Танцуващият дявол

Глава трета

През нощта бурята ги застигна с цялата си мощ. Дълбоко в трюма на кораба Девън се бе свила в окаяна поза. Беше й студено, изпитваше глад, чувстваше се нещастна, сгушена върху влажните бали, ужасена от косматите същества, който сновяха през краката й. Най-много се страхуваше, че ще умре на това мизерно място, далеч от близките си. Бяха минали часове, откакто я захвърлиха в трюма, изоставиха я съвсем сама и я забравиха в един напълно непознат за нея свят. Дали Диабло е все още жив, чудеше се тя непрестанно. Милостиви Боже, как се надяваше да е така. Не искаше да го убие, а само да защити честта си по единствения познат й начин. Ако трябваше да е искрена, не знаеше дали изобщо е в състояние да натисне спусъка, но Диабло сам предизвика всичко.

Изведнъж корабът се наклони заплашително и Девън се свлече от балата. Стовари се на пода, където водата стигна до глезените й. Безкрайно дълго време й се струваше, че наклоненият кораб никога няма да се изправи и тя ще бъде погълната от дълбините завинаги. Мисълта я ужасяваше и тя повтори всички молитви, които знаеше. Най-после корабът започна бавно да се надига, но само за да се килне в другата посока. Това продължи през цялата дълга нощ и на следващия ден — вятърът и дъждът създаваха невъобразим хаос на борда на „Танцуващия дявол“.

— Как е Диабло?

Вратата на капитанската каюта се отвори и Акбар буквално бе издухан вътре, а от дрехата му се стичаха потоци вода.

— Раната не е сериозна — отвърна Кайл. — Куршумът е минал отстрани, без да го засегне кой знае колко. Извадил е късмет. Кърви съвсем леко.

Акбар се намръщи и свирепите черти на лицето му станаха още по-зловещи.

— Тогава защо е още в безсъзнание? Минаха почти двадесет и четири часа.

— Заради главата — обясни Кайл. — Предполагам, че е сътресение. Полека-лека ще му мине.

Заради безопасността му по време на бурята бяха привързали Диабло към койката.

Акбар изръмжа нечленоразделно, но донякъде се успокои. Той и Диабло бяха приятели откакто Черния Барт плени турския двумачтов кораб, на който служеше Акбар. Необикновено едрият му ръст и сила бяха причина да го включат към хората на Черния Барт. Макар по онова време Диабло да бе само юноша, той спаси живота на Акбар в момента, когато високите вълни щяха да отмият от палубата изпадналия в безсъзнание турчин. Акбар бе повален от паднала мачта и щеше да бъде пометен от борда, ако Диабло не бе проявил бърза реакция — успя да привърже и двамата към счупената мачта. От тогава ги свързваше изключително приятелство. Когато Диабло оглави бунта срещу Черния Барт и взе „Танцуващия дявол“, Акбар бе неотлъчно до него.

— Грижи се добре за Диабло — изръмжа Акбар и се обърна да излезе.

— Как вървят нещата на кораба, Акбар? — попита Кайл.

— Успяваме да устоим на бурята — увери го Акбар. — „Танцуващия дявол“ е в страшна форма за такова време.

— Така е. А какво става с момичето? Къде…

Въпросът замря на устните на Кайл — точно в този миг корабът потрепери и последва шумен трясък.

— Аллах да ни е на помощ! — възкликна Акбар, готов да се втурне обратно при яростната стихия. Кайл се накани да го последва, но той поклати глава: — Погрижи се за Диабло, приятелю.

В следващия момент вече излизаше през вратата с приведена глава срещу вятъра и силния дъжд.

— Какво става?

Кайл се извърна рязко, за да открие, че очите на Диабло са отворени, макар в тях все още да личеше известна обърканост.

— Ти се събуди?

— Очевидно. И защо съм привързан към койката?

— Заради бурята. Да не пострадаш.

Корабът се наклони застрашително, после се изправи: мяташе се като коркова тапа по вълните.

— Освободи ме, Кайл. Нужен съм горе.

— Ще останеш, където си, Кит. Раната ти зараства и очевидно сътресението също минава, но все още си прекалено отмалял, за да се бориш със стихията. Акбар се справя добре.

