Танцуващият дявол

Глава пета

Същата вечер Диабло се появи, за да се нахрани заедно с Девън. Следи на умора браздяха лицето му и той неприкрито пазеше дясната си страна. Макар и само за миг чувство на вина обхвана Девън, като си даде сметка какво му стори. И все пак тя реши, че е заслужено наказание заради начина, по който я бе отвлякъл.

Вечерята бе жалко събитие, храната едва се ядеше. Диабло избягваше да приказва, ала я наблюдаваше и то така, че я объркваше. Попита я защо лицето й изглежда зачервено и ожулено, сякаш е била ударена. Тя побърза да му отговори, че брадата му е разранила нежната кожа на бузата. Първоначално Диабло изглеждаше озадачен, а после се замисли и докато се хранеха от време на време поглаждаше голямата грива на лицето си.

По-късно се появи Кайл. Девън се захвана да разчисти остатъците от вечерята. Тя не бе сигурна, че би могла да погледне с безразличие към гладката бронзова кожа, опъната върху впечатляващото тяло на пирата, докато Кайл сменяше превръзката.

Двамата мъже излязоха и Девън се възползва да се приготви бързо за спане. Смяташе да легне на койката с дрехите, но точно тогава Диабло се върна. Хвърли й бегъл поглед и отбеляза:

— В сандъка има предостатъчно нощници.

— Бих… Бих предпочела да не ги използвам.

— Настоявам. Няма да ти е удобно така — рече той и докато отваряше капака, сребристосивите му очи заблестяха хищно, извади широка бяла ленена дреха, която трудно можеше да подтикне към съблазън. — Ела, ще ти помогна.

— Не… Сама ще се справя — възпротиви се Девън, грабна я от ръцете му и нареди: — Обърни се.

— Виждал съм те вече и признавам, че това само изостри апетита ми.

— Диабло, не прави така.

— Как, милейди? Не можеш да отречеш търпението ми спрямо теб. Братството ще се скъса от смях, ако разбере, че още не съм те любил.

— На никого няма да кажа — предложи тя с охота.

Диабло отметна глава и се разсмя от сърце.

— Добре го рече, милейди. А сега се оправи, за да можем и двамата да поспим.

За нейна изненада той отиде до своя сандък и започна да изважда разни дреболии. Тя бързо нахлузи нощницата през главата и изхлузи дрехите отдолу. Застана някак не сигурна — все още се колебаеше дали да се настани в койката.

— Лягай — заповяда Диабло лаконично. Сякаш улавяше всяко нейно движение, макар да бе с гръб.

— Възнамерявам да не се дам без бой — заяви Девън, вирвайки предизвикателно брадичка. — Ще се съпротивлявам на всяка твоя крачка. Ще ме имаш, само ако ме изнасилиш.

Диабло въздъхна уморено.

— Лягай, Девън. Тази нощ си в безопасност.

Застанала вдървена, Девън се бореше с възникналата дилема: ако не бе така изплашена от този привлекателен дявол, ситуацията щеше да й се стори смешна. Не, поправи се тя, не бе изплашена, а просто заплашена — той излъчваната властност, която сякаш то обгръщаше и тя чувстваше как изпада под зависимостта на неговата жизненост.

Вземайки решение, Девън сковано се приближи до койката, легна на удобната постеля, но се притисна колкото се може по-плътно към вътрешната страна. Без да казва каквото и да било, Диабло продължи заниманията си. Девън го наблюдаваше изкосо — той постави няколко предмета до мястото за миене, обърна лампата към себе си и се захвана за работа. Най-после Девън схвана намеренията му и силно се изненада:

— Ще се обръснеш ли?

— Да.

Девън го наблюдаваше погълната от любопитство: с всеки замах на бръснача пред нея все по-пълно се разкриваше привлекателното лице на Диабло. Решителна, квадрата челюст, пълни, чувствени устни, чертите му излъчваха сила и мощ. Девън забеляза как крайчетата на устните му се извиха нагоре, готови за усмивка. Ала най-силно я впечатли дълбоката трапчинка до широката, подвижна уста. Основателно носи брада, бе първата мисъл на Девън — та без нея кой би повярвал, че това лице с класическа красота е на пират с име, всяващо страх в сърцата и на най-смелите мъже.

Хрумна й да попита само:

— Защо?

— Защото ми доставя удоволствие — последва мъгляв отговор. — Надявам се и на теб да ти е приятно. А и не желая да съм причина нежната ти кожа да бъде наранена.

— На мен? Та за мен няма никакво значение как изглеждаш. Това не променя същността ти. Жалко, че докато се бръснеш, няма да си прережеш гърлото.

Диабло поклати глава, преди да избухне в смях.

— Ти си безценна, Девън. Наистина безценна. Очаквам с нетърпение деня, когато ще узная всички тайни, скрити в твоето тяло.

