Танцуващият дявол

Глава единадесета

— Кораб на хоризонта!

Диабло застана нащрек.

— Къде?

— Зад щирборда.

Премина отдясно и с далекогледа огледа хоризонта.

— Плава без знамена. Познаваш ли го, Акбар? — подаде той далекогледа на едрия турчин.

— Много е далеч, за да кажа.

— Мога ли да погледна? — обади се Кайл. — Очертанията ми изглеждат познати, но не съм напълно сигурен… Възможно ли е да е „Победа“ на Льо Ватур?

— За Бога! Дано е така! — пожела пламенно Диабло.

— И ако е той? — предизвика го Акбар. — Ако дамата е още на борда?

— Склонен съм да мисля, че тя отдавна е в Лондон — отвърна Диабло. — Разбира се, ако не е предпочела да остане на борда на „Победа“ като любовница на Льо Ватур.

— Стига, Диабло смъмри го Кайл. — Знаеш, че момичето никога няма…

— Кълна се в брадата на Пророка! — възкликна злорадо Акбар. Наистина е Льо Ватур. Бих разпознат „Победа“ навсякъде.

Кайл бе върнал далекогледа на турчина и в момента той жадно наблюдаваше курса на приближаващия кораб. След това подаде уреда на Диабло.

— Прав си, приятелю — потвърди с доволна усмивка капитанът. — Е, хайде, гответе се за бой.

На борда се възцари див хаос моряците, въоръжени със саби, ками, пистолети и брадви се засуетиха да заемат определените им от Акбар позиции. Когато всичко бе готово, Диабло пристъпи напред. Ясният му и висок глас се извиси над врявата.

— Готови ли сте за бой, момчета?

Последва дружно, мощно „да“ и тъкмо това очакваше Диабло.

— Добре, но макар и да е пиратски кораб, едва ли има плячка на борда му в момента.

— Това е Льо Ватур. Познах по платната — провикна се Данси.

— Да, момчета — потвърди Диабло. — Той открадна дамата ми и злодейски нападна лейтенанта ми. Заклех се, че ще си отмъстя. С мен ли сте, момчета?

— С теб сме! — извика Рикс от името на всички моряци.

— Няма да съжалявате. Лично ще възнаградя всеки, който ми остане верен и ще ви възмездя от собствения си джоб, ако няма плячка. Късмет, момчета!

— Ще го потопим ли? — попита Акбар.

— Не и преди да се уверя, че Девън не е на борда, Акбар. Когато го приближим достатъчно, стреляйте по носа да видим какво ще стане. Льо Ватур може да се предаде без бой.

Льо Ватур веднага разпозна „Танцуващия дявол“ и от устата му излезе порой ругатни. Трябваше да се досети, че дяволът ще тръгне да го дири. Тайно се надяваше британският флот вече да се е справил с Диабло, но сега очевидно предстоеше схватка и той нямаше да се откаже, напротив очакваше я с нетърпение. Небето бе безоблачно, слънцето ярко и топло, и Льо Ватур реши, че денят е подходящ да отмъсти за смъртта на Черния Барт.

— Огън! — изкомандва Акбар и оръдията на щирборда блъвнаха сивкав дим. Съгласно заповедта на Диабло ударът бе насочен към носа на „Победа“. „Танцуващия дявол“ направи маневра, за да зареди отново оръдията. Ответният изстрел от „Победа“ не достигна целта.

— Льо Ватур иска да се бием — изкикоти се Акбар злорадо. Двата кораба бяха равностойни, а за французинът по никакъв начин не може да се сравнява с Диабло по съобразителност и вещина.

— Насочи оръдията към такелажа — заповяда Диабло. — Искам да поставя на колене проклетника, но да не нараня Девън, ако е на борда.

— От самото начало казах, че тази жена ще ти донесе неприятности — недоволстваше Акбар под носа си. — Тя предпочете да отиде с Льо Ватур, не разбирам защо трябва да те е грижа за съдбата й.

— Чу заповедта ми, Акбар. Иди я изпълни.

Тонът на Диабло не търпеше възражение, Акбар подаде команда за втори залп, насочен нагоре към платната.

Усилията му бяха възнаградени — върхът на една от мачтите на „Победа“ хвръкна. Хората на Льо Ватур не успяха да центрират добре оръжията и гюлетата от втория изстрел прелетяха високо над носа на „Танцуващия дявол“ и цопнаха във водата. Или може би всичко се дължеше на отличната маневра на кораба, ръководен от Кайл? Каквато и да бе причината, стрелците на Диабло успяха да покосят и втора мачта. После оръдията на „Танцуващия дявол“ се насочиха към корпуса, но за щастие не нанесоха големи поражения, освен дупка близо до ватерлинията. Извадиха късмет и не уцелиха склада с муниции на палубата, а пламналият пожар бе бързо потушен.

Диабло се усмихна доволно — на борда на „Победа“ бяха избухнали няколко малки пожара. Никой не изглеждаше достатъчно голям, за да го потопи, но толкова много моряци се занимаваха с гасенето им, че оръдията на Льо Ватур скоро замлъкнаха. Диабло използва паузата и приближи „Танцуващия дявол“ съвсем близо до „Победа“.

— Извадете талпите, ще се прехвърлим на „Победа“! — гласът му надвика шума от битката и възторжените викове на хората му. — Оставете Льо Ватур на мен!

След минути хората му бяха на борда на „Победа“ и се впуснаха в ръкопашен бой. Отдавна не бяха се радвали на оживена битка и всички бяха зажаднели за кръв. Диабло съзря Льо Ватур на квартердека ухилен презрително със сабя в ръка.