Диабло се намръщи.

— Аз… Какво стана? Каква рана?

— Не си ли спомняш?

— Не… Или поне не всичко. Стреляха ли по мен?

— Да. Надявах се, че ще ми разкажеш по-подробно. Спомняш ли си лейди Девън?

Бавна усмивка преобрази лицето на Диабло.

— Кой може да забрави малката дива котка? — Очите му бързо обходиха стаята. — Къде е тя?

— Тя стреля по теб, нали знаеш?

— Не беше нарочно, Кайл. Убеден съм, че нямаше да натисне спусъка, ако не я бях предизвикал. Вярно, заплаши ме с пистолета, но аз малко или много си го заслужих. — Ужасна мисъл му мина през главата. — Какво сте направили с нея?

Кайл определено изглеждаше неловко.

— Аз… вероятно с момичето всичко е наред, Диабло.

— Вероятно? О, кокали Господни! Кайл, не си ли сигурен?

— Бях зает да се погрижа за раната ти и не съм мислил много-много за нея. Акбар се захвана със задачата, но нямах възможност да го разпитам, тъй като малко след това ни връхлетя бурята.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Двадесет и четири часа.

Диабло започна да проклина бясно: успя да освободи ръцете си и посегна към омотаните въжета, които все още го възпираха. Резултатът от трескавите му движения бе остра, пронизваща болка, последвана от замайване. Победен, той се облегна върху възглавницата, прекалено немощен, за да продължи.

— Дяволите да те вземат, Кайл. И Акбар да вземат, ако е наранил момичето.

Кайл реши, че капитанът е прекалено разстроен и за негово добро е по-уместно да не реагира. Извърна се и се залови с каната с вода.

— Ето, изпий това — подкани той, без да обръща внимание на заплахите на Диабло, докато поднасяше чашата към устните му.

— Какво е това? — попита Диабло, а очите му подозрително се присвиха.

— Вода — отвърна Кайл, ала избегна да срещне погледа на ранения.

Мърморейки, Диабло отпи голяма глътка, но моментално я изплю, като същевременно изби чашата от ръцете на Кайл.

— Кокали господни! Опиева тинктура! Мислех, че мога да ти се доверя.

— Можеш. А сега престани да буйстваш и си почини. Обещавам да проверя какво е станало с момичето при първа възможност.

— Кажи… на Акбар… че ще му… откъсна главата… ако… нещо й се е случило — пророни Диабло, докато му ставаше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи.

— Ще го сторя, приятелю — врече се Кайл. И си помисли — „Само дано не е прекалено късно.“

За зла участ Кайл успя да говори с Акбар едва на следващото утро. На зазоряване бурята най-после отмина и огромният турчин веднага нареди на екипажа да поправи основната мачта и повредения рул. Справка с картите и уредите посочи, че доста са се отклонили от курса и сега се реят някъде из Атлантическия океан. Докато не зърнеха някакъв ориентир, никой не можеше да определи къде точно се намират.

Преди Диабло да се събуди, Кайл го освободи от въжетата и отиде да набави топла храна за себе си и за капитана — първата им от два дни насам. В негово отсъствие Диабло се пробуди, разкърши крайници и макар, и несигурно, се надигна. Откри, че може да се задържи прав, независимо от болката около раната и е в състояние да се движи свободно, ако не обръща внимание на тъпата болка в главата. Стискаше зъби при всяко пробождане в ребрата, но положи усилия да се измие и облече чисти дрехи. Констатира, че ако се изключи къркоренето на червата и тревогата за Девън, се справя забележително добре със задачите.

Дяволите да вземат Акбар, укоряваше го той наум. Този мъж бе прекалено усърден, когато защитава. Не допускаше, че Акбар е в състояние да си отмъсти на момичето, но човек никога не знае какво се върти в главата на свирепия турчин. Диабло реши, че е крайно време да се захване с кораба и да докаже на екипажа, че е напълно годен да командва.

Точно в този момент обектът на гневните му размишления влезе в каютата, без да чука и се сепна, когато видя изправения Диабло, който никак не изглеждаше зле.