Преди да клюмне фитила на лампата. Девън зърна повторно, макар и бегло, унищожителната трапчинка върху бузата му. В следващия миг долови шумолене на дрехи и койката поддаде под тежестта на тялото му. Тя усети топлината му до себе си и се размърда неспокойно.

— Стой мирна, Девън, и заспивай.

Да заспи! Как можеше да го стори, та стегнатото тяло на Диабло бе така плътно прилепнало към нейното? Той се обърна и я привлече към себе си, а тя преглътна конвулсивно, спря да диша, готова да води битка. Ала за нейно облекчение или разочарование, той само погали извивката на гърдите й и това обаче беше повече, отколкото бе склонна да допусне.

— Не ме докосвай!

Съвсем непреднамерено лакътят й се заби в наранената му страна.

— Ох! По дяволите! Какво правиш, Девън? Да те завържа ли искаш? Доста ме заболя.

— Радвам се! И не ме докосвай повече!

— Палавница — промърмори той и се извърна на другата страна.

След като даде онова глупаво обещание на Кайл, той се надяваше да накара Девън постепенно да привикне с неговите милувки и накрая съвсем естествено и по собствена воля да го приеме. Разчиташе да събуди копнеж у нея — копнеж, какъвто би могъл да уталожи. Ако съдеше по поведението й тази вечер обаче, като че ли съвсем скоро щеше да се наложи да се раздели с част от плячката си.

Девън се усмихна доволно, ведро и топло в уютното си гнездо. Чувстваше се в безопасност, защитена и — о, така приятно. Нещо меко се долепи до врата й. След това усети нещо възбуждащо и остро по кожата на лицето си. Намръщи се на сън, но не се събуди. Гърдите й трепнаха, дългите й крака се раздвижиха неспокойно от някаква ласкава топлина, без да може да определи от къде идва.

— Сладка! Толкова сладка!

Нашепваните в ухото й думи напълно я разбудиха.

Надвесен над нея Диабло покриваше лицето и шията й с възбуждащи, щипещи целувки. Ръцете му силни и властни бяха под нощницата и изследваха сладката повърхност на кожата й — корема, краката, бедрата, с пръст проследи извивката на бедрото, а ръката му нежно галеше набъбналата й гръд. После повдигна нощницата и тя усети прилив на хладен въздух, а Диабло сведе черната си глава, за да докосне с език възбудените зърна на гърдите й. Простена, залепи устни върху набъбналото зърно и енергично го засмука.

Тялото на Девън се разтърси.

— Престани!

— О, ти си узряла, скъпа. Виж как реагира тялото ти на моето. Дай ми да те любя. Нека те науча как да се насладиш на всичко, което мога.

— Не искам да имам нищо общо с теб или такива като теб — съпротивляваше се Девън. Ала желанието й да се отпусне и да се предаде на волята на Диабло бе тъй голямо, че прехапа устни, за да запази бистър разума си. — Никога няма да ти си отдам доброволно.

— А аз няма да те приема по никакъв друг начин — промърмори Диабло и се надигна от койката. — Става късно, а аз имам да управлявам кораб. Ще дойда по-късно да те изведа на разходка по палубата — той й се усмихна сърдечно и се надигна напълно гол, без да се смущава да й покаже как е предизвикала желанието му.

Преди да извърне очи от пленителната гледка, Девън успя да зърне дългите му мускулести крака, стегнатия задник, тънкия кръст и невероятно широките рамене. Поруменя, опитвайки се да мисли за всичко друго, но не и за онази част от него, която така усилено се отиваше да избегне.

За свое учудване установи, че не се е сещала за Уини или за женитбата им от дни. Поне не откакто Диабло нахлу в живота й като водовъртеж и разбърка ума й.

Какво става с мен, смъмри се тя.

— Хайде, милейди, слънцето ще ти се отрази добре.

Диабло плътно прегърна Девън през кръста и я поведе към огрятата от слънце палуба. Денят бе възхитителен, екипажът сновеше нагоре-надолу в изпълнение на всекидневните задължения, бронзовите тела на мъжете, голи до кръста, блестяха от пот. Няколко моряци проследиха с поглед бавната разходка на Диабло и Девън по палубата, но повечето, незабравили какво сполетя Едноокия, извръщаха очи — поне докато Диабло пазеше любовницата си така ревниво.

— Днес изглеждаш възхитително, милейди — похвали я Диабло, докато я оглеждаше с възторг.

Девън бе избрала кокетна синя дневна рокля, чието дълбоко кръгло деколте и ръкави бяха пищно гарнирани с дантели. Роклята подчертаваше идеално овалните й форми и привличаше вниманието върху високата й, гъвкава фигура. Тя предпочете да се престори, че не чува комплимента му и даде вид на запленена от кораба.