— Хайде, дяволско изчадие — предизвика го французинът. — Отдавна чакам този момент. Откакто уби Черния Барт и задигна кораба му.

По лицето на Диабло се изписа учудване.

— Черния Барт си го заслужи. — Той бавно се изкачваше по стълбата към квартердека. — Ако не аз, друг щеше да оглави бунта. Барт бе жесток, извратен човек и светът стана по-добро място за живеене след кончината му. Защо го жалиш толкова?

— Черния Барт ми бе като баща. От години чакам да отмъстя за смъртта му.

Замахна злобно със сабята и острието почти засегна корема на Диабло — той си глътна въздуха, за да не бъде прорязан.

— Къде е Девън? — Диабло въртеше сабя и с лекота отблъсна втората атака на Льо Ватур. — На борда на „Победа“ ли е? Тежко ти, ако си я наранил.

Льо Ватур диво се изсмя и наново се насочи към Диабло.

— Твоята любовница съвсем доброволно дойде при мен.

Изпълнен с невероятен гняв, Диабло стисна зъби и отскочи встрани, парирайки поредния устрем на Льо Ватур.

— Негодник такъв! Девън на кораба ли е, или не?

— Закъсня, Диабло. Дамата вече е в Англия. Тя е доста приятно парче и напълно разбирам неохотата ти да я изпуснеш. Ние станахме… доста близки по време на пътуването й с „Победа“. Това бе част от сделката — похвали се той, доукрасявайки лъжата с лукава усмивка.

— Гаден, коравосърдечен измамник! Девън никога не би позволила да я докоснеш.

Приказките секнаха и двамата се съсредоточиха върху намеренията си: всеки искаше да убие другия. Около тях битката продължаваше с нестихваща сила. Двата екипажа бяха равностойни — еднакво смели и съобразителни, но хората на Диабло, водени от невероятна преданост, скоро извоюваха превес. И Диабло, и Льо Ватур вече имаха по няколко несъществени порязвания. Неочаквано двама от хората на Льо Ватур скочиха с размахани саби на стълбата към квартердека. По петите им бяха двама от „Танцуващия дявол“. Неволно единият бутна Диабло и в опита си да запази равновесие той падна на коляно. Ухилен коварно, Льо Ватур реши, че е победил и се хвърли с цялата си злоба напред, но Диабло, надхитрил не един и двама от лукавите си врагове, се оказа многократно по-прозорлив от подлия пират. Нарочно приклекна ниско, за да предизвика Льо Ватур да се насочи към оголената му гръд. Все със същата зловеща усмивка французинът наистина се втурна напред, ала какво бе изумлението му да види как Диабло се изтъркаля акробатично и сега, вече изправен, е застанал с насочена сабя пред Льо Ватур и забива острието в корема му. Очите на Льо Ватур се разшириха и в следващия миг станаха безизразни той се строполи на палубата мъртъв.

Смъртта на Льо Ватур сложи край на битката. Претърсиха внимателно целия кораб и откриха сандък със злато, скрит в капитанската каютата, още пари, други богатства и голяма колекция от ценни предмети. Макар трюмовете да бяха празни, както бе подозирал Диабло, „Победа“ донесе изненадващо богата плячка за екипажа на „Танцуващия дявол“.

На оцелелите моряци от екипажа на Льо Ватур предложиха и те охотно приеха да се присъединят към Диабло. Ранените бяха прехвърлени на борда на „Танцуващия дявол“, а корабът на Льо Ватур бе подпален. С непроницаемо като маска лице Диабло наблюдаваше, без да трепне как „Победа“ се накланя и бавно потъва във водата. Според него това бе заслужен край за човек, донесъл му единствено злини.

Диабло се замисли — Девън вече бе в Лондон, следователно на практика е недостижима. И изведнъж животът, пълен с толкова много вълнения и приключения, изгуби смисъл за него.

— Какво ще заповядаш да правим сега, Диабло? — попита Кайл, доловил лошото настроение на приятеля си. — Тръгваме ли за Англия да търсим момичето?

— Не, Кайл. Вече е късно. Девън направи избора си. — Очите му огледаха пусто, лицето му бе каменно. — Хайде да си ходим вкъщи.

— Не допускам Девън да е издала тайните на Рай — подхвърли Кайл плахо. — Тя знае какво ще се случи с хората, които живеят там.

Кайл нямаше да говори така убедено, ако имаше представа какво става в момента на неколкостотин километра на юг, на малкия остров Рай.

Диабло прекара „Танцуващия дявол“ през процепа в кораловия риф с лекотата, придобита от многогодишен опит. Ала щом корабът се приближи към скритото пристанище, стана ясно, че нещастие е сполетяло селището. Постройките до плажа бяха превърнати в купчини трески, а колибите отзад изравнени със земята. Отчайващо малко оцелели жители наизлязоха от набързо приспособените убежища, за да посрещнат Диабло още докато слизаше на бегом по пасарела. Кайл и Акбар догониха капитана и останаха потресени от безсмисленото разрушение, и безразборно причинената смърт.

— Случи се пречи няколко дни — обясни Тара — напълно променен от покруса глас.

— Кокали Господни! Тара! Кой го стори?

— Англичаните. Три кораба, предвождани от „Делфиний“ навлязоха в залива и започнаха да стрелят без предупреждение. Не проявиха никаква милост. Изобщо не ги интересуваше, че на острова живеят само жени, деца и старци. Видяха, че на пристанището няма друг кораб. — Тя вдигна кафяви тъжни очи и погледна въпросително Диабло: — Защо, Диабло? Защо го сториха? Откъде знаят пътя до Рай?