— Слава на Аллаха! Преди двадесет и четири часа мислех, че си на прага на смъртта.

— Да, а преди това за малко да не разтегнат врата ми — промърмори Диабло. — Може би е по-добре да се прекръстя на Котарака, защото очевидно притежавам девет живота. — В следващия миг устните му се свиха в гневна гримаса. — Къде е тя, Акбар?

В първия момент Акбар се озадачи, но в следващия се сети.

— Момичето! По време на бурята имах толкова работа и грижи за кораба, че тя съвсем ми излезе от главата.

— Забравил си? Не си я наранил, нали? — разфуча се Диабло, а сребристосивите му очи проблясваха гневно. — Къде точно е лейди Девън?

— Затворена е в трюма — призна някак боязливо Акбар. — При всички тези вълнения напълно ми излезе от ума.

— О, кокали Господни! Човече, та това са цели два дни! — изкрещя Диабло. — Никои ли не е проверил как е тя? Давахте ли й храна и вода?

— Нали ти казах — бурята…

— Искам моментално да я извадиш оттам.

— Да — отвърна Акбар и се обърна, за да изпълни заповедта на капитана си. — Ще се погрижа веднага.

Той излезе, мърморейки за нещастията, които сполетяват пиратските кораби заради присъствието на жена.

Дълбоко в търбуха на кораба Девън, не си даваше сметка, че бурята е преминала. Почти в несвяст, лежеше злочеста и подгизнала върху балата. Ужасно изцапана и с невъобразимо оплетени златисти кичури. В резултат на неколкократните прилошавания през последните два дни, в момента тя бе опасно обезводнена поради острата жажда. Чувстваше се по-скоро умряла, дори мечтаеше да е така. Затова, когато люкът се отвори и вътре се прокрадна първата светлина, която Девън виждаше от два дни насам, това се оказа прекалено много за нея. Всяваща ужас, наведената над нея огромна фигура приличаше на нещо излязло от най-лошите й кошмари и тя изпадна в безсъзнание.

Диабло се разбесня страхотно, когато Акбар внесе на ръце невероятно мръсната, припаднала Девън, така яростно скочи на крака, че чинията, от която ядеше, излетя на пода.

— Положи я на койката — излая той — и изпрати Кайл веднага тук.

Диабло сбръчка нос, усещайки силната миризма от повръщано, комбинирана с влага и мухъл, която дрехите на Девън излъчваха, и продължи с наниз от клетви. Пребледнялото лице на Девън и бялата черта около стиснатите й устни, всяваха страх. Без да се колебае, той свали с един замах вонящите парцали от нея и ги запрати навън през вратата. Метна отгоре й чаршаф и отиде да донесе гореща вода. Върна се бързо, извади чисти кърпи от сандъка и се захвана да почисти Девън от натрупалата се мръсотия. Едва след като приключи, позволи на очите си да се насладят на пленително красивите форми на съвършеното й тяло.

С леко докосване на пръстите проследи линията от ключицата до върха на едната гърда и остана като хипнотизиран — зърното се втвърди от досега. Въздухът болезнено излезе от гърдите му. Никога досега не бе усещал нещо толкова кадифено и меко, толкова възбуждащо и изкусително, колкото бялата плът на Девън. На върха на симетричните възвишения, каквито представляваха гърдите й — налети, но не прекалено големи — стърчаха две коралови зърна като напъпили цветни пъпки. Те сякаш подканваха да ги вземе в уста и Диабло насочи мислите си на друго място, докато очите му продължиха пътя си надолу по тялото й.

Слабините на Диабло набъбнаха, а сребристосивите му очи се разшириха възторжено, когато се спряха на златистото гнездо от косми между гладките бедра на Девън. Капки пот се появиха по челото му и той усети, че е паникьосан. Някакво шесто чувство, което никога не го лъжеше, му нашепваше, че тази жена притежава силата да промени живота му. Дори докато прогонваше глупавата мисъл, че тази — или която и да е друга жена може да означава за него нещо повече от кратка сексуална наслада, погледът на Диабло продължи чувственото си пътуване, като изпиваше дългите стройни крака на Девън, добре оформените й бедра, тънките глезени. Дори стъпалата й бяха тесни и изящни. Всъщност всичко у Девън му харесваше, но тя не бе за него — съзнаваше го и го приемаше.