В отговор на интереса й Диабло сподели:

— Той е като малък военен кораб, Девън. Забеляза ли извития бугширит? И отпред, и отзад е стъкмен с въжета, което го прави бърз и подвижен — обърна й той внимание не без известна гордост. — Тежи сто тона и може да развие единадесет възела при благоприятни ветрове. Екипажът е от седемдесет и пет души, разполага с четиринадесет оръдия и други четири, който се въртят. Корпусът му позволява да плава в плитки води — до три метра — и това му дава възможност да се крие в закътани скалисти заливчета, ако се наложи. Доста удобно нещо, когато те преследват. Маневрира добре в канали и тесни проливи.

Макар Девън да не разбираше нищо от кораби, тя се хвана, че слуша внимателно и същевременно е запленена от дълбокия му тембър.

— Винаги ли ти си бил капитанът? — попита тя, заинтригувана от този мъж и начина на живот, който бе избрал.

— Не. По-рано беше собственост на Черния Барт и се казваше — Мародер, но го прекръстих, когато поех командването.

— Какво стана с Черния Барт?

— Бунтът, милейди, се погрижи той повече да не се нуждае от кораб.

Девън предвидливо се отказа от други въпроси за кораба. Вместо това полюбопитствува:

— Как стана, че англичаните те заловиха далеч от кораба и от екипажа?

— Проявяваш заинтересованост, така ли? Не виждам защо да не ти кажа. Предадоха ме.

Очите му потъмняха и Девън неволно потрепери.

— Предали са те? Кой? — изглеждаше й невероятно, че някой би дръзнал да постъпи така.

Диабло присви очи и се загледа в проблясващите води.

— Ако трябва, ще посветя живота си, но ще узная името на този човек, както и причината. И никога вече няма да ме завари неподготвен. Бяхме се скрили в скалисто заливче близо до бреговете на Корнуол. Трюмовете ни бяха пълни с френско бренди и трябваше да се срещна с нашата връзка — мъж, на когото мога да доверя живота си. В лодката взех със себе си само шест моряка и едва стъпихме на брега, когато ни заобиколи драгуните. Озовахме се в капан. От капитанския мостик Кайл видя какво става и веднага изведе „Танцуващия дявол“ в открито море. Той следваше моите заповеди за такава ситуация, а те бяха — да се оттегли, за да запази плячката и кораба невредими. Така само аз и няколко от хората ми бяхме откарани в Лондон, където ни осъдиха за пиратство. По-късно узнах, че съобщението ми до Кормак е било заловено по пътя и той не е научил за срещата ни. За щастие бях използвал кодово име и властите никога не узнаха, кой е нашият човек за свръзка в района.

— Очевидно предателят силно те мрази — отбеляза Девън.

— Пиратите се сдобиват със стотици врагове, но не е нужно да ти обяснявам причините. Хайде, скъпа, време е да те прибирам.

Девън обаче не желаеше да се връща в мрачния си затвор.

— Кое те накара да се захванеш с пиратство?

Доброто настроение на Диабло мигновено изчезна.

— Това, милейди, не е твоя работа. Тръгваме ли? — Той стисна ръката й, без да си дава сметка, че й причинява болка. Едва когато тя изохка, изражението му се смекчи, а хватката се разхлаби. — Кокали Господни! Скъпа, моята история само ще те отегчи.

Девън се съмняваше. Този мъж продължаваше да е загадка. Около него витаеше някаква тъмна, неразгадаема тайна, която противоречеше на здравата логика. Дявол ли бе, или човек? Джентълмен или негодник? Убиец? Девън усещаше, че истината е забулена в миналото му. Кой всъщност бе Диабло? Какво ужасно нещо от ревниво пазения му произход го е накарало да стане пират?

Дните се нижеха с монотонно еднообразие. Макар Девън по никакъв начин да не се чувстваше застрашена от екипажа поради абсолютния авторитет на Диабло, тя се боеше от еротичното въздействие, което той упражняваше върху чувствата й. Всяка вечер той се събличаше и лягаше до нея на койката сякаш това бе най-естественото нещо на света. Продължаваше да я милва, гали и целува, но не посягаше на девствеността й. Тя започна все по-силно да храни надежда, че има шанс да застане пред олтара с Уинстън все още непорочна, но ако бе дочула разговора между Диабло и Кайл, след като Диабло си обръсна брадата, нямаше да мисли така.

— Благословена Майко! — възкликна Кайл, а думите издаваха огромната му изненада. — Какво стана? Да не би момичето да ти оскуба брадата.

— Обръснах се — подхвърли небрежно Диабло. — Време беше.

— Ти наистина си увлечен по момичето!

— Не — отрече дяволът. — Просто не ми се ще да се разделя с моя дял от плячката.