Диабло нямаше отговор. Измъченото му лице представляваше страшна гледка: чувствените му устни бяха здраво стиснати в тънка черта: сребристосивите му очи бяха студени и мрачни като смъртта. Изведнъж отговорът го осени и той се провикна, като изкара целия въздух от гърдите си:

— Ще убия подлата мръсница!

— Диабло, нали не смяташ, че Девън… — започна Кайл.

— Ти имаш ли друго обяснение? — сряза го Диабло безмилостно. Кайл се изчерви. Макар да не допускаше Девън да ги е предала, не се сещаше за друго обяснение. — Така си и мислех — каза Диабло и насочи вниманието си към Тара. — Тези ли са единствените оцелели?

Моряците вече бяха слезли на брега и като обезумели търсеха близките си сред малцината живи.

— Има още няколко горе в къщата — отвърна Тара. — Повечето от индианците арауак се отърваха — бяха на нивите със захарна тръстика.

— Къщата пострадала ли е?

— Нали знаеш, че не се вижда от плажа. Вероятно затова не я унищожиха. Англичаните сигурно са побеснели, че те няма, защото започнаха да опустошават всичко пред очите си. После си тръгнаха. Погребахме мъртвите и се погрижихме за всички ранени.

— Добре си се справила, Тара. Благодарен съм ти. Изцяло аз съм отговорен за… това безсмислено изтребление. Ако не се бях държал като глупак и не бях довел Девън тук, нищо подобно нямаше да се случи.

Акбар промърмори безрезервното си съгласие, а в дълбините на черните му очи горяха пламъчета на омразата.

Макар Кайл да се молеше да не е истина, неопровержимите факти сочеха единствено Девън. Кой друг е могъл да ги предаде?

— Започваме възстановителното строителство веднага! — отсече Диабло.

— Защо? — недоумяваше Кайл. — Англичаните знаят тайния вход и могат да дойдат тук, когато поискат.

— Този път ще застроим от другата страна на острова.

— Ами рифа? Той опасва целия остров. Как ще влизаме и излизаме?

— Напълно съм подготвен за подобна ситуация — сподели Диабло. — Докато ремонтирахте „Танцуващия дявол“ и нямахте нужда от мен, изследвах рифа най-внимателно. Има още един проход, за който не съм споменавал на никого. Не съм минавал по него, но съм сигурен, че „Танцуващия дявол“ ще успее да се промъкне. Погрижи се оцелелите да бъдат качени на кораба, Кайл. Тръгваме веднага и започваме строителството. Имаме късмет, че хората на Льо Ватур са с нас и ще помагат.

— Ами къщата ти? — полюбопитствува Тара.

— От двата бряга разстоянието е почти еднакво, това е удобно за мен. Ще продължа да я използвам, когато съм на Рай, но междувременно трябва да до обмисля плановете си.

— Планове? — сепна се Кайл, изплашен, че Диабло е замислил нещо драстично. — Нима възнамеряваш…

— Да. — Кайл кимна Диабло мрачно. — Когато приключа с лейди Девън Чатам, подлата мръсница ще проклина деня, в който се е родила.

— Къде беше, Уинстън? — попита Девън без особен интерес. — Нямаше те дълго.

— Липсвах ли ти, мила? — бегло се усмихна Уинстън. Смяташе, че Девън дори няма да забележи отсъствието му, докато провежда експедицията. — Как напредват приготовленията за сватбата ни?

— Татко не ти ли каза?

— Още не съм го видял. — Уинстън се сети, че не е поздравил Девън както подобава и я целуна леко по челото. — Някакъв проблем ли има?

Проблем? Девън едва не се изсмя с глас на наивния въпрос. Никакъв проблем, ако не се смята, че е влюбена в напълно неподходящ за нея мъж, мъж, който се издирва за извършени жестоки престъпления срещу порядъчното общество. Никой друг мъж, включително и Уинстън, не можеше да измести Диабло от сърцето й. В същото време Девън отлично съзнаваше какво бъдеще я чака, ако реши да остане стара мома. Името на баща й ще я пази, докато той е жив, но ако няма мъж — наследник титлата и по-голямата част от имотите му ще преминат в ръцете на далечен роднина. Затова графът настояваше Девън да се омъжи и да роди деца. В противен случай животът й ще зависи от някой далечен братовчед.

— Не отговори на въпроса ми. Девън — настоя Уинстън.

— Ами… Да, има нещо като проблем — заекна Девън. — Не може да се оженим преди октомври.

— Но дотогава има седмици! — запротестира Уинстън. Дали кредиторите му биха го изчакали, чудеше се той наум.

— Само четири седмици, Уини. Какво са четири седмици сравнени с цял живот.

Изреченото точкова я ужаси, че неволно потрепери.

— Четири седмици ми изглеждат цяла вечност — обяви Уинстън галантно. — Защо се налага да изчакаме?

— На шивачката й е нужно още време, за да довърши роклята ми и дрехите на шаферките. А и човек веднъж се жени, нали знаеш?

Девън реши да се омъжи за Уинстън едва преди седмица. Дотогава твърдо се противопоставяше, но се наложи да промени решението си. Предстоеше й да се увери дали месечното й неразположение ще я отмине за втори път, ала инстинктът й подсказваше, че е бременна от Диабло. Налагаше се да се венчае за Уинстън, иначе щеше да опозори баща си с извънбрачно дете.

Отчаян от забавянето, Уинстън въздъхна.