Бе привикнал с леки жени, платени любовници и вдовици със съмнителен морал, а не с възпитани благородни дами. Мястото на знатните бе зад стените на именията, където раждаха деца на аристократичните си съпрузи. Може Диабло някога да е принадлежал към този свят, но сега вече бе прекалено късно. Безмилостно бе захвърлен в пиратския живот, а по-късно доброволно избра този занаят, като предпочете да действа извън закона — точно според повелите на пиратската традиция.

На Диабло и нему подобните се гледаше като на врагове на човечеството. Те не дължаха вярност на никого, не принадлежаха към никоя държава. Всеки кораб имаше право да плени пиратския, да го докара до пристанище, да осъди целия екипаж, независимо от националността и да ги обеси. Подобно на своите братя по съдба, Диабло следваше пътя, известен като Кръговрата на пиратите — маршрут от Северна Америка през южния нос на Африка, за да плячкосва из източните води и да се завърне — както в неговия случай в Насо на Бахамските острови — с натъпкани с плячка кораби.

Пиратите бяха диви хора, но въпреки това помежду си страстно се застъпваха за една, макар и груба, форма на демокрация. Високо ценяха справедливостта и правата на индивида, и проявяваха нетърпимост към тиранията и неуважението към вътрешната власт. Можеха да са великодушни към онези, които харесват и на които вярват, често дори им правеха щедри подаръци. На моряци, загубили крайник или око, им се разрешаваше да останат на борда и да припечелят своя дял от плячката.

Макар строго да следеше за дисциплината. Диабло бе честен мъж и се отнасяше към жените пленници по-добре от другите пирати. Припомни си онези отдавна отминали дни, когато съдбата бе по-благосклонна към него и животът му можеше да протече по друг начин. И докато се взираше с копнеж в Девън, осъзна, че няма как да я вземе насила, независимо колко силно желаеше да проникне в съблазнителното й тяло. Ако му се отдадеше възможност, в никой случай не би се нахвърлил отгоре й, а щеше грижовно и ласкаво да я въведе в женствеността. С въздишка на съжаление — сякаш е изневерил на избрания занаят, Диабло закри с чаршафа голото тяло на Девън. Никой от неговите познати, с изключение на Кайл може би, нямаше да се лиши от възможността да се възползва от толкова силно желана жена.

— Съжалявам, Кит. Мислех, че са затворили момичето в някоя каюта — започна да се извинява Кайл, влизайки при Диабло. — Никога нямаше да допусна да я хвърлят в трюма. Как е тя?

— Надявам се, ти да ми кажеш, Кайл. И, по дяволите наричай ме Диабло.

— Извинявай, Диабло — промърмори Кайл. — А сега се отмести, за да погледна.

Диабло се подчини, като наблюдаваше внимателно прегледа на Кайл.

— Обезводнена е и е изтощена — поясни той най-накрая. — Давай й обилно течности, остави я да си почине и ще се възстанови. Вече си наясно колко много сме се отклонили от курса и сега нямаме възможност да я оставим на Ландс енд, нали?

Диабло кимна мрачно.

— Подозирах нещо подобно. Прегледахте ли картите?

— Да. Намираме се на около осемстотин възела западно от Франция. Би било прекалено опасно сега да се върнем в английски води.

— Имаме ли повреди?

— Рулят пострада и се понапълнихме с вода, но Акбар стегна мъжете да оправят нещата. Други кърпят платната и приготвят нова мачта. Утре можем да се отправим на път. Какъв курс ще поемем?

Дълго време Диабло мълча, а очите му често-често се спираха върху Девън, все още блажено несведуща относно неговата дилема. Бе човек, който държи на думата си, бе обещал да я остави на брега, но съдбата се намеси и повели друго. Дълбоко в себе се бе доволен, че не се наложи лично да направи избора, защото инстинктът му го тласкаше да задържи Девън, докато тя не влезе доброволно в леглото му.

