Танцуващият дявол

Глава дванадесета

— Кълна се в брадата на Аллаха, Диабло! Какво си намислил? — просъска Акбар, когато видя капитана да излиза през входната врата и да влачи Девън след себе си. — Щом не можеш да свършиш работата, защото не ме удостоиш с честта аз да убия жената? Няма да се церемоня като теб.

— Достатъчно, Акбар. Хайде да се омитаме оттук преди целият град да е тръгнал по петите ни — сряза го Диабло. Дълбоко в сърцето си бе наясно, че никога няма да нарани Девън.

Без да обръща внимание на възраженията й, вдигна я, настани я в наетата карета и скочи в купето. Затръшвайки вратата, Акбар продължи да сипе бедствени предсказания, зае мястото на кочияша и като размаха камшика, подкара каретата през тъмния град.

— Няма да успееш — предупреди Девън, вторачена гневно в Диабло. — Властите ще те хванат, преди да смогнеш да напуснеш лондонското пристанище.

Диабло се усмихна с обезоръжителен чар.

— Нима си въобразяваш, че съм толкова глупав, та да тръгна от лондонското пристанище? Съветвам те да се опиташ да си починеш, Девън. Чака ни дълъг път.

Девън отвори вратата, но Диабло я изпревари.

— Няма да предприемаш нищо, което може да нарани детето ми, откажи се да скачаш от каретата. След като синът или дъщеря ми се появи на бял свят, прави каквото щеш с живота си.

— Нима си толкова жесток, че ще ми отнемеш детето? — възкликна Девън. — Някога ме обичаше.

— Да, някога те обичах — призна Диабло тихо. — Това бе преди заговора ти с Льо Ватур, преди да ме измамиш. Докато се влюбвах, ти си кроила планове за отмъщение. Толкова долно ли е положението ми в обществото, та не можеш да ме възприемеш сериозно? Дъщерята на граф и пират — колко ли си се смяла на искрените ми чувства.

— Никога не съм се присмивала, Диабло. Наистина! — Девън въздъхна тъжно. — Нима не разбираш? Налагаше се да те напусна. Нашата любов е обречена от самото начало. Ужасната мисъл един ден да те видя увиснал на бесилото ми пречи да следвам зова на сърцето си.

— Лъжи! Само лъжи! — сряза я Диабло презрително. — Но не се тревожи. Няма да убия майката на детето си. Ако наистина си бременна, ще се грижа за теб докато родиш, после си свободна да си тръгнеш сама.

Шокирана от жестоките му думи. Девън се умълча, мисълта да отнемат собственото й дете, късаше сърцето й. Диабло също се умълча и потъна в спомени: не познаваше нещо по-сладко от топлото, изпълнено със страст тяло на Девън — откликваше на желанията му, приемаше с охота ласките и прегръдките, отвръщаше с жар и го отвеждаше в тайните кътчета на нейната плът с радост и без задръжки. Каква изкусна актриса е тя и как го подведе, че е на път да го обикне.

Мислите на Диабло бяха прекъснати усети тежест върху рамото си. Погледна към заспалата Девън и с изненада откри колко доверчиво е облегнала русата си глава на него. Стисна юмруци, полагаше усилия да се въздържи да не обгърне крехкото й тяло и да я придърпа, за да я настани по-плътно до себе си. Накрая обаче направи точно това, срещу което се съпротивляваше, задържа я в ръце, както човек би поел нежно цвете. Докато се роди детето им, нейното удобство и грижата за нея са единственото му задължение. Бе я отвлякъл от защитения й удобен дом и си даваше сметка за сериозната отговорност да не допусне да се случи нищо лошо на нея или на детето. С тази мисъл Диабло я прегърна още по-плътно, а люлеенето на каретата скоро потопи изтерзаното му тяло и ум в неспокоен сън.

Три дни по-късно каретата влезе в градче на каменистия бряг на Корнуол. Напълно изтощена, Девън изгуби надежда за края на пътуването. От друсането по неравните пътища я болеше всичко. Спираха по малко от време на време да хапнат и да се поосвежат, ала Диабло не й позволи да се отдалечава, колкото й да я смущаваше това. Нито една нощ не отседнаха в някой от удобните ханове по пътя. Диабло и Акбар се редуваха да карат каретата и спираха само в най-тъмните часове на нощта, за да починат конете.

