Съблазнена от един женкар

2

Някакъв шум събуди Фийби. Тя се беше оттеглила с обезпокоен ум след посещението на граф Бракстън и тъкмо се унасяше в сън, когато я разбуди неясен шум от долния етаж. С диво разтуптяно сърце тя стана, навлече един пеньоар и надникна в коридора. Лампата на масичката във фоайето беше угаснала, потапяйки пространството в дълбоки, обезпокоителни сенки, Фийби се върна в стаята си и внимателно заключи вратата.

С треперещи ръце откри една кибритена клечка и запали лампата на нощното си шкафче. Разсеяната светлина се разстла из стаята. Облекчение се разля из тялото й, когато установи, че е сама. Ако в къщата бяха влезли крадци, още не бяха стигнали горния етаж.

Проклетият амулет, помисли Фийби. Пожела си баща й никога да не беше намирал този безценен предмет. Нов приглушен звук отдолу затвърди решимостта й и й вдъхна смелост да разбере какво става. Нямаше да допусне някой негодник да се рови в личните й вещи. Освен това, ако той не намереше каквото търси на долния етаж, вероятно щеше да започне да претърсва и спалните.

Ръженът, опрян до камината, привлече вниманието й и тя го взе; успокоителната му тежест й вдъхна още смелост. Страхувайки се да не би светлината да привлече вниманието на неканения гост, тя угаси лампата и я постави на шкафчето. После отключи вратата и излезе в коридора.

Молейки се дано някоя дъска не изскърца, Фийби стисна здраво ръжена и полека заслиза по стълбите. Стигна най-долното стъпало само с едно издайническо проскърцване и спря, за да се подготви. Видя слаба светлина да се процежда изпод затворената врата на кабинета и сърцето й се разтуптя трескаво.

Посегна към дръжката, отвори полека вратата и провря глава в стаята. Това, което видя, смрази кръвта във вените й. Находките, които беше каталогизирала с толкова любов и подредила на лавиците, се търкаляха в безредие, бюрото беше изтърбушено, чекмеджетата зееха отворени и на пода се валяха листове хартия. Но още повече я уплаши видът на мъжа, облечен в черно, който като че ли търсеше някоя охлабена тухла над камината.

Сякаш усетил присъствието на Фийби, мъжът се извърна рязко и се озова с лице към нея. Долната част на лицето му беше закрита с шал, плетена шапка бе ниско нахлупена над челото и ушите му, правейки идентифицирането му невъзможно.

— Кой сте вие? — извика Фийби, размахвайки ръжена като меч. — Какво искате?

— Къде е? — запита мъжът с хриплив глас.

— Ако не си тръгнете сега, ще извикам стражата.

Непознатият се засмя и дрезгавият звук накара тръпки на страх да пробягат по гръбнака й. Но за нейна чест Фийби не трепна.

Мъжът заплашително направи крачка напред.

— Този ръжен не ме плаши, госпожо. Къде е?

— Не знам за какво говорите. Ще повикам стражата.

Размахвайки ръжена с широко движение, Фийби отстъпи към вратата. Крадецът скочи стряскащо към нея, бутна я и изхвръкна от кабинета. Неподготвена за нападението, Фийби залитна и удари главата си в ръба на вратата. Мрак обгърна съзнанието й и това беше последното, което почувства.

Рам знаеше, че е твърде рано за светски посещения, но тази сутрин се беше събудил с усещането, че нещо не е наред. Тъй като работите в собственото му домакинство като че ли вървяха гладко, мислите му се обърнаха към Фийби и към плановете за съблазняването й. Докато Дъдли, неговият камериер, го бръснеше и оправяше тоалета му, Рам обмисляше каква тактика би могла най-добре да се приложи към Фийби. Нямаше две еднакви жени, както беше установил той; всяка изискваше специално поведение. Някои реагираха най-добре на финото съблазняване, докато друга предпочитаха по-директни методи.

