Съблазнена от един женкар

4

Дейвид Филипс се появи пред вратата на Фийби рано на следващата сутрин. Госпожа Краули го въведе в кабинета, където Фийби преглеждаше бележките на баща си. Беше ги намерила в сандъка му и се надяваше да й дадат информация за амулета.

Тя се усмихна нетърпеливо на госта си.

— Добро утро, Дейвид. Какво те носи толкова рано?

— Той е бил тук вчера вечерта, нали?

Фийби премига.

— За кого говориш?

Брадичката на Дейвид щръкна войнствено.

— Бракстън. Какво правеше той тук? Не си ли научи урока за него?

Хрумна й, че Дейвид нямаше откъде да знае, че Рам е бил тук, освен ако…

— Наблюдавал си къщата!

Дейвид нервно сви рамене.

— Загрижен съм за тебе. Минах оттук снощи, за да се уверя, че си добре. Това нахлуване ме безпокои. Видях Бракстън да излиза и това никак не ми хареса.

— Защо не ми се обади? Не бива да дебнеш така наоколо.

— Почувствах се предаден от готовността ти пак да се обвържеш с Бракстън. Както бяхме близки през тези четири години, които изминаха, бих помислил, че ще дойдеш при мене за утеха.

Фийби въздъхна раздразнено.

— Не съм търсила утеха от него. Ако трябва да знаеш, той ме спаси от опасно положение вчера вечерта. Нападнаха ме в градините Воксхол.

— Не си била застрашена — изрече пренебрежително Дейвид.

Хлад пропълзя по гръбнака на Фийби.

— Какво те кара да говориш така? Не си бил там. Няма откъде да знаеш какво се е случило.

— Градините Воксхол са публично място. Ако си била нападната, най-вероятно е бил джебчия, които е искал пари. Просто си му била под ръка.

— Нападателят ми знаеше точно какво иска. Амулета — осведоми го Фийби. — Получих бележка с указание да занеса амулета в градините Воксхол и да го пусна в урната пред краката на Цезар в Римския павилион.

— Защо не съм разбрал за това? Ти нарочно не си ми казала. — Очите му се присвиха. — Остави ли амулета в урната?

Фийби вдигна очи към тавана.

— Наистина, Дейвид, не мога да оставя нещо, което не е у мене. Не ти казах, защото знаех, че няма да ми позволиш да отида сама, както пишеше в бележката.

— Разбира се, че нямаше да те оставя да отидеш сама — каза Дейвид. — Какво стана?

— Отидох във Воксхол и поисках от похитителя да освободи баща ми. Той ме нападна, когато му казах, че амулетът не е у мене. Слава богу, Бракстън дойде точно тогава.

— Съвпадение — проточи Дейвид. — Той подозира ли нещо?

— Знае, че нещо ме притеснява, и търси отговори.

— Не му казвай — предупреди я Дейвид. — Ще намерим амулета и ще дадем на похитителите това, което искат.

Фийби му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.

— Какво те кара да мислиш, че татко го е откраднал?

— Само предчувствие — каза предпазливо Дейвид.

Фийби разтърси глава в яростно отрицание.

— Отказвам да повярвам, че татко е крадец.

Дейвид вдигна рамене.

— Може би не познаваш баща си така добре, както мислиш.

— Познавам го по-добре от когото и да било — възрази Фийби. — Най-големият ми страх е, че похитителите ще загубят търпение и ще му направят нещо.

— Нещо ми хрумна, докато идвах насам — каза Дейвид.

— Търсила ли си под подплатата на сандъка му?

— Не, не виждах защо да го правя. След като получих първата бележка, в която се искаше да предам амулета, за да върна баща си, претърсих всичките му неща и извадих всичко. — Раменете й се отпуснаха. — Нямаше нищо друго в сандъка, само дрехи, няколко находки и лични вещи.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Имаш ли нещо против да погледна?

Фийби изфуча.

— Разбира се, че имам. Какво, за бога, ти става, Дейвид? Не ми ли вярваш? Знам, че си загрижен за татко, също като мене, но това е абсурдно. В този сандък нямаше нищо интересно.

