките си.

Гласът й се извиси в паника:

— Какво правиш?

Топлината на тялото й го сгря с неочакван резултат. Усети как се втвърдява и бързо я отстрани от себе си, борейки се да се овладее! Искаше да вярва, че Фийби няма нищо общо с възбудата му, че е реагирал така, защото е мъж с високо култивирани сексуални подтици, но знаеше, че не е истина.

— Липсвах ли ти, Фийби?

— Не го прави, Рам.

— Бих пийнал нещо. Предполагам, че нямаш нещо по-силно от вино, нали?

— Ако ти сипя нещо, после ще си тръгнеш ли?

— Толкова ли бързаш да се отървеш от мене? Не, не ми отговаряй. Знам какво мислиш за мене. Та, за пиенето…

Загледа я как се приближава към бюфета, гъвкавата й фигура още беше толкова привлекателна, каквато я помнеше, и безчислени въпроси изникнаха в мисълта му. Но съблазняването едва беше започнало; щеше да има много време по-късно, за да получи отговор за непростимото й поведение преди четири години. След като изпълнеше мисията и излезеше от живота на Фийби, искаше тя да бъде толкова съкрушена, колкото беше той, когато тя го беше изоставила, без да му даде никакво обяснение.

— Едно бренди? Татко пийва по едно преди лягане. Понякога и аз.

— Чудесно. — Присвитите му очи я проследиха, докато вземаше бутилката от подноса. — Къде, казваш, е баща ти? Ако мислиш, че скоро ще се върне, бих искал да го изчакам и да го поздравя. Казвала ли си му за нас?

Раменете на Фийби се стегнаха и Рам разбра, че въпросът му е засегнал болно място.

— Татко е… извън града — отвърна тя.

Забелязвайки, че ръката й трепери, Рам се надигна, взе бутилката от ръцете й и сипа щедри дози от кехлибарената течност в две чаши. Подаде й едната.

— Не си му казвала за нас, нали?

— Не. Аз… не смятах, че е необходимо.

— Кога очакваш да се върне баща ти? Може би трябва да го изчакам и сам да му кажа.

По дяволите, какво ми става? Предполага се да я съблазня, не да я отблъсна.

Лицето на Фийби се смъкна и на Рам му се дощя да се срита хубавичко, задето не е сдържал гнева си.

— Не казвай нищо повече, Бракстън. Вече чувствам достатъчно вина заради това, което ти причиних.

Ръката й трепереше, докато вдигаше чашата към устата си.

Рам отпи солидна глътка бренди, взе чашата на Фийби от ръката й и остави двете чаши на бюфета. След това я пое в прегръдките си.

— Трепериш. Какво се е случило? Мога ли да помогна?

— Въобразяваш си. Всичко е наред. Ако изглеждам нервна, то е защото се надявах да избягна среща с тебе, докато съм в Лондон. Още не мога да разбера как ме намери.

Без да забравя, че трябва да съблазни Фийби, за да му разкрие тайната, Рам изви устни в подвеждаща усмивка. Тя се раздвижи в ръцете му и се опита да се изтръгне, но той не я пусна.

— Намерих те — това е всичко, което трябва да знаеш.

— Какво искаш от мене?

С хитра физиономия той изрече:

— Това, което винаги съм искал, Фийби — любовта ти. Може би този път ще мога да я спечеля.

— Лъжец! Аз бях само играчка за тебе, както и всичките ти други жени. Съжалявам, че не го осъзнах, преди… преди да беше станало прекалено късно.

— Грешиш, Фийби. Ти си тръгна, преди да ти докажа любовта си. Бях склонен да прекарам остатъка от живота си с тебе.

Беше лъжа, но прозвуча добре. Фийби поклати отрицателно глава.

— Твърде късно е. Миналото не може да се върне. Стореното е сторено.

— Да не би да искаш да кажеш, че не изпитваш нищо към мене? Някога ме обичаше. — Наблюдавайки лицето й, за да улови някаква реакция, той отмести ръка от талията й, за да обхване гърдата й. Тя ахна, но не се отдръпна. — Усещам сърцето ти да бие силно. Да смея ли да се надявам, че това означава, че още не съм ти безразличен?

Тя премига, сякаш излизайки от някакъв транс, и отмести ръката му.