Девън почти не разговаряше с двамата мъже. Мрачните осъдителни погледи на Акбар я смразяваха, а Диабло се скри зад фасада от привидно презрение, ала за нея мълчанието му бе за предпочитане пред словесните му обиди. Каретата пресече градчето Пензанс и се насочи към морето. Ако не бе така разстроена и изтощена, щеше да се наслади на дивата пустош и характерна природа, ширнала се пред очите й.

Високо на брулена от ветровете скала, обърнат към закътано заливче, се издигаше древен замък. Порутените стени само подчертаваха неговата древност и Девън не се изненада, че каретата пое към импозантната постройка. Един-единствен мъж чакаше Диабло. Той скочи пъргаво от каретата и двамата се поздравиха сърдечно.

— Е, приятелю, значи се върна. Надявам се мисията ти да е приключила успешно.

Мъжът говореше със силен глас — тъй гръмък, че приковаваше вниманието и на приятели, и на врагове. Бе едър почти колкото Акбар, главата му — обрасла с черна къдрава коса и дълга черна брада чак до широките му гърди. Изглеждаше малко над тридесет, интелигентни очи синееха под свъсените вежди, а широката уста се криеше от гъстата брада. Потрепването на яките мускули по ръцете и краката говореха красноречиво за активния, изпълнен с физически труд живот, който водеше.

— Мисията ми, ако не успешна, бе… поучителна — обяви Диабло тайнствено. — Готви се за изненада, Кормак. — Той се обърна към каретата и буквално извлече Девън през отворената врата. — Да ти представя лейди Девън Чатам.

— Довел си я тук? — избухна Кормак втрещен. — Полудя ли, човече? Мислех, че се готвиш да я убиеш, а не да взимаш момичето със себе си.

Девън се вкопчи в ръката на Диабло и се сви — тъй очевидно бе неодобрението на Кормак, а и лицето му придоби свирепо изражение. Съвсем несъзнателно Диабло обгърна треперещите й рамене, за да я защити.

— Има обяснение, Кормак — уведоми той мъжа. — Ще го узнаеш по-късно, но да караме подред. Има ли място, където Девън да си отдъхне. Напълно изтощена е.

— Да — Кормак оглеждаше Девън с очи на опитен познавач на жени и си личеше, че одобрява видяното. — В тази купчина камъни има изобилие от празни стаи.

Кормак тръгна напред. Диабло избута Девън пред себе си, а Акбар с вързопа дрехи, ги последва. Стаята, определена за Девън, бе на втория етаж.

— Ще се погрижа да ти донесат вана и храна — осведоми я Диабло лаконично. — После ти предлагам да си починеш. Не желая, по какъвто и да е начин да заплашваш здравето на детето ми.

Обърна се и бързо излезе. Със зяпнала уста Кормак тръгна след него.

Останала най-сетне сама. Девън почувства как гневът измества умората. Остави се Диабло отново да я отвлече и да диктува живота й, фучеше тя. Та този мъж е готов да я убие, за Бога! И нищо чудно да го стори, щом детето се роди. Трябва да избягам, мина й през ума, и се втурна към вратата. Констатира, че е заключена отвън. Бягство през прозорците бе изключено — те гледаха към морето, а долу имаше само остри назъбени скали.

След известно време Диабло отключи вратата и в стаята влезе прислужница с безизразно лице и двама невзрачни мъже внесоха вана с гореща вода за банята на Девън, за голямо нейно облекчение Диабло не се задържа. По-късно същата намусена прислужница донесе табла с храна, а Диабло изчака жената да излезе и отново заключи вратата. Макар храната да изглеждаше добре, Девън нямаше никаква апетит и легна. Сгуши се между плесенясалите чаршафи и скоро потъна в дълбок неспокоен сън.

— Невероятно е колко много се е усложнил животът ти толкова кратко време — отбеляза Кормак, а устните му играеха подозрително. В действителност той страшно се забавляваше с новото развитие на нещата и ако съжаляваше, то бе, че няма да присъства на фойерверките, които неминуемо щяха да последват. — Не ти завиждам, Диабло. Какво смяташ да правиш с момичето?

