Танцуващият дявол

Глава девета

Облечена в прозрачна роба, Девън стоеше пред прозореца и съзерцаваше тъжно осеяното със звезди небе. Светлината от единствената запалена свещ очертаваше фигурата й под тънката материя и я обагряше в златисто — в цвета на блестящите й коси, разпилени до кръста. Изщракването на вратата я стресна и тя бързо се извърна с надеждата да види Кит. Приветливата усмивка застина на устните й.

— Ти! Какво правиш в стаята ми? Къде е Диабло?

Скарлет огледа Девън с неприкрита неприязън: прекрасното създание пред очите й очевидно очаква пирата и скоро ще украси леглото му като единствен обект на страстта му. Ръцете й се стегнаха, макар да се опитваше да потисне гнева си, беше готова да налети на Девън, но си даде сметка, че Диабло е наоколо и е готов да се притече на помощ.

— Имам да ти кажа нещо — изсъска Скарлет.

— Как намери пътя до Рай? — попита Девън и се отдръпна от прозореца.

— Островът не ми е непознат — припомни Скарлет. — Диабло ми има доверие.

— Казвай каквото имаш да казваш и се махай — подозрително разпореди Девън.

— Бъди готово да тръгнеш утре сутрин. Капитанът заминава със сутрешния отлив, Льо Ватур предаде да го чакаш.

Девън пребледня, Скарлет очевидно е в течение на плановете й да напусне Диабло, нещо повече — завербувана е от Льо Ватур да помогне. Какво ли е казала Скарлет на Диабло, за да го накара да отплава така внезапно? Към Скарлет Девън изпитваше още по-малко доверие, отколкото към Льо Ватур.

— Ще се приготвя.

— Трябва да вървя, преди да ме открият. — С котешка походка Скарлет се отправи към вратата, посегна към дръжката и се спря. — Защо? — попита тя, изпълнена с любопитство. — Защо искаш да напуснеш Диабло? Малцина са по-привлекателни от него. Самата аз не познавам по-добър любовник, а той изглежда истински увлечен по теб. Може би смяташ, че стоиш твърде високо за него?

— Няма да ме разбереш. — Скарлет не пробуждаше желание за сприятеляване и Девън не възнамеряваше да споделя колко ще я заболи от раздялата с Диабло. Налагаше се това чувство да остане погребано дълбоко в сърцето й.

Изсумтявайки с отвращение, Скарлет се извърна бавно и напусна стаята така безшумно, както беше влязла.

Диабло разтри схванатите от умора мускули на врата си и с копнеж погледна към стълбището. След като Скарлет си тръгна, той изпрати един от прислужниците до селото да повика Кайл. Когато Кайл се появи, Диабло му разказа какво бе научил от Скарлет за испанските кораби. Твърде недоволен от намерението на Диабло да отплава без него, лейтенант започна да събира екипажа и да подготви кораба за незабавно вдигане на котва. Въпреки енергичните му протести Диабло остана непреклонен — нямаше доверие на никой друг, комуто да повери грижата за Девън в свое отсъствие.

Диабло се запъти към стаята на Девън, обзет от желание да я люби бавно и страстно до сутринта. Тласкан от нетърпение, изкачи стълбите, вземайки по две стъпала и безшумно влезе в спалнята й. Тя не спеше, както той очакваше, а седнала на един стол се бе вторачила отчаяно в черната кадифена завеса на нощта.

— О, какъв е този тъжен израз? Знак, че ти липсвам ли? — подразни я той.

— Диабло! — Девън скочи и се спусна към протегнатите му ръце. — Толкова е късно. Чаках те.

— Ела в леглото, скъпа, нощта почти свършва, не искам да замина, без да те любя.

— Ще заминаваш? — престори се тя на изненадана и разочарована. — Ще дойда ли с теб?

— Не този път, любима. Заминавам… по работа. Кайл ще остане да ти прави компания.

— Нямам нужда от компания — отвърна тя сепнато. Как ще успее да напусне острова, ако Кайл е по петите й? — Нито пък имам нужда от пазач. А и доколкото познавам Кайл, той ще иска да дойде с теб.

— Независимо от това ще остане. Ще си получи дял от плячката.

Преди Девън да реагира. Диабло я взе на ръце и я постави на леглото. Докато той се събличаше, тя го наблюдаваше с копнеж — приглушената светлина подчертаваше релефно изваяните мускули на великолепното му тяло. Силната му фигура се движеше грациозно и той застана пред нея горд и без свян. Девън гледаше захласната изкусителната му физика и долавяше еротичното му излъчване. Онази мъжка част от него, която й доставяше такова огромно удоволствие, щръкна смело напред от тъмната окосменост между краката му и Девън се престраши да посегне към твърдия като кинжал и гладък като кадифе орган, за да му придаде пулсиращ живот.

Диабло спря ръката й.

— Не, скъпа. Не искам нощта да свърши, преди да е започнала. Отпусни се и ми позволи да те любя.