Предвид досегашните им отношения Рам знаеше, че трябва да внимава с Фийби. Несръчният подход само би събудил подозренията й и би я направил недоверчива.

След закуска. Рам поръча да приготвят каретата му и тръгна към Маунт Стрийт. Разбра, че се е случило нещо, още в мига, когато спря пред къщата на Фийби. Вратата беше отворена и няколко стражи претърсваха наоколо.

— Какво е станало тук? — запита Рам, спирайки един мъж, който тъкмо излизаше от къщата.

— Влизане с взлом, милорд — отвърна мъжът.

— Има ли ранени?

— Господарката на къщата е ранена. Хирургът сега е при нея. Познавате ли госпожица Томпсън?

Изригвайки проклятие, Рам не отговори и се втурна вътре през отворената врата. Икономката го спря, когато той хукна към стълбите, водещи към спалните на горния етаж.

— Ей, къде отивате? — запита жената, като му хвърли такъв поглед, че по-малодушен мъж би се сепнал.

— Коя сте вие? — запита Рам.

— Госпожа Краули, икономката. Вие кой сте?

— Граф Бракстън, приятел на госпожица Томпсън. Можете ли да ми кажете какво се е случило?

Пухкавото лице на икономката излъчваше загриженост.

— Знаех си, че не е добре госпожица Фийби да остава самичка в къщата. Не мога да си представя какво си мисли баща й. Би трябвало да бъде тук с нея.

— Съгласен съм, госпожо Краули — отвърна нетърпеливо Рам, — но това не отговаря на въпроса ми.

— Вратата беше отворена, когато пристигнах рано сутринта. Тогава намерих госпожица Фийби да лежи в безсъзнание на пода — обясни госпожа Краули. — Имаше на главата си буца колкото Уестминстърското абатство. Сложих я да си легне и повиках хирурга. Той сега е при нея.

— Госпожица Томпсън знае ли кой й е причинил това?

— Измърмори нещо за крадец. Горкото смело момиче. Още стискаше ръжена, когато я намерих.

— Ще изчакам да видя какво ще каже хирургът, ако не възразявате — изрече Рам с глас, който не търпеше никакви възражения. — Знаете ли дали е било взето нещо?

— Единствената разхвърляна стая беше кабинетът, но не мога да си представя кой ще иска тези прашни стари реликви. Не знам дали нещо е било откраднато; ще трябва да питате госпожица Фийби.

— Благодаря, госпожо Краули. Много ми помогнахте.

— Приятен ден, милорд.

Останал сам, Рам тръгна по коридора към кабинета. Поклащайки глава в недоумение, той огледа безпорядъка, оставен от крадеца. Листове хартия лежаха пръснати от единия край на стаята до другия, статуи, урни и различни археологически находки се валяха в безредие по рафтовете. Няколко предмета бяха безнадеждно повредени.

— Какво става тук?

Гласът от входа накара Рам да се извърне.

— Филипс. Елате тук. Може би заедно ще можем да разберем какво става.

Дейвид Филипс вдигна един чиреп от разбита ваза и поклати глава.

— Кой ще направи такова нещо?

— Вие ми кажете. Има ли нещо ценно сред тези предмети?

— Не. Ценни са само за историците, заради това, което разкриват за старите времена. Зле ли е ранена Фийби?

Рам замря. Не си спомняше да е казвал каквото и да било за някакво нараняване на Фийби. Поуспокои се донякъде, когато си спомни, че може би икономката, или стражите може да са го споменали.

— Не знам. Хирургът още е при нея.

— Какво правите тук? Мислех, че Фийби ви каза съвсем ясно, че не иска повече да ви вижда.

Рам хвърли кос поглед към Филипс.

— Точно така каза. Ще разчистим ли този безпорядък?

— А, ето ви, лорд Бракстън. Икономката каза, че сте искали да ме видите.

— Вие трябва да сте хирургът — обърна се Рам към слабия мъж с мрачно облекло, застанал на вратата. — Как е Фийби?