— Съжалявам, скъпа, наистина ти вярвам. Искам да ми станеш съпруга, нали? Защо така се противиш и не искаш да се омъжиш за мене? Изобщо не те разбирам. Нищо не може да ни спре да се оженим.

Само ако знаеше, помисли Фийби.

— Ако исках да се омъжа за тебе, щях да го направя много отдавна — изрече тя нежно. — Наистина, Дейвид, ако татко не си дойде скоро, отивам при властите с това, което знам. Направих се, че не разбирам, когато хората от външното министерство ме разпитваха, но нещата се промениха. Убедена съм, че трябва да знаят какво става.

— Дай ми още една седмица да намеря Андрю — каза Дейвид. — Ако не открия нова информация, ще отидем заедно при властите. През това време не се занимавай повече с Бракстън. Не е намислил нищо добро. — Дейвид я целуна леко по устните. — Сега трябва да тръгвам. Нали няма нищо, ако постоиш сама? Вече не излизай без придружител, чуваш ли?

— Всичко ще бъде наред, Дейвид. Повече няма да проявявам небрежност.

— Искате ли малко чай? — запита госпожа Краули, след като Дейвид излезе. — Гладна ли сте? Почти не ядохте на закуска.

— Не, благодаря, госпожо Краули — каза разсеяно Фийби.

— Добре тогава, отивам на пазар. Ще се върна навреме, за да ви приготвя хубав обяд.

Фийби се върна към записките, които преглеждаше, но сърцето й бродеше другаде. Мислите й все се връщаха към Рам… към онзи последен ден…

Слънцето беше високо в небето, когато Фийби стана от леглото и се облече. Спря на вратата и се усмихна с любов на Рам, който още спеше дълбоко, после слезе внимателно по стълбите към кухнята. Отминалата вечер беше най-прекрасната, най-задоволяващата нощ в живота й. Рам й беше дал всичко, което беше обещал, беше й дал една нощ, която да помни. Тя не беше уплашена, ни най-малко. Той беше го направил така възнаграждаващо, толкова съвършено, че тя не би могла да си пожелае по-прекрасно посвещаване в секса.

Тялото й още трептеше от любенето им. Болеше я, но същевременно й беше хубаво. Толкова го обичаше и той й беше доказал любовта си, като й беше дал единственото, което тя беше искала от него. Макар и изтощена, тя нямаше търпение отново да се слеят. Желаеше целувките и ласките му, копнееше за докосването му, нямаше търпение да повторят всичките грешни, упадъчни, изумително възбуждащи неща, които бяха правили миналата нощ.

Тананикайки мелодия без думи, Фийби извади съдове, за да приготви нещо специално за закуската на Рам. Готвачката вече си беше отишла и във вилата нямаше никой друг, освен тях двамата. Ако Рам не беше осъществил мечтата й, сега тя щеше да пътува за Ливърпул с Дейвид Филипс, за да се качи на кораба, с който щеше да отплава за Египет, за да се присъедини към баща си. Тя се усмихна, когато помисли каква ще бъде реакцията му на писмото, което възнамеряваше да напише и да повери на Дейвид преди заминаването му.

Разбира се, Дейвид нямаше да остане доволен от решението й да остане в Англия с Рам. Предупреждаваше я за лорд Бракстън още откакто осъзна нарастващата им взаимна привързаност. Би направил всичко възможно, за да я отдели от него.

Посред шума от съдовете Фийби чу някой да почуква на предната врата.

— Дейвид?

Тя отвори на асистента на баща си и излезе навън, за да говори с него, защото не искаше да събуди Рам.

— Само исках да се уверя, че си опаковала всичко и си готова за заминаване.

— Няма да замина, Дейвид.

— Какво? Разбира се, че ще заминеш. Баща ти те чака.

Поемайки си дъх, за да се успокои, тя изрече:

— Оставам тук с лорд Бракстън.

— Няма да го допусна! — избухна Дейвид. — Къде ти е самоуважението, къде ти е гордостта?

— Където трябва. Не вдигай пара, Дейвид. Татко ще бъде доволен, че съм намерила мъж, когото да обичам.