Изпълнена с мисълта, че е за последен път с Диабло, Девън бе обхваната от пламенно желание. Искаше да остане в съзнанието на този мъж отвъд времето и пространството.

— Сега е мой ред, Кит — оповести тя дръзко. — Остави аз да те любя този път.

Преди да успее да й възрази, тя го придърпа до себе си на леглото и изхлузи нощницата, а той я загледа с трепетно очакване.

— Целият съм твой, скъпа — едва изрече и тя вече се бе отпуснала върху тялото му.

Използвайки усърдно ръце, устни и уста, Девън прибягна до всичко научено от Диабло, за да му достави колкото е възможно по-голяма наслада. Възседна стройните му бедра и го въведе дълбоко във влажната си пещера — той почувства, че полудява от страст. Тя наложи ритъма и Диабло с охота го възприе, кръвта заигра във вените му и той силно се съмняваше, че ще успее да се удържи за дълго. Хвана бедрата й, прикова я към себе си, а нетърпението му нарастваше неудържимо, докато навлизаше диво и дълбоко в нея.

Девън простена в сладка агония, а вълната от силните му чувства сякаш обхващаше и нея. Тя се превърна в кълбо от огън, страст и любов. В следващия миг я обзе величествен, незабравим екстаз.

— Кит!

Диабло не спря, напротив — подхвана с нова настойчивост да разпалва секващия плам на нейната страст. Никога дотогава не се бе чувствал така силен и жизнен — струваше му се, че никога няма да свърши, но постепенно природата надделя и той се изля в нея.

— Будна ли си, скъпа?

— Да. Време ли е да тръгваш?

— Още не. Имаме време отново да се любим, но преди това трябва да ти кажа нещо.

Девън се напрегна. Желаеше ли всъщност да чуе думите му? Интуитивно долавяше какво се готви да й разкрие и си помисли, че е по-добре да остане неизречено. Искаше да се разделят без нежни слова, без да се уверяват в чувствата си — те никога нямаше да се превърнат в реалност.

— Кит, не може ли да почака? Едва ли сега е времето…

— Няма по-подходящ момент, скъпа. Обичам те, Девън. Никога не съм мислил, че ще кажа тези думи на една жена, но ти си по-различна от всички други. Желая да прекарам остатъка от живота си с теб. Искам деца от теб. Копнея… Кокали Господни! Скъпа! Искам да сме заедно завинаги. Ще сторя всичко, което трябва, за да сме заедно.

— Не, Кит. Не съзнаваш какво говориш. — Думите на Диабло изпълниха Девън с възторг, независимо дали бяха искрени, или не. Нейното сърце така преливаше от обич към него, че прехапа език, за да не сподели обсебилите я чувства.

— Отлично съзнавам какво говоря. Нямаш представа каква наслада е за мен да чуя името си от твоите устни. Истинското ми име. Почти забравих, че имам и друго име, освен Диабло.

— Кит, моля те, чуй ме! — почти проплака Девън. — Трябва да си отида. Нашето привличане е обречено. Не става въпрос само за любов. Необходимо е да мислим и за други хора. Баща ми… Годеникът ми… Ти и аз принадлежим към различни светове. Няма да излезе нищо. Как искаш да остана при теб, когато знам, че един ден неминуемо ще получа съобщение, че си бил хванат и обесен?

— Към теб изпитвам повече от обикновено привличане — призна Диабло. — Ако бяхме от една среда, от едно тесто, така да се каже, щяха ли нещата да са по-различни?

— Може би — призна Девън бавно. — Но какъв е смисълът да гадаем и двамата знаем какво представляваш, и как ще завърши животът ти.

— Когато се върна, скъпа, ще чуеш една история. Ще бъдеш шокирана, но ще те накара да промениш отношението си към мен.

— Сериозно се съмнявам, че можеш да кажеш нещо, което ще промени нещата.

— Разголих душата си пред теб, Девън. Аз, Диабло, известен, че пази тайните си и е горд с покорените женски сърца. Кой можеше да предполага, че една крехка жена, която се люби като ангел, ще ме постави на колене? Кокали Господни, Девън! Защо не можеш да ме обичаш, колкото те обичам аз?

Девън се изчерви и прехапа език, за да се въздържи до опише собствените си чувства — знаеше, че само ще причини по-големи мъки и на двамата.

— Ако ще те утеши, мога да кажа, че държа на теб, Кит. Държа повече, отколкото ми е приятно да призная, но е безсмислено да обсъждаме нещо, обречено от самото начало.

— Съгласен съм — подкрепи я Диабло и се усмихна. — Особено, когато копнея да те любя отново. Докато ме няма, размишлявай върху това, което ти казах. А щом се върна, надявам се историята ми да промени мнението ти.

— Може и да си дявол, но когато ме любиш, все едно съм в Рая — въздъхна Девън и се стопи в топлата му прегръдка. — Отведи ме в Рая, Кит.