— Не ме докосвай така. Нямаш право.

— Имам повече право от любовника ти. Впрочем, къде е Филипс?

— За втори път споменаваш Дейвид като мой любовник и това не ми харесва. Той е добър приятел и асистент на татко. Винаги си ревнувал от него.

— Изглежда, имам пълното право да ревнувам. Той е причината да избягаш, нали?

— Грешиш, както обикновено, Рамзи. Пусни ме.

Рам се вгледа жадно в устните й, пълни, розови и подканващи, и преструвките му се изпариха. Притеглен от невидимо въже, което като че ли го дърпаше към нея, той повдигна брадичката й и впи устни в нейните.

Целувката беше нещо повече, отколкото си беше представял, припомняше му моменти от изминалите четири години, които се беше опитвал да забрави, Фийби беше миналото му; трябва да е луд, за да извлича удоволствие от целувките й след онова, което му беше причинила. Но не би могъл да отрече чувствата, които тя събуждаше у него, макар и не всички да бяха приятни. Горчивината се бореше с желанието и го надви.

Пусна я, остро осъзнавайки загубата на топлото й тяло, вкуса и усещането за нея. Изрече с твърда решителност:

— Не затваряй ума и сърцето си за мене, Фийби. Някога ме искаше, нищо не се променило.

— Всичко се промени. — Очите й се присвиха. — Трудно ми е да повярвам, че не ме презираш, фактът, че си тук и говориш с мене, е изключителен. Намислил си нещо, Рамзи. Какво е то?

— Приписваш твърде много на посещението ми, Фийби. — Зелените му очи блеснаха дяволито. — Може би съм искал да видя дали старата искра помежду ни още съществува. Впрочем, жива е. Или може би просто искам да говоря с баща ти. Добре се разбирахме с него, ако си спомняш.

Фийби не почувства никакво желание да отговори. Колкото по-малко говореше за баща си, толкова по-добре. Нямаше да направи или да каже нещо, с което да изложи на риск живота му. Освен това, като видя Рамзи отново, това я беше разстроило повече, отколкото би искала да си признае. Не се беше променил особено много. Въпреки цинизма, несъмнено видим в зелените му очи и в подигравателната му усмивка, той беше все така силен и предизвикателен, както винаги. Още излъчваше обаяние и още имаше силата да съблазнява. С годините тя се беше научила да се противопоставя на обаятелните мъже. Освен това, сега нямаше време за Бракстън.

— Позволете ми да ви изпратя, милорд — изрече тя, минавайки край него. — Късно е и аз съм сама. Макар че вие може да нямате репутация, която да браните, аз имам.

Фийби посегна към дръжката на вратата в същия миг, когато месинговото чукче обяви пристигането на посетител.

— Очакваше ли компания? — изрече провлечено Рам.

— Не.

Почукването се повтори.

— Няма ли да видиш кой е?

Притеснение обзе Фийби. Появата на Рам тази вечер беше повече от неуместна.

— Да, разбира се.

Предпазливо завърта дръжката и отвори вратата, въздъхвайки облекчено, когато видя Дейвид Филипс застанал на прага. Възпитаният му външен вид и сериозното му поведение бяха добре дошли след всепоглъщащата мъжественост на Рам и заплашителния му чар.

— Какво те забави толкова? — запита Дейвид, пристъпвайки през прага. — Добре ли си? Имаш ли вести от… — Думите му затихнаха, когато видя Рам.

— Здравейте, Филипс — каза Рам.

— Какво прави той тук? — хлъцна Филипс.

— И аз се радвам да ви видя — отвърна Рам. — Мина много време.

— Лорд Бракстън точно си тръгваше, Дейвид — намеси се Фийби.

— Идеята беше твоя, не моя — отбеляза Рам. Обърна глава и изрече тихо, по-скоро само за нейните уши: — Мислех, че каза, че не ти е любовник.

Фийби пребледня, но бързо възстанови увереността си.

— Довиждане, милорд.

Рам мина покрай нея, без да бърза.

— Ще дойда пак друг път, да се видя с баща ти — изрече той, без да спира.

Филипс затръшна вратата зад него.

— Какво искаше Бракстън? Как те е намерил? Не се движите в едни и същи кръгове.