Очите му светеха порочно и издаваха причината.

— Да не си спечелил, Кит? Загубих ли своя дял?

— Не, той е в безопасност… засега, но скоро, съвсем скоро…

— Играта току-що започва, Диабло. Продължавам да залагам на момичето.

— Ще си получа своето — арогантно предсказа Диабло.

Девън бе на палубата с Диабло, когато на хоризонта се появи първият от Бахамските острови — наниз от блестящи скъпоценни камини, вградени в ослепителен тюркоаз. Девън бе очарована от чистите, прозрачни води, кораловите рифове, стотиците видове риба и белите пясъчни плажове.

— Разбойническа общност процъфтява в Насо на остров Ню Провиданс. Над хиляда пирати живеят тук сега — осведоми я Диабло.

— Няма ли заселници? — попита Девън.

— Едва ли повече от четиристотин семейства, а и те не ни създават проблеми. Закътаното пристанище е идеално за нашите цели. Прекалено плитко за големите военни кораби, но достатъчно дълбоко за плавателните съдове, предпочитани от пирати и корсари. А високите коралови хълмове предоставят възможност отдалеч да се забележат враговете или потенциалната плячка.

Разказа й за рифовете пълни с раковини, риби и раци. Плодове и зеленчуци растели в изобилие и имало множество извори с питейна вода. Не липсвали и диви свине, и гургулици, с които доволно да се нахраниш. Бахамските острови представлявали идеалното убежище във всяко отношение.

— А губернаторът? — попита Девън колебливо. — Какво е неговото мнение за превръщането на Бахамските острови в пиратско убежище?

— Всички губернатори ни посрещат добре — засмя се Диабло, — тъй като участват в подялбата на плячката. Ще останем в Насо за малко, преди да отидем на Рай.

— Рай?

— Да. Малко, закътано островче, където построих къща, прибирам се там, когато не кръстосвам моретата. Сред това множество от острови и носове, малцина знаят за него, но там разполагам с всичко необходимо. Някои от моряците ми имат жени на острова, а други дори вече са бащи.

Девън се зачуди дали някои от децата не са на Диабло, но реши да не пита. Скоро след това тя бе прибрана в каютата. Чак в късния следобед Диабло дойде и й каза да си приготви пътната чанта. На свечеряване лодка ги отведе до брега.

— Къде отиваме?

— Трябва да се срещна с един човек в Насо. Ще отидем в странноприемницата „Колелото на съдбата“, докато се появи.

Девън се развълнува. Странноприемница означава хора, а сред хората може да се намери някой, склонен да й помогне да избяга от тази дяволска бърлога. Скоро лодката стигна брега и Диабло поривисто грабна Девън на ръце и я свали на сушата. Тя се огледа и остана шокирана от гледката.

Градът ако можеше да се нарече така — бе изграден предимно от палатки, опънати на плажа с бял пясък и върху издигащите се над водата коралови образования близо до пристанището. Почти не се забелязваше по-солидна постройка, ако не се броят кръчмите, където пиратите пиеха и се биеха. Когото тя и Диабло прекосяваха селището, Девън забеляза мъже се въргалят с проститутки в палатките, а някои дори се сношаваха невъзмутимо на плажа. Други стояха скупчени пред изпокъсани чергила и проиграваха цели състояния на хазарт. Девън нямаше откъде да знае, че Насо представлява най-голямото свърталище на пирати в Новия свят. Освен хилядата на брега, поне още толкова обитаваха разпръснатите из целия залив кораби. Това бе рай за пиратите и тук важаха единствено законите на юмруците и сабите.

— Не е много привлекателно — призна Диабло, като посочи към копторите и обитателите им, очевидно неспазващи закона. — Може би трябваше да те оставя на борда на „Танцуващия дявол“, но исках да те държа под око. След като се разчуе, че си моя, никой няма да те закача. Дори ние, пиратите имаме морален кодекс и го спазваме.

— Но аз не съм твоя! — възпротиви се Девън разпалено. — И никога няма да бъда.

— Въпросът е спорен — засмя се Диабло и показа трапчинката, доскоро скрита от гъстата му брада. — За твое добро те съветвам да се държиш като моя любовница. По-късно ще уговорим подробностите.

Девън се готвеше да направи унищожителна забележка, но Диабло се спря пред разкривена дървена постройка. Висналата накриво табела гласеше, че това е странноприемницата „Колелото на съдбата“.

— Пристигнахме — обяви Диабло и въведе Девън. В мига, в който прекрачи прага, Девън се спря, убедена, че е попаднала в Ада. Само ръката на Диабло през кръста й я задържа да не се обърне и да не побегне.

