Съблазнена от един женкар

19

Рам я целуваше, вкусвайки отдаването й, пиеше издъно от него, наслаждаваше му се. Никога нищо не му се беше струвало толкова сладко, Фийби беше негова. Никой нямаше да му я отнеме. Никой никога нямаше да застане помежду им. Щеше да има добри и лоши времена, но двамата щяха да бъдат заедно, каквото и да става.

— Сигурен ли си, Рам; абсолютно сигурен? — запита Фийби, сякаш съмнявайки се в искреността му. — Четох смущаващи описания на лудориите ти в „Лондон Таймс“. Ако може да им се вярва, не си готов да седнеш на едно място.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш. Истина е, че пиех много и играех комар, и излизах с различни жени, но не съм спал с никоя от тях. Никоя от тях не беше ти — призна той плахо.

Тя обаче още не му вярваше.

— Сигурен ли си, че ми вярваш?

— Абсолютно — каза той без никакво колебание. — А ти вярваш ли ми, любов моя? Имам нужда да вярвам, че те обичам и винаги ще бъдем заедно. Ще си дойдеш ли у дома с мене? Можем ли да започнем отново и да не гледаме назад?

— Искам го повече от всичко.

— Тогава ме остави да те любя. Можем да накараме този брак да проработи, стига да има любов помежду ни.

— О, да — изпъшка тя, останала без дъх. — Люби ме, преди да съм се събудила и да открия, че това е сън.

— Не е сън. Нищо друго не съм искал повече в живота си.

Прегръдката му я обви, устните му я зацелуваха, езикът му мина по ръба им, карайки ги да се отворят под чувствената му атака. Целуваше я, докато главата й не се замая, а после устните му слязоха надолу по бузата й, след това по шията към нежната ямка, където биеше хаотично пулсът й.

Оголвайки рамото й, той прокара пътека от целувки надолу по ръката и по дължината на пръстите й, а после към дланта й. Фийби се размърда неспокойно срещу него, готовността й предизвика усмивка на устните му.

— Спокойно, скъпа. Едва започвам.

С подновена страст той сръчно смъкна нощницата й и целуна едното зърно, притегляйки го в устата си с бавна наслада. Ръцете му се спряха на ханша й и палците леко докоснаха корема й. Обля я вълна от наслада. Тя затаи дъх и зачака той да продължи, питайки се къде ще се отклонят по-нататък ръцете и устата му.

Той целуна корема й и тя се изви нагоре към ласката, докато езикът му нежно облизваше влажната й кожа. Лек стон се откъсна от устата й. Тогава пръстите му се заплетоха в тъмните къдрици, разделяйки нежните гънки, за да изследват и да галят. Разтваряйки бедрата й, той я отвори и я докосна с езика си. Мислите й се пръснаха, излетяха през прозореца.

Езикът му се обви около нея, задълба навътре. Тя изстена от наслада, когато устните му започнаха да отпиват от сладостта й. Отметна глава; екстаз, непоносим като агония, изпрати ледени тръпки по гръбнака й. Замайващият аромат на възбудата му я пришпори и тя й се отдаде изцяло.

Той пъхна ръце под нея и я вдигна по-високо. Устата му неотстъпно последва движенията на ханша й, без да пропуска нито инч, изисквайки тотално отдаване.

Тя се подчини с вик, който отекна в натежалата тишина на стаята. Свърши и когато започна да се отпуска, той настани ханша си между бедрата й и навлезе с мощен тласък, изпълвайки я с жаждата си, привличайки я обратно към екстаза. Краката й обгърнаха ханша му. Тя се загърчи в ръцете му, мускулите й се стягаха около него, докато той навлизаше и се отдръпваше, изцяло потънал в собствения си бяг към удовлетворението.

— Хайде, скъпа, хайде пак.

Гласът му беше накъсан, властен.

Тя отвори очи. Погледът му срещна нейния. Тя виждаше любимото лице и се изгубваше в обещанието на неговите великолепни зелени очи. Би го последвала до края на земята, ако поискаше това от нея.