— Първи октомври, мила. Не по-късно — подчерта той. — Отдавна чакам да те направя своя съпруга.

— Първи октомври — прие Девън и рязко смени темата: — Къде беше през цялото това време? Татко каза, че си заминал с „Делфиний“ да изпълняваш някаква мисия. Нали вече напусна действителната служба?

— Беше рутинна мисия, мила — излъга Уинстън безочливо. — Но не се тревожи. Възнамерявам да напусна, след като се оженим и да посветя цялото си време на теб.

— Как е баща ти? Не си го споменавал напоследък.

— Както обикновено. Не осъзнава напълно какво става, но не умира.

Коравосърдечните му думи шокираха Девън и тя успя само да пророни:

— Съжалявам.

В този момент в стаята влезе лорд Харви. Лицето му светна.

— Добре дошъл, момчето ми — гръмко поздрави той. — Кога се върна?

— Преди няколко часа.

— Девън, искам да обсъдя нещо с годеника ти. Ще ни оставиш ли?

— Разбира се, татко. И без това трябва да отскоча до шивачката. — На вратата се спря за миг. — Радвам се, че се върна, Уинстън.

Думите й лишени от всякакво въодушевление, накараха лорд Харви да се запита дали не греши като тласка Девън към този брак, но в момента го занимаваха по-важни дела.

— Е, момчето ми, казвай бързо, успешна ли излезе мисията ти?

— Отчасти — отвърна Уинстън с огорчение. — Не заварихме Диабло на острова, но направихме така, че когато се завърне да завари само руини.

— Обстрелвали сте селището? Дали е било разумно? Аз исках Диабло, а не живота на невинни хора.

Мисълта, че са отнети човешки животи определено притесняваше лорд Харви. Още един сериозен недостатък в характера на младия човек — нещо внимателно укривано досега.

— Как може да смятате хора, които живеят в бърлогата на Диабло и са под негова закрила, за невинни? — защити се Уинстън. — Това са пирати и престъпници.

Уинстън не спомена, че преди обстрела в селото са забелязали само жени, деца и старци. Някои от хората му бяха ужасени от касапницата, особено след като се изясни, че Диабло отсъства, но Уинстън очевидно не бе впечатлен от стореното.

— Може и така да е, но не ми харесва — отбеляза графът, намръщен. — Уточнихте ли с Девън датата на сватбата? Трябва да ти призная, че тя се колеба до последния момент, преди да даде съгласието си.

— Първи октомври.

Лорд Харви кимна.

— Според мен Девън трябва да се омъжи. Случилото се доста я промени и откровено казано съм разтревожен.

— Неприятно ми е да повдигам подобен деликатен въпрос, ваша светлост, но смятате ли, че Диабло я е изнасилил? Знам, тя отрече, вероятно не желае да говори за преживяното?

— Девън не би ме излъгала — възрази графът високомерно. — Да не би да се колебаеш?

— Разбира се, не — побърза да отрече Уинстън. — Готов съм да се оженя за Девън утре, ако се съгласи. Горд съм, че съм избраникът й сред толкова много обожатели.

Онова, което не спомена, бе толкова отчаяната му нужда от пари, че бе готов да се ожени за Девън дори всички пирати в Карибския залив да са я обладавали.

— Добре, момчето ми. Значи — първи октомври. Убеден съм, че ще я направиш щастлива.

В действителност лорд Харви започваше сериозно да се терзае относно някои черти от характера на Уинстън. Обичаше Девън прекалено много, за да я даде в ръцете на човек, недостоен за уважението и любовта й. В последно време подочу в клуба тревожни клюки относно необичайните сексуални предпочитания на Уинстън, толкова невероятни, та предпочете да ги пренебрегне. Днешната новина за безразборно невинно избитите само дозасили съмненията му. Ала лорд Харви се имаше за човек с точна преценка и рядко надаваше ухо за празни приказки. Девън изглеждаше щастлива в своя избор и той не възнамеряваше да се намесва.

Просторната къща на оживения площад „Гровнър“ определено се нуждаеше от ремонт и все пак изглеждаше впечатляващо. До входната врата бе застанал богато облечен мъж: елегантен жакет от гълъбовосива коприна и подходящи на цвят панталони, копринени чорапи, лимоненожълт елек от брокат и модни кожени ботуши с висок ток и сребърни катарами, носеше модерна напудрена перука, а на тясната му талия висеше сабя от най-фина стомана. Метри прекрасна брюкселска дантела украсяваше гърдите и маншетите му. Щеше да е изключително привлекателен дори да не притежаваше съвършеното мускулесто мъжко тяло.

Той вдигна силната си ръка, хвана чукчето и остро почука. Не бе съвсем сигурен какво го довлече до Линли Хол, къщата на рода Линли, но нещо дълбоко в съзнанието му насочи крачките му към мястото все още свързано с детството му, макар отдавна да не го наричаше свой дом. Въртеше се нервно в очакване някой да откликне на потропването. Веднага различи крачките на позастарелия иконом, който отвори вратата.

— С какво мога да ви помогна, сър? — по нищо не личеше сериозният възрастен мъж да познава елегантно облечения гост.

— Бих желал да разговарям с… херцога на Гренвил.

— Съжалявам, сър, но херцогът лежи на смъртно легло в имението си в провинцията и не приема посетители. Може би виконтът ще ви помогне?

— Виконтът? — болестта на херцога го изненада, но лицето му остана безизразно.

— Да, сър. Синът на херцога. За щастие в момента е вкъщи.

— Тогава… Да, ще разговарям със сина на херцога.