— Бракстън иска само едно нещо от тебе, Фийби. Моля се дано не те е компрометирал, защото баща ти никога няма да ми прости, че съм ти позволил да се отклониш от правия път.

— Аз съм пълнолетна, Дейвид. Никой няма да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли къде е бил Бракстън снощи?

Тя се усмихна замечтано.

— Да, всъщност знам.

— Ами предната нощ?

Тя се намръщи. Предната нощ Рам беше казал, че има някаква работа, и не може да бъде с нея.

— Не, но подозирам, че ти ще ми кажеш.

— Не само ще ти кажа, но и ще ти покажа. — Той я хвана за ръката, повлече я надолу по стъпалата и я изведе от предната врата. — Дейвид, къде ме водиш?

— Ще видиш, не е далече.

Наистина не беше. Селото, в което тя и баща й живееха, беше малко, къщите и магазините бяха скупчени едни до други. Когато стигнаха „Бикът и телицата“, единствената селска кръчма, Дейвид я дръпна вътре и я заведе в общата зала… където мечтите й за прекрасен живот бяха разбити.

Заравяйки глава в дланите си, Фийби си спомни как се беше почувствала, когато пищната кръчмарка плахо беше признала, че Рам е един от редовните й клиенти и че е бил с нея точно предната вечер. Освен това идвал при нея всеки път, когато посещавал провинциалното си имение. После тя започна да възхвалява сексуалните умения на Рам. Фийби не беше поискала да повярва, че той я е лъгал, но когато Дейвид я беше отвел при една млада вдовица, която беше признала, че имала продължителна връзка с него, разочарованието на Фийби беше опустошително. Тя знаеше, че репутацията му съвсем не е безупречна, но той се беше заклел, че не иска никоя друга, само нея.

Дейвид я беше убедил, че Рам иска само да вземе девствеността й. Че щом получи каквото иска, ще я изостави.

Затова тя го беше изоставила първа.

Разтърсена, тя беше обещала на Дейвид, че веднага ще замине с него. Рам беше буден, когато тя се качи по стълбите, за да вземе нещата си. Последният й разговор с него още беше отпечатан в мисълта й…

— Къде беше? — запита той сънено. — Ела в леглото, любов моя. На толкова много неща имам да те уча, а ти си толкова усърдна ученичка.

— Копеле такова! — изсъска Фийби. — Мислех, че ме обичаш.

Рам изведнъж се разсъни напълно.

— Това откъде дойде? Направил ли съм нещо да те ядосам? Снощи ми каза, че никога не си била по-щастлива.

Тя извади опакованите си принадлежности изпод леглото.

— Това беше снощи, преди да науча какво представляваш всъщност.

Той я изгледа озадачено.

— Да не съм пропуснал нещо?

— Не, аз пропуснах. Заминавам при баща си, както беше планирано.

— Как ли пък не! Сега си моя. Не можеш просто така да си тръгнеш.

— Мога и ще го направя. Предприеми каквито искаш законни действия, но не се опитвай да ме спреш.

Тя съзнаваше, че той кипи отвътре, и трябваше да си тръгне, преди да е проявил насилие.

— Заради Филипс е, нали?

— Не, заради тебе е. Сбогом, Рам.

— Върви, проклета да си! Махай се от очите ми! Никога повече не искам да те виждам. Ако ме обичаше, щеше да ми вярваш.

Очите й пареха от непроляти сълзи.

— Значи, предполагам, че не те обичам.

Беше излязла от живота на Рам и не се беше обърнала. Но всичко се беше променило. Макар че се опитваше да го отрече, сърцето й беше разбито. Трябваше да знае, че за мъж като Бракстън жените не са нищо друго, освен играчки, които да употреби и да изхвърли, без да помисли за тях повече, отколкото за чифт износени обувки.

Сълзите, които толкова храбро беше сдържала, потекоха полека по бузите й, капейки по сключените и пръсти. Искаше да бъде силна заради баща си, но ставаше все по-трудно да поддържа самообладанието си. Схватливата природа на лорд Бракстън и способността му да проникне зад спокойната й фасада я смущаваха. Безпокоеше я и възражението на Дейвид срещу идеята й да отиде при властите.

