Съблазнена от един женкар

3

Рам бързаше по Голямата алея, благодарен за люлеещите се хартиени фенери, които осветяваха пътя, без да обръща внимание на приятелите, които го поздравяваха, докато ги отминаваше. Тъй като градините Воксхол му бяха познати, той знаеше точно къде се намира Римският павилион. Когато отмина изкуствените готически развалини и каскадата, се затича, усещайки болезнено предупреждение дълбоко в себе си, че Фийби е в опасност.

Паниката накара крила да поникнат на краката му, когато видя Фийби да се бори с някакъв непознат нападател близо до статуята на Цезар. Той я извика по име и се затича към нея. Ужас го обзе, когато я видя да се отпуска в ръцете на нападателя. Гневният му вик привлече вниманието на мъжа и той оттласна Фийби от себе си. Тя се свлече на земята, а мъжът побягна.

Рам го остави да избяга; беше по-загрижен за Фийби, отколкото за нападателя. Коленичи, вдигна главата й и се загледа в лицето й под треперливата светлина на висящия над тях фенер. Тя беше пребледняла, бяла като стена, но като че ли дишаше нормално. Размърда се и той забеляза синините на шията й. Гневът му избликна на големи вълни. Това, че някой е докосвал Фийби по такъв подъл начин, беше неописуемо долно.

— Фийби, кажи нещо. Добре ли си?

Тя отвори очи и се опита да заговори, но думите бяха така неясни, че Рам едва ги разбираше. След няколко опита тя успя да каже:

— Гърлото ме боли.

Рам я вдигна полека и я положи на близката скамейка. Отдели се за малко от нея, за да погледне в урната до краката на Цезар. Нищо. Нападателят на Фийби или вече беше взел амулета, или той още не беше попаднал у нея. Върна се при пейката и седна до нея.

— Какво стана? Какво правиш тук сама??

— Аз… разхождах се, когато един непознат мъж ме нападна — излъга тя.

Рам изсумтя невярващо.

— Хайде, Фийби, познавам те. Лъжеш. Какво наистина правиш тук?

— Нали ти казах.

— Ще те отведа у вас. Можеш ли да вървиш?

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш добре. Имаш ужасни синини на гърлото. Какво искаше това копеле?

Мълчание.

— Пари — изрече тя след дълга пауза. — Да, това искаше. Ядоса се, когато видя, че нямам какво да му дам.

— Разбирам — изрече Рам, без да е убеден, докато помагаше на Фийби да стане и я поведе по Голямата алея.

Точно стигнаха до каскадата, когато се натъкнаха на виконт Уестмор, който се разхождаше, хванал под ръка пищна куртизанка.

— Я гледай, Бракстън, как така те срещам тук — каза Люк. Острият му поглед се спря върху Фийби. — Коя е приятелката ти?

— Радвам се да те видя, Уестмор — отвърна Рам. — Бих искал да ти представя госпожица Фийби Томпсън. Фийби, това е моят добър приятел виконт Уестмор.

Люк и Рам се спогледаха многозначително.

— А, разбирам — кимна Люк. — Същата госпожица Томпсън. Преди Фийби да се запита какво означават думите му, Люк им представи компаньонката си.

— Трябва ми карета — каза Рам без никакво предисловие.

Лешниковите очи на Люк блеснаха любопитно.

— Имаш късмет, Бракстън. Моята карета стои до входа.

— Мога ли да я взема на заем? Госпожица Томпсън преживя малка злополука близо до Римския павилион и има нужда от превоз, по-удобен от моя кон.

— Разбира се — отвърна Люк. — Знам, че няма да ме молиш, ако не е важно. — Погледът му, натежал от размисъл, се спря на Фийби. — Има ли още нещо, с което мога да ти помогна?

— Вече направи много — каза Рам, повеждайки Фийби покрай Люк и компаньонката му. — Ако не се върна, чувствай се свободен да си отидеш с Люк у дома. Ще го намериш вързан до входа. Ще ти се обадя утре.