Огромното помещение бе претъпкано с хора — предимно мъже: високи, ниски, дебели, слаби, млади, стари. Повечето бяха грозни, дори гротескни, но някои можеха да минат за привлекателни. Никой обаче не бе обикновен. Бяха облечени всячески, повечето в мръсни изсивели дрехи, но някои — с ярки. Оръжието по тях сигурно щеше да стигне да се въоръжи цяла армия.

— Ей, я глейте, апапи — провикна се някакъв мъж и размаха халба бира. — Вижте кой ни довя вятърът. Ако не ме лъжат старите ми зъркели — самия дявол.

— Да, както и мадамата на дявола — добави друг. — Коя е жената, Диабло? То последно за теб се чу, че чакаш да ти опънат врата. Рекохме си край, няма да те видим вече. Ама без брада — бая си оголен.

— Здравейте, момчета! — поздрави Диабло. — Както виждате, смъртта не плаши дявола. Той няма да се срещне с нея, преди да е готов. — При последната реплика възторжени възгласи изпълниха претъпканата кръчма. — А що се отнася до брадата — без нея съм по-хубав, нали?

Думите му предизвикаха изблик от смях.

— Жената, Диабло! Коя е жената?

— Е, добре, ще ви кажа, момчета: моя е и никой да не я закача, иначе ще си има работа с мен.

— За жената на дявола! — отсече един от пиратите, вдигайки халбата си за тост.

— Да! — присъединиха се като ехо и останалите. — За жената на дявола! Дано да стопи сърцето на дявола!

От разнородната сбирщина най-презрени мъже на света до един завиждаха на Диабло за красивата награда. А и нямаше проститутка, която да не завижда на дамата, защото никой друг на острова не можеше да се сравнява с Диабло.

Девън буквално изпадна в шок. Множеството въоръжени, зли мъже и наплесканите по лицето, безвкусно облечени жени сковаваха не само сетивата й. Как щеше да намери някой, който да й помогне да избяга от тази измет? Та това бяха отрепките на човечеството — мъже и жени, недостойни да живеят заедно с почтената част на обществото. Неволен стон се откъсна от устните на Девън.

Дочул вопъла, Диабло хвана по-здраво треперещите й рамене.

— Не се безпокой, милейди. Никой няма да те нарани, докато си с мен. А и ние ще останем тук само докато Льо Ватур се появи.

— Но тези мъже ме гледат сякаш… сякаш съм… — думите й секнаха не можеше да опише как я караха да се чувства похотливите погледи на пиратите.

— Не ги вини. Ти си дяволски привлекателна жена.

Девън продължаваше да стои замръзнала на мястото си. В това време Диабло нае стая и я поведе нагоре по стълбите. Стаята бе доста приятна от големите прозорци се откриваше великолепен изглед към пристанището. Обзавеждането бе оскъдно, но достатъчно, пердетата и кувертюрата малко пооръфани, но относително чисти. Девън предположи, че пиратите не са особено придирчиви и се зачуди какви ли ще са чаршафите.

— Ще те оставя сега, Девън — обади се Диабло и наруши мълчаливия й оглед на помещението. — Ще вечеряме, когато се върна. Вече си наясно, че не бива да напускаш стаята, нали? И за твое добро заключи отвътре, като изляза. Ще се разпоредя да ти изпратят вода за къпане и вана.

Банята достави огромно удоволствие на Девън. После облече лека ленена рокля, усилено разчетка дългите си руси къдрици, докато те заблестяха като коприна и ги завърза с панделка на тила, избирайки прохладата пред красотата. Седна и зачака Диабло.

Той се върна скоро, следван от двама прислужници, които внесоха втора вана с гореща вода и изнесоха нейната. Когато излязоха, Девън си даде сметка, че Диабло се готви да се изкъпе в нейно присъствие.

— Нали не възнамеряваш двамата да обитаваме тази стая? — попита тя с хладни високомерни нотки в гласа.

— Видя ли долу някого, с когото би предпочела да я споделиш, милейди? — подигравателно попита Диабло, като вдигна вежди. Мълчаливо съблече бялата си копринена риза. Усмихвайки се широко на Девън, постъпка, която я вбеси, той придвижи пръсти към закопчалките на панталона.

— Чакай! Аз ще… Не е почтено.

— Девън, от седмици спим в едно легло. Какъв е този прилив на срамежливост сега? Скоро ще бъдем толкова близки, колкото е възможно да бъдат мъж и жена.

Думите му бяха недвусмислени.

— Защо си губиш времето с някоя, която не те желае? — предизвика го Девън. — Сигурна съм, че в Насо е пълно с жени, които с охота, за разлика от мен, биха легнали с теб.

— Несъмнено — съгласи се Диабло дружелюбно, докато сваляше ботушите си, — но една синеока русокоса красавица ми е легнала на сърцето и не искам никоя друга. — Първо единият, а после и вторият ботуш тупнаха на пода, той се надигна, за да свали и последната дреха от великолепното си тяло. — Може да ми изтриеш гърба, скъпа.