Както стояха сега нещата, правителствените агенти се съмняваха в нея, Рам се бъркаше в работите й, а Дейвид я убеждаваше да си мълчи. За да се влошат нещата още повече, някакъв неизвестен враг я преследваше. Фийби знаеше, че е силна жена, но как да продължава и да се прави, че няма нищо нередно? Защо Дейвид се противопоставяше така упорито на намесата на властите? Защо Бракстън се беше появил на прага й, правейки се, че се интересува от нея, когато имаше основателни причини да я ненавижда?

Внезапно й хрумна, че трябва да започне да разгадава тези мистерии, като разбере какво иска Рам от нея и защо се държи толкова любезно. Беше намислил нещо, но какво?

Тя отиде в кухнята да си свари чай. Докато чакаше водата да заври, седна до масата и се замисли какви възможности има.

Да чака нещо да стане — това щеше да й скъса нервите. Баща й го нямаше вече няколко седмици и тя нямаше представа дали още е жив. Колкото повече мислеше върху ситуацията, Фийби разбираше, че три отделни страни искат амулета: правителството, Египет и някакъв неизвестен човек. Бракстън участваше ли по някакъв начин в това?

Мислите на Фийби се върнаха към Рам докато сипваше вода в каната и чакаше чаят да се запари. Дейвид я беше предупредил да се пази от Рам, но инстинктът й казваше, че Рам ще й помогне, ако му се довери. Но най-напред трябваше да открие какво е намислил и защо.

Фийби не беше глупава. Рам се опитваше да я съблазни поради някаква причина. Имаше ли нещо общо с амулета? Ако късметът й се усмихнеше, щеше да го разбере тази вечер. Въпреки предупрежденията на Дейвид тя щеше да отиде на опера с Рам. Двамата можеше да си играят на съблазняване, но тя възнамеряваше да го победи в собствената му игра. Трябваше да узнае причината зад внезапния му интерес към нея. Единственото, в което беше сигурна, беше, че той не я обича.

Рам докладва на Филдинг още същия следобед. В мига, когато вратата се затвори зад гърба му, той се развика:

— Фийби е била нападната отново снощи. Това трябва да спре, Филдинг! Прибери си агентите. Ще ти намеря проклетия амулет, без някой да пострада.

— Казах ти последния път, когато ме обвини в намеса, че моите хора са изтеглени от този случай. Нямаме намерение да правим нещо лошо на госпожица Томпсън. Искаме амулета и този, който го е откраднал.

— Убеден съм, че Фийби е невинна.

— Остава баща й — изрече замислено Филдинг.

— Сър Андрю е задържан против волята си от неизвестни похитители, които искат амулета толкова, колкото и ти.

Очите на Филдинг се присвиха.

— Откъде знаеш?

— Фийби получи бележка, в която се казваше да занесе амулета в градините Воксхол вчера вечерта. Видях лично бележката, не беше измама. Тя отиде да се срещне с похитителите и да настоява да освободят баща й, за което пострада. Прогоних нападателя, преди да беше я наранил сериозно, но беше на косъм.

— Мислиш ли, че е искал да нарани госпожица Томпсън?

Рам се замисли.

— Струва ми се, че е сериозно. Може би са имали намерение да я отвлекат, за да накарат баща й да им съдейства. Познавам сър Андрю. Би им дал амулета, ако сметне, че животът на дъщеря му е в опасност.

— Наистина ли мислиш, че Томпсън е задържан против волята си? Помисли сериозно. Ами ако се е скрил с амулета и твърди, че е похитен, за да ни отклони?

Рам примигна, мислейки върху думите на Филдинг.

— Всичко е възможно. Надявам се скоро да узная истината.

— Отлично. Египетските емисари започват да губят търпение. Короната разчита на тебе, Бракстън. Как върви съблазняването? Госпожица Томпсън дърпа ли се?

— Ще я заведа тази вечер на опера. Би трябвало да имам някои отговори още утре. Нашата по-скоро бурна съвместна история го прави по-трудно, отколкото бях предполагал, но няма да се изложа пред тебе.