Рам намери лесно каретата на Люк. Познаваше я добре от времената, когато бяха ходили заедно по светски събития и на други, недотам прилични развлечения.

— Качвай се — каза той, прихващайки тънката талия на Фийби, за да й помогне да седне на подплатената кожена седалка.

Заобиколи от другата страна, скочи на мястото на кочияша и взе юздите.

— Сигурна ли си, че си добре? — запита той загрижено. — Не си казала и дума, откакто си тръгнахме от Римския павилион. Ако ти се говори, защо не започнеш, като ми кажеш какво правеше в градините Воксхол без придружител? Не знаеш ли, че единствените жени, които се осмеляват да влязат в градините сами, са проститутки?

— Аз… не знаех. Никога не съм ходила там. Много неща са се променили, откакто напуснах Англия.

— Ако си искала да отидеш във Воксхол и не си имала придружител, защо не ме помоли да дойда с тебе?

— Не съм твоя отговорност — изхриптя Фийби. — Освен това гърлото ме боли и нямам настроение да обяснявам надълго и нашироко. — Тя го изгледа любопитно изпод полуспуснатите си клепачи. — Благодаря ти, че ми се притече на помощ. Откъде знаеше къде да ме намериш? Или просто си се разхождал тази вечер в градините Воксхол?

— Стигнахме — каза Рам, спирайки пред къщата на Фийби. — Ще ти кажа как те намерих, след като влезем вътре.

— Уморена съм, Рам.

— Не толкова уморена, че да не чуеш какво имам да ти кажа, обзалагам се. — Помогна й да слезе от каретата и я придружи до вратата. — Имаш ли ключ?

Преди Фийби да успее да извади ключа от чантичката си, госпожа Краули отвори вратата.

— Слава богу, намерили сте я, милорд. Толкова се притеснявах. Гледах през прозореца да ви видя, когато се върнете.

— Съжалявам, че ви причиних такива безпокойства, госпожо Краули — изкряка немощно Фийби.

Госпожа Краули отвори широко очи.

— Какво е станало с гласа ви? Знаех си! Простудили сте се вън на открито. Вървете право в леглото и ще ви донеса един хубав топъл пунш.

— Моля ви, не си правете труда, госпожо Краули. Малко съм пресипнала, но съм добре.

— Мога да гарантирам за здравословното състояние на Фийби — каза Рам. — Защо не идете да си почивате? Обещавам да не я задържам много дълго.

— Сигурен ли сте? Ще пийнете ли чай с госпожица Фийби, преди да ида да си легна?

Рам изгледа Фийби и реши, че една чаша горещ чай е точно това, от което има нужда контузеното й гърло.

— Много добре, ще пием чай.

Госпожа Краули излезе, оставяйки Рам и Фийби сами в приемната.

— Седни, Фийби — каза той. — Изглеждаш готова да припаднеш. Имаше мъчително преживяване тази вечер и аз не съм доволен от обяснението ти. Във всеки случай, ще го приема, но само докато госпожа Краули отиде да си легне.

Подносът с чая дойде сред напрегнато мълчание. След като го сипа в чашите, госпожа Краули им пожела лека нощ и дискретно се оттегли. Рам подаде на Фийби една чаша чай и отпи от своя, забелязвайки начина, по който тя премига болезнено, докато преглъщаше.

Пада й се, помисли безжалостно той. Фийби трябваше да потърси помощ, вместо да се хвърля сама в това.

— Не ми каза как си разбрал, че тази вечер ще съм в градините Воксхол — изрече Фийби.

— Не знаех — излъга Рам. — Когато се отбих вчера да видя как си, госпожа Краули ми каза, че си излязла. Не беше доволна от това, аз също. Но като те знам колко си независима, реших, че не е моя работа, и продължих към Воксхол да гледам фойерверките. Докато се разхождах, видях една жена нападната от мъж и понеже съм съвестен гражданин, й се притекох на помощ.