— Само когато небесата се продънят! — Девън нарочно обърна гръб на откровената показност на жизнената мъжественост на Диабло. Гърленият му смях накара страните й да пламнат от гняв. Тя изтърпя унизителното усещане, докато траеше банята на Диабло с цялата самоувереност, която успя да събере, като остана загледана през прозореца и се стараеше да не мисли за голото му тяло.

— Можеш вече да се обърнеш, скъпа. Облечен съм. — В гласа му се долавяше присмех. — Умирам от глад. Мястото не е кой знае какво, но храната е добра.

Девън не можа да не се възхити на ослепителната му фигура, облечена в тесни черни панталони и бяла, украсена с дантели риза. Високи обърнати ботуши и червен пояс през кръста добавяха блясък на тоалета. Късият жакет и сабята на кръста превръщаха Диабло в най-впечатляващия мъж, когото Девън бе имала нещастието да срещне. Без брада той не изглеждаше толкова свиреп и тя отново се замисли за тайнствеността, която го забулваше.

Той я придружи надолу по стълбите до малка маса в общото помещение, където вече сервираха поръчаната от него вечеря. Точно както бе предрекъл Диабло, храната бе вкусна, а много от блюдата бяха непознати за Девън ястия. Плодовете направо я зашеметиха и тя не се удържа да опита всичките, което особено зарадва Диабло.

Сега странноприемницата „Колелото на съдбата“ бе още по-препълнена. Пияните мъже я изпиваха с поглед, зачуди се как Диабло, очевидно мъж с финес, търпи да живее сред хора, паднали до равнището на животни.

Бдително проследи двамата пирати, които влязоха, залитайки — бяха облечени с невъобразими дрехи и въоръжени до зъби. Единият зърна Диабло, сръга с лакът другия и двамата се насочиха право към тяхната маса. Девън почти се задави с парче риба, когато застанаха до тях.

— Абе знаех, че няма да ти опънат врата, щом големият турчин се навърта до теб — каза вместо поздрав по-ниският. — Радвам се да те видя, Диабло. К’во стана с брадата ти? — един мръсен пръст се насочи към гладко избръснатото лице на Диабло. — Винаги си бил готин дявол, ама сега си направо убавец.

— Ани! Кои ветрове те довяха насам? И Калико Джак ли е тук?

Ани! Вероятно нещо не е разбрала, реши Девън. Пиратът пред нея не можеше да е жена! Но колкото и невероятно да изглеждаше — така беше. Едно по-добро вглеждане разкри оформените гърди под измачканата риза, както и закръглени женски бедра, почти скрити от торбестите панталони.

— Да — потвърди Ани ухилено. — Джак ще се появи. Пристигнахме днес, веднага след като продадохме плячката в американските колонии. Знаеш ли, че Мери плава с нас сега?

Докато приказваше, Ани през цялото време разглеждаше Девън с интерес, но не попита нищо.

— Радвам се да те видя отново, Мери — обърна се Диабло към втория пират.

Макар и да се постара, Девън не успя да прикрие изненадата си. Двама пирати и то жени! А Диабло се държеше, сякаш това е нещо най-естествено, а не чудо невиждано.

— Едва те познах, Диабло — усмихна се Мери и разкри жълтеникавите си зъби. — Коя е жената? Заради нея ли си махна брадата?

— Дамата ме предпочита голобрад. — Погледът му се плъзна към Девън, готова да припадне. — Скъпа, запознай се с Ани Бони и Мери Рийд. Те плават с Калико Джак. Дами, това е лейди Девън Чатам, моята… компаньонка.

Девън, прекалено зашеметена, за да проговори, успя само да кимне.

— Лейди, тъй ли? — изсумтя Ани, която всъщност бе известен пират — за главата й бе определена доста висока цена. — И к’во шъ прай една лейди с такъв кът’ теб?

Мери Рийд явно оцени забележката като забавна, защото избухна в дрезгав смях.

— Да — включи се и тя, — твойта проститутка може да прилича на дама и да е с име, но тя все пак си изкарва прехраната, легнала по гръб. Трябва да призная обаче, че е красавица. Бас държа, мнозина са предложили да ти я махнат от ръцете, щом ти омръзне.

Девън вече бе преодоляла шока и грубите забележки на жената я накараха да закипи от гняв.

— Проститутка! — просъска тя, готова да избухне. — Мога да кажа…

— Ето го и Калико Джак — обади се Ани, като безцеремонно прекъсна Девън и оживено размаха ръка към пищно облечения пират, който току-що бе влязъл в странноприемницата. — Грижи се за себе си, Диабло. Много живот има в теб, та да се дадеш да увиснеш на бесилото.