— С удоволствие, скъпа, стига и аз да дойда.

Диабло бе заминал. Никога повече нямаше да зърне пленителната му усмивка. Сълзи на съжаление пълнеха очите на Девън, докато си припомняше страстната им раздяла точно преди зазоряване. Диабло не подозираше, че няма да я завари, когато се върне. На тръгване той повторно я увери в чувствата си към нея и за момент тя беше почти готова да се откаже от намеренията си. Обляна в сълзи, Девън едва успя да му пожелае попътен вятър — бе прекалено разстроена, за да говори. Достатъчно бе да отвори уста и щеше да му признае колко много го обича, как никога няма да го забрави и че Уинстън никога няма да е в състояние да го измести от сърцето й, но тя остана безмълвна. Как да остане при Диабло? Един ден неизбежно ще бъдат разделени и най-вероятно ще се наложи да гледа как го окачат на бесилката? По-добре да се разделят сега, преди да създадат деца, които само ще усложнят живота им. Как ще им обясни един ден, че баща им е известен пират, извършил безчет убийства?

Девън нямаше никакъв апетит, но слезе в трапезарията не искаше да събужда ненужни подозрения. Тара бе изключително проницателна и нищо чудно да реши, че е редно да предупреди Кайл, ако Девън не се държи както обикновено.

Девън приключваше със закуската, когато Кайл — с трагично — нещастен вид седна на масата. Девън веднага съобрази какво го мъчи, разбираше неговото разочарование. Да бъде оставен като пазач на някаква жена, определено не бе по вкуса на човек, свикнал на приключения в океанската шир.

— Съжалявам, че ти създавам тези грижи, Кайл — увери го тя искрено. — Ако зависеше от мен, щеше да си на борда на „Танцуващия дявол“.

— Да — съгласи се Кайл мрачно, — но Диабло нямаше да ме остави тук, ако не държи толкова много на теб.

Девън се изчерви и избегна погледа на Кайл. Как ли щеше да реагира, ако знаеше намеренията й да остави Диабло още днес? Изведнъж обезпокоителна мисъл проряза съзнанието й: какво ще направи Льо Ватур, когато завари Кайл тук? Надяваше се пиратът да не нарани Кайл.

Девън се извини и се качи в стаята — трябваше да се приготви за пътуването. Кайл проследи бавното й изкачване по стълбите, озадачен от странното й поведение. Непривикнал на женски прищевки, той сви рамене и излезе от къщата — имаше куп обременителни задължения около работата в плантацията, които Диабло бе стоварил на главата му.

Скрит в плиткото заливче на съседен остров, Льо Ватур наблюдаваше с неприкрито злорадство как „Червената вещица“ и „Танцуващия дявол“ се отдалечават от водите на Рай. Скарлет се бе справила великолепно със задачата да измъкне Диабло. Льо Ватур изчака корабите да се скрият от погледа му и се отправи към процепа в кораловия риф, а оттам към скрития залив на Диабло. „Победа“ хвърли котва в залива и хората на Льо Ватур се втурнаха към брега, без да срещнат особени трудности — справиха се много лесно с останалите на острова жени и деца. Нямаше кой да го спре и Льо Ватур се отправи смело към бърлогата на дявола.

С приближаването на къщата стана по-предпазлив, реши да се скрие и да разучи дали Диабло не е оставил някой да пази скъпоценното му съкровище. Предпазливостта му бе възнаградена — едва успя да се прикрие и видя как Кайл излиза от централния вход.

Предположи, че отива към полетата със захарна тръстика: позабави се още малко, докато онзи изчезне от погледа му и едва тогава напусна скривалището си. Сигурен, че няма никой наоколо. Льо Ватур влезе в къщата през парадната врага.

Уведомен от Скарлет коя е стаята на Девън, се изкачи по стълбището и влезе необезпокояван при нея. Тя точно приключваше с приготвянето на чантата, когато някакво шумолене я накара да се обърне. Видя Льо Ватур до себе си.

— Можеше да почукаш — скастри го повече сърдита, отколкото изплашена.

— Не исках прислугата да ме чуе. Готова ли си?

— Диабло остави Кайл да ме пази.

— Знам — отвърна Льо Ватур напрегнато. — Току-що го видях да излиза, така че да побързаме. Екипажът ми е готов да вдигне котва, щом стъпим на борда.

Той дори я дръпна за ръката, за да я поведе по-скоро.

— Чакай! Багажа ми. Взимам някои неща, които ще са ми нужни.

Льо Ватур взе чантата и поведе Девън по стълбището. Тя възнамеряваше да остави на Диабло медальона, който носеше на шията си, но в последния момент се отказа, защото бе подарък от майка й. Той трябваше да се задоволи със спомена от времето, прекарано заедно.

Льо Ватур вече посягаше да отвори парадната врата, когато Кайл нахълта неочаквано в хола от черния вход. Стъписването му бе толкова голямо, че не свари нито да реагира, нито да се защити от мълниеносно изтеглената къса сабя на Льо Ватур. Французинът се прицели право в сърцето на снажния ирландец, ала той успя да се извърне в последния момент и острието го проряза високо в рамото.