— Ще отплаваме за Насо — отсече той и с неохота откъсна очи от неподвижната фигура на Девън. — Имаме достатъчно плячка, а и момчетата си заслужиха малко време на сушата. Налага се основен ремонт на кораба, а ще е добре да изчезнем за известно време.

— А какво ще правим с момичето?

— Засега ще остане под моя закрила.

— Какво? — смая се Девън, която, будна от няколко минути, слушаше разговора. При последните думи на Диабло тя се надигна гневно, без да си дава сметка, че е гола под чаршафа.

Двамата мъже се обърнаха към нея едновременно и сепнатото поемане на дъх на Кайл съвпадна с простенването на Диабло. Два чифта очи се приковаха в набъбналите гърди на Девън. Едва тогава тя схвана какво става. Погледна надолу и с писък придърпа чаршафа плътно към брадичката си.

— Сатанински изчадия! Убийци! Изнасилвачи! И двамата сте такива. Къде са ми дрехите? Защо съм гола? Кой си ти?

Последният въпрос бе насочен към Кайл.

— Лейди Девън, позволи ми да ти представя Кайл О’Банън, моят лейтенант и дясната ми ръка — разясни Диабло ръкомахайки. — Не сме те докосвали, милейди. Дрехите ти бяха мокри и мръсни, съвестта не ми позволи да те оставя с тях.

— Надявах се да съм те убила — подметна Девън кисело, като не искаше да проличи колко е доволна, че е жив.

— Разочарована ли си? Имах късмет, куршумът ме е пронизал отстрани. Усещам раната, но тя далеч не е смъртоносна. Преживявал съм и по-тежки.

— Жалко — промърмори Девън все така здраво стиснала чаршафа. — Настоявам да ми върнеш дрехите и да ме оставиш на брега, както обеща.

— Дрехите ти не стават за нищо. Наредих да ги изхвърлят през борда, но ще ти набавя други — отвърна Диабло широко усмихнат. — Що се отнася до другото… — Той безпомощно сви рамене. — Няма да мога да изпълня обещанието си. Засега ще останеш при мен.

— Трябваше да се досетя, че няма да удържиш думата си, лъжлив мошеник.

— Виж Девън…

— Ще ви оставя — обади се Кайл, полагайки усилие да прикрие усмивката си. — Имам работа. Радвам се, че се чувстваш по-добре милейди.

И излезе: не желаеше да е на мястото на Диабло, дори за капитанския пай от плячката. Госпожицата имаше хаплив език — направо сдъвкваше човека и очевидно не се страхуваше да го използва.

Кайл се хилеше по целия път до квартердека. Заложницата създаваше достатъчно грижи на Диабло и Кайл не му завиждаше. Когато екипажът узнае, че Девън ще остане на борда, неминуемо щяха да последват нови тревоги. Доста време бе минало, откакто моряците за последен път бяха стъпвали на сушата, а Девън бе прекалено голямо изкушение за зажаднели за женско присъствие мъже. Кайл се молеше да стигнат до Насо преди положението да стане неудържимо.

Останала насаме с Диабло. Девън продължи да фучи, но напразно. Прокарвайки дълги пръсти през гарвановочерните си къдрици и несъмнено раздразнен, Диабло отбеляза:

— Искрено те съветвам, милейди, да се отнасяш предпазливо с мен. Моментът не е подходящ да предявяваш претенции. С обиди към мен или моите хора няма да постигнеш нищо. Вече вкуси от справедливостта на Акбар и трябва да си благодарна на Бога, че оцелях след твоето нападение.

— Акбар! Така ли се нарича варваринът, който ме захвърли в трюма? Нищо друго и не съм очаквала от кръвожадни отрепки — не се спираше Девън. — Трябва да си наясно, че и баща ми, и годеникът ми ще те преследват накрай света. Никой няма да е по-доволен от мен, когато най-после увиснеш на бесилото.

— О, милейди, дълбоко ме нараняваш — възкликна подигравателно Диабло и с престорена болка се хвана за сърцето. — А и колкото и да ми е приятно да се припирам с теб, ме чака кораб за управление. Ще се погрижа да ти донесат храна, вода и дрехи, но ако съм на твое място, няма да излизам от тук. Момчетата ми са доста грубички, а и не са виждали жена от известно време.