— Ще се оправи, милорд. Ден или два на легло и ще оздравее напълно. Има ужасна буца на главата, но не открих никакви признаци на сътресение. Ако ме извините, очакват ме още пациенти.

— Изпратете сметката си на господин Проктър, адвоката ми — каза Рам на лекаря, когато той си тръгна.

— Вижте, Бракстън — възрази Филипс, — Фийби не е ваша отговорност.

— Аз я правя моя отговорност — каза Рам, излизайки от кабинета.

— Къде отивате?

— Да видя Фийби.

Филипс хвана ръката му.

— О, не, няма. Чухте хирурга. Тя трябва да си почива. Вие не сте й никакъв. Няма причина да я посещавате в спалнята й.

Правейки се, че отстъпва, Рам позволи на Филипс да го изведе навън. Спря, за да поговори със стражите, преди да се качи в каретата си и да вземе юздите. Но щом Филипс се изгуби от очите му, той скочи от капрата и се върна в къщата.

Влезе през незаключената входна врата, внимателно я затвори зад себе си и побърза нагоре по стълбите. Надникна в две празни спални, преди да намери Фийби. Настанена в средата на голямото легло, тя като че ли спеше. Той пристъпи внимателно към нея, изненадвайки се колко дребна и крехка изглеждаше тя под одеялото.

— Вие ли сте, госпожо Краули? Съжалявам не ви причинявам такива безпокойства, но може ли да ми донесете чаша вода?

Забелязвайки кана с вода на близката масичка, Рам напълни една чаша и я отнесе към леглото. Очите на Фийби останаха затворени, докато той подпъхваше ръка под раменете й и я повдигаше, за да може тя да отпие. Когато се насити, тя въздъхна и отвори очи.

— Благодаря, госпожо… Ти! Не си госпожа Краули.

— Надявам се да не съм. Как се чувстваш?

— Защо се интересуваш?

— Не знам защо, но се интересувам.

Тя направи гримаса и потърка слепоочията си.

— Главата ме боли. Върви си.

Рам приседна на ръба на леглото с мрачно изражение.

— Не искам да те тревожа, но има някои неща, които трябва да знам. Видя ли нападателя? Можеш ли да го идентифицираш?

— Не видях лицето му, не познах и гласа. Мисля, че нарочно се опитваше да го прикрие.

— Какво, за бога, ти накара да се спречкаш с него? Защо не си остана в стаята? Или да избягаш навън? Госпожа Краули каза, че си държала ръжен в ръка, когато те е намерила.

— Не знам защо направих всичко — каза Фийби.

— Държиш ли скъпоценности в къщата?

— Не. Тук няма нищо ценно.

Рам се вгледа в лицето й. Лъжеше ли?

— Защо не ми позволиш да ти помогна? Нещо странно става тук.

— Въобразяваш си.

Възмутен глас попречи на отговора на Рам.

— Лорд Бракстън! Какво правите в спалнята на госпожица Фийби?

Залепвайки на лицето си най-обаятелната си усмивка, Рам стана, за да се изправи срещу икономката.

— Исках лично да се уверя как е тя.

— Ще бъде добре, ако я оставите да си почива. Излизайте, милорд — изсумтя госпожа Краули, изтиквайки го от стаята. — Не бива да сте тук. Не е прилично.

— Тъкмо си тръгвах — каза Рам. — Мога ли да поговоря насаме с вас?

Със загрижени бръчки по челото госпожа Краули го последва в коридора.

— Не искам Фийби да стои сама тази вечер и изобщо, докато баща й се върне — изрече Рам. — Ще ви компенсирам, ако се преместите да живеете тук при нея. Ще ви плащам двойно, ако се съгласите.

— Господи — каза икономката, очевидно трогната от щедрото предложение на Рам. — Бих останала и без повишение на заплатата. Но съм ви много благодарна. Парите ще ми дойдат добре.

— Чудесно. Не казвайте на Фийби за какво сме си говорили, страхувам се, че няма да го одобри.