Стигнаха заедно до кулминация; Фийби му даде всичко, обетът за вечност крещеше от нейното отдаване. Извиквайки името му, тя приветства изблика на семето му, топлината и влагата вътре в себе си.

Чувстваше се така, сякаш днес беше първият ден от съвместния им живот. Миналото не съществуваше. Рам й беше простил миналите грешки и тя неговите, двамата бяха готови да се придвижат напред. Тя прие, че той се е променил и вече не смята да води развратен живот.

— Никога преди не съм се чувствал така — изрече Рам докато се отдръпваше и се отпускаше до нея. — Не искам вече да се будя, ако те няма в ръцете ми. Искам деца от тебе. Никога не съм мислил, че ще копнея за семейство, но любовта ми към тебе преобърна живота ми. Ти искаш ли деца, скъпа?

Фийби се усмихна, леко докосвайки корема си. Беше напълно сигурна, че вече носи детето му, но искаше да вкуси това знание, да го задържи у себе си още един ден, преди да го сподели с Рам.

— Искам твоите деца, Рам.

Той я целуна, запечатвайки пакта им. После отново започна да се люби с нея, възбуждайки я полека, с огромна нежност. Тя му отвърна, целувайки и галейки го с ръце и уста, докато той не можеше повече да издържа и навлезе в нея с един бавен, дълбок тласък. Стигнаха кулминацията заедно и се извисиха до звездите, а после полека се спуснаха прегърнати към реалността. След това заспаха, обвити в блажено доволство.

Слънцето току-що беше подало глава иззад зората, когато Фийби се събуди. Обърна се, за да се убеди, че не е сънувала появата на Рам в леглото си, и рязкото движение преобърна стомаха й. Гаденето разбърка вътрешностите й и тя преглътна едва-едва. Последното, което искаше, беше да й прилошее пред Рам. Чаят обикновено успокояваше стомаха й и тя се надяваше, че ще го направи и днес. Стана от леглото, изми се бързо и се облече.

Къщата още спеше, когато тя слезе в кухнята. Намери чая в метална кутия и стъкна огън в зиданата печка. Стомахът й още беше разбъркан, когато сипа вода в чайника и го постави на печката.

За съжаление, нуждата да изпразни стомаха си стана абсолютно неотложна, за да бъде пренебрегната. Тя изтича навън през задната врата и повърна в храсталака. Когато се върна в кухнята, водата кипеше. Отмери вода и чай в каничката и задъвка една суха бисквита, чакайки чаят да се запари.

Изпи чая горещ и силен, без сметана. Чаят и бисквитата като че ли помогнаха и щом стомахът й се успокои, тя реши да се поразходи, за да проясни главата си. Любимото й място край езерцето като че ли я приканваше. Грабна шала си от закачалката, излезе от къщата и тръгна в свежия утринен въздух, възнамерявайки да се върне, преди да забележат отсъствието й.

Удоволствието замени доскорошното неразположение, докато вървеше по огряната от слънцето пътека под балдахина на дърветата. Утринта беше великолепна, въздухът хладен, но слънцето я топлеше.

Намери любимото си място на един плосък камък и вдигна лице към слънцето. Всичко в нейния свят беше наред. Рам я обичаше, а детето му растеше под сърцето й. Нямаше търпение да му го каже.

Чу шумолене зад себе си и се усмихна. Рам сигурно се беше събудил, видял е, че я няма, и е питал госпожа Краули къде да я намери. Не можеше да намери по-подходящо място да му каже за детето им. Обърна се, за да го приветства, с широка усмивка.

Ъгълчетата на устата й потрепнаха, а после се извиха надолу, когато Дейвид Филипс се появи пред погледа й. Тя скочи на крака.

— Ти! Не беше ли мъртъв?

— Съжалявам, че те разочаровах, Фийби. Надхитрих копоите на Филдинг, като се крих под вълнолома, докато си тръгнат. Водата беше студена и замръзнах, но бях далече от смъртта.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Знаех, че си напуснала Лондон. Клюкарските статии разказваха надълго и нашироко за лудориите на Бракстън в отсъствието на съпругата му. Но знаех, че съпругът ти не би могъл да стои дълго време далече от тебе, затова просто наблюдавах и чаках. Последвах го, когато напусна града. Не се изненадах, когато ме отведе право при тебе. Горкият омаян глупак нямаше представа, че го следя. Чаках пред къщата, надявайки се да те намеря сама, и търпението ми се отплати.