След тази зле прикрита закана той се поклони доста сковано, заради болезнените пулсации в главата, усмихна се лукаво и напусна каютата.

Вторачена в затворената врата, Девън се чувстваше озадачена от странното привличане, което възникна между нея и пирата. Дълбоко в сърцето си със сигурност знаеше, че той няма да я нарани и че за нея наистина е най-добре да остане в помещението. Девън не се съмняваше, че Диабло е толкаво безскрупулен и находчив, колкото предполагаше името му, но независимо от всичко не изпитваше никакъв страх.

Какво ли щеше да й се случи, зачуди се Девън. Дали някога щеше отново да види баща си и Уинстън? Знаеше, че баща й би преобърнал земята, за да я открие и предполагаше, че и Уинстън би го сторил. Дори в момента може би бяха на борда на „Делфиний“ и кръстосваха океаните с надежда да я намерят. Мисълта донякъде я успокои.

След малко побелял пират на грубо издялан дървен крак изкуцука в каютата и внесе поднос с храна и вода. Девън умираше от глад и макар сервираното да не беше никак привлекателно, се нахвърли сякаш бе изискано блюдо. Едва преглътна последния залък и пристигна сандък, пълен със скъпи модни дамски дрехи. Девън посвети доста време да разглежда великолепните и разнообразни тоалети. Бегло си зададе въпроса какво ли е станало с дамата, на която са принадлежали, но мисълта се оказа толкова обезпокоителна, че я изхвърли от главата си.

Най-накрая избра семпла дневна сива рокля. Не желаеше по никакъв начин да възбужда похотта на Диабло или на хората от екипажа. Искаше да прилича на малка сива мишка, недостойна за внимание. Ала не постигна никакъв успех. Елегантната копринена рокля идеално подчертаваше младото й тяло. Високата якичка само още по-добре очертаваше смело изпъкналите й гърди, тънката талия и добре оформените й бедра. Бели копринени чорапи, дантелени жартиери и пантофки с ниско токче дооформиха скромния според нея тоалет.

След това Девън се захвана с разрошените златисти къдрици. С четката намерена в сандъка, разреса косите си, докато тежката маса се разля по раменете и гърба й на лъскави копринени вълни. И най-после седна и зачака озадачена каква ли ще е съдбата й, опитваше се да анализира мъжа на име Диабло.

Мина известно време и Девън се почувства отегчена. Чевръсто отиде до вратата. Пробва топката и установи, че лесно се върти в ръката й. Първоначалният й инстинкт бе да се втурне навън, но предупреждението на Диабло изплува в съзнанието й. В същото време потребността да огледа къде се намира и да узнае какво точно я очаква я заля като стихия. Енергично отвори вратата и констатира, че каютата излиза направо на основната палуба. Няколко минути остана на прага, заслепена от яркото слънце.

Навсякъде кипеше усилен труд. Едни работеха приведени по основната мачта, други изкърпваха огромното платно, разстлано на палубата, трети сновяха напред-назад и оправяха кораба. Не зърна нито Кайл, нито Акбар, но видя Диабло на капитанския мостик, откъдето наблюдаваше всичко. Девън неволно се загледа в мускулите, очертани под бялата разкопчана риза.

Защо мъж като Диабло е станал пират, чудеше се Девън, а очите й изучаваха лицето му, покрито с голяма черна брада. Изглеждаше доста свиреп с изобилната четина и Девън си помисли колко по-привлекателен щеше да е без тези косми, макар че и с тях не изглеждаше зле. Смел, силен, упорит, арогантен. Всяка от тези думи характеризираше Диабло. А може още да се прибави безскрупулен, настойчив и жесток.

Девън интуитивно усещаше каква лудост е да се появи сред сбирщината ненаситни пирати — мъже, които не питаят уважение към никого и нищо. Алчността бе тяхна повелителка, а похотта двигателната сила. Девън рязко се обърна, за да се прибере бързо в каютата, но съдбата се намеси.

— Ей, апапи, ами това е курвата на Диабло!

Неочаквано един от пиратите застана пред Девън и й препречи пътя.

— Дъртия Дървен крак хич не излъга. Грешка няма страшно готино парче.