— За кого да съобщя?

— Кажете на Уинстън… че един роднина желае да разговаря с него.

Макар и неохотно, икономът отстъпи встрани и позволи на мъжа да влезе. Питърс служеше на рода Линли от години, но не бе чувал за живи роднини.

— Моля да изчакате тук.

Посетителят прояви жив интерес към всичко във входното фоайе и отдели особено внимание на няколкото портрета по стените. Питърс се върна доста бързо и го завари погълнат от портрета на покойна вече херцогиня.

— Сър, виконтът ще ви приеме в кабинета, но само за няколко минути. Има уговорена среща след час.

Преди Питърс да успее да му покаже пътя, елегантният посетител кимна и се отправи направо към кабинета, което се стори доста странно на възрастния мъж.

Надигайки глава от купчината неплатени сметки, Уинстън погледна застаналия пред него впечатляващ мъж с доста лошо предчувствие.

— Питърс ми съобщи, че се представяте за роднина — започна той направо. Грубото му посрещане бе лишено от всякаква светска благовъзпитаност. — Ако сте дошли да хленчите за пари, сбъркали сте адреса — довърши Уинстън, не защото непознатият със стоманените очи подсказваше нещо подобно, а просто защото смяташе за редно да отправи предупреждението.

— Не се нуждая от парите ти, Уинстън. Разполагам с възможности да купя всичко, което притежаваш и богатството ми пак няма да намалее ни най-малко. Съжалявам за тъжните новини относно баща ти — увери го мъжът, но в гласа му не се долавяше нотка състрадание.

— Получи удар — уточни Уинстън. — Нито говори, нито се движи, неконтактен е. Просто не разбирам откъде дъртият глупак намира сили да продължава да живее. Ако имате работа с него, дошли сте прекалено късно. Кой сте вие? Нямам роднини, доколкото знам.

— Огледай ме по-внимателно, Уинстън, и се върни в мислите си около петнадесет години назад. Напълно ли си убеден, че не ме познаваш?

Вглеждайки се с късогледите си очи във високия жилав мъж, чието обветрено и загоряло от слънцето лице му изглеждаше напълно непознато, Уинстън се канеше да го изгони от къщата, ала нещо в сребристосивите очи събуди далечен спомен в съзнанието му. Уинстън свъси чело — напрегна се и си припомни онези отдавна минали години. Изведнъж пребледня и ръцете му бясно затрепериха.

— Не! За Бога! Не може да бъде. Ти си мъртъв. Те се заклеха, че са те убили — възгласите на Уинстън се удавиха в хлипания и той се разтресе от страх.

— Значи най-после ме позна.

От устата на Уинстън се изля порой от думи. Думи и проклятия, които разкриваха отдавна погребани чрез лъжи и измама тайни.

— Нищо не знаех, Кит. Кълна се! Баща ми стои зад всичко. Той нае мъжете. След като баща ти почина, единствената пречка към богатството на рода Линли бе едно малко момче. А той бе алчен и ненаситен. Искаше ти всичко титлата, парите… цялото ти наследство.

— И нае хора да ме убият и да хвърлят трупа ми в Темза — довърши Кит обвинително.

— Узнах всичко едва години по-късно. Мислех — всички мислеха, че те е сполетяло нещастие или си станал жертва на тъмни игри.

— Така беше. Предателството е най-зловещата тъмна игра. Твоят баща, моят чичо, контролираше парите ми през всичките тези години.

— След седем години те обявиха за мъртъв. Титлата и състоянието преминаха в ръцете на баща ми, но какво всъщност стана? Защо не се върна, щом си бил жив?

— Ако намекваш, че трябва да съм мъртъв, си прав. За щастие алчността спаси живота ми. Наетите от баща ти убийци се досетиха как да изкарат още малко пари. Продадоха ме на отряда за насилствено събиране на моряци и години наред робувах на кораб под бича на жесток господар при условия, които не пожелавам и на куче. Дванадесетгодишен хлапак израства бързо, когато живота му преминава в ужасни лишения и жестокости, за които само можеш да се досещаш.

— За Бога, Кит. Изобщо нямах представа. Повярвай ми. Но… Все пак как забогатя? Нима всичките тези години си прекарал по моретата? Защо не се свърза с нас по-рано? Не те ли интересуват титлата и наследството ти?

— По едно време живо ме интересуваха — отговори Кит с горчивина. — Години наред кроях възмездието си. И изведнъж открих, че то няма никакво значение. Единственото семейство, на което държах, вече не бе между живите. Имах нови приятели и животът ми тръгна в съвършено различна посока. А както виждам — и той тенденциозно задържа поглед върху купчината неплатени сметки — не е останало за какво да претендирам, освен за голата титла.

Уинстън гузно се изчерви.

— Татко направи някои не особено разумни вложения с катастрофален резултат. А увлечението му към хазарта… Винаги е бил ужасен бизнесмен, но ако го видиш сега, ще се съгласиш, че изплаща изцяло вината си за стореното. Той е просто една празна обвивка по-скоро е мъртъв, отколкото жив.

— Нищо друго не заслужава — отбеляза Кит с безразличие.

— Старая се да възвърна поне част от родовото богатство — добави Уинстън бързо. — Утре ще се оженя за богата наследница. Баща й уреди да се възстанови напълно Линли Хол, както и имението ни в провинцията.

Изблик на дрезгав смях се изтръгна от Кит.

— Ти? Ще се жениш? Това какво шега ли е? Бъдещата ти булка знае ли, че си…

— Кит, моля те! Малцина знаят моята тайна.