— Няма да нараня майката на детето си — мрачно отвърна Диабло, а свъсените му вежди само подчертаваха отчаянието му.

— Нищо чудно да лъже, за да отърве кожата — подметна Кормак лукаво.

— И според мен е така — подкрепи го Акбар зловещо. — Диабло е прекалено доверчив. Веднъж вече се оказа излъган и мислех, че си е взел поука. Съветвам те да…

— Не желая да слушам никакви съвети! — сряза го Диабло. — Какво става с вечерята, Кормак? Нали беше готова? Умирам от глад.

Седнаха на масата и се захванаха с многобройните блюда, поднесени по указание на домакина. Самият той бе контрабандист и от време на време прикриваше плячката на Диабло като негов отколешен приятел.

— Има ли свещеник в Пензанс? — въпросът на Диабло смая сътрапезниците му. Привидно безобидното му любопитство предизвика острите протести на Акбар.

Девън се нуждаеше от спокоен сън. Последните няколко дни, така хаотични и изпълнени със събития, изцедиха силите й. Дълбоко в сърцето си знаеше, че бе се разминала на косъм със смъртта. Едва не умря от ръцете на мъжа, когото обичаше — това я разстрои дълбоко и сега се чувстваше несигурна за бъдещето си.

Диабло влезе тихо в стаята на Девън и я завари да спи дълбоко въпреки обилната слънчева светлина, която нахлуваше през сводестите прозорци. Възнамеряваше да я събуди, но се спря и се загледа в нея — обзе го странна смесица от сегашната омраза и минала дълбока обич. Отчаяно се опита да съхрани непроницаемата стена, с която обви сърцето си. Изглеждаше толкова невинна. Но при спомена за отнетите животи — а именно тя носеше вина за тях отпъди натрапилата се мисъл. Съобрази защо е дошъл и тихо произнесе името й.

Девън бавно отвори очи и го погледна изплашено.

— Какво има?

Студеният сребрист пламък в очите му я изтръгна от съня и я върна към жестоката действителност на неговата омраза. Дали не съжаляваше, че е пощадил живота й?

— Време е да ставаш — отвърна той хладно. — „Танцуващия дявол“ ще дойде да ни вземе днес, а ни чака доста работа. Приготви се и слез долу.

Извърна се рязко и излезе сякаш едва понасяше да я гледа.

Девън въздъхна дълбоко, стана бързо, изми се, извади чиста рокля от вързопа, оставен снощи в стаята й и се облече. Вратата бе отключена и тя слезе по стълбището. На долната площадка Диабло крачеше нетърпеливо напред-назад.

— Хайде, закуската ти е готова.

— Не съм гладна — съобщи Девън намусено.

— Таблата с вечерята остана недокосната снощи. Днес ще ядеш, дори ако се наложи да те храня насила. — Той я сграбчи за ръката и я поведе към трапезарията. На масата имаше само един прибор. — Ние вече закусихме — последва краткото му обяснение.

Овесената каша засядаше в гърлото й, но горещият чай помагаше да я преглътне. Изяде достатъчно, за да е доволен Диабло и напуснаха порутения замък. Каретата чакаше пред главния вход, на капрата Акбар бе готов да подкара конете незабавно. Без никакво обяснение Диабло вкара Девън вътре и се настани до нея. Изненада се, когато видя стегнатия вързоп с дрехите си до седалката. В следващия момент Кормак се присъедини към тях. Макар облечен в груби дрехи като земевладелец, изглеждаше свиреп, направо всяваше страх и същевременно бе впечатляващ. Щом затвори вратичката и каретата потегли.

— Къде отиваме? — попита Девън рязко.

Гъстите вежди на Кормак се стрелнаха нагоре.

— Не си ли уведомил момичето?

— Ще направи каквото й кажа — отговори Диабло кратко и млъкна.

— Нищо подобно — обади се Девън. — Имам право да знам къде ме водите.

Мълчанието продължи. Кормак само сви рамене и насочи вниманието си към прозореца. Скоро каретата навлезе в градчето, разположено в подножието на скалата, продължи със същата бясна скорост и накрая рязко спря пред стара неугледна постройка в другия край на селището.