Госпожа Краули помогна на Фийби да се облече за вечерта. Когато се беше върнала в Англия, Фийби си беше купила две рокли, за да замени безнадеждно демодираните. Само една от новите рокли беше подходяща за отиване на опера. Искрящата лавандулова коприна беше скроена с ниско деколте, впита в талията, раздвижена пола и къси бухнали ръкави. Макар Фийби да смяташе, че деколтето е до известна степен неприлично, шивачката беше настояла, че е скромно в сравнение с актуалната мода. Фийби харесваше цвета и сметна, че контрастира красиво със загорялата и от слънцето кожа и тъмната й коса.

Госпожа Краули й помогна да събере косата си високо на темето в елегантна прическа, която подчертаваше тънката й шия. Като довършителен елемент икономката пъхна щраусово перо в бляскавата маса.

— Изглеждате прелестно, скъпа — изгука госпожа Краули. — Лорд Бракстън ще бъде много доволен.

— Благодаря, госпожо Краули — отвърна Фийби, докато слагаше дългите до лактите ръкавици за опера. — Няма защо да ме чакате. Мога да се справя сама довечера.

— В такъв случай ще мога ли да прекарам нощта при дъщеря си? — запита госпожа Краули. — Тя очаква да роди, нали разбирате, и не й е лесно. Смятах да я посетя тази вечер и да се върна, преди да сте си дошли, но щом нямате нужда от мене, бих искала да прекарам нощта при нея.

— Много мило беше от ваша страна да се съгласите да прекарвате нощите при мене; как бих могла да не удовлетворя молбата ви? Желая ви приятно прекарване.

— Със сигурност ще бъде приятно. О — изрече госпожа Краули, когато почукването на вратата проехтя из цялата къща. — Лорд Бракстън е дошъл. Отивам да му отворя, скъпа.

Рам изчака нетърпеливо някой да отвори вратата. Не беше виждал Фийби от вчера и с нетърпение очакваше тази вечер. Срещата им след всичките тези години му беше напомнила кое всъщност го беше привлякло към нея. Макар че беше спал с жени, по-красиви от Фийби, имаше нещо привличащо у нея, което будеше отклик в сърцето му.

Той се усмихна на госпожа Краули, когато тя му отвори вратата.

— Госпожица Томпсън ще дойде веднага, милорд. Бихте ли я изчакали в приемната?

— Ще я изчакам тук, ако не възразявате — отвърна Рам. Искаше да види Фийби, докато слиза по стълбите. Никога не я беше виждал в официални дрехи и знаеше, че чакането ще си струва. Тя със сигурност се беше разхубавила с времето. На двадесет години беше красива, на двадесет и шест беше узряла до пълния си потенциал и беше изумителна.

— Идва — изрече сияеща госпожа Краули. — Не е ли истинско видение?

Това беше меко казано. Фийби беше върхът на елегантността, пременена по най-новата мода, с коса, оформена така, че да подчертае естествената й красота. Той се вгледа в щраусовото перо, кацнало на върха на тъмните й къдрици, и реши, че й отива. Тогава тя заслиза по стъпалата и дъхът спря в гърлото му. Фийби не вървеше, а се носеше. Странно, почти беше забравил колко е грациозна.

Пристъпи напред, когато тя стигна най-долното стъпало.

— Радвам се, че реши да приемеш поканата ми. Ослепителна си. — Хващайки ръката й, той притисна устни към върховете на пръстите й. — Имаш ли наметка?

Госпожа Краули се появи с кадифена наметка в ръце. Рам я взе и я обви около раменете на Фийби.

— Ще тръгваме ли? Не искам да пропусна вдигането на завесата.

Изведе я навън и я настани в каретата си.

— Операта, Уилсън — каза той на кочияша. После седна вътре при Фийби и й отправи най-примамващата си усмивка. — Много си тиха тази вечер. Добре ли си? Изглеждаш ми нервна.

— Много съм добре, милорд. Питам се дали е добра идея и ми е интересно защо си толкова дружелюбен. Това няма никакъв смисъл, Рам. Очевидно и двамата не сме се променили за тези четири години, естествено е да си запитам какви са мотивите ти да подновиш… отношенията ни.