Девън запищя при вида на бавно свличащия се на пода Кайл.

— Ти го уби! Безсърдечен разбойник! Ти уби Кайл!

— Не, ma chere — отрече Льо Ватур объркан от изблика на Девън и обхванат от нетърпение да се махне оттам. — Ще оцелее. И най-сериозно те съветвам да престанеш с писъците си, преди да събереш всички от острова. Бях останал с впечатлението, че желаеш да го напуснеш.

— Да… Така е, но не искам никой да пострада. Сигурен ли си, че ще се оправи?

— За какво става дума, момиче? — Кайл все пак съумя да сбере достатъчно сили да попита. — Да не би да изоставяш Диабло? Льо Ватур откъде знае пътя за Рай?

— Прости ми, Кайл — простена Девън, а сърцето й се късаше от обрата на събитията. — Не допусках, че ще стане така. Исках да се измъкна тихо, без никой да разбере. Льо Ватур ще ме отведе обратно в Англия, където ми е мястото.

— Не можеш да му имаш доверие, момиче — предупреди я Кайл, чувствайки как силите го напускат от загубата на кръв. — Помни ми думите: Диабло няма да позволи да изчезнеш така лесно. А ти, Льо Ватур знай, че дните ти са преброени.

Льо Ватур се изсмя злорадо.

— Не ме е страх ни от мъж, ни от дявол.

Той взе чантата на Девън, сграбчи я за ръката и я повлече през вратата.

— Девън! Не тръгвай! Не осъзнаваш какво правиш — молеше я Кайл с последни сили.

— Не мога да го оставя така — дръпна се Девън, стараейки се да се отскубне.

Но Льо Ватур не се предаваше лесно. Той желаеше Девън толкова силно, колкото и паричната награда от баща й. Теглеше я, дърпаше я, блъскаше я и най-сетне я довлече до селото — опитите й за съпротива останаха напразни.

„Победа“ бе единственият кораб на котва в закътания залив. На плажа безпомощните селяни наблюдаваха неподвижни как Льо Ватур почти насила натовари жената на дявола в чакащата лодка. Само след минути доплуваха до кораба и Девън бе качена безцеремонно на борда. „Победа“ направи бърза маневра и Льо Ватур поведе кораба по тесния ръкав към предателския риф, който защитаваше острова.

Веднъж навлезли в открити води, Льо Ватур предаде руля на своя помощник и се присъедини към Девън, която с отчаяние наблюдаваше как Рай изчезва зад хоризонта. Макар и за кратко, но островът наистина се бе превърнал в рай за нея.

— Не се безпокой, ma chere — опита се да я успокои той. — След две-три седмици, зависи от вятъра, ще бъдеш отново при семейството си, а аз ще съм по-богат. За мен ще е удоволствие да превърна пътуването в приятно занимание. Ела. Ще ти покажа каютата.

Похотливата усмивка на Льо Ватур вбесяваше Девън, но тя бе твърдо решена да не обръща внимание на недвусмислените му намеци, да не остава насаме с нечестивия пират и да не попада в компрометиращи ситуации.

За голямо разочарование на Девън посочената й каюта бе очевидно капитанската. Тя бе сигурна. Богато мебелираната с куп скъпи предмети и определено мъжка, можеше да е единствено на Льо Ватур. Той се върна на капитанския мостик — трябваше да зададе курса и да се разпореди за пътуването — и Девън успя да проучи внимателно помещението.

Лишена от житейска опитност, тя се надяваше Льо Ватур да се настани на друго място смяташе, че откупът е от първостепенно значение за него. В такъв случай щеше да е защитена от неговата похотливост. До момента той не бе дал повод да се усъмни в намеренията му и сега усети, че отчаяно се вкопчва за тази надежда.

Веднага след вечеря Девън се оттегли. Не откри ключалка на вратата и реши още на следващия ден да настоява да поставят такава. Преди да заспи се помоли Кайл да се възстанови бързо и потъна в копнеж по Диабло, мъжът, когото обичаше повече от живота си, но не й бе съдено да го има.

Льо Ватур дълго се суети пред вратата на Девън, а слабините му изгаряха от желание да притежават красивата руса богиня в леглото му. Все пак прецени, че е глупаво да се ръководи от страстите си и най-накрая се отдалечи. Времето бе на негова страна. Първо ще се опита да съблазни Девън и ако не успее, едва тогава ще прибегне до сила, за да я обладае. Беше видял как се любят с Диабло като две диви животни. Льо Ватур бе твърдо решен да предизвика желанието й, да я накара да копнее за него така, както за любовника — дявол.