— Къде сме? — попита Девън, а по гърба й полазиха ледени тръпки на ужас.

— Градчето се нарича Пензанс, а тази постройка я използваме за църква — благоволи да обясни Кормак. Диабло остана невъзмутим — предпочиташе да запази вглъбеното си мълчание, а горе на капрата Акбар мърмореше ядно очевидно турски нецензурни изрази.

— Църква? Не разбирам. — Истински учудена, Девън погледна безпомощно към Диабло.

Най-после Диабло прецени, че е дошъл моментът да разкрие намеренията си и наруши дългото си мълчание.

— Тук сме, за да се венчаем.

— Да се венчаем! Но ти ме мразиш! Не, няма да стане — протестираше разпалено Девън. — Винаги съм се на надявала, че съпругът ми ще ме обича.

— Като Уинстън, например? — подхвърли иронично Диабло.

— Да, като Уинстън — решително заяви Девън. — Защо постъпваш така?

— Дори за теб трябва да е очевидно. Няма да позволя детето ми да се роди копеле. И ако искаш вярвай, ако искаш не, но Уинстън не е образец на добродетелността, както си въобразяваш.

— Кое те кара да си толкова сигурен — предизвика го Девън. — Та ти дори не го познаваш.

Здраво стиснатите устни на Диабло й подсказаха, че няма да изкопчи нищо повече. Вместо това той я повлече към църквата. Кормак отвори вратата и в следващия миг тя крачеше по пътеката към олтара, където ги очакваше тържествено облечен мъж.

— А, ето ви най-после — посрещна ги той с топла усмивка. — Бях решил, че сте се отказали. Каква красива булка — направи той комплимент на Девън все така усмихнат. — Започваме ли?

— Да, отче. Започвай — кимна Диабло. — Плаваме след половин час и бързаме да се венчаем.

Пасторът не зададе повече въпроси — познаваше Кормак и можеше да се досети с какво се занимава другия мъж. Ако не беше контрабандата и пиратството, половината семейства в Пензанс щяха да гладуват, а другата направо да бедстват. Неговата малка църква нямаше да съществува без помощта на мъже като Кормак. С отворен молитвеник и обърнат с лице към младата двойка, отец Клемънт отслужи кратката служба — Девън и Диабло бяха венчани.

Напълно объркана, Девън се опита да си отвори устните и да протестира, но дрезгавият шепот на Диабло я макара да млъкне.

— Не ме карай, да изпълня първоначалния си замисъл. Все още съм склонен да те убия.

Целият свят около нея се въртеше и Девън не чу нито как пасторът се обръща към Диабло с името Кристофър, нито съгласието му. Дори не разбра, че и тя трябва да даде своето съгласие. Наложи се Диабло да я сръга в ребрата. Поемайки дълбоко дъх, Девън произнесе „да“, но така тихо, че пасторът я помоли да го повтори.

В следващия миг всичко приключи и Диабло надяна на пръста й тежка златна халка. Тя бе омъжена! Господ да и е на помощ, но току-що стана съпруга на дявола! Целувката на Диабло бе бърза и небрежна, затова пък Кормак я целуна звучно по бузата. От Акбар получи само един намръщен поглед.

Почти в транс Девън подписа брачното свидетелство и не обърна внимание на подписа на Диабло. Ако бе на себе си щеше да се изненада да види името Кристофър Дъглас Линли, херцог на Гренвил, изписано след нейното. После бързо напуснаха църквата и почти я натикаха в каретата, така започна брачният й живот.

Каретата потегли на часа по висок изключително красив и самотен път покрай морето. След няколко километра спряха на обветрено място с изглед към малък, но дълбок залив, където „Танцуващия дявол“ бе хвърлил котва.

По време на разтърсващото пътешествие от Пензанс Девън сякаш бе напълно забравена — Диабло и Кормак обсъждаха кораби, товари и разписания. Наистина ли бе мечтала да се омъжи за Диабло? Дали всичко не бе кошмар и тя ей сега ще се събуди в собственото си легло? Не. Масивната златна халка тежеше на пръста й, макар да приличаше повече на примка, отколкото на знак за обич. Дали някога отново ще спечели любовта на Диабло? Искаше ли го?