— Не си знаел, че съм аз?

— Не и преди да го подплаша и да коленича до тебе.

Фийби изглеждаше объркана, но не настоя повече.

Рам реши, че ще е най-добре да не говори повече за това и да продължи със съблазняването. Но едва когато повдигна брадичката на Фийби и я погледна в очите, осъзна, че иска да я целуне и поради друга причини, не само свързаните с дълга му. Макар да не забравяше, че Фийби е неговото минало, че дългът към страната е на първо място, не виждаше никакви причини да не се наслаждава на съблазняването. Информацията, която искаше да извлече от нея, можеше да бъде също толкова ценна, колкото и урокът, който тя би научила, когато той я изостави.

— Ти си толкова красива, както си те спомням — прошепна Рам, докато я привличаше нежно в прегръдките си. Целуна я по слепоочието, по бузата, по върха на носа. — Спомняш ли си как беше помежду ни?

— Прекарах четири години в опити да забравя — измърмори Фийби. — С колко жени си спал, след като излязох от живота ти?

Твърде много, за да се пресметнат…

— А ти с колко мъже си спала? — отвърна той.

— Отговорът ми ще те изненада.

Рам се ухили.

— И ти ще се изненадаш от моя.

Фийби се вгледа в лицето му, дяволитият блясък в очите му я предупреждаваше да бъде нащрек. Беше виждала този поглед и преди, беше се оставила да бъде съблазнена от него веднъж, но вече не. Не, никога повече. Репутацията на Рам като женкар и фустогонец беше всеизвестна. Тя нямаше представа защо той ще се интересува отново от нея след горчивата им раздяла, но инстинктът я предупреждаваше, че от това няма да произлезе нищо добро за нея.

Погледът й се спря на устата му; спомените я връхлетяха, без да ги е викала. Бяха ли устните му толкова меки, колкото ги помнеше? По едно време не можеше да се насити на целувките му. Той запълваше сетивата й, задоволяваше тялото й и я караше да се чувства обичана. За съжаление, тя не беше единствената жена, повярвала на предателските му лъжи. Ако не беше Дейвид тя никога нямаше да намери смелостта да изключи Рам от живота си, преди той да се е уморил от нея и да е намерил друга да заеме мястото й. Тя не беше искала да повярва, но Дейвид я беше убедил, че това ще се случи, когато Рам получи от нея каквото е искал.

Мислите й се приземиха, когато Рам погали бузата й с опакото на дланта си. Пръстите му бяха топли, когато се плъзнаха нежно по очертанието на челюстта й, и тя едва не излезе от кожата си, щом върховете им се спряха на чувствителната пулсираща вена в основата на шията й.

— Ще носиш тези синини дълго време — изрече той.

— Можеше да бъде и по-зле — изхриптя Фийби. — Можеше да загубя живота си, а не просто гласа.

Той проследи синините с върховете на пръстите си, после я изненада, като положи устни върху тях и полека близна.

— Това успокоява ли те?

Тя го отблъсна, но не силно.

— Престани, Рам.

Той вдигна глава.

— Защо? Познавам този поглед. Искаш да те целуна. И двамата искаме едно и също, Фийби. Защо се противиш?

Повдигна брадичката й; устните му се задържаха толкова близо до нейните, че Фийби почувства съблазнителния шепот на дъха му. Очите му се бяха превърнали в зелена мъгла; тя не можеше да откъсне погледа си от тях. Настойчивият му поглед беше толкова властен, колкото си го спомняше. Щом Рам спреше погледа си върху някоя жена, тя се превръщаше във фокуса на неговия свят… докато не дойдеше друга, Фийби се опита да не забравя това, докато ръцете му я притискаха по-плътно към тялото му и езикът му облизваше ръба на устните й.