Следващите няколко дни минаха доста приятно въпреки отчаянието на Девън. Самата мисъл никога повече да не види Диабло разваляше настроението й. Напоследък започна да мисли за него като за Кит — това име му подхождаше повече — а не като за Диабло. Той съвсем не приличаше на дявола, както разказваха хората. Веднъж Кайл й довери, че Кит никога не е убивал безпричинно. Нападал предимно търговци, стрелял, за да ги изплаши до смърт и така ги принуждавал да се предадат, често пленявал кораби, без дори да води битка. Само ако кораби на флота преследвали „Танцуващия дявол“ се завързвала битка и тогава можело да пострадат или загинат хора. А и към пленниците на Диабло никой не се отнасял зле. За някои искали откуп, но обикновено оставяли пасажерите, лишени от скъпоценности и багаж, да продължат пътя си.

Името Кит не подсказваше на Девън много за произхода на Диабло. Първоначално реши, че е испанец, но не откри акцент в речта му. Говореше безупречен английски — и то не езика на улицата, а на образован човек. Този мъж бе определено загадка, изпълнена с противоречия. Внимателен, нежен, грижовен, любещ. Арогантен, надменен пират, известен с безскрупулни дела, повечето свободно разкрасени, докато се предаваха от уста на уста. Кой е той всъщност? Не й е съдено да узнае, защото пътищата им никога повече няма да се пресекат.

На четвъртия ден Девън се събуди и видя заоблачено небе и силни ветрове.

— Май се задава буря — подхвърли тя на Льо Ватур, когато той се присъедини към нея на палубата.

— Съмнявам се. Малко ще ни поразклати, но нищо сериозно. Най-вероятно да се окажат по-силнички летни ветрове.

Льо Ватур наистина смяташе, че не предстои нещо сериозно и избра тази вечер, за да съблазни Девън. Всеки изминат ден представляваше сериозно изпитание за търпението му. Според него бе проявил смайваща толерантност — да не забравяме галския му темперамент. Повече не можеше да се сдържа, искаше да се наслади на момичето.

Девън остана скептична към уверенията на Льо Ватур, на глас обаче каза:

— Да предположим, че си прав. А колкото до ключалката на вратата, още не е поставена.

Французинът бе пренебрегнал многобройните й напомняния.

— Ма chere — подхвана Льо Ватур, добре изпълнявайки ролята на загрижен, — била ли си обезпокоявана, откакто стъпи на кораба? Някои от моите моряците да те е закачил?

Макар и с неохота Девън трябваше да признае, че Льо Ватур командваше кораба и екипажа с железен юмрук, бързо раздаваше жестоки наказания при провинение — през последните дни често дочуваше свистенето на камшика, стоновете, писъците и виковете, изтръгнати от ужасни болки. Бе успяла да се въздържа и не споделяше какво мнение има за отношението му към моряците.

— Не, никой не ме е безпокоил досега.

— И за в бъдеще ще бъде така — увери я той нагло. — Хората ми знаят, че изисквам безпрекословно подчинение, но стига сме обсъждали тази тема. Наредих на готвача да приготви специална вечеря. Малък знак да отпразнуваме нашия съюз.

— Трудно може да се нарече съюз — възрази Девън.

— А ти как би го нарекла, ma chere? Според мен той се оказа изгоден и за двама ни. Ти получаваш свободата си, а аз… което искам — завърши тайнствено Льо Ватур. — Та за вечерята…

Няма как да откажа, разсъждаваше Девън. Да разгневи Льо Ватур бе последното нещо, което можеше да си позволи. Доброволно се бе поставила в уязвимо положение и вече съжаляваше. Не бе желала никой да пострада и често се молеше Кайл вече да се е възстановил от раната. Стараеше се да не мисли за Диабло. Стореше ли го, болката бе непоносима.

— Разбира се — прие Девън неохотно. — Благодарна съм ти, независимо, че никак не одобрявам суровите ти действия спрямо Кайл. Постъпката бе безсмислена и можеше да причини смъртта му.

— Наложи се да постъпя така, за да не ни попречат да избягаме. Сигурен съм, че ще оживее. И така, ma chere, до довечера.

С галантен жест, напълно необичаен за занаята му, Льо Ватур поднесе ръката на Девън към устните си, после се обърна и се отдалечи с пружинираща походка.

Смутена, Девън крачеше из каютата, напълно съзнавайки сериозната грешка да се постави в ръцете на Льо Ватур. Не бе я докоснал, но черните му очи я изяждаха при всяка среща и тя ненавиждаше погледа му, който се задържаше много по-дълго от необходимото върху бюста й. Кайл се оказа прав — този мъж не заслужава доверие. Е, помисли си тя, поне е наясно какво може да очаква и бе готова да се справи.

Не след дълго се появи Льо Ватур, придружен от двама моряци, носещи разнообразни блюда с изкусителни ухания. Пиратът се бе издокарал като денди — син кадифен жакет, бяла риза, богато украсена с дантели. Посочи на мъжете къде да поставят ястията и напитките и с небрежен жест ги отпрати.

— Изглеждаш пленително, ma chere — измърка той, щом останаха сами.