— Какво правиш в Англия? Разбрах, че си натрупал нечестно спечелено богатство, което те чака във Франция.

— Едва ли е богатство. Но се надявам да го увелича в скоро време.

Дейвид стоеше точно пред нея, блокирайки изхода й за бягство. Тя предпазливо започна да го заобикаля, но не успя. Той я хвана за ръката и я накара да спре на място.

— Идваш с мене — изсъска той.

Фийби се запъна.

— Никъде няма да ходя с тебе. Ние с Рам пак сме заедно; ще направим така, че бракът ни да проработи.

Дейвид се изсмя презрително.

— Бракстън не може да ти остане верен, дори да иска. Прекалено е просмукал с разврат. Една жена никога няма да му е достатъчна.

Задърпа я към пътеката.

— Натъкнах се на Уотс, докато се криех в подземния свят на Лондон. Той ме чака с каретата малко по-нататък на пътя.

— Защо го правиш?

— Очаквах да получа достатъчни пари от амулета, за да живея в разкош до края на дните си. Бракстън ме лиши от тях, затова реших да те отвлека за откуп. Искам десет хиляди лири, за да те пусна. Бракстън е богат, десет хиляди лири са нищо за него.

— Десет хиляди лири! Ти си луд! Бракстън никога няма да се съгласи.

— Времето ще покаже. Щом стигнем там, където отиваме, Уотс ще се погрижи да предаде бележката с исканията ми за откупа.

Фийби се опита да се изскубне, но безуспешно.

— Рам не е глупак. Няма да се съгласи с условията ти.

— Ще видим. Тръгвай. Протестирането няма да ти е от полза; по един или друг начин ще получа това, което ми се полага.

— Сигурна съм, че ще получиш точно това, което заслужаваш — каза сухо Фийби. — Не можеш да се мериш с Рам. Ще си платиш за това.

— Съмнявам се. Първо ще трябва да ме намери. Възнамерявам да пътувам по света, да виждам нещо друго, освен вътрешността на някоя гробница.

— С крадени пари?

— Не гледам на тях по този начин. Спечелил съм си всеки фартинг.

Фийби реши, че е дошло времето да изиграе коза си.

— Очаквам наследника на Рам. — Мълчание. — Чуваш ли ме?

Дейвид се засмя.

— Дете! Колко възхитително! Току-що ми гарантира, че исканията ми ще бъдат изпълнени.

— Рам ще те преследва като див звяр, какъвто си.

— Може би трябва да поискам двадесет хиляди лири — изрече замислено Дейвид. — Детето, което носиш, трябва да струва поне още десет хилядарки.

Рам се събуди малко след Фийби със странно изтръпване в гърдите. Предчувствие? Нещо не беше наред; той го усети незабавно. Не беше просто разочарованието да се събуди сам; чувството стигаше много по-дълбоко. Беше болка като спазъм, ясен предупредителен сигнал, който никога не го беше подвеждал в миналото.

Скачайки от леглото, той се изми набързо и навлече дрехите си. Когато се появи в кухнята, госпожа Краули така се стресна при влизането му, че изпусна хляба, който току-що беше извадила от фурната.

— Лорд Бракстън! Кога пристигнахте?

— Снощи. Сър Андрю ми отвори. Виждали ли сте Фийби тази сутрин?

— Не е ли в стаята си?

— Не. Идвам оттам.

Веждите на госпожа Краули се вдигнаха и лека усмивка се появи на устните й.

— Трябва да се е събудила рано — продължи Рам. — Очаквах да я намеря в кухнята.

— Лейди Бракстън понякога се разхожда сутрин рано преди закуска. Подозирам, че ще я намерите на любимото й място. Ще ви упътя, ако искате.