Ани се обърна, готова да си тръгне.

— Да — съгласи се и Мери и последва приятелката си. Двете скоро се загубиха из тълпата.

— Какво ще кажеш за моите дружки? — попита Диабло, за да подразни Девън.

— Те са груби, вулгарни и в никакъв случай не могат да бъдат наречени дами — отвърна, без да се колебае Девън. — Какво кара една жена да се захване с пиратство?

— Кой знае? — сви рамене Диабло. — Вероятно по същите причини като мъжете: заради приключението, парите, от алчност.

— Това ли те подтикна да се присъединиш към братството?

Диабло не отговори, а лицето му беше непроницаемо. Докато остана дълбоко замислен, по чертите му пробягнаха разочарование, горчивина и измъчваща душата самота. Тези чувства красноречиво говореха за преживените страдания и поетото бреме. Девън сериозно се съмняваше, че някога ще узнае какво тежи на сърцето му, защото той го пазеше прекалено ревниво. Очевидно не възнамеряваше да отговори на въпроса й, тъй като рязко се изправи и така сложи край на вечерята.

— Ще те изпратя до стаята, Девън. Тази вечер трябва да бъда на борда на „Танцуващия дявол“, но утре ще те разведа да разгледаш острова.

Истинско облекчение обзе Девън, когато разбра намерението на Диабло да не я превзема насила тази вечер. Верен на обещанието си, той я отведе до стаята и й напомни да я държи заключена, докато се върне по-късно през нощта. Няма нужда да се споменава, че Девън не възнамеряваше да ходи никъде сама из Насо. Беше наясно — никой от тези безбожници няма да й помогне.

Беше доста късно, когато Диабло се върна и я събуди, за да му отключи вратата. Той се съблече, мушна се в леглото при нея, притисна я, за да я намести по-удобно по извивките на тялото си и моментално заспа. На следващото утро, когато тя се събуди, вече го нямаше.

По-късно през деня се появи, за да я разведе из острова. Ако човек забравеше за града от палатки на плажа и купищата разлагащи се боклуци, залели пристанището, островът се оказа красиво, обляно от слънцето място с царствени палми и великолепни храсти с ярки цветове, които се покланяха леко на носещия прохлада морски бриз.

— Докога ще останем тук? — попита Девън небрежно.

— Докато пристигне Льо Ватур. Няма да е повече от няколко дни.

— И какво ще стане тогава?

— Ще отплаваме за Рай. Някои от екипажа ще останат на Насо, но онези, които имат жени на Рай, ще дойдат с мен.

— Къде е твоя остров? — престраши се да запита Девън.

— Недалеч оттук, в един безименен риф. Естественият пристан е прекалено плитък, за да навлязат военни кораби, а заобикалящият го коралов риф ни защитава от нежелани посетители. Само посветените в пътя могат да стъпят там.

— Диабло, пак те моля пусни ме да си вървя. Знаеш, че никога няма доброволно да стана твоя любовница.

Девън използваше доброто му настроение, за да се опита за пореден път да го увещае.

Трапчинката отново се появи и тя усети как се разтапя. Мразеше, че този мъж я караше да се чувства така, ненавиждаше ответната си реакция на подкупващите му усмивки. Трябва да намери начин да избяга преди неговата настойчивост да сломи и последната й съпротива, и да се окаже, че е готова да стори всичко, което той пожелае, даже да стане негова любовница. Не бива да го допусне. Тя принадлежи на Уинстън. Никои мъж нямаше право да отнеме онова, което по право се пада на нейния годеник.

— Скъпа — отрони Диабло тихо, ала думите я пронизаха, — не съм те насилил или наранил по никакъв начин. Не означава обаче, че няма да го направя. Знаеш какъв съм, какво съм в състояние да извърша. — Той протегна ръка и я погали по бузата. На фона на заплашителните думи милувката му бе необичайно нежна. — Досега проявих забележително търпение, само че вече не мога да определя още колко ще издържа да се съобразявам с твоите капризи. По дяволите, облога! Доброволно или не, но възнамерявам да те притежавам!

— Облог? Какъв облог?

— Не е важно, скъпа. — Бяха пристигнали отново при странноприемницата и Диабло я съпроводи до стаята. — Ще поговорим по-късно тази вечер.

Седнала пред огледалото, Девън се нагласи. Бе облечена в рокля от искряща синьо-зеленикава коприна, която й подхождаше и дръзко разголваше раменете и гърдите й, от кораба бе взела само три рокли и още не бе обличала тази. Прислужниците точно бяха изнесли ваната и тя се готвеше да заключи, както й бе наредил Диабло, когато вратата се отвори със замах.

— Коя, по дяволите, си ти?

Нахълта фурия с огненочервени коси, облечени в панталони дълги бедра и толкова красиво лице, че Девън спря да диша и я загледа учудено.