Всъщност Девън не бе сторила нищо, за да подчертае естествената си хубост.

— Започваме ли? — попита тя. — Храната ухае чудесно, а аз умирам от глад.

— Прекрасна идея — одобри Льо Ватур. Хищният му поглед говореше, че предпочита да изяде нея, а не сервираните блюда. Макар и нелишен от привлекателност коварното му поведение изостри нервите й.

По прозорците биеше пороен дъжд, а вятърът виеше зловещо, просто бе невъзможно вечерята да продължи — от люлеенето няколко блюда се изсипаха на пода.

— Няма нищо — успокояваше Девън недоволния Льо Ватур. — Вече се нахраних.

— Не така си представях тази вечер, ma chere — извини се той и стана. Стъпи здраво на люлеещия се под, подаде ръка на Девън и й помогна да седне на койката. — Тук ще си в безопасност, докато премине бурята — увери я той, но вместо да напусне каютата, се настани до нея.

— Нямат ли нужда от теб на палубата? — попита тя и усети, че гласът й е готов да й изневери поради обзелата я паника.

— Пек е напълно способен да се справи с кораба по време на буря. А и както вече ти казах, тя едва ли ще продължи дълго. Може би ще успеем да създадем собствена буря тук, в каютата — привърши той лукаво.

— Предпочитам да остана сама — възрази Девън високомерно. — Не бих искала да те отклонявам от задълженията ти.

— Ти не си наивна, ma chere. Разбираш за какво говоря. — Чертите на Льо Ватур придобиха хищен израз и той посегна към нея. — Знаеше какво те очаква, когато се съгласи да тръгнеш с мен. — Сграбчи я през кръста и я притегли към себе си.

— Ти обеща! — дърпаше се Девън, като го удряше с юмруци по гърдите. — Каза, че ще ме отведеш при баща ми, без да ме нараниш.

— Да те нараня е последното, което желая — увери я Льо Ватур успокоително. — Знам, че Диабло ти се наслади и сега просто искам същото.

— Пусни ме! Ти съвсем не приличаш на Диабло. А и това, което се случи между нас, не е твоя работа. Знай, една моя дума и баща ми ще те отпрати, без да ти даде пукната пара.

— Баща ти ще плати и то добре — изсмя се Льо Ватур. — Докато си в ръцете ми аз диктувам сумата. Да не говорим, че няма да видиш баща си, докато не си получа наградата. А дотогава ще съм отплавал далеч и ще е прекалено късно да се коментира дали съм честен. Искам те, ma chere, и то сега!

Обзет от непреодолимо желание, Льо Ватур притисна устни към Девън в такава страстна целувка, че дъхът й секна. В следващия миг ръцете му бяха навсякъде по бедрата, гърдите, краката. Стисна я грубо и тя извика от болка. Извличайки неподозирани сили някъде дълбоко от себе си, Девън се съпротивляваше отчаяно — борбата й не отстъпваше на свирепата буря навън. Притисната по гръб към койката, тя усети как тежкото тяло на Льо Ватур я задушава.

— Грубиян такъв! — изсъска тя, докато той се опитваше да я укроти.

— Не исках да се получи така, ma chere — едва рече той, останал почти без дъх. — Надявах се да ми се отдадеш доброволно, но съм готов да прибягна и до сила. Кое предпочиташ?

— Върви по дяволите, Льо Ватур! Сега разбирам защо нито Диабло, нито Кайл ти имат доверие. Ти си луд, ако си въобразяваш, че ще се отдам на проклетник като теб.

— По-добър любовник съм от Диабло. Скарлет може да го потвърди.

Чула имената на Диабло и Скарлет, обвързани по този начин, Девън изпадна направо в бяс и поднови съпротивата си. Ала скоро си даде сметка колко безплодни са усилията й пред желанието на Льо Ватур. Усети силно дръпване и чу раздирането на плат — в следващия миг горната част на роклята й вече не бе върху тялото й, черните очи на Льо Ватур блеснаха похотливо той се взираше в бледите й гърди, оголени от силните му ръце.

— Mon Deu! Ти си прелестна, ma chere. Веднъж да те обладая и няма да помислиш за друг мъж.

— Ти си нахална, самодоволна свиня!

Лицето на Льо Ватур придоби сурово изражение и той започна да къса дрехите й. Острите й думи отстраниха привидното му благородство и разкриха истинската му жестока същност.

— О, не съм достатъчно добър за теб! Какво има Диабло, което аз нямам?

— Сърце! — сряза го Девън осъдително. — Остави ме и няма да кажа нищо на баща ми.

Льо Ватур бе прекалено възбуден, за да го е грижа за графа на стотици километри далеч оттук. Отдръпна се малко и започна да сваля дрехите си — последната пречка към осъществяване на неговия замисъл.