— Можете да разчитате на мен, милорд. Никога не съм смятала, че е уместно госпожица Фийби да живее тук сама. Не познавам баща й, но когато се срещна с него, ще му кажа какво си мисля. Какво смята той? И този господин Филипс! Той изобщо не я пази. Лошото е, че госпожица Фийби е доста своенравна и пренебрегва добрите съвети. Така става, когато живееш в езическа страна толкова години.

— Прекрасно знам — каза Рам, извръщайки очи нагоре. — Приятен ден, госпожо Краули. Ще дойда пак утре, за да видя как е Фийби. Ако господин Филипс дойде, предлагам да му кажете, че на Фийби не й е до гости. Съмнявам се, че ще настоява.

— Какво искаше той? — запита Фийби, когато госпожа Краули се върна.

— Само искаше да се убеди, че се грижа добре за вас — отвърна икономката.

— Това не е работа на лорд Бракстън — отбеляза Фийби.

— Тази вечер няма да си ходя у дома, госпожице Фийби. Не трябва да оставате сама след това, което се случи. Готова ли сте за малко горещ бульон?

Объркана, Фийби се втренчи в жената, която като че ли скачаше от една тема на друга.

— Бульон? Разбира се, но да поговорим за оставането ви тук. Не мога да си позволя да ви наема за пълен работен ден и…

— Няма значение, скъпа. Всичко е уредено. Затворете очи и си починете, докато донеса бульона.

Фийби затвори очи, но не заспа.

Рам нахлу в канцеларията на Филдинг и затръшна вратата. Изумен от внезапното нахлуване, Филдинг остави настрана документите, които четеше, и погледна навъсено към него.

— Какво е станало, Бракстън? Как преодоля секретаря ми?

— Не му дадох възможност да ме спре и станаха много неща. Да не си дал нареждане на агента си да малтретира Фийби Томпсън?

— За какво, по дяволите, ми говориш?

— Отричаш ли, че агентът ти снощи е претърсил къщата на Фийби?

Филдинг скочи от стола си.

— Разбира се, че отричам. Защо да пращам друг агент, когато имам тебе? Седни и ми разкажи какво се е случило.

Рам се заразхожда, прекалено ядосан, за да седне.

— Някой е нахлул снощи в къщата на Фийби. Очевидно тя се е натъкнала на него и е била наранена.

— Крадецът е търсил амулета — предположи Филдинг. — Ние не сме единствените, които го искат, и това доказва теорията ми, че госпожица Томпсън и баща й притежават амулета или знаят къде да го намерят. Постигна ли някакъв напредък с нея?

— Определено е замесена, но не знам по какъв начин, Фийби е изплашена от нещо или някого и отказва да говори за баща си. Двамата с Дейвид Филипс изглеждат доста близки, той може да знае за амулета повече, отколкото показва.

— Сериозно ли е нараняването на госпожица Томпсън?

— Ще се оправи. Хирургът казва, че имала огромна буца на главата. Но това не ми харесва. Тя е сама в къщата нощем и е лесна мишена.

— Хъм — изрече Филдинг, поглеждайки с любопитство към Рам. — Не очаквах да проявиш личен интерес към госпожица Томпсън, когато те избрах за мисията. Може би трябва да я възложа на друг агент.

Рам не беше съгласен. Ако някой трябваше да съблазни Фийби, трябваше да е той. Чужд човек нямаше да знае къде обича тя да бъде докосвана, кои ласки я докарват до полуда. Друг мъж нямаше да има неговия мотив да я съблазни. Съблазняването за него винаги беше игра, но този път имаше сериозна причина да вложи сърце и душа в него.

— Ние с Фийби имаме минали отношения, но чувствата ми вече не играят никаква роля. За мене това е просто задача. Щом получа информацията, от която имаш нужда, с радост ще се отдръпна.

Филдинг се засмя.