— Къде е Диабло? — продължи жената и огледа стаята с очи, блеснали като смарагди. Те бяха решителни, студени и неприкрито безмилостни.

— Не е тук — отвърна Девън предпазливо.

— Казаха ми, че това е стаята на Диабло — заяви червенокосата, гледайки Девън презрително. — Коя си ти и какво правиш тук?

— Аз… Това е моята стая.

Изведнъж жената съобрази.

— А, ти си неговата кучка! Как смее Диабло да домъкне жена тук? Проклет дявол! Следващия път обаче ще се замисли, преди да развява любовниците си пред мен. Парче като теб няма начин да го задоволи. Той има нужда от истинска жена като Скарлет Дефо.

— Уверявам ви, госпожице Дефо, не съм негова любовница.

— Тогава какво правиш в стаята му?

Девън прехапа долната си устна от вцепенение. Трябваше да признае, че положението изглеждаше изобличаващо.

— Нямах друг избор. Аз съм пленница на Диабло.

— Пленница! Ха! Как ли пък не! — изсумтя Скарлет насмешливо. — Вратата беше отворена, когато влязох, а Диабло едва ли би бил толкова непредпазлив, ако беше негова пленница. Коя си ти?

— Лейди Девън Чатам.

— Англичанка ли си?

— Да.

— Е, милейди — започна иронично тя, — аз съм жената на Диабло. И не споделям мъжете си с никого. Взимай си багажа и изчезвай.

— Но…

— Веднага!

Бавно, но решително Скарлет изтегли късата сабя, прикрепена на кръста й и я насочи към лицето на Девън.

— Повярвайте ми, госпожице Дефо, с радост ви давам Диабло. Не желая да имам нищо общо с дявола.

— Лъжеш — сряза я Скарлет. — Жените постоянно се захласват по Диабло. Защо и ти да не си като останалите?

— Не съм. Единственото ми желание е да се върна у дома.

— Тогава го направи и то бързо. Намери си друг защитник. Обзалагам се, няма да ти е трудно. И ми остави Диабло.

Девън не желаеше нищо повече от това да напусне, но не по този начин. Не можеше да се предостави на милостта на главорези и разбойници. Поне при Диабло знаеше какво я очаква.

Тъй като не бе човек, на когото можеше да се заповядва, Девън отсече:

— Напуснете стаята ми, госпожице Дефо. Ще си тръгна, когато аз реша, не и преди това!

Плътните устни на Скарлет се свиха в гримаса, а зелените й очи заблестяха гневно. Тя тръгна заплашително към Девън — дългите й, добре оформени крака се движеха с женствена грациозност. Тесните черни панталони опасваха бедрата й като втора кожа, разтворената зелена копринена риза разкриваше извивките на свободните й гърди. Разгневена, тя изглеждаше прекрасно и Девън се зачуди как Диабло може да желае друга жена, след като Скарлет бе склонна — не, жадуваше — да легне с него. Докато Скарлет я приближаваше, Девън изведнъж осъзна, че е в опасност. Та жената бе въоръжена, зла и очевидно готова да убива.

Скарлет Дефо бе продукт на парижките бордеи и си бе извоювала път със зъби и нокти, за да стане една от безстрашните жени — пирати, свирепа не по-малко от мъжете. Бе започнала кариерата си като любовница на моряк, мина през страховити перипетии, но успя да присвои кораба и го прекръсти „Червената вещица“. Екипажът скоро започна да уважава нейната храброст и дързост, и никой не оспори правото й да стане капитан.

Когато Скарлет срещна Диабло, за пръв път изпита любов и макар да съзнаваше, че чувствата са едностранни, бе склонна и на малкото, което той предлагаше. Двамата станаха любовници и се виждаха предимно в Насо, и по-рядко на Рай. До този момент Скарлет бе успяла да задържи, макар и слабите чувства на Диабло, като прогонваше всякаква конкуренция, без да подбира методите.

При вида на Девън, Скарлет разбра, че скоро ще загуби мястото си като жената на Диабло. Девън олицетворяваше всичко, което Скарлет желаеше, но не успяваше да бъде. Девън бе млада, възхитителна и несъмнено дама. Скарлет може би най-много се дразнеше от очевидната невинност на Девън. Тя се приближи към момичето, готова на всичко. Върхът на късата й сабя зловещо се притисна към гладката бяла кожа на шията на Девън. От малката рана избликна капка кръв.

Девън прекалено късно осъзна каква опасност я грози в лицето на Скарлет и съжали за толкова много неща. Животът й бе на път да свърши, без никога да е изпитала любов и задоволство.

Изведнъж на прага се появи една висока фигура и устните на Девън отрониха една-единствена думичка с такава радост, че самата тя се изненада:

— Диабло!