— Откъде знаеш, че не съм променил?

— Мога да чета, милорд. Вестниците и клюкарските памфлети са пълни с любовните ти подвизи. Не си променил поведението си. Ако искаш да знаеш, станал си още по-развратен. Ти и приятелите ти Батхърст и Уестмор си създадохте доста голяма репутация за четирите години, когато ме нямаше тук.

— Батхърст е женен, вече можеш да не го броиш. Може би е време за разнообразие. Може би завиждам на щастието му. Една жена като че ли му е достатъчна, какво те кара за мислиш, че една жена няма да задоволи и мене?

— Може би има жена, която да те задоволи, но това не съм аз. Вече го доказа.

— Грешиш, Фийби. Не знам какво те накара да избягаш онази сутрин, но се обзалагам, че Дейвид Филипс стои зад това.

Фийби погледна през прозореца, не можейки да понесе обвинението в очите на Рам.

— Вече няма значение. Прекалено много време мина, за да продължим оттам, където бяхме спрели.

— Ще видим — рече загадъчно Рам. — Нищо не може да превърне отношенията ни в друго, освен в това, което са. Нека просто да се отпуснем тази вечер и да видим къде ще ни отведе.

— Никъде — промълви беззвучно Фийби.

— А, ето че стигнахме — каза Рам, когато каретата спря зад редица други, очакващи да разтоварят пътниците си.

— Не се чувствам удобно — пророни Фийби. — Хората ще говорят. Знаят, че не съм от висшето общество. Представям си клюките, които ще породим.

Рам се засмя.

— Остави ги да си говорят. Веднъж ти казах, че няма значение, че не си благородничка, и това не се е променило. Не държа на условностите.

Кочияшът отвори вратата и свали стъпалата. Рам слезе пръв и помогна на Фийби да излезе от каретата. Накара я да го хване под ръка и така двамата влязоха в операта.

Смаяна от величествените размери на всичко, Фийби гледаше разстилащото се пред очите й великолепие. Над главите им кристалните полилеи блестяха като диаманти със светлината на стотици свещи, а кадифените завеси, висящи пред прозорците, представляваха бляскав фон за пауновото великолепие на облеклата на дамите и джентълмените, разхождащи се във фоайето.

Мълчание ли последва влизането им, или си въобразяваше, запита се Фийби. Зяпаха ли я хората? Или Рам привличаше цялото им внимание? Най-вероятно беше той, реши тя. Нямаше жена, която да устои на присъствието му. Жените се лепяха по него, привлечени като пчели от мед.

Поставил ръка на гърба й, той я поведе към стълбите.

— Да отидем ли да си намерим местата? Имам частна ложа, така че ще можем да гледаме операта удобно.

— Хората ни зяпат — изсъска тя.

— Ревнуват от красотата ти — увери я Рам.

— Лорд Бракстън, къде се изгубихте? — Фийби погледна към дамата, която ги пресрещна на стълбите, и въздъхна примирено. Жените не можеха да устоят на Рам. Потупвайки го игриво по рамото с ветрилото си, жената изрече: — Лошо момче. Липсвахте ми снощи на бала на Хамптън. Имах такива големи планове за нас двамата.

— Лейди Фрамптън — изрече приветливо Рам. — Позволете да ви представя госпожица Фийби Томпсън. Фийби, това е лейди Силвия Фрамптън.

Силвия Фрамптън, руса красавица с внушителни гърди, пренебрегна протегнатата от Фийби ръка, презрителният й поглед я отхвърли веднага.

— Тя не е твой тип, Бракстън. Новата ти любовница ли е?

— Дръж се прилично, Силвия — предупреди я Рам. — Госпожица Томпсън е стара и скъпа приятелка. Баща й е сър Андрю Томпсън, прочутият египтолог.

— Трябва ли да казвам нещо повече? — изрече Фийби, след като лейди Силвия се отдалечи. — Никога няма да се промениш, Рам. Не ти е в кръвта. Само не ми казвай, че лейди Фрамптън не е една от любовниците ти.