Внезапно разговорът между двамата мъже секна и Диабло излезе от каретата, за да й помогне да слезе.

— Останалата част от пътя ще извървим пеша — осведоми я той. Кормак пъргаво седна на освободената от Акбар капра.

— Попътен вятър и дяволски късмет — пожела усмихнат едрият контрабандист. — Отбий се пак, когато трюмовете ти са пълни с френско вино или испански подправки и дървено масло. Гарантирам ти най-високите цени. На теб, милейди, също късмет — обърна се той към Девън, убеден, че тя ще има нужда от него, ако възнамерява да живее в съгласие със своенравния си съпруг.

— Довиждане, приятелю, и благодаря както за гостоприемството, така и за каретата.

Акбар взе торбите с дрехите на Девън и Диабло, каретата пое обратно по пустия път.

— Хайде, Девън!

Диабло я хвана за ръката и я поведе към ръба на скалата.

В първия момент Девън реши, че възнамерява да я бутне в морето, но видя как Акбар изчезва по отъпканата пътечка надолу към тесен плаж в подножието. Макар пътеката да бе стръмна, не бе така недостъпна, както изглеждаше на пръв поглед и с помощта на Диабло Девън доста леко я преодоля. Тя подозираше, че поне заради детето Диабло няма да допусне да й се случи нещо лошо. Слава Богу, безопасността й не бе доверена на съмнителен човек като Акбар, защото тогава се съмняваше дали щеше да достигне плажа жива.

— Добре ли си? — попита Диабло загрижено. Останалата без дъх Девън кимна. — Ето, лодката идва.

Само след минути лодката, изпратена от „Танцуващия дявол“ стигна брега. Двама мъже скочиха в плитчината, за да я задържат. Диабло взе Девън на ръце и като нагази до колене в тюркоазната вода, безцеремонно я постави в лодката. Забеляза недоумението и неодобрението в очите на мъжете, когато я разпознаха. Нима целият екипаж на Диабло я мразеше и то за нещо, за което нямаше представа?

Щом стъпи на борда на „Танцуващия дявол“, Девън разбра колко всъщност я ненавиждат. Гневен ропот се разнесе от единия до другия край на кораба и накрая Диабло се видя принуден да сложи нещата на място.

— К’во дири кучката на борда, кап’тане? — провикна се Данси. — Да я видим как увисва от дока ли я домъкна.

Данси бе загубил жена си и детето си при нападението.

— Дай я на нас! — обади се друг.

Само веднъж през живота си Девън бе изпитвала подобен на обзелия я в момента страх — когато ръцете на Диабло стискаха шията й.

— Стига, момчета! — обяви високо Диабло и вдигна ръка във въздуха, за да ги усмири. Мнозина се подчиниха, но някои продължиха да мърморят. — Днес лейди Девън стана моя съпруга. Отец Клемънт в църквата в Пензанс ни венча преди по-малко от час.

Думите му бяха посрещнати с викове, протести и неодобрение.

— Предател! — изрева един от пиратите.

— Защо го направи? — питаше друг.

— Ако този, който ме нарече предател, излезе крачка напред, с удоволствие ще го разубедя. — Почернялото му от гняв намръщено лице парира ново предизвикателство. — Лейди Девън е моя съпруга и няма да допусна никой да се отнася към нея с неуважение. Хайде, момчета, чака ни кораб да управляваме.

Без да спрат да мърморят, мъжете все пак се подчиниха на всички заповеди, подадени от Акбар и корабът потегли. Бяха още в английски води и напълно съзнаваха грозящата ги опасност.

— Защо не им каза, че не съм виновна? — поинтересува се Девън.

— Как да им кажа нещо, в което аз самият не съм убеден? — отвърна й Диабло свирепо възмутен.

Изведнъж Кайл застана до Диабло и Девън му се усмихна приветливо, разчиташе поне на един приятел тук. Осъдителният му израз и твърде официалният поздрав обаче не оставиха никакво съмнение у Девън относно чувствата на Кайл.