Не можейки да разсее странното пробождащо предчувствие, той нетърпеливо изслуша напътствията на госпожа Краули как да намери езерцето. Благодари й любезно и излезе веднага. Откри пътеката доста лесно, без да обръща особено внимание на стоящата наблизо карета. Навлизайки под хладните сенки на гората, той тръгна бързо напред. Чу далечни гласове и се запита дали бащата на Фийби не я е придружил. Суровият мъжки глас скоро разсея предположенията му.

Рам спря точно там, където свършваше пътеката, и се скри зад едно дърво, за да види какво става. Паника го обзе, когато видя Дейвид Филипс, сграбчил Фийби.

Защо този негодник не е мъртъв?

Полека се примъкна по-близо, за да чуе какво говорят. Каквото и да казваше Филипс, Фийби енергично протестираше. Рам щеше най-напред да извие врата на това копеле, а после да го тикне зад решетките, където му беше мястото.

Когато чу Фийби да казва: „Очаквам наследника на Рам. Чу ли ме? Бременна съм“, дъхът му спря и главата му се завъртя. Започна да се бори да си възвърне самообладанието и успя. Защо не му го беше казала? Откога знаеше? Докато сърцето му казваше да излезе и да нападне Филипс, умът съветваше да бъде предпазлив. Не можеше да си позволи да действа прибързано; очевидно Филипс не беше стабилен и Рам се побоя, че може да нарани Фийби и детето, което тя носеше.

Моето дете.

Тези две думи накараха сърцето му да се изпълни с радост. Той се сниши зад дървото, за да събере мислите си и да нахвърли план. Макар че Филипс не размахваше оръжие, Рам не беше сигурен, че не е въоръжен. Този мъж не можеше да бъде напълно с ума си, ако възнамеряваше да отвлече Фийби. Ако Филипс имаше поне капчица здрав разум, щеше отдавна да е напуснал Англия. Какво, по дяволите, искаше той?

За негов огромен смут отговорът на този въпрос дойде със следващите думи на Филипс.

Откуп! Той възнамеряваше да задържи Фийби за откуп. Тогава Рам си спомни за каретата, чакаща до пътя, и осъзна, че е там, за да откара Фийби.

Само през трупа ми, помисли той, проклинайки липсата на предвидливост. Беше излязъл от къщата без оръжие. Дори не си беше взел пистолета, който носеше на път, защото го беше оставил в каретата си.

— Никъде не отивам с тебе — извика Фийби, отказвайки да помръдне от мястото си.

Рам реши, че е време да се намеси. Излезе иззад дървото и препречи пътя на Филипс.

— По дяволите! — изфуча Филипс. — Откъде дойдохте?

— От най-лошия ви кошмар, Филипс. Пуснете я.

Тогава страховете на Рам се осъществиха, когато Филипс извади пистолет от джоба си и го опря в гърба на Фийби.

— Не искам да я застрелям, но ще го направя, ако не отстъпите.

— Вземете мене вместо нея. Ще напиша бележка до адвоката си да ви плати колкото кажете, Фийби може да я занесе.

— Не съм глупак, Бракстън. Мога да се справя с Фийби, но вие сте опасен. — Той дръпна Фийби назад по пътеката. — Върнете се в Лондон и чакайте инструкции.

— Ако я нараните…

— Нямам намерение да я наранявам, освен ако не се подчините на нарежданията ми. Някой трябва да плати за загубата на амулета. Отнехте ми цяло състояние, Бракстън. Стойте настрана и ме оставете да мина.

Рам нямаше друг избор, освен да се подчини. Не искаше да застраши живота на Фийби.

— Не се тревожи, Фийби, няма да позволя това копеле да се измъкне.

Загледа безпомощно как Филипс тегли Фийби по пътеката и пистолетът му безмилостно се забива в меката й плът. Последва ги на благоразумно разстояние, планирайки следващия си ход. Излезе от гората точно навреме, за да види как Филипс заставя Фийби да се качи в каретата и влиза вътре след нея. Рам се затича след тях, когато Уотс шибна конете и те препуснаха.

Тичайки след каретата, Рам посегна да се хване за задния й край, докато тя набираше скорост. Напрягайки се в свръхчовешко усилие, той се метна на стъпалото за лакея, гърдите му се вдигаха и спускаха, а пулсът му бумтеше в ушите.