Това трябва да престане! Фийби не можеше да издържи на магията на целувките му, не можеше да се пребори с магнетизма, който привличаше жените към него като пеперуди към пламък. Но преди да успее да призове цялата сила на волята си, устните на Рам плениха нейните. Изкусните му целувки изсмукваха дъха от дробовете й. Реалността на неговия вкус я привличаше по-силно, отколкото споменът за него.

— Отвори се за мене, Фийби — прошепна той.

Но в мига, когато го изрече, устните й се разтвориха и тя усети как езикът му прониква в устата й. В мига, когато езикът му докосна нейния, тя почувства как в нея избухва пламък, изпращайки течен огън по вените й чак до чувствителната зона ниско в корема. Тя въздъхна, когато ръцете му потърсиха гърдите и, топлината им се вмъкваше под кожата й. Палещата страст, която допирът му събуди, я заля.

Неговата страст или своята чувстваше тя толкова силно? Не беше сигурна и не искаше да мисли за това.

Сякаш насън Фийби усети как той я полага на дивана, почувства как твърдото му тяло притиска нейното към възглавниците. Понечи да протестира, но изгуби дар слово, когато ръката му се плъзна под полите й и нагоре по вътрешната повърхност на бедрото й. Борейки се да освободи устата си от настоятелните му целувки, тя успя да прошепне отчаяно:

— Рам, престани!

— Не искаш да спирам, Фийби. Знаеш, че ще ти бъде добре. Аз съм единственият мъж, на когото не можеш да откажеш тялото си. Принадлежиш ми.

Разтърсвайки яростно глава, Фийби искаше да му възрази, но знаеше, че той говори истината.

Въздишка се откъсна от устните й, когато ръцете му се придвижиха още по-нагоре и той погали нежните листенца на секса й с върха на пръста си.

— Искам те, Фийби. Все ми е едно дали си взела Филипс за любовник, можем да започнем оттам, докъдето бяхме стигнали — пръстът му се пъхна в нея. — Усещам те как трепериш. — Напрегнатият му поглед прогаряше огнена пътека по кожата й. — Толкова си… стегната.

Фийби не можеше да мисли, усещанията я връхлитаха отвсякъде. Искаше да му каже, че той е единственият мъж, който някога се беше любил с нея, но нямаше да му даде това удовлетворение.

Не искаше да признае това, което изпитваше с него, но жадната му уста и парещата му страст й напомниха как отчаяно някога го беше обичала и как неговото любене я беше карало да се чувства така трептящо жива.

— За какво мислиш? — прошепна Рам срещу устните й. — Какво усещаш?

— Погълната — прошепна тя дрезгаво. — И замаяна. Това, че пак сме заедно по този начин, е неразбираемо.

— Не виждам защо да е така. Не аз те изоставих. Ако си спомняш, ти ме изостави. Трудно ли е да повярваш колко ми беше мъчно за тебе през всичките тези години?

Фийби изсумтя невярващо.

— Вие сте лъжец и измамник, лорд Бракстън.

Той се ухили несмутен.

— Целувките ти имат вкуса на рая. Баща ти ще одобри ли това, че пак сме заедно? Къде е той, впрочем? Очакваш ли скоро да се върне?

Споменаването на баща й подейства като студена вода на вцепенените й сетива. Защо Рам се интересува от баща й? Знае ли за амулета? Тя го заразглежда изпод полуспуснатите си клепачи, но безстрастното му изражение не й казваше нищо.

— Не сме заедно, Рам. Някога вярвах, че с тебе ще живеем щастливо до края на дните си, но тогава бях млада и наивна.

— Баща ти винаги ме е харесвал. Кажи ми къде да го намеря и сам ще го питам дали одобрява да се съберем.

— Татко е на гости в провинцията — излъга тя. — Той желае всичко, което ще ме ощастливи, но това не си ти. Репутацията ти върви пред тебе.