— Точно това исках да чуя. Въпреки това се безпокоя, че някой друг, освен Англия и Египет иска амулета. Неизвестни сили действат против нас и това не ми харесва. Ако не върнем амулета на египетското правителство, най-вероятно ще се стигне до международен инцидент с мащабни последици. Трябва да упражниш по-голям натиск върху дъщерята на Томпсън. Трябва да узнаем къде е той и какво е направил с амулета. — Замълча, после запита: — Нали не предполагаш, че крадецът е намерил амулета?

— Съмнявам се. Фийби му е попречила.

— Това нахлуване хвърля нова светлина върху разследването ни — изрече замислено Филдинг. — Някой друг иска амулета и трябва да изпреварим евентуалния крадец. Продължи с плана за съблазняване, но си пази гърба.

— И гърба на Фийби — измърмори Рам.

Беше искал да си отмъсти заради безсърдечния начин, по който го беше изоставила, но не искаше тя да пострада физически. Имаше други, по-фини методи да й отмъсти заради болката, която му беше причинила.

— Ще ти съобщя, когато науча нещо ново — каза Рам, запътвайки се към вратата.

— Късмет. Разчитаме на тебе — извика Филдинг след него.

В деня след нахлуването Фийби се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото. Искаше да подреди кабинета и отказа да позволи на госпожа Краули да го направи. Трябваше да направи списък на счупените предмети и сама да оцени щетите.

Този проклет амулет причиняваше само неприятности. Тя искрено се надяваше външното министерство скоро да го намери и да го върне на законния му собственик. Смешно беше да се мисли, че баща й има нещо общо с изчезването му; не можеше да не се пита защо някой ще мисли, че той би направил подобно нещо.

Фийби вдигна едно парче от глинен съд от пода и едва не се разплака, когато видя, че е от ваза, датираща от най-ранната египетска културна епоха. Внимателно събра всички парчета и почтително ги нареди на бюрото, за да ги инспектира баща й, когато се върне.

Ако се върне, помисли тя унило.

— Госпожице Фийби, намерих тази бележка на прага, когато излязох да измета.

Страх се изписа върху красивото лице на Фийби, когато тя се извърна, за да се вгледа в парчето хартия в ръката на госпожа Краули.

— Благодаря, госпожо Краули — изрече тя, вземайки бележката с треперещи пръсти.

— Добре ли сте, скъпа? Пребледняхте като призрак. Може би трябваше да си останете на легло още един ден.

Фийби изобрази вяла усмивка.

— Добре съм. Просто имам нужда… — Силно почукване на вратата прекъсна изречението й. — Бихте ли проверили кой е дошъл?

След като госпожа Краули излезе, Фийби отвори бележката и прочете съобщението. Прочете го внимателно два пъти, смачка го и хвърли листа в кошчето. После се отправи със залитане към най-близкия стол, където Дейвид Филипс я завари след няколко минути.

— Фийби, какво се е случило? Изглеждаш ужасно. Не ти ли е добре?

Тя поклати отрицателно глава. Искаше да каже на Дейвид за бележката, но нещо я предупреди да не го прави. Той най-вероятно щеше да настоява да я придружи довечера. Бележката я инструктираше да отиде в градините Воксхол в девет часа тази вечер и да остави амулета в урната пред краката на Цезар в Римския павилион. Трябваше да отиде там сама.

— Тревожа се за татко. — Сълзи се процеждаха от ъгълчетата на очите й. — Нищо не знам за този проклет амулет. Ами ако го убият?

Дейвид клекна до нея и пое ръцете й в своите.

— Няма да го убият. Помисли, скъпа. Знам, че баща ти опакова някои урни и статуетки в сандъка с лични вещи, който докарах тук. Намери ли амулета, когато го разопакова?

— Не — отрече енергично Фийби. — Само направих каталог на предметите и ги подредих по рафтовете. Вече говорихме за това, Дейвид.

— Виждам, че оправяш кабинета.

— Две вази са напълно унищожени. Запазих парчетата, за да ги види татко.

— И нищо ли не намери?