— Радвам се, че Диабло не те уби, момиче — отбеляза той хладно. — Ако смятах, че е способен да ти прекърши шията, никога нямаше да му позволя да отплава за Англия. Озадачава ме обаче, защо се ожени за теб и още повече защо те доведе тук, където никак не си желана. Какво ти стана, Диабло?

— Кайл, моля те, повярвай ми. Нямам нищо общо с нападението на Рай — уверяваше го Девън.

Кайл сякаш не я чу.

— И какво печелиш, като уговори Диабло да се ожени за теб? Готова си да живееш с него и да изпитваш омразата му?

— Не съм го уговаряла, той…

Не успя да довърши обяснението си Диабло обяви грубо:

— Девън носи дете от мен.

— Милостива Майко Господна! Наистина ли, момиче?

Девън почервеня, бе се надявала още известно време да укрива своя позор.

— Мисля… да — призна тя шепнешком.

Свирепото изражение върху лицето на Кайл мигом бе заместено от състрадание. Не завиждаше на Девън, че ще живее с човек, чиято обич бе превърнала в омраза и недоверие благодарение на една толкова осъдителна постъпка. С известно безпокойство се зачуди какво възнамерява да прави Диабло с нея след раждането на детето. Кайл познаваше моментните пристъпи на Диабло да проявява безмилостна жестокост и се опасяваше да не би необузданото му възмущение да го тласне към нещо, за което после да съжалява. Кайл не намери думи в сърцето си да насърчи Девън и остави мълчанието да внуши неловкост у младата жена. Ако Девън наистина бе издала тайната на пътя до Рай, тя бе виновна и напълно заслужаваше наказанието, което Диабло имаше наум. Единствената реакция на Кайл към думите на капитана бяха:

— Милостива Майко Господна!

В продължение на три дни Девън не прекрачи прага на каютата, дори нямаше желаеше да го стори. Откритата враждебност на пиратския екипаж изтласкваше от главата й всяка мисъл за разходка по палубата. Ограничаваше се да крачи в тясното помещение през деня и глътваше по малко чист въздух, застанала до прозореца с изглед към кърмата.

Не бе виждала Диабло от момента, когато застанала по средата на каютата, наблюдаваше как той прибира личните си вещи, които — Девън предполагаше — премести там, където спеше сега. Имаше повече от достатъчно време да премисли какво ще й донесат следващите месеци и години, ако, разбира се, остане жива. След като роди бебето, щеше да бъде захвърлена като стара обувка и никога повече нямаше да види детето си. Не! — тръсна решително глава тя. Няма да позволи това да се случи. Та кой щеше да се грижи за детето й? Тара? Скарлет? Подобна мисъл я ужасяваше повече дори от собствената й евентуална смърт.

Докато Девън кръстосваше каютата, някаква постоянна болка разкъсваше корема й от два дни. Болката — ту пронизващо остра, ту притъпено слаба — непрестанно държеше Девън в напрежение и не й даваше мира, напомняйки й колко е уязвима. Животът й зависеше изцяло от волята на Диабло. Колкото пъти старият пират Дървен крак внасяше табла с храна и тя отказваше да близне от нея, толкова пъти това бе докладвано на Диабло.

Девън си легна в обичайния час, но нещо необяснимо ставаше в тялото й — нещо, което бе неспособна да предотврати. Дълго време не заспа, а на зазоряване се събуди от ужасни болки. Веднага се досети за причината. Обилното кървене я наведе на мисълта за месечното неразположение. Значи не е била бременна! Дълбоко в себе си подозираше, че менопаузата й е резултат от напрежението през последните месеци. Раздирана от болки, Девън стана, изми се и махна окървавените чаршафи от койката. Едва събрала сетни сили, се наметна с одеяло и легна на голия дюшек.

И потъна в сълзи — едри, тежки, разкъсващи душата сълзи на безумно отчаяние. Усещаше как вътрешностите й врат, а мисълта, че не носи детето на Диабло, което да обича, усилваше и без това ужасната болка. Обикновено месечният й цикъл протичаше болезнено, но нямаше нищо общо с това, което я раздираше в момента. Свита на кълбо, Девън се унесе изтощена, а скулите й бяха облети в сълзи.