Все още треперейки от срещата, Фийби се помъчи да си поеме дъх, за да отговори на Дейвид. Повторното сблъскване с Рам я беше зашеметило и объркало. Трябваше да е последният човек, когото той би искал да види. Тя поне със сигурност се мъчеше да го отбягва.

— Не знам какво искаше — отвърна искрено Фийби. — Прибирах се от срещата в дружеството по египтология и той ме пресрещна. Сякаш е знаел, че ще бъда там. Ти къде беше? Мислех, че имаш намерение да присъстваш на лекцията.

Филипс отмести поглед.

— Задържаха ме. Ти вече си беше отишла, когато пристигнах там. Не си си паднала отново по тоя негодник, нали? Мислех, че си го забравила. Ако се беше омъжила за мене, когато ти предложих, щеше да бъдеш твърде заета с децата ни, за да се занимаваш с мъж като Бракстън.

Фийби изфуча негодуващо:

— Не съм се занимавала с Бракстън. Той си тръгваше, когато ти дойде. Остави го. Научи ли нещо за татко? Не мога да понасям тази неизвестност, да не знам жив ли е или мъртъв.

— Не сме единствените, които го търсят — напомни й Филипс. — Външното министерство подозира, че е откраднал амулета. Сигурна ли си, че не знаеш къде е? Ако го криеш, това не помага на баща ти, Фийби, скъпа.

— Заклевам се, нищо не знам — повтори Фийби. — Как можеш да подозираш баща ми в престъпление? Познаваш го от години. Той не е човек, който ще открадне ценно произведение на изкуството. Целият му живот е посветен на изучаването на антики; паричните печалби не го интересуват.

— Съгласен съм — заяви Филипс. Поколеба се. — Но е възможно амулетът да е бил изпратен в Англия по погрешка заедно с одобрени от правителството предмети.

— Татко не допуска такива грешки — изсумтя Фийби. — Два пъти проверих всичко. Единия път сама, другия път заедно с тебе и не намерихме нищо, което не трябваше да бъде там. Защо не искат да ме оставят на спокойствие, Дейвид? Всичко, което искам, е татко да се върне у дома жив и невредим.

— Ще го намерим, Фийби — увери я Дейвид докато я отвеждаше към приемната. — Добре щеше да бъде, ако имахме амулета. Сигурна ли си, абсолютно сигурна, че не си го намерила сред предметите?

Фийби премига, за да потисне напиращите в очите й сълзи.

— Можем пак да го потърсим, ако искаш. Предметите бяха разопаковани и сега са изложени на рафтовете в кабинета. Татко смяташе да ги подари на музея по египтология.

— Просто още не давай нищо на музея — предупреди я Дейвид. — Трябва да изчакаме баща ти.

— Ами ако той… Ако те… Трябва да го намерим, Дейвид. Може би трябва да покажа бележките, които получих от похитителите, във външното министерство. — Изтри една сълза. — Толкова се страхувам за него.

— Не можем да въвличаме никого в това — каза Дейвид с паническа нотка в гласа. — Животът на баща ти е заложен на карта. Това трябва да си остане между нас.

Твърде разстроена, за да отговори, Фийби кимна. Баща й представляваше всичко за нея.

— Бракстън знае ли какво става?

— С татко ли? Мисля, че не знае. Вярвам, че появата му тук е съвпадение.

Прокарвайки пръсти през оредяващата си руса коса, Дейвид изрече:

— Не го харесвам. Не мога да забравя как те накара да се влюбиш в него, как те излъга, че си единствената жена в живота му. Ако не те бях предупредил какъв е, можеше да те нарани ужасно. Слава богу, че се намесих, преди да беше станало прекалено късно.

Вече беше станало прекалено късно, помисли Фийби с тъга. Никой не знаеше колко далече бяха отишли нещата, преди тя да беше осъзнала грешката си и да беше предприела действия, за да я поправи. Дейвид беше силното рамо, на което се беше облегнала, но той не знаеше истината за нея и Рамзи.

Вземайки ръката й в своите, Дейвид отправи искрен поглед в право в очите й и изрече:

— Обичам те. Трябваше да се омъжиш за мене още преди години. Не е прекалено късно, нали знаеш. Баща ти първи ще ни поздрави. Кажи „да“ и още утре ще ида да купя лиценза.