— Дейвид, моля те. Знаеш, че нито татко, нито аз ще направим нещо незаконно.

Погледът му се отклони от нейния.

— Да, разбира се.

Тя изведнъж се надигна.

— Не мога да го приема! Отивам при властите. Животът на татко е заложен на карта; време е да потърся помощ.

Дейвид я хвана за ръката и я накара да седне.

— Разбирам, че си разстроена, не те обвинявам, но не мислиш ясно. Ами ако нападателят е агент на правителството? Външното министерство не го е грижа за баща ти. По-добре е да сътрудничиш с похитителите. Заради баща си дай им каквото искат.

— Дейвид, какво да направя, за да те убедя, че амулетът не е у мене? Не мислиш ли, че щях да сътруднича, когато татко изчезна? Всичко, което имам от него, е сандъкът, който пристигна с кораба. — Тя махна към рафтовете зад себе си. — Заповядай, провери отново предметите, но няма да намериш нищо, което не се предполага да бъде там.

Докато Дейвид се отправяше към рафтовете, за да огледа редиците вази, урни и статуетки, мислите на Фийби се върнаха към бележката. Въпреки че нямаше амулета, беше решила да отиде в градините Воксхол тази вечер и да говори с похитителя на баща си.

— Права си — каза Дейвид, извръщайки се от рафтовете. — Тук няма нищо. Не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Няма значение. Не е важно. Ще бъдеш сама в къщата тази вечер. Да остана ли с тебе?

— Няма да бъда сама. Госпожа Краули ще бъде тук.

— Мислех, че идва само през деня.

— Тя пожела да остане. Наистина, радвам се, че ще имам компания.

— Да, добре, отлично. Ще бъдеш в добри ръце. Прати ми бележка у дома, ако научиш нещо, каквото и да било.

— Разбира се. Довиждане, Дейвид. Благодаря, че ми беше опора в тези трудни моменти.

Фийби изпрати Дейвид и се върна в кабинета, за да довърши подреждането, но умът й не беше там. Трудно беше да поддържа духа си, когато нямаше онова, което би спасило баща й.

За да стигне навреме на мястото на срещата, тя реши, че ще тръгне в осем часа. Онова, което не беше взела предвид, беше неодобрението на госпожа Краули. Икономката не беше доволна от решението на Фийби да излезе навън сама по мръкнало. Но отдавна беше минало времето тя да обяснява постъпките си на когото и да било. Тази мисъл предизвика друга.

Рамзи Дънсмор, граф Бракстън. През четирите години, когато не се бяха виждали, тя не го беше забравила. Начина, по който изглеждаше, аромата му, неповторимостта му сред мъжете. Ако беше единствената жена в неговия живот, щеше да бъде най-щастливата на света, но благодарение на Дейвид беше научила истината за Рам навреме, за да спаси самоуважението си.

Неодобрението на госпожа Краули не попречи на Фийби да надене наметката си и да излезе от къщата точно в осем часа. Откриването на файтон беше трудно, както и беше предполагала, но в крайна сметка един файтон я взе в осем и половина. Облягайки се на възглавниците, Фийби си повтаряше думите, с които възнамеряваше да се обърне към похитителя на баща й. Щеше да плаче, да се моли, да обещава, каквото и да било, само и само да го освободи.

Не познаваше много добре градините Воксхол, освен че мястото не се славеше с особено добра репутация. Представляваше целогодишно работещо безвкусно място за забавление, където отиваш, за да видиш и да бъдеш видян, където цареше скандалджийски дух, нравите бяха разпуснати и куртизанките се омесваха с доброто общество.

Фийби усети възбуда още в мига, когато излезе от файтона, мина през входа и се запъти към Голямата алея, където двойки се разхождаха под ръка и проститутки се навираха сред тях. Смъквайки капюшона ниско над челото, тя отмина изкуствените готически развалини и каскадата с надеждата, че пътеката ще я изведе до Римския павилион.

Рам се приближи до входната врата на Фийби и почука силно. Веднага щом госпожа Краули отвори, той влезе вътре.