Той не обърна внимание на последната й забележка.

— Баща ти сигурно ти липсва. Готов съм за ваканция извън Лондон — може би ще можем да го посетим двамата с тебе.

— Здравето му се влоши, когато се върна от Египет. Това, от което най-много има нужда сега, е усамотение.

Рам изглеждаше не особено убеден.

— Като види дъщеря си, ще се ободри. Можем да тръгнем утре, ако искаш.

— Защо толкова настояваш? Няма да те отведа при баща си, няма и да ти кажа къде да го намериш, затова престани да ме притесняваш.

— Погледни ме, Фийби. Аз съм човек с огромен опит. Мога да извлека от тебе каквито сведения са ми необходими.

Тя се вгледа в тлеещите дълбини на зелените му очи и разбра, че той говори самата истина. Беше му позволила да я целува и да я гали тази вечер, когато инстинктите й крещяха, че стъпва на опасна почва. Женкар като Рам би могъл да измъкне всяка девица от фустите й само за миг. Би могъл дори да убеди някоя жена да… Не, тя отказваше да си спомни колко силно се беше увлякла по лорд Рамзи Бракстън.

Любопитството я накара да запита:

— Какво те кара да мислиш, че имам информация, която може да те интересува?

— Интересувам се от всичко, свързано с тебе — изрече Рам с мек тон. — Но точно сега ми се иска да те целуна.

Ръцете му се обвиха здраво около нея, но Фийби се измъкна.

— Няма да те оставя пак да влезеш в живота ми, Рам. Оценявам това, което направи тази вечер за мене, но нищо добро няма да излезе, ако подновим връзката си. Предлагам да предприемеш законови стъпки да направиш раздялата ни трайна.

— Не приемам „не“ за отговор, Фийби — възрази Рам. — Баща ти го няма и ми се струва, че те дебне опасност. Кой мъж ще те остави сама и незащитена?

— Умният мъж, например — подсказа му Фийби. — Мога да се грижа за себе си. Имам и Дейвид.

— Филипс го нямаше, когато имаше нужда от него тази вечер — изрече саркастично Рам. — Защо те нападна този мъж? В какво си се забъркала? Довери ми се, Фийби. Искам да ти помогна.

Надеждността не беше най-силното качество на Рам, помисли безжалостно Фийби. Женкар, съблазнител и лъжец — тези думи по-добре описваха развратния лорд Бракстън. Хрумна й, че той нямаше да бъде тук, ако не искаше нещо от нея, нещо извън неангажиращо сексуално преживяване или подновяване на връзката им.

— Можеш да ми помогнеш, като ме оставиш сама — заяви тя. — Не се бъркай, където не те искат. Само ще влошиш нещата. Невинни хора може да пострадат.

Рам беше изправен пред дилема. Инстинктът му подсказваше, че Фийби няма амулета, никога не го е имала, но здравият разум го предупреждаваше да не й се доверява отново. Тя беше нанесла ужасен удар по гордостта му и доколкото би могъл да каже, не беше променила поведението си. Съблазняването й нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си го беше представял. Тя беше твърде подозрителна спрямо него. Въпреки това той нямаше намерение да разочарова Филдинг. Ако не намереше амулета, щеше да се стигне до международен инцидент.

— Какво ще влоша? Кой ще пострада? Говориш със загадки.

Фийби се надигна и се отправи към вратата.

— Лека нощ, милорд. Моля те, повече не идвай.

Рам я последва до вратата.

— Не можеш да ме отстраниш така лесно, Фийби. Искаш ли да дойдеш на опера с мен? Знам, че ще ти хареса. Кажи „да“.