Прилепнал към задната част на каретата, той се замоли дано Филипс не открие, че се е качил тук. Пое си дълбоко дъх, обмисляйки дилемата си. Да се качи ли на покрива чак до седалката на кочияша, или да се спусне вътре в каретата през отворения прозорец? Имаше аргументи за и против и на двата плана. Ако нападне кочияша, мъжът може да изпусне конете и да се стигне до смъртен случай. Ако влезе през прозореца, може да изненада Филипс, но Фийби може да пострада, ако пистолетът му гръмне, независимо дали случайно или нарочно.

Когато каретата се затръска по неравния път, Рам видя нещо, което накара сърцето му да се качи в устата. Вратата се отвори и Фийби се подаде навън. Сигурно нямаше намерение да скочи, нали? Тъкмо щеше да извика, когато Филипс я изтегли вътре и затръшна вратичката.

Щом паниката му се уталожи, той разбра, че е време да действа незабавно. Фийби вероятно щеше да направи нещо глупаво, което можеше да застраши и нея, и бебето им. Правилно или не, решението на Рам беше първо да се отърве от Уотс, да вземе юздите и да се справи с Филипс, щом спре конете.

Изпълзявайки на покрива, Рам полека се придвижи към Уотс.

Междувременно и Фийби кроеше собствени планове. Когато отвори вратата и заплаши, че ще скочи, Дейвид беше пуснал пистолета на мястото между тях, докато се мъчеше да я задържи, Фийби обаче нямаше намерение да скача. Животът на бъдещото й дете й беше твърде скъп. Искаше да разсее Дейвид и успя.

— Не се опитвай отново — предупреди я той. — Не ми трябваш мъртва.

Филипс се опря с една ръка в стената на каретата и стисна китката на Фийби с другата, давайки й възможността, която беше очаквала. Тя посегна към пистолета със свободната си ръка. Дейвид я пусна веднага и се хвърли едновременно с нея към оръжието.

Последва безшумна борба, докато двамата се друсаха в подскачащата карета. Внезапно пистолетът гръмна, изпращайки един куршум във възглавниците.

Рам полека напредваше към Уотс, когато чу изстрела. Веднага разбра какво става и ужасната картина на мъртвото тяло на Фийби изплува в съзнанието му. Филипс беше ли я застрелял? Случайно ли беше гръмнал пистолетът? Дали Фийби не беше овладяла оръжието и не беше застреляла Филипс? Нямаше нищо невъзможно.

Уплашени от експлозията, конете подскочила и едва не хвърлиха Рам на земята. Само свирепата му решимост го спаси. Чу Уотс да изругава, докато се опитваше да ги овладее, но неумелите му действия го провалиха. Той просто не умееше да кара карета.

Изоставяйки първоначалния си план, Рам сграбчи издатината на прозореца и се вмъкна през отвора. За късмет се приземи точно върху Филипс.

— Рам! — извика Фийби.

— Добре ли си? Чух изстрел.

— Добре съм.

Озовавайки се изведнъж в неизгодно положение, Филипс започна да се бори с Рам. Но значителната скорост на каретата работеше срещу него, позволявайки на Рам да вземе връх. Той отчаяно започна да се бори да надвие Филипс, страхувайки се, че каретата ще се преобърне.

— Дръж се, Фийби — извика предупредително Рам, нанасяйки удар в брадичката на Филипс.

И тогава с ужас усети как колелата влизат в дълбок коловоз. Конете изцвилиха, когато каретата зави остро и се наклони. Вратата се отвори и той се стегна, за да не изпадне. Пусна Филипс, посегна към Фийби и я дръпна към себе си, за да смекчи удара, който знаеше, че ще последва.

Каретата, силно наклонена на една страна, се плъзна на двете си колела, после падна и се понесе напред, но след малко спря внезапно. Докато каретата се преобръщаше, Рам държеше Фийби притисната към възглавниците, едрото му тяло пое основната сила на удара. Рязкото преобръщане накара Филипс да излети през отворената вратичка и Рам нямаше как да го задържи.