Девън съвсем точно си даде сметка, че е на крачка от изнасилването. Отвори уста и изпищя, но викът й бе заглушен от свистенето на вятъра. Вместо да намалява, бурята се усилваше, ала обладан от всепоглъщащата си похот, Льо Ватур не забелязваше нищо. И тогава съдбата милостиво се намеси, за да отърве Девън от коварните му намерения.

Корабът силно се наклони и остана така сякаш часове, изправи се, но само за да се килне силно на другата страна. Двете борещи се тела се изтъркаляха от койка и тупнаха на пода.

— Mon Deu! — възкликна Льо Ватур и се изправи. Ръката му бе на дръжката на вратата, когато силен трясък извести за нови тревоги, той се извърна и извика към Девън: — Не съм приключил с теб!

В следващия миг изчезна — бе успял да отвори вратата въпреки натиска на поройния дъжд и яростния вятър.

Разридана, Девън се примъкна до койката единствената й грижа сега бе да се задържи да не падне отново на пода. Господ бе чул молитвите й — предостави и кратък отдих, но какво ще стане, когато Льо Ватур се върне? Отново ли трябва да преживее всичко това?

Бурята продължаваше да вилнее и Девън се чудеше дали ще успеят да се измъкнат. Морето бе жесток господар — унищожава безмилостно и ревниво задържа онова, което иска. Девън бе убедена, че ще загине безславно и никой никога няма повече да я види или чуе. Дали щеше да липсва на някого, чудеше се тя мрачно. На баща си определено, вероятно и на Уинстън, може би за известно време дори на Диабло. Докато намери друга, която да я смени.

Диабло… Кит… Какво ли ще си помисли, когато се върне и види, че я няма, че Кайл е ранен заради нея? Дали щеше да я намрази? Може би така щеше да е най-добре. Само някой жесток номер, скроен от Скарлет и Льо Ватур, бе в състояние да го накара да отплава от Рай, разсъждаваше Девън и Диабло със сигурност щеше да побеснее, щом открие измамата. Дали държеше достатъчно на нея, за да тръгне да я търси? За негово собствено добро тя искрено се надяваше да не го стори. Появяването му в Англия бе равносилно на подпис под смъртната му присъда.

Ужасен шум от чупещо се дърво изтръгна Девън от мислите й. Викове и крясъци по-силни от виещия вятър я тласнаха бързо да скочи от койката, наметна пелерина над оскъдните остатъци от дрехи и убедена, че корабът ще потъне всеки момент, реши да напусне каютата.

Ръката й бе на дръжката, когато вратата се отвори със замах и я изтласка назад. Няколко мъже, вир-вода, почти удавени, нахълтаха вътре и внесоха някакво тяло. Девън веднага разпозна Льо Ватур. Тя им направи път, за да го отнесат до койката. Едва тогава забеляза около тридесет сантиметровото парче дърво, което стърчеше от бедрото му, както и странния ъгъл, под който бе извита дясната му ръка.

— Какво стана?

— Основната мачта се счупи и капитана не успя да се дръпне навреме — изръмжа Пек, помощникът на Льо Ватур.

— Ще оживее ли?

— Кой знае!

— Къде е лекарят?

— Мъртъв. Мачтата го притисна. Не беше толкова бърз, колкото Льо Ватур.

Коравосърдечните отговори потресоха Девън.

— Кой ще се грижи за него като няма лекар?

В следващия миг нов тътен разкъса въздуха и Пек бързо разпореди:

— Направи каквото можеш. Ще ти оставя едни моряк да ти помага, но останалите ми трябват.

Той изчезна, последван от всички, а Девън остана с един дребен, сбръчкан пират, очевидно прекалено стар, за да е от някаква полза на палубата.

Девън се загледа в Льо Ватур и я обхвана ужас. Личеше си, че е пострадал тежко. Заради онова, което се опита да й стори, заслужаваше да го остави да умре, но не можеше… той бе човешко същество, макар и окаяно, а тя бе достатъчно добросърдечна и щеше да му помогне. Не че бе особено веща в лечебните изкуства. Напротив.

— К’во шъ праиш, милейди? — попита неуверено стария пират, взирайки се в кървящия капитан.

— Как се казваш?

— Викат ми Дърдорко, защото се разпраям истории.

— Е, Дърдорко, какво предлагаш? Готова съм да направя каквото мога, но то не е много.

— Малко помагах на доктора, ама и аз не зная кой знае колко. Е, за начало да махнем дървото — предложи Дърдорко. — И да опитаме да спрем кръвта. После да видим как да понаместим ръката.

Стиснала зъби, за да не й прилошее, Девън помогна на Дърдорко да измъкнат голямата треска от крака на Льо Ватур. Промиха отворената рана с огромно количество ром и успяха някак си да понамалят кървенето. За щастие през цялото време капитанът остана в безсъзнание. За късмет кракът не бе счупен. Превързаха раната с чисти бинтове и се захванаха с ръката.