От години Фийби не беше ходила на опера. Последния път беше с баща си, при последното им посещение в Лондон, преди повече от пет години. Помнеше го, защото онази вечер беше видяла Рам за първи път. Млада красавица се беше вкопчила в него като пиявица. Беше й се сторил най-красивият, най-веселият мъж, когото някога беше виждала. Запозна се лично с него шест месеца по-късно, когато с баща си отиде на гости у един помощник в египетското им приключение, чиито земи граничеха с тези на наследственото имение на лорд Бракстън. Рам беше посетил бала в чест на баща й и тя веднага се беше влюбила в него. Рам тогава беше изглеждал също толкова увлечен по нея, колкото и тя по него. Каква глупачка е била да повярва, че е единствената жена в живота му.

— Операта не е добра идея, милорд — каза тя. — Не си в моя обсег.

Изящните вежди на Рам се вдигнаха учудено.

— Аз съм точно в обсега ти, скъпа, независимо дали искаш да си спомниш колко близки бяха отношенията ни или не. Ще те взема в осем часа.

Кипейки вътрешно, Фийби отвори вратата, за да го подкани да излезе. Трябваше да се досети, че той е намислил нещо, когато видя хитрата усмивка, извила устните му, но беше забравила колко дяволски решителен можеше да бъде. Хващайки я през кръста, докато минаваше покрай нея, той я накара да се завърти и я притисна към себе си, докато всяка част от него не се долепи до всяка част от нея.

Тя почувства бурната издутина на секса му да се притиска между краката й, твърдостта на гърдите му срещу нейните, дългите мускули на бедрата му смазваха нейните. И устата му… Целувката му имаше вкуса на греха, а в същото време ръцете му стискаха седалището й и я повдигаха, прилепвайки я още по-здраво към неговата възбуда.

— Пусни ме! — заповяда тя, борейки се да си поеме дъх.

Рам се засмя, завъртя я и полите й прошумоляха, и едва тогава я пусна.

— Тялото ти ме помни, сладка Фийби. Приятни сънища. И излезе.

Затръшвайки вратата зад него, Фийби се облегна на нея за подкрепа още разтреперана от взривоопасната им среща. Проклет да е! Как се осмелява да влиза в живота й и да го обръща с главата надолу? Беше му казала съвършено ясно в деня, когато го беше напуснала, че не иска да играе никаква роля в скандалния му начин на живот. Преди Рам да влезе отново в живота й, тя не беше съжалявала за решението си, защото се беше убедила, че е избягала от един свят на душевна болка.

Тогава беше толкова млада, толкова съвършено увлечена и така влюбена, че не искаше да повярва на суровата действителност. Слава богу, беше имала смелостта да напусне Рам и да се качи на онзи кораб заедно с Дейвид. Но всичко това сега беше вече изтекла вода. Тя не можеше да позволи на Рам да я разсейва от най-важното: да намери баща си и да върне този проклет амулет на неговия собственик.

Рам излезе замислен от дома на Фийби. Ако не знаеше, че не може да й се вярва, почти нямаше да се усъмни, че тя няма никакви сведения за амулета. Но беше убеден, че става нещо много странно с баща й. Може би сър Андрю Томпсън беше откраднал амулета, а може и да не беше. Нямаше да разбере, докато сър Андрю не се появеше и не докажеше невинността си.

Мислите му се върнаха към мъжа, който беше нападнал Фийби тази вечер в градините Воксхол. Явно някой е искал амулета толкова много, че да заплаши сър Андрю и дъщеря му. Кой друг знаеше за този ценен предмет? Навярно Дейвид Филипс. Но той беше асистент на Томпсън и любовник на Фийби, защо да иска да й навреди? Тук нещо не се връзваше. Може би Филдинг щеше да има някакви идеи.

Рам подкара каретата на Уестмор по улиците към градините Воксхол, надявайки се да зърне приятеля си и да го убеди да отидат заедно у Мадам Бела. След като беше целувал и галил Фийби, се чувстваше възбуден като млад козел. Не беше мислил, че ще е толкова трудно да съблазни Фийби и да изкопчи информацията, която му беше необходима, но не беше взел под внимание упорството й. Усмихна се мрачно, по-решен от всякога да има Фийби в леглото си.