Дървен крак плахо влезе в каютата, без да чуе отговор на лекото си почукване. При вида на свитото като кълбо тяло на Девън върху койката, сърцето му се сви. Изпод одеялото се подаваше част от пребледнялото й измъчено лице. Той забеляза и смачканите окървавени чаршафи, захвърлени в ъгъла. Рязко се извърна и доколкото дървеният крак му позволяваше хукна навън.

След минути Диабло нахълта в каютата и разтърси Девън, за да я накара да дойде на себе си. Тя простена.

— Девън! Добре ли си?

Бледото й лице и широко отворените безизразни сини очи сериозно го изплашиха.

Девън постепенно проумя какво я пита.

— Убий ме, Диабло — пророни тя неочаквано. — Убий ме. Наистина смятах, че съм бременна.

— Да не би да си загубила детето?

Девън възприе каменното му изражение и грубия глас като израз на гнева му, ала в действителност Диабло бе изтерзан от съвсем други чувства.

— Може и никога да не е имало дете — продължаваше да стене измъчено Девън. В следващия миг нещо преряза вътрешностите й и лицето й се сви в гримаса.

— Боли ли те? — загриженият тон на Диабло ни най-малко не съответстваше на смръщеното му лице. Девън успя само да кимне вътрешностите й се раздираха от мъчителни спазми.

Диабло излезе и почти веднага се върна с Кайл. Лекарят клекна до Девън и отмести влажен кичур от потното й чело.

— Детето ли загуби, момиче? — почна той тревожно. Малкото лекарска практика, която владееше, не включваше справянето с женски въпроси. В следващия миг погледът му попадна върху изцапаните чаршафи. — Кога стана това?

— През нощта — отвърна Девън немощно. — Но вече не съм сигурна дачи изобщо е имало дете. Животът ми бе така объркан напоследък, че…

— Шшшт… Няма нужда от обяснения — успокои я Кайл. — Силни ли бяха болките?

— Да — потвърди Девън. — Но ще минат. Винаги е така.

— Още ли кървиш?

— Малко, но най-лошото свърши.

Кайл замълча — надяваше се Девън да познава тялото си по-добре от всеки друг. Тя се унесе отново и той са надигна, Диабло — нервен и разтревожен — надникна зад гърба му.

— Е, какво е станало? — попита той.

Погледът на Кайл сновеше между подгизналите от кръв чаршафи и бледото лице на Девън.

— Загубила е доста кръв — прецени той. — Възможно е да се е възобновил месечният й цикъл, прекъснат от преживяния напоследък стрес, но — предположи той, — по-вероятно е да е пометнала. Тези дни не беше много нежен с нея, не е изключено шокът и неприятностите да са причинили загубата на детето.

— Какво може да се направи?

— Нищо. Стига да няма фатален кръвоизлив, с времето младото й тяло ще се справи само.

— Има ли начин да се разбере дали Девън наистина е била бременна, или просто излъга, за да отърве кожата?

— Аз не съм лекар — напомни Кайл. — Ограничената ми опитност няма нищо общо с женските проблеми и лечения. Познанията ми се простират до наместването на счупени кокали и зашиването на огнестрелни рани. Според мен малко опиева тинктура в момента по-скоро би помогнала, отколкото да навреди.

Диабло се съгласи.

— Макар да не носи вече детето ти, няма да сториш зло на Девън, нали, Кит? Знам какво направи тя или по-скоро какво мислим, че е направила, но и да я убиеш, няма да решим проблема.

— Какво, да убия съпругата си ли? — възкликна Диабло навъсен.

— Знам защо се ожени за Девън. Знае го и по-голямата част от екипажа, но продължават да недоволстват, че я качи на борда на „Танцуващия дявол“.

— Плановете ми за бъдещето на Девън не са ничия грижа — сряза го Диабло. — И съм напълно в състояние да браня онова, което е мое. Рано или късно ще разбера дали ни е предала. Дотогава няма да й се случи нищо. Захващай се със задълженията си, Кайл. А аз ще се захвана с моите — да се погрижа за Девън.