— Не мога — отвърна Фийби. Поради повече причини, отколкото са ти известни. — Не сега. Трябва да се съсредоточим върху намирането на баща ми. Научи ли нещо? Получи ли известие от похитителите?

— Съжалявам, Фийби, не съм научил нищо значимо, откакто говорихме за последно. С баща ти слязохме заедно от кораба, точно както ти обясних. Отидох да взема багажа и когато се върнах, го нямаше. Изчезна безследно. Търсих го часове наред, докато тъмнината не ми попречи, после дойдох направо тук с надеждата да го намеря при тебе. Тогава ти вече беше получила бележката, че е отвлечен.

— Знам, знам. Вече говорихме за това. Вече не знам какво да мисля. Похитителите губят търпение, външното министерство също. Искат амулета и отказват да повярват, че не е у мене.

— Ще продължим да го търсим — обеща Дейвид. — Уморена си. Ще дойда пак утре. Междувременно, ти си почини и се опитай да не се тревожиш. И ако Бракстън се върне, нищо не му казвай. Дори не му позволявай да влиза вътре. Само ще те нарани отново.

Целуна я по челото.

— Лека нощ, скъпа. Не си прави труда да ме изпращаш. Знам пътя.

Фийби изправи рамене и кимна. Трябваше да се държи заради баща си. Слава богу, че имаше Дейвид. Той беше нейната сила и нейната утеха, но колкото и да искаше да го обикне, не можеше. Въпреки многото му предложения за брак тя продължаваше да му отказва. Щеше да постъпи несправедливо, ако се беше омъжила за него. Можеше да приеме предложението му, но поради съвършено неуместни причини.

Макар че Дейвид беше приличен на вид, надежден и устойчив, всеки път, когато го погледнеше, правеше сравнение между него и Рам, което не беше в негова полза. Четирите години не бяха замъглили образа на Рам. Докато Дейвид беше слаб и жилав, Рам беше мощен и мъжествен. Оредяващата руса коса на Дейвид и кафявите му очи се губеха в сравнение с ярката златисто кестенява коса на Рам и зелените му очи. Най-голямата разлика между тях обаче беше това, че Дейвид я обичаше, докато Рам не можеше да се интересува от нея след онова, което му беше причинила.

Рам чакаше в сенките до предната врата на Фийби, когато Дейвид Филипс излезе от къщата. Свирепото изражение на лицето му се поотпусна, когато осъзна, че Филипс не е стоял вътре достатъчно дълго, за да спи с Фийби. Не беше сигурен защо това го интересува. Искаше да я мрази, но не можеше. Не можеше и да й прости. Не успяваше да намери прошка в сърцето си. Но чувствата му трябваше да останат двусмислени, докато не я съблазнеше. Трябваше да бъде обаятелен и достоверен, иначе тя щеше да стане подозрителна, преди да е успял да извлече от нея информацията, която му беше необходима.

Рам излезе от сенките, за да пресрещне Филипс. Другият трепна забележимо, но остана на място.

— Още ли си тук, Бракстън? — изрече Филипс. — Губиш си времето, Фийби не иска да има нищо общо с тебе.

— Нямаше да съм толкова сигурен, ако бях на твое място.

— Какво правиш тук?

— Чакам да видя колко време ще останеш вътре. Какво се обърка? Дамата имаше главоболие тази вечер, така ли?

— Имаш мръсно подсъзнание, Бракстън. Знам всичко за тебе и за недостойната ти репутация. Радвам се, че убедих Фийби да не направи най-голямата грешка в живота си. Ти не я интересуваш.

Рам му се ухили хищно.

— Така ли? Защо не се е омъжила за тебе? Доколкото си спомням, беше готов да я направиш своя съпруга.

— Какво искаш?

— Чух, че сър Андрю се е върнал от Египет, и помислих да го посетя, Фийби каза, че е извън града. Знаеш ли къде е отишъл?

— Не съм пазач на сър Андрю — каза Филипс, минавайки покрай Рам. — Не се набърквай, където не те искат. Лека нощ, Бракстън.