Намери коня си все още вързан, където го беше оставил, което означаваше, че Уестмор може да го чака при естрадата. Остави каретата на едно празно място, слезе от капрата и се запъти към музиката, която долиташе до него, носена от лекия нощен ветрец.

Тълпата около естрадата не беше оредяла, но Рам лесно забеляза приятеля си, застанал отляво, защото главата му стърчеше над всички. Запъти се към Уестмор, забелязвайки развеселено, че приятелят му като че ли е доста зает с компаньонката си. Едната му ръка дръзко изследваше приятно оформеното й седалище, докато другата беше потънала в ниското деколте на корсажа й.

— Още си тук, както виждам — каза Рам, тупвайки Люк по рамото.

Люк го приветства с усмивка.

— Помислих да изчакам да видя дали няма да се върнеш. Сигурно си изгубил подхода си, старче. Тя не те ли иска?

Рам не обърна внимание на въпроса.

— Може ли да поговорим насаме?

Люк пъхна една монета между едрите гърди на проститутката, потупа я по задника и я отпрати.

— Слушам те, Бракстън. Какво си замислил пък сега? Госпожица Томпсън не е твоят тип, но това не е причина да не я харесваш. Още ли не си я съблазнил? Не дръж най-добрия си приятел на тъмно.

— Ходи ли ти се у Мадам Бела? — запита Рам, усмихвайки се на доверения си приятел. — Помислих да опитам тази вечер Лулу, ако вече не е заета. Ще вържа Дюк на каретата и ще ти обясня всичко по пътя.

— Винаги ми се ходи у Бела — засмя се Люк. — Хайде, приятелю. Нямам търпение да чуя в каква лудория си се забъркал сега. Колко жалко, че Батхърст го няма; сигурен съм, че би харесал разказа ти толкова, колкото ще ми хареса и на мене.

Когато Рам се настани в каретата при Люк, едва не промени намерението си да разкаже на Уестмор какво става. Но тримата с Уестмор и Батхърст бяха споделяли толкова много, че им беше станало втора природа да се изповядват на най-добрите си приятели, ненадминати женкари като тях.

— Е, чакам — подкани го Люк. — Защо не харесваш госпожица Томпсън и защо се опитваш да я съблазниш? Не ми казвай, че си се запътил към олтара, старче. Никак не ми се иска да остана последният женкар в Лондон. — Той вдигна небрежно рамене. — Но ако стане така, сигурен съм, че ще се справя.

— Спомняш ли си, че ти казвах, че работех за външното министерство, докато ти и Батхърст воювахте на Арабския полуостров?

— Господи, не си се забъркал в някаква интрига, нали?

— Може и така да се каже.

— Спомням си, че се отказа след войната.

— Така беше, но външното министерство ме помоли да поема една задача, която включва Фийби Томпсън и баща й.

— Нищо опасно, надявам се.

— Няма опасност. Но трябва да направя най-доброто, на което съм способен.

Люк го изгледа развеселено и избухна в смях.

— Защо външното министерство иска да съблазниш една добре възпитана млада жена? И двамата знаем, че девиците са извън обсега ни.

— Това не изглеждаше да безпокои Батхърст — отбеляза сухо Рам. — Освен това, кое те кара да мислиш, че Фийби е девица?

Тъмните вежди на Люк се вдигнаха въпросително.

— Знаеш ли нещо, което друг не знае? Говориш така, сякаш с госпожица Томпсън сте нещо повече от обикновени познати. Нещо ми казва, че си приел тази задача поради лични причини.

— Всичко, което мога да кажа, е че познавам Фийби много преди да ми бяха възложили тази задача.

— Какво точно иска външното министерство от тази жена?

— Информация. Искат да намерят баща й. Сър Андрю Томпсън изчезна.