— Няма да отричам, Фийби. Ти ме остави без нищо, изпълнен с недоверие към жените. Единственият начин да се забравя беше да се хвърлям от една връзка в друга. Предателството ти ме съсипа.

Брадичката на Фийби, вече предизвикателно вдигната, се вдигна още повече. Слава богу, тя беше практична жена. Щеше да остави глупавите си мечти за Рам в миналото, където им беше мястото. Щеше да се погрижи сама за живота си, да изостави глупавите си надежди и мечти, които никога нямаше да се осъществят.

Тя изчака Рам да я настани в ложата, преди да отговори:

— Не мога да си те представя съкрушен, лорд Бракстън. Засрамен, може би, но се обзалагам, че си имал обилна женска компания, която да ти помага да забравиш. — Обърна се настрани. — Завесата се вдига и смятам да се наслаждавам на операта.

Фийби наистина се наслади на операта — безмерно. Пеенето беше превъзходно, сюжетът — завладяващ. Антрактът дойде, преди да се беше подготвила.

— Искаш ли да се подкрепиш? — запита Рам. — Можем да отидем до фоайето, да се поразтъпчем, а може да ти донеса нещо.

— Донеси ми нещо — отговори Фийби. Достатъчно я бяха зяпали. — Ще те чакам тук. Нещо да пийна, каквото и да е.

— Връщам се веднага — обеща той.

Фийби се настани в креслото си, за да го изчака. Не можеше да обвинява жените, че му се възхищават, защото той беше достоен за възхищението им. Облечен по модата в дълги тъмни панталони, рязан отпред жакет и виолетова брокатена жилетка, той беше върхът на елегантността. Никой мъж нямаше право да изглежда толкова красив като лорд Бракстън.

— О, помислих, че ще намеря Бракстън тук.

Фийби извърна глава и позна красивия лорд Уестмор.

— Той току-що излезе. Трябва да се върне скоро, ако искате да го изчакате.

— Вие сте госпожица Томпсън. Аз съм Уестмор. Запознахме се в градините Воксхол.

— Да, спомням си запознанството ни. Вие сте приятел на Бракстън и женкар като него.

— Виновен и по двете обвинения — проточи Люк. Изгледа я с дяволита усмивка. — Ако се уморите от Бракстън, скъпа, не се колебайте да ми се обадите.

— Уестмор, стига си флиртувал — изрече Рам откъм вратата. Подаде на Фийби чаша лимонада. — Сега, след като поздрави Фийби, можеш да си отиваш.

— Това ли е отношение към приятел? — пошегува се Люк.

Рам не обърна внимание на въпроса му.

— Сам ли си тази вечер?

— Не, с компанията на Карлтън съм. Лейди Карлтън имаше нужда от ескорт. Съпругът й е извън града, нали разбираш.

— Прекалено хубаво — каза Рам.

— Дойдох да ти предам една покана. Ще дойдеш ли с мене утре на надбягванията?

— Звучи ми като добра идея — отвърна Рам.

— Госпожице Томпсън, приятно ми беше да ви видя отново — каза Люк, докато се сбогуваше. — До утре, Бракстън.

— Изглежда по-скоро приятен като за човек с репутация като твоята — изрече замислено Фийби, след като Уестмор излезе.

— Не вярвай на всичко, което четеш или чуваш — посъветва я Рам с лека нотка на развеселеност. — Остави Уестмор и се съсредоточи върху мен… върху нас.

Последната ария мина като в мъгла през разсеяните мисли на Фийби. Тя трябваше да извлече по някакъв начин истината от Рам. Той нямаше да е с нея, ако няма план. Бурните аплодисменти я изтръгнаха от мрачните й мисли.

— Ще излезем ли, преди останалите да са тръгнали? — запита Рам.

— Непременно — отвърна Фийби и стана.

Успяха да слязат по стълбите и да влязат безпрепятствено в каретата си. Когато каретата затропали в тъмната нощ, Фийби започна да планира стратегията си как да изкопчи истината от Рам. Без изобщо да подозира, че той си има собствени планове, които скоро щяха да я хвърлят в ръцете му и в леглото му.