Следващите две денонощия Девън често се будеше и неизменно заварваше Диабло до себе си, подаваше й вода, храна и бършеше потното й чело. Поклащайки глава, отказваше да хапне, но жадно поглъщаше водата. Най-после се събуди с бистра глава, а болката бе силно намаляла. Слънцето грееше, Диабло го нямаше. Изненада се, че лежи върху чисти чаршафи, облечена в нова нощница, а косата й е гладко сресана. Откога Диабло се бе превърнал в женска прислужница? — зачуди се тя и слаба усмивка се появи на устните й. Някак си не успяваше да си представи как изпълнява тези задължения, но ако не бе той, тогава — кой?

Девън се чувстваше значително по-добре и реши да стане и да се облече. Точно спускаше дългите си крака от ръба на койката и Диабло внесе табла с храна. За пръв път откакто я отведе от дома й, той се загледа с интерес в разголените й бедра. Тя се изчерви силно и направи опит да придърпа нощницата надолу.

— Дървения крак е зает, затова аз ти нося закуската — обади се той едва откъсвайки поглед от краката й. — По-добре ли си?

Девън го погледна несигурно и кимна.

— Да. И съм гладна.

Настроенията му бяха изненадващо променливи и тя никога не знаеше как да се държи. През по-голямата част от времето очите му бяха пълни с изпепеляваща омраза, а изразът му говореше или за открита враждебност или за едва проявена търпимост.

Девън забеляза, че Диабло отново пуска брада, припомни си как го видя за първи път — застанал предизвикателен и горд с примка на шията. Дори тогава жизнената му мъжественост я впечатли, а чарът му постепенно спечели любовта й. Не разбра откога точно започна да обича привлекателния разбойник. Дали не още от първия миг, когато го съзря? Диабло може и да е пират, но Девън интуитивно долавяше колко много се различава от грубите недодялани мъже, кръстосващи моретата в търсене на кръв и плячка. Нещо в поведението му говореше за аристократично възпитание — всеки път, когато не бе нащрек, прозираха маниерите му на джентълмен.

— Според Кайл е по-добре да останеш в леглото още ден-два — прекъсна размисъла й Диабло.

— Чувствам се добре — възрази Девън.

— По-добре е да се подчиниш. — Той постави таблата в скута й, приседна на ръба на койката и продължи: — Искам да ми кажеш истината, Девън. Никакви лъжи повече. — Думите му странно контрастираха с нежния му тон. — Измисли бременността, за да отървеш кожата нали?

Девън поклати глава, от движението косите й се разпиляха.

— Можеш още сега да ме убиеш, Диабло, ако смяташ, че е така. Никога не бих излъгала за такова важно нещо. Приех да се омъжа за Уини само заради името на детето ти.

— Уини — подметна Диабло ехидно. — Подходящо галено име. Той не ти ли е загатвал за сексуалните си… предпочитания?

— Не разбирам… За какво говориш? — Девън бе искрено озадачена. Е, Уинстън не демонстрираше нито страстта, нито пламенността на Диабло, но предполагаше, че ги потиска заради нейната невинност.

— Допускам ти да не подозираш истината, но баща ти… Бракът ти с онзи мъж щеше да е позор. Уинстън не се интересува от жени. Сега разбираш ли ме?

Веждите на Девън литнаха — мъгляво започваше да се досеща какво означават думите на Диабло. В някои области знанията й имаха сериозни пропуски.

Озадаченото й изражение накара Диабло да изсумти с отвращение:

— Казано направо: Уинстън е от онези, които предпочитат да имат мъж в леглото си.

Лицето на Девън първо почервеня, после позеленя и накрая пребледня.

— Искаш да кажеш… О, сигурно грешиш. Защо ще иска да се жени, ако е… такъв мъж?

— Смятам те за достатъчно умна да се досетиш сама.

— Не ти вярвам. Откъде знаеш? Татко никога не би допуснал подобна женитба.

Вместо да говори за неща, които не бе готов да разкрие, Диабло нареди:

— Изяж си закуската, Девън. Мен ме чака кораб да управлявам. Ако се чувстваш достатъчно добре, утре може да станеш от леглото. А междувременно си почивай и възстановявай силите си.

— Диабло, почакай! Къде ме водиш?

Той се засмя, но усмивката не достигна очите му.

— На Рай.

— О, дявол да те вземе!

— Мисля, че той вече е взел душата ми.

С тези думи излезе от каютата.