— А, да, египтологът. Това не е моята сфера на познания, но мисля, че съм чувал да споменават това име един-два пъти. Значи трябва да съблазниш дъщеря му. Интересно. Нещо друго да ми кажеш?

— Не и този път. Вече ти казах повече, отколкото трябваше.

— Очевидно съблазняването не е било успешно, иначе нямаше да си толкова навит да ходиш у Бела.

— Фийби е своенравна и има нужда от специално отношение. Предишните ни взаимоотношения не завършиха добре… друго няма да кажа.

А, стигнахме — каза Люк, спирайки пред заведението на Мадам Бела. — Влизаме ли?

Висок, изискан прислужник им отвори вратата и те влязоха в упадъчно елегантната приемна на Бела. Няколко от нейните момичета се разхождаха из стаята в изкусно подредено неглиже. Рам забеляза веднага Лулу и щеше да се отправи към нея, ако Бела не се беше появила, за да ги приветства с Люк.

— Добре дошли, лорд Бракстън, лорд Уестмор. Радвам се, че все още мога да разчитам на последните двама поклонници на женската красота в Лондон да посетят заведението ми. Какво ще обичате тази вечер?

— Лулу ме привлича сега — каза Рам. — Свободна ли е?

— За вас винаги — грейна Бела. — Ами вие, лорд Уестмор? Кого си избирате?

Люк й изпрати огнен поглед.

— Вие свободна ли сте? Знам, че харесвахте Батхърст, но понеже той вече не е на разположение, помислих, че може би аз ще ви се харесам.

— Случайно съм свободна — изрече Бела, мушвайки ръка под лакътя на Люк.

Рам ги загледа как се отдалечават, после се обърна към Лулу. Докато вървеше през стаята, стана нещо странно. Стъпките му станаха по-бавни, сексуалното напрежение от срещата му с Фийби се оттече от тялото му и той остана странно равнодушен към Лулу.

Червената й коса беше твърде крещяща и изрисуваното й лице изглеждаше грубо и вулгарно. Гърдите й бяха прекалено големи и прозрачният пеньоар, който беше облякла, излагаше прелестите й на безвкусен показ. Триъгълникът, закриващ секса й, беше черен, не червен като косата, и мислите му внезапно се обърнаха от Лулу към Фийби.

Защо Фийби нахълтваше там, където не я искаха, запита се Рам безмълвно.

Беше дошъл при Бела, за да забрави тъмнокосата красавица и да утоли страстта, която, тя беше предизвикала. Но, невъзможно, сега си спомни как беше изглеждала Фийби гола, как я беше чувствал в прегръдките си и как нямаше търпение да я направи своя. Четири години се стопиха, сякаш не представляваха нищо.

Беше първият й любовник. Тя беше толкова увлечена по него, колкото и той по нея. Но имаше само един начин тя да му позволи да я има. И той, глупакът, беше оставил секса да управлява разума му и беше направил немислимото. Тогава това му се струваше толкова редно; наистина беше мислил, че е влюбен.

Не беше осъзнал, че е спрял и стои в средата на стаята, докато не вдигна очи и не разбра, че привлича вниманието на околните. Принуди се да се раздвижи. Пет-шест стъпки го отведоха към мястото, накъдето се беше запътил.

Лулу го приветства с усмивка, изпълнена с обещания. Примъкна се към него и притисна гърдите си към ръката му.

— Ще се качим ли горе, милорд? Обещавам, че няма да съжалявате.

Рам вече съжаляваше. Не можеше да си представи защо е имал апетит за Лулу. Тя не можеше да се сравнява с Фийби. Тази мисъл го накара да спре. Откъде му беше хрумнало това? Откога беше започнал да сравнява другите жени с Фийби?

Откакто Фийби се върна в живота ми.

— Друг път, Лулу — каза Рам. — Изведнъж си спомних един предишен ангажимент.

Обърна се и побърза да излезе.