— Не смяташ ли, че е редно бъдещата ти съпруга да е в течение?

— Напълно съм в състояние да изпълня дълга си, що се отнася до нея и да осигуря наследник, няма да ми е трудно — обяви Уинстън, макар и малко неуверено. Всъщност далеч не бе убеден, че ще успее да се справи, но бе готов поне да се постарае.

— Странно — разсъждаваше на глас Кит. — Мислех, че единствено аз мога да осигуря наследник на рода Линли.

— Ти си мъртъв! Искам да кажа — бързо се поправи Уинстън, всички те смятат за мъртъв. Защо се върна? Нима смяташ да изправиш несправедливост, извършена преди петнадесет години? Затова ли си тук? Закъснял си, Кит. Баща ми умира бавно и мъчително.

— Върнах се от любопитство — отвърна Кит искрено. — През годините толкова често съм мислил за тази къща, че трябваше да се върна. Бях едва дванадесетгодишен и изхвърлен по най-брутален начин. Десет от тези петнадесет години бяха същински ад.

— Кълна ти се, не знаех нищо — повтори Уинстън, който обилно се потеше. Почти непознатия мъж би могъл при желание, да изтръгне крайниците му един по един. — Какво ще правиш? Възнамерявам да се женя. Не можеш да ме лишиш от всичко, което съм очаквал от живота. Имай милост!

— Милост? Стига си раболепничел, Уинстън. Не ти подхожда. Кой прояви милост към мен? Нямам представа дали си виновен, дали заедно с баща си не си планирал съдбата ми, а той очевидно не е в състояние да каже. Във всеки случай не идвам да те лишавам от спечеленото, макар и по нечестен начин. Както ти обясних: любопитството ме доведе. И не се тревожи — съвсем скоро ще напусна Англия.

Кит знаеше, че е опасно да се задържа дълго, тъй като някой можеше да го разпознае. Бе пристигнал в Лондон е определена цел и тя далеч не бе да претендира за наследствената титла или състояние. Въпреки това желанието да застане лице в лице с чичо си, се оказа прекалено голямо и той не успя да му устои, но всякакви мисли за отмъщение го напуснаха, щом узна, че мъжът, виновен за всичките му перипетии, лежи на смъртно ложе. И тъй като по онова време Уинстън бе около осемнадесетгодишен. Кит не бе сигурен дали братовчед му е участвал в престъплението.

— Благодаря ти, Кит — произнесе Уинстън хрипливо.

Кит нямаше откъде да знае, че Уинстън далеч не е точкова невинен, колкото се представяше. Той бе в течение на плановете на баща си. Имаше предостатъчно време да предупреди Кит за пъклените намерения, ала предпочете мълчанието. Така един ден всичко щеше да бъде негово.

— Няма за какво да ми благодариш, Уини — отвърна Кит хладно. — Ако си виновен, възмездието ще те достигне. Междувременно ти желая щастие с… булката ти — репликата на Кит бе изречена с неприкрита ирония. — И, за Бога, имай милост към горкото момиче. Не си давай труда да ме изпращаш. Знам пътя.

Спирайки за малко пред къщата. Кит се зачуди за неестественото си желание да се отбие тук. През последните петнадесет години нямаше достъп до нищо от собствеността на рода Линли, а вече бе твърде късно да се връща. Скочи пъргаво в наетата карета и даде знак на кочияша да потегля, наложи си да се поуспокои в предчувствие на огромната наслада от изпълнението на мисията, заради която бе пристигнал в Лондон.

Утре, мислеше си Девън, докато неохотно се приготвяше да ляга, утре ще бъде в леглото с Уинстън и ще му позволи да докосва тялото й, както го бе докосвал Диабло. Как щеше да го понесе? Как щеше да изтърпи друг мъж да я притежава, когато копнееше единствено за ласките на Диабло и обичаше само него? Но бъдещето на детето й зависи от брака с Уинстън. Така и така щеше да се коментира преждевременната поява на бебето и рано или късно трябваше да каже на Уинстън.

Въздъхвайки отчаяно, Девън все още се колебаеше дачи да се омъжи за Уинстън. Не беше ли по-добре утре сутринта да признае всичко на баща си и да понесе гнева му?

Седнала с гръб към отворения прозорец, Девън откри, че надеждата да заспи е неосъществима. Отдавна минаваше полунощ и хладният бриз, който се прокрадваше през тесния процеп на дръпнатите завеси, накара крехката й фигура да потрепери. Не видя фигурата, облечена изцяло в черно, която излезе иззад завесите и застана неподвижно, сливайки се със сянката. По тялото й премина студена тръпка. Девън стана и тръгна към прозореца — реши, че течението й пречи да заспи.

В стаята се прокрадваше достатъчно лунна светлина, за да освети лицето на Девън. Сребристосивите очи на Диабло се присвиха от омраза, докато жадно поглъщаше с поглед привлекателното й лице и тяло. Макар че едва понасяше гледката на мръсната предателка, не можеше да отрече нейната красота. Ръцете му се свиха в юмруци — с всички сили се бореше да преодолее гнева си. Искаше Девън напълно да осъзнае защо я убива. Преди да издъхне, тя щеше да чуе всички ужасяващи подробности от непредизвиканото с нищо жестоко нападение срещу невинни хора. Диабло искаше тя да проумее какъв ад е предизвикана, като издаде тайните на Рай.