По някакъв начин той успя да задържи Фийби, поемайки най-силния удар. Пусна я едва когато каретата се разтърси, спря и Фийби се размърда под него.

Лежаха в единия ъгъл с преплетени ръце и крака. Рам полека я освободи, поемайки си дъх, когато го прободе остра болка. Веднага разбра, че има поне едно или две счупени ребра.

— Добре ли си, Фийби?

Ако той беше ранен, имаше вероятност и тя да е пострадала.

— Пораздрусана, но иначе добре.

— Как е бебето ни?

Ръката й литна към корема.

— Като че ли няма нищо необичайно.

— Трябва да се махаме оттук. Аз ще трябва да изляза през прозореца; каретата е паднала върху вратичката.

Излизането през прозореца не беше лесно предвид нараняванията му. Той се опита да сподави стоновете си, но безуспешно.

— Ти си ранен! — извика Фийби.

— Не е сериозно. — Преглътна един стон, докато се измъкваше от прозореца върху страничната стена на каретата. — Две счупени ребра. Ще зараснат.

Коленичи пред прозореца и погледна вътре.

— Дай ми ръце да те издърпам.

— Ще те заболи.

— Фийби, любов моя, не спори с мене. Само направи каквото ти казвам. Трябва да разбера какво е станало с Филипс и наемника му.

Фийби протегна ръце и Рам ги хвана, захапвайки долната си устна, за да не изстене, докато я изваждаше предпазливо от преобърнатата карета и я спускаше да стъпи на земята. После се спусна и се приземи до нея. Прегърнаха се за момент, вкусвайки факта, че и двамата са живи.

— Краката ти треперят, любов моя — каза Рам. — Седни и си почини, докато потърся Филипс.

Настани я да седне отстрани на пътя под сянката на едно дърво. После отиде да види мястото на аварията, държейки се за ребрата в опит да спре пронизващата болка. Заобиколи каретата и намери Уотс; краката му от коленете надолу бяха притиснати под едното колело.

— Помогнете ми — замоли се Уотс. — Краката ми сигурно са счупени.

Рам разгледа внимателно колелото.

— Не мога сам да го вдигна и да те измъкна.

Уотс започна да захленчи.

— Боли ужасно.

— Къде е другарят ти в престъплението?

— Не знам. Оставете го. Не мога да издържам, боли ме.

Затваряйки уши за жалните викове на Уотс, Рам започна да търси Филипс. Спомни си, че Филипс беше изхвърчал през вратичката мигове преди каретата да се преобърне, и се надяваше, че на негодника не му се е разминало. Тръгна да го търси покрай пътя.

— Къде отиваш? — извика Фийби.

— Да намеря Филипс. Не може да е много далече от каретата.

Измина малко разстояние и видя Филипс да лежи отстрани на пътя с глава, опряна на стъблото на едно дърво, приближи се внимателно, после се забърза, когато разбра, че Филипс е в безсъзнание. Коленичи до него и провери пулса му. Филипс още дишаше. Нямаше нужда от особен нюх, за да разбере какво е станало. Трябва да си е ударил главата в дървото, когато е изхвръкнал от каретата. Рам се зарови в джобовете си, намери ножа, който винаги носеше, и се върна при каретата.

— Намери ли го? — запита Фийби.

— Да. Жив е, но е в безсъзнание.

Отиде при конете, видя, че им няма нищо, и преряза юздите им. После отряза една дълга ивица кожа и се върна към Филипс.

— Какво ще правиш? — поиска да разбере Фийби.

— Ще го вържа. Пътят до града е дълъг и не искам да се измъкне. Уотс е прикован под каретата и май е ранен. Трябва да доведем някого да му помогне. Можеш ли да вървиш?

Опирайки се на дървото, Фийби стана и тръгна към него.

— Добре съм.

Той я прегърна през кръста, притисна я насърчително и я поведе по пътя.

— Добро момиче.

— О, виждам Дейвид — възкликна Фийби. — Колко… жалко изглежда.

Само момент ще отнеме да му вържа ръцете и краката. Двамата чуха, че към тях се приближава някаква карета.

— Някой идва! — възкликна Фийби.