Рам загледа как Филипс се отдалечава по улицата и любопитството му се разпали. Какво знаеше Филипс за амулета и изчезването на Томпсън? Рам беше убеден, че е повече, отколкото даваше да се разбере. Също толкова очевидно беше и че Фийби знае повече, отколкото казва. Нещо странно се разиграваше тук и от него зависеше да го разкрие.

Изпаднал в съзерцателно настроение, малко по-късно Рам влезе в „Брукс“. Видя Лукас виконт Уестмор да говори с граф Ашкоум и се запъти към тях.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от приятел — каза Люк вместо поздрав. — Нещо те безпокои ли, Бракстън?

Рам се принуди да се усмихне. Макар че Люк беше най-добрият му приятел, не би могъл да му разкаже за разследването, свързано с липсващия амулет, защото Филдинг го беше заклел да пази тайна. Много хора знаеха, че е работил за външното министерство през войната, но никой не знаеше за сегашните му отношения с институцията.

— Нищо, което няколко питиета и една жена не биха могли да поправят — каза Рам. — Първо вечеря, после мадам Бела. Как ви се струва?

— Мене не ме бройте — отвърна лорд Ашкоум. — Съпругата ми е поканила гости за вечеря и се очаква да присъствам. Женитбата е ужасно глупаво нещо. Не знам защо родителите ми ме уговориха да си вържа краката.

— Поредният недоволен съпруг — подсмихна се Люк, след като Ашкоум си отиде. — Като говорим за съпрузи, чувал ли си нещо за Батхърст?

— Двамата с Оливия живеят в Батхърст Парк. Не очаквам скоро да доведат близнаците си в Лондон. Доколкото разбирам, са неприлично щастливи в провинцията.

— Всекиму своето — отбеляза Люк. — Слава на бога, че сме достатъчно умни, за да избегнем попския капан.

— Амин — измърмори Рам — Да отиваме ли в трапезарията?

— Чувах, че си се захванал с току-що овдовялата лейди Селест. Подозирам, че е била във възторг, че се е отървала от този стар съпруг. Внимавай, Бракстън; тя несъмнено си търси нов съпруг.

— Добре ще бъде да потърси другаде — каза Рам. — Не съм мъж за женене и никога няма да бъда.

Благодарение на Фийби, помисли той. Без ничия помощ беше унищожила вярата му в брака и верността. По едно време тя беше означавала всичко за него. За съжаление, нейните чувства към него не бяха такива. Беше го направила на глупак и сега беше неин ред да стане жертвата.

— Сигурен ли си, че си добре? — запита Люк, когато двамата с Рам влязоха в трапезарията и седнаха на една маса. — Не искаш ли да ми разкажеш?

Рам се замисли за миг, после запита:

— Някога съблазнявал ли си жена, която не харесваш?

— Господи! Защо да го правя, когато има толкова други, които харесвам? — Очите му се присвиха. — Това ли планираш?

— Сложно е, Уестмор. Но да, предполагам, че това ще направя.

— Защо…

— Не мога да ти кажа.

— Млада ли е? Красива ли е?

— И двете.

— Мистерията става все по-голяма. Изненадан съм да науча, че има жена, която не харесваш. Не беше особено придирчив в миналото, стари приятелю. Щом жената е красива, не би трябвало да имаш проблем да накараш соковете си да потекат. Може ли да запитам защо?

— Не, още не, но ти пръв ще научиш какво съм замислил, когато дойде време за изповеди.

Тъмните вежди на Люк се вдигнаха.

— Звучиш ми зловещо, Бракстън. Поне ще ми кажеш ли как се казва жената?

Рам вдигна рамене.

— Ако я ухажвам открито, името й няма да остане тайна, затова мога да ти кажа коя е. Това е Фийби Томпсън. Баща й е сър Андрю Томпсън, известен египтолог. Може да си го чувал.

— Дума да няма, приятелю, изненадваш ме. Откога познаваш дамата и какво ти е направила, че да не я харесваш?

— Познавам нея и баща й по-отдавна, отколкото бих искал да си призная. Последната ни среща не беше особено приятна и няма да кажа нищо повече. Ще поръчваме ли? Прегладнял съм.

Рам се опита да не мисли за Фийби, докато проучваше менюто. Не искаше да си припомня как я беше усещал в ръцете си, пищната мекота на устата й. Единственото, за което искаше да мисли, беше колко сладък е вкусът на отмъщението.