Девън стигна до прозореца и го притвори, но нещо привлече вниманието й. Усети, че не е сама и всяка фибра на тялото й трепна. Колко пъти бе вдишвала този остър аромат на мускус, докато той нежно я държеше в обятията си? Щеше да разпознае характерното му ухание навсякъде, да отгатне момента, в който влиза в стаята, дори очите й да са завързани.

— Диабло… — треперещите й устни прошепнаха името му с копнеж и толкова нежност.

Диабло излезе от сянката, а светлината, която се просмукваше през прозореца, освети лицето му. Дъхът на Девън секна — в сребристосивите му очи тя съзря омраза: сепна се и се дръпна назад изплашено. Със стъпки на дебнеща пантера Диабло я последва, сграбчи я за рамото и я обърна към себе си. Девън се сви. Причинената болка я объркваше. Никога не я бе докосвал грубо. Дали се бе променил, задето го изостави? Или защото тръгна с Льо Ватур?

— Диабло! Моля те! Боли.

— Мръсна предателка! Не те убих веднага, защото искам да узнаеш защо ще умреш.

Лицето му бе студено, жестоко, непрощаващо, а гласът му — безмилостен.

Ужасена, Девън разбра, че не познава този свиреп мъж. Това бе един кръвожаден чужденец, твърдо решен да убива.

— Какво съм направила?

Силните ръце на Диабло пуснаха раменете й и се впиха в тънката й шия.

— Толкова ще е лесно — обяви той провлачено — да се прекърши този тънък красив, но измамен врат. Малко натиск тук — той я стисна достатъчно, за да й се завие свят от недостига на въздух — и ще си получиш отмъщението за всичките безсмислени смърти, които причини.

В следващия миг хватката се разхлаби и тя успя да напълни измъчените си дробове с въздух.

— Кажи, Диабло — попита Девън със затруднение, — какво съм направила? Ако ще умра от твоите ръце, искам да знам защо.

— Надявам се, че си доволна от стореното. Заради теб десетки невинни жени и деца загубиха живота си, но ти си го знаела още когато си насочвала британския флот към Рай — тонът му ставаше все по-обвинителен. — Знаела си, че не съм там и няма кой да се погрижи за беззащитните хора от селището. Преди да те убия, искам да чуя от твоята уста защо го направи. Толкова много ли ме мразиш?

Лицето на Диабло сякаш бе от мрамор и Девън се зачуди на спомена за нежни целувки — този разгневен, груб чужденец очевидно никога не би могъл да прояви подобна нежност, но думите и неоснователните му обвинения я потресоха. Не бе споменала пред никого — дори пред баща си, как се стига до острова на Диабло. Навремето даже й се стори странно, че не я разпитаха по-подробно за престоя й там. Макар гърлото да я болеше и да бе пресъхнало, тя трябваше да убеди Диабло, че е невинна. Не само нейният живот, но и животът на нероденото дете детето на Диабло зависеха от това.

Розовото езиче на Девън се показа, за да навлажни пресъхналите й устни.

— Не съм го сторила аз, Диабло. Независимо какво си мислиш, на никого не съм казвала къде се намира Рай. Никога не бих го направила.

— Допусна Льо Ватур да съсече Кайл. Откъде да знам докъде би стигнала, за да ми отмъстиш, че против волята ти те задържах на Рай? Кокали Господни, Девън, та аз те обичах! Колко ли много си се смяла на баналните ми думи. Защо отмъщението ти трябваше да се стоварва върху невинни хора?

— Кълна се, че нямам нищо общо с тази работа! — възрази разпалено Девън. — Не може ли флотът сам да е намерил пътя?

— Изключено! — извика Диабло. — Островът е непристъпен, ако човек не знае тайния проход.

— Може някои от приятелите ти… — започна Девън плахо.

— Ако щеш вярвай, но пиратите си имат свой морал. Малцина избраници знаят тайната и никой не би я издал. Не, милейди — присмя се той саркастично. — Ти си предателката и ще си платиш цената.

Натискът върху шията и се усили и Девън затвори очи: не бе в състояние да говори, докато лицето на Диабло бе изкривено в такава ужасна гримаса.

Девън не можеше да знае, че спазъмът по лицето на Диабло е предизвикан от чувствата в изтерзаното му сърце. Ръцете му трепереха от усилието да ги задържи върху крехката й шия, а силната болка, изписана върху пребледнялото й лице, правеха желанието му за отмъщение невъзможно.

Обичаше я така силно и й вярваше така безрезервно, че пламенните й протести го накараха да поспре за миг. Имаше вероятност, макар и слаба, Девън да не го е предала, тя бе толкова красива, великолепно изваяна и така точно прилепваше в ръцете му, че Диабло се запита тревожно дали е в състояние да унищожи такова съвършено същество, независимо от престъплението й. Любовта му към нея секна в мига, в който съзря унищоженото от оръдията на англичаните селище. И все пак никога досега не бе убивал жена. Нищожната вероятност Девън да е невинна, съчетана със сила далеч по-голяма от желанието му за мъст, предизвикаха колебанието му. Девън усети как натиска върху шията й отслабва. Макар очите на Диабло да продължаваха да я пробождат с недоверие и съмнение, копнежът за живот пламна в сърцето на Девън. Инстинктивно усети, че следващите няколко минути са решаващи дали ще живее, или ще умре. Тази мисъл я тласна да разкрие тайната. Носеше отговорност не само за своя живот и бе крайно време Диабло да го узнае.

— Убий ме, Диабло — произнесе тя прегракнало — и заедно с мен ще загине и твоето дете.

Думите й бяха посрещнати с пълно недоумение.

— Какви лъжи дрънкаш?