— Хубаво. Това означава, че няма да вървим пеша до града. Стой настрана, докато дам знак на хората.

Не стана нужда да дава знак, защото каретата и без това спря. Вратата се отвори и сър Андрю излезе отвътре.

— Слава богу, че ви намерихме!

Той отвори ръце и Фийби влетя в прегръдките му.

— Откъде разбрахте? — запита Рам.

— Уилсън пристигна тази сутрин, скоро след като излязохте. Беше загрижен, дочул как Уотс говорел с коняря рано тази сутрин.

— Точно така, милорд — обади се Уилсън. — Отидох в конюшнята да нагледам конете и чух един мъж, каза, че името му било Уотс, да говори с коняря. Хвалеше се, че някакъв богат лондонски лорд щял да му изсипе цял куп пари, за да му върне нещо, което му принадлежало. Събрах две и две и реших, че ще е най-добре да ви съобщя какво съм чул.

— Добра работа — газа Рам.

— Не бяхте при езерцето, когато проверихме там — продължи сър Андрю. — Навсякъде имаше следи от борба. Върнахме се в каретата с намерението да сигнализираме на властите. Тогава Уилсън видя следи от колела, които изглеждаха пресни. Тъй като нямахме друга следа, тръгнахме да ги проверим. Какво стана? — запита той, сочейки към преобърнатата карета.

— Това е дълга история — каза Фийби. — Дейвид Филипс е жив. Последвал Рам в Кеймбридж. Щеше да ме отвлече и да иска откуп.

— Измъкна ли се?

Рам посочи към мястото, където Филипс лежеше отпуснат на земята.

— В безсъзнание е. Тъкмо щях да му вържа ръцете и краката, когато пристигнахте. — Подаде ремъците на Уилсън. — Отстъпвам ти тази чест.

Уилсън се зае веднага с Филипс и го остави овързан като коледна гъска.

— Цяло чудо е, че вие с Фийби не сте ранени. Как се обърна каретата? — запита сър Андрю.

— Конете се подплашиха и Уотс не можа да ги задържи — отвърна Рам. — Помисли, че е най-добре да не споменава пистолета. — Притиснат е под каретата. Смятахме да стигнем пеша до града и да повикаме помощ, но тримата сигурно ще можем да вдигнем каретата и да го измъкнем изпод нея.

— Рам е ранен — каза Фийби. — Има нужда от медицинска помощ.

— Няма нищо, само две счупени ребра.

— Мога да ви превържа, милорд — предложи Уилсън.

— Можете да използвате фустата ми — каза Фийби, обърна се и вдигна полата си, за да развърже връзките.

Измъкна фустата, подаде я на Уилсън и той веднага започна да я къса на ивици.

— Свалете си жакета и ризата, милорд — нареди той.

— Много шум за нищо — измърмори Рам.

— Направи го заради мене — прошепна Фийби.

Щом въпросът му се постави по този начин, Рам не можа да откаже на молбата на Фийби. Свали жакета и ризата си и позволи на Уилсън да се погрижи за раните му.

След като ребрата му бяха плътно превързани, тримата мъже отидоха да помогнат на Уотс. За негово щастие той беше припаднал. Докато Рам и Уилсън вдигаха колелото, сър Андрю издърпа Уотс изпод него. След като го огледа набързо, Уилсън потвърди, че десният му крак е счупен.

Намери здраво парче дърво и шинира счупения крак с част от ремъка, който Рам беше отрязал от юздите. После Уотс и Филипс, който беше започнал да се свестява, бяха настанени в каретата.

Рам каза на Уилсън да ги закара в града и да ги предаде на магистрата.

— Няма място за всички вътре, затова ние с Фийби ще ви изчакаме тук, докато се върнете. Сър Андрю ще отиде с вас и ще обясни ситуацията на магистрата.

Сър Андрю се качи при Уилсън на мястото на кочияша и каретата потегли. Рам хвана ръката на Фийби, настани я под едно дърво и се изтегна до нея.

— Свърши, любов моя; наистина свърши — каза той. — Филипс повече няма да се намесва в живота ни. — И я изгледа строго. — Сега да поговорим за детето, което носиш.