Девън изпрати Дърдорко да търси дъска, за да я използват вместо шина. В това време Девън установи, че счупването е между лакътя и китката. Дърдорко се върна. Наместиха костта и прикрепиха ръката към дъската, а после откриха в лекарската чанта опиева тинктура и изляха солидна доза в устата на Льо Ватур.

Изтощена, Девън се отпусна на стола и затвори очи. Старият пират се зае да измие Льо Ватур и му навлече чиста нощница. Едва тогава тя проумя, че бурята е отслабнала — по някакъв начин бяха успели да се измъкнат. Изненада се да открие, че е все още жива и не наранена, макар „Победа“ вероятно да бе сериозно пострадал.

През следващите няколко дни пиратите бяха прекалено заети, за да обръщат внимание на Девън — имаше толкова много неща за поправка по кораба. Искаше да остане незабелязана, затова предпочете да не излиза от каютата. Прекалено пострадал, за да бъде преместен, Льо Ватур остана в същата каюта и Девън се видя принудена да спи на сламеник. Дърдорко влизаше и излизаше постоянно: носеше храна и полагаше грижи за ранения. Пек идваше всекидневно: да следи как върви оздравяването на Льо Ватур и да получава разпорежданията на дошлия в съзнание капитан.

По някакво чудо или заради обилното количество ром, но раната на Льо Ватур не гнояса и макар, и бавно, но зарастваше. След седмица, подпомогнат от двама снажни пирати, той изкуцука до друга каюта. Бе достатъчно суетен, за да позволи Девън да го вижда тъй безпомощен. Беше ясно обаче, че дясната му ръка никога няма да си възвърне предишната гъвкавост. И все пак имаше за какво да е благодарен. Само че характерът му пречеше и той бе по-скоро огорчен. Съдбата се намеси и го лиши от възможността да осъществи дълго, внимателно и сериозно подготвяния план да обладае Девън. Очевидно трябваше да се откаже от удоволствието да опознае тялото й. Оставаше утехата от наградата на графа.

Никой не се радваше повече от Девън на осакатяването на Льо Ватур. Планът му за съблазняването й пропадна, но твърдо бе решил да получи цялата награда от баща й, затова не позволяваше на екипажа да я закача. Когато се пооправи и вече можеше да се придвижва, макар и мъчително, без чужда помощ, той посети Девън в каютата.

— Е, ma chere, пътуването не мина точно както възнамерявах —подхвана той небрежно. — Имах намерение да се опознаем интимно.

— Не желая да те оскърбявам, но се радвам, че стана така. Ако не беше пострадал, щеше да ме изнасилиш — припомни Девън.

Устните на Льо Ватур се свиха в горчива усмивка.

— Изнасиля е силна дума. От теб се искаше само да не се съпротивляваш.

— Какво искаш, Льо Ватур — смени темата Девън.

— Ако бях в състояние, щях да ти покажа, но както вървят нещата, ще стигнем Англия, преди да се възстановя напълно, за да ти отдам дължимото — оплака се той с горчивина. — След четири-пет дни ще бъдем при устието на Темза.

У дома, развълнува се Девън. Дали щеше да успее да се върне към предишния си начин на живот, след като вече опозна и обикна Диабло? Нямаше да е лесно да застане до Уинстън, след като доброволно сподели леглото на Диабло. А още по-трудно, мислеше си мрачно тя, ще бъде да се омъжи за годеника си, ако той все още я иска. Срещата с баща й, изглежда, бе единственият светъл лъч в нерадостното й бъдеще. Просто ще трябва да се научи да живее без красивия пират, когото обикна. Изведнъж обезпокоителна мисъл обсеби съзнанието й.

— Как ще влезеш в лондонското пристанище? Рискът не е ли прекалено голям? Няма ли да те арестуват?

— На мачтата ми ще се вее британското знаме — отвърна Льо Ватур лукаво. — Номерът би трябвало да мине, стига да сме достатъчно внимателни да не събудим подозрения. Възнамерявам да стигна до Лондон и да се измъкна оттам, преди властите да разберат, че съм се мяркал наоколо. Къде ще открия баща ти?

— Вероятно в Чатам Хаус, градската ни къща в Лондон — отвърна Девън замислено. — Татко не обича да стои много-много в провинцията откакто мама почина.

— Чудесно, ma chere — ухили се Льо Ватур, без да си дава труд да скрие алчността си.

По пътя към лондонското пристанище „Победа“ не се натъкна на никакви неприятности. Девън с раздразнение научи, че няма да бъде пусната на брега веднага — трябвало да изчака Льо Ватур да се срещне с баща й и да прибере наградата. Не й оставаше нищо друго, освен да снове из каютата, докато пиратът уреди въпроса на сушата. Преди да тръгне, той остави пазач пред вратата, за да предотврати евентуалното й бягство.

Девън съжаляваше единствено за раздялата с медальона — носеше го постоянно на шията си, защото в него бе скътана снимка на майка й. Пиратът обаче й поиска нещо за доказателство пред баща й и медальонът се окача единственото, което успя да предложи на Льо Ватур.