Нисък, набит и невероятно мръсен, мъжът имаше превръзка на лявото око, а косата му, доколкото бе останала, висеше върху врата му във вид на сплъстена опашка. Той се ухили на Девън, готов да я глътне на един залък и се пресегна да погали златистите й къдрици.

— Не ме докосвай, гадино! — просъска Девън. Вече съжаляваше, че не послуша съвета на Диабло да остане на сигурно място в каютата.

— Едноок, не се ли видиш колко си сплескан за тая хубавица — обади се грубо един от свидетелите на сценката. — Тя е важна курва, само за кап’тана.

— Да не би да не сме делели винаги всичко на „Танцуващия дявол“, Дейви? — сряза го Едноокия, докато пронизваше Девън със здравото си око. — Защо ще протестира кап’тана, ако речем всички да й се изредим?

Всякаква работа замря и десетки очи се насочиха към Девън, разтреперана като подплашена кошута. Тя изпищя, когато Едноокия я прихвана през кръста и я извлече напред, за да я видят всички мъже. Налагаше го по масивните гърди с юмручета, без ни най-малко да го впечатли, но заради виковете си изпроси удар по главата, който почти я зашемети. Някои от мъжете погледнаха към Диабло — той още не бе забелязал суматохата, защото бе напуснал мостика, за да провери как напредва работата по оправянето на руля.

— Обаче аз съм пръв — обяви Едноокия и я понесе на ръце към разгърнато платно на палубата. В следващия миг Девън се озова по гръб, а Едноокия се навеждаше над нея.

Набрала кураж от обзелия я гняв, тя успя да се надигне на колене — Едноокия вече разкопчаваше панталона си. С крайчето на окото си Девън зърна как Диабло се обръща, най-после дочул шумотевицата. Инстинктивно осъзна, че само той може да я спаси. Вярно — и той беше пират, но у него тя не долавяше заплахата, излъчвана от всички тези отчаяни, готови да я изнасилят по най-брутален начин мъже. Наблюдаваше как Диабло се приближи към кръга около нея, но в същото време държеше под око Едноокия, който се готвеше да се нахвърли отгоре й.

Стъпила на крака Девън реагира инстинктивно и отправи добре премерен ритник към слабините на Едноокия. Мъжът изрева кански и залитна назад, а Девън хукна през тълпата пирати, крещейки името на Диабло. Едноокия все още стоеше приведен, когато Девън достигна безопасността в ръцете на Диабло и се учуди как всякакъв страх я напуска.

— Какво правиш тук? — сопна се Диабло, като я обърна с лице към себе си. — Глупаво дете! Не те ли предупредих какво ще стане, ако се появиш на палубата?

— Мислех да… — запелтечи под строгия поглед на Диабло.

Леко разтърсвайки я, Диабло я отмести зад гърба си и се обърна към Едноокия, който все още не се бе съвзел от жестокия удар на Девън.

— Какво значи това, Едноок? Нали чу? Обявих, че жената е моя.

— Чух, Диабло, ама не е често! — възрази Едноокия с горчивина. Няколко души от екипажа кимнаха в знак на мълчаливо съгласие. — Че кои от нас е видял жена след двете френски курви при Барбадос? Защо сега мислиш само за себе си? Не си го правил досега.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения — сряза го Диабло. — Подписал си договора, знаеш какви са правилата. Екипажът получава пай от плячката, след като капитанът и офицерите вземат своя дял.

— Там нищо не е речено за женските — промърмори Едноокия и се обърна към останалите за подкрепа. — К’во ще кажете, Дейви, Кръвопиец, Змия? Нъл тъй?

Изброените мъже нервно пристъпяха от крак на крак. Макар и склонни да се съгласят с Едноокия, те се страхуваха от Диабло и от свирепия турчин прекалено много, за да го подкрепят открито.

— Значи разправията е между мен и теб, Едноок — обяви Диабло, а в гласа му се усещаше закана. — Жената е за мен. Ще ме предизвикаш ли заради нея? Вече отстъпих моя дял от плячката на екипажа като компенсация. Запазвам жената за себе си и ще отстоявам правата си.