— Не е лъжа, Диабло. Чакам дете от теб. Отнеми живота ми, щом не те е грижа за живота на детето ти.

Той избълва куп тежки проклятия.

— Ако ме лъжеш, ще изпитам огромна наслада да те убия.

Изправяйки се в целия си ръст от метър и шестдесет и пет, Девън го предизвика, без да трепне:

— Стори го още сега, ако не ми вярваш.

Последва дълга пауза — Девън нямаше кураж да погледне Диабло и остана с очи, забити в гърдите му.

— Прекалено рано е, за да личи — прошепна тя, улавяйки незададения въпрос.

Изведнъж ужасяваща мисъл мина през ума на Диабло.

— Няма да ми натрапиш детето на Льо Ватур, нали?

Девън рязко си пое дъх и прекалено вбесена, за да може да каже нещо, зашлеви Диабло през лицето.

— Неописуема гад! Никога не бих позволила на онова слизесто същество да ме докосне!

Кой знае защо, но Диабло й повярва. Само че това не разрешаваше дилемата му. Макар и да ненавиждаше Девън, той не можеше да питае същата омраза към детето — неговото дете — в утробата й. Ако тя наистина носеше дете… Какво щеше да прави?

Проницателна, както обикновено, Девън усети колебанието му и предложи решението, до което бе стигнала.

— Утре ще се омъжа, Диабло. Няма нужда да се тревожиш за детето си. Ще го обичам и няма защо Уинстън да разбира, че не е негово.

Диабло усети как му премалява.

— Уинстън? Уинстън Линли? Годеникът ти е Уинстън Линли?

— Не съм ли споменавала името му? Утре ще се венчаем. Сега е само виконт, но след кончината на баща му ще стане херцог на Гренвил.

— Кокали Господни! — Ако лорд Харви нямаше проблеми със слуха, отдавна да бе станал от леглото. — Ти с всичкия си ли си, Девън? Знаеш ли на какво се натрисаш? Какво мисли баща ти, като допуска да се омъжиш за човек като Уинстън?

— Не знаеш какво говориш. Уинстън е симпатичен и чувствителен, и ме обича. Ще осигури добър дом за детето ти… ми. Ако е момче, един ден ще стане херцог на Гренвил.

Устните на Диабло се разтегнаха в свирепа усмивка.

— Да, така е, нали? Жалко, но Уинстън никога няма да може да претендира за моето дете. — От момента, в който Девън произнесе името на Уинстън, Диабло бе наясно какво ще направи. — Обличай се — разпореди се той. — Тръгваш с мен!

— Никъде не тръгвам с теб — възрази Девън инатливо. — Трябва да си благодарен на Уинстън. Няма защо да се нагърбваш с отговорността за детето.

— Аз решавам с какво ще се нагърбя и с какво не — сряза я Диабло строго. — Ако не се облечеш на часа, ще те изнеса така както си — по нощница.

— Ще се развикам и татко ще дойде да види какво става.

— Ако ти е скъп живота му, ще правиш каквото ти казвам.

Студеното непроницаемо изражение по лицето му убеди Девън, че Диабло е напълно готов да изпълни заканата си и тя бързо отиде до гардероба и грабна първата попаднала й рокля. Докато се обличаше бързо, Диабло запали свещ и започна да тика разни дрехи и принадлежности от чекмеджетата и гардероба в голяма калъфка за възглавница. Действаше бързо и сигурно — беше съвсем наясно от какво може да се нуждае Девън, докато му се удаде възможност да я снабди с необходимото. Накрая свали плътна пелерина от закачалката и я метна върху раменете й.

— Нали не възнамеряваш да ме изведеш през прозореца?

— И да рискувам да нараня детето си? Ако има такова — добави той скептично. — Не, скъпа. Ще излезем през парадния вход.

— Някой може да ни чуе — отбеляза Девън с надежда.

— Няма, ако сме достатъчно тихи. Убеден съм, че обичаш твърде много баща си и не желаеш да пострада. — У Девън не остана никакво съмнение, че Диабло ще изпълни заканата си. — Хайде да вървим!

— Почакай! Нека напиша бележка на татко. Той вече не е в първа младост и шокът отново да ме загуби, може да го довърши. Моля те, Диабло, ако питаеш някакви чувства към мен, позволи ми да го сторя.

Може би огромните сълзи, които се сипаха по пребледнелите й скули или умоляващият поглед в сините й очи трогнаха малко сърцето на Диабло и той с неохота кимна, че е съгласен.

— Но го направи бързо.

Диабло изпита нужда да се извърне, за да не вижда грейналата усмивка по лицето на Девън, докато, седнала до малкото бюро, пишеше бързо. Изведнъж той изтръгна листа, смачка го и й подаде нов.

— Пиши, че тръгваш с мен доброволно и не бива да предприема издирването ти — нареди Диабло. — Също така остави бележка за Уинстън, че никога не си възнамерявала да се омъжваш за него. И пиши на баща си да се запознае по-отблизо с миналото на Уинстън.

— Какво? — попита Девън спирайки да пише.

— Прави каквото ти казвам! Един ден ще си ми благодарна, че те спасявам от тази женитба… ако живееш достатъчно дълго — прибави той много значително.

Все още стресната от изненадата и оскърбена от несправедливите обвинения на Диабло, Девън дописа бележката и му я подаде, за да я прочете. Той плъзна бърз поглед, кимна одобрително и я постави на място, където се вижда. Духна свещта, сграбчи Девън за ръката и я изведе от къщата в тъмната нощ. С известна тъга Девън си даде сметка, че може би за последен път вижда любимия си дом.