— Добър вечер, госпожо Краули. Ако госпожица Томпсън се е възстановила от нараняването, бих искал да я видя.

Икономката закърши ръце, видимо загрижена.

— Няма я, милорд.

Рам я изгледа изумен.

— Няма я? Къде е?

— Не знам; не ми каза къде отива. Това не ми хареса и й го казах, но напразно.

— Филипс с нея ли е?

— Беше сама, милорд.

— Забелязахте ли нещо странно? Нещо необичайно да е станало днес?

Госпожа Краули помисли за миг, после изрече:

— Госпожица Фийби получи бележка тази сутрин. Намерих я на прага.

Рам се напрегна.

— Бележка? Знаете ли от кого е?

— Не мога да кажа, милорд.

— Къде беше Фийби, когато я прочете?

— В кабинета, милорд.

— Нали не възразявате да поогледам?

— Не и ако мислите, че ще помогне. Не ми харесва това, че излезе сама. Лондон може да бъде опасно място нощно време. Мислех, че бележката може да е от баща й. Знам, че се безпокои за него.

Рам не каза нищо, влизайки в кабинета. Огледа бюрото и пода наоколо, но не намери нищо. Тогава острият му поглед забеляза едно смачкано листче хартия в кошчето и той се наведе, за да го вземе. Изглади гънките, прочете краткото съобщение и изруга под нос. Пъхна бележката в джоба си и отиде да намери икономката.

— Не се безпокойте, госпожо Краули — каза той, когато намери в кухнята. — Знам къде е отишла Фийби и веднага ще я доведа.

Докато Рам пътуваше към градините Воксхол, стигна до едно объркващо и нежелано заключение: амулетът наистина беше у Фийби. Защо иначе ще се подчини на нарежданията в бележката? Колкото повече мислеше над тази теория, толкова повече се задълбочаваше загадката. Парчетата просто не се наместваха. Външното министерство смяташе, че сър Андрю Томпсън е изчезнал заедно с амулета. Но ако трябваше да се вярва на бележката, изчезването на сър Андрю не беше доброволно и всъщност амулетът беше у Фийби. Колко заплетено.

Фийби стигна до Римския павилион и се скри в храсталака, за да наблюдава. Няколко двойки минаха покрай нея, запътили се към развлеченията, които предлагаше откритата естрада. Музиката долиташе до нея, носена от топлия бриз, но тя беше твърде заета, за да й обърне внимание. Когато мястото опустя, тя излезе от скривалището си и се приближи към статуята.

— Дай ми амулета! — изрече един груб глас.

Изумена, Фийби надникна зад статуята, откъдето идваше гласът. Краката й се разтрепериха, когато забеляза една фигура, скрита в сенките. Знаеше обаче, че сега не е време да проявява малодушие.

— Не е у мене, никога не е бил у мене. Къде е баща ми? Добре ли е?

— Засега — изхриптя мъжът. — Благополучието му зависи от твоето сътрудничество.

В гласа и се прокрадна паника.

— Защо не ми вярвате? Ако имах амулета, с удоволствие щях да ви го дам в замяна на живота на баща си.

— Мислим, че знаеш къде е — изсъска мъжът.

— Какво? Не е вярно.

— Баща ти ни каза друго.

Гневът подкрепи смелостта й.

— Какво сте му направили, за да го накарате да излъже? Ще направя това, който много отдавна трябваше да направя. Отивам при властите.

Когато се обърна, са да си тръгне, усети, че я сграбчват изотзад и дъхът й замря, почти изстискан от ръката, която се стегна здраво около шията й. Борейки се за въздух, тя безуспешно се опитваше да се освободи.

— Внимавай — изръмжа мъжът в ухото й. — Ще убия баща, ти ако не ми дадеш амулета. Намери го!

Мракът я обгръщаше бързо. Тогава натискът отслабна и на прага на припадъка Фийби чу тропот от приближаващи стъпки.