Едноокия очевидно се колебаеше да се противопостави на Диабло. Капитанът бе силен и находчив мъж, ловък борец и отличен началник — справедлив и грижовен към екипажа, но при необходимост беше строг. Под умелото му ръководство бяха задигнали доста плячка и винаги я бяха разпределяли по равно. Едноокия знаеше кога трябва да отстъпи и благоразумно реши да изчака друг момент. Рано или късно Девън щеше да му падне в ръцете, нищо че като свърши с нея, ще трябва да я убие, за да й попречи да го издаде.

— Дръж си жената, Диабло и със здраве да я ползваш — обади се най-накрая Едноокия. — От твоя дял шъ си зема толкоз курви в Насо, че съ чудя как шъ ги оправя сичките.

Той се извърна и се отдалечи със залитаща походка. Останалите пирати се заловиха отново със задачите си и напрежението се разсея.

Само Кайл и Акбар останаха до Диабло всеки готов да се притече на помощ на капитана. Ако се наложи, щяха предано да се бият за Диабло.

— Знаех, че жената ще ни навлече неприятности — промърмори Акбар, втренчен враждебно в Девън. Очевидно огромният турчин не гледаше с добро око на жените, просто не ги намираше за достатъчно достойни за Диабло, когото смяташе за ненадминат.

— Трябваше да я заключа — отбеляза Диабло навъсено. — Няма да повторя грешката. Съпроводи дамата до каютата ми Кайл и завърти ключа.

Сребристият му поглед прониза Девън като стоманено острие.

Кайл кимна, хвана Девън здраво за ръката и полу я отведе, полу я понесе към каютата на Диабло.

— Глупаво постъпи, момиче — смъмри я той. — Трябваше да послушаш Диабло. Ще те заключа, за да си в безопасност.

Девън внимателно се вгледа в привлекателните черти на Кайл, от всички мъже на борда на „Танцуващия дявол“ — той най-малко приличаше на пират. Висок и широкоплещест, с червеникава коса и гладко избръснат, лейтенантът будеше повече доверие от останалите, включително и от Диабло. Изключено е такъв мъж да няма някои благородни качества, мислеше Девън. Хрумна и да се обърне към него за помощ.

— Безопасност! — присмя се Девън подигравателно. — Как мога да съм в безопасност, когато съм в ръцете на кръвожаден пират?

— До този момент — отбеляза Кайл, — макар да рани Диабло, не си пострадала. Само това е достатъчно, за да те убеди в добрите му намерения.

— Къде ме водите? Диабло обеща да ме остави на брега.

— Бурята ни отнесе прекалено навътре в океана и това сега е невъзможно, момиче. Ще трябва да получиш отговорите си от Диабло. — Кайл се обърна готов да си тръгне.

— Кайл?… Нали така се казваш — обади се Девън плахо.

Той застана с лице към нея и кимна.

Девън облиза устни — изведнъж се оказа, че са пресъхнали. Надяваше се, че не се е излъгала в характера на Кайл.

— Моля те да ми помогнеш. Знаеш, че Диабло ме отвлече. Увещай го да ме остави, където и да е на брега и аз ще съумея да се прибера у дома. Ще се погрижа да бъдеш богато възнаграден.

— О, момиче, няма как да ме подкупиш — каза Кайл и същевременно изпита голямо съжаление. Девън изглеждаше така привлекателна, щеше му се да може да й помогне, но за нищо на света не би направил каквото и да било против волята на Диабло. Макар Диабло да бе известен пират и на моменти да беше безжалостен и дори жесток, малцина познаваха другата, благородната страна на характера му. Кайл бе почти сигурен, че Девън няма да пострада.

— Тогава да не ти губя повече времето — отсече Девън. Тя нарочно се обърна така, че да даде възможност на Кайл да види прелестните й задни части. Кайл се ухили, доволен от гледката и напусна каютата. Заключи, както му бе наредено.

Девън гневно сновеше напред-назад из помещението. Все някак ще се измъкна, повтаряше си тя и когато това стане, Диабло ще проклина деня, в който ме е видял. Където и да я отведе, Уини и баща й ще я открият. А когато спипат този окаян мошеник, най-после той ще си получи заслуженото.